Литературата не е само абстракция

бр. 18/2018

Разговор с холандския българист Ян Паул Хинрихс

Ян Паул Хинрихс по време на дискусията в Къщата за литература и превод. Сн. Яна Лозева

Ян Паул Хинрихс (1956) е роден в Хага. Учи славистика и италиански език в университета в Лайден, а от 1982 г. преподава там и колекционира славянски книги за лайденската университетска библиотека. Автор е на няколко монографии, сред които биографията на първия холандски славист Николас ван Вейк (1880–1941), както и на статии за Пенчо Славейков и Александър Вутимски. Ян Паул Хинрихс е и преводач на художествена литература от български и руски език. Издал е преводи на холандски на Елисавета Багряна (1981), Николай Кънчев (1991) и Атанас Далчев (2007). Автор е на есеистични книги за литературна Рига и Одеса, а в момента работи върху книга с есета за София. Ян Паул Хинрихс бе гост на Къщата за литература и превод в София, където участва в дискусия на тема „Да пишеш София”.

– Кои са най-актуалните и интересни за Вас теми, свързани със славянските култури и литератури?
– Аз съм човек от старото поколение, сега съм на 62 години. А когато бях млад студент, в Европа беше времето на тоталитаризма. За първи път бях в България през 1978 г. – това бяха други времена и друга културна политика, особено в областта на литературата. Затова мога да кажа, че моите представи за източноевропейските литератури са резултат от тази обстановка. Това не значи, че съм жертва на западната или на социалистическата пропаганда, но все пак това е факт. Ако става дума за българската литература например, нямах много склонност да разглеждам какъв човек е бил Вапцаров, защото той беше твърде голяма икона на литературните власти по това време. Имах повече интерес към независими, индивидуални писатели – да кажем като Далчев, който казва за себе си, че е по-приватен поет. А все пак да кажеш такова нещо в тогавашна България, означава да заявиш, че не си политически писател. Имам склонност към такива личности не само в българската литература – не политически писатели, а индивидуалисти, които имат собствени цели. Освен това трябва да кажа, че моите познания за българската литература може би не са съвсем актуални, защото не съм бил тук 20 години. Чел съм българска литература междувременно, но нямах представа за новите тенденции, а може би нямах и голямо любопитство, защото литературата не е само нещо абстрактно, трябва да виждаш какво става в страната. Сега се връщам след двадесет години – не бях идвал от 1998 г. – и ми е интересно, че София е съвсем друг град. Радвам се, че вече не гледам на всичко със социалистически очила. Има още

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Култура по време на председателство

Мария Василева

бр. 18/2018

„Италиански футуризъм и модерно изкуство в България. Примерът на Николай Дюлгеров”. Авторски проект на Ирина Генова и дизайн на Надежда Олег Ляхова. Пред Софийски арсенал – Музей за съвременно изкуство. Сн. Александър Тодоров

Пролетният сезон започна с обичайната превъзбуда и с очакваните разочарования. Повечето от тях са свързани с българското председателство на Съвета на Европа и културната програма, предвидена да представи подобаващо страната. Досега не съм разпознала нито едно събитие, което да излиза от обичайната крива и да е заслужило както признанието, така и финансирането си (да си припомним – 4 милиона лева, от които 1.6 милиона за проекти на конкурсен принцип).
Макар и извън тази програма, силно се натрапи най-рекламираната по медиите кампания „re НДК-Рециклирай! Културно е”. Напълно самодейните инсталации от празни пластмасови бутилки, създадени от екипа на НДК, бяха представени като съвременно изкуство и „част от визията на ръководството на Двореца за развитие и позициониране на НДК като модерен културен и конгресен център” (изявление на сайта на Министерството на културата). Разположени най-тържествено в централното фоайе на НДК, тези обекти показаха по недвусмислен начин тоталното неразбиране за това какво е съвременно изкуство и още по-лошо – лесната спекулация с него.
Напоследък това се превръща в тенденция – много е модно да си на страната на съвременното изкуство, то е cool и показва, че си отворен, а не някой закостенял общественик. Това най-накрая се прозря и от българските политици. Сами си го пожелахме, но не и във формата, в която то се използва. Управниците вече се умилкват около някои автори, които те смятат за съвременни звезди, препоръчват ги на директорите на собствените си институции, осигуряват им бюджети от създадените от тях програми. Е, резултатът е катастрофален, но това те не го разбират и няма как да го разберат. Не им е работа, но понеже не получават съпротива от подчинените, могат да си позволят да се правят на модерни. Това са много неприятни прецеденти и лоши новини за самостоятелността на музеите.
В очакване сме на „Бронзовата къща” на Пламен Деянов на площада пред Националната галерия – Двореца. Забавянето (от гледна точка на сроковете на Председателството) се дължи на техническо недоглеждане. Оказа се, че плочата не може да издържи тежестта на скулптурата без допълнителни укрепващи колони. Обследването на подземията стана повод Столична община да обяви, че пространствата под бившия мавзолей на Георги Димитров ще се превърнат в галерия за съвременно изкуство, стопанисвана от СГХГ. Прекрасна е тази загриженост, но зад всичко това прозира заиграване с новата мода на деня – съвременното изкуство. Има още

