Преводът на диалекти в художествената литература

бр. 11/2017

Дискусия  от 1 март 2017 г., Ректорат на СУ „Св. Кл. Охридски”, зала 2

Фотография Нели Гаврилова, 2001

Дария Карапеткова: Добър вечер. Както знаете, нашата дискусия е съвместна идея на художествената секция на Съюза на преводачите в България и магистърската програма „Преводач-редактор“ на Софийския университет, поради което искам да дам първо думата на Теодора Цанкова, която е председател на секция „Художествен превод“, за няколко думи, като ще я помоля също така да обясни състава на поканените за дискутанти в тази дискусия и да мотивира някои от отсъствията в този състав.

Теодора Цанкова: Добър вечер и честита Баба Марта на всички! На мене ми е много драго да видя тук толкова много колеги, приятели, професионалисти и студенти. Тази дискусия е втора от серията дискусии, които организираме съвместно с магистърската програма „Преводач-редактор“, и се дължи най-вече на убеждението ни, че подобни дискусии за превода изискват и са интересни за една по-широка публика, която не се състои само от кръга специалисти преводачи и академични хора, който е в една или друга степен затворен, а напротив, проблематиката, както в настоящата дискусия, така и изобщо проблематиката на превода на литература, сме убедени, че е от интерес за всеки, който може да се нарече добър читател, и за всеки, за когото има значение какви текстове чете. Така че ви благодаря за присъствието и искам да подчертая още в началото, че всеки от вас е свободен, даже бихме го насърчили, да задава въпроси,  да взима участие в дискусията, която предстои. Тази дискусия е озаглавена „За превода на диалекти в художествената литература“. Поводът за нея е едно издание, което на почти всички, на всички е добре познато. Това е скорошното издание на „Детски и домашни приказки” от Братя Грим. Издателството е „Deja Book”, а преводът е на Слави Ганев. Дискусията по повод това издание вече започна. Вероятно за мнозина от вас са познати рецензията на проф. Ана Димова и рецензията на проф. Майа Разбойникова-Фратева. И двете са лесно намираеми в интернет. Едната е публикувана във в. „Култура”, другата в „Литературен вестник”. Благодарни сме и на двете издания за това. Има още

Вашият коментар

Filed under Дискусионен клуб

(Не)познатият Йозеф Рот – превод или препис

бр. 11/2017

Ана Димова

На фона на пъстрия и не винаги обозрим пейзаж от преводна немскоезична литература отрадно впечатление правят преводите на Владко Мурдаров. Може само да се съжалява, че той се изявява на полето на художествения превод едва през последните две десетилетия. В интервю за Зелма Алмалех той заявява следното: „Започнах да превеждам през 1995 г., точно преди 20 години. Никога не съм си представял, че ще се занимавам с превод, защото ми се струваше, че в тази дейност няма творчество. А аз винаги съм бил настроен да мисля творчески. Оказа се, обаче, че много съм се лъгал, и сега това ми е основното занимание“. Резултатите от тази дейност са наистина завидни. В превод на Владко Мурдаров са издадени и поставяни на сцена многобройни творби на австрийската и немската класическа и съвременна драма, като се започне с Ведекинд, Музил, Рилке, Шницлер, Брехт и се стигне до Хандке, Бернхард, Турини, Табори и Йелинек. Романи, новели и разкази на немскоезичната литература също са станали достояние на българския читател в превод на Владко Мурдаров, пресътворил е творби на автори като Бернхард, Хандке, Енценсбергер, Шницлер, Троянов. Прави впечатление амбицията на Владко Мурдаров като преводач да открива такива творби на иначе известни автори, които досега не са били превеждани. Например: Ранният Брехт. Четири пиеси (Рива, 2008), Едноактни и пиеси уроци (Рива, 2009), Страх и мизерия в третия райх (Black Flamingo, 2011), Непознатият Брехт. Пиеси и фрагменти (Black Flamingo, 2017). Има още

има 1 коментар

Filed under Дискусионен клуб, На фокус

Франкофония и национална идентичност

рис Ал. Байтошев

бр. 10/2017

Рени Йотова

На 20 март се чества международният Ден на франкофонията от 84-те страни, членуващи в Международната организация на франкофонията. За всички тях френският език е носител на ценностите на демокрацията, правата на човека, културното и езиково многообразие.
Настоящият брой е посветен на френскоезичната литература, дело на автори, за които френският език не е майчин и които избират да пишат на този език. Определяни като „франкофонски автори“, те често биват разглеждани като второстепенни спрямо френската литература. На това почти етническо и расово разделение поставя акцент виетнамката Анна Мои, напомняйки, че „белокожите автори от Севера (Бекет, Кундера, Чоран) охотно биват определяни като „френски“, а тъмнокожите или азиатски автори от Юга – като „франкофонски“.
Мишел Льобри говори за „литература-свят“ на френски език, която се разпростира на няколко континента, от своя страна, ливанецът Амин Маалуф твърди, че „в епохата на глобализация и на ускореното, главозамайващо смесване на хора и раси, която ни обгръща всички, се налга – и то спешно! – да намерим нова концепция за идентичността“. Има още

Вашият коментар

Filed under Първа страница

За литература-свят на френски език

бр. 10/2017

Мишел Льобри

рис. Ал. Байтошев

Писателят и философ Мишел Льобри е роден в департамента Финистер. Той е основоположник и директор на фестивала Удивителни пътешественици. Неговата книга Дневник на романтизма (Le Journal du romantisme, Skira), приветствана като събитие при излизането си през 1982 г., преведена на пет езика и получила множество награди, е преиздадена през 2002 г. в издателство „Фламарион” със значителни добавки и под заглавието Le défi romantique (Романтичното предизвикателство). Льобри е белетрист, публикувал Флибустиерите от Сонора (Les Flibustiers de la Sonore) (поредица J’ailu). Специалист по Стивънсън, той му е посветил монументална биография.

 Не си представям произведение, откъснато от живота.
Антонен Арто, Пламтящите преддверия

Вероятно впоследствие ще кажат, че моментът е бил исторически:  за първи път във френския литературен живот пет от седемте най-големи есенни литературни награди  са връчени на четирима от онези автори, които обикновено с нотка на снизхождение са наричани „франкофони“.  Няколко месеца по-рано един от бъдещите лауреати, Ален Мабанку,  публикува във в. „Монд” текст, който прозвуча като манифест за разграничаване на цяло поколение писатели: „Дълго време бях наивник и мечтаех за включването на франкофонската литература във френската. С времето си дадох сметка, че греша: франкофонската литература е една огромна цялост, простряла пипалата си на няколко континента. Нейната история се уточнява, а автономията й бурно се утвърждава…“ – и спрямо това многообразие и това разгръщане, продължава той, френската литература се явява като национална литература, така че именно тя ще трябва да реши дали иска да се присъедини към тази огромна цялост, или не.  Малко преди него същият вестник публикува рязкото обръщение на Анна Мои към литературните среди, в което питаше поради какви твърде подозрителни причини в тези среди белокожите автори от Севера (Бекет, Кундера, Чоран) охотно биват определяни като „френски“, а тъмнокожите или азиатски автори от Юга – като „франкофонски“.  С присъщата си  мълниеносност Уабери обобщи общото за всички усещане: сбогом на франкофонията. Има още

Вашият коментар

Filed under Субектив

Жени, които убиваме

бр. 10/2017

Ин Коли Жан Бофан

рис. Александър Байтошев

Джипът на Киро Бизимюнгю беше паркиран в съседна на Големия пазар улица. Вратите на колата бяха отворени, за да влиза свеж въздух в купето. Войник във военномаскировъчна униформа седеше на предната седалка и с единия си крак бе стъпил на земята, докато унесено се опитваше да си запали цигара. Друг войник се подпираше на колата, цевта на оръжието му сочеше към земята. Киро Бизимюнгю се бе настанил отзад и се опитваше да чете вестник, но вниманието му непрекъснато се отклоняваше към претъпканата улица. Изпитваше ужас да идва тук, но тъй като колата на жена му беше на поправка, му се бе наложило да я придружи. Невижданата навалица, коятовинаги се събираше на това място, караше човек да се съмнява в някои предварително установени представи за този град. Всичко показваше, че ситуацията тук бе катастрофална. Хората твърдяха, че за тях вече няма надежда, че всичко бе свършено, че страната бе затънала в потресаваща беднoст и въпреки това магазините и сергиите на Големия пазар се пръскаха под тежестта на най-разнообразни стоки и хранителни продукти, платени най-често с непознати дори на Световната банка валути. Изглеждаше сякаш оскъдицата царуваше навсякъде, но първоначално човек не си даваше сметка за това. В същото време населението, което смяташе, че е изпаднало в положението на Йов, че живее в най-лошите условия, всекидневно носеше своите конголийски франкове, своите долари и изтъркани банкноти, носеха го под формата на звънливи монети, на пачки, на цели пакети, захванати с ластици, скрити в гънките на тънките ивици плат, препасани около кръста, напъхани в сутиените, в чорапите, в пътни чанти. Всичко това с цел да се купува, да се продава, според търсенето и предлагането, на фона на постоянно повишаващите се цени. Напомняха на стадо антилопи гну, разбягали се във всевъзможни посоки, в пълен безпорядък и хаос. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Само лъвът

Оуен Макнами

бр. 9/2017

Оуен Макнами (1961) е роден в гр. Килкийл, графство Даун. Известен е със солидната фактологическа основа на произведенията си. Романите на  Макнами включват високо оценения от критиката Resurrection Man (1994) („Възкресителят“, 2001), по който той пише и сценарий за едноименния филм от 1997 г., The Blue Tango (2001), включен в дългия списък за наградата „Букър“ за 2000 г., The Ultras (2004), Blue Is the Night (2014), удостоен с наградата Ирландски роман за 2015 г. на „Кери Груп“, и най-новия 12.23: Paris, 31st August 1997 за  последните дни на Даяна Спенсър.

Небето над Тайгърс Бей беше мътно като мляко. Беше облачно и топло. Жегата продължаваше вече седмица, а миризмата на гниеща конска плът и лъвски изпражнения полепваше по ръждивите на цвят тухли на къщите, обвиваше телефонните жици и промушваше вонящи пръсти през дупките на грубо заварената телена мрежа, която покриваше прозорците на магазина на ъгъла.   Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

„Литературата намалява страха на хората от „другия“, от различното“

бр. 9/2017

Разговор с посланик Майкъл Форбс

Господин Форбс, сред първите хора, с които се срещнахте след пристигането си в България, бяха преподаватели, издатели, преводачи, студенти, хора на литературата. Доколко важно дипломатическо средство е културата според вас?
Не съм сигурен дали ми допада думата „средство“, схващам културата по-скоро като общуване между хората, при това на много нива. Чрез нея представяш страната си пред другите и те се представят пред теб, защото реакцията им към твоята култура разкрива много и за самите тях. Според мен общуването чрез култура е безконфликтно, непротиворечиво. То обединява хората. Освен това винаги съм смятал, че е важно да привлечеш хората на мисълта (не че всички ние не мислим, но някои са свързани повече с действието), защото нали точно това се прави в университета – учиш се да мислиш. Тъкмо в университета аз самият оцених литературата, така че за мен е голямо удоволствие да разговарям с университетските хора. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи