Без кръчми, без целувки, без пътувания със самолет: как Ковид-19 принуждава авторите да променят своите романи

Автори трескаво пренаписват съществуващи проекти, за да отразят промените в света, обърнал се с главата надолу от пандемията, или ги замразяват за неопределено време

бр. 30/2020

Алисън Флъд

Том Уотсън, бивш зам.-председател на Лейбъристката партия, е твърде зает по време на карантината. Преди време поема ангажимент да напише политически трилър с название The House („Къщата”), но заедно със съавтора си Имоджин Робъртсън бързо пренаписват романа, за да отразят промените, настъпили в един пост-ковид свят. Действието се развива в близкото бъдеще. Персонажите – ако изобщо имат социални контакти  –  „не използват чаши по време на срещите и забърсват бутилката, преди да отпият”; когато влизат в обществени сгради, им мерят температурата, като това е „нещо, с което всеки до този момент вече е свикнал”, казва Уотсън, който като новопрохождащ автор на трилъри вижда облекчение в живота извън политиката. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Сали Руни: „Искам следващата ми книга да бъде най-доброто нещо, което някога съм създавала”

Бр. 30/2020

Сали Руни

Книгата, която чета в момента

Романът на Маргарет Драбъл от 1972 г. „През иглено ухо”. Това е едва третата книга на Драбъл, с която се запознавам. Възхитена съм от всичко, което съм прочела от нея до този момент. Сега живея в отдалечен район в провинцията, нямам достъп до интернет, а в момента книжарниците са затворени. Затова разчитам на натрупалите се в моя каталог непрочетени книги. Има още

Вашият коментар

Filed under Abroad

Българите и тяхната историческа съдба през един благосклонен италиански поглед

За книгата на Джузепе Менарини „България и бъдещето на славяните“[1]

бр. 30/2020

Написана през 1892 г., т.е. едва седем години след Съединението, тази неголяма по обем книга на италианеца Джузепе Менарини дава на българския читател възможност не само да опресни и обогати познанията си за историческата обстановка, политическите борби и обществената атмосфера на Балканите, в Европа и света в онези съдбовни години, но и да почувства благотворното въздействие на един добронамерен и разбиращ външен поглед, изпълнен с искрена симпатия към нашия народ. Както заглавието „България и бъдещето на славяните“ достатъчно ясно подсказва, българската ситуация е разгледана от автора в общославянска перспектива. Панславистичната идея и въпросът за условията, които евентуално биха позволили тя да премине от сферата на утопичното в тази на възможното, са едно от главните средоточия на неговите наблюдения и предвиждания.

Има още

Вашият коментар

Filed under Премиера

Непознатата и позната Вера Мутафчиева

Редки са подобни книги за големите ни имена в литературата и културата

бр.29/2020

Георги Гроздев

1.

След като прочетох с искрен интерес книгата на Антоанета Алипиева, веднага потърсих по мейла авторката, която не познавам. Тя отзивчиво ми позвъни с изненада, че толкова бързо някой е прочел томчето за Вера Мутафчиева, буквално веднага след издаването му. Тогава й казах, че е открила истини, които и самата Вера Мутафчиева не знаеше или поне не споделяше за себе си през онези последни десетина години от живота й, през които бяхме близки познати с нея.

2.

В книгата на Алипиева има и спорни за мен твърдения, но при всички случаи проучването е добър повод да мислим и говорим за Вера Мутафчиева като духовно явление, което не се поддава на лесна квалификация или лесно познание. Както не е лесно и няма да бъде лесно националното ни самопознание.

Книгата потвърждава старата истина, че за да се прецени обективно какво е делото на даден човек или творец, той  трябва да е напуснал земния свят. Да се е случило нещо окончателно и необратимо. Него да го няма, както обичаше да казва Радой Ралин. Да не може сам да се защитава, а това да правят творбите му, когато са четени с разбиране, както казват пък в училище, и интерпретирани с нужната обща култура, но и в съответния контекст, в който ги е създавал  авторът.

Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Артистът интелектуалец

бр. 29/2020

Познавам Милен Миланов преди да го познавам. В младостта ни се носеха легенди за неговите роли в постановките на Любен Гройс („Медея“ от Еврипид) и на Иван Добчев („Антихрист“ по Емилиян Станев) в Пловдивския театър „Н. О. Масилитинов“. После ясно помня неговото значимо присъствие в Театъра на армията, незабравими в съзнанието ми стоят участието му в постановките на Леон Даниел „Дванайсета нощ“, „Години на странстване“, „Одисей пътува за Итака“, в култовите му представления на „Господин Пунтила и неговият слуга Мати“ и „В очакване на Годо“, които през 1987 и 1988 година взривиха театрална София. В изтеклите десетилетия Милен пресъздаде прекрасни театрални персонажи и в спектаклите на Крикор Азарян, на Маргарита Младенова, на Красимир Спасов, на Иван Добчев („Животът е сън“ от Калдерон де ла Барка), на Асен Шопов. На Хачо Бояджиев и на Асен Траянов в телевизионния театър преди това. А в последните години ни покори с ролите си в „Декамерон“ по Бокачо, в „Емигранти“ от Мрожек, в „Саломе“ от Оскар Уайлд, с режисьор Диана Добрева. А също в „Тайната вечеря на Дякона Левски“ от Стефан Цанев и в „Енигматични вариации“ от Ерик-Еманюел Шмит.

