Author Archives: mayseag

Неразбираемият Джани Родари

Джак Зайпс,

професор емеритус на Университета на Минесота

бр.35/2020

Илюстрация: Дамян Дамянов

В стандартните американски и английски книжарници – ако вече въобще може да се говори за стандартни книжарници – обикновено могат да се намерят най-известните произведения на детските писатели от страната и чужбина – особено фантастичните им романи и приказките им. Не е такъв обаче случаят с многобройните творби на големия италиански писател Джани Родари. Това е странно, защото човек не може да влезе в италианска книжарница, без да се окаже заобиколен от книгите му. Освен това Родари е изключително популярен в някои европейски страни като Франция, Германия, Испания и Русия и преди смъртта си през 1980 г. дори печели престижната награда „Ханс Кристиан Андерсен“. Липсата на интерес към творчеството му в англосаксонските страни е почти толкова неразбираема, колкото е неразбираем и огромният му успех в родната Италия. Как да си обясним това? Какви са причините? Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

„Книгите на Джани Родари се четат, като че ли са написани на български“

Разговор с Лилия Рачева

бр.35/2020

Лилия Рачева

Разкажете малко повече за рецепцията на Джани Родари преди 89-а година? Усещаше ли се идеологически момент в нея?

„Приключенията на Лукчо“ е първата книга на Джани Родари, преведена на български език още в далечната 1953 година, само две години след издаването й на италиански. И оттогава многократно се преиздаваше. Бях дете, когато за първи път прочетох „Приключенията на Лукчо“, най-идеологическата от книгите на Джани Родари, всъщност една утопия, една мечта за бъдещ справедлив свят, но и пародия на някои порядки и клишета, написана малко след края на Втората световна война. Спомням си как се вълнувах за съдбата на героите, но и доста се смях на чудесните илюстрации на Раул Има още

Вашият коментар

Filed under На фокус

„Да кажат нещата просто, ясно, грабващо, могат само много талантливите, какъвто е Родари. Същото се отнася и за рисуването”

Разговор с художничката Тоня Горанова

бр.35/2020

Тоня Горанова

Госпожо Горанова, във Вашата творческа биография присъства богато илюстрованото цветно издание на „Приключенията на Лукчо” от Джани Родари. Кое в текста беше решаващо за подхода, който избрахте?

Джани Родари ми е любим автор. Лукчо е първата книга, която прочетох сама. И е завинаги с мене. Много е приказна, неочаквана, забавна и така между другото казва много истини за живота, които така са казани, че остават завинаги в сърцето и ума.

Трудно (с много колебание) приех да илюстрирам Лукчо, защото съм свикнала и обичам илюстрациите от първото издание, не исках други. Но това си е мой проблем. Децата пък приемат илюстраците ми. Има още

Вашият коментар

Filed under На фокус

Джак Зайпс: „Трудно е да се обясни не-рецепцията на Родари в САЩ”

бр.35/2020

Снимка: изд. „Little Mole
and Honey Bear“

Професор Зайпс, Вие сте изтъкнат изследовател на детската литература. Как оценявате значимостта на автор като Джани Родари за развитието на тази литература?

Джани Родари е много важен за развитието на литературата за деца (както и на тази за възрастни). Той е създател на един фантастичен и новаторски свят, който кара децата да мислят и да използват въображението си. Освен това тематиките му са политически, без да са нравоучителни.

Преди няколко седмици в САЩ излезе първият превод на „Приказки по телефона”. Как да тълкуваме такова забавяне?

Много е трудно да се обясни не-рецепцията на Родари в САЩ и не мога да го направя, без да напиша цяла студия, защото издателството не е планирало добре нещата. Трябва да знаете, че „Приказки по телефона” излизат през 1956 г. във Великобритания. Новото издание е хубаво, но твърде скъпо за децата и за повечето хора. Има още

Вашият коментар

Filed under На фокус

Дамян Дамянов: „Илюстраторът е длъжен да търси надграждане над авторовия текст“

бр.35/2020

Дамян Дамянов. Снимка: Cultinterview

Г-н Дамянов, преди да станете художник на четири до момента заглавия от Джани Родари, сте били негов читател. Как Ви е въздействал този автор, свързвате ли го с определен период, с определен културен контекст?

