Всеки има свой личен киноразказ

Разговор на Галина Георгиева със създателите на Музея на киното
в Културен център G8

бр. 26/2020

 

Културният център G8 вече има постоянна експозиция от предмети и архиви, свързани с историята на киното у нас. Проектът се реализира с подкрепата на Столична община по инициативата „Солидарност в културата“. Експозицията може да се разгледа в рамките на киното, а създателите й Зорница Кръстева, Ирина Китова и Петър Игнатов могат дълго, с вкус и разбиране да разказват за всеки малък и голям експонат от ювелирната им колекция. Разговаряме за музея с двама от тях.

Галина Георгиева: Какво стои зад идеята и как се появи тя?

Зорница Кръстева: Идеята за нашия музей на киното не е нова, макар да се роди доста спонтанно. Собствениците на кино G8, които имат и други кина зад гърба си като „Евро Синема“ и които хранят голяма любов към киното, имаха семейна колекция от филмова техника, плакати и въобще предмети, сред които най-забележителна е една 35-милиметрова машина, произведена в България от завода за киномашини „Балкан“ и откупена от тях от читалището в
с. Долна Кремена. Имат и един ювелирен прожекционен апарат на френския филмов гигант „Пате“. Когато видях тези предмети, реших, че ще е хубаво около тях да се разкаже някаква лична история, въпреки че аз самата нямам нищо общо с киното като образование, археолог съм, но пък много обичам онзи дух на старите кина, които, както е всеизвестно, са унищожени, и който дух бих искала макар и частично да оживее някъде. Така обединихме предметите по групи, по формати – еволюцията от лента към дигитално заснемане и показ, видовете видеоформати дори видовете прожекционни апарати и пр.

Има още

Вашият коментар

Filed under на балкона

Ще изчезнат малките книжарници, след тях малките издателства. Ще пострадат печатници, редактори, преводачи

Представители на книжния бизнес в Русия – за кризата в сектора

бр. 28/2020

Книгите не влизат в списъка на стоките от първа необходимост, затова по време на карантината книжарниците затвориха и не е ясно колко от тях ще отворят след това – продажбите се сринаха с над 50%, а държавните субсидии не покриват всички разходи.
Руската електронна медия „Нож“ се обърна към представители на сектора с въпроси как изглеждаха нещата преди кризата (също небезоблачни), с какво се налага да се борят сега и как ще се променят цените на книгите и индустрията като цяло след пандемията.

Как бяха нещата преди пандемията?

Владимир Харитонов, изпълнителен директор на Асоциацията на интернет издателите
– Кризата в издателската индустрия е от доста отдавна. В Русия от около 2003 г. насам пада средният тираж. Тази системна криза е предизвикана от това, че четенето постепенно бива измествано от центъра на културния живот, а структурата на разпространение на книгите се промени: книжарниците в страната станаха с 1.5 пъти по-малко в сравнение със ситуацията отпреди десет години, но онлайн продажбите нараснаха. Освен това се появиха нови видове книги – електронни и аудиокниги, станаха по-популярни и възможностите за самопубликуване. Всичко това променя индустрията.

Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Никой не му се кара

Иванка Могилска

бр. 28/2020

 

Снимка: Иванка Могилска

Скачаме, скачаме из цялото кафене и никой не ни се кара. Следобед е, защото съм спал през деня. Трябва да е през седмицата, защото бавачката беше с мен сутринта. Татко е на работа. Сега съм с мама. Не е сигурно, че е седмица обаче, защото Алтън е с нас, а той винаги е на работа. Не знам къде е това. Мама казва, че ме е виждал в корема є. Не знам. Коремът є е малък, а аз съм голям. И като го гледам, нищо не се вижда вътре.
Скачаме, скачаме, даже крещим и никой не ни се кара. Майката на Ади не ръмжи срещу нас като лъв и не ни плаши с чудовища. Лицето є е… дълго. Мама изглежда все едно имам температура. Обаче нямам, щом сме излезли. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Да срещнеш Лайза Минели

Иванка Могилска

бр. 28/2020

Корнелия беше толкова развълнувана от откритието си, че не можа да се наслади на първата вечер от дълго чаканата почивка. Лайза Минели беше в къмпинга!

Иванка Могилска

Вечеряха, когато я видя да влиза в ресторанта. Вървеше към най-голямата маса, току на плажа, до морето и лодките. Шарените краища на ризата є помахваха на хората. Следваше я побелял мъж с мустаци. Краката му бяха къси, шкембето – леко увиснало над панталоните. Съвсем обикновени ленени панталони впрочем, в които беше прибрана още по-обикновена бяла риза с къс ръкав. Двамата седнаха. Сервитьорът веднага притича с кана вода и менюта. Поръчаха си бяло вино и то беше донесено светкавично. Лайза Минели и мъжът се погледнаха в очите, чукнаха чашите си и отпиха. После той протегна ръка през масата, тя му подаде своята и двамата се загледаха в морето.

Корнелия дръпна мъжа си за ръкава и с нещо средно между пискливи възклицания и шепот се опита да му обясни какво беше видяла току-що. Мишо изсумтя насмешливо и се съсредоточи в пилето си. Беше карал цял ден, за да пристигнат преди вечеря. Беше уморен, гладен, имаше смътен спомен коя е Лайза Минели и беше сигурен, че тя няма как да е в този гръцки къмпинг.

Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Гойко Божович: Пандемията наложи нов социален договор, основаващ се върху страха

 бр. 28/2020

Гойко Божович. Снимка: Зоран Рас

Гойко Божович е сръбски поет, есеист, литературен критик и главен редактор на издателство „Архипелаг“. С него разговаряме в средата на юни, когато пандемията от коронавирус не отшумява, но множество органичителни мерки отпадат и всички се учим дългосрочно да живеем с вируса и заплахата от него.

Г-н Божович, като говорим за пандемия, как премина тя в Сърбия? Дали сърбите с прословутото им свободолюбие я прекараха по-различно също предвид факта, че в Сърбия се практикуваха едни от най-рестриктивните мерки?

– Пандемията в Сърбия все още не е преминала. Досега имаше три фази. В първата фаза, след първоначалното омаловажаване на пандемията и разпространяването на неоснователен оптимизъм, че тази опасност ще ни подмине, веднага се премина към катастрофизъм. Бе въведено извънредно положение, последвано от полицейски час, като на хората над 65 години почти цели два месеца им беше забранено да излизат. Правителството, което първоначално твърдеше, че това е най-смешният вирус на света, започна да се обръща към населението с драматичен тон и да твърди, че няма да има достатъчно място във всички гробища в Белград взети заедно. В един момент имаше повече хора, наказани поради неясните и драконови мерки, отколкото официално болни. Във втората фаза, започнала в края на април и приключила в деня на парламентарните избори на 21 юни, от катастрофизъм се премина към горещ оптимизъм. Шокиращите заплахи бяха заменени от шумни известия за победата над вируса и похвали към правителството, че е решило още един проблем. Драконовите мерки, с армията и полицията по улиците, изведнъж изчезнаха, сякаш никога не са съществували, и правителството започна да създава нова нормалност, в която се провеждаха масови публични събития, включително футболни мачове с десетки хиляди присъстващи, без почти никаква защита. Създаде се една обществена атмосфера, че пандемията е отминала и дори лекари, близки до властите, заявиха, че „вирусът е отслабнал“. Ако производството на страх в първата фаза на пандемията послужи за засилване на авторитарната политика на правителството, показване на силата на държавата и задълбочаване на култа към силната ръка, то производството на оптимизъм във втората фаза на пандемията послужи за създаване на благоприятна среда за парламентарни избори. Изборите, обявени и отложени поради пандемията, се състояха веднага след извънредното положение, въпреки исканията на опозицията да бъдат отложени поради неравностойни и недемократични условия, както и поради епидемиологичната обстановка в страната. Правителството обаче се ръководеше от собствения си интерес, а не от този на обществото. Изборите се проведоха в условията на бойкот от страна на практически цялата демократична опозиция и в сянката на драматични и скрити новини за истинския мащаб на пандемията. Изборите просто не трябваше да пострадат заради коронавируса. Третата фаза на пандемията започна ден след изборите, в които сръбският парламент стана единственият европейски парламент без опозиция. На този ден държавният кризисен щаб обяви затягане на мерките поради пандемията и в обществеността се появиха документирани новини за укриването на точния брой пациенти и точния брой смъртни случаи от коронавирус в Сърбия. Това са шокиращи факти, които разклащат общественото мнение и говорят за дълбочината на кризата, в която се оказа цялата страна. Това вече не е просто политическа криза, нито дълбока политическа поляризация на страната, това е криза на цялото общество, в която не е пощадена нито една област, нито една професия или обществена ситуация. През цялото време липсваше разумен подход, без безсмислен катастрофизъм и без необоснован оптимизъм. На хората трябваше да им се даде проверена и пълна информация и това са много по-добри мерки от всеки полицейски час. Ако имат точна информация, повечето хора се държат разумно. Вместо това пандемията беше една рамка, в която нарасна силата на държавата и се водеше безпрецедентна политическа кампания, която завърши с безпрецедентно предизборно приключение. Всичко това ще струва скъпо на обществото и неговото здраве.

Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Луксът за мен е нещо вулгарно

Борхес у дома. Интервю на Марио Варгас Льоса

бр. 28/2020

Марио Варгас Льоса

Аржентинският писател разговаря с бъдещия нобелист през 1981 г. пред телевизионните камери. Разговорът, запазен в оригинален вид, без редакция, е част от новата книга на Льоса: „Половин век с Борхес“.

Публикува се със съкращения.

Льоса: Много се изненадах, че в библиотеката Ви не открих Ваши книги, нито една. Защо не държите свои книги в библиотеката си?

Борхес: Внимателно се грижа за библиотеката си. Кой съм аз, че да се нареждам до Шопенхауер…

Л. А също и книги за Вас. Виждам, че няма нито една от многото книги, писани за Вас.

Хорхе Луис Борхес

Б. Прочетох в Мендоса първата, която излезе по време на диктатурата.

Л. Коя диктатура, Борхес? Защото за съжаление, имаше доста…

Б. Тази на…, чието име не искам да си спомня.

Л. Нито да го произнесете.

Б. Да. Някои думи е добре да се избягват. Но да, излезе книгата „Борхес, енигма и ключ“ от Руис Диас, професор от Мендоса, и боливиеца Тамайо. Прочетох я, за да видя ще намеря ли ключа, тъй като енигмата ми е позната. След нея не съм чел никоя друга. Алисия Хурадо написа книга за мен. Благодарих є и казах: „Знам, че е хубава, но темата не ме интересува или може би ме интересува прекалено много, значи няма да я прочета“.

Л. Много добре. Кажете ми, Борхес, има нещо, което искам да Ви попитам от много години. Пиша романи и винаги съм се чувствал някак наранен от едно много хубаво Ваше изказване, но доста обидно за романистите, което звучи горе-долу така: „Каприз и разхищение е да искаш да пишеш романи, да искаш да изложиш в 500 страници нещо, което може да се формулира в едно-единствено изречение“.

Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Библиотеката на бъдещето трябва да ти дава свобода да избираш

Разговор със Слава Драганова, директор на библиотека „Родина“

Бр. 27/2020

 

Последните няколко месеца бяха изпитание за всички културни и образователни институции, които бяха принудени да се адаптират към създалата се ситуация. Как библиотека „Родина“ посрещна тези предизвикателства?

