„За да бъде литературно убедителен, авторът трябва да прекара всичко през душата си – иначе не става“

Разговор с Димитър Бочев

бр.7/2021

Димитър Бочев.
Портрет Пепа Калчева

Днешният роман все повече бяга от традиционното разбиране за жанра и залага на есеистичното, документалното, изобщо на хибридността. Каква е Вашата концепция за романовото, и в частност, какво от жанра се опитвате да запазите в собствените си романи?
Нищо. Не се опитвам нито да следвам, нито да нарушавам жанрови нормативи. И едното, и другото е догматизъм и преднамереност, а всяка преднамереност е нелитературна, за да не кажа противолитературна. Литературно е за сметка на това да намериш и изпишеш онези думи, които изразяват най-точно душевността ти. Художествената литература е човекознание, но литературата няма монопол върху тази сложна и нелека материя. Човекознание по свой начин и със свой инструментариум са и психологията, и философията, и социологията, и политологията, ако щете. А „Опит за екстаз“ е от всичко това по малко. Затова го наричам роман само условно.

Какво забравяме, когато преминем предела на забравата

бр.04/2021

Романът на Сергей Лебедев „Предел на забравата“ вече получи отзвук в България след чудесния прием в няколко десетки европейски страни. През 2016 г. той е сред десетте най-добри книги, преведени на английски. Макар че е дебют, романът е свидетелство за появата на интересен писателски глас в Русия. Творбата е в дългия списък на финалистите за литературната награда „Большая книга“. В други, вече излезли у нас рецензии, беше очертан подходът на младия писател да се върне към лагерната тема в руската литература и да я представи по прустовски маниер чрез множество ретроспекции. Руският литературен критик Сергей Сиротин пише за книгата, че се „вписва добре в западните стереотипи за възприемане на Русия, определени от Солженицин: комунизмът е идентичен с тоталитаризма, Съветският съюз е затвор на нациите, тук всеки е или затворник, или надзирател“. Но по-важно е да се спомене, че в този роман проговоря гласът на младото поколение, на родените през 80-те години, които задават своите въпроси и срещат мълчанието на онези, които би следвало да помнят и да (про)говорят. Това е едно от достойнствата на този роман. Да пита. Самият роман може да бъде разглеждан като голям въпрос към отиващото си вече поколение. 
Сюжетът на „Предел на забравата“ лесно може да бъде разказан. Млад мъж търси истината за загадъчен сляп възрастен от своето детство, наречен Втори дядо.

Смесените Балкани

Завърналата се поезия на Ибрахим Камбероглу

бр.43/2020

На моя приятел Вихрен Чернокожев,

който пръв споделя  идеята,

че поезията на Ибрахим Камбероглу

трябва да се завърне в родината си

Чрез стихосбирката на Ибрахим Камбероглу „Преди да си тръгна“ България се запознава с един от пропъдените си поети. В предговора към книгата проф. Зейнеп Зафер (която е и преводач) предлага неговата биография на български турчин, понесъл страданията на политиката върху гърба си. Но когато стане въпрос за изкуство, аз съм убедена, че биографията не бива нито да помага, нито да пречи на сътвореното. Точно такъв е случаят с Камбероглу, чиито кратки творби сами ограждат и налагат чувствителността на Изтока,

Книгата или човекът

Веселина Василева

бр.41/2020

Неизвестно по какви причини, докато четох новата книга на Албена Стамболова „Драки и къпини“, не можех да се откача от праховитите цветове на една друга нейна книга, издадена през 2004 г. – „Боледуване в смъртта“. Може би защото още в началото се казваше, че пътят към Боженци, „който се спуска сякаш в долната земя“, е в цвят „сива охра“, може би и защото се разказваше за къща. Свързвах ги и по друга причина – книгата на Маргьорит Дюрас прилича на пощенска картичка – книгата на Албена Стамболова директно вкарваше пощенската картичка в разказите си. И дори в този, в който се говори за „невидимата къща“. Много хора ще очакват от книгата точно това – да разгледат каквото тя показва – и ще го получат. Албена Стамболова е щедър към читателите си автор – във всичките си книги. Добре ще е, ако издателствата, които се грижат за българската литература,

Преди Брекзит, пожарът в „Гренфел Тауър“, Ковид-19….

Али Смит разказва за писането на четири романа в рамките на четири години

Али Смит

бр.38/2020

Али Смит

Преди много, много време. В дните преди появата на думи като „Брекзит“ и „Ковид-19“ и преди „безпрецедентен“ да стане дума с всекидневна употреба. Назад във времето, преди „Уиндръш“ и „Гренфел“ да придобият нови ужасни значения и британска депутатка да бъде убита с викове „Британия над всичко“. Преди време, когато в един тих зимен мрачен следобед през декември 2015 г. се срещнах с моя издател Саймън Просър пред Британската библиотека в Лондон.

Отивахме да видим няколко страници от ръкопис на Кийтс. Имах идея да напиша поредица от книги; първата, която се канех да започна, щеше да се казва „Есен“. Искахме да разгледаме стихотворение на Кийтс за есента в оригинал като талисман за успех на начинанието.

„Книгите на Джани Родари се четат, като че ли са написани на български“

Разговор с Лилия Рачева

бр.35/2020

Лилия Рачева

Разкажете малко повече за рецепцията на Джани Родари преди 89-а година? Усещаше ли се идеологически момент в нея?

„Приключенията на Лукчо“ е първата книга на Джани Родари, преведена на български език още в далечната 1953 година, само две години след издаването й на италиански. И оттогава многократно се преиздаваше. Бях дете, когато за първи път прочетох „Приключенията на Лукчо“, най-идеологическата от книгите на Джани Родари, всъщност една утопия, една мечта за бъдещ справедлив свят, но и пародия на някои порядки и клишета, написана малко след края на Втората световна война. Спомням си как се вълнувах за съдбата на героите, но и доста се смях на чудесните илюстрации на Раул

„Да кажат нещата просто, ясно, грабващо, могат само много талантливите, какъвто е Родари. Същото се отнася и за рисуването”

Разговор с художничката Тоня Горанова

бр.35/2020

Тоня Горанова

Госпожо Горанова, във Вашата творческа биография присъства богато илюстрованото цветно издание на „Приключенията на Лукчо” от Джани Родари. Кое в текста беше решаващо за подхода, който избрахте?

Джани Родари ми е любим автор. Лукчо е първата книга, която прочетох сама. И е завинаги с мене. Много е приказна, неочаквана, забавна и така между другото казва много истини за живота, които така са казани, че остават завинаги в сърцето и ума.

Трудно (с много колебание) приех да илюстрирам Лукчо, защото съм свикнала и обичам илюстрациите от първото издание, не исках други. Но това си е мой проблем. Децата пък приемат илюстраците ми.

Джак Зайпс: „Трудно е да се обясни не-рецепцията на Родари в САЩ”

бр.35/2020

Снимка: изд. „Little Mole
and Honey Bear“

Професор Зайпс, Вие сте изтъкнат изследовател на детската литература. Как оценявате значимостта на автор като Джани Родари за развитието на тази литература?

Джани Родари е много важен за развитието на литературата за деца (както и на тази за възрастни). Той е създател на един фантастичен и новаторски свят, който кара децата да мислят и да използват въображението си. Освен това тематиките му са политически, без да са нравоучителни.

Преди няколко седмици в САЩ излезе първият превод на „Приказки по телефона”. Как да тълкуваме такова забавяне?

Много е трудно да се обясни не-рецепцията на Родари в САЩ и не мога да го направя, без да напиша цяла студия, защото издателството не е планирало добре нещата. Трябва да знаете, че „Приказки по телефона” излизат през 1956 г. във Великобритания. Новото издание е хубаво, но твърде скъпо за децата и за повечето хора.

Дамян Дамянов: „Илюстраторът е длъжен да търси надграждане над авторовия текст“

бр.35/2020

Дамян Дамянов. Снимка: Cultinterview

Г-н Дамянов, преди да станете художник на четири до момента заглавия от Джани Родари, сте били негов читател. Как Ви е въздействал този автор, свързвате ли го с определен период, с определен културен контекст?

Джани Родари е познат на българската публика от десетилетия, като причините за това са заслужено много, но по-важното е, че е истински обичан от поколения млади читатели. Аз не правя изключение, а неговата „Приказки по телефона“ ми беше едно от най-любимите неща в детството. Умишлено казвам „неща“, тъй като през вече далечните 80-те, за добро или лошо, притежанията ни бяха малко, а по-ценните определено бяха книгите. Нещо повече, подозирам, че именно тази книга е настроила компаса на ума и на сърцето ми да се ориентират в посоката на това един ден да стана истински художник. Още помня онова особено чувство на творчески гъдел, което предизвикваха у мен рисунките на Бруно Мунари.

Тягата да вървиш напред

Катя Станева

бр.33/2020

Рисунка: Джонатан Уолстенхолм

От 2 юни чета новата книга[1] на Инна Пелева като стихосбирка – отварям напосоки, наслаждавам се, връщам се към съдържанието, за да се ориентирам в кой концептуален панел от словесното общежитие, прибрало пишещи-и-четящи съвременна българска проза, пребивавам/гостувам.

Допусках, че ще е така – липса на реклама, на по-широк непосредствен отзвук след краткото представяне във „Витрина” (ЛВ, бр. 24/2020 г.) и в предаването „Линия култура” на БНТ 2 (04.06.2020). Авторката не обгрижва много-много книгите си след издаването им; но знаех, че ще напиша за „През това време”, колкото и да съм бавна  в писмовни реакции. Някои от включените текстове са познати от публикации в литературната и научната периодика, съпоставяла съм с интерес прочитите на Пелева с рецензии и обзори от изданията (и тв предавания), които информират за актуалното в литературния живот. Част от анализираните творби също за пръв път съм откривала в периодиката – напр. разказа на Стоян Ненов „Под колелетата” съм чела в „Литературен вестник”, бр. 1 от 2011 г., там писателят датира написването му – 01.09.2010, тоест преди 10 години. Тръгвам от този факт, за да подчертая, че чрез своята десета книга литературоведката въвежда в по-широк академичен оборот нови лица от българската литературна сцена, обглежда, намества, остойностява сред актуалната литературна събитийност малко познати творби. Частта „За тези, които не се страхуват от Вирджиния Улф (матрици на популярното в женската проза след 2000-та година)” притежава – поне за мен – не само, не толкова концептуална, колкото несъмнена информативна стойност; текстът свидетелства за изумително количество изчетени страници; внимателно, задълбочено и пространно е коментирана направата по световни образци, „производствената технология” на високотиражната литературна продукция, носеща подписи Людмила Филипова, Никол Данева, Красимира Зафирова, Калина Стефанова… На заден фон присъстват и по-семпли реалности и лица на популярното.

„Авиатор“ – паметта за всичко онова, което историята не вписва

Антония Апостолова

бр.32/2020

В забележителния „Кратък филм за любовта” на Кшищоф Кешловски има една покъртителна сцена: когато зрялата жена поглежда от бинокъла, с който опиталото да се самоубие момче я е наблюдавало с несподелената си любов, тя „вижда” там отсреща, в собствения си прозорец, себе си в един отминал вече момент, поправим единствено от въображението. Мислех си, че нещо подобно трябва да изпитва и героят на Евгений Водолазкин в „Авиатор”, когато го отвеждат в насрещен на някогашния му апартамент, за да погледа оттам с бинокъл мястото, където за последно е бил щастлив.

Казват, че „Авиатор” не е „Лавър”, другият важен роман на Водолазкин, който по-рано тази година беше издаден на български от изд. „Панорама”, и все пак двете книги носят почерка на автора си, споделят неговия живописен, „филологически” език, специфичния му слог, ироничния му поглед, както и важните за него теми: времето, паметта, греха, наказанието, прошката, любовта…

„Лавър“ от Евгений Водолазкин – вече на български

бр. 27/ 2020

Евгений Водолазкин е сред най-популярните съвременни романисти в Русия. През 2013 г. романът му „Лавър“ получава най-големите руски литературни награди –
„Ясная поляна“ и „Большая книга“. Името му е свързвано с това на Умберто Еко, но на българския читател той досега е могъл да бъде познат единствено чрез жанра на интервюто. Миналата година в бр. 2 от 25 януари 2019 г. на в. „К“ е публикуван разговора на Наталия Няголова с писателя върху тогава все още неиздадения у нас роман „Лавър“. „Лавър“ обаче вече излезе от издателство „Панорама“ с превода на Антония Пенчева.
В разговора с Наталия Няголова Водолазкин акцентира върху словото на писателя и важния за писането отговор на въпроса „какво“. Но от „Лавър“ личи не по-малката важност и на въпроса „как“. Езикът, словото и онова, което писателят прави с него, е важен пласт в романа. Вниманието към езика е промислено и на нивото на оформлението на книгата – главите са номерирани чрез черковнославянски букви, които присъстват чрез своите числени означения.
Начинът на повествуване прави впечатление още от първите изречения на романа. Забелязва се отчетливо, че езикът смесва различни пластове, различни дискурси и регистри, така както романовото време смесва различните човешки времена. Езикът на места е приказно-легендарен, другаде – строго административен, или преливащ в умело направляван хумор. В същото време изниква обаче и въпросът за превода. За трудността при намирането на съответната подходяща дума, защото въпросът „как“ прави романа труден за превод.

Италианската преса за „Остров Крах“ на Ина Вълчанова

бр. 27/2020

Победител в литературния конкурс „Развитие“ в България и носител на Европейската награда за литература през 2017-а, годината на излизането в родината си, „Остров Крах“ е третият роман на българската писателка, журналистка и преводачка Ина Вълчанова. Преведена от Даниела ди Сора, книгата беше публикувана неотдавна в Италия от изд. „Воланд“.

Островът от заглавието е хърватският остров Крък, където се развива половината от действието; другата половина протича в българската столица София. Крък напомня българската дума крах, или с други думи катастрофа, срив, неуспех.

„Остров Крах“ е книга за приемането и търсенето на себе си, за смелостта да преследваш мечтите си и страха, че те ще се сбъднат. Радост олицетворява желанието да разгадаеш и направляваш съдбата, изпреварвайки ходовете й; а Ася представлява по-конкретната и рационална страна на човешкия дух.
Щом Радост спира да се придържа строго към сутрешния си ритуал, Ася започва да разграфява дните си на добре обособени интервали. Сутрешните кросове на Ася по каменистите пътеки на Крък са нейният опит за отчаяно и неосъзнато бягство от пълното осмисляне на същността є и изправянето очи в очи с най-съкровените є чувства. Крах претърпяват вярвания, предполагаеми истини, а също и най-вече стереотипи, условности и табута.

Скъпа Европа: писма от Дж. К. Роулинг, Нийл Гиймън, Мери Биърд и др.

бр. 24/2020

От Париж до Берлин, през фадото и футбола, пътуването с влак и ферибот, спомените за приятели, с които си разменяли писма… публични фигури разказват за връзката си с Европа

Да пишеш писма до своята родина

Дж. К. Роулинг

Писмото беше написано на тънка светлосиня хартия. Почеркът беше четлив и красив. Моята нова приятелка от Германия Хана, с която си разменяхме писма, ми пишеше на чудесен английски. Училищата, в които учехме, бяха решили, че сме подходящи една за друга, защото и двете бяхме, да си го кажем направо, зубрачки. След няколко месеца щях да й гостувам в Щутгарт, а скоро след това тя щеше да дойде у дома. Бях на 13. Всичко това беше особено вълнуващо за мен.
Къщата й беше чиста, безупречно чиста и възхитително различна от домовете, които познавах. Спомням си свещниците с орнаменти, килимите по пода, облицован с плочки, лъскавите модерни мебели и блестящото пиано в ъгъла, на което Хана, разбира се, свиреше много добре. Когато пристигнах, майката на Хана ме попита какво искам за закуска – поколебах се в отговора и тя започна да изрежда всички продукти, с които разполагаше. След като чух шест-седем неща, разпознах немската дума за кейк и казах: „Кейк, моля”.
Майката на Хана беше превъзходен готвач. Спомням си бистрата супа с кнедли и наденичките с леща, а всяка сутрин, вероятно защото беше решила, че съм свикнала с това, тя предлагаше кейк за закуска. Беше прекрасно.
Поддържах връзка с Хана години наред, а когато навърших 15 години, семейството й ме покани – невероятно щедро от тяхна страна – да отида с тях на едномесечно пътуване до Италия. Така че заедно с Хана и нейните родители за първи път видях Средиземно море и опитах стриди.
Върнах се от Италия жадна за нови приключения из континента. Имах приятелка и във Франция, с която си пишех, Адел, на която също гостувах – в Бретан. Там наблюдавах майка й как прави палачинки, специалитет на района, в bilig – голям, кръгъл тиган: това беше най-вкусното нещо, което някога съм яла, по-вкусно дори от италианския омар. Когато не бях в полезрението на възрастните, се възползвах от ниските цени на френските цигари и поддържах ужасния си навик да пуша, правейки опити да харесам „Житан”. Почти успях в това.
Когато навърших 16, с моята най-добра приятелка решихме да отидем до Австрия за две седмици. Сега се чудя как родителите ни са разрешили да направим това: две ученички с повърхностен немски тръгват с влак без ясен план и без запазени места за спане. Преминахме през това приключение невредими: успявахме да разчетем разписанието на влаковете, винаги намирахме къде да спим, плувахме в ледено планинско езеро под яркото слънце и се насочвахме накъдето ни хрумне.

Качество и ефективност, ефективност и качество

Бойко Пенчев

бр. 7/2020

Да представяш книга на Йордан Ефтимов определено не е лесно. Първо, всички го познават. И което е още по-важно – всички имат твърдо установено мнение за него. Понякога в главата ми се набиват английски думи, които нямат точно съответствие на български и вгорчават живота на преводача. За една такава дума се сещам сега, търсейки как най-кратко да опиша виновника за това събиране. Думата еmercurial – подвижен като живак, непостоянен, Меркурий, който обаче, както знаем, е римската версия име на Хермес – бога на съобщенията, на херменевтите и на литературоведите.
Да започнем от заглавието. Как да тълкуваме това „Литература около нулата“. Всъщност авторът се е погрижил да не се мъчим толкова, разкодирал го е, като е предложил цели три възможни тълкувания. Първите две са по-интересните. Литература в точката на замръзването или литература около нулевата година, т.е. писана в годините малко преди и малко след 2000-та. И двете са верни.
В уводния текст към книгата Йордан Ефтимов почтено заявява какво е събрал между нейните корици. „Общото на тия текстове е, че те не са научни, не са литературознание. Те са форми на литературна журналистика и литературна публицистика“. Можем да ги наречем „обзори“, първият от които, „Българската литература през 1996 г.“, е публикуван тогава, а последният е от 2009 г. С други думи, тринадесет литературни години, като 2000-та е горе-долу по средата. Междувремено са минали почти толкова години от публикацията на последния текст. Част от актуалните наблюдения звучат вече като непонятен архив. Коя е била например най-продаваната книга през 2004 г.? Въпрос за колко хиляди лева е това през 2020 г.? (Отговорът: „Опитът на един глупак“ на Мирзакарим Норбеков.) Т.е. това е литературна критика на близката перспектива, която обаче се предлага в книга, което е покана да бъде гледана отдалече.

Светът умело лъже

бр. 38/2019

Интервю с Мартин К. Илиев

Кадър с Мартин К. Илиев и неговия редактор ВБВ от премиерата на книгата в Стара Загора. Снимка: Франческа Земярска

Нека първо започнем с няколко въвеждащи въпроса, преди да стигнем до самата стихосбирка „В печалния хан на дните”. Коя е музиката, звучала около тези стихотворения?
Музиката е голяма дяволия, дори в някаква степен по-голяма дяволия и по-голяма утешителка от поезията. Ако трябва да подбера произведения, които емоционално да паснат на книгата, бих споменал гимнопедиите на Сати и вариациите Голдберг-Бах като два вида съзерцания – едно по-глухо и едно по-ведро.

Поезията, литературата въобще, е свързана с безпощадна наблюдателност, както се казва в едно от твоите стихотворения, „окото има властта да избира“. Какъв е твоят метод на наблюдение?
Харесвам и зрението, и слуха, може би поравно. Това са най-лесните за възприемане сетива, трябва само да присъстваш. Действително, в книгата ми има повече вглеждане, отколкото вслушване. Повече светлини и цветове, отколкото тонове и шумове. Когато наблюдавам, имам чувството, че все нещо не е така, както изглежда. Светът умело лъже.

Ouvre-moi ta porte, pour l’amour de Dieu*

бр. 31/2013

Вероника Келбечева

През май 2019 г. се появи на български език текстът на Рамон Лул „Книга за Влюбения и Възлюбения”. Преводът от оригинала на каталански е дело на проф. Владимир Градев. Блестящо филологическо постижение, което съвсем не е първото за преводача, но в творческата му преводаческа биография е първи опит с този език като пренос и принос към изяществото на българското слово. Самият той споделя, че този текст го е интригувал през годините, но едва сега се хвърля в предизвикателството да накара думите на Рамон Лул да зазвучат по същия начин и на български. Опитът е повече от успешен. Целта е постигната и това може да (съ)преживее дори и най-предубеденият читател на поета мистик от епохата на ренесансовата каталанска литература.

(Не)познатият Йозеф Рот – превод или препис

бр. 11/2017

Ана Димова

На фона на пъстрия и не винаги обозрим пейзаж от преводна немскоезична литература отрадно впечатление правят преводите на Владко Мурдаров. Може само да се съжалява, че той се изявява на полето на художествения превод едва през последните две десетилетия. В интервю за Зелма Алмалех той заявява следното: „Започнах да превеждам през 1995 г., точно преди 20 години. Никога не съм си представял, че ще се занимавам с превод, защото ми се струваше, че в тази дейност няма творчество. А аз винаги съм бил настроен да мисля творчески. Оказа се, обаче, че много съм се лъгал, и сега това ми е основното занимание“. Резултатите от тази дейност са наистина завидни. В превод на Владко Мурдаров са издадени и поставяни на сцена многобройни творби на австрийската и немската класическа и съвременна драма, като се започне с Ведекинд, Музил, Рилке, Шницлер, Брехт и се стигне до Хандке, Бернхард, Турини, Табори и Йелинек. Романи, новели и разкази на немскоезичната литература също са станали достояние на българския читател в превод на Владко Мурдаров, пресътворил е творби на автори като Бернхард, Хандке, Енценсбергер, Шницлер, Троянов. Прави впечатление амбицията на Владко Мурдаров като преводач да открива такива творби на иначе известни автори, които досега не са били превеждани. Например: Ранният Брехт. Четири пиеси (Рива, 2008), Едноактни и пиеси уроци (Рива, 2009), Страх и мизерия в третия райх (Black Flamingo, 2011), Непознатият Брехт. Пиеси и фрагменти (Black Flamingo, 2017).