Джани Родари е познат на българската публика от десетилетия, като причините за това са заслужено много, но по-важното е, че е истински обичан от поколения млади читатели. Аз не правя изключение, а неговата „Приказки по телефона“ ми беше едно от най-любимите неща в детството. Умишлено казвам „неща“, тъй като през вече далечните 80-те, за добро или лошо, притежанията ни бяха малко, а по-ценните определено бяха книгите. Нещо повече, подозирам, че именно тази книга е настроила компаса на ума и на сърцето ми да се ориентират в посоката на това един ден да стана истински художник. Още помня онова особено чувство на творчески гъдел, което предизвикваха у мен рисунките на Бруно Мунари. Има още

Вашият коментар

Filed under На фокус

Родари – майсторът на хумора и фантазията, който очарова малки и пораснали деца

40 години след смъртта си писателят, обичан от децата, учителите и милиони читатели по цял свят, продължава да има признание. Приживе професионалните критици не го разбраха

Дарио Чекарели

бр.35/2020

Илюстрация: Дамян Дамянов

Като всички, които излъчват лекота и веселие, Джани Родари е бил меланхоличен и затворен. Именно той – писателят, от когото и до днес  всички се възхищават заради вулканичната му способност да измисля игри на думи, стихчета и езикови парадокси, е бил саможив и лесно помръквал. Особено когато в рецензиите го определяли като детско-юношески писател.

Обичали са го децата, отдадените на преподаването учители и милионите читатели по цял свят. В много по-малка степен – професионалните критици, които се отнасяли към него с надменност. И дори изобщо не са отваряли дума за автора на „Граматика на фантазията” и „Приказки по телефона”. А и какво да кажат? Че Джани Родари продава милиони екземпляри от книгите си, в които пише „Имаше една Нула, кръгла като О, тя не беше сторила никому зло”?

Не, нямало как. Нима те, жреците на културата, които мъдрували за структурализъм и Хегелова философия, за Томас Ман и Хайдегер, можело да вземат на сериозно някакъв щурак, който пише разказ за „големия пътешественик и известен изследовател Джованино Денгуба”.

Не, безспорно, не можело. Особено след Войната, когато най-четените автори са фигури като Чезаре Павезе, Алберто Моравия и Васко Пратолини.

Ето защо и сега, когато отбелязваме както 40 години от неговата кончина (14 април 1980 г.), така и 100 години от рождението му (23 октомври 1920 г.), Джани Родари е обект на необичайно разделение: в смисъл, че или си за, или си против него, или го харесваш, или не. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

За страстта и отговорността към книгите

Разговор с Николета Руева, главен редактор на издателство „Кръг“

бр.34/2020

Николета Руева и фотографът Иван Шишиев, автор на албума „Етюд-и-те на София“

Госпожо Руева, издателство „Кръг“ е относително ново, но бихте ли разказали накратко историята му – кога и с какви идеи и намерения беше създадено, основните събития в досегашното му съществуване?

Идеята винаги е била една – „Кръг” да издава добре направени книги, независимо от жанра им. Така започнахме дейността си с есето „Изповед” от Лев Толстой (в нов превод на Денис Коробко и послеслов на д-р Иван Ланджев) в края на 2018 г. Продължихме с още класически автори, но разширихме дейността си и с популярни заглавия. Отстрани в каталога ни вероятно се открояват различни типове книги: едните са с видим пазарен и медиен успех като албума „Етюд-и-те на София” или „Майстора и Маргарита”, а други са по-тихи, но самата им поява е важно събитие – есетата на Хенри Дейвид Торо, Има още

Вашият коментар

Filed under Европейски измерения на книгоиздателската панорама

За новото полско издание на „Под игото“ и за растящата „Малка библиотека на българската литература“ на Войчех Галонзка

Маргрета Григорова

бр.34/2020

През юбилейната година на Вазов, в навечерието на 24 май излезе новото полско издание на „Под игото“ – в новия превод на значимия полски българист Войчех Галонзка. В интервюто с преводачи на българска литература в брой 20 на  „Литературен вестник (на Ани Бурова), посветено на Празника на българската и славянската писменост и култура, той съобщава, че книгата е видяла бял свят преди броени дни. За Международния празник на преводача на 29 септември тази година, също преди броени дни, излязоха и още две издания на българска литературна класика, които дължим на Войчех Галонзка – това са томовете с поезия на Николай Лилиев („Лунни блясъци“) и на Пенчо Славейков („Сън за щастие“), илюстрирани от поета и художника Роман Кисьов, син на поета преводач от полски Здравко Кисьов (също превеждан от Галонзка). Книгите излизат в краковското издателство „Скриптум“, в серията „Малка библиотека на българската литература“, за която голяма заслуга има Войчех Галонзка. Трябва да отбележим и излязлата през миналата година в същата серия преводна поетична книга на Петър Първанов. Има още

Вашият коментар

Filed under Abroad

„Ако няма обща надежда, че можем да продължим, закъде сме? “

Национален филмов фестивал „Златна роза“ 2020

Разговор с режисьора Димитър Радев

бр.34/2020

Кадри от филма „Рая на Данте“

Тазгодишното 38-мо поред издание на националния фестивал за игрално кино „Златна роза“ успя да се случи на живо, с активна варненска публика и с голям брой филми: 22 късометражни и 19 пълнометражни. Жанровото и стилистичното разнообразие на филмите беше в широк обхват – от ексцентричния и въздействащ през емоциите и визията си „Сцени от живота на една актриса“ на режисьора Иван Владимиров (награда за режисура, за сценарий и специална награда на журито), до комедията със звезден актьорски състав „Като за последно“ на режисьора Ивайло Пенчев (награда на публиката). Голямата награда на журито отиде при новия филм на Ивайло Христов „Страх“, който затвърждава опита му да превръща някои от най-болезнените теми на нашето ежедневие в интелигентна трагикомедия с ярко чувство за ирония. Един от най-изненадващите и интересни филми на фестивала беше дебютната лента „Рая на Данте“, режисьор и сценарист Димитър Радев, с впечатляващото участие на Владимир Пенев и достойното присъствие на Радина Боршош. Филмът, заснет от оператора Калоян Божилов, разказва историята на 64-годишния Данте, който, след загубата на майка си и след като е уволнен от печатницата, в която е работил цял живот, намира мотив за живот в намерението да открие насилниците на майка си. По пътя към целта си обаче Данте среща Рая, красиво младо момиче, чиято лекота и жизненост се сблъскват с мрачните разкази за концентрационния лагер в Белене, за преживяно насилие и саможертва. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

„Всеки нов текст е нов свят“

Разговор с редактора Таня Джокова

бр.34/2020

Как бихте описали ролята и мястото на редактора, на редакторската работа, в процеса на появата на една книга?

Редакторът е преди всичко посредник, свързващо звено в комуникативната верига Автор – Текст (Книга) – Читател; той е активен съучастник в преноса на смисъл и в превръщането на текста в книга, в дискурсивно събитие. Ето защо неговата дейност протича на различни равнища в издателския процес: участие в издателската концепция, в избора на автори и заглавия, писане на вътрешноиздателски рецензии, работа върху самия текст, участие в графичното и художественото оформление на книгата и дори в презентирането й. Редакторът като фигура, т.е. на всички йерархични нива на тази роля, е сърцето на медията издателство и в този смисъл е натоварен с твърде много отговорности и изисквания към него.

Димитър Солаков. Глава (3d отпечатък на главата ми, захранване, 25x20x25 см). Проект „Автопортрети“, Галерия „Структура“, 17 септември – 17 октомври 2020

Началният (и най-трудният) етап от „пътя на книгата“ е изборът на автор и произведение. Редакторският избор винаги е преднамерен, сам по себе си той е интерпретация на културната реалност и в голяма степен е насочен към читателя – трябва да предвиди читателските нагласи, динамиката на читателския вкус, спецификите на читателските кръгове. В същото време изборът трябва да е мотивиран и от идеята, че книгата участва във формирането на културната среда. Постигането на това равновесие е нелека задача, често издателският риск е неизбежен; не са редки случаите, в които една добра книга, натоварена с очаквания, остава в периферията на читателския интерес. За щастие, случва се и обратното.