– През последните години технологиите и иновациите навлязоха във всички сфери на живота. Живеем във все по-материален и по-дигитален свят. Библиотеките не са изолирани от съвременните процеси на развитие. Те също се променят. Но техният потенциал все още не се познава добре и не се използва максимално. Библиотека „Родина“ е с автоматизирани библиотечни процеси и услуги вече повече от 20 години и ние безпроблемно преминахме към онлайн обслужване в рамките на ресурсите, с които разполагаме. Читателите ни, които имаха нужда от справки и библиотечни материали за самоподготовка, бяха обслужвани онлайн. Има още

Вашият коментар

Filed under Каузата на книгите

Панаир по време на криза (наблюдения на случаен минувач)

Бр. 27/2020

От 23 до 28 юни се проведе на открито ПроЛетния базар на книгата в София. Книжното изложение можеше да бъде посетено в парка пред Националния дворец на културата. Под сгъваеми шатри, които предпазваха едновременно от внезапен дъжд и силно слънце, новоизлезлите книги в своите лъскави и шарени корици примамваха погледите на взискателни читатели и случайни минувачи. За шест дни нито метеорологичните условия, нито корона кризата повлияха на потока от хора. Всяко издателство се беше съобразило с изискванията за дистанция и хигиена: две шишета дезинфектант в двата диагонални ъгъла на шатрите бяха на разположение за всеки, а участниците в базара носеха маски. В моментите, когато ги сваляха обаче, разкриваха усмивките, че някой ги заговаря, че минувачите разпитват за препоръки, търсят определени заглавия, или просто искат да си поговорят за книги. Има още

Вашият коментар

Filed under Каузата на книгите

Съществува специфично „желание на издателя“

Разговор с Диана Циркова

Бр. 27/2020

Снимка: Фалко Фоллерт

„Център за психосоциална подкрепа“ освен като център за психологично консултиране и обучение в сферата на психосоциалните дейности функционира и като малко издателство, което успя през изминалите над петнадесет години работа да формира своя публика, следяща за новите заглавия. Именно забележителната издателската програма – насочена както към специалисти, така и към по-широк кръг от читатели – е поводът да представим вашата дейност на страниците на „Литературен вестник“. Какъв път изминахте, преди да предложите първата книга като издатели?

– В края на 90-те години започна формирането на първите психоаналитици в България, в рамките на френското психоаналитично дружество Асоциация за фройдистки изследвания и психоаналитично формиране „Психоаналитично пространство“, със седалище в Париж. Започнаха регулярните семинари с френски психоаналитици – д-р Патрик Деларош, Клод Букобза, Ален Вание, Катрин Вание и други, които заедно с въвеждането на основните психоаналитични понятия представяха работата си във френски институции за деца и възрастни с психични проблеми. Самите те бяха автори на книги. Тогава издателство „Лик“ започна своята серия „Преноси“, в която излязоха книги на Патрик Деларош и Ален Вание. В същото време в страната се откриваха нови институции за деца, започна формиране на техния персонал, университетите се ориентираха към магистърски програми по психология, свързани с практиката. Така малка група приятели и съмишленици решихме да създадем издателство към Център за психосоциална подкрепа и да започнем издаване на серия „Практики“. Първите три книги бяха част от дейности по проекти, финансирани от различни донори и насочени към деца и юноши в риск и техните родители.

Сред авторите, които излизат на български език с логото на „Център за психосоциална подкрепа“, можем да срещнем имена като Доналд Уиникът, Франсоаз Долто, Патрик Деларош, Мод Манони, Жан Пиаже, Катрин Вание, изследващи през психоаналитична призма развитието на децата и юношите. Това ли е фокусът на издателството – психичното развитие на малолетните? Има още

Вашият коментар

Filed under Каузата на книгите

Днес „деецът“ е мъртъв

Разговор с Валентин Дишев за издателствата “АРС” и “Scribens”

Бр. 27/2020

Вие стоите зад издателствата “АРС” и “Scribens”, които подкрепят много от най-младите гласове в българската литература и хуманитаристика. Днес си говорим в твърде особено време, как ще се отрази кризата COVID-19 на младите гласове, могат ли те да станат видими в условията, в които човешкото същество се отказва доброволно от своята свобода, права и историческа перспектива?

– Ние живеем във време на невидими откази, които са далеч по-радикални и променящи света. Например отказа от тялото – превръщането му едновременно в „обект“ на непрекъсната манипулация и промяна, но и във виртуална „частица“ или вълна, фиксирана само в образ или текст. Дори когато забелязваме това, ни се струва, че анихилацията на тялото не е породила мощен взрив. А го има. Невидим, неосезаем, но променящ света. „Душата“ (или същностно човешкото, неговата „историчност“) е изведена от тялото (дори християнството, независимо от профанизиращите го интерпретации, не е правило нещо такова). С това самата историчност, но и историята, се отказват от твърд, от център, който да има своята плът-ност. Светът наистина става безкрайно пластичен, може би за първи път – само воля и представа. И това не е единствената радикална промяна… Има още

Вашият коментар

Filed under Каузата на книгите

Докато рисувам, едновременно разказвам

Разговор с Лиляна Дворянова

бр. 27/2020

И преди сте илюстрирали различни издания за деца, но „Слончето, което искаше да лети“ е вашата дебютна книга, в която създавате цялостната концепция от визуалната репрезентация до текста. Какво ви насочи към писането за деца? 

– Обичам да чета, обичам думите, но честно казано, въобще не се чувствам уверена с моите думи. Те получават сигурност само ако се хванат за ръка с образите… Затова не бих казала, че съм се насочила към писането за деца, а по-скоро към разказването  чрез образи.

Но не съм сигурна дали това разказване е само за деца, ще ми се да не е само за тях, но и за техните родители. Споделени книги – четени и гледани заедно.

Има още

Вашият коментар

Filed under Вниманието на малките

Децата са разкошна публика

Разговор с Катя Антонова от изд. „Рибка“

Бр. 27/2020

Вие сте нейна авторка, а Евгения Николова е илюстраторка на първата ви съвместна книга – едноименната на издателството ви „Рибка“. Как се зароди идеята да работите заедно върху нея и да създадете издателството съвместно с Милен Антиохов? Какви са ролите на трима ви в него?

– Винаги много съм се възхищавала на професионализма на Евгения. Тя притежава качества, които са тотален дефицит в България. Идеята да създадем издателството се появи съвсем естествено – не ни харесваше, че по онова време нямаше достатъчно интересни съвременни детски книги. Почти никакви нямаше.

