За плагиатството, моженето и морала в академичния живот

бр. 7/2018

Мария Стамболиева

Повод да напиша тези редове е обявен конкурс за професор по общо и сравнително езикознание (Морфосинтаксис на английски език) в ЮЗУ „Неофит Рилски“ – гр. Благоевград, с единствен кандидат доц. д-р Елисавета Бояджиева – преподавател с доказани случаи на плагиатство при всеки опит да се хабилитира като англицист, който освен това много слабо владее английския език. Независимо от тези обстоятелства, тя вече десетилетие стои начело на англицистиката в ЮЗУ като ръководител на Катедрата по романистика и германистика. Член е и на Факултетния съвет на Филологическия факултет на Университета.
Запознах се с един от трудовете на Е. Бояджиева през 1999 г., когато бях назначена за суперрецензент по конкурс за доцент по германски езици (английски) в ЮЗУ с единствен кандидат д-р Бояджиева. По време на обсъждането на хабилитационния й труд („Изследване на падежните отношения в английския език с оглед на славянските езици“, ИК Тип Топ Прес, 1998) в Специализирания съвет при ВАК бяха изразени съмнения за плагиатство и беше констатирано много слабо владеене на английския език от страна на кандидатката. Поради това Съветът не я беше избрал за доцент. Моята задача беше да проверя дали тези съмнения са оправдани. Има още

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Непремълчано

Кларис Лиспектор – писателката, която умее да вижда нестандартно

бр. 7/2018

Амелия Личева

Кларис Лиспектор е не просто най-известната бразилска писателска, но и авторка със световна слава. Името й особено нашумява покрай френския феминистки проект за писане с тялото и покрай днешните все по-засилващи се занимания на съвременните компаративисти с понятието „световна литература“. В статията си от 1979 г. „Да живее портокалът“ Елен Сиксу отделя специално внимание на писането на Лиспектор и отбелязва, че бразилската писателка има специфично женско отношение към нещата, което избягва господството и владеенето им, а демонстрира една специфична стимулираща загриженост по отношение на тях. И вече малко по-общо в това тя вижда жестове на тялото, желанията, които го ръководят и които рефлектират в съзиданието, в удоволствието от биването, а не в доминацията. И наистина темата за предметите, за тяхната самостоятелност, за тихата им враждебност и самодостатъчност, но и за бързите преходи в други състояния, които ги правят желани, вдъхновяващи, са сред честите теми в разказите на Лиспектор. Затова и никак не е случайно, че тя е мислена като емблема на женското писане. Още повече като добавим причудливите й метафори, асоциативността на стилистиката, както и многобройните експерименти с логиката. Има още

Вашият коментар

Filed under Тъй рече редакторът

Агент „Георги“, агент „Пърличев“, агент „Богдан“ и нататък

бр. 6/2018

Пламен Дойнов

От ноември 2017 г. институтът, който за краткост се нарича Комисия по досиетата, започна да оповестява проверките си за собствениците, управителите, директорите, заместник-директорите, главните редактори, заместник главните редактори, членовете на редакционните съвети, политическите коментатори, водещите на рубрики в печатни издания, но вече с профил културна и литературна периодика. Към вече известните от предишни оповестявания агентурни имена се наредиха нови: откъм сп. „Литературни Балкани“ – Георги Гроздев (сътрудник „Гълъбов“); откъм „Литературен вестник“ – Владимир Трендафилов (агент „Богдан“) и Георги Цанков (агент „Пърличев“); откъм „Български писател“ – Христо Георгиев (агент Войводов“); откъм сп. „Пламък“ – Паруш Парушев (агент „Русев“); откъм сп. „Панорама“ – Валентина Бояджиева (агент „Ана-ІІ“, агент „Анета“, или „Анет“), Йордан Костурков (съдържател на явочна квартира „Центъра“), Катя Митова (агент „Филипов“), Любомир Илиев (агент „Георги-ІІ“, или просто „Георги“); откъм в. „Литературен форум“ – Иван Симеонов (агент „Асен Найденов“ и агент „Владимиров“) и т.н. Повтарям, че тук споменавам само част от новоогласените, а не преповторените от предишни решения на Комисията. Има още