В следващата фаза редакторската работа преминава в много по-комфортна зона – в територията на текста. Всеки редактор си изработва собствена  система от механизми за въздействие върху текста и за общуване с автора (съответно преводача). Има още

Вашият коментар

Filed under Каузата на книгите

Родината е там, където са нашите врагове

Миленко Йергович

бр.34/2020

Няколко минути преди да се разпадне целият познат ни свят, през октомври 2019 година, белградската „Геопоетика” издаде книгата със „свръхкратки истории” „Всичките наши тела” на Георги Господинов. Веднага след това, през февруари и март, ни връхлетя епидемията, преминаването на границите стана трудно, промени се поетиката на живота така че, както се случва когато избухне война, започнахме да  делим времето на преди и след Ковид-19. Книгата съдържа само 131 страници, публикувана е на кирилица в брилянтния превод на Мария-Йоанна Стоядинович. (Има някакво чудо с тези сръбски и хърватски преводачки от български: прекрасни са и са някак близки…)

Разказвам ви всичко това, защото много е вероятно аз единствен да съм прочел книгата от тази страна на Баяц[1] и дълго би могло да остане така. Или поне докато „Фрактура” – хърватският издател на Господинов, не ангажира Ксения Банович, Има още

Вашият коментар

Filed under Abroad

Пътникът

Олга Токарчук

бр.34/2020

Олга Токарчук

Един човек, седнал до мен по време на дългия нощен полет през океана, ми разказа за страховете, които като дете бил изпитвал нощем. Присънвал му се все един и същ кошмар, а той крещял и паникьосан викал родителите си.

Това ставало в дългите вечери – тихото, зле осветено време без телевизионни екрани (чувало се най-много бърборенето на радиото или шумоленето на татковия вестник) раждало странни мисли. Човекът помнеше, че още привечер започвал да се бои въпреки успокоителните думи на родителите си. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Тягата да вървиш напред

Катя Станева

бр.33/2020

Рисунка: Джонатан Уолстенхолм

От 2 юни чета новата книга[1] на Инна Пелева като стихосбирка – отварям напосоки, наслаждавам се, връщам се към съдържанието, за да се ориентирам в кой концептуален панел от словесното общежитие, прибрало пишещи-и-четящи съвременна българска проза, пребивавам/гостувам.

Допусках, че ще е така – липса на реклама, на по-широк непосредствен отзвук след краткото представяне във „Витрина” (ЛВ, бр. 24/2020 г.) и в предаването „Линия култура” на БНТ 2 (04.06.2020). Авторката не обгрижва много-много книгите си след издаването им; но знаех, че ще напиша за „През това време”, колкото и да съм бавна  в писмовни реакции. Някои от включените текстове са познати от публикации в литературната и научната периодика, съпоставяла съм с интерес прочитите на Пелева с рецензии и обзори от изданията (и тв предавания), които информират за актуалното в литературния живот. Част от анализираните творби също за пръв път съм откривала в периодиката – напр. разказа на Стоян Ненов „Под колелетата” съм чела в „Литературен вестник”, бр. 1 от 2011 г., там писателят датира написването му – 01.09.2010, тоест преди 10 години. Тръгвам от този факт, за да подчертая, че чрез своята десета книга литературоведката въвежда в по-широк академичен оборот нови лица от българската литературна сцена, обглежда, намества, остойностява сред актуалната литературна събитийност малко познати творби. Частта „За тези, които не се страхуват от Вирджиния Улф (матрици на популярното в женската проза след 2000-та година)” притежава – поне за мен – не само, не толкова концептуална, колкото несъмнена информативна стойност; текстът свидетелства за изумително количество изчетени страници; внимателно, задълбочено и пространно е коментирана направата по световни образци, „производствената технология” на високотиражната литературна продукция, носеща подписи Людмила Филипова, Никол Данева, Красимира Зафирова, Калина Стефанова… На заден фон присъстват и по-семпли реалности и лица на популярното. Има още

Вашият коментар

Filed under На фокус

За поезията и изкуството на живота

Интервю с Тома Марков по повод новата му книга с поезия Развалини

бр.33/2020

Тома Марков
Фотография: Иван Захариев

Скоро излезе последната Ви книга с поезия „Развалини“[1]. За разлика от нея обаче, останалите Ви книги са трудно откриваеми, някои –  с изчерпан тираж.