Има още

Вашият коментар

Filed under Вниманието на малките

„Златно сърце“ с ново издание

бр. 27/2020

Йоанна Нейкова

Това лято подрастващите читатели ще имат възможността да се докоснат до едно от най-емблематичните произведения за деца, писани на български, тъй като първият оригинален български детски роман – „Златно сърце“ на Калина Малина – излиза в ново издание след дълго отсъствие от книжните рафтове. Новото книжно тяло на така важния за развитието на литературата за деца и юноши роман излиза под знака на издателство „Кръг“, а художественото оформление на корицата е дело на Виктор Паунов. Има още

Вашият коментар

Filed under Вниманието на малките

читАлнЯта на пет години – главното е четенето

Разговор с Александър Шпатов

бр. 26/ 2020

Точно преди пет години, през лятото на 2015 г., в Градската градина в София се появи читАлнЯта. По идея на Сдружението за градски читални и с подкрепата на Столична община запустелият преди това стъклен павилион в градината се превърна в красиво и уютно място за четене и обмен на книги. По този повод разговаряме с един от създателите на читАлнЯта, писателя Александър Шпатов – както за годишнината, така и за други инициативи на Сдружението за градски читални.

Александър Шпатов

След извънредното положение и възобновяването на дейността на читАлнЯта прави ли ви впечатление някаква промяна в посещаемостта на читателите?

– Със сигурност има по-ниска посещаемост от преди, най-малкото защото има читатели, които са избрали да продължат карантината си вън от София, със сигурност има и хора, които все още се притесняват да излизат – имаме и някои много възрастни читатели, така че – нормално е. Както е и нормално всичко да се възстанови в предишното си, ако не и в по-добро ниво. Отделно си мисля, че много хора са си казали – ето, сега имам много време да чета, запасили са се с прекалено много книги на купчина до леглото си и все още не са успели да ги прочетат. (Тук говоря и от личен опит.)

Има още

Вашият коментар

Filed under Столица

Хубавата книга никога не те разочарова

Разговор с Даниела ди Сора от италианското издателство „Воланд“

бр. 26/ 2020

Даниела ди Сора е италиански славист, русист и българист. Родена е в Рим, където по-късно завършва руски език и литература. След като се дипломира, работи шест години в Москва и четири години в България. След завръщането си в Италия преподава седемнадесет години в Пизанския университет, а след това и в Римския университет Тор Вергата. Превежда художествена литература от руски и български. През 1994 г. основава свое издателство – „Воланд“, с намерението, както казва тя, „да предлага превъзходни преводи на превъзходни книги. През годините във „Воланд“ излизат и редица български книги.

Даниела ди Сора

Госпожо Ди Сора, Вашето издателство „Воланд“ съществува вече над 25 години. Разкажете малко повече за историята му – как започна всичко и какво се случи през този четвърт век? И защо „Воланд“ – сигурно заради „Майстора и Маргарита“?

– Преди да основа моето издателство „Воланд“, съм превеждала от руски и от български за други издателства: Кузмин, Маканин, Дебелянов и много други автори, които съм обичала. В един момент си казах, че няма смисъл да продължавам да предлагам автори, които невинаги се приемаха, и започнах да си мечтая да имам издателство, което да предлага основно славянски автори. Името „Воланд“ беше избрано по тази причина – за да показва, че това е основното ни направление. Издателството беше основано през 1994 г. и първите три излезли книги бяха от автори като Гогол, Толстой и Емилиян Станев. Те все още са в каталога и продължават да се продават. Не във впечатляващи количества, но продължават… После обаче разбрах почти веднага, че само със славяните няма да стигна далеч и започнах да включвам други литератури. За щастие, „срещнах“ рано книгите на Амели Нотомб, когато писателката още не беше така известна: първата книга на Амели излезе във „Воланд“ през април 1997 г. Последваха другите френски, испанските, немските книги… и много още. Издавам малко англоезични по две основателни причини: първата е, че не познавам добре тези литератури, а втората е, че почти всички италиански издатели публикуват най-вече англоезични автори. Тогава какъв смисъл би имало?

Има още

Вашият коментар

Filed under Каузата на книгите

Немската критика за романа „Кротките“ от Ангел Игов

бр. 26/ 2020

Миналата година романът на Ангел Игов „Кротките“ беше издаден на немски (прев. Андреас Третнер, изд. eta Verlag), а в началото на юни получи немската Международна литературна награда, присъждана за съвременна чуждестранна проза. Обикновено с наградата биват отличени една книга и нейният превод на немски, но заради сложната ситуация, пред която е изправено книгоиздаването през последните месеци, през настоящата година я получиха и шестте заглавия от краткия списък на наградата. Междувременно в немската преса излязоха рецензии и отзиви за „Кротките“. Тук публикуваме (със съкращения) някои от тях.

Приятният гъдел на властта

Корицата на немското издание на „Кротките“ от Ангел Игов

 

В „Кротките“ Ангел Игов се е посветил на събитията в София от 1944 г. Това е неговият принос към културата на паметта

Корупция, евтина почивка на Черно море, приютът за бедни на Европа: така гласят само някои от стереотипите за България, които идват на ум на мнозина германци – ако въобще се сещат за нещо по темата. Дванадесет години след присъединяването към Европейския съюз балканската държава все още представлява terra incognita. Това важи в исторически и политически план, но не по-малко и в литературен – ако за момент забравим за автори като Владимир Зарев, Алек Попов и Георги Господинов, които междувременно станаха достъпни и за немската читателска публика.

Малко светлина в една от най-мрачните глави от по-новата българска история внася сега романът „Кротките“ на Ангел Игов, който неотдавна излезе в превод на немски. Годината е 1944-та, по-точно времето след девети септември. (…)

Има още

Вашият коментар

Filed under Abroad

„Лавър“ от Евгений Водолазкин – вече на български

бр. 27/ 2020

Евгений Водолазкин е сред най-популярните съвременни романисти в Русия. През 2013 г. романът му „Лавър“ получава най-големите руски литературни награди –
„Ясная поляна“ и „Большая книга“. Името му е свързвано с това на Умберто Еко, но на българския читател той досега е могъл да бъде познат единствено чрез жанра на интервюто. Миналата година в бр. 2 от 25 януари 2019 г. на в. „К“ е публикуван разговора на Наталия Няголова с писателя върху тогава все още неиздадения у нас роман „Лавър“. „Лавър“ обаче вече излезе от издателство „Панорама“ с превода на Антония Пенчева.
В разговора с Наталия Няголова Водолазкин акцентира върху словото на писателя и важния за писането отговор на въпроса „какво“. Но от „Лавър“ личи не по-малката важност и на въпроса „как“. Езикът, словото и онова, което писателят прави с него, е важен пласт в романа. Вниманието към езика е промислено и на нивото на оформлението на книгата – главите са номерирани чрез черковнославянски букви, които присъстват чрез своите числени означения.
Начинът на повествуване прави впечатление още от първите изречения на романа. Забелязва се отчетливо, че езикът смесва различни пластове, различни дискурси и регистри, така както романовото време смесва различните човешки времена. Езикът на места е приказно-легендарен, другаде – строго административен, или преливащ в умело направляван хумор. В същото време изниква обаче и въпросът за превода. За трудността при намирането на съответната подходяща дума, защото въпросът „как“ прави романа труден за превод. Има още

Вашият коментар

Filed under На фокус

Италианската преса за „Остров Крах“ на Ина Вълчанова

бр. 27/2020

ина вълчановаПобедител в литературния конкурс „Развитие“ в България и носител на Европейската награда за литература през 2017-а, годината на излизането в родината си, „Остров Крах“ е третият роман на българската писателка, журналистка и преводачка Ина Вълчанова. Преведена от Даниела ди Сора, книгата беше публикувана неотдавна в Италия от изд. „Воланд“.

Островът от заглавието е хърватският остров Крък, където се развива половината от действието; другата половина протича в българската столица София. Крък напомня българската дума крах, или с други думи катастрофа, срив, неуспех.

„Остров Крах“ е книга за приемането и търсенето на себе си, за смелостта да преследваш мечтите си и страха, че те ще се сбъднат. Радост олицетворява желанието да разгадаеш и направляваш съдбата, изпреварвайки ходовете й; а Ася представлява по-конкретната и рационална страна на човешкия дух.
Щом Радост спира да се придържа строго към сутрешния си ритуал, Ася започва да разграфява дните си на добре обособени интервали. Сутрешните кросове на Ася по каменистите пътеки на Крък са нейният опит за отчаяно и неосъзнато бягство от пълното осмисляне на същността є и изправянето очи в очи с най-съкровените є чувства. Крах претърпяват вярвания, предполагаеми истини, а също и най-вече стереотипи, условности и табута. Има още

Вашият коментар

Filed under На фокус

Виртуални самолетчета

бр.26/ 2020

Хвърчащи впечатления от един фестивал

Нева Мичева

Рис. Теодор Ушев

Анси е градче във Франция – на герба му бяла пъстърва плува на червен фон. Според Google Maps разстоянието от местното езеро (най-чистото в Европа, казват) до Женевското е между осем и девет часа пеша, в зависимост от маршрута. От 1960-а в Анси се организира най-старият и най-значим сега фестивал на анимационното кино: отначало като биенале, а от 1997-ма нататък – ежегодно. В течение на пет дни в началото на юни всичко ново и любопитно от световната анимация се стича в местните кина. Стичат се и хиляди гости, най-ревностните от които си имат ритуали. Например да сгъват от подръчни материали хартиени самолетчета, които да хвърлят към сцената, или да викат „Заек!“ (Lapin!), когато мернат рисувано зайче на екрана. Дали се вика при всяко зайче, или само при това в рекламите на фестивала – не знам (както впрочем и да правя самолетчета). Надявах се тази година да науча, но пандемията попречи. И тъкмо когато и откъм Анси лъхна на тъга и несигурност, както откъм други анулирани киносъбития –Кан, Карлови Вари, Венеция, – анимационният фестивал се качи онлайн. Смелата маневра не просто го преведе през тегавите обстоятелства, но и го направи по-дълъг и демократичен. Анси беше в Мрежата от 15 до 30 юни, отворен срещу абонамент от 15 евро за всеки зрител от всяка точка на планетата. С платформата се боравеше лесно; филмите бяха субтитрирани на английски и френски; не липсваха видеоразговори с авторите, записи на майсторски класове и включвания от награждаването (раздробено на трийсетина индивидуални „церемонии“). Има още

Вашият коментар

Filed under на балкона

ВАЗОВ

бр. 25/2020

Мирела Иванова

Днес Вазов все повече прилича на връх, обвит в мъглата на патосите, обгърнат с митологии, с ново признание и нови прочити, възвисен над евтините подмятания, безцеремонни гаври и хулителства, които не са му били спестени и приживе.

Eдин от възможните начини да преоткрием и проумеем Вазов днес, сто и седемдесет години след рождението му, е да си припомним важните неща, биографията на духа му, биографията на сърцето му, простите песни, които текат в кръвта ни, откакто се помним. Нямаме никакви оправдания, че не сме го чели или не го четем, освен че е непосилно да притежаваме монолитността и величието на неговия дух, освен че се разпадаме на отломъци бит и отчаяние, освен че се давим в стихията на езика му: “от руйни тонове какъв разкош, какъв размах и изразитост жива”. Има още

Вашият коментар

Filed under Първа страница

Общочовешкият език на поезията (За това как поезията освобождава хората от границите, предразсъдъците и условностите и за превода на поезия)

бр. 24/2020

Стеван Тонтич

 

„Общочовешкият език на поезията” е текст от подготвената за печат книга с избрани есета, слова, предговори, интервюта на сръбския поет от Босна и Херцеговина Стеван Тонтич, познат и у нас със стихосбирката „Преди да ме е отнесъл дяволът” (изд. Ерго, 2017) в превод на Александър Шурбанов и Рада Шарланджиева.

Сборникът, след забавяне заради епидемията от КОВИД 19, е предвиден за издаване до края на годината от белградското издателство „Архипелаг”, а текстът е предоставен от автора специално за „Литературен вестник”.

Заглавието на книгата е „В защита на поезията” и пряката препратка към знаменитото есе на Пърси Биш Шели очертава още преди да разтворим съдържанието, мисловното ядро на включените творби – личния, преживения, изстрадания и анализирания  възглед за поезията, за призванието на поета и за ролята на поезията в живота и обществото. И макар Тонтич да е съвсем наясно, че поетът отдавна не е „непризнатият законодател на света” (какъвто впрочем не е бил и по времето на Шели), той се уповава на това, че „поезията не поема лъжата” и споделя как „в опасните времена защитата на поезията за мен беше равна на защита на смисъла на живота”.

Р. Ш.

 

Поезията е майчиният език на човешкия род.

Йохан Георг Хаман

Рис. Александър Байтошев

Може би когато е стигнал до идеята за обединено експериментално издание на четирима автори, в което се преплитат сбито описани сцени от живота на всеки от тях, моят приятел Петер Фьолкер е имал предвид горната мисъл на Йохан Георг Хаман, взета за мото на настоящия текст. Изданието е озаглавено Lebenszeilen[i]. От четиримата автори двама са от женски и двама от мъжки пол, така че книгата представлява „експеримент” и в мъжко-женските поетически и стилови кръстоски. Понеже авторите са се познавали отпреди, не вярвам между тях да се е стигало до някакви недоразумения, независимо че биографиите им са разнородни и принадлежат към различни езици и култури. Но по всичко личи, че техните литературни идеи взаимно се привличат. А ако поезията е майчиният, което означава прародният език на човечеството, то тогава тя същевременно е и езикът на естествено възможното, обикновено разбиране между хората, езикът, който преодолява всички граници между тях. Можем да кажем – общочовешкият език. И все пак поезията не е есперанто, не свързва хората с едни и същи (изкуствено конструирани), а с различни, но преводими думи и метафори. Или казано другояче: поезията свързва разноезичните хора с едни и същи или много сходни чувства, предизвикани от даден поетически текст и в оригиналната му форма, и в преводите му на чужд език. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Скъпа Европа: писма от Дж. К. Роулинг, Нийл Гиймън, Мери Биърд и др.

бр. 24/2020

От Париж до Берлин, през фадото и футбола, пътуването с влак и ферибот, спомените за приятели, с които си разменяли писма… публични фигури разказват за връзката си с Европа

Да пишеш писма до своята родина

Дж. К. Роулинг

Писмото беше написано на тънка светлосиня хартия. Почеркът беше четлив и красив. Моята нова приятелка от Германия Хана, с която си разменяхме писма, ми пишеше на чудесен английски. Училищата, в които учехме, бяха решили, че сме подходящи една за друга, защото и двете бяхме, да си го кажем направо, зубрачки. След няколко месеца щях да й гостувам в Щутгарт, а скоро след това тя щеше да дойде у дома. Бях на 13. Всичко това беше особено вълнуващо за мен.
Къщата й беше чиста, безупречно чиста и възхитително различна от домовете, които познавах. Спомням си свещниците с орнаменти, килимите по пода, облицован с плочки, лъскавите модерни мебели и блестящото пиано в ъгъла, на което Хана, разбира се, свиреше много добре. Когато пристигнах, майката на Хана ме попита какво искам за закуска – поколебах се в отговора и тя започна да изрежда всички продукти, с които разполагаше. След като чух шест-седем неща, разпознах немската дума за кейк и казах: „Кейк, моля”.
Майката на Хана беше превъзходен готвач. Спомням си бистрата супа с кнедли и наденичките с леща, а всяка сутрин, вероятно защото беше решила, че съм свикнала с това, тя предлагаше кейк за закуска. Беше прекрасно.
Поддържах връзка с Хана години наред, а когато навърших 15 години, семейството й ме покани – невероятно щедро от тяхна страна – да отида с тях на едномесечно пътуване до Италия. Така че заедно с Хана и нейните родители за първи път видях Средиземно море и опитах стриди.
Върнах се от Италия жадна за нови приключения из континента. Имах приятелка и във Франция, с която си пишех, Адел, на която също гостувах – в Бретан. Там наблюдавах майка й как прави палачинки, специалитет на района, в bilig – голям, кръгъл тиган: това беше най-вкусното нещо, което някога съм яла, по-вкусно дори от италианския омар. Когато не бях в полезрението на възрастните, се възползвах от ниските цени на френските цигари и поддържах ужасния си навик да пуша, правейки опити да харесам „Житан”. Почти успях в това.
Когато навърших 16, с моята най-добра приятелка решихме да отидем до Австрия за две седмици. Сега се чудя как родителите ни са разрешили да направим това: две ученички с повърхностен немски тръгват с влак без ясен план и без запазени места за спане. Преминахме през това приключение невредими: успявахме да разчетем разписанието на влаковете, винаги намирахме къде да спим, плувахме в ледено планинско езеро под яркото слънце и се насочвахме накъдето ни хрумне. Има още

Вашият коментар

Filed under На фокус

Когато романът действително е полифоничен

бр. 24/2020

Амелия Личева

Али Смит е добре познато име на българската публика още преди появата в последните години на романите, включени в нейния „Сезонен квартет“. Особено открояващи се у нас бяха „Момче или момиче“ – книга, с която писателката даде своя принос към световния издателски проект „Митовете“ и не просто препрочете мита за Ифис, преобразена от боговете от момиче в момче, но и показа вкуса си към изследването на сложната човешка идентичност, към политическото и ангажирано писане, както и пристрастността си към интертекстуалната природа на романовото. Вторият, заслужаващ особено внимание текст, беше включеният в друга важна световна поредица, инспирирана от Алесандро Барико, и свързана с пренаписването на класиката за деца. В нея Али Смит участва с нестандартен прочит на „Антигона“. В същото време, както и много други големи писатели, които са изключително популярни навън, в България Али Смит си остана име, което събира една по-елитарна публика и не се ползва с „уау“-възторзи. Затова е особено интересно да се проследи дали степента на популярност у нас след последните й романи ще нарасне и ще успее ли тя да привлече по-масова публика и в България. За последното могат да допринесат много номинации за награди („Букър“, „Оруел“), които Али Смит получи, както и все по-налагащото се твърдение, че тя е сред потенциалните носители на Нобеловата награда в скоро време. И не на последно място, макар и да е много ерудирана писателка, Али Смит е много добронамерена към читателите си и голяма част от литературните препратки, които прави, са коректно посочени, така че не карат читателите да се лутат и да разгадават безкрайни енигми. Има още

Вашият коментар

Filed under Тъй рече редакторът

Избор на визитка

бр. 24/2020

Катя Станева

 С отпечатването на Nella Bulgaria unita: note di viaggio (Trieste, 1889)  Джузепе Модрич (Giuseppe Modrich) прави точно това – избира да яви своите качества на журналист по приетия за епохата начин, разгърнатият текст „В България след Съединението. Пътни бележки” е негова визитна картичка. Брошурата е прицелена да го представи пред читатели и колеги вестникари като надежден политически коментатор.

Встъпителното изречение изговаря мотивите за появата на книгата: преди да започне списването на нов политически вестник, авторът решава да предприеме пътуване, за да се подготви – в съгласие със стандартите на модерната публичност – за достоверно и обективно отразяване на политическите процеси и настроения в Балканския регион. През 1885 г. две събития приковават за пореден път погледа на европейската общественост върху Балканите – Съединението на Княжество България и Източна Румелия и последвалата Сръбско-българска война. Желанието да информира с ясен фокус амбицира почти непознатия (журналист по самоопределение) Джузепе Модрич да се включи в новинарския поток; той не е сред чуждестранните кореспонденти с ресор Съединението. За да си състави „точна преценка” върху реалните отношения между балканските държави, Модрич предприема осемдневно пътуване от Белград до София и Пловдив. Топонимите присъстват неизменно в новините за отшумяващата безславно за Сърбия война. Това е вкратце „творческата история” на книгата. В заключителни пасажи авторът осведомява италианските  читатели за целта, програмата, облика, предстоящата поява на манифестно именуван вестник – Il Nuovo Cittadino (Новият гражданин); бъдещият издател обещава редовно да захранва с важни и автентични новини постоянна рубрика, посветена на балканските държави с техните политически, икономически, търговски и т.н. интереси; рубриката е ориентирана и към международния журналистически обмен[1]. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Книгите могат да се четат само с любов

бр. 23/2020

Разговор на Людмила Миндова с поета Йосип Ости

Йосип Ости пред паметника на поета Сречко Косовел. Снимка: личен архив

Йосип Ости (1945, Сараево) е сред най-значимите творци от бивша Югославия през последните няколко десетилетия. Свързан едновременно и с босненската, и със словенската литература, той дебютира на петнайсет години с поезия, а досега са публикувани над трийсет негови стихосбирки, както и множество книги с белетристика, есеистика и литературна критика. Произведенията му имат над седемдесет превода на чужди езици, а на български са публикувани четири негови книги с поезия; чест гост е на страниците на „Литературен вестник“. Отличаван е с множество награди и за собственото си творчество, и за художествените си преводи.

 

Людмила Миндова: Г-н Ости, благодаря Ви, че приехте да отговорите на въпросите ми за този брой на „Литературен вестник“, посветен на словенската литература. Вие как бихте представили словенската литература на чуждия читател?

Йосип Ости: Като една от националните литератури на разпадналата се преди четвърт век бивша Югославия, която е живо доказателство, че в границите на някогашната обща държава и сърбите, и хърватите, и словенците, и македонците, и черногорците, и албанците, и босненците или бошняците имаха чудесна литература. Както поезия, така и проза, с която достигнаха и надминаха литературните стойности на други народи. Казано съвсем накратко – достигнаха върховете на европейската литература. Доказват го поетическите и белетристичните произведения както на по-старите творци, някои от които вече не са сред живите, така и на по-младите, съвременни словенски автори. Моят списък от имена и произведения би бил прекалено дълъг за този наш разговор, а ако го съкратя, ще бъде несправедливо към пропуснатите. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Цената на самостоятелното мислене

бр. 23/2020

Разговор на Людмил Димитров с писателя Драго Янчар

Снимка: личен архив

Драго Янчар (1948, Марибор) е писател, драматург и есеист. Той е най-превежданият словенски писател; негови книги са излизали на английски, френски, немски, руски, италиански, испански, хърватски и много други езици. Често участва в литературни четения и изнася лекции във водещи културни центрове по света. През 1985 г. пътува до САЩ като Фулбрайтов стипендиант за хора на изкуството, а през следващите години специализира в Германия, Австрия и Великобритания. Лауреат е на редица словенски и международни награди. От 2001 г. е редовен член на Словенската академия на науките и изкуствата.

Сред по-известните му романи са: „Северното сияние“, „Катарина, паунът и йезуитът“, „Дърво без име“, „Звънтеж в главата“,  „Градителят“, „Тази нощ я видях“, „И любовта също“ (последните четири са преведени и на български); от пиесите му можем да откроим поставяните у нас „Големият брилянтен валс“ и „Дебнейки Годо“.

 

 

Людмил Димитров: Г-н Янчар, благодаря, че приехте поканата ми за това интервю в „Литературен вестник“. Вие сте може би най-известният и най-подробно преведеният съвременен словенски автор в България. Как си обяснявате това и има ли нещо, което бихте искали да знаем за Вас, оставащо отвъд текстовете Ви?

Драго Янчар: Трудно ми е да кажа какво откриват в моите книги българските читатели, преводачи и издатели. Навярно същото, което виждат читателите в Словения или другаде по света – живота, неговите парадокси, страсти, възходи и падения, човешкото благородство, както и мизерията. Разбира се, и как са написани романът или новелата. Това са основните неща, но мисля, че много български читатели в книгите ми ще съизмерят собствения си човешки и обществен опит. Навярно заради идентичните обществени условия, в които живяхме, вие разбирате много повече от читателите във Франция или в Германия. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Дарител срещу смъртта

бр. 22/2020

Сн. П. Дойнов

ПЛАМЕН ДОЙНОВ

Намалявах вчера живота –
днес наддавам срещу смъртта:
връщам откраднати часове,
кръгли минути,
ситни секунди,
скъпо струващи
пчелички на вечността…
Кой жужи над света?
Аз купувам златистия мед,
с който мажат анонимните трупове.

И вече не чувам гласа:
– Дали можех да спася този човек,
ако вчера не бях откраднал парите,
които дарявам днес?

 

Вашият коментар

Filed under Непремълчано

Издателски поредици за деца и юноши (1990 – 2015 г.) От няколко подбрани издателства

Барбара Питлос

бр. 21/2020

[…] Въпреки че удовлетворяването на читателските потребности на младите не е лесно и поради икономическата бариера, 1990 г. може да се приеме за повратна точка в полския книгоиздателски пазар за деца и юноши. От тази година насетне може да се забележи появата на много нови издателства, които се обръщат към непознати дотогава в Полша заглавия. В същото време утвърдени издателства като например „Nasz а Księgarnia“ изпадат в криза.

Някои изследователи посочват, че това е времето на изненадващо процъфтяване на издателствата за малките читатели: през 2002 г. има 200 такива издателства. Малгожата Гвадера в очерка „Съвременният пазар на книги за деца и юноши“ обособява отделни групи издателства. Първо изброява действащите преди 1989 г. издателства: „Nasza Księgarnia“, „Dom Wydawniczy Bellona“, „Wydawnictwo Iskry“ и други.

© Emilia Dziubak. Корица и илюстрация от книгата на Емилия Джюбак „Необикновени приятелства. В света на растенията и животните“, Наша кшенгарня, 2018. Необикновените приятелства, това са случаи на симбиоза в природата, които Джюбак представя чрез идеята за приятелството.

Отделна категория са издателствата, създадени след 1989 г., такива като „Siedmioróg“ във Вроцлав или варшавските „Wilga“ и „Świat Książki“. В трета група Гвадера включва издателствата, създадени след 2000 г. – като например „Hokus-Pokus“ и „Muchomor“. Както Гвадера, така и Кристина Липка-Щарбало или Надолна-Тлучиконт посочват характерните особености на този „все пак стар, но в същото време и нов“ книжен пазар.

Заслужават да бъдат отбелязани поне четири явления. На първо място: книгата като стока, която търси своя купувач, трябва да „заблести“ още при ранната фаза на „търсене“ върху полиците на книжарниците. Затова се появяват много заглавия с крещящи корици – лъскави, набиващи се на очи и, което е по-лошо, изкривяващи вкуса на читателя. В съответствие с критериите на масовата култура. Има още

Вашият коментар

Filed under Тема на броя

Трудни теми за сплотяване

Албена Варсано

 бр. 21/2020

От времето, в което детето се е смятало за tabula rasa, литературата, предназначена за него, не е спестявала поставянето на трудни теми. Промяната в културните конструкти на детството[1] обаче водят до промяна и в концепцията за детските книги. Съвременната полска литература за деца и юноши предлага огромно разнообразие на теми и подходи, които биха могли да се впишат в категорията „трудни“: раждане, сексуално възпитание и съзряване, домашно насилие, нетолерантност и училищен тормоз, различия по раса, религия или сексуална ориентация, емиграция, развод, смърт в различните й форми и други. Тук трябва да се отбележи, че тези т.нар. трудни теми рядко касаят детето. Обикновено това е категория, която остава в полето на възрастния. Тревогата на родителя или педагога за това дали детето няма да се травматизира от такава литература, обикновено е проекция на собствените граници на възможността да говорят открито по съответния въпрос. Разбира се, значение има и начинът, по който е поднесена „трудната“ тема – като текст, като естетическа форма, като възможности за изход. Подходът на полските автори и илюстратори към темите е различен, което се определя от функцията, която тези книги ще изпълняват, както и възрастта, за която са предназначени, но преобладаващо имат универсален характер, артистична и художествена стойност, демонстрираща уважение към аудиторията, без оглед на нейната възраст. Има още

Вашият коментар

Filed under Приписки

За детското писане – с фина вещина

Амелия Личева

бр. 21/2020

На фона на общата мода към писането, това за деца не прави изключение. Както навсякъде по света, и у нас в момента е престижно да си писател, а и илюстратор на детски книжки. Но в духа на вълната на безпаметството, която ни залива, много новопоявили се заглавия се разглеждат едва ли не като първопроходници в една ниша, която всъщност има своята много сериозна традиция. Защото детската литература също има своите канони – и общоприети, и алтернативни, и е от полза те да се познават. В този смисъл книгата на Лилия Рачева „Големите теми в детските книги“ може да запълни много от празнините в паметта. На първо място, самата книга, която включва и преработка на текстове, писани по повод конкретни важни книги или важни проблеми, свързани с детската литература, и по-обобщаващи текстове, показва, че в България има изследователи на детската литература, които са си вършили работата професионално и прецизно още когато темата не беше на мода. На второ място, тя представя споменатите канони, защото говори за постижения в сферата на детското писане и у нас, и по света, и очертава моделите, които са ефективни и се възприемат от децата. На трето, казва много за дизайна на книгите и ролята на художниците, посочва принципите на сговаряне между текст и образ, обяснява ролята на картинните книги. И не на последно място, показва каква трябва да бъде критиката на детската литература, на какви критерии трябва да отговаря, как трябва да се изпълнява и какви са целите й. Има още

Вашият коментар

Filed under Приписки