Емануил А. Видински: Моите Топ 5 книги на 2019

Антония Апостолова – „Потъване в мъртво море“, Жанет-45, 2019

Харесаха ми прецизния стил, без излишества и без претрупване, стил, който оставя достатъчно място на читателя да участва в преживяването. Хем отстранено, хем топло писане, хем езикът е много обран, хем успява да предизвика всякакъв вид емоции.

 

 

 

Сали Руни – „Нормални хора“,
пр. Боряна Джанабетска, Еднорог, 2019

Сали Руни проследява няколко години от живота на героите си, като го прави ненатрапчиво, без да съди или оценява. Ние просто сме свидетели на техните трудности и изборите, които правят, за да се справят (или пък не) с последствията от тях. Наред с това в книгата умело е пресъздадена едно сложна плетеница от актуални теми – класовите различия, които само привидно са отпаднали, състоянието на социалната среда, политическата реалност в Ирландия, Европа, но и в света, образованието, обществените очаквания, отношенията с родителите, сексуалната (не)свобода и пр. Героите са пълнокръвни образи, които вълнуват. Има още

Вашият коментар

Filed under Тъй рече редакторът

Амелия Личева: Моите 5 книги за 2019 г.

„Поразените“ на Теодора Димова (изд. „Сиела“) – заради важната тема, трагическата съдбовност, ювелирната направа, стиловите игри и ясната позиция.

 

 

 

 

 

 

 

„Жената от Йерусалим“ на А.Б. Йехошуа (изд. „Колибри“, прев. Надя Баева) – заради ясния писателски глас срещу всеки вид тероризъм, бунта срещу анонимността на човешкото, метаморфозите на бюрократичното в името на човечността, съпричастието, любовта.

 

 

 

 

 

 

„Франкенщайн от Багдад“ на Ахмед Садауи (изд. „Киви“, прев. Емил Ценков ) – заради притчовостта, през която се говори за тънката граница между жертва и палач в съвременния свят, и маниите да бъдеш спасител, антитерористичната сила на книгата и великолепната препратка към Мери Шели.

 

 

 

 

 

 

„Нормални хора“ на Сали Руни  (изд. „Еднорог”, прев. Боряна Джанабетска) –  заради умението й с престорено спокойствие и много тъга да разказва за първите години от съзряването, в които личните провали, сдържаността и неспособността да се обличат в думи чувствата водят до екзистенциална самота тъкмо у различните и вярващите в интелектуалното съществуване.

 

 

 

 

Франсоа-Анри Дезерабл, „Някой си господин Пекелни“ (изд. „Аквариус“, прев. Галина Меламед“) – заради смесването на документално и въображаемо (в стил Зебалд) в едно търсене, което от реконструкция на живота на споменатия от Ромен Гари господин Пекелни прераства в разказ за Ромен Гари, но и за Холокоста, за заличени хора и минало, за историята като палимпсест, преборена от политиката на нацизма и комунизма и сведена до сух регистър.

Вашият коментар

Filed under Тъй рече редакторът

ПОЛСКИТЕ НОБЕЛОВИ НАГРАДИ

бр. 41/2019

Най-новата

Маргрета Григорова         

Олга Токарчук по време на посещението й в България през 2014 г. © Полски институт в София

Когато Полският институт планира този трети за годината тематичен брой, най-новата полска Нобелова награда, тази на Олга Токарчук, беше очакване и желание, което се сбъдна по време на работата върху броя. Образът и гласът на Олга превзеха  сцените и екраните и създадоха нова перспектива към галерията на полските нобелисти, предвидена в този брой. Заредиха се срещи, интервюта, в които се очертаха още по-ясно възгледите на писателката, известна с таланта си на добър събеседник и терапевтичния си глас.

На срещата във Вроцлав Олга спомена значението, което е имала за нея двойната нобелистка Мария Склодовска-Кюри, разказа, че е била възпитавана от баща си да следва нейния пример. „Той ме учеше, когато бях момиче, да прекрачвам всякакви бариери и да вървя напред. В тази връзка мисля, че  това е така днес в Полша и по света, че Мария Склодовска-Кюри е образец за много момичета.“ Има още

Вашият коментар

Filed under Тема на броя

Да бъдеш двуезичен и да пишеш на френски: мотивации на избора на език за писане

бр. 40/2019

Ан-Розин Делбар

Вземането на решение за писане на език, различен от онзи, с който сме започнали да назоваваме света, не е банален акт. То дори е „ужасно преживяване“ по думите на Чоран (Liceanu 1995: 114). Но във френската литература през двайсети век този избор се среща много по-често, отколкото можем да си представим. Достатъчно е да разгледаме списъка на литературните награди или на изборите на Академията: ливанецът Амин Маалуф[1], алжирецът Мохамед Диб[2], руснаците Борис Шребер[3] и Андрей Макин[4], гъркът Василис Алексакис[5] аржентинецът Ектор Бианчоти[6], англоезичната канадка Нанси Хюстън[7], кубинецът Едуардо Мане[8], китайката Шан Са[9] и нейният съотечественик Франсоа Чън[10]. Франсоаз Мале-Жорис, фламандка по произход, вижда в този факт най-бележитото литературно събитие на двайсети век (Lire, 1997, лято, 45): „През последните десетилетия и въпреки загубата на влияние на френския език в много страни, ми се струва важен фактът, че много писатели, и то значителни, са предпочели да създадат творчеството си на френски, изоставяйки майчиния си език. Мисля за драматурзи като Бекет, Адамов, Йонеско, за белетристи като Ектор Бианчоти, Едуардо Мане, Макин („Гонкур”) и естествено, Жулиен Грийн. Този факт ни вдъхва надежда и ни стимулира и ми изглежда от голямо значение за литературата”. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Френскоезична литература на пет континента

бр. 40/2019

Рени Йотова

Когато писателят и философ Мишел Льобри въвежда през 1992 г. понятието „литература-свят” на френски език, той предвещава края на една епоха, в която все още се мисли, че език и нация са едно неразривно цяло, че съществува една велика френска литература и периферни франкофонски автори. Разграничението между франкофонски и френски писатели се беше наложило в рецепцията на тези писатели доста дълго време. Днес френскоезичната литература може да се мисли като световна литература, разпростряла се на пет континента, създавана от творци с различен произход, за някои от които френският не е майчин език. Днес с отдалечаването от колониалната история „литературните франкофонии“ представляват една изключително сложна литературна реалност, чието разпределение следва три посоки: франкофонии от Юговете (различни видове бивши колонии), франкофонии от Севера (Америка и Северна Европа), франкофонии от Централна и Източна Европа. Разликата между франкофонските писатели, дошли от колониите, и „другите“ франкофони по собствен избор е несъмнено в тяхното позициониране спрямо френския език, който им е бил наложен (вж. текста на родения през 1920 г. в Тунис Албер Меми, с.15). Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Писане без дъно

Димитър Щуров

Дълго време се колебах дали да споделя разхвърляните си бележки за този сборник разкази, защото нося товара на юношеското познанство с автора. Не съм сигурен, че мога да съм справедлив към силната литература в тях поради малките, но ударни дози живот, които разпознавам. Има риск да харесвам написаното, защото е докоснато от припомнени жестове и тръпки, фрази – например онази за Стрелеца, който първо пуска стрелата, а после рисува мишената… Историите от белия лист, омесени със спомени и срещи, добиват една неконтролируема власт над читателя, упражняват незаобиколима принуда да разпознава следите от случилото се и да се лута в недомлъвки. Такова харесване навярно няма стойност за непринудения читател. Може да се окаже заблуда, суета. Нехаресването е заредено със същия риск, защото довереното отвъд текста изобличава литературата, банализира я до преживяното и собствения опит с характера на героите или разказвача…
Първата ми среща беше със заглавието няколко месеца преди излизането на книгата. Стори ми се твърде тягостно, черногледо – не просто давене, но и в мъртво море. Двойно потъване. Сигурен съм, че разбрах от първия път апорията с уж невъзможното, но все пак случило се потъване. Трябва да е някаква неудържима, фатална тежест… Възможна ли е съпротива, отлагане на дъното и на каква цена? Има още

Вашият коментар

Filed under Приписки

Рецепти от Ливан

бр. 39/2019

Диана Иванова

 

Снимка от Триполи на Диана Иванова

В тефтера ми остава списък от неща  за следващия път: да сготвим заедно кебе от тиква, да прекараме поне ден в Bushhamud, арменския квартал на Бейрут, да отидем на юг, където Надин ще се гмурне за риба, да направим различни видове козе сирене от фермата на Ахим… „Когато нищо друго няма смисъл, това те спасява.”

Топла септемврийска вечер. Седим на терасата. Оттук през листата на олеандрите, обградили двора, се виждат в далечината светлините на Бейрут. „И на кого преподаваш йога?”. Въпросът е на английски и е към мен. Разговорът тече на арабски, английски и френски. Фамилията е разпръсната из цял свят, затова всички говорят много езици, тази вечер част от роднините са тук, на ваканция. „На сирийски бежанци, основно на жени.” „И каква е целта?” „Целта е да се отпуснат, да релаксират.” „Да релаксират ли? Ама защо ще релаксират? Ами ние?”

Добре че има достатъчно много хора и достатъчно много храна – тънко нарязани розови домати, поръсени със сумак, салата фатуш, пюре от патладжани с тахан, нахут с пържени бадеми, тънки арабски питки, пай с картоф, голяма купа с току-що набрани малки плодчета жожоба. „Това е от нашето дърво, опитай, чудесни са, казват, че ако човек яде всеки ден от тях, няма да го хванат никакви  настинки.”

В някакъв момент по време на десерта един от роднините се обръща към мен, аз си мисля, че ще ми предложи захар, но той пита с мек, очакващ глас: „Мръсни са, нали, сирийците?”.

“Не им обръщай внимание”, казва ми в колата Ахим, докато се прибираме. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи