Романът на Сергей Лебедев „Предел на забравата“ вече получи отзвук в България след чудесния прием в няколко десетки европейски страни. През 2016 г. той е сред десетте най-добри книги, преведени на английски. Макар че е дебют, романът е свидетелство за появата на интересен писателски глас в Русия. Творбата е в дългия списък на финалистите за литературната награда „Большая книга“. В други, вече излезли у нас рецензии, беше очертан подходът на младия писател да се върне към лагерната тема в руската литература и да я представи по прустовски маниер чрез множество ретроспекции. Руският литературен критик Сергей Сиротин пише за книгата, че се „вписва добре в западните стереотипи за възприемане на Русия, определени от Солженицин: комунизмът е идентичен с тоталитаризма, Съветският съюз е затвор на нациите, тук всеки е или затворник, или надзирател“. Но по-важно е да се спомене, че в този роман проговоря гласът на младото поколение, на родените през 80-те години, които задават своите въпроси и срещат мълчанието на онези, които би следвало да помнят и да (про)говорят. Това е едно от достойнствата на този роман. Да пита. Самият роман може да бъде разглеждан като голям въпрос към отиващото си вече поколение.
Сюжетът на „Предел на забравата“ лесно може да бъде разказан. Млад мъж търси истината за загадъчен сляп възрастен от своето детство, наречен Втори дядо. Търсенето го отвежда в малък град на Север. Богатството на романа не е във фабулата, а в езика, в който намира словесен израз, както при фотографията, играта на светлина и сянка, а това бавно разказване се оказва важно за наратива при изучаването на паметта и времето. И паметта, и времето са не само количествени, а и качествени величини в романа на Лебедев, подобно на книгите на други руски автори, излезли през изминалото десетилетие, като например „В памет на паметта“ от Мария Степанова, вече с превод на български, и „Попытка словаря. Семидесятые и ранее“ от Андрей Колесников, важно име в съвременната руска журналистика, бивш главен редактор на „Новая газета“, излязла през същата 2010 година, в която и „Предел на забравата“. Преводът на романа на български е дело на Денис Коробко, който е извършил словесен подвиг, запазвайки богатството на фразата. Прораснали от слога, наглед тъкмо заради растежа на словото, епизодите се нанизват, преминават един в друг и оформят картината на обществото – не толкова на миналото, колкото на съвременното. Ярък, макар и епизодичен, е образът на младежите с цветни якета, за които миналото е място за фотографиране, а не осмисляне, памет и поука.
Важен ключ, върху който насочва вниманието си Лебедев и който присъства и в заглавието на книгата, е „забравата“. Тя е опозиция на „паметта“, но на нивото на заглавието също се наблюдава опозиционна двойка, доколкото „предел“ значи „територия“, „граница“, която дори когато е отменена, се помни, а „забрава“ е с тъкмо противоположна конотация.
На сюжетно равнище героят преминава територия, която нарича „предел на забравата“ в последната глава на книгата, в която са едни от силните образи в нея, като тримата старци, за които ще кажа още след малко. Но мотивът за забравата пронизва целия текст. Важен момент, в който може да бъде разчетен този мотив, е свързан със стареца, приятел на Втория дядо, с когото героят се среща в малкия северен град, търсейки истината за миналото. Забравата е върху престъпленията, върху злото, което е извършил. По-долу давам по-дълъг цитат на този ключов момент, който е и нагледен пример както за работата на преводача с текста, така и за стила на Лебедев, за склонността му към дълги сложносъставни конструкции:
„Той, който беше надживял не само жертвите си, но и онези, които биха могли да свидетелстват за тях, бе останал сам; всичките разстрели, всички убийства бяха забравени, цяла една епоха беше потънала на дъното на паметта и той, затвореният вътре в нея, все още се опитваше да докаже, че е съществувал; старецът не можеше да понесе, че причиненото от него зло повече не съществува като зло; беше убивал, а в крайна сметка светът си беше затворил очите, след това ги беше отворил и сякаш нищо не се бе случвало. Светът не беше забелязал и старецът се бе лишил от единствената, почти отвъдна, извратено-духовна опора в самосъзерцанието на престъпника: да осъзнаваш, че си извършил нещо непоправимо, неотменимо, нещо, което се е случвало веднъж завинаги, отменил си Бог; че извършеното – в битиен смисъл – няма да се изглади и няма да се забрави.“
Основополагащ въпрос за романа е какво да се прави с узнатата истина. Дали истината, която не служи на никого, която не променя нашата оптика към света и отношението към нашето място в него, не се различава от лъжата. Именно от търсенето на отговор на въпроса какво да правим с истината се гради и развръзката в романа. Защото узнаването на истината е свързано с узнаването на злото. Но ако истината бъде забравена, то такава и е съдбата на злото. Ненаказаното зло не значи ли съучастие? Това е още един от важните въпроси в романа.
„Предел на забравата“ е композиран с кръгова композиция, финалът тегли към препрочитане на началото. Детето и Вторият дядо се оглеждат в другото дете и Втория дядо в друг етап на живота му. Дарената кръв от човека, извършил убийства, е кръвта, която потича сред замръзналите тела в ледената дупка. Кръвта на мъртвия остава погребана сред другите мъртви на Север. Важни изречения, които присъстват и в началото, и в края на книгата обвързват пътуването, погледа и словото в единна структура. На третата страница на книгата стои: „Пътешествието ми е завършено и ми предстои обратния път – в словото“, и в края е почти същото: „и сега стоя на предела на Европа и поемам по обратния път – в словото“. Словото е спойката на паметта и механизмът, чрез който тя се съпротивлява на забравата.
