Сътворение (диптих)

Пламен Шуликов

бр. 7/2015


Случайно преживели зимата
по нечия касапска жал,
прасета пролетни сред тинята
измесват Божията кал,

измесват глината, с която
Творец по примера на Бош
създал би, твърде вероятно,
Адам със нож.


Тъй вярно Му служат свините,
и мръсни, и чисто устроени,
че някой радичковски циганин
въздъхнал би: „Лебеди мои!”,

преди още да хване друма,
преди даже да се замисли,
че в новия рай(х) са думите
„шван” и „швайн” близки.

20.01.2015

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Техният роман. Тяхната любов

Разговор с преводачката Мария Георгиева
по повод книгите на Маргьорит Дюрас „Очи сини, коси черни” и на Ян Андреа „Така”

бр. 6/2015

Силвия Чолева: Има писатели, които прокарват нови пътища в езика и изобщо в мисленето за литературата, и Маргьорит Дюрас е от тях. Говорили сме с теб по повод 100-годишнината на тази огромна писателка. Много харесвам определението ти „страната Дюрасия”. Тя е писател вселена. Последната книга, която излезе в твой превод на Маргарит Дьорас „Очи сини, коси черни”, беше издадена заедно, като двойка, с книгата на Ян Андреа „Така”. Да започнем с Ян Андреа. Не само защото „Така” е толкова разтърсваща, но и затова, че на 10 юли тази година (2014), на 61 години, си отиде Ян Андреа, псевдоним на Ян Льоме, който е спътник в последните години от живота на Дюрас – дълги години; последната голяма любов и неин неотлъчен спътник до 3 март 1996, когато тя си отива. Много важно е да отбележим, че тази книга сега за първи път се превежда на някакъв чужд език и се издава извън Франция, и то на български, което дължим на теб. Книга, която показва, че любовта може да продължи и отвъд смъртта. Че за любовта няма смърт. Беше много стряскащо това съобщение за смъртта на Ян Андреа през лятото (2014), когато книгата тъкмо беше вече готова.
Мария Георгиева: Да, тъкмо книгата се печаташе и изведнъж … аз, два-три дни след датата, съвсем случайно поглеждам моите любими теми и като видях съобщението в интернет, просто кръвта ми замръзна. Защото за мен там, в тези животи и в този общ живот случайности няма. А съобщенията на френската преса са по няколко реда, защото кой е Ян Андреа? Нали той е „момчето на Дюрас”, той „имитира” стила на Дюрас, никой не знае кой всъщност е Ян Андреа, каква е неговата заслуга за литературата, за творчеството на Дюрас, а тя е огромна. Самият факт, че тя не оставя на сина си да се занимава с литературното й наследство, а Ян Андреа, е доста красноречив. Тя е много умна жена и просто знае. Не е била заслепена от любов, като го е правила това нещо, защото за нея въпреки всичко, преди всичко е литературата. Ян Андреа има огромна роля в нейния живот и за литературата. Извършил е за литературата много неща и въпреки това полицията само казва, че е починал в стаичката, която тя му е купила навремето… Докато аз през всичкото време имах чувството, че той живее на друго място, в широкия Париж, в широкото предградие, на брега на Сена, ама малко извън Париж, там се разхожда покрай реката, която като всички реки по света е много важна в нейния, в техния живот… Той след смъртта й умираше сам една-две години, и като не дочака смъртта, реши очевидно, че не му е писано да умре и се върна към живота. И тогава започна да пише книгите. Говоря, все едно, че го познавам. Аз тоя човек го имам за брат, ние сме връстници с него, по-малък е с няколко месеца от мен, и затова говоря в минало несвършено време, не може да се свърши времето на Ян Андреа за мен. Не знам дали е починал от естествена смърт, казаха, че няма нищо съмнително, тоест никой не го е убил, но дали той не е посегнал на живота си, това е един друг въпрос. Никой не се бърка в тия неща. Нямаше коментари, нямаше никакви статии и така си мина случката, за два-три дни, с няколко статии по вестниците: най-главното си остава това, че е бил последният й любовник, че е бил най-силната й любов, най-голямата й любов и т. н. Знам от критици, от биографии, че тази година, в която във Франция се отбелязва 100-годишнината на Дюрас, той още отначало се е отказал от всякакви участия, отдръпнал се е, просто е отстъпил. Да си отиде точно тази година, за мен е многозначителен факт, а може би това е ръката на Дюрас, не знам, ръката на любовта… Няма какво да гадаем. Но беше толкова тъжно, толкова исках някак си да стигне до него тая книга, да види, че има една страна, една мъничка страна, която просто се е заинтересувала дори от втората му книга. Не се случи, светла му памет.
7520545
С. Ч.: Това, за което пише в „Така”, това е присъствието й след нейната смърт.
М. Г.: Не може да се каже, че той имитира стила й, това просто е кощунство. За себе си той говори – всяка нейна дума като че ли излизаше от мен, харесвах всяка дума. Той преписва тия думи, преди да се види с нея. Това е техният общ език. Вероятно се случват такива чудеса, животът е невероятно многообразен. Има още

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Когато мине известно време, всеки престава да бъде четен

Интервю на Уолъс Шон с Марк Странд

бр. 6/2015

mark-strandМарк Странд е роден през 1934 г. на остров Принц Едуард, Канада. Родителите му са американци. Баща му се занимава с какво ли не – бихме могли да го наречем „бизнесмен”, – а майка му в различни етапи от живота си е учител и археолог. Когато Странд е пеленаче, семейството живее първо в Халифакс, а после в Монреал. Преместват се във Филаделфия, когато той е четиригодишен. Там Странд посещава държавно училище, като в началото говори много слабо английски със силен френски акцент. „Съучениците ми се подиграваха и се отнасяха жестоко с мен”; Странд бързо научава английския. Но тогава баща му, който по това време работи вече за „Пепси-Кола”, отвежда семейството в Куба, Колумбия, Перу и Мексико. „Толкова често се местех и посещавах толкова много различни училища, че тогава така и не намерих „мястото, което да нарека свое”, казва Странд. „Наистина нямам родина. Но за мое щастие голяма част от летата прекарвах в залива Сейнт Маргарет край Халифакс.” По време на тези щастливи лета той открива пейзаж, „който се всели в мен” и който „носех със себе си навсякъде: морето, ниските борове край брега, покритите с лишеи огромни обли камъни, студените утрини…”
Въпреки че в гимназията пише по малко стихове, а докато учи в „Антиок Колидж”, чете и пише поезия, той постъпва във Факултета по изящни изкуства и архитектура на Йейлския университет с намерението да стане художник. (Когато е деветнайсетгодишен, през лятото работи в Мексико, като асистент на художника Давид Сикейрос, като му помага да създава „вида изкуство, което се научих да презирам, още докато работех над него”.) Но по време на следването си по живопис става страстен читател на Уолъс Стивънс и донякъде за своя изненада, започва да посещава курсове по английски език и литература, да пише поезия и да печели възхищението на част от преподавателите си по английски. През 1960 г. заминава за Италия със стипендия „Фулбрайт”, за да изучава италианската поезия на деветнайсети век. Скоро след това негови стихотворения се появяват в списание „Ню Йоркър” и у Странд се заражда усещането, че ще посвети живота си на поезията. Първата му стихосбирка, Sleeping with One Eye Open („Да спиш с едно отворено око”), е публикувана от издателство „Стоун Уол Прес” в Айова Сити през 1964 г., а през 1968 г. Хари Форд става редактор на стихосбирката Reasons for Moving („Причини за движение”) в издателство „Атенеум”. Странд заявява: „На Хари Форд дължа професионалната си кариера на поет”.
През 60-те години се сприятелява с поетите Ричард Хауърд, Чарлз Симич и Чарлз Райт, оказали голямо влияние върху него. Друг приятел и поет, изиграл важна роля в живота му, е Йосиф Бродски, с когото се запознава през 70-те.
Странд е публикувал единайсет стихосбирки, книга с особен вид разкази, озаглавена Mr. and Mrs. Baby („Г-н и г-жа Бейби”), и тревожни размисли върху безсмъртието под формата на поема в проза, The Monument („Паметникът”). В момента (интервюто е от 1998 г. – Бел. ред.) преподава в Катедрата по социални науки в Чикагския университет, където тази есен чете курс лекции върху Платоновия „Пир” заедно с философа Джонатан Лиър. През 1987 г. е стипендиант на фондация „Макартър”, а през 1990 г. е избран за Поет лауреат на Конгресната библиотека на САЩ. Той е превеждал поезията на  Рафаел Алберти и Карлос Друмонд де Андраде и е автор на монографии върху художниците Уилям Бейли и Едуард Хопър.
Странд казва, че за да пише, се нуждае от „място, бюро, позната стая. Също така са ми нужни и някои от книгите ми. Както и тишина. Горе-долу това е всичко”. На въпроса „Пишете ли и на по-шумни места, например във влака”, Странд отговаря, че му се случва да пише, но само проза, защото „тя не е така излагаща. Кой ще се отнесе с разбиране към човек на моята възраст, ако надникне зад рамото му и види, че реди стихове? Ще ме помислят за някоя свръхемоционална натура”.
Пише на ръка и отлага набирането на текста възможно най-дълго, защото „когато чета написано на ръка стихотворение, аз го чувам. Когато го чета като напечатан текст, аз просто го чета. Стихотворението може да изглежда завършено заради прегледността на напечатания текст, но аз не искам то да изглежда завършено, преди да е станало такова. В известен смисъл, когато се напечата, стихотворението вече е видяло бял свят. След което се чувствам по-скоро редактор, отколкото поет”. Често пъти след като прочете набрания от него текст, той се връща „към ръкописа за няколко седмици”.
Интервюиращият е приятел на Странд от дълги години. Той най-невъзмутимо използва интервюто като претекст да зададе въпроси относно поезията и живота на поета, които винаги е искал да зададе. Много е трудно да поставяш необмислени или елементарни въпроси на приятел относно сферата на дейност, на която той е посветил живота си. Въпреки това интервюиращият, който пише пиеси, но чете доста поезия, без дори да е сигурен, че изобщо я разбира или знае какво представлява, макар да знае, че обича и винаги е обичал творчеството на Странд, се хвърли смело напред с наивност, която трудно му се удаде.
Интервюто се проведе в необзаведен апартамент под наем на „Грийн Стрийт” в Ню Йорк.
Уолъс Шон: Започнах да чета материала, който онзи човек беше написал за теб. Но се обърках, защото той не спираше да говори за темите в твоето творчество, а аз не можех да го разбера. Мисля, че изобщо не схващам идеята за „темите”. Затова няма да ти задавам въпроси от рода на „Какво мислиш за нищото?”, защото и аз самият не ги разбирам.
Марк Странд: Нито пък аз. А и не съм сигурен, че бих могъл да изразя каквато и да е гледна точка към „нищото“, тъй като „нищото“ не позволява да бъде описано. Започнеш ли да описваш „нищото“, стигаш до „нещото“. Има още

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Марк Странд: Аз съм приключил със смъртта

Разговор с Катя Митова

бр. 1/2015

Катя Митова е преводач на художествена литература и философия от полски и английски. Била е главен реадактор на списание „Панорама” (1990-1995). От 1993 г. живее в Чикаго. Преподава литература и философия в Graham School, University of Chicago. Автор е на две стихосбирки и на статии върху психологията на творческия процес.

 

Когато научих за смъртта на Марк Странд, веднага си го спомних от онази среща преди 13 години – усмихнат, доброжелателен, внимателен. Попивах всяка негова дума. Тази първа и последна наша среща беше много важна за мен, а предполагам и за други. Какво се случи през тези години? Разкажи накратко за него, а и за себе си. Впрочем кога се срещнахте за първи път?

images1- През 1995 г. прочетох „Избрани стихотворения” на Марк Странд (подборка от първите му пет стихосбирки) и веднага започнах да ги „чувам” на български. Преведох няколко стихотворения без да мисля за публикация – просто да опитам как Странд ще звучи на български. По това време бях докторантка по литература в интердисциплинарната Катедра по социални науки (Committee on Social Thought) в Чикагския университет. И ето че през пролетта на 1996 г. Марк Странд бе поканен да преподава курс върху поезията на Уолъс Стивънс тъкмо в нашата катедра! Запознахме се и се сближихме. Марк много се интересуваше от източноевропейска поезия. Мисля, че дългото му прятелство с Йосиф Бродски е подхранвало този нтерес през годините. Збигнев Херберт например му беше любим поет. Има още

Вашият коментар

Filed under Субектив

◊ ◊ ◊

Силвия Чолева

бр. 5/2015
въведение към стихотворение
което предстои да бъде написано
в памет на приятеля Жоро
поета Рупчев

събудих се вчера със стихотворение в главата
в което говорех с теб трудно беше
като разговор за поезия
как пишем какво четем
и си спомних
че си четяхме стихотворения
ти ми казваше вицове
пускахме си музика по телефона нощем
докато ти си буден
а аз не заспивам били сме на 16-17
искахме да прочетем света
в зоната го отпускаха капка по капка
ти се шегуваше с това както и с болестта си
пушехме пиехме и разговаряхме церемониално
лежейки гледайки в тавана прегърнати
лудата тъкмо я отнасяха
увита в оранжевото одеяло
пианото в стаята не издаваше звук
както сега мълчиш
един ден видях в квартала
майка ти съсипана
беше изгубила надежда
а ти държеше в ръка болестта  (как да й обясня)
като монета с която играем ези-тура
коя страна печелеше не разбрахме но
понякога излизах на балкона на стаята ти
докато говорехме с часове
и гледах в грозните съседни дворове
където беше бараката на майстора
на пластмасови човечета
после се гмурвах обратно в одимената
до невъзможност стая
ти почти не мърдашe вече
каза
извадє ми една от чекмеджето с успокоителните
скрита e
и аз го направих
цигарата изгоря докрай до жълтото на пръстите
пепелта се ръсеше в кафето до леглото на стола
до леглото леглото леглото
не плаках
толкова пъти беше опитвал да сложиш край
после докато гледах
последния автограф който ми беше дал
едвам разчетим ръката трепери
дълго преди финала
неутешимо плаках
днес чувам гласа ти
другарке ма не е хубаво това стихотворение
не е твое прилича на начало на мемоари
отговарям
по стълбата към небето вървя
и си повтарям въпроса ти
оня въпрос
защо издишат нашите стихове
а твоите не

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Георги Рупчев, или поетиката на чезненето

 

Едвин Сугарев

 бр. 5/2015

απ»τÑó-2Поезията на Георги Рупчев е особен, рядък случай, чиято значимост поне според мен надхвърля тази на неговото поколение, а и на времето, в което е създадена. Поети като него като че ли принадлежат към друга раса, за която поезията е наистина самоубийствен занаят – или „проява на инстинкта за неприспособимост”, както го определяше Жоро. И именно затова днес, в подлите и малоумни времена, които обитаваме, такива поети са насъщни. Паметта за тях ни напомня за съществуването на една длъбинна автентичност, в която тъмното и светлото се преливат и чиито пейзажи съграждат език, на който проговаря универсумът. Съизмерването на човека с тази именно автентичност и проблематичността на неговите идентификации в един много повече екзистенциален, отколкото социален план, е голямата тема на всичко написано от Георги Рупчев.

Това е тежка, наситена с драматизъм и трагизъм поезия. Този избор се дължи на острото чувство за несъвпадение между духовната същност на човека и неговото съдбовно предопределение, оформяно чрез странични, често тъмни и слепи сили. Чрез този контраст се създават трансличностни и транстемпорални модели, в които се нагнетяват абсурдите в отношенията между човека и социума, между желаното и възможното, между автентичността и подмяната. Това е своеобразна поетика на идентификациите, в която поетическият аз се отъждествява с фигури от цялата световна история и митология, като преобръща техния привичен модел, оспорвайки тъкмо от „днешна” гледна точка неговия смисъл, неговата исторически зададена роля – и същевременно осмисля собствената си положеност сред обезсмислянето в непосредствената реалност. Има още

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Глад за Голямо

Иван Станков

бр. 4/2015

03-KoricaТези редове не са срещу покойния писател Георги Божинов. Опазил ме Господ! Не са и срещу Деян Енев, също писател, който многократно и малко предколедно обяви романа „Калуня-каля“ за шедьовър, неоценен през 80-те години. Нещо повече: в същината си жестът на Д. Енев заслужава похвала – не се втурват всеки ден писателите да възкресяват чужди книги.
Тези редове са срещу българския глад за Голямо. Романът „Калуня-каля“ е по-скоро повод, отколкото причина.
Гладът за голямо е знак за нищета. Гладният мечтае за грамадна пита хляб. Жадният сънува чешма с огромен чучур. Голяма къща му се привижда на бездомника. Рибари, които през деня са хванали само дребно, остават в тъмното и чакат Голямото. Има още

2 коментара

Filed under Субектив