Вашият коментар

Filed under Непремълчано

Второто действие на драмата около наградата „Иван Пейчев“

бр. 6/2018

Михаил Неделчев

1.
За разлика от първото (декемврийският скандал), второто действие на драмата около шуменската награда на името на поета Иван Пейчев (вече от месец януари) завършва с пълен успех на първия партиен и съюзен ръководител – Председателят на Съюза на българските писатели Боян Ангелов. След като редиците са строени за решителен отпор, бойците мобилизирани, отговорните фактори предупредени, този соросоид и жълтопаветник, този хамелеон и ръмжащ в мрака на Хелоуин чакал, този изразител на неолиберална наглост Михаил Неделчев е натикан в миша дупка. Беше му казано, след като си беше позволил да напише гнусния си пасквил „Памет за Иван Пейчев. Сдържано за един литературен скандал“, че клеветите срещу сто и пет годишния Съюз няма да му бъдат простени, че за нахалството си ще получи заслуженото, че той ще има да види какво ще му се случи, че дълго ще си ближе раните, че който сее ветрове, той жъне бури, че всеки, вдигнал ръка срещу тази сила – Отечеството и неговите велики синове, чиито естествени, по право апологети и наследници са именно и единствено те, членовете на Съюза на българските писатели и техният Председател, – винаги е получавал заслуженото. Има още

Вашият коментар

Filed under Дискусионен клуб

Георги Господинов: Накрая ще останат няколко добре написани истории или изречения

бр. 5/2018

Надежда Олег Ляхова. „Чувал Желания“. От изложбата „Форми на съвместно съществуване“ в галерия „Структури“

Георги, през тази година стават петдесет години от 1968 – година, много лична за теб, която обаче ти превърна и в литературна година, в сюжет и образ от творчеството си; може да се каже, че я митологизира. Писал си много за 68-ма, и все пак, какво ти се иска да кажеш за нея или за тази годишнина сега, в началото на 2018?
– Спомням си я в детайли, разбира се. Изпуснал съм само първите седем дни от нея. Всъщност много обичам тази година, нека го кажа ясно. Дори когато съм писал, че тя се е случила на едни места, на други – не, и е адски важно да говорим за това неслучване. Неслучилите се революции траят най-дълго. И най-често са обвити в мълчание. Та преди десетина години още написах един текст, който излезе първо в „Култура”, едно лично и в някакъв смисъл експресионистично календарче за 1968. Десет години по-късно не бих се отказал от никоя дума. Абсолютно съм убеден, че трябва да изговорим тази година докрай – с началото и края на илюзиите, с Младежкия фестивал, с участието ни в потушаването на Пражката пролет, с това какво е било да си млад през 68-ма в България, дори със слуха, че „Битълс” искали да пеят в София, който притеснил сериозно властта. С всяко следващо събитие и несъбитие след това, с първия митинг от 3 ноември, с протестите от 1996/7, с по-късните, вече охулени и демонизирани протести от 2013, с всяко едно от тях сякаш се опитваме да извършим тази неслучила се тогава 1968-ма. Както и да е, това е дълга тема. Всеки има право да помни тази година, дори родените в нея и след нея. И днес, през 2018, 50 години по-късно, живеейки в тотално подменен свят, подменен с обидна лекота, новата 1968-ма, струва ми се, предстои. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Отдалечеността понякога помага нещата да бъдат видени по-добре

бр. 5/2018

Разговор с писателката Славенка Дракулич

Славенка Дракулич е една от най-известните съвременни хърватски писателки. Емигрира от родината си в началото на 90-те години на миналия век, по време на войните в бивша Югославия, днес живее в Стокхолм и Загреб. Авторка е на романи, есета, документалистика, превеждани на над двадесет езика. Българската публика познава книгата й „Басни за комунизма” (прев. Т. Папазова, ИК „Жанет 45”, 2009), а в края на миналата година излезе и романът й „Дора и Минотавъра” (прев. А. Тихинова-Йованович, изд. „Наука и изкуство”, 2017).
На стр. 15 в този брой на ЛВ публикуваме откъс от романа й „Фрида, или за болката” (2007), тематично силно свързан с „Дора и Минотавъра”.


Госпожо Дракулич, скоро на български излезе романът Ви „Дора и Минотавъра”, посветен на фотографката и художничка Дора Маар и на живота й с Пикасо. Авторка сте и на роман за художничката Фрида Кало, чийто живот пък е белязан от връзката й с Диего Ривера. Но това не са биографични романи, а по-скоро анализ на природата на таланта. Как стигнахте до тази тема и кой е основният акцент във Вашата интерпретация?
– В романа „Дора и Минотавъра” проследявам общите очертания на нейния живот, но всъщност ме интересува вътрешния й живот, както и нейното виждане на отношенията с Пикасо. Същия метод прилагам и в романа за Фрида Кало. И двете се занимават с изкуство, принадлежат на едно и също поколение, живеят с прочути, доста по-възрастни от тях мъже. Приемат ги като ментори, като ненадминати авторитети в областта на изкуството. Но Дора и Фрида са две абсолютно различни жени. При подобни житейски обстоятелства те реагират напълно противоречиво: Фрида не се предава пред болестта, рисува при всички обстоятелства и остава вярна на себе се. Инстинктът й на артист е по-силен от болестта и любовта към Диего Ривера, по-силен е от всичко. А Дора се оттегля, престава да снима и жертва себе си в името на любовта към Пикасо, както често се обяснява това. Мисля, че причината е в авторитета на Пикасо като художник, който й казва горе-долу следното – ти се занимаваш с фотография, но фотографията не е твоето изкуство, зарежи я и рисувай. И Дора се подчинява. Нужни са сили, за да се противопоставиш на преценката на човека, комуто вярваш безпрекословно, така, както Дора е вярвала на Пикасо. Третата, заключителна книга от трилогията, издадена миналата година, се нарича „Милева Айнщайн, теория на тъгата”. Милева, първата съпруга на Алберт Айнщайн и майка на двамата му сина, макар и да не е човек на изкуството, а учен, е най-трагичният образ от моите три героини. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

За киното, литературата и театъра с режисьора Костадин Бонев

бр. 5/2018

Костадин Бонев е режисьор на игралните филми „Подгряване на вчерашния обед“ (2002), „Военен кореспондент“ (2008) и „Потъването на Созопол“ (2014), който му носи множество национални и международни награди. Работи усърдно и в полето на документалистиката, като филмът му „Никола Вапцаров. Пет разказа за един разстрел“ (2013) е образцово филмово изследване за живота на поета. Наскоро К. Бонев засне нов игрален филм, който смесва в себе си различни фикционални пространства и времеви пластове, фантазия и реалност. Литературата съпътства всичките му работи, вдъхновява се от руския авангард и нарича Франц Кафка „пророкът на ХХ век“.

 

Костадин Бонев на снимачната площадка на филма „Далеч от брега“. Сн. Преслав Белев

На какъв етап е новият Ви филм „Далеч от брега“?
– Работното заглавие на филма е „Вълците идат“, но да, заглавието, с което филмът може би ще излезе, е „Далеч от брега“ – то се появи по време на снимките. Снимахме през октомври и ноември, а в момента работим върху монтажа. Снимачният период беше изключително вълнуващ, снимахме в Бургас, на пристанището, и четири седмици в Ямбол, където основната ни снимачна площадка беше Ямболският драматичен театър „Невена Коканова“. Планираме филмът да е готов до лятото, може би с премиера на фестивала „Златна роза“. В него ще видим водещи актьори от различни поколения – Пенко Господинов е в главната роля, участват още Йоана Буковска, Жорета Николова, Мая Новоселска, Добрин Досев, Антонио Дмитриевски. Стефан Вълдобрев е с ключова роля във филма, а в момента работим и върху музиката. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме