Четенето и неговата участ във времето на цивилизационна умора (търси се нова мисия)

Иржи Травничек

 бр. 20/2020

Иржи Травничек e един от най-авторитетните съвременни чешки литературни теоретици и историци, професор в Института по чешка литература към Академията на науките на Чешката република, автор на над десет книги.

Повече от десетилетие се занимава с изследване на четенето и читателската култура.

  

Нина Ковачева, „От възвишеното до нелепото”, 2020, галерия „Структура”, онлайн изложба

Има много нации, твърдящи за себе си, че са нация от читатели. И чехите не правят изключение. Това твърдение е част от тяхната автомитология. Към нея освен това спадат твърденията, че са нация от музиканти, туристи, домашни майстори, градинари, селски виладжии. Ако анализираме и обединим всички тези автостереотипи, ще се получи картинка в стила на централноевропейския бидермайер[1]: в събота чехът през деня прекопава градинката на своята виличка някъде край реката, следобед си сварява кафенце, отпуска се в креслото (собствено производство) с приятно четиво в ръка, а вечерта с близки приятели свирят и пеят край стъкнат от тях огън. Да, романтика, но една такава домашна, опитомена, нищо прекалено буйно и диво. С една дума: централноевропейски Gemütlichkeit[2].

 

Исторически контекст

Исторически погледнато, чехите са до голяма степен нация езикоцентрична, филологическа. Ако говорим за по-новата фаза от тяхната история (от края на XVIII век насам), се е случило това, че езикът им, който се е говорел само по селата и сред по-нисшите социални прослойки и който освен това е бил език с твърде неопределен стандарт, само за половин век се превръща в език на високи литературни амбиции, тоест в език, който много бързо си отвоюва обратно изгубените жанрови и тематични територии, нещо повече – завоюва и нови. Първата република (1918–1938) дава на това национално самочувствие и поддръжката на независимата държава. Последвалата война е в значителна степен защита на чешката книга, връщане към класиците (поезията никога не е била издавана в такива тиражи). През ерата на социализма (1948–1989) се въвежда пряк контрол над писаното слово, което се издава и което циркулира сред населението; така се стига до изваждането на голям брой писатели от литературния живот и до разделянето на литературната комуникация на три потока – официална, емигрантска и самиздатска. Златно време за книгите и читателската треска стават шейсетте години, когато идеологическото менгеме разхлабва натиска си и започват едно през друго да се издават забранени дотогава заглавия, да се наваксва с преводна литература. След инвазията на войските на Варшавския договор през 1968 година настъпва ново затягане на менгемето (цензура, забрани, политическа емиграция на мнозина писатели), но пък в страната се наблюдава феноменът на т.нар. „книжни четвъртъци“. Всеки четвъртък – това е денят, в който се получава новата стока, – пред книжарниците се вият дълги опашки. Купуват се преди всичко англоезични детективски романи (напр. от Агата Кристи, Дик Франсис, Ед Макбейн), бестселъри от онова време (Артър Хейли, Марио Пузо), но и някои родни автори, които режимът постепенно пускаше в официален оборот (Бохумил Храбал, Владимир Парал, Ярослав Сайферт и др.). След 1989 г. цензурата падна, настъпи пълна свобода във всичко, като лавина започнаха да се издават забранени книги; към днешна дата броят предлагани заглавия е нараснал четирикратно в сравнение с този от осемдесетте години. Книжният пазар е затрупан със свръхпредлагане. Мнозина се питат: Докъде може да стигне това? Има ли все още пространство за увеличаване на броя заглавия? Библиотеките се борят за читатели, но и за своята нова идентичност – какво ще стане с нас, след като дигиталната революция е обхванала вече всичко? Има още

