Джулиан Барнс: „Нима очаквате от Европа да сключи с нас добра сделка? Това е детинско“

Новата книга на писателя разказва история, която се случва в Париж през 19. век, но носителят на наградата „Букър“ вижда ясни паралели с нашето мрачно време

Лиса Алърдайс

бр.7/2021

Джулиан Барнс

England, England – сатирата на Джулиан Барнс от 1998 г., която разглежда въпросите за историческото наследство и националната принадлежност завършва с излизането на Великобритания от Европейския съюз; тя е толкова объркана и води преговорите с „такава упорита ирационалност“, че в крайна сметка й плащат, за да напусне. „Става ясно, че дългосрочните цели на нацията – икономически растеж, политическо влияние, военна мощ и морално превъзходство – са изоставени“. Барнс пише този текст преди повече от 20 години.
„Кратък момент на прозрение“, казва сдържано носителят на наградата „Букър“, когато се срещаме, за да разговаряме за новата му книга „Мъжът с червеното палто“. Въпреки че e допуснал само една директна препратка към „воденото от заблуди, мазохистичното напускане на Европейския съюз“ в бележка на автора в края на книгата, тази творба се появява точно навреме. Изящно съчетание на биография, историческо изследване и художествен текст, тя проследява житейската история на слабо известен парижки лекар, който живее през 19. век. Като един „своеобразен лоцман“ книгата изследва тъмните води под блестящата повърхност на периода „Бел епок“ – „време на невротично, дори истерично национално безпокойство, изпълнено с политическа нестабилност, кризи и скандали“. Има още

3 коментара

Filed under Приписки

Правилата на литературната медийна култура

Сандер Бакс

бр.7/2021

Рис. Мила Искренова, „2009-a“

 1

 Нищо не убягваше от вниманието ми: и когато връчваха литературни награди в токшоута, и когато имаше сензационни медийни прояви на новопоявили се автори, и когато възникваха скандалчета във връзка с литературни предавания. През последните четири години почти постоянно улавях с антената си всички начини, по които писателите присъстваха в медиите. Всяка седмица се появяваше нов случай за „Литературата продължава да се върти”[1] книгата за писателя в медийната култура, която пишех.

 Продължих да следя всичко и когато тя излезе през февруари 2019 г. Няколко месеца преди това Иля Леонард Пфайфер, един от главните персонажи в нея, бе представил новия си голям роман „Грандхотел Европа”. Този роман и изявите на автора около публикацията му потвърдиха много от това, което бях писал в моето изследване. Почти едновременно с книгата ми излезе „Синовете на Отмар” – големият нов роман на Петер Бювалда. И тази книга бе представена с всеобхватна медийна кампания, с картонен Бювалда в естествен ръст на витрината на книжарница „Атенеум” и с автомобил „Бювалда”, който обикаляше Амстердам. Има още

1 коментар

Filed under Общи

Уловени в потока на времето

В новото си есе Маргарет Атууд споделя мисли за хода на времето и разсъждава върху въпроса за непреходността на изкуството в един бързо променящ се свят

бр.7/2021

Греъм Гибсънс и Маргарет Атууд

Мога да кажа донякъде уверено, че стихотворението ми „Скъпи“ беше написано през втората половина на август 2017 г. на една тиха улица в Стратфорд, Онтарио, Канада с молив или химикалка (трябва да проверя това) на парче хартия от стар плик за писмо или на лист от бележник със списък за пазаруване; ще трябва да проверя и това, но мисля, че беше на лист от бележник. Езикът е канадски английски от началото на XXI век. След това листът беше изваден от едно чекмедже, написаното на ръка беше дешифрирано повече или по-малко и набрано на компютър през декември 2017 г. Това го зная от информацията към файла. Има още

1 коментар

Filed under Общи

„За да бъде литературно убедителен, авторът трябва да прекара всичко през душата си – иначе не става“

Разговор с Димитър Бочев

бр.7/2021

Димитър Бочев.
Портрет Пепа Калчева

Днешният роман все повече бяга от традиционното разбиране за жанра и залага на есеистичното, документалното, изобщо на хибридността. Каква е Вашата концепция за романовото, и в частност, какво от жанра се опитвате да запазите в собствените си романи?
Нищо. Не се опитвам нито да следвам, нито да нарушавам жанрови нормативи. И едното, и другото е догматизъм и преднамереност, а всяка преднамереност е нелитературна, за да не кажа противолитературна. Литературно е за сметка на това да намериш и изпишеш онези думи, които изразяват най-точно душевността ти. Художествената литература е човекознание, но литературата няма монопол върху тази сложна и нелека материя. Човекознание по свой начин и със свой инструментариум са и психологията, и философията, и социологията, и политологията, ако щете. А „Опит за екстаз“ е от всичко това по малко. Затова го наричам роман само условно. Има още

1 коментар

Filed under На фокус

Да колекционираш памет

Амелия Личева

бр.7/2021

Джулиан Барнс демонстрира интереса си към фикционалните биографии на реални личности. Тенденция, която набира скорост в съвременното писане и привлича все повече големи писатели. Колъм Тойбин, Нанси Хюстън, Кони Палмен са само няколко от имената, които експериментират в жанра. С „Мъжът с червеното палто“ Джулиан Барнс обаче отива още по-надалеч. В тази книга отново има реален персонаж, има доза фикция, но фактологията, документите, следите от писма, дневници, биографии, а и художествени произведения – романи и картини, са като че ли по-важни от писателското въображение. Защото – убеден е Барнс – много неща и за миналото, и за хората от него, просто няма как да ги знаем. Субективни са дори оценките на съвременниците. Затова е излишно в романите авторите да се развихрят и да доизмислят. По-коректно е да се остава във фрагментарността, която отговаря на степента на знание.
Всичко в този роман тръгва от една картина – платното на художника Джон Сингър Сарджънт „Д-р Поци у дома“, която обръща вниманието на Барнс към неговия главен герой. Сюжетът се върти около д-р Поци, Има още

2 коментара

Filed under Тъй рече редакторът

Иван Радев – продължаващият да странства

Милена Кирова

бр. 06/2021

Иван Радев

Когато получих вестта за смъртта на Иван Радев, първото нещо, което изплува в паметта ми, беше един образ. Виждала съм го много пъти, а и самият Радев се гордееше с него. Всъщност всеки, който си има ех libris, го избира така, че да изразява най-важното в духовното му присъствие. Емблемата, която Иван Радев беше приел, представлява един (очевидно възрожденски според дрехите, в които е облечен) човек, обилно обрасъл с брада и мустаци, сякаш отдавна не си е бил у дома, с типичната тояга на странника в лявата си ръка и с дисаги през рамо; той крачи по път, водещ из неравна и неутъпкана местност. Цялостното символично внушение изгражда представата за типичния възрожденец, просветител и будител на колективното съзнание; за човека, който всъщност не скита, а неотклонно следва някаква цел.

Дисагите, които носи странникът-Радев, изглеждат тежки, можем да си представим, че са пълни с книги – с много книги, които той разнася от място на място, от град в град… И няма нужда да бъдат чужди, защото самият Радев написа много книги. Има още

1 коментар

Filed under Общи

Неочакваният Иван Радев

Михаил Неделчев

бр. 06/2021

Иван Радев

При всяко ново виждане акад. Иван Радев ни изненадваше със своя  нова книга. При това никога не можеше да знаеш в каква тематична и жанрова насока ще бъде тя – в някоя от безбройните полоси на литературоведските му, на извороведските му и историографските му енциклопедически занимания. Да, наистина единственото определение за всеобхватността на тези занимания беше „възрожденска енциклопедичност“! С нищо несравнима от практиката на друг днешен представител на литературоведската ни общност бе тази многопосочност! При това всяка от тези явяващи се отново и отново книги бе изготвена с пословичната му добросъвестност, с несекващата готовност и упоритост да се доказват обстойно защитаваните тези, да се проследяват скритите ходове от биографиите на неговите герои. Така бе при разкриването на тайните от персоналните сюжети на неговите обикнати възрожденски и предвъзрожденски писатели, книжовници-просветители, бунтовници (от развитата способност да се чете дори изригващият като древен проповедник своите плашещи ни гневни слова Неофит Бозвели Има още

2 коментара

Filed under Общи

Последният автограф, последното писмо

Димитър Михайлов

бр. 06/2021

През септември 2016 г. Иван Радев ми подари книгата си „Низвергнатият Владимир Василев”, само няколко дни след излизането й. На титулната страница е написал: „На Румяна и Димитър Михайлови – с пожелание да продължат своя път все така до литературата, на страната на литературата! Септ. 016, В. Т. Ив. Радев”. Оказа се, че това е последният негов автограф върху подарена ми от него книга. Веднага я прочетох, канех се да напиша рецензия за нея, но други неотложни задачи тогава ме възпрепятстваха. Сега дойде този момент, макар и късно. Закъсняла рецензия с късна дата и с траурен отпечатък.

Част от Катедра „Българска литература“ на излет

„Низвергнатият Владимир Василев. Страници от него и за него” (2016) е една от най-съкровените книги на Иван Радев. В нея авторът изстрадва нерадостната съдба на редактора на сп. „Златорог” след 9 септември 1944 г., съпреживява неговите горчиви последни 20 години, следва стъпка по стъпка на базата на документи жестовете му и неистовото му желание да се включи в литературния процес. Има още

Вашият коментар

Filed under Памет за иван радев

Българската литература и култура и „казусът Македония“

Георги Гроздев

бр. 06/2021

Издателство „Балкани“ има дългогодишно сътрудничество с творци от Република Северна Македония. Издателството е основано в 1991 г., поредицата „Балканска Библиотека“ започна през 2004 г. заедно със списание „Литературни Балкани“. И в списанието, и в библиотеката са издадени десетки автори от всички балкански страни без изключение – за първи път в културната ни история. Само от Македония, сега Република Северна Македония, са 40 имена.

1.

Съществува ли македонски език? Да! Разбирам го по рождение. Както е известно, така наречените „македонски класици“ са български класици, които са писали на български език. Това е добре известно и на онези, които работят в културните институции в Скопие. Между другото, имам подарена книга от бившия посланик на Македония в София, бивш председател на македонския парламент, за съжаление вече покойник, проф. Любиша Георгиевски. Това е неговият учебник по български език, на който е учил в 1944 г. Първият автор е Паисий. „Тази бистра вода след 1944 потъна някъде“, казваше той. Хората, които са останали да живеят на територията на сегашната РС Македония не са виновни, че такава е историческата им съдба. Има още

Вашият коментар

Filed under Каузата на книгите

Изкуство на незабравата

Между Петър Горянски и Иван Радев

Пламен Дойнов

бр. 06/2021

Петър Горянски, 1934

Няма спор. Между двамата няма нищо общо. Но и не съвсем.

Петър Горянски (1911–1990) е поет, публицист и журналист, едно от младите имена през 30-те години на ХХ век. През ноември 1944 г. го изключват от Съюза на писателите заради „фашистка дейност“. Става литературен редактор във вестника на опозиционните социалдемократи „Свободен народ“ (1945/1947), където публикува басни и статии. През 1948 г. е изселен от София, после – частично реабилитиран през 60-те години. На 5 януари се навършиха 110 години от рождението му.

Иван Радев

Иван Радев (1943–2020) е от друго време и пространство – литературен историк, университетски професор, академик, автор на близо 70 авторски (!) книги в областта на литературната и културната история, на критиката и методиката по литература, а за съставителско-редакторските му трудове, за студиите и статиите – да не говорим. Отиде си на 18 декември миналата година. Сега, на 23 февруари, щеше да навърши 78 години.

Вярно е, че близостта между двамата на страниците на „Литературен вестник“ е плод на календарно съвпадение в зимните месеци. Но пък това е повод да означим това съвпадение. И ще предположа, че ако беше възрожденско име или поне литератор от Разградския или Търновския край, Горянски вероятно би станал един от възможните „обекти за изследване“ на академика. И това би бил съвсем резонен изследователски избор. Има още

1 коментар

Filed under Общи

„Детското книгоиздаване е въпрос и на морал“

Разговор с Кремена Димитрова от издателство „Колибри“

бр. 05/2021

 

Какво място заема литературата за деца и юноши в каталога на издателство „Колибри“? Кои са основните акценти в издателската Ви политика по отношение на този тип литература?
Ако вземем броя заглавия, издадени от нас за година, детските са около една десета от цялата продукция. Издателство „Колибри“ вече 30 години предлага възможно най-широк спектър от жанрове с идеята да удовлетвори по-голяма част от аудиторията, но без компромис в качеството и високите стилистични стандрати. Затова детските книги, които издаваме през последните години, се отличават с високо качество на визията, но и с високостойностно и безкомпромисно съдържание. Ето защо ние се обръщаме предимно към класиката, към преводни автори и към безспорни шедьоври на познати и любими писатели. Пример е поредицата от петте приказки на Валери Петров, които излязоха с ново оформление в отделни издания на всяка една с различен илюстратор. Неслучайно тези издания получиха признанието на повечето от престижните литературни награди, както и широк отзвук от родители, учители, библиотекари и от самите деца. Има още

Вашият коментар

Filed under Вниманието на малките

За изкуството по време на пандемия

Разговор с Владия Михайлова, уредник в галерия „Васка Емануилова“

бр. 05/2021

 

„Място до прозореца“, проект на Катержина Шеда за квартал „Манастирски ливади – запад“, изложба в галерия „Васка Емануилова“, фотограф Радостин Седевчев

Владия, разкажете за дейността на галерия „Васка Емануилова“ през изминалата година – как се справихте с проблемите около пандемията, какви алтернативни решения намерихте за работата на галерията при ограниченията за достъп на публика?

Ситуацията на пандемия се отрази на динамиката и програмата на галерията. Успяхме да реализираме много по-малко изложби от обикновено заради удължаващите се срокове и несигурността при планирането. Общо решение за Софийска градска художествена галерия бе да се работи за създаването на видеа, които да показват изложбите и да се инвестира повече в тяхното представяне. Галерия „Васка Емануилова“ като филиал следваше същата стратегия. Успяхме да покажем историческата изложба „Първи художествен салон в София. 110 години от създаването на Тръпковата галерия“ с куратор Благовеста Иванова и да реализираме в продължение на месеци проекта „Място до прозореца“ на чешката художничка Катержина Шеда. Първата част от този проект се случи в градската среда, което позволяваше да се спазват изискванията за социална дистанция. Има още

Вашият коментар

Filed under Столица

2020 накратко

бр. 05/2021

През 2020 г. визуалните изкуства пострадаха, но и просперираха. Затварянето на галерии и музеи, отлагането на големи международни събития, липсата на пряк контакт с публиката нанесоха сериозни щети на относително структурираното съществуване на арт сцената. От друга страна обаче, фокусът на обществото се обърна отново върху изкуството – хем да го спасява от „гладна смърт“, хем защото работещите в сферата се оказаха бойци и за разлика от мнозина други не спряха да произвеждат и да отстояват позициите си. Лозунгът „Изкуството не може да мълчи“ стана изключително популярен и успя да пропагандира уютната във времена на изолация представа, че някой мисли трезво и активно.

Има още

Вашият коментар

Filed under Столица

„Скитащи души. Антология на българските поети символисти“

бр. 05/2021


Des âmes vagabondes. Anthologie de poètes symbolistes bulgares, Le Soupirail, 2020.

В края на миналата година във Франция бе публикувана „Скитащи души. Антология на българските поети символисти“, съставена и преведена от Красимир Кавалджиев. Тук публикуваме предговора към антологията от белгийския поет Вернер Ламберси, както и рецензия за книгата от френския поет  Гийом Декур, публикувана неотдавна в сп. Quinzaines.

 Порив към абсолютното

Преводът на поезия крие винаги риска от избледняване на метафоричното значение, което се подхранва от оригиналния език. Поезията на българските символисти избягва този капан. Напротив, преводът й позволява да възстанови силата на въображението и универсалността на метафората, защото проектът на символистите включва използването на универсални образи и символи.

Кои са българските символисти? Това са няколко поети, които не са принадлежали към един и същи „лагер“, нито са споделяли някаква обща платформа. Те публикуват стиховете си през първите три десетилетия на ХХ век в различни авангардни списания. Има още

1 коментар

Filed under Abroad

Българската литература като световна

Разговор с Михаела Харпър и Димитър Камбуров

бр.05/2021

В края на миналата година в издателство „Блумсбъри“ излезе съставеният от вас том Bulgarian Literature as World Literature – „Българската литература като световна литература“. Разкажете малко повече за това как се появи идеята за сборника и как протекоха нещата между появата ѝ и отпечатването на книгата.

Михаела Харпър: Идеята за сборник като този, който издадохме, изникна към края на докторантските ми години. Тогава замислях том, който да покрива Балканите или Източна Европа, но впоследствие реших, че всъщност ме интересува предимно представянето на България, на българската литература и история пред света. Няколко години по-късно участвах в конференцията на Американската асоциация по сравнително литературознание, в рамките на която Дейвид Дамрош, Тео Д’хаен и Луиз Нилсен бяха организирали кръгла маса и подбираха есета за сборника си „Криминалната художествена литература като световна литература“. Поканата им да участвам в него проправи път към нашата книга, от една страна, защото научих за поредицата „Литературите като световна литература” (Literatures as World Literature) на издателство „Блумсбъри“, а от друга, защото минах през процеса на подготвянето и издаването на онзи сборник. През лятото на 2017 г. изпратих имейл на Димитър Камбуров, в който обясних накратко идеята ми за „Българската литература като световна литература“. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

„Най-неясните неща са онези, които изглеждат най-ясни“

Разговор със сръбския писател Светислав Басара

бр.05/2021

Светислав Басара

Читателите в България вече познават вашите романи „Легенда за велосипедистите“, „По следите на Свещения Граал“, „Ангелът на атентата“, както и сборника с разкази „Изгубен в супермаркета“. Сега им предстои среща с романа „Възход и упадък на Паркинсоновата болест“, публикуван от издателство „АгатаА“За какво е метафора тук Паркинсоновата болест?

Това е труден въпрос. Наистина е метафора, но не някаква обща метафора, която се отнася до всичко. По-скоро това е персонификация на болестта (в най-широкия смисъл на думата). Защото Паркинсоновата болест от романа не е позната в патологията, тя е лична собственост на Паркинсон, който пък не е онзи Паркинсон, на когото е наречена (нека я назовем „профанната“) Паркинсонова болест. Освен това героят в романа Демян Лаврентиевич умишлено се разболява, той не е жертва, а е изобретателят на тази болест, той търси болестта и чрез нея се лекува от фалшивото здраве, което смята за предпоставка за всички заболявания. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

„Универсалното, тоест истински интересното“

Разговор с писателката Капка Касабова

бр. 05/2021

Капка Касабова

Г-жо Касабова, след изминалата година като че ли няма как да не започнем с този въпрос – какво промениха за Вас тези пандемични месеци в писателски и в човешки план? Изговори се много как всичко това ще промени света и хората, появиха се всякакви предвиждания – от  крайно негативни до идеалистични. Какво е Вашето предчувствие – ще бъдат ли трайно променени и как хората, културата, литературата?

В средата на миналата година с една приятелка художничка в Шотландия излизахме на редовните си разходки по гората и споделяхме за това как изведнъж бяха започнали да се появяват разни антологии „за пандемията“ изложби „за пандемията“, изобщо най-различни форуми за размисъл и вглеждане в пандемията, в които ни канеха да участваме. И двете леко недоумявахме не защото не Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Културното наследство на България е една от основните части на европейското културно наследство

Разговор с директора на Полския институт в София Анна Опалинска

бр.04/2021

Анна Опалинска

От няколко месеца сте в България, а вече всичко разбирате, а и започвате да говорите на български. Имахте ли някаква предварителна нагласа, че ще дойдете на дипломатическа работа в София, или стана случайно?

Директор съм на Полския институт в София от септември 2020 г., преди това една година бях служител в посолството на Република Полша в София. Когато пристигнах в България, не говорех български. Обаче след 2-3 седмици започнах да разбирам все повече. Мисля, че фактът, че по образование съм филолог, много ми помогна – завършила съм полскa и рускa филология. Славянските езици заемат важно място в сърцето ми и ме придружават в моя професионален път. Нещо повече, по време на следването си бях очарована от старобългарския език – може би е било предчувствие? Има още

Вашият коментар

Filed under интервю

„Синята Брада – брак без приказка“ на ПАНИК БУТОН ТЕАТЪР

бр.04/2021

„Синята Брада – брак без приказка“

Проект на ПАНИК БУТОН ТЕАТЪР

Режисьор Василена Радева, художник Теодора Лазарова, фотограф Жоро Аранжоро, музика Владимир Бочев, участват Елена Димитрова, Ивелина Колева, Мила Люцканова и Богдарана Котарева.

Театрална работилница „Сфумато”, Зала Underground

„Синята Брада – брак без приказка“, проект
на ПАНИК БУТОН ТЕАТЪР, режисьор Василена Радева

„Синята Брада – брак без приказка“ e един различен, смел, разтърсващ спектакъл – изследване на домашното насилие над жени. На сцената са свръхдози талант, всеотдайност и изключителна физическа игра, която поражда дълбоко и трайно емоционално преживяване за публиката. Тази постановка не се изгражда върху писан драматургичен текст, а върху живия проблем, поставен, директно на сцената. Но въпреки че темата е за насилието, то не присъства, и въпреки че темата е тежка, пиесата не е. Тя изгражда гледната точка на жертвата, в нея няма агресия, но там са последствията ѝ, преживяването не е потискащо, а пробуждащо за нова чувствителност, за ново съзнание. 

Далеч от самоцелна авангардна ексцесия, все още приемана като модерна от някои представители на българския театър, и още по-далеч от скучно нравоучение, тази постановка на режисьорката Василена Радева е пореден за нея успешен опит с т.нар. „авторски колаборативен театър“ (devised theatre).  Това е пиеса-разговор, която след своя край продължава като дискусия между актьори и публика, а преди началото ѝ стоят изследователските усилия на екипа – множество срещи и интервюта с жени жертви на домашно насилие, съвместна работа с кризисния център в тяхна помощ и фондация „Анимус“, разговори с психолози и професионални изследователи. Има още

1 коментар

Filed under Сцена

„Връхлетени от Covid – ще се окажем и аналитици, и анализирани в една клиника без стени“

Разговор със Светлана Събева по повод новото списание „Хетеродоксия“

бр.04/2021

Едно от ценните събития, които се случиха в хуманитарното пространство въпреки кризата и извънредните обстоятелства, наложени от Covid – 19, е появата на списание „Хетеродоксия“. Доцент Събева, в ролята си на зам.-главен редактор и водеща на първия брой бихте ли ни разказали как се роди концепцията на изданието и къде желае да се позиционира „Хетеродоксия“ и неговият екип спрямо мейнстрийма в науката, политиката, полето на критическата мисъл?

Списание Хетеродоксия имаше дълъг инкубационен период и множество интелектуални наследства, по отношение на които трябваше да се самоопредели. Не бих казала обаче, че виждането ни за това, което предстои (доколкото всеки проект е обърнат преди всичко към бъдещето), и профилът ни като списание за „критическа теория и нова хуманитаристика“ не бяха ясни още с раждането на самата идея. Формално тя датира от 2012 година. Деян Деянов, инициатор и главен редактор, който има зад гърба си същия задължаващ опит от първия период на списание Критика и хуманизъм (1990 – 1999 г.), може би съобразително изчака формирането на Академична ризома „Критика и хуманизъм“ (една хлабаво обвързана общност от Института за критически социални изследвания, Института за критически теории на свръхмодерността и катедра „Социология и науки за човека“ към Пловдивския университет), която да се превърне в стимулираща среда на изданието Има още

Вашият коментар

Filed under Култура и пандемия

Какво забравяме, когато преминем предела на забравата

бр.04/2021

Романът на Сергей Лебедев „Предел на забравата“ вече получи отзвук в България след чудесния прием в няколко десетки европейски страни. През 2016 г. той е сред десетте най-добри книги, преведени на английски. Макар че е дебют, романът е свидетелство за появата на интересен писателски глас в Русия. Творбата е в дългия списък на финалистите за литературната награда „Большая книга“. В други, вече излезли у нас рецензии, беше очертан подходът на младия писател да се върне към лагерната тема в руската литература и да я представи по прустовски маниер чрез множество ретроспекции. Руският литературен критик Сергей Сиротин пише за книгата, че се „вписва добре в западните стереотипи за възприемане на Русия, определени от Солженицин: комунизмът е идентичен с тоталитаризма, Съветският съюз е затвор на нациите, тук всеки е или затворник, или надзирател“. Но по-важно е да се спомене, че в този роман проговоря гласът на младото поколение, на родените през 80-те години, които задават своите въпроси и срещат мълчанието на онези, които би следвало да помнят и да (про)говорят. Това е едно от достойнствата на този роман. Да пита. Самият роман може да бъде разглеждан като голям въпрос към отиващото си вече поколение. 
Сюжетът на „Предел на забравата“ лесно може да бъде разказан. Млад мъж търси истината за загадъчен сляп възрастен от своето детство, наречен Втори дядо. Има още

Вашият коментар

Filed under На фокус

„Единственият изход от страданието е състраданието“

Разговор с Тодор Христов за стихосбирката „Другите“ на Михаил

бр.04/2021

Започвам отзад напред. От послеслова в стихосбирката Ви „Другите“ става ясно името зад псевдонима. Защо за Вас равновесието между авторство и анонимност е толкова важно, с какво допринася и какво отнема на текста?
Михаил не е псевдоним. Това е тъкмо името на автора. Но зад него не стои индивидуално тяло, скрито в здрача на анонимността. То е по-скоро безтелесно име, име на сила. В послеслова опитах да обясня защо в случая с тази стихосбирка авторът е такъв. Бих допълнил, че макар да сме свикнали да прозираме през поезията живота на поет, това са стихове без поет. Аз със сигурност не съм.

Гласът на другите (тези вън от нас, но и онези вътре в нас) променя ли се спрямо топоса?
Както казвате, мястото, от което говори друг или говорим на друг, не е просто вътре или вън. В крайна сметка дори когато говорим на себе си, да речем, за да се поучаваме или утешаваме, ние се обръщаме към себе си като към други. Поради това местата, за които се говори в стихосбирката – улици, гари, магазини, университета – не са местата, от които се говори. Има още

1 коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Носителят на „Букър“ Дъглас Стюарт:„Дължа всичко на Шотландия“

бр. 3/2021

Дъглас Стюарт

Авторът на „Шъги Бейн“ разказва какво е да растеш в Глазгоу през осемдесетте, за опасностите от това, което нарича „сафари в бедността“ и какво ще прави в бъдеще като носител на престижна литературна награда.

Един от начините, по които Дъглас Стюарт, момче от работническата класа на Глазгоу, се научава да се справя с промените в настроенията на алкохолизираната си майка, е да си представя, че пише мемоарите ѝ. Това начинание никога не стига далеч, но винаги започва с посвещението: „На Елизабет Тейлър, която не знае нищо за любовта“. Така се посяват семената за дебютния му роман „Шъги Бейн“, който бе удостоен с наградата „Букър“ по-рано тази седмица. [19.11.2020 г.] Има още

1 коментар

Filed under Общи

Ина Иванова

бр. 3/2021

Ина Иванова

* * *

Сребърният гвоздей на лятото
лежи в дланта ми,
въздух звънти между телата ни,
долу градът сънува империи.
Колко излишни са империите,
Господи, мисля си.
Всички времена живеят
в кутия от стенен часовник,
хранят се с надежди и разточителност,
а коремите им са сребърни риби.
Благодаря, че мълчиш, Господи,
мисля още и потулвам гвоздея
в най-тайния джоб на къщата,
и облак грижовно скрива Слънцето
и времето се вбива в телата ни. Има още

Вашият коментар

Filed under Нова българска литература

Албена Тодорова

бр. 3/2021

Албена Тодорова.
Фотография Вера Гоцева

Първи януари

На сутринта учудващо не се събуди нов човек.

Градът навън, и той изглежда същият –

мирише на мандарини, кисело зеле и пръст.

Припомня си колцина живеят в него,

по тесните тунели на улиците,

захлупени с мартенско небе, взето назаем.

Чудото ни настига със закъснение, когато на излизане от подлеза

някой чува на празната улица как някой шепне:

Има още

1 коментар

Filed under Нова българска литература

Камелия Панайотова

бр. 3/2021

Камелия Панайотова

***

 

Everything not saved will be lost.

– Nintendo Quit Screen message

Което не спасим, ще бъде изгубено.

То още не е пристигнало, а вече го няма.

Може да бъде червено или синьо,

най-често жълто

като зараснал белег под коляното.

Може да бъде всичко, но

почти винаги е разочарованието Има още

1 коментар

Filed under Нова българска литература

„Обвивки живот“ на Симона Попеску – впускане в детството без мадленка

Антония Апостолова

бр.3/2021

Отдавна ми се искаше да прочета книга, която разнищва тъканта на детството, за да ни покаже и неговата втъкана противоречивост, тъмното му лице, двусмислието му. „Обвивки живот“ (изд. „Гутенберг“, 2020, превод: Лора Ненковска) прави тъкмо това – впуска се в него не като в територия на безусловна невинност, а напротив – като в котел, в който врят и всички онези мисли, чувства и състояния, които, идеализирайки го, романтично се опитваме да отнемем на детството: агресията, насилието, гадостта, подлостта, перверзността, лъжата, ревността, садизма, мазохизма, съзнанието за греховност, разсъжденията за Бог, Дявола и смъртта.
С пищно бароково въображение, с чувствен и педантичен език Симона Попеску твори в една съществуваща румънска традиция – тази на т.нар. „инфантилна“ литература, в която романи са оставили и редица други известни местни писатели. Детството изобщо е територия, в която авторите много често се впускат, обикновено в търсене на корените на своята идентичност. Има още

1 коментар

Filed under Приписки

Мартин Михайлов: „Очаквам разделение на обществото на „ваксинирани“ и „неваксинирани“

бр. 3/2021

Мартин Михайлов. Фотография: Creative Visual Solutions

Мартин Михайлов е управител на два от най-популярните софийски клубове: „Строежа“ и „Терминал 1“. Освен това е активен като промоутър на събития, както и като мениджър на български групи, сред които се откроява името на Jeremy?. Разговаряме с него в началото на новата 2021 г.

Заведенията са едни от най-тежко засегнатите от пандeмията. Как функционира културата и в частност музикалната сцена в условия на такива забрани и функционира ли изобщо?
За съжаление, не може да се каже, че функционира музикалната сцена. Възможностите за изява са нулеви – знаете, не са допустими дори концерти на открито, а онлайн продукциите се оказаха нерентабилни. Има още

Вашият коментар

Filed under Столица

„Какви сте ги написали, ами че цял свят знае, че символизмът е упадъчно литературно направление“

Разговор с проф. Симеон Хаджикосев

бр.2/2021

Този разговор се проведе на 26 ноември 2018 г. в дома на проф. Хаджикосев на първия етаж на блока на писателите в квартал Изток в София. Ръмеше и двамата с оператора Петър притичахме с камерата и такъмите за по-добро озвучаване. Беше хладна утрин и точно затова помня, че докато сам бях почерпен с кафе от съпругата му – учен от областта на точните науки, професорът пиеше от ледена половинлитрова бутилка – обясни ми, че вярва в лечебната сила на ледената вода и преди да пие поставя водата си в камерата на хладилника, за да образува кристали.
Разговорът беше част от проекта „Жива памет. Интелектуалци за социализма и постсоциализма (2017-2019)“ към Централния фонд за стратегическо развитие на НБУ и с ръководител историчката доц. д-р Наталия Христова. Целта на проекта бе в продължение на три години (2017-2019) да се подготвят и проведат видеоинтервюта, чрез които да се документира и предаде в Архива на НБУ т.нар. „жива памет“, представена чрез разкази и размисли върху личния творчески път (самооценка) в контекста на времето – социализъм и постсоциализъм – на избрани представители на българската хуманитарна наука и художествена култура. Колеги вече бяха направили големи интервюта с поета Марко Ганчев, актрисата Цветана Манева, художника Павел Койчев, арх. проф. Тодор Кръстев, писателя Георги Мишев и художничката Текла Алексиева.
Останахме при проф. Хаджикосев и в течение на два часа и половина разговаряхме за това как е преживявал трудностите в работата си като литературен историк и литературен критик на фона на времето. Не се посвених да го разпитам и за отношенията му с Държавна сигурност. Той отговори пространно, с детайли, за своите отношения не само със службите, които е нямало как да пропуснат да го притискат като академичен човек, знаещ езици и срещащ се с чуждестранни учени, но и за други ситуации, в които да трябва да се оправдава, лавира, заобикаля препятствия. Тук публикуваме само малка част от разговора – отнасяща се до заниманията на проф. Хаджикосев със символизма и сюрреализма. Има още

1 коментар

Filed under IN MEMORIAM

Да си спомним Войдан Чернодрински и неговата „Македонска кървава сватба“

Николай Йорданов

бр.2/2021

Войдан Чернодрински

В началото на януари 2021 г. се навършиха 70 години от смъртта на Войдан Чернодрински, а през ноември месец на вече отминалата 2020 г. – 120 години от премиерата на неговата драма „Македонска кървава сватба“. Тази авторова творба – донякъде позабравена за българската литературна и театрална история и твърде преувеличена за македонската, представлява интересен казус. Не знам дали експертната комисия по историческите и образователни въпроси между България и Северна Македония ще стигне до него, съдейки по темповете й на работа и разногласията при проведените дебати досега, но твърдя, че евентуалното решаване на този казус би могло да бъде от методологическа полза и за други подобни въпроси.

            Но преди всичко – кой е Войдан Чернодрински? „Черно-дрински” е псевдоним – истинското му име е Войдан Попгеоргиев Кузманов. Роден е през 1875 г. в Дебарско, днес в Северна Македония; умира през 1951 г. в София. Автор е на драми („Македонска кървава сватба”, 1900 г.; „Робът и агата”, 1901 г.; „Зло за зло”, 1904 г.; „Цар Пир”, 1921 г.; „Бурите край Вардар”, 1925 г. и други), ръководител на пътуващата трупа „Скръб и утеха” (основана през 1901 г. в София, преименувана през 1902 Има още

1 коментар

Filed under Сцена