Вашият коментар

Filed under Визия

Из „Всичките наши тела“

Георги Господинов

бр. 18/2018

Даниела Костова, „Приклещване”, 2017. Кадър от изложбата „Разместване на пластове. Младо изкуство в музея”. Сн. Калин Серапионов. Архив на СГХГ

Прости названия

В подлеза на Централна гара, в самия край на 80-те, един беше наредил цяла сергия с аудиокасети, от онези с лентата, няма сега да обяснявам под линия. Първи пробив на черния пазар. Всичката музика на света можеше да се открие там във възхитителен хаос – Ференц Лист до Лепа Брена, „Пърпъл“ между „Щурците“ и Берлинските симфоници, Франк Синатра до Хисарския поп. (В известна степен такива бяха и 90-те.)
И все пак този хаос беше привиден. В единия край на сергията стоеше табела с надпис „Бързи“, а в другия – „Бавни“. Какво търсите, питаше човекът, бързо или бавно?
Ей тази изначална дефинираност на света, която прави сложното просто, винаги ме е впечатлявала. Nomina trivialia.

Миналото, което ни предстои

Аймара се казва това племе от Андите. Малка етническа група, чиито жестове за минало и бъдеще изглеждат така. Когато говорят за нещо, което предстои, те сочат назад, зад гърба си. Когато говорят за миналото, сочат с ръка пред себе си. Защото миналото е вече пред очите ни, ето го, случило се е, стои пред нас. Бъдещето е зад нас, зад гърба ни, невидимо и неочаквано. Никога не знаем какво ще ни застигне. Да, бъдещето ни застига.
Твърде е различно от културата, в която ние сме потопени. Струва ни се толкова естествено бъдещето да ни предстои – да стои пред нас, а миналото да сме загърбили.
Каква ли би била тяхната история за жената на Лот? Може би обръщането назад ще е нейно спасение, а не проклятие. Обърни се назад към бъдещето, за да не се превърнеш в стълб от сол.
Опитвам се да държа и двете логики на времето, тази на аймара и тукашната. Докато вървя напред и се превръщам в минало.

Грешка

Тя е на пет. Наредила е всичките си плюшени животни на земята и ги пита: „Как сте днес, деца?“.
Минава зад гърба им и отговаря от тяхно име: „По-добре от утре…“
Дали се е объркала, мисля си от другата стая. Обикновено казваме „По-добре от вчера“. „По-добре от утре“ е, как да кажа, с повишена степен на тревожност. Кога ли една грешка става знак. Има още

Вашият коментар

Filed under Първа страница

Божидар Кунчев: В самата си същност критиката е култура и проницателност

Божидар Кунчев е литературен критик, професор по история на българската литература. Автор е на книгите „Един бял лист, едно перо“, „Александър Вутимски“, „Иван Пейчев“, „Александър Геров“, „Поглед върху поезията“, „Насаме с Гъливер“ (за Радой Ралин), „Човешката участ в творчеството на Атанас Далчев, Александър Вутимски и Александър Геров“, „Да отидеш отвъд себе си“, „Когато времето кристализира“, „Всичко мое“ и др. Съставител е на книги с поезия и критика. Автор е на сценария на филма за Александър Вутимски „Не съм затворен кръг“. Предстои да излезе съставената от него книга „Чудото на задните дворове“ (в памет на Атанас Далчев). Разговаряме на 26 април 2018 г.

 Вие сте сред най-разпознаваемите литературни критици. Как бихте коментирали констатацията, че „днес литературна критика няма“?

