Парцел номер сто петдесет и осем

Иван Стефанов

бр. 25/2016
15-mechanistic_chessДокато прокарвах ръбчето на хартиения билет под ноктите си, забелязах че Герта, Роберта и Гертруд бяха седнали на предните три седалки. Косите им бяха вече поскъсени, подобно на всички жени около тази зряла възраст, а допрените до тялото ръце издаваха дискомфорта, в който бяха изпаднали. Десетина реда по-напред свещеникът казваше последни думи преди ковчегът да се затвори, а в залата определено не се пазеше тишина. Най-много шум вдигаха трите дами с немски имена, седящи пред мен. Физически видимото сконфузено и сдържано поведение на жените контрастираше със силно изявените им говорни дефекти и уличен език. В стаята настъпи тишина в момента, когато Герта се изправи и тръгна по пътеката към ковчега. Ходейки, свали дясната си ръкавица и забърса сълзите, капещи на бузите й. Двете й приятелки замлъкнаха. Залата бе тясна, но дълга, подобна на всяка базилика. Свещениците окачваха черни пердета по стените, а ниска църковна служителка хвърляше горящи свещи в кофа с вода. Капакът хлопна. Мишките чуваха единствено обувките на хората и съвсем скоро залата се бе изпразнила. Там някъде бях аз. Заспал на една от пейките зад Герта, Роберта и Гертруд. Трите възрастни жени се прегръщаха и тъкмо си сядаха обратно на местата, когато се събудих. Има още

Вашият коментар

Filed under Прочити

Новата природа

Огнян Касабов, Мария Калинова, ВБВ,
Димитър Божков, Юнуз М. Юнуз,
Камелия Спасова 

бр. 24/2016

IMG_8295ed3.jpg

Сн. Йоанна Нейкова

Какво обещахме?

На 18 май 2011 г. в това-вече-не-е-литературен-вестик (ЛВ, бр. 18/2011) започнахме подготовка за петилетката на дада с преводи, авторски текстове и анализи. В редакторския манифест ΧΑΟΣ (ЛВ, бр. 27/2015) припомнихме, че през 2016 г. е стогодишнината от събирането в „Кабаре Волтер“ (Цюрих) и първите дадистки манифести. И така: 1916 е годината на дада. Обещахме, че 2016 г. нещата ще продължат и ще има безредие. Въпросът е:

Какъв е залогът?

Българската литература и култура е заложник на автентичността, на непосредственото писане, говорене, действане, което едновременно крепи и обслужва едното. А едното на литературата е винаги старото едно, безспорното едно, господарското едно. То е основано еднократно и в началото; то принадлежи единствено на основателите и бащите, на мачовците и героите. Не е учудващо, че едното не е исторично, а природно. Българската литература е заложник на същата природа на едното. Изключения от него има, но с безпощадна повторителност изчезват условията за тяхното припомняне и посочване. Можем да наречем тази безпощадност – периодичност на контекста. Тогава: Има още

има 1 коментар

Filed under Първа страница

литературен вестник през 2016-а

Стефан Иванов

 

едни писатели гледат по свой начин на литературата
и това е окей
имат сляпо петно

други писатели гледат по друг начин
и това е окей
те също имат сляпо петно

срещата между тях
не би трябвало
да е скандал
от който нищо не произлиза
всеки е себе си
няма да се промени

наоколо
между обидите
полето се стеснява
става все по-просто
и не като обратното на сложно
все по-празно
все по-кухо е

може да се иска хората да са различни 

може да се псува че не са такива 

каквито уж трябва да бъдат

това не помага
да се вижда по-добре
тъмната страна
на страницата 

мъртвата зона не оживява
от крясък

бялото в черните букви
на вестника
го е страх

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Всичко е prевод…

4-5 (2)Заглавието на тази книга, съставено по често използваната формула „За…“, освен като кратко и ясно, щеше да може да се определи и като „традиционно“ или „класическо“, ако я нямаше почти незабележимата уловка в начина му на изписване: първите две букви на съществителното в това заглавие не са на кирилица, а на латиница. Наистина хитроумно изпитание за наблюдателността на читателя, защото зрителната прилика с писмения вид на думата, ако тя си беше изцяло с кирилски букви, е достатъчно голяма, за да не се обърне внимание на присъствието на двете чужди начални букви. В мига, в който читателят го забележи обаче, той осъзнава, че събирането на елементи от две азбуки, от два писмени кода в централната за самото изследване дума „превод“, много находчиво и умело онагледява своеобразното свързване и „сродяване“ между два различни езикови и смислови свята, каквото по същината си представлява преводът като културен феномен. Изкушавам се да припиша и още едно значение на хрумването на художничката на корицата Дима Дамянова, независимо дали самата тя умишлено го е вложила или не: двете латински букви PR са популярно съкращение на английския израз за така наречените „връзки с обществеността“. E, нека се опитаме да си дадем сметка колко много видове обществени и културни свързвания и сближавания биха били немислими без превода! Има още

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Седем непубликувани писма на Димитър Шишманов до Луиджи Салвини

Джузепе дел’Агата

бр. 22/2016

fountain-pen-447575_640Веднага след приключването на агресивната и унищожителна война, започната от нацистко-фашисткия блок и неговите съюзници, на много места, а не само в Нюрнберг, се провеждат процеси, често под давление на американската политика, за да бъдат осъдени по силата на нещо като интернационален акт на възмездие многобройните военнопрестъпници, виновни за милионите невинни жертви. Коалицията на Отечествения фронт, дошла на власт в България на 9 септември 1944 г. благодарение на победното навлизане на Червената армия в страната, отначало е напълно единодушна относно сформирането на Народни съдилища, които да съдят отговорните за прохитлеристката политика на последните правителства и за кървавите репресии, често пъти без никакъв процес, на разрастващото се партизанско движение. След поправка в Закона за защита на държавата тези задачи, по-рано влизали в задълженията на полицията, са били възлагани на армейски части. В много държави се стига до смъртни присъди, но в случая с България броят на осъдените на смърт от Народния съд е изключително висок. Веднага след смяната на властта много от задържаните, със или без основание, за престъпления срещу партизаните или опозиционерите биват ликвидирани без никакъв процес заради отмъщения, често пъти по лични причини, без видима съпротива от страна на дошлата на власт коалиция. Първият процес на Народния съд е насочен срещу онези, които са смятани за главните виновници за прохитлеристката политика и за катастрофалното икономическо състояние на страната: регентите (след смъртта на Борис III през август 1943 г. на връщане от среща с Хитлер), министър-председателите, министри и депутати от Народното събрание. Има още

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Аз съм борхесианец и същевременно перонист. А какъв беше въпросът за Кортасар?

бр. 16/2016

Разговор с Карлос Алето

9-P1250523-Carlos_Aletto

Карлос Алето с българската си преводачка Галена Райчева

Таня Петрова: Повод за днешния разговор е пристигането в София на един от известните аржентински критици и писатели, а това все пак е рядкост – в София да гостува чуждестранен критик. Използваме повода да се срещнем с него, защото една от книгите му се казва „Диалог за една поетика“, а в нея героят на изследването е Хулио Кортасар. Ние от издателска група „Агата А“ сме основен издател на Кортасар в България. А буквално от вчера на книжния пазар е „Някой си Лукас“, един от последните забележителни сборници с разкази на Кортасар, така че разговорът ще върви и около самия Кортасар, и около критиката, и около видовете писане, и може би около това всъщност в периферията ли остават Аржентина и България и как се съотнасят литературата в Аржентина и тази в България. По този повод при нас гости освен Карлос Алето, когото току-що представих, е един от преводачите на Хулио Кортасар, Красимир Тасев, който освен това защити и дисертация на тема Кортасар, и е преподавател в Софийския университет. При нас е и Лили Табакова – преподавател в Софийския университет по латиноамериканска литература и преводач от испански, на нея тепърва й предстои да се сблъска с Кортасар в ролята на негов преводач. Записът се води от Радослав Чичев, Българско национално радио, програма „Христо Ботев“, поет, който пък участва миналата година в нашите прочути джаз четения на Кортасар. И така, предлагам да започнем.

Й. Ефтимов: Благодаря, Таня. Сериозно начало – като покана за танц. Така че ще бъда и аз внимателен с първия си въпрос. Една от последните книги на г-н Алето е на тема Кортасар. Аз обаче хвърлих едно око на туитър профила на г-н Алето и там той се самоназовава борхесианец и перонист, а не кортасарианец. Така че това е една тема, която може да засегнем, а може и да не засегнем в разговора – има ли лагери, така да се каже, на Кортасар и на Борхес? Във всеки случай нека по-скоро да започнем наистина с интереса Ви, г-н Алето, към Кортасар. Голямо предизвикателство ли е за един аржентински критик да се захване с, така да се каже, едната от няколкото, ако не от двете главни фигури на аржентинския модернизъм и на съвременната аржентинска проза? Предполагам, че непрекъснато се издават много други книги и критически текстове в периодични издания върху Кортасар. Има още

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Спекулата с младите

бр. 16/2016

Йордан Ефтимов

Sketch2

Боян Монтеро, студент в Художествената академия „Герит Ритвелд“, Амстердам

Причината да напиша тези размишления е едно явление, което напоследък се отличава с прекалено досадна честота – бойният вик „Дайте път на младите!“ Обикновено произнасян от автори на възраст около 60-те, които са спрели да публикуват (а вероятно и да пишат) активно от години. Не може да се отрече – викът звучи красиво в ушите на мнозина. Та по какво да отличим от людмилаживковското „Бъдещето принадлежи на децата“? Работата е там, че в това викопроизнасяне проблематично е почти всичко – кой го произнася, защо го произнася, кои са тези млади и какво означава да им се даде път.
Да започнем с това кой го произнася и защо. Едва ли има някой, който следи актуалната литературна ситуация у нас, който да не помни как през 2008 г. Мартин Карбовски се прояви като културен мениджър, лансирайки една „Антология на живите“, в която манифестно се налагаше идеята, че живи автори са включените вътре, които обаче не заемат полагащото им се място в литературното поле. За да усили ефекта, Карбовски дори проведе война с един избран от него представител на „старите“. Горкият Виктор Пасков, сам винаги (практически до смъртта си) заемащ позицията на enfant terrible, се оказа насила припознат като старец с брада и прекомерна власт. Казвам „горкият“, защото той се улови в капана и зае неприсъщата му роля. И в тази ситуация изведнъж вестник „Труд“ публикува отворено писмо до Карбовски от… Любомир Левчев. В него 73-годишният дългогодишен председател на СБП подкрепяше дръзновението на Карбовски и приятелите му и със симпатия го сравняваше с младия Маяковски (сякаш Маяковски е бил „стар“ някога). Това е само симптоматичен пример.
Давам този пример, защото обикновено произнесено като програма лансирането на „младите“ е на първо място параван, зад който се крие план за такива „млади“, които да изпълняват програмата на лансиралия ги и да му бъдат благодарни. Това си е чист план за злоупотреба. Има още

има 1 коментар

Filed under Първа страница