„Единственият изход от страданието е състраданието“

Разговор с Тодор Христов за стихосбирката „Другите“ на Михаил

бр.04/2021

Започвам отзад напред. От послеслова в стихосбирката Ви „Другите“ става ясно името зад псевдонима. Защо за Вас равновесието между авторство и анонимност е толкова важно, с какво допринася и какво отнема на текста?
Михаил не е псевдоним. Това е тъкмо името на автора. Но зад него не стои индивидуално тяло, скрито в здрача на анонимността. То е по-скоро безтелесно име, име на сила. В послеслова опитах да обясня защо в случая с тази стихосбирка авторът е такъв. Бих допълнил, че макар да сме свикнали да прозираме през поезията живота на поет, това са стихове без поет. Аз със сигурност не съм.

Гласът на другите (тези вън от нас, но и онези вътре в нас) променя ли се спрямо топоса?
Както казвате, мястото, от което говори друг или говорим на друг, не е просто вътре или вън. В крайна сметка дори когато говорим на себе си, да речем, за да се поучаваме или утешаваме, ние се обръщаме към себе си като към други. Поради това местата, за които се говори в стихосбирката – улици, гари, магазини, университета – не са местата, от които се говори.

Николай Аретов: „Колкото по-навътре навлизаш в една тема, толкова повече стават въпросите без отговор”

бр. 43/2020

Николай Аретов

Николай Аретов (1954) е роден София, завършва Великотърновския университет през 1978. Работи като учител по български език и литература в гимназията в гр. Якоруда (1987-1980), след това е редактор в списание „Читалище” (1980-1982). През 1982 г. постъпва в Института за литература при БАН, първоначално като литературен сътрудник и редактор в списание „Литературна мисъл”, от 2012 е главен редактор на списанието. Доктор на филологическите науки, професор в Института за литература.  Бил е хоноруван преподавател в Пловдивския университет (1991 – 1999), в Нов български университет (1990 до 2011), във Великотърновския университет (2003-2005, 2014). От 2000 е хоноруван преподавател в Софийски университет.

Главен редактор на издателство „Кралица Маб”.

„На нов ред изскачат добре познатите стари и вечни въпроси“

Разговор с Тодора Радева, програмен директор на Софийския международен литературен фестивал

бр.42/2020

Софийският международен литературен фестивал е най-големият форум за литература в България. До този момент в него са участвали над 320 поети и писатели от 35 държави, сред които Дубравка Угрешич, Адам Загаевски, Роберт Менасе, Кристоф Хайн, Софи Оксанен и много други. Осмото издание на фестивала ще се проведе онлайн между 10 и 13 декември. По този повод разговаряме с програмния му директор Тодора Радева.

 Явно тазгодишното издание на фестивала ще е коренно различно. От какво се отказахте и какво ново въведохте в предстоящата онлайн форма на фестивала?

Миналата година, отново в интервю за „Литературен вестник“, споменах, че Фестивалът върви плавно от географски, през езиков към тематичен фокус. Но изобщо не съм имала представа, че темата тази година ще се наложи сама, без алтернатива, при това като преобърне и самата форма на Фестивала. Пандемията от COVID-19 с всички последствия от нея промени изцяло света, дневния ред,

Женските изкуства за щастливо съпружество

Разговор със Стефан Иванов

бр.39/2020

 

Стефан Иванов. Снимка: Александър Александров

На 30 и 31 октомври 2020 в театрална работилница „Сфумато“, Зала Underground, се състоя премиерата на „Женските изкуства за щастливо съпружество“. Драматург на пиесата е Стефан Иванов, неговият текст стъпва на наръчниците за успешен брак от 30-те години на 20. в. – „Женските изкуства за щастливо съпружество“ от Йона П. Стоянова и „Домъ и общество – книга за етикецията въ Царство България“ от Лили Янакиева. В спектакъла участват Василена Винченцо и Миленита.

Мъжете имат ли роля в щастливото съпружество?

Естествено, че имат, стига да излязат от ролята и действията на господар, владетел, собственик, мъжкар, агресор и капризно дете. Тогава могат да започнат да реагират с емоционална интелигентност и с чувство за мяра, отговорност, такт, грижа, разбиране и обич. Има прекалено много табута върху мъжкото поведение и потискането на цял спектър от емоции, така че чувства се връщат обратно като симптом и проблем, а много често и като вербално или физическо насилие. Мъжете много често отказват да разберат себе си, да си се обяснят и влизат в калъп и модел на поведение, който, поне на пръв поглед, изисква най-малко от тях, но всъщност е изключително ощетяващ за тях и партньорите им. Първи си отиват усещането за интимност, нежност, свобода, а после дълбокият и сериозен разговор, накрая си отива и самата връзка между хората. Скъсва се.

Все така си оставам убеден европеец

Разговор с писателя Кун Петерс

бр.38/2020

Кун Петерс на турне с българския си преводач Анета Данчева-
Манолова и издателя Пламен Тотев в България

Не за първи път сте в България, имате ли вече по-трайни впечатления от София? Можем ли да очакваме столицата ни или Пловдив да се появят като ключови места в бъдещи Ваши романи?

Предишния път, освен другото, посетих и Етнографския музей в София. Може би изглежда анекдотично и като нещо от далечното минало, но ми е интересно да виждам тъкмо различията вътре в Европа, богатството на миналото. А също така и как старите традиции продължават да съществуват въпреки възприемането на типично западни стилове и начин на живот.

Доста забавна е и онази стара връзка с Белгия: конституцията, лъвът, девизът „Съединението прави силата”… Нали България е заимствала този лъв от Белгия? Да, вярно, но и Белгия, на свой ред, пък го е заела от други!

Сега това мое посещение у вас, уви, беше прекалено кратко. Със сигурност трябва да се върна отново.

Антоанета Алипиева: „На българските писатели винаги някой им е виновен“

бр.36/2020

Антоанета Алипиева

Антоанета Алипиева е професор по най-нова българска литература в ШУ „Еп. Константин Преславски“. В момента е лектор по съвременна литература в Белградския университет. Заниманията й са в областта на литературната история и оперативната критика. Автор е на книгите „Четене на себе си“ (1998; 2004), „Национална идентичност в българската литература“ (1999; 2006), „Български комплекси“ (2001; 2004), „Българската поезия от 60-те години на ХХ век. На повърхността. Под повърхността“ (2004; 2010), „Дневниците на българските писатели от втората половина на XX век“ (2007), „Българската лирика през 70-те години на ХХ век“ (2010; 2012), „В театъра на литературата“ (2012; 2016), „Българска лирика: „забутаното поколение“ от 80-те години на ХХ век“ (2014; 2016), „Литература и национализъм в България от последното десетилетие на ХХ век до ден днешен. Поглед отвътре“ (2017; 2019), „Вера Мутафчиева – между литературата, историята, политиката и геополитиката“ (2020). Говорим с нея на 13 октомври 2020 г.

Ще започна от най-новата ти книга. Тя е посветена на Вера Мутафчиева. Какво е най-важното, което откри в писането и в присъствието на Вера Мутафчиева? И в какво все още се заблуждаваме по отношение на нея?

Че Вера Мутафчиева е голямо присъствие в съвременната култура го знаят всички. Негацията спрямо нея дойде от разкритието на принадлежността й към ДС. Въпреки че никой не ни обясни какво точно е вършела. Говори се, че нейните геополитически анализи са от голямо стратегическо значение за региона. Ето ти отличен пример за това как биографията на даден творец не може нито да подпомогне, нито да попречи на творчеството му. Жанрът на монографията концентрира откритията на изследвания автор. Това безспорно бе направено за пръв път.

