Джордж Р. Р. Мартин: „Укрепените градове ме очароват, но те принадлежат на друга, жестока епоха“

бр. 10/2019

Масимо Гаджи

От десетилетия Джордж Р. Р. Мартин увлича милиони фенове във фантастичното пътуване на своята „Песен за огън и лед“. Невероятен литературен успех, който придобива планетарни измерения благодарение на телевизионната адаптация, осъществена от HBO. Сериалът „Игра на тронове“, излъчен в 170 държави, е най-гледаното предаване в историята на телевизията.
Досущ модерен оракул, авторът е следван от армия верни почитатели, които – по клубове, събрания, частни и публични изяви – нямат друга грижа, освен да възстановят липсващите части на историята: боготворят Мартин, но и са нетърпеливи и малко ядосани, защото завършекът на сагата, който трябва да дойде с публикуването на последните две книги, все така им се изплъзва.

Репортер на рубриката за книги на в. „Кориере дела сера“, заедно с още няколко журналисти от международни издания, се срещна с Мартин в Ню Йорк на 20 ноември 2018 г. – в деня, когато излезе новият му роман „Огън и кръв“ (Fire & Blood). С панталон, сако и риза в черно, с обичайната си докерска шапка, нахлупена над челото, авторът отговори на всякакви въпроси: за връзката си с героите от приказния свят, който е създал, за политическите си възгледи, за отношението си към успеха и парите, за радостта и мъката да пишеш. Разказа и за трудностите, с които се сблъсква при работата си върху „Ветровете на зимата“ (The Winds of Winter), дългоочакваната шеста книга от сагата. Ето как най-напред се появява друга книга: „Огън и кръв“. Има още

Реклами

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Нов златен век на ирландската детска литература

бр. 10/2019

Нестихващият интерес към детската литература превръща Оуън Колфър и Дарън Шан в звезди

Падриг Кени

Някога ирландската литература за деца можеше да се похвали с едва шепа представители – при това недотам популярни и със съвсем скромни продажби на вътрешния пазар. В страната имаше две основни издателства за детска литература и не можеше да се говори за почти никаква индустрия и издателска инфраструктура. Единствените ирландски писатели, издавани в чужбина, бяха автори на жанрова и на висока литература. През последните двайсет години обаче ситуацията се промени драстично. Издатели като „Гил Букс“, „Литъл Айлънд“ и „О’Брайън Прес“ публикуват детски книги в абсолютно немислими за 80-те и 90-те години на миналия век тиражи. Днес детската литература се радва на безпрецедентен интерес, а ирландските детски автори са повече от всякога. Книгите на Катрин Дойл, Хелена Дъган, Шинейд О’Харт и много други се издават директно в Обединеното кралство. Там вече се говори за нов „златен век” на детската литература, а настроенията и в Ирландия са доста сходни. Как и защо се стигна дотук и наистина ли в момента изживяваме свой собствен „златен век”?
Дейвид О’Калахан, който отговаря за подбора на детско-юношеската литература в „Ийсън“1, твърди, че сме свидетели на трети „златен век” – част от цикъл, чието начало слага Дж. К. Роулинг с „Хари Потър“: „В момента в Ирландия литературата за деца между осем и дванайсет години е в подем – при това мащабите са наистина поразителни. Трийсет и пет процента от продадените по Коледа детски книги са в тази възрастова категория. Лично за мен най-доброто доказателство, че в момента изживяваме „златен век”, е, че детските книги вече се излагат в предната част на книжарниците в Ирландия“. Има още

Вашият коментар

Filed under Европейски измерения на книгоиздателската панорама

Нужна е неистова безотговорност

бр. 9/2019

Интервю с Крикор Азарян на Венета Дойчева,
направено на 13 юни 2007 г. след една от репетициите на „Чайка” от А. П. Чехов в Театър „Българска армия”

 

