Ина Иванова
* * *
Сребърният гвоздей на лятото
лежи в дланта ми,
въздух звънти между телата ни,
долу градът сънува империи.
Колко излишни са империите,
Господи, мисля си.
Всички времена живеят
в кутия от стенен часовник,
хранят се с надежди и разточителност,
а коремите им са сребърни риби.
Благодаря, че мълчиш, Господи,
мисля още и потулвам гвоздея
в най-тайния джоб на къщата,
и облак грижовно скрива Слънцето
и времето се вбива в телата ни.
* * *
силен като сърце на птица
таен като знамение
един глас в мен
мълчи мълчи мълчи
и в него
нищо не отминава
* * *
нахлува светлина
през оризовата хартия в спалнята на мама
млечната й мъгла се утаява в ъглите
всички отсъствия парят с бавния огън
на натъртено
на ударено време
на вечери уловени в паяжината на абажура
защо се бавиш не смея да питам
само завъртам мелничката
коремът й е карминен като прясна рана
карминът е поради смъртта
на стотици дребни телца на буболечки
времето е поради смъртта
на часовете в които не се познах
Fides Tua
Говори ми на непознат език,
кажи ми всичко, което искаш да узная,
говори подробно, до спиране на дъха, говори,
докато издирваш смисъла.
Нека чезна в меандрите между звуците,
в древните бездни на паузите, в угасването
отвъд безпомощния юмрук на ума.
Говори с глаголи, които не разбирам,
научи онзи мъртъв език заради безпокойството му.
Поседни с мен върху билото на мълчанието.
Със сърце в гърлото, с гонг в гърдите,
ще захапем звездите, ще сдъвчем времето.
Няма аз, няма аз, и смърт няма.
* * *
забрави отчаянието
да погледаме слънчевия часовник на джамията
той не отмерва времето на човеците
той отмества часовете ни
нежно и безжалостно сянката му реже от деня
в който бащите купуват сладолед на децата си
а момичетата крият коленете си
в сладостната припадничавост на лятото
когато си тръгвам остават само снимките
на които погледът ти ме следи
ме следи
и това стига
Литературен Вестник 