Издателят е странна смесица между културен мисионер и предприемач

бр. 26/2019

Разговор с Петя Лунд, основателка на берлинското издателство за българска литература eta verlag

За презентацията е нужен JavaScript.

Петя, Вие сте създателка на eta verlag – берлинско издателство, специализирано преди всичко в издаването на съвременна българска литература в превод на немски. То съществува едва от 3 години, но вече сте публикували десетина книги. Бихте ли разказали малко повече за създаването и дейността на издателството?

Издателството съществува от точно три години, като първите издания се появиха в началото на 2017 г. Оттогава насам публикуваме по две издания на сезон, т.е. две за Панаира на книгата в Лайпциг (пролет) и две около Панаира на книгата във Франкфурт (есен). Тази последователност на издаване е много важна в Германия, където изискването за участие в различни браншови организации е минимум 4 издания годишно. Има още

Реклами

Вашият коментар

Filed under Европейски измерения на книгоиздателската панорама

Песен за любовта и смъртта на корнета Кристоф Рилке

бр. 25/2019

Райнер Мария Рилке

Импресионистично-лирическият текст от тънката книжка „Песен за любовта и смъртта на корнета Кристоф Рилке“ е написан само за една нощ през есента на 1899 г. Тогава Райнер Мария Рилке е 23-годишен, а това е едно от най-ранните му произведения; младежко, пламенно и с бликнал патос. Изникнало е като насън, споделя Рилке. Няколко седмици преди тази нощ на лудешко вдъхновение той попада на семейни книжа и открива няколко страници със записки за далечния си родственик, корнета Кристоф Рилке, паднал в битка по време на една от Австрийско-турските войни, някъде около 1660 г. Явно образът на младия войник е разпалил въображението му, може би го е накарал да си спомни собствените неволи и копнежи във военното училище, скритите страхове дали е достатъчно смел, достоен, благороден в битка; припомнил му е чувството на гордост да служиш на знамето, но и трагиката на възможната млада смърт. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Империята на знаците

бр. 25/2019

Ролан Барт

Между 1966 и 1968 г. Ролан Барт посещава Япония три пъти по покана на Морис Панге, ръководител на Френско-японския институт в Токио. Резултатът от тези посещения е публикуваната през 1971 г. книжка (около 130 стр.) с кратки бележки, снимки и коментари върху Япония, озаглавена „Империята на знаците“. И до днес Барт остава един от най-четените западни философи в Япония. През 2000 г. са публикувани в превод на японски неговите събрани съчинения, а първата му книга, с която става прочут – „Нулевата степен на почерка“, достига продажби от близо 50 000 екземпляра.

 

Някъде там

Една от фотографиите, включена от Барт в оригиналното издание на неговата книга

Да речем, че искам да си представя един въображаем народ. Бих могъл да му дам някое съчинено от мен име, да се отнасям съзнателно към него като към обект от роман, да създам някоя нова Гарабания, така че да не компрометирам никоя действителна страна с моята фантазия (макар че тогава ще компрометирам собствената си фантазия с тези литературни знаци). Мога освен това – без никаква претенция, че представям или анализирам действителността, което е основната поза на западния дискурс, – да отделя на някое място от света (някъде там) известен брой характерни елементи (в графичния и лингвистичен смисъл на думата) и от тях целенасочено да си създам една система. Тази система ще нарека тук Япония. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Силата на вещера

бр. 24/2019

Колийн Ливингстън

Илюстрации: Петър Станимиров, „Таласъмите се завръщат”

1
– Влад! – чу се вик, последван от глухо топуркане на крака по пода – Влад, помагай!
Вещерът Влад тъкмо вареше отвара в колибата си. Е, кирпичената къщичка с две стаички трудно можеше да мине за истинска колиба, но традициите са си традиции…
Той разбърка сгъстяващата се течност още веднъж и отвори вратата към по-голямата стая, която използваше за спалня. Там двама мъже едва крепяха трети, а кръвта, която се лееше от раните му, попиваше в пръстения под.
– Предводителя! – задъхано обясни единият момък. – Раниха го в битката, едвам успяхме да го спасим.
– Положете го там – посочи Влад своя одър и нареди: – Ти извадє лененото платно от сандъка, а ти донесђ вода от кладенеца.
Въпреки че Влад беше вещер и лечител, Предводителя не се отнасяше към него с нужното уважение. А когато беше пийнал, преминаваше всякакви граници. В главата на Влад се завъртя унизителният спомен, когато Предводителя го обяви за селска знахарка, нареди да го облекат в пола и да го показват така из селото. Може би сега беше дошло времето за реванш.
Ще приложи ли Влад лечителските си умения?
Да – иди на 2.
Не – тичай на 3. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Правила на броя

бр. 24/2019

Николай Генов

  Скъпи читателю,

Илюстрации: Петър Станимиров, „Таласъмите се завръщат”

В ръцете си държиш карта на местността, в която се намираш. Вятърът е свиреп и щипе голите ти ръце като безвкусен виц, чийто край не ти се иска да изслушаш. Решавай бързо, защото времето не чака! Ако прецениш, че желаеш да се посмееш със Снежана, ориентирай се към страница [10]. В случай че си любознателен и искаш да научиш историята на книгите-игри у нас, обърни на страница [12] за първата вълна и на страница [12, 13] за втората вълна (не забравяй сърфа си!). Ако пък не знаеш какво е това книга-игра, опитай да поиграеш на страница [11]. Вариант е да си похортуваш и с Ал Торо на страница [14]. В случай че не ти се прави нищо, продължи да четеш нататък.

Този брой на „Литературен вестник“ е малко по-различен от останалите, защото следи твоето внимание и-з-к-ъ-с-о. Запиши си 2 две червени точки и внимавай – играта свършва, ако те станат 0. Сега хвърли зар с шест страни (това не бива да те изненадва – многостенните зарове се използват най-редовно в настолните ролеви игри, макар че – за улеснение – техните братовчеди – книгите-игри – се ограничават само до стандартните пластики). Добави стойността на хвърления зар към началните точки внимание (червените точки), с които разполагаш – похвално е все пак, че се съобразяваш с правилата и съдействаш. Сега. Трябват ти и ключови думи, за да бъде преживяването пълно. Ключовите думи са механизъм, който позволява на текста известна памет и прави навигацията из него възможна. Определени решения, които взимаш, могат да ти донесат ключови думи. Те са често използван похват при писането на сценарий за компютърни игри, защото правят интерактивността значима. Най-общият (и семпъл) принцип, по който ключовите думи действат, е следният: някое твое решение трябва да се отрази дългосрочно на играта [например решението дали ще закусиш, преди да тръгнеш на приключение] – записваш ключовата дума, която е указана на съответния епизод на решението [например „глад“, ако не си се нахранил], след което най-добросъвестно си признаваш, когато текстът те попита дали я имаш [да речем по средата на приключението]. В случай че я имаш и си признаеш, отиваш на посоченото място и се сблъскваш с дългосрочните последици от твоя избор. Не е голяма философия. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Роберто Каласо: „Имах твърде драматично детство”

бр. 23/2019

Италианският писател, преводач и издател говори за изследванията, които прави за най-новата си книга, за любовта си към митовете и проблемите, които създава личната му библиотека

Анита Сети

Роберто Каласо е роден във Флоренция през 1941 г. и е автор на много книги, сред които е световният бестселър „Сватбата на Кадъм и Хармония” – роман, преиздаден този месец като модерна класика от издателство „Пенгуин”. Новата му книга, „Неназовимо настояще” е деветата част на поредица, изследваща мита и модерната епоха. Писателят е определен от „Парис Ревю” като „литературна институция, състояща се от един човек”; Каласо превежда, колекционира редки книги и оглавява италианското издателство Adelphi Edizioni, публикувало автори като Хорхе Луис Борхес, Брус Чатуин и Милан Кундера.

 

 „Неназовимо настояще” е част от поредица, която улавя духа на различните епохи – защо неназовимо?

Невъзможността да бъде назован е основна характеристика на света около нас. Работата на писателя е да бъде най-малкото изследовател на неназовимото. Думите непрестанно се умножават, но стават все по-малко ефективни; този факт кореспондира с парадокса на нашия светски свят, който демонстрира огромна сила в развитието на технологиите, но е тотално неадекватен, когато трябва да формулира това, което се случва.

Също така се интересувате от йероглифи – образите могат ли да назовават нещата?

Абсолютно. Не смятам, че мисленето е само аналитично, не приемам схващането, че образът е начин за отслабване на мисълта. Има още

Вашият коментар

Filed under Европейски измерения на книгоиздателската панорама

Преодолях разрива между литература и живот

бр. 23/2019

Разговор с Елена Алексиева

Елена, какво е онова, което прави романа Ви „Свети Вълк“ по-различен от досегашните Ви текстове?

Започвам от най-баналното и може би най-очевидното: мисля, че „Свети Вълк“ е най-добрият и най-зрелият ми роман до момента. Не само от публикуваните, но и от един-два непубликувани, от чието издаване се отказах сама, защото не успях да постигна в тях това, към което се стремях. За мен този роман отваря следващ етап в писането ми – етап, за който се борих и работих, понякога дори се и отчайвах. Със „Свети Вълк“ ми се струва, че успях да постигна една свобода в писането, която преди ми се е удавала в разказа, в пиесите, но не докрай в романа. А за мен тя е от решаващо значение, защото без нея не бих могла да продължа. Свобода в техниката на писане, но преди всичко в погледа към света и човека – своеобразно отваряне към тях, донякъде разпознаване, признаване и преодоляване на собствените ми дефицити и ограничения. Това несъмнено е свързано и с някакво мое личностно израстване – с натрупан чисто жизнен опит, със стремеж за вникване в другия, колкото и да е различен от мен, за вживяване в неговата кожа, дори за прошка, макар все още тъкмо прошката да е онова, до което най-трудно стигам. Оттам и надеждата в този роман. За мен тя беше изключително важна, един вид лично постижение. Освен това от известно време страшно ми се искаше да напиша роман за България – такава, каквато я виждам и познавам тук и сега. Аз съм човек на сегашното, миналото не ме възпламенява особено. Не обичам да човъркам травмите – свои или пък национални, те не ме хранят. Имам само този живот и за него искам да пиша. Нуждаех се да сменя оптиката си, да я разширя, да стана малко по-честна пред себе си, за да бъда честна и в писането си. А покрай разнородните си занимания имам и огромния късмет постоянно да срещам най-различни хора – хора, които не престават да ме изумяват по всевъзможни начини. Искам да пиша за тях, може би защото това е начинът да ги задържа в главата си, в живота си. Мисля, че поне за себе си, най-сетне преодолях разрива между литература и живот, проумях, че едното не може без другото. Има автори, които умеят да разкачат двете, да бъдат само в литературата, но аз не го мога. Както каза един мой приятел веднъж, „щом можеш да живееш по начина, по който живееш, трябва да можеш и да пишеш така“. За мен „Свети Вълк“ е начало, аз тепърва започвам да пиша. Усещам енергията на това бъдещо писане – и на този бъдещ живот. И се надявам да я задържа колкото се може по-дълго. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме