Как слънцето гасне

бр. 18/2019

Примо Леви

Наскоро Марин Бодаков ми „подсказа“, че Примо Леви е писал и поезия. Ами писал е, и то каква! Приживе стихотворенията му, преобладаващо в свободен ямб, са публикувани в две книги: L’Osteria di Brema (1975 г.) и Ad ora incerta (1984 г.). От тези две книги са и настоящите преводи. – Бел. ред.

Песен

… Но щом ги запяхме отново
ония наши глупави песни,
не знам как, но така стана,
че всичко се върна отново.
Денят си беше ден отново,
седем седмица правят,
да убиеш бе просто лошо,
а смъртта – далечно нещо.
Летеше месец след месец,
но още хиляди щяха да дойдат.
И си бяхме просто младежи:
без грехове и без святост.
Това ни хрумна тогава,
докато си деряхме гърлата,
но тия неща са един облак,
гледаш и не го разбираш.

3 януари 1946 г.

Има още

Реклами

Вашият коментар

Filed under Общи

Самопричинена метаморфоза

Съвременно европейско кино е редовна рубрика за належащи, провокативни и контекстуално значими филми, водена от Савина Петкова. Аналитичният подход в рецензиите не забравя удоволствието да бъдеш зрител с всички сетива, а подборът от филми представлява историческа, философска или политическа диагноза на настоящето.

бр. 17/2019

Савина Петкова

Exegi monumentum aere perennius …
С тези думи античният поет Хораций възхвалява поетическото (си) изкуство и моли Мелпомена да го увенчае с лаврови клонки в чест на безсмъртна слава. Доколкото Хораций остава символ на aurea mediocritas или „златната среда“ във формата и съдържанието на своите оди (Carmina), днес челно се сблъскваме с монумент от съвсем друг вид. Повече от две хилядолетия по-късно запомнящият се стих резонира в новия филм на полската режисьорка Ягода Шелц „Монумент“ (2018). Макар паметникът, който заглавието посочва, да е занемарен бетонен блок в задния двор на соцхотел, същински запомнящото се е алегорична цялост, която е съставена от пластове инициация, съзряване и справяне с травмите на националната памет. Истински монументалното е всъщност състоянието на съвременното полско кино и неговите стожери – силни и талантливи жени, за които светът трябва да знае повече. Изреждам още имена: Агнешка Смочинска, Малгожата Шумовска, Олга Чайдаш, Урсула Антоняк, Кинга Дебска, Анна Ядовска, Йоана Кос-Краузе, Агнешка Холанд…
След фестивалния успех на първия си филм, „Кула: Ясен ден“ (2017), Ягода Шелц се съгласява да режисира студентски проект. „Монумент“ е всъщност дипломен за участващите двадесет млади актьори и актриси, които завършват специалността си във Филмовата академия в Лодз. Филмът, заявява режисьорката, е за тях, маркиращ техния преход от чираци в артисти. Историята се вклинява в студентска практика на двадесет младежи и девойки, които пристигат в изолиран хотел и стажуват под вещото ръководство на деспотична управителка, а единствената обединяваща ги нишка е омразата към нея, „Вещицата“, „Баба Яга“. Независимостта е основна тема тук, а подводните течения насипват напрежение и несигурност покрай процеса на порастване и на промяна. „Монумент“ е филм за метаморфозата, която сами трябва да си причиним като своеобразен екзорсизъм. Има още

Вашият коментар

Filed under Съвременно европейско кино

Литературният бестиум от Южна Америка

Sub Umbra е редовната ежемесечна рубрика на Иван Петров, в която се споделят (нови) книги в един по-спокоен и ex tempore модус. Текстовете нямат теоретични претенции, а фотографиите, когато ги има, са авторски.

бр. 17/2019

Иван Петров

Винаги съм писал, без да знам много добре защо го правя, воден донякъде от случайността, от поредица съвпадения: нещата идват при мен като птица, влитаща през прозореца.

Когато един четящ човек си мисли за Южна Америка, не би било чудно, ако първата му литературна асоциация е с триадата Борхес – Маркес – Кортасар.

И докато първите двама малко или много са влезли в „канона на съвременната класика“ на много места (примерно в своеобразния такъв налаган канон на изд. „Пенгуин“), то третият сякаш остава все още извън него.

Последният сборник с разкази на аржентинския писател Хулио Кортасар, който се появи у нас в края на миналата година, е всъщност неговият първи. „Бестиарий“ (прев. Лиляна Табакова, изд. „Агата-А“) излиза за първи път на български в оригиналната си подборка и подредба. Сборникът се появява през 1951, когато Кортасар вече е емигрирал в Париж, където остава да живее и работи до смъртта си (през 1984). Има още

Вашият коментар

Filed under Sub Umbra

Влечугро

бр. 17/2019

ВБВ

Прилепи са моите обтегнати крила,
а тялото е свито в охлюви от страх,
и с тез прозирни, артерийни пипала
себе си с погнуса постепенно приласках.

Устата ще поглъща своето си тяло,
лехусата ще всмуква чернодробните утайки,
ще припълзят в посоки езиците напряко
и деца ще раждат собствените майки.

Очите се надуват като плондери дебели,
пръскат се в ята от капки водоравен дъжд.
Влечугро изпълзява от анусните водомери,
но накрая:
                       своето е мое,
а изродът присъщ.

Вашият коментар

Filed under Първа страница

За преводаческата и редакторската работа, за Вирджиния Улф и Хенри Джеймс

бр. 16/2019

Разговор с Мариана Неделчева

За първи път сте превеждали Вирджиния Улф преди 10 ноември.  Как успя да се промъкне на българския пазар тогава заглавие като „Мисис Далауей“?

По онова време, говоря за осемдесетте години на миналия век, бях редактор в издателство „Народна култура“ и мога да кажа, че Вирджиния Улф не беше сред нежелателните автори. Въпреки това творби като, да речем, „Вълните“ и „Годините“ вероятно трудно биха излезли в български превод. „Мисис Далауей“ обаче, макар и модернистки роман, написан по метода „поток на съзнанието“, не е от най-експерименталните произведения на Вирджиния Улф, а и пътят за него вече беше проправен от преведения от Жени Божилова „Към фара“.

Преводачките на Улф сте три – Жени Божилова, Вие и Иглика Василева. В годините имаше и един превод на „Орландо“, дело на Васил Дудеков. Можем ли да говорим за някакви различни преводачески проекти в работата върху тази авторка, за различни преводачески стратегии?

Трудно ми е да отговоря на този въпрос, защото не познавам толкова добре преводите на другите преводачи. Мисля, че за това е необходим сериозен и задълбочен сравнителен анализ, който би отнел доста време. Разбира се, сигурна съм, че има разлики в преводаческите стратегии, защото макар и, банално казано, преводачът да се стреми, или поне да твърди, че се стреми да бъде колкото може по-близък до оригинала, резултатът в крайна сметка зависи от редица субективни фактори. Преводачът е интерпретатор на авторовия текст, също както музикалният изпълнител е интерпретатор на творбата на даден композитор. Цигулковият концерт на Бетовен например звучи по един начин в изпълнение на Ицхак Пърлман, по друг в изпълнение на Леонидас Кавакос. Така че това, за което мога да говоря, е моят собствен подход към превода на творби от Вирджиния Улф, или най-общо за моята преводаческа концепция.

Според мен предметът на изследване за преводача на художествена литература е на първо място авторът на текста. Оттам се тръгва. Трябва предварително да научиш всичко възможно за този автор, което, разбира се, изисква доста време. Накрая трябва да си сигурен, че между него/нея и теб съществува спойка; трябва да съумееш да се въплътиш в този автор, да заговориш с неговия глас (но на друг език), защото през следващите няколко месеца, а понякога и години, ти ще бъдеш, трябва да станеш този човек. Ти трябва да се потопиш в неговата атмосфера, да опознаеш времето и средата му, и в крайна сметка да предадеш всичко така, че да е разбираемо за твоята среда, за твоето време. Изпълнявайки всичко това, трябва да си наясно, че ти всъщност претворяваш едно литературно произведение на твоя език, тоест преведената книга става факт в литературата на твоята страна и тази книга трябва, доколкото е възможно, подчертавам доколкото е възможно, да отговаря на мястото, което оригиналът заема в авторовата страна. (Едва ли е нужно да споменавам очевидното условие, че за постигането на тази цел е нужно да владееш в тънкости както чуждия, така и собствения си език.) Преводачът трябва да е наясно, че носи огромна отговорност, особено когато става дума за превод на произведение от голям автор, защото именно чрез превода читателите ще се запознаят и ще направят своята преценка за този автор. Те не бива да останат излъгани в очакванията си.

В този смисъл „Дневникът на една писателка“ предлага благодарен текст за превод, защото разкрива пълно и безкомпромисно вътрешния мир на Вирджиния Улф. Той проследява живота на писателката, нейните приятелства, нейните мисли, нейните съмнения и очаквания, както и нейните литературни теории, метода й на работа, неуморното търсене на вярната форма, изключителната прецизност към всяка фраза, към всяка дума, многократното саморедактиране. Бих казала, че дневникът представлява ключ към преводаческия подход по отношение на творбите на Вирджиния Улф. И въпреки това, превеждайки този текст, аз не се задоволих само с него като изследователски материал. Прочетох и препрочетох още редица други книги и отделни статии върху Вирджиния Улф, а като допълнителна информация и една частична биография на нейния племенник Джулиан Бел, който загива млад в Испанската гражданска война. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Трансреализъм: първото значимо литературно направление на XXI в.?

Между научната фантастика и реализма: Деймиън Уолтър говори за Филип К. Дик, Стивън Кинг и трансреализма – новия литературен жанр, който цели да сложи край на „консенсусната реалност“

Деймиън Уолтър

„Камера потъмняла“ е един от най-известните, но и най-противоречиви романи на Филип К. Дик. Написан през 1973 г., но издаден чак през 1977 г., той бележи прехода от научнофантастичните романи от средата на кариерата му – като „Човекът във високия замък“ и „Мечтаят ли роботите за електроовце?“ – към по-късните му творби, които като че ли се отклоняват от този жанр. Подобно на VALIS („ВАЛИС“) и The Divine Invasion („Божествено нашествие“), които пише след време, „Камера потъмняла“ събира в едно две истории – научнофантастичен разказ за пагубен за мозъка наркотик и реалистично автобиографично описание на годините, през които Дик живее с наркозависими.
Според писателя, критик и математик Руди Ръкър „Камера потъмняла“ е и първото произведение на ново литературно направление, което той нарича „трансреализъм“ в есето си от 1983 г. „Манифест на трансреализма“. Три десетилетия по-късно есето на Ръкър е по-актуално в съвременната литература от всякога. Ала докато Ръкър пише във време, в което научната фантастика и популярната литература изглеждат напълно независими една от друга, днес между тях трудно може да бъде прокарана граница. Изглежда, в началото на XXI в. литературното направление, чиято поява Ръкър оповестява преди години, най-после започва да се налага. Има още

Вашият коментар

Filed under Европейски измерения на книгоиздателската панорама

Митко Новков: Дали не е време да въведем понятие фейклит?

Сн. Цочо Бояджиев

Сн. Цочо Бояджиев

бр. 15/2019

 

Митко Георгиев Новков (1961), с. Бързия, общ. Берковица. Средно образование завършва в Берковица, Политехническа гимназия „Д-р Иван Панов”, висше – психология и философия – в Софийски университет „Св. Климент Охридски”. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 7 книги: „Изядената ябълка”, „БАРТвежи”, „Подир сенките на литературата”, „Нервът телевизия”, „От Медуза до Магрит. Есета по картини”, „Намерени в превода. 31 интервюта с българисти чужденци от Мексико до Япония”, „От Мърквичка до Минотавъра. Есета за български художници и картини“ – своеобразно продължение на „От Медуза до Магрит”. Носител на Награда „Пегас“ на община Бургас за проза (2000), Награда за оперативна критика на в. „Литературен форум“ (2000), Награда „Паница“ за публицистика (2004), Награда „Златен будилник“ на програма „Христо Ботев“ на БНР (2006), Награда „Христо Г. Данов“ за представяне на българска литература (2016). В момента работи като отговорен драматург на Екип „Драматургични форми“ (Радиотеатъра) на програма „Христо Ботев“ на БНР. Един от водещите на предаването „Премълчаната история“. Разговаряме с него на 5 април 2019 г.

Как започна 2019 година за българската литература?

Честно казано, на този въпрос може да се отговори единствено като се отчете как е завършила предната година, когато се провежда декемврийският Панаир на книгата. Тъй като тогава издателите се опитват да изкарат пред четящата аудитория най-новата си продукция, включително книги от български автори. Та ако тръгнем от тази изходна точка, бихме могли да кажем, че годината започна скромно, даже повече от скромно. Христо Карастоянов извади продължението на „Една и съща нощ“, романа „Животът няма втора половина“; Александър Секулов се отчете с нови стихове – „Хроники и химни“, своеобразно развитие на „Море на живите“ – една според мен великолепна книга; Алек Попов пък преиздаде с някои допълнения „Спътник на радикалния мислител“, сборника си с есета. Така че донякъде бихме могли да кажем, че новата година започна като поредна серия от познат и надявам се, харесван сериал (включвам тук и сборника с разказа на Здравка Евтимова „Кръв от къртица“). Разбира се, не може да не отбележим нашествието на псевдолитературата, фалшивата литература, която доста агресивно атакува пазара. Прочее, дали не е време да въведем понятие фейклит, fake lit, по аналогия с понятието fake news, фалшиви новини, и чиклит, chick lit (смее се)? Защото много фалшива литература се нарои и също както при фалшивите новини, точно тя грабва вниманието на масовата публика. Чудя се понякога: как може великолепна книга като „Кедер“ например – едни великолепни разкази на Йорданка Белева, да преминава незабелязано, а ерзац-литература, фейк-литература като „Живот в скалите“ на Мария Лалева да се крепи в горните места на класациите по продажба?! Подобни несъобразности са легион, макар че, от друга страна, какво да изпадам в недоумение (смее се) – да не би на медийния пазар качествените и сериозни печатни издания да са по-търсени от тези, които бълват с кофи жълти и кафяви новини? Радващото е все пак, че литературният процес – говоря за качествения литературен процес, не се влияе от такива неразбории, а си се движи с един ускорен и възходящ размах. Ето, тръгна нов конкурс на името на големия български писател Димитър Димов, в който се състезават наши и преведени романи, и е окуражаващо, че сред петте номинирани намери място и български автор – Добромир Байчев с „Глиненият цар“. И то, забележи, с дебютната си книга. Сериалът на българската литература върви (смее се) и сякаш всяка нова серия е ако не по-добра, то поне не по-лоша от предишната… Има още

1 коментар

Filed under Гласовете им чуваме