На 15 март се навършват 85 години от рождението на един от емблематичните режисьори в съвременния български театър – Крикор Азарян (1934-2009). За да отбележим този юбилей на оригиналния човек и талантлив артист тук публикуваме интервю на Венета Дойчева, направено по време на работата му върху неговия спектакъл „Чайка”на Чехов (премиера 4.10.2007)

 

Режисьорът Крикор Азарян е магнетичен събеседник. Разговорът с него доставя наслада на ума и емоциите заради уникалната му способност да излага мислите си образно-сетивно и да въвлича партньора в интензивен диалог на страстно преживени въпроси и нелесни отговори. Отворен за всичко ново, любопитен към младите, взискателен към себе си и театъра, той е безспорен авторитет за няколко поколения български театрали, които приемат за чест шанса си да работят с него.

Защо „Чайка”? Дали „Чайка” е продължение на Чеховата тема в биографията Ви, или това е дългогодишно отглеждан замисъл, поглед точно към този текст на Чехов?
Второто. Ако трябва да бъда съвсем точен, когато бях в театър „София” по-силно се изрази това желание.

Крикор Азарян (в средата) с екипа на спектакъла „Чайка”от А.П.Чехов, 2007 г.

Поставяли ли сте я друг път?
Не. Два пъти съм поставял „Вишнева градина”. Годините, които отделят първата от втората постановка, са се отразили в замисъла и в решението ми. Не казвам, че е било по-лошо или по-добро. Това са стечения на много обстоятелства и фактори, но едно друго виждане на света около „Вишнева градина” се е появявало. Но „Чайка” е била винаги най-притегателната от пиесите на Чехов. Веднага искам в скоби да добавя, че Чехов, колкото и нескромно да звучи, е авторът, който като че ли ми е най-близък. Предполагам, че не се лъжа, като си мисля, че начинът, по който Чехов вижда хората, света, съвпада с моето виждане. Въпреки че тук несравними са величините, а и времето е огромно, което ни дели, сто години… в същността си не са се променили нещата. И другото, с което Чехов ми е близък по-конкретно, е това полифонично виждане на света. Камерата му не следи събитието, както е примерно при Шекспир, а е с няколко гледни точки и до високото слага ниското. Винаги има някаква паралелност, тази паралелност ми е особено близка. Не защото така е в живота, а защото това дава друго смислово значение на нещата, когато вървят паралелно. Обикновено тези контрасти, именно те дават възможност за паралелност: високо – ниско, силно – слабо, голямо – малко, това именно е светът на театъра. Внушенията са много по-значими от значението на произнесените думи – и това е театърът! Тази паралелност прави история от нещата. Точно в това е Чеховото разбиране за многозначност. И неговата ирония към категоричните оценки, към хората, които виждат черно-бяло, именно в това е силата му. В неговата слабост да не раздава присъди.
А точно „Чайка” защо? Това е една фундаментална пиеса с комплекс от теми. Това е пиеса за любовта, за смъртта, за творчеството. Тук всички са творци в една или друга степен. Дори Сорин, който е нереализиран, вярва, живял е с илюзията, че това му се отдава, но не е успял. И още един проблем много важен – конфликтът между поколенията, родители – деца. Какво е извън тези неща? Като че ли за най-глобалните неща е тази пиеса. И те са някак си вплетени в тяхната органична връзка. И ако повече от двайсет и няколко години съм отлагал, то е, защото такъв култ съм изпитвал към автора и към тази пиеса, поради причините, за които говорих, и съм искал да бъда максимално уверен по отношение на актьорите, че трябва да бъдат Тригорин, Аркадина, Трепльов, Нина, Сорин… Тук няма второстепенни, всички са… един свят. Като има Аркадина, няма Трепльов, като има Трепльов, няма Аркадина, няма Тригорин. Сега живея с мисълта, че в момента условията са най-благоприятни. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Новият български филм „Снимка с Юки“ в програмата на София Филм Фест 2019