– Нормално, аз съм може би единственият български писател, който само веднъж е преиздаван. Това ми харесва, защото хубавите неща трябва да бъдат рядко откривавеми. И съм доволен. Изобщо като гледам в смъртта си, се харесвам. А иначе поезията е единственото нещо, което ме интересува. Проза съм писал, за да си плащам дълговете. Тоест прозата за мен не е изкуство. Всичките велики книги на света –  от „Епос за Гилгамеш“ до Библията –  са написани в стихове. Поезията затова е най-великото изкуство в света, защото това всъщност е кодът на човешката памет. Тя ни помага да не откачим. А когато се е появила прозата, това вече е вирусът в човешкия компютър, това е дяволът. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Искреност и доза чувство за хумор

Лилия Трифонова

бр.33/2020

За някои теми се говори трудно с децата. Може би и затова на пазара не се намират често детски книги, които да засягат по-деликатните и тежки теми. Смъртта е такава тема, затова и често родителят не знае как да започне разговор с детето си, когато то попита неизбежния въпрос. С “Книга за смъртта” обаче шведската авторка Пернила Сталфелт прави този разговор по-лесен за започване. Книгата, която е в превод на Росица Цветанова, излезе съвсем наскоро на българския пазар благодарение на издателство “Точица” и Фондация за детски палиативни грижи “Ида”. У нас това е първо издание на книга на Сталфелт, която в родната ѝ Швеция е добре познато име в детската литература именно заради това, че успешно може да пише за понятия, които са трудни за обяснение. “Книга за смъртта” (излязла на шведски през 1999 г.) е част от поредица на Сталфелт, базирана на конструкта “Книга за…”. Така през 1996 г. тя пише “Книга за косата”, а през 2001 г. издава “Книга за любовта”. Има още

Вашият коментар

Filed under Вниманието на малките

„Авиатор“ – паметта за всичко онова, което историята не вписва

Антония Апостолова

бр.32/2020

В забележителния „Кратък филм за любовта” на Кшищоф Кешловски има една покъртителна сцена: когато зрялата жена поглежда от бинокъла, с който опиталото да се самоубие момче я е наблюдавало с несподелената си любов, тя „вижда” там отсреща, в собствения си прозорец, себе си в един отминал вече момент, поправим единствено от въображението. Мислех си, че нещо подобно трябва да изпитва и героят на Евгений Водолазкин в „Авиатор”, когато го отвеждат в насрещен на някогашния му апартамент, за да погледа оттам с бинокъл мястото, където за последно е бил щастлив.

Казват, че „Авиатор” не е „Лавър”, другият важен роман на Водолазкин, който по-рано тази година беше издаден на български от изд. „Панорама”, и все пак двете книги носят почерка на автора си, споделят неговия живописен, „филологически” език, специфичния му слог, ироничния му поглед, както и важните за него теми: времето, паметта, греха, наказанието, прошката, любовта… Има още

Вашият коментар

Filed under На фокус, Общи

Поетическата форма като политика

Росица Чернокожева

бр.32/2020

Допреди година се питах: що е то съвременна  политическа поезия и има ли почва тя у нас? Но в мен се прокрадна усещането, че такава поезия може би е потомка на знайните и незнайни творби на опозицията като израз на свещенното право на свободния гражданин. Такава поезия сигурно са и творбите „от чекмеджетата“ през 45-годишната стагнация при комунизма. Сътвореното от политическите затворници-творци от по-близко и по-далечно минало, жертви на репресии от страна на народната власт са автентична политическа проза и поезия. Съвременната политическа поезия  не пониква на гола поляна. В така ценното изследване на Ганчо Савов „Творци зад решетките“ се упоменават имената на политзатворниците от Старозагорския затвор Георги Заркин, Йосиф Петров, Йордан Вълчев, Любомир Канов. В книгата на Борислав Скочев „Концлагерът Белене. Има още