За поезията и изкуството на живота

Интервю с Тома Марков по повод новата му книга с поезия Развалини

бр.33/2020

Тома Марков
Фотография: Иван Захариев

Скоро излезе последната Ви книга с поезия „Развалини“[1]. За разлика от нея обаче, останалите Ви книги са трудно откриваеми, някои –  с изчерпан тираж.

– Нормално, аз съм може би единственият български писател, който само веднъж е преиздаван. Това ми харесва, защото хубавите неща трябва да бъдат рядко откривавеми. И съм доволен. Изобщо като гледам в смъртта си, се харесвам. А иначе поезията е единственото нещо, което ме интересува. Проза съм писал, за да си плащам дълговете. Тоест прозата за мен не е изкуство. Всичките велики книги на света –  от „Епос за Гилгамеш“ до Библията –  са написани в стихове. Поезията затова е най-великото изкуство в света, защото това всъщност е кодът на човешката памет. Тя ни помага да не откачим. А когато се е появила прозата, това вече е вирусът в човешкия компютър, това е дяволът.

Непознатата и позната Вера Мутафчиева

Редки са подобни книги за големите ни имена в литературата и културата

бр.29/2020

Георги Гроздев

1.

След като прочетох с искрен интерес книгата на Антоанета Алипиева, веднага потърсих по мейла авторката, която не познавам. Тя отзивчиво ми позвъни с изненада, че толкова бързо някой е прочел томчето за Вера Мутафчиева, буквално веднага след издаването му. Тогава й казах, че е открила истини, които и самата Вера Мутафчиева не знаеше или поне не споделяше за себе си през онези последни десетина години от живота й, през които бяхме близки познати с нея.

2.

В книгата на Алипиева има и спорни за мен твърдения, но при всички случаи проучването е добър повод да мислим и говорим за Вера Мутафчиева като духовно явление, което не се поддава на лесна квалификация или лесно познание. Както не е лесно и няма да бъде лесно националното ни самопознание.

Книгата потвърждава старата истина, че за да се прецени обективно какво е делото на даден човек или творец, той  трябва да е напуснал земния свят. Да се е случило нещо окончателно и необратимо. Него да го няма, както обичаше да казва Радой Ралин. Да не може сам да се защитава, а това да правят творбите му, когато са четени с разбиране, както казват пък в училище, и интерпретирани с нужната обща култура, но и в съответния контекст, в който ги е създавал  авторът.

Милен Миланов: Трябва отново да опресним мечтите си

бр.29/2020

Милен Миланов (1950) е сред най-ярките български актьори. Бил е част от театралните трупи на Враца и Пловдив. Повече от 40 години е актьор в Театър „Българска армия”. Съучредител и дългогодишен продуцент на театралните награди „Аскеер”. Личност с незаменим принос към българската култура.

Говорим с Милен Миланов на 1 септември 2020 г. – две седмици преди неговия 70-годишен юбилей.

Милен Миланов

Ще започна от днес. Как ще коментираш театралната ситуация през 2020 година? Имаш ли усещането, че пандемията е отменила всичко?

Това е година, която не ми се коментира. Аз тихо полудявам, когато чувам мнения как светът вече няма да бъде същият, как пандемията щяла да промени погледа ни към събитията.

Книгите могат да се четат само с любов

бр. 23/2020

Разговор на Людмила Миндова с поета Йосип Ости

Йосип Ости пред паметника на поета Сречко Косовел. Снимка: личен архив

Йосип Ости (1945, Сараево) е сред най-значимите творци от бивша Югославия през последните няколко десетилетия. Свързан едновременно и с босненската, и със словенската литература, той дебютира на петнайсет години с поезия, а досега са публикувани над трийсет негови стихосбирки, както и множество книги с белетристика, есеистика и литературна критика. Произведенията му имат над седемдесет превода на чужди езици, а на български са публикувани четири негови книги с поезия; чест гост е на страниците на „Литературен вестник“. Отличаван е с множество награди и за собственото си творчество, и за художествените си преводи.

 

Людмила Миндова: Г-н Ости, благодаря Ви, че приехте да отговорите на въпросите ми за този брой на „Литературен вестник“, посветен на словенската литература. Вие как бихте представили словенската литература на чуждия читател?

Йосип Ости: Като една от националните литератури на разпадналата се преди четвърт век бивша Югославия, която е живо доказателство, че в границите на някогашната обща държава и сърбите, и хърватите, и словенците, и македонците, и черногорците, и албанците, и босненците или бошняците имаха чудесна литература. Както поезия, така и проза, с която достигнаха и надминаха литературните стойности на други народи. Казано съвсем накратко – достигнаха върховете на европейската литература. Доказват го поетическите и белетристичните произведения както на по-старите творци, някои от които вече не са сред живите, така и на по-младите, съвременни словенски автори. Моят списък от имена и произведения би бил прекалено дълъг за този наш разговор, а ако го съкратя, ще бъде несправедливо към пропуснатите.

Цената на самостоятелното мислене

бр. 23/2020

Разговор на Людмил Димитров с писателя Драго Янчар

Снимка: личен архив

Драго Янчар (1948, Марибор) е писател, драматург и есеист. Той е най-превежданият словенски писател; негови книги са излизали на английски, френски, немски, руски, италиански, испански, хърватски и много други езици. Често участва в литературни четения и изнася лекции във водещи културни центрове по света. През 1985 г. пътува до САЩ като Фулбрайтов стипендиант за хора на изкуството, а през следващите години специализира в Германия, Австрия и Великобритания. Лауреат е на редица словенски и международни награди. От 2001 г. е редовен член на Словенската академия на науките и изкуствата.

Сред по-известните му романи са: „Северното сияние“, „Катарина, паунът и йезуитът“, „Дърво без име“, „Звънтеж в главата“,  „Градителят“, „Тази нощ я видях“, „И любовта също“ (последните четири са преведени и на български); от пиесите му можем да откроим поставяните у нас „Големият брилянтен валс“ и „Дебнейки Годо“.

 

 

Людмил Димитров: Г-н Янчар, благодаря, че приехте поканата ми за това интервю в „Литературен вестник“. Вие сте може би най-известният и най-подробно преведеният съвременен словенски автор в България. Как си обяснявате това и има ли нещо, което бихте искали да знаем за Вас, оставащо отвъд текстовете Ви?

Драго Янчар: Трудно ми е да кажа какво откриват в моите книги българските читатели, преводачи и издатели. Навярно същото, което виждат читателите в Словения или другаде по света – живота, неговите парадокси, страсти, възходи и падения, човешкото благородство, както и мизерията. Разбира се, и как са написани романът или новелата. Това са основните неща, но мисля, че много български читатели в книгите ми ще съизмерят собствения си човешки и обществен опит. Навярно заради идентичните обществени условия, в които живяхме, вие разбирате много повече от читателите във Франция или в Германия.

Какво прави литературата по време на карантина? Вие какво правите?

бр. 15/2020

Питаме български писатели, критици, литератори

ЗАХАРИ КАРАБАШЛИЕВ, белетрист и драматург, главен редактор на „Сиела“:

Първо – не знам за коя литература ме питате, затова ще отговоря за „моята“, тази в моята лична физическа и въображаема библиотека. За тази литература сега е златно време – много часове, ограничено пространство, изолация. Време, което дори ме кара да се чувствам виновен от това, че ми харесва, но пък, ето, казах си го, олекна ми, харесва ми. Докога – не знам. Карантината може да е наказание, ако си човек, който се издържа с труда си, но може и да е и дар, ако си здрав, имаш време за четене, както и пари за хляб и сирене. Аз мога да кажа, че съм и двете, така, че в компанията на книги тази карантина е по-скоро дар.

Също, за карантината – струва ми се излишна тая милозлива реторика – ох, видите ли, наистина е тежко, но бъдете търпеливи, стойте си вкъщи, един ден ще изпонаизлезем от окопите на тихия си героизъм и ще плеснем с ръце, ще се прегърнем, ще бъде хубаво… дрън-дрън-дрън…  Хайде, достатъчно, наистина. Нека не се пренапрягаме чак толкова да „успокояваме“ народа, той ще се справи и без нашата загриженост и утеха.

Ние сме в началото на глобална криза, чиято траектория няма как да предвидим. Вероятно тази криза ще пренареди света икономически. Вероятно ще го пренареди в геополитически план. Но тази криза няма и да докосне фундаментите на човешката душа, няма да засегне характера на човешката природа, няма да промени човечеството и на йота, нищо, абсолютно нищо няма да се промени в хипоталамуса на нито един от нас, в кортексите ни нищо особено няма да се случи, осемдесет и нещо милиарда клетки няма изведнъж да тръгнат да се прегрупират различно. Литературата на човеците ще си остане рожба на същите интелектуално-емоционални процеси, които са я раждали вече хилядолетия. И след като „това“ свърши (а то ще свърши), отново ще четем за чудните приключения на Граф Монте Кристо, или Гилгамеш, ще съпреживяваме баналността на битието с мадам Бовари, ще си „спомняме“ с Пруст и ще търсим да похапнем мед с Мечо Пух.

Антония Велкова-Гайдаржиева: Критиката е длъжна да се бори с „вестникарстващата пошлост“

бр. 15/2020

Антония Велкова-Гайдаржиева е родена във Варна. Професор във Великотърновския университет. Историк на литературата и на литературната критика. Автор на критическия сборник „Критика и апологии“, на монографии за д-р Кръстьо Кръстев, Боян Пенев и Владимир Василев, за Васил Пундев, за Иван Мешеков, за списание „Художник“. За книгата си „Световете на литературата. Разговори със Светлозар Игов“ (2017) е отличена с награда за „Хуманитаристика“ на Портал „Култура“. Сред отличията й се открояват още „Дъбът на Пенчо“ (2008) и наградата за литературна критика „Иван Радославов и Иван Мешеков“ (2013). След разговора ни от януари (публикуван в бр. 9/2020 г. на ЛВ), проведохме втори разговор с нея – през март 2020 г.

 

Преди да започнем продължението на разговора ни от януари, нека те попитам какво правят литературата и нейната критика по време на карантина, при извънредно положение? Как се усещаш в тази непозната за мнозина ситуация?

Като творчески-рефлексивни дейности литературата и респективно критиката са самотни занимания. Ето защо настоящата извън-редна ситуация и провокира, и стимулира художествената и тълкувателски-оценъчната работа. Голямата литература на славянството, казваше Васил Пундев, е литературата на страданието. Добре знаем, че в хуманитаристиката е валидна максимата на старите гърци „познание чрез страдание“. Още от зараждането на хрониката историците превръщат болестта в задължителна стъпка на своя разказ. Кризисността, веобщата беда, изпитанието винаги са вълнували литературата. От Бокачо  и Даниел Дефо през Л. Стоянов , Йовков и Смирненски до Камю, Маркес и Сюзан Зонтаг литературата и критиката не само интерпретират подобни катаклизми и пренасят по образно-фигуративен,  наративен и рефлексивно-концептуален път паметта на човечеството за тях във времето, но и предлагат други, неподозирани гледни точки. Наскоро разговарях с моя приятелка и тя сподели прочетена статия за роман, който преди 40 години предсказва вирусната епидемия, тръгваща от Ухан. Не знам колко е вярно това, но знам, че литературното наследство на човечеството не само пророкува собствените му съдбини, но се явява и алтернатива на историческите изпитания. Извънредните обстоятелства няма как да не обърнат човека към „най-важните неща“, към екзистенциалните въпроси на битието. А литературата и критиката като човекознание ги задават във всички времена, сътворявайки алтернативните човешки светове и утвърждавайки надвременните ценности и идеали. Covid 19 ни постави в трудно поносима, непосилна  човешка ситуация, би казала Хана Аренд, но някак си създаде и друг ред, като че ли вглъби погледа, обърна го преди всичко към духовните явления, към битийните тайни. Сякаш целият този световен кошмар завръща времето на тихото общуване с книгите като опора, упование и мъдрост; с книгите, които тревожат и вдъхновяват, задавайки най-парещите въпроси за миналото, за сегашното и за утрешния ден. Време е за четене.

Има такъв момент, в който си казвам: „Просто трябва да издам тази книга“. Е, или „да я преведа“, разбира се

бр. 10/2020

Разговор с Боряна Джанабетска

Има едно неписано правило – преводачът нашумява по-лесно, ако превежда класика, и много по-трудно, ако налага нови, съвременни имена. Вие не се страхувате от второто и в биографията ви има много съвременни автори. С какво ви изкушиха те?

Над нашумяването не съм се замисляла особено, но ми е интересна по-различната динамика на съвременния текст, интересно ми е как се постигат картинност и драматизъм с по-съвременни изразни средства, с което в никакъв случай нямам предвид краткост на изказа – голяма част от книгите, по които съм работила, съперничат по обем на някои класически произведения. Всъщност особено много съм привлечена от преплитането на съвременност и минало, от нови интерпретации на миналото, от обръщането на съвременни автори към миналото, като например великолепната, едновременно традиционна и съвършено модерна възстановка на викториански роман в „Аленото цвете и бялото“. Разбира се, като се вземе предвид, че освен преводач съм и издател (заради греховете си, както казват англичаните), вземам предвид и по-голямото търсене на съвременни автори. Що се отнася до класиците, като читател имам дори по-големи предпочитания към тях и се надявам да ми остане време за среща с творчеството на някои от тях и в качеството ми на преводач.

Уязвимостта на автора

Разговор с Десислава Николова-Беседин

Поводът за това интервю е режисираният от Вас филм „Внукът на човекоядката“. Филмът е по едноименния разказ на Йорданка Белева от сборника с разкази „Ключове“. На първо място, искам да Ви поздравя за избора на това произведение и идеята да се „обърнете“ към съвременен български автор. Тъй като филмът Ви е дипломен, впечатлява също и фактът, че се захващате с една изключително тежка тема. Защо избрахте да направите филм за жестокостта и агресията сред децата?

Избрах точно тази тема, защото представлява огромен, глобален проблем. Всяко едно дете – и в миналото, и сега – е било обект на подигравки или самото то се е подигравало на други деца. Толкова глобален проблем, че за мен е скандално колко малко се говори по темата. Кога се говори? Когато един от сто примера, завършили лошо, стигне до медиите. Тогава те решават в следващите няколко дни да вадят случай след случай на тормоз в училище, докато нещо по-фрапиращо не им привлече вниманието. И какво постигаме с това агресивно отразяване? Нищо. Защото нещо може да се постигне единствено като се говори с децата – искрено, с любов, по близък до самите тях начин. Да се „говори“ по този начин е и основният смисъл на изкуството като цяло. От тази гледна точка за мен разказът „Внукът на човекоядката“ е брилянтен. Той представя темата чрез един изключително майсторски художествен подход и именно там е силата му – не е фрапиращ и скандализиращ в безучастен репортажен стил, а докосва емоционално. Смея да твърдя, че моят филм по разказа следва същия дух. Причината да въздейства не е в това, че има ярки сцени на насилие или на самоубийство след насилието. Напротив, такива няма. Тормозеното дете във филма не е дори докоснато с пръст от съучениците си. Загатнатото самоубийство е по-скоро мисъл за самоубийство и се извършва по начин, по който дори не е възможно човек да се самоубие. Въпреки това филмът впечатлява като скандален. Защо? Защото скандалното всъщност не е въпросният филм, нито въпросният разказ, а фактът, че те кара да се замислиш, че наистина последиците от уж невинния „по детски“ тормоз в училище понякога са трагични. Категорично смятам, че това замисляне може да накара много деца да осъзнаят какво причиняват. Да осъзнаят, че подигравките не са шега. Дете, което вече е роден или възпитан насилник, няма да се повлияе, но има много други, които просто не си дават сметка. Поводът за замисляне може да накара и някои родители да осъзнаят, че всичките им грижи са съсредоточени само в това детето им да се чувства добре, но не си правят труда да го учат и как да се държи с другите, за да бъдат те също добре.