Европа е първият предел, а последният е островът на заточениците, друго място, различно, непознато и непознаваемо. Но това наблюдение ми позволява да предложа и още един прочит на романа на Лебедев, какъвто е възможен, ако оптиката се измести по посока на структурата на вълшебната приказка и множеството символи и образи, които В. Проп конструира. С това не твърдя, че романът е конструиран по закономерностите на вълшебната приказка, а че тя е положена като един от пластовете му, търсено или не от нейния автор.
Наличието на елементи, характерни за вълшебната приказка личи най-ясно в последната глава на романа, в която сюжетът ни предлага среща с трима слепи старци. Техният брой и физически белези са носители на богата символика, известна от архетипните текстове, каквито са приказките. Познати са ни триглав змей, трима братя, но също и три граи. Старците в романа са трима, но и наподобяват граите, те нямат като тях общо око, но имат обща памет. Те освен това обитават село извън света, „вече несъществуващо за географията“. Старците молят за помощ – да бъде отсечено дърво, не по-малко напоено със смисъл в романа и извън него – ябълка. Пределът на забравата, в който живеят старците, е пределът на отвъдното. Тяхната памет е заличена, защото в отвъдното е ненужна, зрението също не им трябва, те гледат навътре. И все пак ябълката, попаднала на място, на което не би могла да вирее, но въпреки това съществува, ни отпраща към вариант на мита за Херакъл и златните ябълки, които той взима от градината на Хесперидите. Златните ябълки се появяват и в романа, те са дарени на героя. Така е и според един от вариантите на мита – получава ги Херакъл. Дали пък нараторът, преминавайки през пространството, не преминава и през времето? Лебедев настоява за „родени в едни години, но в различни времена“. Героят му не се чувства свързан със съвременниците си, а с другите времена. Последната му спирка е митологията – макар че препратки към нея деликатно се появяват през цялото повествование, още в началото на романа плажуващите са уподобени на нереиди или дриади – и чак когато стигне дъното й – последната падина в романа, чак тогава идва времето на оттласкването към настоящето. Един такъв прочит насища с многозначност присъствието на Европа в началото и във финала на романа. Тя е не само континент, не е само култура, цивилизация и съвременност, но и митология, архаиката, от която тръгва човекът, за да преоткрие себе си, за да разбере, че „родината ти – това е твоят език; достойнствата му, неговото несъвършенство – това са неотделими от теб достойнства и несъвършенства; ти не съществуваш отвъд езика“.
Празнината има важно място в романа. Това са „Цар Локва“, фуниевидни дупки, кариера, изоставена мина, в която е погребана, излязлата от обращение валута, дупка в леда. Тези топоси не са най-често срещаните, тъй като наративът е богат на сюжетни микровходове, но са ключови в романа на Лебедев. Към тях трябва да прибавим и пропадане в пещера с избягал затворник и гроб с вдлъбнатина. Пропадането във физически и духовен аспект е също добре откроимо. Вторият дядо пропада напълно нравствено, когато загубва сина и съпругата си. Героят пропада в пещера, която се е превърнала в гроб за животни и хора през различни времена. Той е първият, който успява да излезе от този леден гроб. Излизането му е като символично ново рождение, третото след дарената кръв от Втория дядо. И това ново раждане го освобождава от тежестта на дарената кръв.
Празнината, освен символичните аспекти на гробно и отвъдно пространство, е и най-често срещният знак, чрез който се осмисля посткомунистическото общество, което по един или друг начин все още е в едно неотминало минало. В книгата си „Зона на прехода“ Бурис Буден обобщава празнотата в такова общество като „празнота, която разкрива отсъстващата основа на обществото като общество. Тя ни създава усещането, че самото общество вече го няма. Затова тази празнота не може да се локализира никъде в рамките на обществото…“ Обществото, разбира се, съществува, то е разнослойно както романът, различните му слоеве трудно се смесват и разбират, разделени са не само пространствено, но и в усещането за времето.
Ако „Предел на забравата“ беше филм, струва ми се, че много би му подхождало да бъде заснет от режисьор като Андрей Тарковски. Ако „Сталкер“ ви харесва, със сигурност романът на Сергей Лебедев няма да ви остави безразлични. Тук също има особена зона – това е бившето лагерно пространство, настоящото миньорско селище, в което хората са изчезвали и изчезват. Тук обаче светът е преобърнат, мястото не избира да помогне на изгубилите посоката, но и тук хората са такива, на които нищо не им е останало, всичко им е взето и те трябва да продължат отвъд предела на всичко човешко, на историята или на битийното безлично оцеляване. Някои, за да загинат, други, за да са убийци, и това, което оцелява, макар да бъде много пъти умъртвявано, е човешкият стремеж към простор, излаз, дори когато роденият в клетка не познава нищо друго, освен нея, защото дори роденият в клетка може да различи доброто и да обикне свободата само по нещо, което напомня на нея. Само онзи, който е направил доброволно клетката свой начин на живот, може да приеме злото не просто като даденост, а като житейска закономерност. Това е още едно от посланията на романа.
И накрая, нека обобщя моя прочит. „Предел на забравата“ не е романа за ГУЛАГ, а роман за мястото на човека в света, за отговора на въпроса какво забравяме в предела на забравата, за бъдещето, което не може да настъпи без миналото. А миналото може да намери покой не когато се забрави, а когато срещне мъртвите и живите в словото.
ЯНИЦА РАДЕВА
Сергей Лебедев, „Предел на забравата“, прев. Денис Коробко, изд. „Кръг“, 2020.
Литературен Вестник 