Вашият коментар

Filed under Европейски измерения на книгоиздателската панорама

Архивите все повече се отварят и се обръщат към обществото

Разговор с Михаил Груев, председател на Държавна агенция „Архиви“

бр. 20/2020

Господин Груев, с какви фондове и документи, свързани с културата и по-конкретно с литературата, разполага Държавна агенция „Архиви“? До каква степен тези области представляват интерес за дейността на агенцията? Разкажете по-подробно за обработването и проучването на архивите, свързани с тях.
Като всеки национален архив, Държавна агенция „Архиви“ съхранява учрежденските фондове на основните културни институции в страната и личните фондове на най-значимите фигури в областта на литературата, изобразителното изкуство, театъра, киното, музиката и т.н. С хората на науката е малко по-сложно, доколкото и Научният архив на БАН съхранява фондовете на учени, работили в някои от неговите институти. Но и тук е важна преди всичко волята на дарителя и ако той приживе или неговите наследници след смъртта му са пожелали документите да отидат в Централния държавен архив например или в някой от регионалните архиви, то те са се озовали при нас. Такива случаи има не малко. При комплектуването на подобни лични фондове се опитваме да търсим представителност на ключови фигури в различни области на живота – освен дейци на науката и културата, интересът ни е и към инженери, архитекти, лекари, духовници и пр. И понеже сте литературно издание, съвсем обяснимо интересът Ви е насочен най-вече към архива на Писателския съюз и към фондовете на големите имена в нашата литература. Трябва да кажа, че неговият фонд само частично се съхранява при нас. Навремето са постъпили документите до 1980 г., а останалите се пазят на място. Такъв е бил законът – срокът на комплектуване и предаване на документите в архив е двайсетгодишен. Толкова е и в момента. До изтичането му те се съхраняват в съответното учреждение. Явно през 1980 г. е направено комплектуване на тези документи и се е изчаквало изтичането на следващия двадесетгодишен период. Междувременно обаче дойде 1989 г., Съюзът на българските писатели беше пререгистриран и в новото му качество престана да бъде задължен от закона да предава ценните си документи в архива. При него остават и тези документи от 80-те години на миналия век, чието място е в Централния държавен архив. Така че използвам и вашата трибуна, за да призова сегашното ръководство на Съюза да предостави тези документи, а добре би било и тези от следващите десетилетия, на държавата. Тяхното място е в националния архив, за да бъдат ползвани от хората на духа, от учените и журналистите. Що се отнася до личните фондове на писателите – ние се гордеем с притежаваното документално наследство на най-големите имена в българската литература. Само през последните пет години бяха откупени архивите на Йордан Йовков и на Радой Ралин, както и кореспонденцията между Иван Вазов и Евгения Марс. Като дарения постъпиха фондовете на самата Евгения Марс, както и тези на Михаил Арнаудов, Петко Росен, Ивайло Петров, Йордан Вълчев, Борис Априлов и Леда Милева. Само преди месец бе дарен и неголемият, но изключително ценен личен архив на Валери Петров. Тяхната научно-техническа обработка отнема време, но вече са достъпни документите от обемните лични фондове на Йовков и Радой Ралин, работата при които продължи съответно три и пет години. Има още

Вашият коментар

Filed under Каузата на книгите

Българската литература в превод

бр. 20/2020

Нина Ковачева, „От възвишеното до нелепото”, 2020, галерия „Структура”, онлайн изложба

Какво се случва в момента с българската литература по света? Кои книги се превеждат и издават, как ги четат в различните страни? Няколко дни преди 24 май се обърнахме с тези въпроси към преводачи на българска художествена литература на различни езици:
1. Коя българска книга или произведение превеждате в момента? Ако сега не работите по конкретен превод, има ли заглавия или автори, които планирате или бихте искали да преведете?
2. Има ли през последните месеци във вашата страна новини и събития, свързани с българската литература?
3. Отговаряте на тези въпроси в навечерието на 24 май, Деня на българската просвета и култура и на славянската писменост. Имате ли отношение към този празник, спомени, свързани с него, какво е значението му за вас? Какво бихте пожелали на българските писатели и читатели, както и на колегите си преводачи?

А. Б.

ВОЙЧЕХ ГАЛОНЗКА, Полша

1. Сега превеждам един разказ на Йовков, който се казва „Свирач на флейта“, за него съм писал преди години, за да докажа как Йовков свири на флейта. Сега искам да покажа как Йовков свири на флейта на полски. Но преди няколко дни празнувахме вкъщи появата на моя превод на „Под игото“, посветен на Николай Кънчев. За съжаление, само вкъщи, защото продължаваме да сме под игото на епидемията. Направих този превод преди шест години, но той излиза чак сега, защото такава съдба има българската литературна класика в условията на пазарната икономика. Това е трети превод на „Под игото“ за период от 120 години. Малко преди него излезе стихосбирката на Петър Караангов „Сезоните на чувствата“, а пък през май миналата година – двуезичната стихосбирка на Петър Първанов „Откъдето и да идва“. Сега давам за печат две стихосбирки: на Пенчо Славейков и на Николай Лилиев. Подготвям голяма книга с моите събрани преводи на поезията на Николай Кънчев, но в нея са и новите ми преводи. Това е в общи линии.
2. През последните три години три български книги бяха номинирани за престижни награди. Две от тях – „Физика на тъгата“ на Георги Господинов и „Възвишение“ на Милен Русков – са в превод на Магдалена Питлак. Третата е поетическа: „София-Берлин“ на Пламен Дойнов в превод на Ханна Карпинска, Войчех Галознка и Димитър и Дорота Добреви. Излезе и „Балада за Георг Хених“ на Виктор Пасков в превод на Мариола Миколайчак. Много добри оценки получиха две книги за България: „Златни прахоляци“ на Силвия Шедлецка и „Злато и ракия“ на Магдалена Генов.
3. С Деня на българската просвета и култура и на славянската писменост нямам някакви особени лични спомени и емоции. Емоционалната ми връзка с него става по-скоро чрез сцената на училищния изпит в „Под игото“, но разбира се, съзнавам неговото значение и пролетния му национален и културен ентусиазъм. На писателите и читателите, както и на колегите ми преводачи искам да пожелая да продължаваме да сме и да ставаме все по-голяма общност от малкото щастливци, според думите на полския културолог и философ Марчин Крул, за които литературата е, както казва последната ни нобелистка Олга Токарчук, „една хубава неопределеност”, благодарение на която тъй много получаваме и тъй много можем да си кажем. Последната част от изречението е автоцитат. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Какво прави светът, докато чака да свърши

бр. 20/2020

Нина Ковачева, „От възвишеното до нелепото”, 2020, галерия „Структура”, онлайн изложба

Георги Господинов

Мие прозорци.
Да вижда по-ясно това, което изгубва.
Подрежда книгите в библиотеката. Вади
една по една. Зачита се. После ги слага обратно.
Бърше праха навсякъде. Животът
събира прах. Макар да казват, че и смъртта… прах при праха и прочие.
Пуска прахосмукачка – докато вие,
можеш да виеш на воля. Да чистиш и плачеш, както правеше майка ми.
Какво още прави светът…
Проверява домашните на децата. Прави
домашна торта с последните сухи бисквити.
Само прости неща спасяват.
Измисля си кучета и ги разхожда по старите улици.
Гледа филми, които вече е гледал. Харесват му всичките. Там
се целуват, за бога, целуват се, ходят в парка, сядат по пейките…
Чете Наръчник на градинаря и Писма до Луцилий.
Виси на компютъра.
Отваря албумите, тук
съм на четири, тук сме заедно всички едно лято в Созопол.
Шие дълго някакво копче…
Подостря моливи, чупи и пак ги подостря.
После дълго лежи в тъмното и опитва
само да не брои числа,
само да не брои,
само да не…

13 април 2020

Вашият коментар

Filed under Първа страница

Свободно да се говори за поезията

бр. 19/2020

Стефан Иванов

1. Каква според вас трябва да бъде поезията днес? Какви са нейните функции и задачи?

Не вярвам в някаква една-единствена нормативна естетика с категорични правила и готови формули. Като читател съм забелязал, че поезията е всякаква – херметична, банална, иронична, мечтателна, източна, сложна, западна, романтична, северна, политическа, безотговорна, добра, хипстърска, лицемерна, средиземноморска, аполитична, лоша, рапърска, теоретична, някаква, изповедна, джазова, никаква, сюрреалистична, егоистична, авангардна, бардова, милосърдна, модерна, кичозна, минималистична, авторитарна, митоманска и каква ли не още. Като читател предпочитам да чета и да виждам лице, каквото и да е то, и да чувам глас, какъвто и да е той, а не само някаква осъзната или неосъзната „идеология“ или механичното й следване чрез проект и реализация. Радвам се, когато усещам припокриване на гласа и лицето без активното посредничество на маски и манипулации. Поезията, както и всяка друга човешка дейност, може и да е обигран фалш. Има още

Вашият коментар

Filed under Какво се случва в новата българска поезия?

Слабите жестове на поезията

бр. 19/2020

Пламен Антов

 

1. Каква според вас трябва да бъде поезията днес? Какви са нейните функции и задачи?

■ Има една основна презумпция, поне от Kант насетне, която ни прави подозрителни към такава постановка на въпроса. Но аз съм склонен да я приема. – Ще го кажа патетично и отговорно: в един свят, който от ден на ден губи човешката си същност, поезията трябва да остане изразител на тази същност. Поезията не трябва да върви верноподанически според света, а да му се съпротивлява. Да е критическото му метасъзнание от името на цялата останала човешка материя, която го съставлява. – Смисъл, разбира се, няма, най-малко „за света”; ако има някакъв смисъл, то той по кантиански е затворен вътре в собствените граници на поезията.

Ако продължа с други „високи” клишета, поетът трябва да е сред последните защитници на Термопилите, сражаващи се на границата с безграничното и с ясното съзнание за своята обреченост и за обречеността на каузата. Точно в това е номерът – да отстояваш слаба кауза. Останалото е лесно, всеки го може. Останалото е Уолстрийт, Холивуд и т.н. в тоя ред. Има още

Вашият коментар

Filed under Какво се случва в новата българска поезия?

Ефектът на Хьог

бр. 18/2020

Иван П. Петров

Петер Хьог отново проговаря на български, след като преди вече доста години у нас се е появила най-известната му книга „Госпожица Смила и нейното усещане за сняг“ (Колибри, 2006, прев. на Анюта Качева), която става хит не само в родната му Дания (издадена е през 1992 и третата му книга), но и в целия скандинавски ареал. Авторът се спряга като едно от важните имена в съвременната датска литература, а романите му поляризират критиката, която е или във възторг, или в пълно неразбиране и ступор. За немалко критици стилът му е свързван с магическия реализъм, макар че едно такова сравнение задължава с имената поне на Маркес и Кортасар – близост, която би могла да се провиди в някои от текстовете на Хьог, повече като влияние, отколкото като плътно прилепване към това литературно течение. 

Хьог е майстор в ефектното поднасяне на тънки метафизични наблюдения, точно фиксиране на трудно дефинируеми състояния, в завладяващо северняшко писане без излишна емоция, но с достатъчно плътност, за да насища.  Историята в “Ефектът Сюзан” напомня по много външни аспекти тази на така успешния му предишен рома, публикуван у нас, но за това след малко. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи, Sub Umbra