За минотаврите в нас

Един разговор с Георги Господинов за романа и филма по „Физика на тъгата“, за литературата и света

бр. 5/2020

Вие сте първият българин, носител на голямата европейска награда „Aнгелус“. Чрез нея отваряте ли вратите на света към българската литература?

Беше много вълнуващо, когато обявяваха наградата. Това се случи в един огромен театър във Вроцлав. И понеже не обявяват само името, обявяват и страната, прозвуча така:  „Георги Господинов – България!“. Радвам се най-вече заради романа. Това е една от наистина големите награди, които „Физиката“ получи. Беше вълнуващо, защото предишни носители са писатели, които наистина много ценя – Светлана Алексиевич (нобелистка), Миленко Йергович, Петер Естерхази, Юрий Андрухович… Водещият, който обяви наградата, се пошегува, че този, който я вземе, после получава Нобел както станало със Светлана Алексиевич. Но пък тази награда не я е вземала Олга Токарчук. Това беше денят, в който Олга пристигаше във Вроцлав, целият град беше под влияние на тази новина. И аз много се радвам, защото Полша е страна с невероятна литература в момента. И винаги е била. С поети и писатели, които са били част от съпротивата срещу статуквото през времето, много нобелови лауреати. Така че това е една от радостите, а другото е, че „Физика на тъгата“ вече си има собствен път. И сега, малко преди това интервю, е приключила премиерата на романа в Албания. А един прекрасен джаз музикант, Петър Славов, който свири в най-добрите клубове на Ню Йорк, направи едно парче и то беше представено на „Пловдив джаз фест“ – „В защита на Минотавъра“ се казва, и е по една от главите на романа. Също така една група джаз музиканти в Ню Орлиънс направиха цяла сюита по „Физика на тъгата“.

Как се роди идеята за филма по „Физика на тъгата“ ?

Както казах, „Физиката“ си има свой път, има няколко театрални представления в чужбина. И много се зарадвах, когато преди 8 години Теодор Ушев започна да прави филм по този роман. Разбира се, трябва да кажем, че филмът е прочитът на Тео Ушев, той е правил сценария върху книгата и аз много се вълнувах да чуя как Доналд Съдърланд и неговият син Росиф произнасят тази ключова фраза от романа „Аз сме“ и „Аз бяхме“. И изобщо как разказват едно българско детство през гласовете от книгата и през рисунките на Тео.

Най-хубавото, което се случи покрай този филм, е, че се срещнахме с Тео. И двамата сме родени през 68-а година в различни градове, в периферията на България. В някаква степен, както се шегувахме после, малко като двама минотаври, които изведнъж се срещат. Това е много особено усещане. Помня първото писмо, което Тео ми написа, когато прочете романа и когато не се познавахме. Написа как го е чел цяла вечер, на сутринта е имал филма в главата си. Това е повод  също да разкаже и своето детство, и своята история. Хубаво е и че той е взел от романа линията с капсулите на времето, в които човек пренася най-важните си неща, най-важните си спомени за нататък.

Докато се правеше „Физика на тъгата“, някак между другото Тео направи „Сляпата Вайша“. И двата филма са френско-канадски, но хубавото е, че зад тези филми стои българска история, българска книга, български режисьор, българска музика. Музиката на Котарашки. Казвам това, защото много би ми се искало и в България да е възможно да се направят тези филми, но това зависи не само от държавата, зависи и от нас. Ние сякаш не се обичаме достатъчно, не си вярваме достатъчно, че могат да се съберат български режисьор, съвременен български текст и да рискуваме. И от това да се получи нещо хубаво и световно. В този смисъл го мисля и като стимул към българските режисьори, към българските писатели. Не се срамувайте да работите заедно.

Интересувам се от момента, в който живея, той най-силно ме наранява, вълнува и натъжава

бр. 35/2019

Разговор с писателката Дубравка Угрешич

Госпожо Угрешич, в София сте, за да получите званието „Доктор хонорис кауза“ на Софийския университет. Носителка сте на много и различни литературни награди, но доколкото ми е известно, между тях няма подобно академично отличие. Какво е значението му за Вас? 

Зная, че преди мен това признание са получили забележителни световни писатели и учени, но аз си въобразявам, че то означава за мен много повече, отколкото за тях в съвсем личен план. Внушила съм си и наистина се извинявам за това, че го приемам вместо моята майка. Ако някой го е заслужил, то това е тя. Защото тя първа ми вдъхна любов към четенето и уважение към книгите и образованието. Въпреки че мама вече не е между живите, преследва ме неясното чувство, че изпълнявам нейно неизречено желание.

Приемам това признание и като своего рода заслужено предупреждение заради един от най-големите пропуски в живота ми. Можех например да се заема по-сериозно с изучаването на български език и литература, но не го направих. В по-късните си години човек се занимава повече с пропуските, отколкото с постиженията си.

Отворено писмо до Европа

бр. 32/2019

Илия Троянов

Българо-германският писател, поет, преводач, издател и не на последно място – пътешественик, бе сред тримата почетни гости на международния фестивал „Дни на поезията и виното“, чието 23-то издание се проведе от 21 до 24 август 2019 г. в Птуй, най-стария словенски град, в столицата Любляна и редица селища в граничните райони с Австрия, Унгария и Хърватия. Организатор на фестивала е ръководеното от известния и превеждан и в България поет Алеш Щегер издателство „Белетрина“ (бившето Студентско издателство в Любляна), което досега е издало преводите на две книги на Илия Троянов – „Събирачът на светове“ и „Ледовете се топят“. Събитието бе подкрепено от програма „Творческа Европа“ и платформата на фестивалите на поезията „Versopolis/Стихотека“, едно от седалищата на която е именно в Птуй.
Вече трета поредна година фестивалът дава думата на изтъкнати писатели, които пишат и прочитат пред публиката своето „Отворено писмо до Европа“ (с критичен поглед към актуалните събития). След фламандския автор Стефан Хертманс през 2017 г. и шведско-иранската поетеса Атена Фарохзад м.г., тази година фестивалът бе поканил Илия Троянов. По традиция организаторите изпращат писмото до депутатите от Европейския парламент, европейските комисари и членовете на ПА на Съвета на Европа. До момента писмото е публикувано в над 15 европейски вестника и други медии.

Пл. Христов

ЛВ благодари на Аксиния Михайлова и Пламен Христов за възможността да бъде българската медия, публикуваща писмото.

Неотдавна получих имейл от Аѝша Ал-Кадафи, единствената дъщеря на някогашния диктатор на Либия. С нея не се познавахме. При все това госпожа Кадафи ми пишеше доста свойски, че искала да ми повери 27,5 милиона долара, ако й помогна да инвестира парите в моята страна. И би ме възнаградила царски с една комисиона от трийсет процента. Молеше ме да вляза спешно във връзка с нея.
Аз, естествено, не повярвах, че ми пише действително госпожа Кадафи. Не за първи път се търсеше контакт с мен по този начин. Навярно и вие поне веднъж в живота си сте получавали подобни писания – по-рано писмо, до неотдавна факс, от доста време имейл. Началото на една измама.
Нигерийците я наричат „419“ по съответния параграф на техния наказателен кодекс: пише Ви някой, който твърди, че има достъп до колосални количества пари (от злоупотреби), някой, който би искал да му или да й помогнете да измъкне тези пари от Нигерия (или от Русия, или от Бразилия, или от където и да било). Предприемчиви нигерийци разпращат милиони такива имейли и ако някой от получателите се хване в клопката им, те молят за скромни административни плащания, преди да се осъществи голямата печалба. Съгласи ли се някой на среща, той убедително бива повеждан за носа.

За преводите, наградите, литературните пространства и езика

бр. 28/2019

Разговор с Мари Врина

Мари, разкажете нещо повече за тази прекрасна инициатива „Български букви като пейки в Париж до Сена“. Идеята е на Тодора Радева и на Българския културен институт в Париж, но преводите на повечето поети са ваши.

Идеята е чудесна! За съжаление, времето ми липсваше, за да преведа повече стихотворения. Но си представям деца, катерейки се между буквите на кирилицата, хора, млади и по-възрастни, почивайки се или разхождайки се сред пейките, четейки стихотворения и…. мечтая си, отваряйки компютрите си, след като се върнат вкъщи, за да узнаят малко повече за писател, българската литература, езика…

 

Напоследък като че ли се обръщате повече и към превода на поезия, така ли е? Преди няколко години издадохте самостоятелно томче със стихове на Константин Павлов, наскоро излезе стихосбирка на Иван Христов, също във ваш превод. Имате ли амбиция да представите по-цялостно повече български поети на френската публика?

Да, вярно е. Вероятно трябваше да минат години, преди да се почувствам готова за поезията. Имах проект за антология, но издателят не ми отговаря, май издателството не работи вече. Сега превеждам Там, където не сме от Георги Господинов, но бих искала да предложа на издатели стихосбирки и от други поети, например Зверски кротка…

Преодолях разрива между литература и живот

бр. 23/2019

Разговор с Елена Алексиева

Елена, какво е онова, което прави романа Ви „Свети Вълк“ по-различен от досегашните Ви текстове?

Започвам от най-баналното и може би най-очевидното: мисля, че „Свети Вълк“ е най-добрият и най-зрелият ми роман до момента. Не само от публикуваните, но и от един-два непубликувани, от чието издаване се отказах сама, защото не успях да постигна в тях това, към което се стремях. За мен този роман отваря следващ етап в писането ми – етап, за който се борих и работих, понякога дори се и отчайвах. Със „Свети Вълк“ ми се струва, че успях да постигна една свобода в писането, която преди ми се е удавала в разказа, в пиесите, но не докрай в романа. А за мен тя е от решаващо значение, защото без нея не бих могла да продължа. Свобода в техниката на писане, но преди всичко в погледа към света и човека – своеобразно отваряне към тях, донякъде разпознаване, признаване и преодоляване на собствените ми дефицити и ограничения. Това несъмнено е свързано и с някакво мое личностно израстване – с натрупан чисто жизнен опит, със стремеж за вникване в другия, колкото и да е различен от мен, за вживяване в неговата кожа, дори за прошка, макар все още тъкмо прошката да е онова, до което най-трудно стигам. Оттам и надеждата в този роман. За мен тя беше изключително важна, един вид лично постижение. Освен това от известно време страшно ми се искаше да напиша роман за България – такава, каквато я виждам и познавам тук и сега. Аз съм човек на сегашното, миналото не ме възпламенява особено. Не обичам да човъркам травмите – свои или пък национални, те не ме хранят. Имам само този живот и за него искам да пиша. Нуждаех се да сменя оптиката си, да я разширя, да стана малко по-честна пред себе си, за да бъда честна и в писането си. А покрай разнородните си занимания имам и огромния късмет постоянно да срещам най-различни хора – хора, които не престават да ме изумяват по всевъзможни начини. Искам да пиша за тях, може би защото това е начинът да ги задържа в главата си, в живота си. Мисля, че поне за себе си, най-сетне преодолях разрива между литература и живот, проумях, че едното не може без другото. Има автори, които умеят да разкачат двете, да бъдат само в литературата, но аз не го мога. Както каза един мой приятел веднъж, „щом можеш да живееш по начина, по който живееш, трябва да можеш и да пишеш така“. За мен „Свети Вълк“ е начало, аз тепърва започвам да пиша. Усещам енергията на това бъдещо писане – и на този бъдещ живот. И се надявам да я задържа колкото се може по-дълго.

За преводаческата и редакторската работа, за Вирджиния Улф и Хенри Джеймс

бр. 16/2019

Разговор с Мариана Неделчева

За първи път сте превеждали Вирджиния Улф преди 10 ноември.  Как успя да се промъкне на българския пазар тогава заглавие като „Мисис Далауей“?

По онова време, говоря за осемдесетте години на миналия век, бях редактор в издателство „Народна култура“ и мога да кажа, че Вирджиния Улф не беше сред нежелателните автори. Въпреки това творби като, да речем, „Вълните“ и „Годините“ вероятно трудно биха излезли в български превод. „Мисис Далауей“ обаче, макар и модернистки роман, написан по метода „поток на съзнанието“, не е от най-експерименталните произведения на Вирджиния Улф, а и пътят за него вече беше проправен от преведения от Жени Божилова „Към фара“.

Преводачките на Улф сте три – Жени Божилова, Вие и Иглика Василева. В годините имаше и един превод на „Орландо“, дело на Васил Дудеков. Можем ли да говорим за някакви различни преводачески проекти в работата върху тази авторка, за различни преводачески стратегии?

Трудно ми е да отговоря на този въпрос, защото не познавам толкова добре преводите на другите преводачи. Мисля, че за това е необходим сериозен и задълбочен сравнителен анализ, който би отнел доста време. Разбира се, сигурна съм, че има разлики в преводаческите стратегии, защото макар и, банално казано, преводачът да се стреми, или поне да твърди, че се стреми да бъде колкото може по-близък до оригинала, резултатът в крайна сметка зависи от редица субективни фактори. Преводачът е интерпретатор на авторовия текст, също както музикалният изпълнител е интерпретатор на творбата на даден композитор. Цигулковият концерт на Бетовен например звучи по един начин в изпълнение на Ицхак Пърлман, по друг в изпълнение на Леонидас Кавакос. Така че това, за което мога да говоря, е моят собствен подход към превода на творби от Вирджиния Улф, или най-общо за моята преводаческа концепция.

Според мен предметът на изследване за преводача на художествена литература е на първо място авторът на текста. Оттам се тръгва. Трябва предварително да научиш всичко възможно за този автор, което, разбира се, изисква доста време. Накрая трябва да си сигурен, че между него/нея и теб съществува спойка; трябва да съумееш да се въплътиш в този автор, да заговориш с неговия глас (но на друг език), защото през следващите няколко месеца, а понякога и години, ти ще бъдеш, трябва да станеш този човек. Ти трябва да се потопиш в неговата атмосфера, да опознаеш времето и средата му, и в крайна сметка да предадеш всичко така, че да е разбираемо за твоята среда, за твоето време. Изпълнявайки всичко това, трябва да си наясно, че ти всъщност претворяваш едно литературно произведение на твоя език, тоест преведената книга става факт в литературата на твоята страна и тази книга трябва, доколкото е възможно, подчертавам доколкото е възможно, да отговаря на мястото, което оригиналът заема в авторовата страна. (Едва ли е нужно да споменавам очевидното условие, че за постигането на тази цел е нужно да владееш в тънкости както чуждия, така и собствения си език.) Преводачът трябва да е наясно, че носи огромна отговорност, особено когато става дума за превод на произведение от голям автор, защото именно чрез превода читателите ще се запознаят и ще направят своята преценка за този автор. Те не бива да останат излъгани в очакванията си.