Налице е недостиг на критичното съзнание, без което не може в критиката, както и в живота. Времето ни са го налегнали много болести. В един нездрав социокултурен климат, както останалото, и критиката няма да бъде в ред. Затова и често се натъкваме на неверни оценки, на толкова писания с предимно рекламен характер. Отзивът или статията се разминават с истината и се забравят бързо, както става и с книгата, за която са били написани. Твърде редки са разговорите и полемиките за равнището на литературата, за това, което й липсва. Там биха се поставили и въпроси доколко критиката се вълнува дали творбите, които утвърждава, са наистина зрели и проблематизиращи задълбочено различните страни на човешкото битие. Само при наличието на едно сериозно критично съзнание ще може да се прецени дали стиховете и прозата, които днес се пишат, имат измеренията на истинско познание за човека и живота. Известно е, че критиката в самата си същност е култура и проницателност, усет за художественото, способността да се докаже,  че сътвореното от писателя е с безспорна стойност или пък без такава. Критиката предполага талант и знания в областта на естетиката, философията, психологията. Изисква точните рефлекси на ангажирания с недоимъците и драмите на времето. Невъзможна е без онази честност и неподкупност, заради които, ако критикът ги притежава и отстоява, той ще се радва на завиден авторитет. Не ги ли притежава, ще бъде поредното петно в литературния живот. И неприятно ще напомня за обслужващата кохорта от недалечното време, която Радой Ралин бе нарекъл „литературни сервитьори“. Сегашното изобилие от книги, повечето от които не са естетически факт, трябва да се натъкне на решителен отпор. Фактът, че издалият пет-шест посредствени книги минава вече за творец, който шуми в медиите и даже претендира да е  съвест на времето, е твърде печален. Много са причините за тези  непростими аномалии, за наличието на онези хора на перото, въобразили си, че в критиката и въобще в литературата всичко е позволено. Ако написаното от разглеждания автор не е безпокойство и прозрение за смисъла, безсмислието и малкото добро и съзидателно в динамичната действителност, то не бива да се издава. Ако пък вече са го сторили,  критиката трябва да го отхвърли. Но разсъждавайки на тази тема, на свой ред ще изтъкна, че през последните години литературознанието ни се добра и до немалко успехи. И мен ме радват различните изследвания, посветени на автори и проблеми, които осмислят  постигнатото в класиката и съвременната литература. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Фрагменти из литературния живот

Пламен Дойнов

бр. 17/2018

КОЙ ДА ОСТАНЕ

Чета една от последните статии в проточилия се скандал около наградата „Иван Пейчев“. Там Ива Николова уверено твърди, че Валентина Радинска ще остане в литературата.
Струва ми се, че нито Николова, нито друг от нас, съвременниците, може да бъде толкова категоричен. Ние можем само да помолим Валентина Радинска да не си тръгва. А дали да остане, ще решават читателите след нас.

ОБЕЗОРЪЖАВАНЕ

Вечерта съм предал брой 11 на „Литературен вестник“ в печатницата. В него влизат излъчващите футболно и читателско удоволствие фрагменти на проф. Христо Трендафилов под наслов „Футболът е хуманизъм“. Но докато сутринта подскачам почти безгрижно из литературните сайтове, виждам, че същите фрагменти на проф. Трендафилов вече са качени в електронното списание „Литернет“, при това – още отпреди седмица.
Първоначално се ядосвам. После се овладявам и се обаждам на професора в Шумен. Произнасям сдържана тирада за колегиалната етика. Казвам му, че след като сме го уведомили как текстът му ще излезе във вестника, недопустимо е да го предлага на друго издание без да ни съобщи за това и т.н. Той ме изслушва и отвръща:
– Съжалявам. Повече няма да правя така!
Прозвучава ми толкова естествено. Виновно меко. Произнесено с добро сърце. И ме обезоръжава. Има още

Вашият коментар

Filed under Първа страница

Сложи си бронята, сърце!

бр. 15/2018

(откъси от „Медея“ на Еврипид)

Рисунка: Дамян Дамянов, 2018 г.

  

Говори Медея – на хора от коринтските жени, на Язон, на себе си, на своето сърце. Откъсите са от новия превод на Еврипидовата трагедия, дело на Георги Гочев и Петя Хайнрих. Той е специално направен за представлението „Медея“ (реж. Десислава Шпатова), чиято премиера ще бъде на сцената на Античния театър в Пловдив през юни 2019 г. (в ролята на Медея – Снежина Петрова; в ролята на Язон – Владимир Карамазов).

 

 

Медея:

Жени коринтски, тук дойдох да пресека

възможни укори от вас. Да, има, знам,

такива горди смъртни, че – едните у дома,

а другите дори навън­ – са с дръпнат нрав,

странят… в нехайство всеки би ги обвинил.

В окото смъртно правда не блести.

Неопознал на ближния си същността,

човекът мрази, без причина и от раз.

Изгнаник ли си, преданост дължиш,

но и за онзи местен, който хората гнети,

неволно уж, похвалите си ще спестя.

От нищото нещастие ме връхлетя

и с дух сломен аз радости не знам,

настана време, мили мои, да умра.

Защото онзи, който бе живот за мен,

оказа се най-лошият от всичките мъже.

Измежду съществата с ум и дух

жените сме най-жалък, крехък стрък.

Защото, първо, си купуваме съпруг,

за куп пари спечелваме си господар

на тялото, и как боли такова зло!

Залогът е голям – не знаеш го мъжа,

дали е читав, или лош. И не върви
да го смениш, да го отпратиш с „не“.

Пред нови нрави в новия си дом,

невеща в брака, трябва да гадаеш ти

с какво в леглото на мъжа да угодиш.

И после, като се измъчим хубаво, ако

съпругът кротичко ярема понесе,

завиден е такъв живот! Ако ли не –

смъртта зови! Дотегне ли му у дома,

мъжът утеха на сърцето търси вън,

открива стар приятел или пък връстник.

Жената – тя обречена е на един.

И казват, безопасен водела живот,

а пък мъжът отивал с копие на бой –

това е зла лъжа! Три пъти грабвам щит,

преди да трябва да родя веднъж. И, да,

различен твоят е от моя жизнен път.

Ти имаш роден град и бащин дом,

приятелства, разтуха в труден час,

сама съм аз, без град, измамена от мъж,

довлечена от варварския бряг,

без майка и без брат, без близко същество –

къде сред бури да открия пристан аз?

Така че нека те помоля за едно:

ако открия средство или начин как

мъжът си да накажа за безчестното му зло

и с все избраницата и баща й, то

да си мълчиш! Макар жената все да се бои,

макар да рухва пред метален хлад,

когато брачната й чест се накърни,

тогава блясва кръвожадният й ум.

(ст. 214-266)

 

Има още

2 Коментари

Filed under Общи

Не да съм подвластна на обстоятелствата, а аз да ги създавам

Разговор с Цветана Манева и Снежина Петрова

 бр. 15/2018

Учебен театър на НБУ, април, 2018 г., снимка: Георги Гочев

Около нея всичко се превръща в периферия. Усещането е за среща с царица, която владее другите, както владее себе си. Усещането е за среща със самата Медея – проумяла своя мит…

Точно 40 години след паметното представление на Любен Гройс в Пловдивския драматичен театър, разговаряме с Цветана Манева за тогавашната Медея и белезите, които тя оставя върху актьора – емоционални и физически (докато репетира ролята, актрисата буквално приковава дланта си за сцената върху пирон, който стърчи от пода). Спомен, но и актуално настояще – другият участник в разговора, Снежина Петрова, ще изиграе през 2019 г. Медея на сцената на Античния театър в Пловдив в представление под режисурата на Десислава Шпатова. Тя е и мениджър на социалния и образователен проект „Медея“ в рамките на официалната програма на ЕС „Пловдив: европейска столица на културата 2019“. Разговорът е проведен на 2 април, първия ден от Страстната седмица, в учебния театър на НБУ.

     

Снежина Петрова: Аз имам едно голямо питане към Медея: „Как да те изиграя, как да стана теб, след като не мога да те приема докрай и да те оправдая?“ Какви поражения предизвиква подобно усилие?

Цветана Манева: Заставаш като актриса… Много е трудно и тежко. В самия монолог на Медея, преди да тръгне да убива децата си, има раздвояване, разпадане на личността заради решението, което взема. Заболяваше ме главата. Защото това всъщност не може да се изиграе. Трябва да се докараш до един чисто физически пик на терзанието й. Получих усещането, че някак си вътре всичко у мен се е разместило – сърцето не е на мястото, нищо не е на мястото. Болката е раздираща и вече е физическа, тя е вътре. И всички движения на сцената бяха с мисълта да изляза от това състояние, а не да демонстрирам какво ми се случва – за да е ясен, прояснен мозъкът на Медея. Защото едно е да вземеш решение, друго е да тръгнеш да го извършваш. Този път, който извървяваш до самото физическо извършване на престъплението – той ме интересуваше. Мозъкът командва повече от всичко друго, което може да те спре. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме, Общи