бр. 9/2019

Разговор със сценариста Димитър Стоянович

Тазгодишното двадесет и трето издание на международния София Филм Фест идва с много актуални заглавия и разнообразни програми както винаги досега. „Снимка с Юки“ на Лъчезар Аврамов и „Прасето“ на Драгомир Шолев са българските заглавия в международната надпревара за Голямата награда „София – Град на киното“, осигурена от Столична община, която ще се връчи на 16 март на церемонията по награждаването на София Филм Фест.
„Снимка с Юки“ – режисьорският дебют на Лъчезар Аврамов – е създаден по едноименния разказ от сборника на Мирослав Пенков „На изток от Запада“. Сценаристи са Димитър Стоянович и Лъчезар Аврамов, а продуценти – „Чучков брадърс“. Проектът е представен в програмата на Sofia Meetings и селектиран на престижната програма ScripTeast, чийто вдъхновител е Кшищоф Кешловски. Филмът е първата българска копродукция с Япония. В главните роли ще видим Руши Видинлиев и японската актриса Кики Сугино. След премиерата си на СФФ „Снимка с Юки“ тръгва по кината от 5 април.
За сюжета на филма, за писането и четенето разговаряме с Димитър Стоянович.

 

„Снимка с Юки“ е дебют на режисьора Лъчезар Аврамов, с когото сте творчески тандем в доста документални филми и телевизионни формати от години. Защо се спряхте точно на този разказ за негов първи игрален филм?
Филмът се роди като провокация на режисьора, който първи прочете краткия разказ на Мирослав Пенков. Лъчо Аврамов много хареса този разказ и ми го предложи с въпроса дали мога да направя сценарий по него. Разказът е много шантав, много различен. Прочетох го чисто професионално и му казах, че мога, че ми е много интересно какво се случва с героите, след като свършва разказът.

Серафим Тодоров в кадър от филма

Тоест сценарият започва там, където разказът свършва?
Горе-долу да, поне оттам беше моят стимул да започна. Аз имах от автора двама основни герои и работата ми беше да изградя вселената, която те обитават, тоест онова, което литературата много често не показва. В литературата често героят живее през думите на автора, в сценария той трябва да живее през себе си. И тъкмо в това е истинската работа на сценариста – да направи персонажа плътен, дишащ, да влее плът и кръв в един най-често литературен скелет, а това в някакъв смисъл е писане наново, писане от нулата.

И след като дописахте разказа, какво стана? За какво е филмът, най-общо казано?
Темата на този филм е случайността. Случайността, която преобръща живота ни за една секунда. Филмът е за онзи контрапункт на човешкото самоубеждаване, че животът ни зависи от нас. Ако трябва да конкретизирам – героинята в „Снимка с Юки“ иска да има дете, това не става по естествен начин и тя, заедно с мъжа си, започва да планира инвитро процедури, но в един момент всичките тези планове просто се обръщат на 180 градуса. И тъкмо тук, започвайки от нулата, се вижда какъв си. Стъпваш накриво, попадаш в нова ситуация и трябва да преосмислиш всичко, което си планирал. Това е ситуацията на семейството в нашия филм – то изпада в криза, нещо преобръща света му и тогава всъщност се разбира тези хора наистина ли се обичат, кога и защо са решили, че трябва да имат дете и ако го искат, то е защото много се обичат, или защото социумът очаква това от тях. Връзката между това кой може и трябва да има деца и съдбата, предопределеността, е много важна в този филм. Има още

Вашият коментар

Filed under Столица

Път към масовото?

бр. 7/2019

Амелия Личева

Един от дебатите, който негласно се води в момента по отношение на съвременния български роман, е дали си струва той да се вглежда в настоящето, или трябва да се опитва да концептуализира по-скоро миналото. В интервю в последния брой на списание „Култура“ Захари Карабашлиев, възразявайки на Алексанъдр Кьосев, подчертава, че няма кой друг, ако не съвременните писатели да разкажат и опитат да обяснят настоящето. Разбира се, едва ли някой би тръгнал да оспорва идеята, че романистите могат и трябва да говорят за днешния ден; по-скоро спорът е около това как да се говори за него – в стил отразяване на реалността, както беше при емблематичния Христо Калчев, или с амбицията тя да се преобразява. Неслучайно и в световен мащаб много от най-добрите писатели се насочват към проблемите на днешното – бежанските вълни, тероризма, съдбата на Европа, екологичните кризи, темата за донорството, но обикновено го правят във вълнуващи фикции, а не в репортажно-миметични текстове. Има още

Вашият коментар

Filed under Тъй рече редакторът

Митологичните чудовища като брандове

бр. 6/2019

Могат ли чудовищата от древногръцката митология да се превърнат в мотив за игра на интелекта и мисълта? Литературният критик Мариза Декастро дава отговор в атинския литературен сайт „Анагностис“ (гр: „Читател“).
Авторите, които не лежат на стари лаври, а се самообновяват, стават интересни за всички: издатели, читатели, изследователи, критици. Един от тях според Мариза Декастро е Вангелис Илиопулос (1964), автор на десетки книги (от детско-юношески романи до книги за невръстни деца), с широк обхват от теми (околна среда, телевизия, безопасно плуване, сплашване (bullying), приказки и др.), създател на разпознаваеми герои и успешни авторски поредици. При все че според нея той несъмнено повтаря собствени изпитани авторски рецепти, като автор търпи и видимо развитие с всяка следваща книга.
Неотдавна на английски с марката на атинското изд. „Мелиса“ се появиха три негови илюстрирани книги – за митичните чудовища Медуза, Минотавър и Грифон, с перпектива да бъдат лансирани на международния книжен пазар. Логичен ход, тъй като от една страна античните легенди и митове продължават да бъдат конвертируем гръцки продукт, а от друга, книги от същия – сравнително познат автор – вече са превеждани и издавани в различни страни. Заслугите обаче се крият в техните литературни качества, педагогическия подход и майсторското им илюстриране. Има още

Вашият коментар

Filed under Европейски измерения на книгоиздателската панорама

Noli me tangere

бр. 5/2019

Камелия Спасова и Франческа Земярска

Отдавна искаме да отворим страниците на ЛВ много повече към визуалните изкуства – вестникът да бъде припознато място не само за съвременни текстове, а и за образи (естествено, не забравяме за постоянните рубрики насочени към актуални художествени събития и явления като „На фокус“, „Сцена“, „СтоЛица“, „На балкона“, „Чели ли сте хубава изложба“). Упорствали сме и в опитите да представяме съвременни български фотографи и визуални артисти, наред с водещите художници и дизайнери на изданието – във времето това са били Стефан Десподов, Борис Десподов, Яна Левиева (загуба, която още нямаме сили да артикулираме), а в момента – Александър Байтошев и Дамян Дамянов. Но съвсем друго е, когато мислим ЛВ като място за експеримент.
Срещата с Бора Петкова, среща в събитийния смисъл на думата, отвори такава възможност. Представянето на художничката в новия проект на Фондация „Отворени изкуства” – Open Art Files открои пред нас нейната фигура и високия залог на работата й. Първоначалният импулс беше точно по посока илюстрирането на един брой с неща от изложбата „METAMORPHOSIS” (Бора Петкова, 2015, Национален природонаучен музей, София), породен от взаимния ни интерес към темата за метаморфозата (вж. ЛВ, бр. 9/2014 и бр. 37/2014). В потока на разговорите обаче стигнахме до нещо различно. Решихме не да представяме вече излагани творби на Бора Петкова, а да говорим за произведението, над което тя работи от три години насам: „Флотационни сесии” (2017 – в развитие). То не е излагано никъде и в този смисъл вестникът се превръща в пространство на музея, а страниците стават музейни стени. Към момента Бора Петкова не подготвя публично представяне на проекта в България и споделя, че колкото повече го работи, толкова повече той я увлича. След серията интензивни срещи и разговори с нея за „Флотационни сесии“ такова потъване ни се вижда напълно обяснимо. Има още

Вашият коментар

Filed under Първа страница