Вашият коментар

Filed under Прочетено днес

Набоковите „Звуци и други истории“ – разказите на гениалния писател най-после на български

Антония Апостолова

бр.32/2020

Тъй като карето за тази литературна бележка е доста ограничено, нека първо кажа, че тя е по-скоро информативна, тъй като и без това няма как да добави повече към атестацията, която представлява самото име на Владимир Набоков. Появата на сборник с негови разкази на български отдавна трябваше да се случи, а добрата новина е, че „Звуци и други истории” е само първият том от поредица, като се очаква и следващ – „Красавица и други истории”. Има още

Вашият коментар

Filed under Приписки

Из дневника на една девица

Антон П. Чехов

бр.32/2020

Антон П. Чехов

Антон П. Чехов

13 октомври. Най-накрая и на моята улица е празник! Гледам и не вярвам на очите си. Пред прозорците ми назад и наперед ходи висок, снажен брюнет с дълбоки черни очи. Мустаците му са изумителни! Ходи вече пети ден, от ранно утро до късна нощ, и все към нашите прозорци гледа. Правя се, че не обръщам внимание.

15-и. Днес още от сутринта вали проливен дъжд, а той, бедничкият, ходи. За награда му направих мили очи и му изпратих въздушна целувка. Отвърна ми с очарователна усмивка. Кой е той? Сестра ми Варя твърди, че той е влюбен в нея и заради нея подгизва под дъжда. Колко е тъпа! Та може ли брюнет да обича брюнетка? Мама ни заръча да се обличаме по-добре и да седим до прозорците. „Може да излезе някой измамник, но може и да се окаже порядъчен господин“ – каза тя. Измамник… quel… Глупава сте, мамо! Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Анна Златкова: Чудесно е да търсиш точната дума и изведнъж да я чуеш от улицата, произнесена от някое дете

бр.32/2020

Каква е твоята лична история, как стигна до професията на преводача? Доколкото си спомням, си искала да станеш лекар?

– В ранно детство професионалните ми предпочитания се колебаеха между калайджия и мечкар. Дилемата беше преодоляна с появата на фигурата на пожарникаря. Обяснението е просто: през зимата в двора ни идваха мечкари; през лятото – калайджии. А пожарните коли минаваха през всички годишни времена. Ако се абстрахирам от детските мечти за екзотични или героични професии, дълги години най-силното ми желание наистина беше да стана лекар и да продължа традицията на три поколения в семейството ни. Баща ми успя да ме разубеди със справедливия довод за изключителната ми несръчност, напомняйки ми как в Х клас едва не ме изключиха по обвинение за саботаж в чорапената фабрика, където провеждахме задължителната за тогавашното ЕСПУ производствена практика. Накрая все пак се разбра, че причината за високия процент брак в работата ми се дължи на безобидна природна непохватност, а не на идеологическо вредителство, и бях оставена само на поправителен по теория на чорапоплетенето. Има още

Вашият коментар

Filed under Каузата на книгите

Из „Барнабо от планината“

Дино Будзати

бр.32/2020

I

Никой не помни кога е построен горският дом на градчето Свети Никола в Долината на понорите, наричан още Дом Мàрден. От него през гъстия лес се разклоняваха пет пътеки. Първата слизаше към долината и Свети Никола и лека-полека се превръщаше в истински път. Другите четири се катереха между дърветата, като все повече изтъняваха и губеха очертания, докато накрая наоколо не останеше само гора – със сухите дънери, рухнали на земята, и всичките престари горски неща. Горе, на север, се намираха белите сипеи, които опасват чукарите.

Слънцето изгрява иззад високите върхове, претъркулва се над Дом Марден и залязва зад Зелено бърдо. Духа вечерният вятър и отвява поредния ден. Дел Коле, старшият на горските стражари, днес е в настроение и има дълги истории за разказване. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Електромобил, Ел Пасо

Лусия Бърлин

бр.32/2020

Лусия Бърлин

Госпожа Сноудън изчака двете с баба ми да се качим в електромобила ѝ. На вид кола като всяка друга, само дето беше много висока и къса, все едно кола от комикс, която се е блъснала в стена. Автомобил с настръхнали коси. Маминка се качи отпред, а аз на задната седалка.

Там беше зоната, където ноктите чегъртат по черна дъска. Тънък слой жълта прах покриваше прозорците. По стените и седалките имаше плесенясало и прашно кадифе. Сиво-кафяво. По онова време доста си гризях ноктите и допирът на мухлясалото прашно кадифе до разранените върхове на пръстите ми, до ожулените ми лакти и колене… си беше мъчение. Боляха ме зъбите, болеше ме косата. Потръпнах, сякаш неволно бях докоснала сплъстена умряла котка. Приклякайки, протегнах нагоре ръце и се хванах за гравираните златисти саксии над мърлявите прозорци. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Желание и нежелание

бр.31/2020

Александър Кьосев

 

Фотография: Свобода Цекова

Отдавна познавам Боян Манчев, може би от повече от 20 години. Не помня кога точно се запознахме, но в един момент се оказахме въвлечени заедно в един проект, наречен „Нексус“. Там позицията на Боян не беше лесна, той беше философ сред подбрани млади историци, всичките с претенции, всичките с малки познания по философия. По-късно мнозина от тях станаха фигури в Кеймбридж, в Централноевропейския университет и пр. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Метеорът Манчев

бр. 31/2020

Миглена Николчина

Питам се дали заслужаваме философ като Боян Манчев и си отговарям, че по-скоро не. Но понеже все пак се е случил, ще изкажа няколко догадки какво прави възможно да имаме толкова интересен и изявен мислител.

Фотография/ Свобода Цекова

Преди всичко да не забравяме натрупванията от започналия още през XIX век възрожденски просветителски проект. Натрупвания, които и комунизмът, въпреки изказваните понякога мнения, не прекъсва поне по две причини. Едната е, че просветителският проект на Възраждането продължава да работи като политическо несъзнавано на комунизма. От друга страна, поради собствения му просветителски проект, който въпреки сериозните идеологически ограничения и понякога безумия, все пак не отменя Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Модалност: Надежда

бр. 31/2020

Ангел Валентинов Ангелов

Фотография: Боряна Пандова

Първото голямо изследване на Боян Манчев е докторската му дисертация, посветена на проблема за наративната система в романите на Достоевски, от „Престъпление и наказание“ до „Братя Карамазови“. Целта, която тогавашният дисертант си е поставил, е: да създаде теория за смисъла на повествователния текст. Постановката е: повествователните модели са иманентна характеристика на човешката мисъл, затова изследването им трябва да се свърже с фундаменталните категории на мисленето и на езиковите понятия, които ги изразяват. Както целта, така и изпълнението са свидетелство за размаха и силата на неговата мисъл.

Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Без кръчми, без целувки, без пътувания със самолет: как Ковид-19 принуждава авторите да променят своите романи

Автори трескаво пренаписват съществуващи проекти, за да отразят промените в света, обърнал се с главата надолу от пандемията, или ги замразяват за неопределено време

бр. 30/2020

Алисън Флъд

Том Уотсън, бивш зам.-председател на Лейбъристката партия, е твърде зает по време на карантината. Преди време поема ангажимент да напише политически трилър с название The House („Къщата”), но заедно със съавтора си Имоджин Робъртсън бързо пренаписват романа, за да отразят промените, настъпили в един пост-ковид свят. Действието се развива в близкото бъдеще. Персонажите – ако изобщо имат социални контакти  –  „не използват чаши по време на срещите и забърсват бутилката, преди да отпият”; когато влизат в обществени сгради, им мерят температурата, като това е „нещо, с което всеки до този момент вече е свикнал”, казва Уотсън, който като новопрохождащ автор на трилъри вижда облекчение в живота извън политиката. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Сали Руни: „Искам следващата ми книга да бъде най-доброто нещо, което някога съм създавала”

Бр. 30/2020

Сали Руни

Книгата, която чета в момента

Романът на Маргарет Драбъл от 1972 г. „През иглено ухо”. Това е едва третата книга на Драбъл, с която се запознавам. Възхитена съм от всичко, което съм прочела от нея до този момент. Сега живея в отдалечен район в провинцията, нямам достъп до интернет, а в момента книжарниците са затворени. Затова разчитам на натрупалите се в моя каталог непрочетени книги. Има още

Вашият коментар

Filed under Abroad

Българите и тяхната историческа съдба през един благосклонен италиански поглед

За книгата на Джузепе Менарини „България и бъдещето на славяните“[1]

бр. 30/2020

Написана през 1892 г., т.е. едва седем години след Съединението, тази неголяма по обем книга на италианеца Джузепе Менарини дава на българския читател възможност не само да опресни и обогати познанията си за историческата обстановка, политическите борби и обществената атмосфера на Балканите, в Европа и света в онези съдбовни години, но и да почувства благотворното въздействие на един добронамерен и разбиращ външен поглед, изпълнен с искрена симпатия към нашия народ. Както заглавието „България и бъдещето на славяните“ достатъчно ясно подсказва, българската ситуация е разгледана от автора в общославянска перспектива. Панславистичната идея и въпросът за условията, които евентуално биха позволили тя да премине от сферата на утопичното в тази на възможното, са едно от главните средоточия на неговите наблюдения и предвиждания.

Има още

Вашият коментар

Filed under Премиера

Непознатата и позната Вера Мутафчиева

Редки са подобни книги за големите ни имена в литературата и културата

бр.29/2020

Георги Гроздев

1.

След като прочетох с искрен интерес книгата на Антоанета Алипиева, веднага потърсих по мейла авторката, която не познавам. Тя отзивчиво ми позвъни с изненада, че толкова бързо някой е прочел томчето за Вера Мутафчиева, буквално веднага след издаването му. Тогава й казах, че е открила истини, които и самата Вера Мутафчиева не знаеше или поне не споделяше за себе си през онези последни десетина години от живота й, през които бяхме близки познати с нея.

2.

В книгата на Алипиева има и спорни за мен твърдения, но при всички случаи проучването е добър повод да мислим и говорим за Вера Мутафчиева като духовно явление, което не се поддава на лесна квалификация или лесно познание. Както не е лесно и няма да бъде лесно националното ни самопознание.

Книгата потвърждава старата истина, че за да се прецени обективно какво е делото на даден човек или творец, той  трябва да е напуснал земния свят. Да се е случило нещо окончателно и необратимо. Него да го няма, както обичаше да казва Радой Ралин. Да не може сам да се защитава, а това да правят творбите му, когато са четени с разбиране, както казват пък в училище, и интерпретирани с нужната обща култура, но и в съответния контекст, в който ги е създавал  авторът.

Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Артистът интелектуалец

бр. 29/2020

Познавам Милен Миланов преди да го познавам. В младостта ни се носеха легенди за неговите роли в постановките на Любен Гройс („Медея“ от Еврипид) и на Иван Добчев („Антихрист“ по Емилиян Станев) в Пловдивския театър „Н. О. Масилитинов“. После ясно помня неговото значимо присъствие в Театъра на армията, незабравими в съзнанието ми стоят участието му в постановките на Леон Даниел „Дванайсета нощ“, „Години на странстване“, „Одисей пътува за Итака“, в култовите му представления на „Господин Пунтила и неговият слуга Мати“ и „В очакване на Годо“, които през 1987 и 1988 година взривиха театрална София. В изтеклите десетилетия Милен пресъздаде прекрасни театрални персонажи и в спектаклите на Крикор Азарян, на Маргарита Младенова, на Красимир Спасов, на Иван Добчев („Животът е сън“ от Калдерон де ла Барка), на Асен Шопов. На Хачо Бояджиев и на Асен Траянов в телевизионния театър преди това. А в последните години ни покори с ролите си в „Декамерон“ по Бокачо, в „Емигранти“ от Мрожек, в „Саломе“ от Оскар Уайлд, с режисьор Диана Добрева. А също в „Тайната вечеря на Дякона Левски“ от Стефан Цанев и в „Енигматични вариации“ от Ерик-Еманюел Шмит.

Има още

Вашият коментар

Filed under Юбилей