Късометражното кино – малко, но с бъдеще

10531418_419480701524815_3763265927232985333_o

Михаил Мутафов във филма „Чест”

Бр. 6/2017

Късометражното кино е сравнително ново явление в културния живот на София. За него се заговори по-усърдно като отделен сегмент в киното едва в последните години, заслуга за това имат и големите успехи, които късото кино постигна на световни фестивали – успехи, които даже надминават тези на пълнометражните филми. Тук ще посоча само ленти като „Скок” на Кристина Грозева и Петър Вълчанов, „Чест” на Павел Г. Веснаков, „Падаща звезда” на Любо Йончев, „Синът” на Христо Симеонов. Късометражните филми, които често се правят от студенти, колкото и да е парадоксално привличат големи български артисти – в екипите често абсолютно доброволно се включват значими актьори, опитни сценографи, утвърдени оператори. Това кино се обособи като самостоятелно явление, намери си места за прожекция и дори се появиха фондове и програми, които започнаха целенасочено да го подкрепят. Публиката става все по-многобройна и чувствителна, научи се да чете кодовете му – защото този тип кино има своите специфики, а направата му изисква същите качества като за „голям“ филм – прецизност, организация, ясна структура, чиста фабула, добро водене на актьорите… само че всичко това е утежнено и от условието, че нещата трябва да се случат в много по-ускорени темпове и за по-кратко време.
Потърсихме мнението на двама души, които в последните години работят усилено в полето на късометражното кино: Ирина Китова, основател на групата Неконформистка алтернатива и Николай Стоичков, основател и продуцент на платформата NoBlink, които да споделят своя опит.

ИРИНА КИТОВА

На какво е алтернатива вашата организация?
„Неконформистка алтернатива” е културна платформа, която съдейства за създаването на нови възможности и начини за разпространение и популяризиране на късометражно кино, независими филми и аудио-визуални форми, на съвременни аудио-визуални арт проекти като съществена част от живата тъкан на българската култура, които отдавна трябваше да станат видими и да бъдат преживявани от своите зрители. Платформата е изцяло благотворителен проект в подкрепа на млади и независими творци в областта на аудио-визуалните изкуства, който се организира и управлява от неформална гражданска група напълно безвъзмездно.  Сфера на дейност: Култура и изкуство. Насърчаване на дарителството/доброволчеството и културното взаимодействие. Има още

Вашият коментар

Filed under Субектив

ЦВЕТАН ТОДОРОВ

бр. 6/2017

Стоян Атанасов

tzv_tod01Цветан Тодоров почина в 2.07 ч. през нощта на 7 февруари 2017 г. в една Парижка болница. Погребан бе на 11 февруари в областта Бери (Централна Франция). Занапред мястото на второто му жилище ще бъде негова вечна обител.

Загубим ли скъп човек, страдаме ли безутешно, търсим опора в това, което ни заобикаля непосредствено. Приемаме го като в сън, оставяме се на неговото въздействие, докато излезем от унеса с мисълта, че животът продължава и с убеждението, че той би станал по-богат от спомена за човек и мислител като Цветан Тодоров.
Докато мисля за него, в паметта ми изплува забравен стих на Ламартин: „Един ви липсва и светът е опустял” (Un seul être vous manque, et tout est dépeuplé). Дълго време Цветан Тодоров беше за мен човек-свят. Без него светът не е същият. Има още

