Някои наблюдения върху образа на Едип и поезията след 90-те години на XX век

бр. 31/2017

Яница Радева

 

Худ. Макс Ернст

В началото 90-тегодини на XX в. до средата на десетилетието образът на Едип е забележим чрез преводи, театрални постановки и поетически текстове, а в края на хилядолетието и в първите години на XXI в. преобладават студиите и монографиите. Но през периода 1946 – 1989 г. липсата на този образ е осезаема, както като обект за интерпретация, така и като нови преводи или издания на трагедията. Недоизказаността, липсата на говорене и своеобразното табуиране от психоаналитична гледна точка е вече симптом. Този симптом може да бъде прехвърлен върху обществото и темите, по които води разговор и по които мълчи. Чрез подобно разглеждане на липсата или наличността на „мотива Едип“ можем да го откроим като политически положен в българската култура. Освен това чрез него бихме могли да  направими връзката модернизъм – постмодернизъм, като се има предвид липсата на Едиповото присъствие като сюжет, публикация, превод на трагедията на Софокъл и като тема за творчески интенции по време на социализма – изключение правят стихотворенията „Едипов комплекс“ на Константин Павлов и „Едип“ на Миглена Николчина, както и включването в сборника „Антични трагедии“ (1977) на трагедията „Едип цар“ пред 70-те години[1]. Има още

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Нова българска литература

Гюнтер Грас

бр. 32/2017

Рис. Дамян Дамянов

Сепия

Отново и отново онзи сън, в който успявам да доя мастило от средно големи сепии. Под вода е много лесно, може да се сравни с това да правиш любов с русалка, която дръзко напуска рояка.
Трябва да доплуваш зад сепията, да се престориш на безобиден, да проявиш търпение и когато усетиш, че е наближил точният момент – да прикачиш вендузите така, че да обхващат целите мускулести изходи на жлезите. С натискане на копчето започва доенето и ето че тя, донякъде по собствена воля, донякъде по принуда, отдава онова, което обикновено изпуска като тъмен облак, за да заслепи всеки враг, дръзнал да се приближи.
Отначало често ми се случваше да попадна в този облак – винаги когато твърде рязко напредвах към пихтиестата маса. Времето минаваше без добив на мастило. Въздухът ми беше на привършване. Изплувах на повърхността, за да се спусна отново. Доенето на сепии трябва да се изучи, както се усвоява задоволяването на русалки.
Оттогава трупам в буркани с капачка на винт черно мляко като взета назаем метафора. Блудкав екстракт, туш за рисуване с четка или с грубо перо. Лъкатушещи ивици от мазки, лигава същност.
Дълго остават страниците свежи, после започват да миришат все по-остро; особено в дни с висока влажност на въздуха мастилото от сепия напомня за своя произход.

Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Чарлз Симич

бр. 32/2017

Как открих философския камък

През 70-те години, след като чуха моето стихотворение „Гърди“, десетина жени изхвръкнаха на улицата в Оберлин, Охайо, като затръшнаха вратата след себе си. И ви питам, какво повече можете да искате от живота?

Една вечер в Ню Йорк в книжарницата, в която четях поезията си, бе толкова спарено и влажно, че целият бях облян в пот, а панталоните ми непрекъснато се смъкваха надолу. Аз през цялото време се опитвах да ги вдигна нагоре с едната си ръка, докато с другата държах книгата. Един познат по-късно ми каза, че било очарователно. Той и неговият приятел били убедени, че в един момент ще се забравя и ще изпусна панталоните си да паднат. Друг път пък, в Монтерей, Калифорния, четох пред полупразната зала на местния колеж, разположена до друга зала, в която пред пълен салон се провеждаше прожекцията на „Кинг Конг“. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Марин Бодаков

Стихотворение,
ненаписано преди година

Докато се люлея в хамака
и се окуражавам най-после да сложа очила,
за да различавам гнездата от звездите,
лозницата – от покрива,
звярът пролазва под мен,
отърква златната си козина о козината ми,
размесва прешлените ни
и отминава.