Има още

Вашият коментар

Filed under Юбилей

Актьорът и книгите

Бр.29/2020

С Камен Донев в „Глава на Медуза“ от Борис Виан. Реж. Крикор Азарян. Театър „Българска армия“. Сн. Личен архив

Мога да започна с един лесен обрат: Днес Милен Миланов е най-четящият актьор и най-играещият читател, когото познавам. Разбира се, това не подлежи на доказване. Това е аксиома, изникнала от самата радост да наблюдавам неговото присъствие между човешки и книжни тела – в увлечението да ги заговаря, да гледа през тях, но и да потъва, да ги цитира, разбира, помни, подрежда, да създава от тях същностно, дълбоко битие. Големият актьор умее да опитомява времето – предимно чрез умните срещи между Човека и Словото.

Всичко започва от читателя Милен Миланов.

Той знае, че трябва не просто да си прочел достатъчно книги (за които знаеш, разбира се, че никога не са достатъчно), но и да внимаваш как си ги прочел. Да търсиш оня смисъл в думите, който не ти е даден наготово, а проявлението му зависи тъкмо от твоето активно четене, което е изследващо, дебнещо, проницателно. От теб зависи да (ре)конструираш смисъла, т.е. да останеш верен на написаното от автора, но и да го развиеш на сцената като второ произведение. Например да прочетеш книгите на Емилиян Станев така, че да можеш да продължиш на сцената класическото белетристично майсторене в актьорско пресътворяване. После да си даваш сметка, че много от чуждите пиеси имат по няколко превода и заради високия професионализъм ти си длъжен да познаваш всички възможни преводи, в които смисълът се разклонява в неподозирани посоки. Има още

Вашият коментар

Filed under Юбилей

Събиращият човек

бр.19/2020

Милен е събиращ човек. Това е първото, което ми идва на ум, като се сетя за него. В българския контекст, където по правило геният е на завистта, а богът е на разделението, Милен е от малкото хора по тези земи, които притежават нетукашния талант да събират хора. И да ги увлича да правят нещо, сякаш наистина само това са искали да правят. За този талант искам да кажа две думи. Милен направи голямото жури за драматургия около наградите „Аскеер“. Две заслужаващи вниманието ни неща. Първото, разбира се, е да се акцентира на текста, на пиесата, на човека зад думите, който обикновено е „човекът в ъгъла“, щом се задейства машинарията на представлението и дойдат фойерверките на успеха. Милен държеше да се обърне прожекторът към този човек, и то как. За тази категория в продължение на доста години, не се наемам да кажа точния брой, Милен привлече една невероятна и невъзможна другаде компания от хора. Никога и никъде другаде не съм виждал толкова смислени хора, събрани на едно място, от една кауза. (В скоби казано, смислените хора тук хем не са много, хем по правило са разделени.)

Има още

Вашият коментар

Filed under Юбилей

Милен – стремление отвъд хоризонта

бр.29/2020

Работила съм с Милен като актьор в почти всички спектакли, които поставих в Театър „Българска армия“ –  „Декамерон“, „Йерма“, „Да играеш жертвата“, „Емигранти“, „Саломе“. Милен освен талантлив е и много умен актьор.  Като такъв той винаги подлагаше на съмнение всяко режисьорско решение и репетициите с него много често преминаваха в среднощни разговори, спорове, понякога се стигаше до титанични скандали, но в крайна сметка се откриваше най-верният ход за персонажа и същинската му природа. Той винаги е бил безмилостен, ако усети и най-малкото залитане в конформизъм или възможност леко да преминеш през тема или ситуация. Мисля, че тази негова „жестокост” ме научи на много неща като режисьор и затвърди в мен непоколебимостта да стигам докрай в театралния процес, бидейки едновременно с това много по-търпелива. За което съм му безкрайно благодарна.

С Васил Михайлов в „Енигматични вариации“ от Ерик-Еманюел Шмит. Реж. Георги Михалков. Театър „Българска армия“.
Сн. Личен архив

Един от най-сложните ни процеси беше работата по „Емигранти” от Славомир Мрожек. Репетициите продължиха почти девет месеца. Беше като безкрайно пропадане в бездна, каквото беше всъщност състоянието на главния герой на пиесата, интелектуалеца АА. Тази роля на Милен му донесе и наградата „МАКСИМ 2015” за постижение в театралното изкуство в категорията „Водеща мъжка роля”.  Мисля, че и за него това ще остане особено ценна роля, защото е и много негова тема в живота – битката на духовния човек с недуховния, която в повечето случаи е в полза на втория. Или – както казва Милен –  „аз съм вътрешен емигрант”. Той има изключителната способност да успява да се опази от пошли обществени процеси и да капсулира целенасочена и творческа енергия, без да се разсейва в дреболии и без да губи средоточие в хоризонта. С това си качество той беше незаменим ръководител на фондация „Аскеер” в продължение на близо три десетилетия.  Като режисьор на девет от церемониите на театралните награди аз съм виждала отвътре колосалния труд  да твориш история, историята на творците на българския театър, и да го правиш с такъв мащаб и толкова безкомпромисен размах. Какво по-голямо обяснение в любов към това изкуство! Няма да забравя какво ми каза, когато ме покани първия път да бъда режисьор на спектакъла „Аскеер“: „Направи, каквото мечтаеш, дай воля на цялото си въображение, бъди смела и свободна, сега ти се е паднало!” И наистина този „Аскеер“ се превърна в пиршество за сетивата. Разбира се, зад тази свобода  дебнеше през цялото време почти маниакалната взискателност на Милен към всеки детайл, която можеше да те доведе до лудост. Щастлива съм, че съм била част от това така смислено дело.

Има още

Вашият коментар

Filed under Юбилей

Милен Миланов: Трябва отново да опресним мечтите си

бр.29/2020

Милен Миланов (1950) е сред най-ярките български актьори. Бил е част от театралните трупи на Враца и Пловдив. Повече от 40 години е актьор в Театър „Българска армия”. Съучредител и дългогодишен продуцент на театралните награди „Аскеер”. Личност с незаменим принос към българската култура.

Говорим с Милен Миланов на 1 септември 2020 г. – две седмици преди неговия 70-годишен юбилей.

Милен Миланов

Ще започна от днес. Как ще коментираш театралната ситуация през 2020 година? Имаш ли усещането, че пандемията е отменила всичко?

Това е година, която не ми се коментира. Аз тихо полудявам, когато чувам мнения как светът вече няма да бъде същият, как пандемията щяла да промени погледа ни към събитията. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Вирусът обявява почивен ден

бр.29/2020

Да навреш човека наобратно в неговото тяло,
да го върнеш долу – в пещерата на ума,
да се свие в призрачното си начало,
в облаци от суеверен прах,
някъде в ядрото на смутената земя,
като рис да обикаля клетка ултравиолетов страх,
а под стъпките му тънък смях да хруска,
да не знае,
да не може,
да не иска
да повдигне
бившите си радостни очи,
сега – смразено вълчи,
да ги крие зад сплъстена грива,
да не смее срещу нищото да се опълчи…

Революциите мирно се разпускат.
И диктаторите си почиват.

лятото на 2020 г.

ПЛАМЕН ДОЙНОВ

Вашият коментар

Filed under Непремълчано

Всеки има свой личен киноразказ

Разговор на Галина Георгиева със създателите на Музея на киното
в Културен център G8

бр. 26/2020

 

Културният център G8 вече има постоянна експозиция от предмети и архиви, свързани с историята на киното у нас. Проектът се реализира с подкрепата на Столична община по инициативата „Солидарност в културата“. Експозицията може да се разгледа в рамките на киното, а създателите й Зорница Кръстева, Ирина Китова и Петър Игнатов могат дълго, с вкус и разбиране да разказват за всеки малък и голям експонат от ювелирната им колекция. Разговаряме за музея с двама от тях.

Галина Георгиева: Какво стои зад идеята и как се появи тя?

Зорница Кръстева: Идеята за нашия музей на киното не е нова, макар да се роди доста спонтанно. Собствениците на кино G8, които имат и други кина зад гърба си като „Евро Синема“ и които хранят голяма любов към киното, имаха семейна колекция от филмова техника, плакати и въобще предмети, сред които най-забележителна е една 35-милиметрова машина, произведена в България от завода за киномашини „Балкан“ и откупена от тях от читалището в
с. Долна Кремена. Имат и един ювелирен прожекционен апарат на френския филмов гигант „Пате“. Когато видях тези предмети, реших, че ще е хубаво около тях да се разкаже някаква лична история, въпреки че аз самата нямам нищо общо с киното като образование, археолог съм, но пък много обичам онзи дух на старите кина, които, както е всеизвестно, са унищожени, и който дух бих искала макар и частично да оживее някъде. Така обединихме предметите по групи, по формати – еволюцията от лента към дигитално заснемане и показ, видовете видеоформати дори видовете прожекционни апарати и пр.

Има още

Вашият коментар

Filed under на балкона

Ще изчезнат малките книжарници, след тях малките издателства. Ще пострадат печатници, редактори, преводачи

Представители на книжния бизнес в Русия – за кризата в сектора

бр. 28/2020

Книгите не влизат в списъка на стоките от първа необходимост, затова по време на карантината книжарниците затвориха и не е ясно колко от тях ще отворят след това – продажбите се сринаха с над 50%, а държавните субсидии не покриват всички разходи.
Руската електронна медия „Нож“ се обърна към представители на сектора с въпроси как изглеждаха нещата преди кризата (също небезоблачни), с какво се налага да се борят сега и как ще се променят цените на книгите и индустрията като цяло след пандемията.

Как бяха нещата преди пандемията?

Владимир Харитонов, изпълнителен директор на Асоциацията на интернет издателите
– Кризата в издателската индустрия е от доста отдавна. В Русия от около 2003 г. насам пада средният тираж. Тази системна криза е предизвикана от това, че четенето постепенно бива измествано от центъра на културния живот, а структурата на разпространение на книгите се промени: книжарниците в страната станаха с 1.5 пъти по-малко в сравнение със ситуацията отпреди десет години, но онлайн продажбите нараснаха. Освен това се появиха нови видове книги – електронни и аудиокниги, станаха по-популярни и възможностите за самопубликуване. Всичко това променя индустрията.

Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Никой не му се кара

Иванка Могилска

бр. 28/2020

 

Снимка: Иванка Могилска

Скачаме, скачаме из цялото кафене и никой не ни се кара. Следобед е, защото съм спал през деня. Трябва да е през седмицата, защото бавачката беше с мен сутринта. Татко е на работа. Сега съм с мама. Не е сигурно, че е седмица обаче, защото Алтън е с нас, а той винаги е на работа. Не знам къде е това. Мама казва, че ме е виждал в корема є. Не знам. Коремът є е малък, а аз съм голям. И като го гледам, нищо не се вижда вътре.
Скачаме, скачаме, даже крещим и никой не ни се кара. Майката на Ади не ръмжи срещу нас като лъв и не ни плаши с чудовища. Лицето є е… дълго. Мама изглежда все едно имам температура. Обаче нямам, щом сме излезли. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Да срещнеш Лайза Минели

Иванка Могилска

бр. 28/2020

Корнелия беше толкова развълнувана от откритието си, че не можа да се наслади на първата вечер от дълго чаканата почивка. Лайза Минели беше в къмпинга!

Иванка Могилска

Вечеряха, когато я видя да влиза в ресторанта. Вървеше към най-голямата маса, току на плажа, до морето и лодките. Шарените краища на ризата є помахваха на хората. Следваше я побелял мъж с мустаци. Краката му бяха къси, шкембето – леко увиснало над панталоните. Съвсем обикновени ленени панталони впрочем, в които беше прибрана още по-обикновена бяла риза с къс ръкав. Двамата седнаха. Сервитьорът веднага притича с кана вода и менюта. Поръчаха си бяло вино и то беше донесено светкавично. Лайза Минели и мъжът се погледнаха в очите, чукнаха чашите си и отпиха. После той протегна ръка през масата, тя му подаде своята и двамата се загледаха в морето.

Корнелия дръпна мъжа си за ръкава и с нещо средно между пискливи възклицания и шепот се опита да му обясни какво беше видяла току-що. Мишо изсумтя насмешливо и се съсредоточи в пилето си. Беше карал цял ден, за да пристигнат преди вечеря. Беше уморен, гладен, имаше смътен спомен коя е Лайза Минели и беше сигурен, че тя няма как да е в този гръцки къмпинг.

Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Гойко Божович: Пандемията наложи нов социален договор, основаващ се върху страха

 бр. 28/2020

Гойко Божович. Снимка: Зоран Рас

Гойко Божович е сръбски поет, есеист, литературен критик и главен редактор на издателство „Архипелаг“. С него разговаряме в средата на юни, когато пандемията от коронавирус не отшумява, но множество органичителни мерки отпадат и всички се учим дългосрочно да живеем с вируса и заплахата от него.

Г-н Божович, като говорим за пандемия, как премина тя в Сърбия? Дали сърбите с прословутото им свободолюбие я прекараха по-различно също предвид факта, че в Сърбия се практикуваха едни от най-рестриктивните мерки?

– Пандемията в Сърбия все още не е преминала. Досега имаше три фази. В първата фаза, след първоначалното омаловажаване на пандемията и разпространяването на неоснователен оптимизъм, че тази опасност ще ни подмине, веднага се премина към катастрофизъм. Бе въведено извънредно положение, последвано от полицейски час, като на хората над 65 години почти цели два месеца им беше забранено да излизат. Правителството, което първоначално твърдеше, че това е най-смешният вирус на света, започна да се обръща към населението с драматичен тон и да твърди, че няма да има достатъчно място във всички гробища в Белград взети заедно. В един момент имаше повече хора, наказани поради неясните и драконови мерки, отколкото официално болни. Във втората фаза, започнала в края на април и приключила в деня на парламентарните избори на 21 юни, от катастрофизъм се премина към горещ оптимизъм. Шокиращите заплахи бяха заменени от шумни известия за победата над вируса и похвали към правителството, че е решило още един проблем. Драконовите мерки, с армията и полицията по улиците, изведнъж изчезнаха, сякаш никога не са съществували, и правителството започна да създава нова нормалност, в която се провеждаха масови публични събития, включително футболни мачове с десетки хиляди присъстващи, без почти никаква защита. Създаде се една обществена атмосфера, че пандемията е отминала и дори лекари, близки до властите, заявиха, че „вирусът е отслабнал“. Ако производството на страх в първата фаза на пандемията послужи за засилване на авторитарната политика на правителството, показване на силата на държавата и задълбочаване на култа към силната ръка, то производството на оптимизъм във втората фаза на пандемията послужи за създаване на благоприятна среда за парламентарни избори. Изборите, обявени и отложени поради пандемията, се състояха веднага след извънредното положение, въпреки исканията на опозицията да бъдат отложени поради неравностойни и недемократични условия, както и поради епидемиологичната обстановка в страната. Правителството обаче се ръководеше от собствения си интерес, а не от този на обществото. Изборите се проведоха в условията на бойкот от страна на практически цялата демократична опозиция и в сянката на драматични и скрити новини за истинския мащаб на пандемията. Изборите просто не трябваше да пострадат заради коронавируса. Третата фаза на пандемията започна ден след изборите, в които сръбският парламент стана единственият европейски парламент без опозиция. На този ден държавният кризисен щаб обяви затягане на мерките поради пандемията и в обществеността се появиха документирани новини за укриването на точния брой пациенти и точния брой смъртни случаи от коронавирус в Сърбия. Това са шокиращи факти, които разклащат общественото мнение и говорят за дълбочината на кризата, в която се оказа цялата страна. Това вече не е просто политическа криза, нито дълбока политическа поляризация на страната, това е криза на цялото общество, в която не е пощадена нито една област, нито една професия или обществена ситуация. През цялото време липсваше разумен подход, без безсмислен катастрофизъм и без необоснован оптимизъм. На хората трябваше да им се даде проверена и пълна информация и това са много по-добри мерки от всеки полицейски час. Ако имат точна информация, повечето хора се държат разумно. Вместо това пандемията беше една рамка, в която нарасна силата на държавата и се водеше безпрецедентна политическа кампания, която завърши с безпрецедентно предизборно приключение. Всичко това ще струва скъпо на обществото и неговото здраве.

Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Луксът за мен е нещо вулгарно

Борхес у дома. Интервю на Марио Варгас Льоса

бр. 28/2020

Марио Варгас Льоса

Аржентинският писател разговаря с бъдещия нобелист през 1981 г. пред телевизионните камери. Разговорът, запазен в оригинален вид, без редакция, е част от новата книга на Льоса: „Половин век с Борхес“.

Публикува се със съкращения.

Льоса: Много се изненадах, че в библиотеката Ви не открих Ваши книги, нито една. Защо не държите свои книги в библиотеката си?

Борхес: Внимателно се грижа за библиотеката си. Кой съм аз, че да се нареждам до Шопенхауер…

Л. А също и книги за Вас. Виждам, че няма нито една от многото книги, писани за Вас.

Хорхе Луис Борхес

Б. Прочетох в Мендоса първата, която излезе по време на диктатурата.

Л. Коя диктатура, Борхес? Защото за съжаление, имаше доста…

Б. Тази на…, чието име не искам да си спомня.

Л. Нито да го произнесете.

Б. Да. Някои думи е добре да се избягват. Но да, излезе книгата „Борхес, енигма и ключ“ от Руис Диас, професор от Мендоса, и боливиеца Тамайо. Прочетох я, за да видя ще намеря ли ключа, тъй като енигмата ми е позната. След нея не съм чел никоя друга. Алисия Хурадо написа книга за мен. Благодарих є и казах: „Знам, че е хубава, но темата не ме интересува или може би ме интересува прекалено много, значи няма да я прочета“.

Л. Много добре. Кажете ми, Борхес, има нещо, което искам да Ви попитам от много години. Пиша романи и винаги съм се чувствал някак наранен от едно много хубаво Ваше изказване, но доста обидно за романистите, което звучи горе-долу така: „Каприз и разхищение е да искаш да пишеш романи, да искаш да изложиш в 500 страници нещо, което може да се формулира в едно-единствено изречение“.

Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Библиотеката на бъдещето трябва да ти дава свобода да избираш

Разговор със Слава Драганова, директор на библиотека „Родина“

Бр. 27/2020

 

Последните няколко месеца бяха изпитание за всички културни и образователни институции, които бяха принудени да се адаптират към създалата се ситуация. Как библиотека „Родина“ посрещна тези предизвикателства?

– През последните години технологиите и иновациите навлязоха във всички сфери на живота. Живеем във все по-материален и по-дигитален свят. Библиотеките не са изолирани от съвременните процеси на развитие. Те също се променят. Но техният потенциал все още не се познава добре и не се използва максимално. Библиотека „Родина“ е с автоматизирани библиотечни процеси и услуги вече повече от 20 години и ние безпроблемно преминахме към онлайн обслужване в рамките на ресурсите, с които разполагаме. Читателите ни, които имаха нужда от справки и библиотечни материали за самоподготовка, бяха обслужвани онлайн. Има още

Вашият коментар

Filed under Каузата на книгите

Панаир по време на криза (наблюдения на случаен минувач)

Бр. 27/2020

От 23 до 28 юни се проведе на открито ПроЛетния базар на книгата в София. Книжното изложение можеше да бъде посетено в парка пред Националния дворец на културата. Под сгъваеми шатри, които предпазваха едновременно от внезапен дъжд и силно слънце, новоизлезлите книги в своите лъскави и шарени корици примамваха погледите на взискателни читатели и случайни минувачи. За шест дни нито метеорологичните условия, нито корона кризата повлияха на потока от хора. Всяко издателство се беше съобразило с изискванията за дистанция и хигиена: две шишета дезинфектант в двата диагонални ъгъла на шатрите бяха на разположение за всеки, а участниците в базара носеха маски. В моментите, когато ги сваляха обаче, разкриваха усмивките, че някой ги заговаря, че минувачите разпитват за препоръки, търсят определени заглавия, или просто искат да си поговорят за книги. Има още

Вашият коментар

Filed under Каузата на книгите

Съществува специфично „желание на издателя“

Разговор с Диана Циркова

Бр. 27/2020

Снимка: Фалко Фоллерт

„Център за психосоциална подкрепа“ освен като център за психологично консултиране и обучение в сферата на психосоциалните дейности функционира и като малко издателство, което успя през изминалите над петнадесет години работа да формира своя публика, следяща за новите заглавия. Именно забележителната издателската програма – насочена както към специалисти, така и към по-широк кръг от читатели – е поводът да представим вашата дейност на страниците на „Литературен вестник“. Какъв път изминахте, преди да предложите първата книга като издатели?

– В края на 90-те години започна формирането на първите психоаналитици в България, в рамките на френското психоаналитично дружество Асоциация за фройдистки изследвания и психоаналитично формиране „Психоаналитично пространство“, със седалище в Париж. Започнаха регулярните семинари с френски психоаналитици – д-р Патрик Деларош, Клод Букобза, Ален Вание, Катрин Вание и други, които заедно с въвеждането на основните психоаналитични понятия представяха работата си във френски институции за деца и възрастни с психични проблеми. Самите те бяха автори на книги. Тогава издателство „Лик“ започна своята серия „Преноси“, в която излязоха книги на Патрик Деларош и Ален Вание. В същото време в страната се откриваха нови институции за деца, започна формиране на техния персонал, университетите се ориентираха към магистърски програми по психология, свързани с практиката. Така малка група приятели и съмишленици решихме да създадем издателство към Център за психосоциална подкрепа и да започнем издаване на серия „Практики“. Първите три книги бяха част от дейности по проекти, финансирани от различни донори и насочени към деца и юноши в риск и техните родители.

Сред авторите, които излизат на български език с логото на „Център за психосоциална подкрепа“, можем да срещнем имена като Доналд Уиникът, Франсоаз Долто, Патрик Деларош, Мод Манони, Жан Пиаже, Катрин Вание, изследващи през психоаналитична призма развитието на децата и юношите. Това ли е фокусът на издателството – психичното развитие на малолетните? Има още

Вашият коментар

Filed under Каузата на книгите

Днес „деецът“ е мъртъв

Разговор с Валентин Дишев за издателствата “АРС” и “Scribens”

Бр. 27/2020

Вие стоите зад издателствата “АРС” и “Scribens”, които подкрепят много от най-младите гласове в българската литература и хуманитаристика. Днес си говорим в твърде особено време, как ще се отрази кризата COVID-19 на младите гласове, могат ли те да станат видими в условията, в които човешкото същество се отказва доброволно от своята свобода, права и историческа перспектива?

– Ние живеем във време на невидими откази, които са далеч по-радикални и променящи света. Например отказа от тялото – превръщането му едновременно в „обект“ на непрекъсната манипулация и промяна, но и във виртуална „частица“ или вълна, фиксирана само в образ или текст. Дори когато забелязваме това, ни се струва, че анихилацията на тялото не е породила мощен взрив. А го има. Невидим, неосезаем, но променящ света. „Душата“ (или същностно човешкото, неговата „историчност“) е изведена от тялото (дори християнството, независимо от профанизиращите го интерпретации, не е правило нещо такова). С това самата историчност, но и историята, се отказват от твърд, от център, който да има своята плът-ност. Светът наистина става безкрайно пластичен, може би за първи път – само воля и представа. И това не е единствената радикална промяна… Има още

Вашият коментар

Filed under Каузата на книгите

Докато рисувам, едновременно разказвам

Разговор с Лиляна Дворянова

бр. 27/2020

И преди сте илюстрирали различни издания за деца, но „Слончето, което искаше да лети“ е вашата дебютна книга, в която създавате цялостната концепция от визуалната репрезентация до текста. Какво ви насочи към писането за деца? 

– Обичам да чета, обичам думите, но честно казано, въобще не се чувствам уверена с моите думи. Те получават сигурност само ако се хванат за ръка с образите… Затова не бих казала, че съм се насочила към писането за деца, а по-скоро към разказването  чрез образи.

Но не съм сигурна дали това разказване е само за деца, ще ми се да не е само за тях, но и за техните родители. Споделени книги – четени и гледани заедно.

Има още

Вашият коментар

Filed under Вниманието на малките

Децата са разкошна публика

Разговор с Катя Антонова от изд. „Рибка“

Бр. 27/2020

Вие сте нейна авторка, а Евгения Николова е илюстраторка на първата ви съвместна книга – едноименната на издателството ви „Рибка“. Как се зароди идеята да работите заедно върху нея и да създадете издателството съвместно с Милен Антиохов? Какви са ролите на трима ви в него?

– Винаги много съм се възхищавала на професионализма на Евгения. Тя притежава качества, които са тотален дефицит в България. Идеята да създадем издателството се появи съвсем естествено – не ни харесваше, че по онова време нямаше достатъчно интересни съвременни детски книги. Почти никакви нямаше.

Има още

Вашият коментар

Filed under Вниманието на малките

„Златно сърце“ с ново издание

бр. 27/2020

Йоанна Нейкова

Това лято подрастващите читатели ще имат възможността да се докоснат до едно от най-емблематичните произведения за деца, писани на български, тъй като първият оригинален български детски роман – „Златно сърце“ на Калина Малина – излиза в ново издание след дълго отсъствие от книжните рафтове. Новото книжно тяло на така важния за развитието на литературата за деца и юноши роман излиза под знака на издателство „Кръг“, а художественото оформление на корицата е дело на Виктор Паунов. Има още

Вашият коментар

Filed under Вниманието на малките

читАлнЯта на пет години – главното е четенето

Разговор с Александър Шпатов

бр. 26/ 2020

Точно преди пет години, през лятото на 2015 г., в Градската градина в София се появи читАлнЯта. По идея на Сдружението за градски читални и с подкрепата на Столична община запустелият преди това стъклен павилион в градината се превърна в красиво и уютно място за четене и обмен на книги. По този повод разговаряме с един от създателите на читАлнЯта, писателя Александър Шпатов – както за годишнината, така и за други инициативи на Сдружението за градски читални.

Александър Шпатов

След извънредното положение и възобновяването на дейността на читАлнЯта прави ли ви впечатление някаква промяна в посещаемостта на читателите?

– Със сигурност има по-ниска посещаемост от преди, най-малкото защото има читатели, които са избрали да продължат карантината си вън от София, със сигурност има и хора, които все още се притесняват да излизат – имаме и някои много възрастни читатели, така че – нормално е. Както е и нормално всичко да се възстанови в предишното си, ако не и в по-добро ниво. Отделно си мисля, че много хора са си казали – ето, сега имам много време да чета, запасили са се с прекалено много книги на купчина до леглото си и все още не са успели да ги прочетат. (Тук говоря и от личен опит.)

Има още

Вашият коментар

Filed under Столица

Хубавата книга никога не те разочарова

Разговор с Даниела ди Сора от италианското издателство „Воланд“

бр. 26/ 2020

Даниела ди Сора е италиански славист, русист и българист. Родена е в Рим, където по-късно завършва руски език и литература. След като се дипломира, работи шест години в Москва и четири години в България. След завръщането си в Италия преподава седемнадесет години в Пизанския университет, а след това и в Римския университет Тор Вергата. Превежда художествена литература от руски и български. През 1994 г. основава свое издателство – „Воланд“, с намерението, както казва тя, „да предлага превъзходни преводи на превъзходни книги. През годините във „Воланд“ излизат и редица български книги.

Даниела ди Сора

Госпожо Ди Сора, Вашето издателство „Воланд“ съществува вече над 25 години. Разкажете малко повече за историята му – как започна всичко и какво се случи през този четвърт век? И защо „Воланд“ – сигурно заради „Майстора и Маргарита“?

– Преди да основа моето издателство „Воланд“, съм превеждала от руски и от български за други издателства: Кузмин, Маканин, Дебелянов и много други автори, които съм обичала. В един момент си казах, че няма смисъл да продължавам да предлагам автори, които невинаги се приемаха, и започнах да си мечтая да имам издателство, което да предлага основно славянски автори. Името „Воланд“ беше избрано по тази причина – за да показва, че това е основното ни направление. Издателството беше основано през 1994 г. и първите три излезли книги бяха от автори като Гогол, Толстой и Емилиян Станев. Те все още са в каталога и продължават да се продават. Не във впечатляващи количества, но продължават… После обаче разбрах почти веднага, че само със славяните няма да стигна далеч и започнах да включвам други литератури. За щастие, „срещнах“ рано книгите на Амели Нотомб, когато писателката още не беше така известна: първата книга на Амели излезе във „Воланд“ през април 1997 г. Последваха другите френски, испанските, немските книги… и много още. Издавам малко англоезични по две основателни причини: първата е, че не познавам добре тези литератури, а втората е, че почти всички италиански издатели публикуват най-вече англоезични автори. Тогава какъв смисъл би имало?

Има още

Вашият коментар

Filed under Каузата на книгите

Немската критика за романа „Кротките“ от Ангел Игов

бр. 26/ 2020

Миналата година романът на Ангел Игов „Кротките“ беше издаден на немски (прев. Андреас Третнер, изд. eta Verlag), а в началото на юни получи немската Международна литературна награда, присъждана за съвременна чуждестранна проза. Обикновено с наградата биват отличени една книга и нейният превод на немски, но заради сложната ситуация, пред която е изправено книгоиздаването през последните месеци, през настоящата година я получиха и шестте заглавия от краткия списък на наградата. Междувременно в немската преса излязоха рецензии и отзиви за „Кротките“. Тук публикуваме (със съкращения) някои от тях.

Приятният гъдел на властта

Корицата на немското издание на „Кротките“ от Ангел Игов

 

В „Кротките“ Ангел Игов се е посветил на събитията в София от 1944 г. Това е неговият принос към културата на паметта

Корупция, евтина почивка на Черно море, приютът за бедни на Европа: така гласят само някои от стереотипите за България, които идват на ум на мнозина германци – ако въобще се сещат за нещо по темата. Дванадесет години след присъединяването към Европейския съюз балканската държава все още представлява terra incognita. Това важи в исторически и политически план, но не по-малко и в литературен – ако за момент забравим за автори като Владимир Зарев, Алек Попов и Георги Господинов, които междувременно станаха достъпни и за немската читателска публика.

Малко светлина в една от най-мрачните глави от по-новата българска история внася сега романът „Кротките“ на Ангел Игов, който неотдавна излезе в превод на немски. Годината е 1944-та, по-точно времето след девети септември. (…)

Има още

Вашият коментар

Filed under Abroad

„Лавър“ от Евгений Водолазкин – вече на български

бр. 27/ 2020

Евгений Водолазкин е сред най-популярните съвременни романисти в Русия. През 2013 г. романът му „Лавър“ получава най-големите руски литературни награди –
„Ясная поляна“ и „Большая книга“. Името му е свързвано с това на Умберто Еко, но на българския читател той досега е могъл да бъде познат единствено чрез жанра на интервюто. Миналата година в бр. 2 от 25 януари 2019 г. на в. „К“ е публикуван разговора на Наталия Няголова с писателя върху тогава все още неиздадения у нас роман „Лавър“. „Лавър“ обаче вече излезе от издателство „Панорама“ с превода на Антония Пенчева.
В разговора с Наталия Няголова Водолазкин акцентира върху словото на писателя и важния за писането отговор на въпроса „какво“. Но от „Лавър“ личи не по-малката важност и на въпроса „как“. Езикът, словото и онова, което писателят прави с него, е важен пласт в романа. Вниманието към езика е промислено и на нивото на оформлението на книгата – главите са номерирани чрез черковнославянски букви, които присъстват чрез своите числени означения.
Начинът на повествуване прави впечатление още от първите изречения на романа. Забелязва се отчетливо, че езикът смесва различни пластове, различни дискурси и регистри, така както романовото време смесва различните човешки времена. Езикът на места е приказно-легендарен, другаде – строго административен, или преливащ в умело направляван хумор. В същото време изниква обаче и въпросът за превода. За трудността при намирането на съответната подходяща дума, защото въпросът „как“ прави романа труден за превод. Има още

Вашият коментар

Filed under На фокус

Италианската преса за „Остров Крах“ на Ина Вълчанова

бр. 27/2020

ина вълчановаПобедител в литературния конкурс „Развитие“ в България и носител на Европейската награда за литература през 2017-а, годината на излизането в родината си, „Остров Крах“ е третият роман на българската писателка, журналистка и преводачка Ина Вълчанова. Преведена от Даниела ди Сора, книгата беше публикувана неотдавна в Италия от изд. „Воланд“.

Островът от заглавието е хърватският остров Крък, където се развива половината от действието; другата половина протича в българската столица София. Крък напомня българската дума крах, или с други думи катастрофа, срив, неуспех.

„Остров Крах“ е книга за приемането и търсенето на себе си, за смелостта да преследваш мечтите си и страха, че те ще се сбъднат. Радост олицетворява желанието да разгадаеш и направляваш съдбата, изпреварвайки ходовете й; а Ася представлява по-конкретната и рационална страна на човешкия дух.
Щом Радост спира да се придържа строго към сутрешния си ритуал, Ася започва да разграфява дните си на добре обособени интервали. Сутрешните кросове на Ася по каменистите пътеки на Крък са нейният опит за отчаяно и неосъзнато бягство от пълното осмисляне на същността є и изправянето очи в очи с най-съкровените є чувства. Крах претърпяват вярвания, предполагаеми истини, а също и най-вече стереотипи, условности и табута. Има още

Вашият коментар

Filed under На фокус

Виртуални самолетчета

бр.26/ 2020

Хвърчащи впечатления от един фестивал

Нева Мичева

Рис. Теодор Ушев

Анси е градче във Франция – на герба му бяла пъстърва плува на червен фон. Според Google Maps разстоянието от местното езеро (най-чистото в Европа, казват) до Женевското е между осем и девет часа пеша, в зависимост от маршрута. От 1960-а в Анси се организира най-старият и най-значим сега фестивал на анимационното кино: отначало като биенале, а от 1997-ма нататък – ежегодно. В течение на пет дни в началото на юни всичко ново и любопитно от световната анимация се стича в местните кина. Стичат се и хиляди гости, най-ревностните от които си имат ритуали. Например да сгъват от подръчни материали хартиени самолетчета, които да хвърлят към сцената, или да викат „Заек!“ (Lapin!), когато мернат рисувано зайче на екрана. Дали се вика при всяко зайче, или само при това в рекламите на фестивала – не знам (както впрочем и да правя самолетчета). Надявах се тази година да науча, но пандемията попречи. И тъкмо когато и откъм Анси лъхна на тъга и несигурност, както откъм други анулирани киносъбития –Кан, Карлови Вари, Венеция, – анимационният фестивал се качи онлайн. Смелата маневра не просто го преведе през тегавите обстоятелства, но и го направи по-дълъг и демократичен. Анси беше в Мрежата от 15 до 30 юни, отворен срещу абонамент от 15 евро за всеки зрител от всяка точка на планетата. С платформата се боравеше лесно; филмите бяха субтитрирани на английски и френски; не липсваха видеоразговори с авторите, записи на майсторски класове и включвания от награждаването (раздробено на трийсетина индивидуални „церемонии“). Има още

Вашият коментар

Filed under на балкона

ВАЗОВ

бр. 25/2020

Мирела Иванова

Днес Вазов все повече прилича на връх, обвит в мъглата на патосите, обгърнат с митологии, с ново признание и нови прочити, възвисен над евтините подмятания, безцеремонни гаври и хулителства, които не са му били спестени и приживе.

Eдин от възможните начини да преоткрием и проумеем Вазов днес, сто и седемдесет години след рождението му, е да си припомним важните неща, биографията на духа му, биографията на сърцето му, простите песни, които текат в кръвта ни, откакто се помним. Нямаме никакви оправдания, че не сме го чели или не го четем, освен че е непосилно да притежаваме монолитността и величието на неговия дух, освен че се разпадаме на отломъци бит и отчаяние, освен че се давим в стихията на езика му: “от руйни тонове какъв разкош, какъв размах и изразитост жива”. Има още

Вашият коментар

Filed under Първа страница