Вашият коментар

Filed under Субектив

Писмата на Рилке

бр. 5/2015

Амелия Личева

3-1Не е нужно да си Сент-Бьов, за да смяташ, че писмата на писателите са един от най-важните ключове към творчеството им. Дори читателите от поколение 2.0 ще се съгласят с това, защото именно епистоларният жанр е най-близък до днешните блогове и постове в социалната мрежа. Затова и никак не е чудно, че писмата на писатели и до днес оглавяват световните класации. Така беше с бума около тези на Тед Хюз и Силвия Плат, на Катрин Мансфийлд или на Самюел Бекет.
Преди 89-а година и у нас доста се превеждаха писмата на писатели, най-вече на класиците. След това обаче българските издатели като че ли престанаха да зачитат този жанр и да вярват, че българската публика ще прояви интерес към него. Една от големите кореспонденции на миналия век между Мартин Хайдегер и Хана Арент остана в маргиналията у нас, макар че чрез нея може да се научи не просто много за двамата мислители, но и за времето и философските им идеи. В този контекст специално внимание заслужава появилият се през миналата година и дело на „Колибри“ великолепен том с писма на един от най-големите поети на ХХ в. Райнер Мария Рилке, озаглавен „Писма до един млад поет. Писма до една млада жена. Райнер М. Рилке – Марина Цветаева. Кореспонденция“ в превод на утвърдената преводачка и германист с международно признание Майа Разбойникова-Фратева.
За влиянието на Рилке върху модерната поезия може да се говори много и това е съвсем закономерно. По-същественото е обаче, че за неговата поезия може да се говори и като за повлияла философията, и то не коя да е, а философията на Мартин Хайдегер. Защото ако не бяха „Дуински елегии“ на Рилке, едва ли Хайдегер щеше да е толкова категоричен, че само човекът е съществуващ, защото е вторачен в своята историчност и крайност, докато „всеки ангел е страшен“; едва ли щеше да е така уверен, че езикът е домът на битието в един „свят от значения“; и най-сетне, едва ли щеше да е толкова сигурен, че истинските поети са онези, които говорят на други поети, провъзгласявайки същината. Има още

Вашият коментар

Filed under Прочити

Преводът като разширяване на хоризонта на познанията

бр. 5/2017

Разговор с Надежда Розова

3-2

сн. Марица Колчева

Превеждате от английски, но и от хинди. Какво е да си преводач от два езика?
Според хипотезата на Сапир-Уорф, а и според личния ми опит това е предизвикателно и приятно, макар и невинаги безпрепятствено опознаване на различна мисловност и чувствителност, поучително навлизане в различни култури, безкрайни уроци по „другост“ и толерантност, разширяване на хоризонта на познанията (една от най-смислените цели, които съм си поставяла, нищо че според Еклисиаст „който трупа познание, трупа тъга“), гъвкавост на интелекта. А в лингвистично отношение преводът от повече от един език е незаменима тренировка по синтактична ловкост, по аналитичност, увлекателно упражнение по стил. Много ми допада това прехождане между светове – никога не ми е харесвало да бъда или да правя нещо само едно. Малко е ограбващо.

Вие сте преводач с много широк  диапазон от преведени заглавия, затова не мога да не ви попитам кое се превежда по-трудно – класика или съвременна литература?
За мен разграничението е друго: по-трудно се превежда лоша книга – няма значение от кой период на литературната история е. Тя те ограничава, дразни те, разпада ти се под пръстите, изкушава те да се намесиш, да я побутнеш, а не бива. Великолепните текстове, колкото и да са трудни, някак те превеждат през превода – те имат ясно обособени и изящни регистри, логичен синтаксис, ритъм и мелодика, лексикално богатство; въвеждат те неусетно в епоха, понятийна сфера, чувственост и ти с лекота пребиваваш там. От теб се иска само да си достатъчно подготвен езиково и литературно, да си предан на оригинала си, да се отърсиш от себичността и да не се стремиш да блеснеш. Наглед е може би парадоксално, но най-забележителното у добрия преводач е умението да остава незабелязан. Егоцентризмът и претенциозността, нерядко стъпили на паянтовите основи на нищожни знания и емоционална незрялост, ме отблъскват винаги, но за професията на преводача са пагубни. Надявам се интелигентните читатели вече да са се отърсили от манипулативното възхваляване на словесните фойерверки в преводния текст и да ценят добросъвестното интелектуално усилие, вложено в него. Има още

Вашият коментар

Filed under Субектив

Сънища без засилка

Йордан Ефтимов

Print

худ. Дамян Дамянов

Радост от съществуването на приятеля

Сънят ми преди ставане днес беше за някакъв нов приятел скулптор, който изобразява отсъствието. Много ми бяха харесали неговите работи „Шест месеца без Илия“ и „Околосветското пътешествие на мухата Цеца“ – паметник на липсата на някакъв човек, не на човека, а на липсата му за приятелите му, и опит да се проследи как изглежда консистенцията на въздуха и прозрачността на джамовете след преминаването на мухата Цеца през различни места.
Толкова се радвах, че го познавам.

Пролет 2014

Слънцеяд

Слънцеядството е привлекателно не толкова икономически, колкото морално. То е надскачане на биологическата природа на човека. Разбира се, няма нищо по-почтено от това да се храниш с лъчите, които слънцето и без това пръска, като екскременти. Но дали слънцеядството е модерно, като теософията, или трябва да го търсим при диваците в Гвиана, в Амазония?