Рис. Дамян Дамянов

Цирк

Ден, след като пристигнахме в курортното селище,
на поляната се издигна шатра.
Привечер, когато въпросителните изречения
би трябвало да завършват с точка,
рекламната кола на цирка минаваше край бара, по ръба на чашите,
съзерцаващи морето и трите току-що детронирани тукашни коня.
Всяка вечер слушах партитурата на забавлението,
плахите аплодисменти за властелина на сапунените мехури
и най-младия дресьор на гълъби. Но никога не стъпих там,
защото под собствения си купол бях зает да си представям
как удрям наред публиката с неразказаните си истории,
как се удрям с непреживяното,
как не мога да сторя друго с миналото
– и ненаситните удари на ръцете ми имитират маховете на птица,
докато просто се нося по въздушните течения.
Разбира се, ръката ми лежеше спокойно върху твоята
като над любима книга, време бе да си лягаме.
(Казват, циркът бил далеч по-добър от рекламата си;
на сутринта поляната беше чиста и празна.)

Подготовка за рецитал

Това е твърде секси и двусмислено.
Това ще го разбeрат буквално.
Това предхожда правилните избори.
С това ще ме шантажират.
Няма да прочета пред публика и следващото.
Защото пише чужденецът в мен.
Този, когото отказвам да приема в себе си –
и чиито стихове другите харесват.
Аз – не.

Вашият коментар

Filed under Общи

Писането на чужд език си е едно излизане от зоната на комфорта

Разговор с Елица Георгиева

Елица, романът Ви „Космонавтите само минават“ се вписва в една линия на текстове, които – включително във Франция – опитаха да разкажат комунистическото минало на България. Какво е различното в него?
Една от съществените разлики е погледът на детето към този период – която вероятно се дължи и на разликата ми във възрастта с остналите пишещи във Франция. Този поглед позволява да се предадат и историческите събития, които са ни познати, по един по-различен начин, тъй като едно дете не може да анализира «правилно» събитията. Това погрешно разчитане на реалността на възрастните всъщност открива множество фантастични и комични перспективи на разказа. Сатирата и хуморът са изключително важни за мен, защото чрез тях може да се погледне по-директно към миналите събития, особено когато те са тъжни. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Амалгама от жанрове и стилове

бр. 30/2017

Амелия Личева

Въпреки че след „18% сиво“ Захари Карабашлиев издаде и други книги, години наред той си оставаше авторът на този роман, спечелил много голяма аудитория читатели и почитатели. Съвсем нормално е, че подобен факт вдигаше твърде много очакванията към втория му роман, още повече че Карабашлиев се оказа от писателите, които не бързат всяка година да издават нов роман и така допълнително нажежават читателските страсти и желания.
И така, почти 10 години след „18% сиво“ на пазара вече е неговият втори роман „Хавра“. Тук намираме известни препратки към първия – главният герой Никола се завръща от Америка след дълго отсъствие в България, той е писател, макар и не особено успял, имаме акцент върху социалното и политическото, доколкото животът в един град е превърнат в метафора на случващото се изобщо в България, почеркът в част от книгата е познатият ни, но отвъд това „Хавра“ е и много различна, защото тя вкарва един втори, изцяло исторически разказ, който е голямо предизвикателство към автора. Предизвикателство е, защото предполага съвсем различен стил, други регистри, герои с много различно поведение. Изобщо, в „Хавра“ има две линии, два сюжета и първото нещо, на което трябва да се отговори, е получила ли се е спойката, осъществил ли се е единен роман, без той да се разпада. Бързият отговор е да. Минало и настояще, полюсни светове, две версии за българското са се споили в единна история и романът определено е не просто успешен, но и по някакъв начин нов за жанровата ни традиция. Разбира се, исторически романи са писани и се пишат и в момента, но в своята историческа версия Захари Карабашлиев успява да надскочи мащабите на българското и да се потопи в света на XIX в. с пъстрата му картина от събития, нации, дипломация, като така разширява българското и го поставя в големия контекст на световното. Последното успява да създаде и друг контекст и перспектива и за съвременната история, която Карабашлиев разказва, и да акцентира върху стеснените хоризонти в момента, върху провинциалността, които няма как да не се видят от герой, идващ от страна, в която мащабите и погледите са други. Има още