В този смисъл „Дневникът на една писателка“ предлага благодарен текст за превод, защото разкрива пълно и безкомпромисно вътрешния мир на Вирджиния Улф. Той проследява живота на писателката, нейните приятелства, нейните мисли, нейните съмнения и очаквания, както и нейните литературни теории, метода й на работа, неуморното търсене на вярната форма, изключителната прецизност към всяка фраза, към всяка дума, многократното саморедактиране. Бих казала, че дневникът представлява ключ към преводаческия подход по отношение на творбите на Вирджиния Улф. И въпреки това, превеждайки този текст, аз не се задоволих само с него като изследователски материал. Прочетох и препрочетох още редица други книги и отделни статии върху Вирджиния Улф, а като допълнителна информация и една частична биография на нейния племенник Джулиан Бел, който загива млад в Испанската гражданска война.

Митко Новков: Дали не е време да въведем понятие фейклит?

Сн. Цочо Бояджиев

бр. 15/2019

 

Митко Георгиев Новков (1961), с. Бързия, общ. Берковица. Средно образование завършва в Берковица, Политехническа гимназия „Д-р Иван Панов”, висше – психология и философия – в Софийски университет „Св. Климент Охридски”. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 7 книги: „Изядената ябълка”, „БАРТвежи”, „Подир сенките на литературата”, „Нервът телевизия”, „От Медуза до Магрит. Есета по картини”, „Намерени в превода. 31 интервюта с българисти чужденци от Мексико до Япония”, „От Мърквичка до Минотавъра. Есета за български художници и картини“ – своеобразно продължение на „От Медуза до Магрит”. Носител на Награда „Пегас“ на община Бургас за проза (2000), Награда за оперативна критика на в. „Литературен форум“ (2000), Награда „Паница“ за публицистика (2004), Награда „Златен будилник“ на програма „Христо Ботев“ на БНР (2006), Награда „Христо Г. Данов“ за представяне на българска литература (2016). В момента работи като отговорен драматург на Екип „Драматургични форми“ (Радиотеатъра) на програма „Христо Ботев“ на БНР. Един от водещите на предаването „Премълчаната история“. Разговаряме с него на 5 април 2019 г.

Как започна 2019 година за българската литература?

Честно казано, на този въпрос може да се отговори единствено като се отчете как е завършила предната година, когато се провежда декемврийският Панаир на книгата. Тъй като тогава издателите се опитват да изкарат пред четящата аудитория най-новата си продукция, включително книги от български автори. Та ако тръгнем от тази изходна точка, бихме могли да кажем, че годината започна скромно, даже повече от скромно. Христо Карастоянов извади продължението на „Една и съща нощ“, романа „Животът няма втора половина“; Александър Секулов се отчете с нови стихове – „Хроники и химни“, своеобразно развитие на „Море на живите“ – една според мен великолепна книга; Алек Попов пък преиздаде с някои допълнения „Спътник на радикалния мислител“, сборника си с есета. Така че донякъде бихме могли да кажем, че новата година започна като поредна серия от познат и надявам се, харесван сериал (включвам тук и сборника с разказа на Здравка Евтимова „Кръв от къртица“). Разбира се, не може да не отбележим нашествието на псевдолитературата, фалшивата литература, която доста агресивно атакува пазара. Прочее, дали не е време да въведем понятие фейклит, fake lit, по аналогия с понятието fake news, фалшиви новини, и чиклит, chick lit (смее се)? Защото много фалшива литература се нарои и също както при фалшивите новини, точно тя грабва вниманието на масовата публика. Чудя се понякога: как може великолепна книга като „Кедер“ например – едни великолепни разкази на Йорданка Белева, да преминава незабелязано, а ерзац-литература, фейк-литература като „Живот в скалите“ на Мария Лалева да се крепи в горните места на класациите по продажба?! Подобни несъобразности са легион, макар че, от друга страна, какво да изпадам в недоумение (смее се) – да не би на медийния пазар качествените и сериозни печатни издания да са по-търсени от тези, които бълват с кофи жълти и кафяви новини? Радващото е все пак, че литературният процес – говоря за качествения литературен процес, не се влияе от такива неразбории, а си се движи с един ускорен и възходящ размах. Ето, тръгна нов конкурс на името на големия български писател Димитър Димов, в който се състезават наши и преведени романи, и е окуражаващо, че сред петте номинирани намери място и български автор – Добромир Байчев с „Глиненият цар“. И то, забележи, с дебютната си книга. Сериалът на българската литература върви (смее се) и сякаш всяка нова серия е ако не по-добра, то поне не по-лоша от предишната…

Джордж Р. Р. Мартин: „Укрепените градове ме очароват, но те принадлежат на друга, жестока епоха“

бр. 10/2019

Масимо Гаджи

От десетилетия Джордж Р. Р. Мартин увлича милиони фенове във фантастичното пътуване на своята „Песен за огън и лед“. Невероятен литературен успех, който придобива планетарни измерения благодарение на телевизионната адаптация, осъществена от HBO. Сериалът „Игра на тронове“, излъчен в 170 държави, е най-гледаното предаване в историята на телевизията.
Досущ модерен оракул, авторът е следван от армия верни почитатели, които – по клубове, събрания, частни и публични изяви – нямат друга грижа, освен да възстановят липсващите части на историята: боготворят Мартин, но и са нетърпеливи и малко ядосани, защото завършекът на сагата, който трябва да дойде с публикуването на последните две книги, все така им се изплъзва.

Репортер на рубриката за книги на в. „Кориере дела сера“, заедно с още няколко журналисти от международни издания, се срещна с Мартин в Ню Йорк на 20 ноември 2018 г. – в деня, когато излезе новият му роман „Огън и кръв“ (Fire & Blood). С панталон, сако и риза в черно, с обичайната си докерска шапка, нахлупена над челото, авторът отговори на всякакви въпроси: за връзката си с героите от приказния свят, който е създал, за политическите си възгледи, за отношението си към успеха и парите, за радостта и мъката да пишеш. Разказа и за трудностите, с които се сблъсква при работата си върху „Ветровете на зимата“ (The Winds of Winter), дългоочакваната шеста книга от сагата. Ето как най-напред се появява друга книга: „Огън и кръв“.

Писателите разчитат на читателя

бр. 3/2019

Разговор с писателя Павол Ранков

Павол Ранков (1964) е един от най-известните съвременни словашки писатели. Дебютира през 1995 г. със сборника „От далечината на времето“ (S odstupom času), а най-новата му книга, романът, „Легенда за езика“ (Legenda o jazyku), излиза през 2018 г. Освен на проза, Ранков е автор и на сценарии за документални филми. Произведенията му са преведени на над 15 езика. Той е и засега най-добре познатият на българската публика съвременен словашки писател – у нас са публикувани сборникът „От далечината на времето“ (прев. Николай Фенерски, изд. „Пан-ВТ“, 2003) и двата романа „Случи се на първи септември (или в друг ден) – Stalo sa prvého septembra (alebo inokedy), 2008 (бълг. изд. 2013, прев. Николай Фенерски, изд. „Ерго“) и „Майки“ (Matky, 2011, бълг. изд. 2014, прев. Асен Милчев, изд. „Безсмъртни мисли“).
Павол Ранков е носител на редица литературни награди, сред които Наградата за литература на Европейския съюз, най-авторитетния словашки приз за литература Anasoft litera, наградата „Иван Краско“ и др.

 

Господин Ранков, ако трябва да опишете словашкия литературен живот с няколко изречения, какво бихте откроили като най-типично за него? Какво му липсва? Кои са добрите му страни?

С Ваше позволение, няма да говоря за днешното състояние на литературата, а за нейното развитие. След падането на комунизма хората изгубиха доверие в словашката литература, понеже писателите ни често си сътрудничеха с тоталитаризма – в книгите си или подкрепяха, или най-малкото приемаха тоталитарната идеология. В Чехия бяха писателите дисиденти, не в Словакия. През 90-те години словашките читатели не желаеха да четат словашки книги, бяха очаровани от преводна световна литература, а също така се увлякоха по западните бестселъри и кича. И издателствата отказваха да публикуват словашки автори. Затова авторите пишеха разкази, които излизаха в списания. През 90-те по-голямата част от качествената словашка литература бе издадена от един човек – Коломан Кертеш Багала. Към края на хилядолетието и по-големи издателства започнаха да отпечатват т.нар. женски романи от словашки писателки, но не и други жанрове и видове литература. След 2000 г. интересът на читателите към най-новата словашка литература започна да расте. Бавно – наистина бавно – големите издателства започнаха да публикуват и качествена словашка литература. Днес имаме пълно портфолио за читателите: словашки криминалета, ужаси, фантастика и фентъзи, словашки чиклит и, в края на краищата, мисля си, че имаме и качествена литература с художествени амбиции. За съжаление, в Словакия почти не се издават сборници с разкази, само антологии от текстове, спечелили в различни конкурси. А литературни конкурси у нас има наистина много, като знам колко често съм член на журита.

Прогноза отвъд времето

Разговор с Мария Налбантова

бр. 41/2018

Времето е като норма и етикет за поведение, независимо от модата или културата. От прогнозата за времето очакваме да разберем не само дали ще бъде слънчево, но несъзнателно и че „всичко ще бъде наред“.

Даниела Радева

Дръзка, амбициозна и талантлива, носеща в себе си и в погледа си към света провокация. С тези думи бих определила младата художничка Мария Налбантова. Зад себе си тя има участия в различни изложби, сериозен опит в областта на графичния дизайн, като един от последните й проекти са илюстрациите на изданието „Копче за сън“ на Валери Петров от 2018 г.

Поводът, по който разговоряхме с нея, е първата й самостоятелна изложба, озаглавена „Прогноза за времето“. Следва един разговор, който е поставен отвъд времето, опит за дефиниция на онова, което винаги остава някак скрито и непонятно за самите нас.

Мария, в началото на нашия разговор ми се иска да разкажеш малко повече за последната ти изложба, която беше озаглавена „Прогноза за времето“. Как се роди идеята за този проект? Кое те вдъхнови да направиш един по-различен прочит на „времето“?

Има въпроси, които човек си е задавал преди хиляди години, задава си и днес и успее ли да просъществува, ще си задава и в бъдеще. Един такъв въпрос е свързан с климатичното време, като налична среда за живот на човека и заобикалящия го свят. Атмосферните промени могат само да бъдат прогнозирани, но не и контролирани. В тази постоянна динамика на различни състояния намирам огромен потенциал за идеи и интерпретации, които разглеждам и усмислям чрез творчеството си и конкретно с проекта „Прогноза за времето“. Той стартира преди няколко години, като с времето натрупваше различни слоеве на разбиране и визуален език. По-късно стана ясно, че ще правя едноименна самостоятелна изложба в Галерия „Васка Емануилова“, като част от платформата за съвременно изкуство и малди автори „Място за срещи“, проект на Софийска градска художествена галерия, с куратор Даниела Радева. За мен това беше прекрасна възможност и поле за експеримент и работа с пространство. Творчеството ми до сега се побираше основно във формата и медията на книгата, като винаги интерес за мен са били пространствените/поп-ъп книги, арт книгата, книгите-обекти, алтернативните издания, зиновете, самиздата и др. Принципите на комуникация със зрителя са различни, което оценявам, като възможност. Създадената изложба бе специално организирана за пространството на Галерия „Васка Емануилова“, свързана с постоянната експозиция на скулптурката и мястото на галерията в парка „Заимов“. Парка се появи вътре в галерията, като метеорологичните промени на външната среда взаимоодойстваха с работите вътре, което оставя на зрителите поле за интерпретация и съпреживяване.

Постоянно и обсесивно търся смисли

Разговор с Яна Букова

бр. 41/2018

Научнофантастична книга ли е „Записки на жената призрак“? И как се свързват поезия, факт и фикция в тази Ви стихосбирка?
Използвам факта – исторически, житейски, научен – като равноправна модулна единица в конструкцията на стихотворението наред със стиха, афоризма или псевдоафоризма. Привлича ме възможността така поставен, фактът да добива метафорична стойност и многоизмерност. Тоест както се случва с думата или фразата в поезията, да дава много повече от „основното си речниково значение“.

Първата Ви стихосбирка „Дворците на Диоклециан“ се потапя в атмосферата на една Късна античност – утопия на миналото, докато новата Ви книга е насочена със стрела в сърцето на актуалното. Или това са записки от бъдещето?
Не смятам, че „Дворците на Диоклециан“ има особена връзка с Античността, освен в заглавието си. Както в нея, така и в следващата си книга „Лодка в окото“ се случва да разработвам – само на места, и то доста рядко – мотиви от антични митове като вид универсален език, говорещ с особена точност за човешката ситуация. Изобщо темата за мита винаги ме е привличала под една или друга форма. В новата си книга имах потребността да работя върху нея по различен начин – с парчета от съвременни митове, попмитологеми, частни и идиосинкретични митове, клишета, конспирационни теории. Играя немалко и с предизвикателството – почти като бас със самата себе си, – да се опитвам да придавам архетипна тежест на съвсем обикновени ежедневни предмети и ситуации: кибрита, сладоледа, разходката сред природата и пр.

Между „зимуването” и очакваната пролет

бр. 39/2018

Разговор с Андреас Третнер за българската литература в превод на немски

Андреас Третнер е немски славист и българист, преводач на художествена литература от български, руски и чешки език. Сред преведените от него български автори са Йордан Радичков, Пейо Яворов, Виктор Пасков, Димитър Коруджиев, Иван Радоев, Христо Карастоянов, Федя Филкова. Превел е и множество произведения от Борис Акунин, Виктор Пелевин, Владимир Сорокин, Даниил Хармс, Михаил Шишкин и др.
През октомври 2018 г. той бе гост на резидентската програма на Къщата за литература и превод в София.

Господин Третнер, гостувате на Къщата за литература и превод в София, за да работите върху своя превод на избрани произведения от Александър Вутимски на немски. Поезията е жанрът, който сякаш най-трудно намира пътища към появата си на чужд език, а и в последните години се превежда преди всичко съвременна литература, рядко си появяват преводи на произведения от по-ранни литературни периоди. Затова е интересно да научим повече за начинанието Ви – разкажете по-подробно за него, откога и как работите върху превода на Вутимски, кога предвиждате да бъде публикуван…
Вутимски ме интересува, откакто се срещнах с творчеството му. Той е поет par excellence. Даровит младеж, житейски притеснен, застрашен отвсякъде – от „неправилната“ любов, от бедност и бездомност, от каверните в белия си дроб и от бомбите в небето над София – а той реагира на всичко това с поезия, и то сякаш я издишва, излъчва. Ерос и Танатос в силна прегръдка. При това се опира на своя оживен бохемски кръг, който му дава закрила и вдъхновение, невъзмутимост и опиянение – до самия трагично ранен край. Обикновено един толкова кратък живот като този, една нещастна съдба в бурно и преломно време бързо потъват в забрава, но в това отношение Вутимски е имал късмет – приятели и почитатели навреме запазват следите, събират и съхраняват творчеството му първо в „самиздат“ (Борислав Георгиев), после и в прецизно редактирани, снабдени с коментар издания (Александър Петрунов), появяват се и търпеливи, чувствителни тълкувания (особено тези на Божидар Кунчев, който впрочем щедро ми помогна с материали). Един блестящ скъпоценен камък, който чака само да се постави в хубав обков. Какво още би могъл да иска един издател? Почти съм сигурен, че ще успея да заинтригувам с всичко това някои свои сънародници.

Всяка дума трябва да заслужи мястото си върху листа (Разговор с писателката Бианка Белова)

Бианка Белова. Сн. Марта Режова

бр. 32/2018

 

Името на чешката писателка Бианка Белова стана известно извън родината й след появата на романа „Езерото“ през 2016 г. Той й носи авторитетната чешка литературна награда Magnesia Litera, както и Наградата за литература на Европейския съюз. За двете години от появата на романа досега са издадени или се подготвят седемнадесет негови превода на различни езици.
Преди да напише „Езерото“, авторката е публикувала още три прозаически книги.
Настоящият разговор с нея е свързан с току-що издадения български превод на „Езерото“ (изд. „Изида“, прев. Васил Самоковлиев). За авторката той има по-различно значение от останалите – защото, макар да е родена и да живее в Прага, тя има и български произход.

Госпожо Белова, две години след появата си романът Ви „Езерото“ вече е публикуван на множество езици. Това е твърде интензивен процес на чуждестранна рецепция на една творба дори и в съвременния литературен контекст, принципно доминиран от процесите на превод. На какво отдавате този интерес към Вашата книга?
Този въпрос би трябвало да зададете на читателите и издателите, които са харесали книгата. Аз си го обяснявам с класическия сюжет, в който героят тръгва по света, за да опознае и намери себе си, след което се връща, за да внесе равновесие в живота си. Текстът е непретенциозен, без експерименти в езика, в повествованието или в задълбочена интроспекция; навярно и затова е прилично четивен.
Всичко това обаче е оценка ex post, пост фактум – когато пиша, не се и замислям да го правя така, че да се харесам на читателите.

Книгата, която допълваме

бр. 24/2018

Разговор с поета Йосип Ости

Сн. Йоже Сухадолник

Йосип Ости е един от най-значимите поети от постюгославското литературно пространство. Роден през 1945 г. в Сараево, от 1990 г. той живее в Словения и оттогава пише книгите си на словенски език. Автор е на множество стихосбирки и белетристични,  есеистични и литературнокритически книги. Произведенията му имат над шейсет превода на чужди езици, носител е на редица национални и международни награди за поезия и превод. 

У нас са преведени четири книги с негова поезия; появата на най-новата от тях, гНощта на влюбените“ (Издателство за поезия ДА, подбор и превод Людмила Миндова) е и поводът за този разговор.

 

Ани Бурова: Господин Ости, съвсем наскоро бе публикувана четвъртата Ви поетическа книга в превод на български език. Тези четири книги съдържат няколко много важни Ваши стихосбирки, писани в различни периоди. Имате ли усещането, че поезията Ви вече има своя история в България?
Йосип Ости: Скъпа Ани, моята, както казвате, „история в България“, имайки предвид литературното ми присъствие тук (понеже в България аз имам и предистория, която в интерес на истината е спортна, тъй като през втората половина на 60-те съм тичал многократно като спринтьор на стадион „Васил Левски“ в София, най-често на международните атлетически срещи за Деня на младостта), започна тъкмо на страниците на „Литературен вестник“, в броя от 29.3.–4.4.1993 г. Преводачът Ганчо Савов, който тогава беше в Любляна и присъства на литературната вечер в театър Glej, на която четох стихотворения от ръкописа на „Сараевска книга на мъртвите“ (същата година книгата ми беше издадена в двуезично издание в Словения – на родния ми, наричан тогава все още сърбохърватски език, и на словенски език в превод на поета Юре Потокар), публикува в този брой на „Литературен вестник“ девет мои стихотворения заедно с текста си „Поезия, писана със сълзи и изпръскана с кръв“. А накрая и факсимиле на посвещението ми: „На българските читатели – тези стихотворения, които написа животът, а аз подписах, сърдечно, Йосип Ости, Любляна, 1993“. През същата година в поредицата „Балканска библиотека“ на издателство „Балкани“ в свой подбор и превод Ганчо Савов публикува и стихотворения от „Сараевска книга на мъртвите“ (за която през 1994 г. получих международната литературна награда „Виленица“, присъждана за най-високи литературни постижения в Средна Европа), добавяйки към тях и преводи на някои по-ранни мои стихотворения и откъси от две мои есета. През 2004 г. същото издателство публикува и книгата с интервюта на български и английски език „Не излъгахме!“, в която беше поместено и едно по-дълго интервю с мен. По-насетне за „историята“ на моето литературно присъствие в България допринесе и Людмила Миндова, която е съставител и преводач на три мои книги на български език: „Къща от език“ (2009), „Ябълката на Сезан“ (2012) и „Нощта на влюбените“ (2018). В първата, за която кратко встъпление написа поетесата Силвия Чолева, са включени преводи на три мои книги („Барбара и варваринът“, „Соломонов печат“ и „Rosa mystica“). Във втората подборът е от книгата ми „Необикновени са всички любови“ и от още пет мои книги с хайку. В третата подборът е от книгите ми „Крашки Нарцис“, „Воалът на Вероника“ и „На кръста на любовта“. Струва ми се, че читателите в България имат възможност да се запознаят с моята поезия чрез тези книги, особено с тази, която съм писал на словенски език. А част от стихотворенията от най-новата ми книга бяха представени предварително и в броя на „Литературен вестник“ от 7-13.02.2018 г. За съжаление, поради здравословните проблеми, които имам напоследък, нямах възможност да пътувам по-често до България. Радвам се, че все пак успях в края на 2016 г., когато участвах в Международния литературен фестивал в София. Надявам се, че с това моята литературна „история“ в България не приключва.

Литературата не е само абстракция

бр. 18/2018

Разговор с холандския българист Ян Паул Хинрихс

Ян Паул Хинрихс по време на дискусията в Къщата за литература и превод. Сн. Яна Лозева

Ян Паул Хинрихс (1956) е роден в Хага. Учи славистика и италиански език в университета в Лайден, а от 1982 г. преподава там и колекционира славянски книги за лайденската университетска библиотека. Автор е на няколко монографии, сред които биографията на първия холандски славист Николас ван Вейк (1880–1941), както и на статии за Пенчо Славейков и Александър Вутимски. Ян Паул Хинрихс е и преводач на художествена литература от български и руски език. Издал е преводи на холандски на Елисавета Багряна (1981), Николай Кънчев (1991) и Атанас Далчев (2007). Автор е на есеистични книги за литературна Рига и Одеса, а в момента работи върху книга с есета за София. Ян Паул Хинрихс бе гост на Къщата за литература и превод в София, където участва в дискусия на тема „Да пишеш София”.

– Кои са най-актуалните и интересни за Вас теми, свързани със славянските култури и литератури?
– Аз съм човек от старото поколение, сега съм на 62 години. А когато бях млад студент, в Европа беше времето на тоталитаризма. За първи път бях в България през 1978 г. – това бяха други времена и друга културна политика, особено в областта на литературата. Затова мога да кажа, че моите представи за източноевропейските литератури са резултат от тази обстановка. Това не значи, че съм жертва на западната или на социалистическата пропаганда, но все пак това е факт. Ако става дума за българската литература например, нямах много склонност да разглеждам какъв човек е бил Вапцаров, защото той беше твърде голяма икона на литературните власти по това време. Имах повече интерес към независими, индивидуални писатели – да кажем като Далчев, който казва за себе си, че е по-приватен поет. А все пак да кажеш такова нещо в тогавашна България, означава да заявиш, че не си политически писател. Имам склонност към такива личности не само в българската литература – не политически писатели, а индивидуалисти, които имат собствени цели. Освен това трябва да кажа, че моите познания за българската литература може би не са съвсем актуални, защото не съм бил тук 20 години. Чел съм българска литература междувременно, но нямах представа за новите тенденции, а може би нямах и голямо любопитство, защото литературата не е само нещо абстрактно, трябва да виждаш какво става в страната. Сега се връщам след двадесет години – не бях идвал от 1998 г. – и ми е интересно, че София е съвсем друг град. Радвам се, че вече не гледам на всичко със социалистически очила.