Къде обаче слънцеядите по-добре ще превръщат светлината в материя – на върха на небостъргача или между клоните на четиридесетметрово дърво в джунглата? Не е ли на полюса, където снегът с неговото албедо ще им осигурява разсеяна свръхсветлина, а ъгълът на земната ос е достатъчен, за да прекатуриш всичките си сигурни представи?

3 август 2014

16_pametnik-lv

худ. Дамян Дамянов

 

Верига

В този ден цялото училище е в големия градски парк:
бригада вместо часове.
Всички ученици събират кестени
по следната добре отработена процедура:
един от всички е избран –
взима кестенче от тревата
и го подава на следващия във веригата,
а той на следващия до него.
Както се предават тухли или кофи вар
при строеж.
Това би могло да е сън.

28.11.2016

Войната на червената и бялата вишна

Тази сутрин сънувах войната
на червената и бялата вишна.
Не самата война, разбира се,
а че според някакъв колега е важно
да отчета и тази война,
когато правя такова проучване
като това, което правя.

1 септември 2014 г.

Трети фрагмент от един или три съня

Този е артистът на сезона.
Акцията му се нарича Електрификация
на сърцето.
Проста работа:
посещава през седмица
кардиохирурзите. Влизат
през рамото и му поставят
пейсмейкър. Сменят
му клапа. След това сменят сърцето
със сърце на друг човек.
След това и другото сърце –
със свинско. Свинското също стои само седмица
и идва ред на изкуствено сърце.
Акцията се проваля,
когато според артистичния план
трябва да остане без сърце –
вързан за кръвоносната система на друг човек.
Жена му се е развела с него
още при операцията с клапата. А някой си Динко,
полакомил се в името на общото благо,
вече е посетен от знахара на махалата,
разтълкували са му пълния замисъл
и е изчезнал без следа.
Така и не се стига до връщането
на всички чаркове,
както са били в самото начало.

Ноември 2013

Вечна татуировка

Лъв, птица, повтаряща като бормашина, и змиорка.
Преди 15 години си беше татуирал лъва
и надписа „45 години стигат“.
Тогава все още бе безсмъртен
и можеше да обвинява без срам.
Сега смяташе един час
за предостатъчен.
После добави папагала
и превръзката с липсващото око.
Беше приел, пиратите
са най-добрият израз на самоконтрол.
А рибата, която не бе риба,
сякаш му трябваше, за да помни,
че всичко се измества през пластове вода –
в огледало, където се настигат
вечно замръзналите му образи
отпреди, отсега и от занапред,
безброй образи, насечени от мътната вода.

Стихотворението, което написах, след като се събудих на 22 септември 2014 г. Събудих се с него. В съня ми наляво-надясно се хвалеше, че го е написал, поетът и мой приятел Пламен Дойнов, така че то не само е сънувано, но и откраднато насън.

Бакрач

Сънувах това нещо, но то не бе последният сън, затова ми се е поизтрило: Разказвам някому за проучванията си на един шекспировед на име Бакрач. Да, и аз забелязах, че фамилията му напомня за тази на проф. Бакрачева, но беше някакъв руски евреин, емигрирал след ВОСР в Англия. Та Бакрач твърди в своя книга, че Шекспир убил 2 хиляди души, като им дал отрова с идеята, че те сами биха искали да я вземат, но не им стиска. Тоест само им е помогнал да изпълнят тяхно си решение. Цялата тази работа – като част от моите издирвания по студия за шекспирознанието.

13 ноември 2014

А преди това сънувах, че в една болница въртели страшна далавера с гипс – правели уж милиони гипсирания, а всъщност препродавали гипса за тях – от него ставали чудесни вази, кашпи, дори маси и столове, екоинтериор.

Сън за галерия, или Ангажираният зрител

Беше открито ново изложбено пространство, при това не в НБУ, но с архитект Зарко Узунов. И като част от пиар кампанията бяха решили няколко месеца в първата зала при входа да стоят по цял ден на един диван, а понякога прави пред някоя картина – прави, но замръзнали в поза на зрители, – един, двама или трима голи. Голи, но понякога с шал, с кецове, с очила или шапка. Първият такъв, естествено, е бил самият Зарко. Аз влизам в сюжета няколко седмици по-късно. И разговарям с единия от голите, който ми е приятел. В тази седмица освен него са съблекли и гаджето му, а в кампанията участва и прочутата плеймейтка Николета Лозанова. Но Николета, първо, не стои много, а за половин-един час, второ, облечена е в скиорски костюм. Била гола отдолу, каза ми моят гол приятел. Оказва се, че освен пиар тази кампания е и за набиране на дарения за новата галерия – всеки може да гласува с есемес за най-любимия си гол зрител. И голата под скиорския костюм Николета вече била бИла всички останали – дотук с 50 хиляди събрани лева.

22 март 2015
Има още

3 коментара

Filed under Uncategorized

Парадоксът Аушвиц

бр. 4/2017

Тимъти Снайдър

10_auswitz-mirror

худ. Дамян Дамянов

Аушвиц символизира намерението да бъдат изтребени всички евреи под германски контрол. И наистина, евреи от всяко кътче на германската империя са убити в неговите газови камери. Но някои евреи все пак оцеляват от Аушвиц, защото до края той остава сбор от лагери и съоръжения за убиване, където евреите все пак са били подлагани на селекция за труд в момента, в който са влизали в лагера. Затова и в колективната памет може да влезе история за оцеляване от Аушвиц. Буквално нито един евреин, застанал пред рововете на смъртта, не е оцелял; буквално нито един евреин, който е преминал портите на Треблинка, Белжец, Собибор или Хелмно, не е оцелял. Думата „Аушвиц“ е станала метоним за Холокоста като цяло. И все пак огромната част от евреите вече са били убити по-далеч на Изток в момента, в който Аушвиц заработва като фабрика за убиване. Но докато Аушвиц се помни, основната част от Холокоста е в големи свьои части забравена. Има още

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Спорът за реакциите

Разговор на Дейвид Скинър с Марк Лила за тези, които смятат, че „историята е излязла от коритото си“

бр. 4/2017

6_marclilla

проф. Марк Лила

Да променят света е мечтата на немалко амбициозни личности, но какво да кажем за онези, които искат да спрат промените в него? Които мечтаят за стария ред, съществувал преди 60-те години на XX в. или преди Първата световна война, или дори преди Френската революция?
Марк Лила е професор по културология в Колумбийския университет и един от редовните автори на „New York Review of Books“. В новия си сборник с есета, „Корабокруширалата мисъл: За политическата реакция“, той изследва живота и идеите на различни реакционери, според които последната революция „бележи края на славно пътуване, а не началото на ново“. Неговата галерия от обърнали поглед назад умове се простира от германо-еврейския мислител Франц Розенцвайг до емигрантските философи Лео Щраус и Ерик Фьогелин, и така чак до политическите ислямисти, които мечтаят за възстановяване на халифата.
През 1992 г. Лила получава стипендия от Националния фонд за хуманитарни изследвания на САЩ в подкрепа на преводите на следвоенната политическа теория във Франция за сборник под негово съставителство, озаглавен „Новата френска мисъл“. Неговият интерес към континенталната философия и модерната епоха довежда до книги, посветени на Джамбатиста Вико и мястото на религиозното въображение в съвременната политика. През есента на 2016 г. „New York Review of Books“ преиздаде предходната книга на Лила, „Безразсъдната мисъл: Интелектуалците в политиката“, посветена на опасните отношения между политиката и философията, опирайки се на живота на Мартин Хайдегер, Карл Шмит и др.
Интервюто по-долу е взето по имейла.

6_lilla-shipwrecked-mind-s650

фрагмент от корицата на последната книга на Марк Лила

HUMANITIES: Какво означава „корабокруширала мисъл“? Защо е корабокруширала?
МАРК ЛИЛА: Една от най-общосподелимите метафори за историята и за времето като цяло е метафората за реката. Времето тече, историята притежава ръкави и т.н. Докато мислех върху този образ, ми хрумна, че някои хора са убедени, че времето ни носи в някаква посока и че единственото, което можем да направим, е да понесем пасивно това пътуване. Помислете върху цикличните теории за историята или дори космологията: светът върви по своя път, стига до разрухата, а след това се възражда отново, за да се завърти целият цикъл отново и отново. Има още

Вашият коментар

Filed under Uncategorized