Вашият коментар

Filed under Тъй рече редакторът

Мария Василева

Павел Койчев. Морски загар, 2017. Сн. Мария Василева

Тази година 33-ото издание на Празниците на изкуствата „Аполония” се откри с изложбите в Художествената галерия в Созопол. По-късно бе обявено, че скулпторът Павел Койчев получава наградата „Аполон Токсофорос” и е първият художник, удостоен с нея.
Както винаги, той не ни разочарова, а дори надхвърли очакванията ни. В самостоятелното си представяне в галерията показа серията от четири скулптури с название „Морски загар” – почти гротескни фигури, с хиперболизирани форми, застинали неестествени пози и преувеличено оцветяване. Койчев остава верен на чувството си за хумор, което се движи в границите между незлобливост и тежък сарказъм. Чудесно е, че вицът в работите му никога не е толкова плакатен, че да се разчете от пръв поглед и да се забрави след три минути. В тях винаги има повече пластове, нищо не е еднопланово, смешното е чистосърдечно, но примесено с трагикомични нотки. От години Павел Койчев използва нетрайни материали, главно стиропор. Вероятно това е тръгнало от липсата на финансиране, но отдавна се е превърнало във възможност, която му позволява нови и интересни находки. В случая бутафорността на материала чудесно съвпада с цялостната идея и желание на автора да предаде и коментира едно особено и доста неестествено за човека състояние, каквото е печенето на слънце.

Павел Койчев. Четири скулптури, забити в морето, 2017. Сн. Мария Василева

Заслужено голям интерес предизвика проектът му „Четири скулптури, забити в морето”, реализиран с безвъзмездната помощ на Владимир Явашев. Искрящи с цветовете си денем, хвърлящи колоритни сенки върху водата нощем, тези полузабавни, полутотемни образувания променят цялото усещане за пейзажа – както географския, така и този на изкуството. Пластиките са жизнерадостни, но нетрайният материал, както и названието, ни дават и друга перспектива. Забити, потънали, обречени на разрушаване от момента на тяхното поставяне, тези дървени обекти казват и много за българското изкуство и култура. 78-годишният автор обаче не робува на унинието и тоталното безхаберие. Той намира изход от всяка ситуация, реализира идеите си, като обаче и не остава длъжен на средата, която го заобикаля.
В галерия „Кредо Бонум” е подредена изложбата „Ваканции” на Даниела Олег Ляхова (1967 – 2014). Твърде рано напусналата ни художничка в продължение на години беше едно от най-вдъхновяващите имена в българската сценография. Сега ателието й е отворено за публиката, за да бъдат показани малко или напълно непознати произведения, създавани най-вече през летата, „свободни” от театър. Това си рисунки и живопис, в които авторката търси съвършения визуален знак, който може да синтезира образността на заобикалящия ни свят и експериментира с различни материали, които да й позволят да постигне равенство между езика на изкуството и емоционалното мислене.

Даниела Олег Ляхова. Без заглавие. Сн. Надежда Олег Ляхова

В изложбата са включени избрани творби, създадени в периода 1990 – 2006. Те дават възможност да се проследят интересите на художничката, посоките на работа и задълбоченото изследване на отделни свойства на изображението. Наблюдението на природата и конкретните мотиви в част от работите постепенно се прелива в абстрактни повърхности. Елементи от пейзажа се превръщат в мощни знаци, които съсредоточават в себе си духа на времето. Живописта губи своята конкретност, но се насища със смисли и емоции.
Даниела О. Ляхова е сред малкото български автори, които работят в областта на чистата абстракция. Експериментирането с различни техники е важна част от търсенията й. В живописта тя изследва взаимоотношението между форма и светлина. Използва сложна техника с восък, заради свойствата му да пречупва светлината. Напластяванията задълбочават ефекта от процеса на проникване на светлината в различните слоеве на материята.

Трендафила Трендафилова в ателието, август 2017. Сн. Мария Василева

Осмата поредна годишна награда на Фондация „Едмонд Демирджиян” тази година се присъжда на Трендафила Трендафилова (р. 1989) и по традиция се отбелязва с изложба в галерия „Ракурси”. Завършила магистърската си степен по живопис през миналата година в ателието на проф. Валентин Колев, младата художничка спечели журито на конкурса с енергията, желанието за работа и динамичното си развитие. Изключително цветните композиции пресъздават преживени житейски ситуации, които обаче са отделени от буквалността и конкретиката и са превърнати в пъзели от форми, образи и движения. Силната чувствителност е сведена до образност, която напомня детската рисунка – като вероятна възможност за излизане от различни ситуации.

 

Вашият коментар

Filed under Визия