Елена Феранте. # Коя?

Дария Карапеткова

7-2

рис. Александър Байтошев

В трудно превземаемата крепост на американския книжен пазар през последните няколко години беше направен забележителен пробив под италианско знаме. Осъществи го тетралогията „Неаполитански романи”, която, както по правило се получава, осребри успешно отвъдокеанската спирка по пътя си към преводите на нови и нови европейски езици. Нейната авторка Елена Феранте е родена в Неапол и това е единственото (донякъде) сигурно нещо, което се знае за нея. Липсват снимки, биография, професионално или семейно обкръжение, обществени изяви. Не липсва в замяна на това читателско и критическо внимание – отначало умерено, но напоследък добило размерите на същинска литературна сензация. Как стана възможно едно име, човекът зад което е непознат, да се появи в списъка с глобалните мислители на
сп. „Форин Полиси” за 2014 г. и в този на
сп. „Тайм” със стоте най-влиятелни личности за 2016 година? Има още

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Едит Пиаф на френската литература

Амелия Личева

бр. 33/2016

202262_bПокрай фестивала „Синелибри“ и изкушението да се видят филмирани любими книги издателство „Колибри“ преиздаде някои, превърнали се вече в класика художествени текстове, по които има и филми. Такъв е случаят с „Любовникът“. Романът се появи в стилно издание с твърди корици в дизайн на Стефан Касъров. По всеобщото мнение на френската критика това е може би най-доброто произведение на Дюрас, превърнало се в абсолютен бестселър през 80-те години на миналия век във Франция. За него Дюрас е удостоена и с наградата „Гонкур“. Преводач на книгата е Силвия Вагенщайн, която е специалист в предаването от френски на български на стилистиката на предизвикателни автори като Маргьорит Дюрас и Мишел Бютор.

Интересно е, че „Любовникът“, при това още преди филмирането му от Жан-Жак Ано, предизвиква много широк читателски отзвук и носи истинска популярност на Дюрас и във Франция, и по света. Не че писателката е била неизвестна дотогава, но след дебюта й през 40-те и забелязването на следващите й книги настъпва лек отлив от вниманието към нея. Именно „Любовникът“ е, който я връща в голямата игра. За шумния интерес км него има още едно обяснение. Романите на Дюрас са известни със своята загадъчност, недомлъвки, щрихи, които остават неизяснени. Такава е и личността й. А „Любовникът“ има претенцията за автобиографичен роман, който разказва историята на момичето, майката, братята, любовника, появявали се като типажи в много нейни предишни текстове. Скандалният сюжет (страстта, желанието, еротиката, връзката между младото момиче и китайския любовник), екзотичното място на действието, самото заглавие по принцип предизвикват читателското любопитство. Но най-вече „Любовникът“ играе ролята на своеобразен контекст, който може да проясни интертекстуалните препратки, с които изобилства тъканта на другите романи, може да приближи към самата личност на Дюрас, към „страната Дюрасия“, както се изразяват критиците, а това са все ефекти, които обясняват засиления читателски интерес. Неслучайно много от тълкувателите на романа го използват като ключ в разчитането на цялостното й творчество. Има още

Вашият коментар

Filed under Прочити

Бутафория и интерес

Мария Калинова

бр.33/2016

1_str

Рис. Александър Байтошев

Напоследък хора с разнообразен обществен статус се изказват за бутафорията и нуждата от нея – от министъра на културата до кой да е собственик на дискотека, sexshop или пък детска градина. Както при актуалните тревоги около кича, опитвайки се да опознаем феномена, го съпоставяме с противоречиви явления като псевдоизкуството, кемпа, сантиментализма, форми на постмодернизма и траш, така и с днешна дата се чудим какви категории да съчленим, за да говорим за проявленията на бутафорното. Бутафорията в някакъв смисъл се оказва начало и край на творчеството: макет, предшестващ завършената творба, но и крайния продукт, в който изкуствеността на изкуството е доведена до абсурдния си предел.
Когато подминем някоя „статуя на свободата“, поставена при родна плажна алея или пред входа на поредното архитектурно достижение на нашенския мутробарок, можем да заключим, че при бутафорията имаме имитация на едро и при изработката й натрапчиво липсват фините детайли. Ако се разхождаме из центъра на столицата обаче, и поспрем при паметника на Самуил от Александър Хайтов, бихме могли да си обясним бутафорията с обратната логика – тя е резултат от пренаситеността на детайла, ясно изразената форма, силния болд при контура.
За да не се колебаем какво се вижда при бутафорията, то можем просто да изведем за нейна характеристика самата подчертана външност на произведеното. В услуга на зрителя, туриста, консуматора бутафорното спестява или изобилства от разлики, но само на повърхността, то никога не прави разлика или опозиция между самата повърхност и някаква възможна дълбочина. Има още

Вашият коментар

Filed under Първа страница

„Избирам да съм изправен, а вие, наведените, си се радвайте на изкривените гръбнаци…“

Интервю с проф. Евгений Дайнов11-evgenij-daijnov-1024x783

Какво избират хората, избирайки стила музика, който да слушат: самата музика или начина на живот, който върви с нея?
Умерен привърженик съм на онова, което в когнитивистиката се нарича „екстернализъм“ – тезата, че съзнанието не е заключено в мозъка, а е вид протичане, случващо се заедно с външния свят. Оттук: изборът на музика е И избор на начин на живот, или поне – на определен поглед върху живота.
Избирайки естрадната музика (т.е. в българския постсъветски вариант), си казваш, на някакво равнище на осъзнатост: обичам да пия лимонада в горещ ден – така обичам да слушам Лили Иванова след работа. Осмисляш себе си като консуматор.
Избирайки операта (със симфоничната музика е малко по-сложно) – заявяваш, че намираш смисъл в това, да тръпнеш с вечните драми на човешкото битие (които не са се променили особено, откак класическите гърци са се захванали с тяхното изразяване); че си повече от работен инструмент, глава на семейство, грижовна домакиня и пр.
Избирайки чалгата, съобщаваш на света: алчността е добродетел; възпитанието е пречка; силата е право. Това е агресивна програма за усвояване – както обича да казва нашият премиер-олицетворение на чалгата – на света и на човеците в него.
Избирайки рокендрола, казваш на всички следното – и то по оня хашлашки, in-your-face начин: „Избирам да съм изправен, а вие, наведените, си се радвайте на изкривените гръбнаци“.
Васко Кръпката го казва най-добре:
„Когато на кофти човек му е кофти – това е рап; когато на кофти човек му е гот – това е чалга. Когато на готин човек му е кофти – това е блус. Когато на готин човек му е гот – това е рокендрол.“ Има още

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Орфеев комплекс

бр. 32/2016

Георги Гочев

ddamyanov-wagner-1b-proba

Художник Дамян Дамянов

Като говорим за т.нар. скандали в българската литература, като че ли пропускаме нещо важно, което винаги е било част от литературата. Ще го нарека Орфеев комплекс: грижата на поета за собствения му мит, изместваща грижата му за онова, което създава. Или по-точно: грижата на поета да прави от живота си потенциален сюжет на собствените си произведения.
С какво е по-известен Орфей като поет: с поетическите си творби или с мита за себе си? Едното не може да се раздели от другото.
Този комплекс има три сцени.
Първа сцена, или загубата на Евридика: губя си музата, нямам вдъхновение, затова правя нещо дръзко, което на другите изглежда като слизане в Ада. В съвременен вариант: пропивам се, взимам наркотици, правя безразборен секс, влизам в риалити шоу заедно с бившата си приятелка.
Втора сцена, или незачитането на Дионис: предизвиквам божество на популярния екстаз. В съвременен вариант: обявявам се публично като изобличител на някой, когото според мен много хора слушат и четат, създавам си литературни врагове, намирам си следовници, учредявам алтернативен литературен култ.
Трета сцена, или главата, която пее: поради това, че не зачитам популярното божество, съм разкъсан от неговите адепти; от мен остава само една глава, която не спира да създава поезия. В съвременен вариант: обявявам се за несправедливо отритнат, откъснат, отхвърлен; създавам си своя представа за истина, която е абсолютната истина.

Вашият коментар

Filed under Първа страница

Facebook Exodus

Йордан Ефтимов

бр. 32/2016

1-facebook-cross

Художник Дамян Дамянов

Защо напуснах Facebook през 2009 г.

Помня точната дата – 22 ноември 2009 г. Помня я, както обикновено се помнят рождени дати на близки хора, но както някои помнят датата на развода си или на катастрофа, след която са оцелели. Помня и защо напуснах. Защото колега от НБУ се занимаваше само с възхвала на своя университет и критика (може ли така да се нарече това, което пишеше?) на Софийския. Защото бях единственият негрък във фенгрупата на Кавафис и единственият нетурчин в групата на Назъм Хикмет. Защото една фаланга познати бяха в групата „Не, на найлоновите торбички“, но не ги бях виждал с платнени. Защото теглеха какво да правят през съответния ден според зодията, качваха всекидневно всичко, което им дойде в главата и уж е стихотворение, лайкваха на поразия изказванията на шефовете и на аверчетата от бандата. Защото уважаван от мен режисьор качваше само съобщения на кой фестивал е, какви рецензии са излезли за неговата постановка и евентуално няколко хиляди снимки от самата постановка. Има още

има 1 коментар

Filed under Първа страница

Сериалите

Красимира Криворова, Иванджелина Вътева, Лилия Трифонова, Йоанна Нейкова, Франческа Земярска, Веселин Геренов
бр. 31/2016

1_vaБаба Иглика от с. Орешак има едно-единствено предсмъртно желание: преди да умре тя иска да узнае как свършва Дързост и красота (The Bold and the Beautiful). След 29 сезона и над 7400 епизода краят му е необозрим, той продължава да се снима и излъчва. Само времето ще покаже дали сериалът ще надживее двете най-дълги мелодрами Пътеводна светлина (Guiding light) и Докато свят светува (As the World Turns), които вече са приключили след съответно 72 и 54 години на екран.
Нещо се е променило в начина, по който мислим сериалите. През последните две десетилетия феноменът на телевизионните сериали добива все по-голяма видимост, той вече се утвърждава не просто като развлекателна програма, а като нещо повече. Сериалите притежават култов характер, формират специализирани форуми, общности, предизвикват разгорещени разговори и дебати, които продължават и отвъд края на последния сезон. Не само че те нямат пренебрежително нисък статут като сапунените сериали, но стават равноправни на сериозното пълнометражно кино. Дори може да се рискува с твърдението, че сериалите се превръщат в по-качествени продукти – те са зона за новаторство и експеримент с наративните и кинематографични похвати, те предполагат сериозна актьорска игра. Докато преди участието в сериал задава началото на кариерата, в момента актьори, които са се доказали в киното, постепенно започват да приемат роли и в сериали – например Кевин Спейси (House of cards), Антъни Хопкинс (Westworld), Джесика Ланг (American Horror Story), Джеймс Франко (11.22.63). Има още

има 1 коментар

Filed under Uncategorized