Световният поляк

бр. 18/2017

Маргрета Григорова

 

Джоузеф Конрад, 1904, (фотограф : Джордж Чарлз Бересфорд)

През 2017 г. полякът Юзеф Теодор Конрад Коженьовски, световноизвестен като Джоузеф Конрад, навършва 160-ия си рожден ден.

Необикновената му мигрантска, мореплавателска и писателска биография е извор на уникален опит  и прозрения, а творчеството му е своеобразен феномен. Английската писателска визитка и творческата власт над английския език (нито една негова творба не е на полски, освен част от писмата му; по сведения на съпругата му е бълнувал на полски), значимото полско-украинско погранично потекло и болезнените начални 17 години в родината, бягството към целебната морска шир, транснационалните форми на живота и творчеството му, професионалната и творческа връзка с морето (20 мореплавателски години в световните води), граничното и ключово място между литературни течения и национални традиции на прехода от класически към модерни времена, мястото му в колониалната и постколониална литература – това са само някои елементи от феномена му, които не спират да привличат интерес. Коронован е за „принц на прозата“ (Вирджиния Улф)[1], считан е за майстор на парадоксите и загадките (Оуен Ноулъс, Седрик Уотс)[2] , за „екстравагантен“ (Едуард Саид)[3], за  романтик и романтичен реалист[4], за голям скептик  и ироник[5] и в същото време за изключителен мечтател[6]. Има още

Вашият коментар

Filed under Първа страница

Влюбване в диктатора

бр. 17/2017

Пламен Дойнов

В началото е леко отвращение –
от правилните зъби, от походката
на командир от стрелкова дивизия,
от сенките след снощното му пиене
от призива му да не клатят лодката,
от опита му в някой спорт за биене,
от напора на егото под ризата,
от лекото простонародно перчене…

Но после неусетно под лъжичката
усещаш гъдел – уж е зъл, но истински,
чепат и рязък, но и топъл, ягодов,
и както неспокойно гледа в празното,
провижда раните на тази нация
и само той ги мие със сълзите си…
Когато се шегува, трепваш: Вярно ли
долавяш? – арогатното му хилене
заобля се в усмивка, в смях от дъното
на някаква душа, укрита в тъмното.
И ти разбираш с радостно учудване
как почваш да се губиш като облаче
в хипнозата на погледа му бащински…
И някъде отдолу – смътно, празнично
страхът ти се разлиства в тъмно влюбване.

Започват да те дразнят всички слухове:
че уж кортежът му е сгазил някого –
добре, но сигурен съм, че убитият
не спазва правилата за движение;
че бил поръчал старите предатели
да ги очистят – боже мой, клеветници!;
за другите – разстреляни от някой си,
пак бил виновен – призрачни измислици,
а може би сами са си го търсили!;
че имал общо с хората изчезнали –
да ги намерят, ето ти свидетели!…

Лицето му изпълва всички страници,
издига се в жадувано видение,
преминал земни и небесни граници,
и нека всички чужденци загубени
да мислят, че е просто заслепение.
За тях е тайна този свят от влюбени:
в градините – тълпи от млади влюбени,
по улиците – армия от влюбени,
във армията – генерали влюбени,
в полицията – комисари влюбени,
из фабриките – влюбени работници,
по всички стадиони плуват влюбени
във мексиканската вълна от влюбени,
и ти сред тях – с най-влюбените влюбени –
внимаваш за невлюбени самотници,
броиш наум последните нещастници –

посочваш ги и вече си готов
да учиш демоните на любов.

има 1 коментар

Filed under Непремълчано

Иван Цанев: Моят пръв учител по писане е Веселин Тачев

бр. 17/2017

Големият поет Иван Цанев беше в основата на това през 2016 година литературната общност да заговори за един от забравените поети и литератори на България – Веселин Тачев (1941–1991). Под съставителството му се появиха книгите на Тачев „Синята сфера“ и „Противостоене“, а с негово пряко участие – мемоарната книга на Стойчо Гецов „Веселин Тачев отблизо и отдалеч“, сборникът „Самиздат. 1963–1966“ и извънредното издание на самиздатската книга на В. Тачев „40 капки черна кръв. 1963“. За всичко това разговаряме с Иван Цанев на 29 април 2017 г.

Ти си един от големите приятели на покойния поет Веселин Тачев. Правиш много за възвръщането му в съвременната литературна публичност. Защо е важно това за теб?
Веселин е роден в началото, а аз в края на 1941. Беше тръгнал по-рано на училище, затова завърши русенската Втора гимназия „Баба Тонка“ година преди мен. По това време аз правех опити да пиша, но повече мечтаех да кандидатствам в Художествената академия. Общият ни (мой, на Владо Попов, на Йордан Палежев и Стойчо Гецов) приятел вече публикуваше стихове в сп. „Родна реч“ (заедно с Йордан Трендафилов от Първа гимназия), беше напреднал в поезията и придобил удивителна за възрастта си литературна култура. Той ми отвори очите за много неща, подкрепяше ме и ме окуражаваше, докато бях в казармата и след уволнението ми. Без никакво преувеличение мога да кажа, че го считам за свой пръв учител по писане. Ако съдбата беше по-милостива към него, при други обстоятелства той би могъл да бъде едно от най-значимите имена в съвременната българска литература…

Иван Цанев и Веселин Тачев през 60-те години на ХХ век.

Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Полът в езика

бр. 16/2017

Дискусия с участието на проф. д-р Миглена Николчина, доц. д-р Рени Йотова, доц. д-р Ренета Килева-Стаменова, организирана от Гьоте-институт България на 21 март 2017 г.

Миглена Николчина: Добър вечер на всички, много се радвам, че толкова много хора са заинтригувани от нашата тема, която ме занимава може би от 20 години. Искам да изкажа благодарност на Гьоте-институт за възможността да направим дискусия по тази тема. Събрани сме с цел да представим гледните точки на различни езици. До мен са Рени Йотова, която преподава в специалност „Френска филология“ на Софийския университет, авторка на четири книги, издадени във Франция, върху съвременна литература, и Ренета Килева, която преподава в специалност „Немска филология“ на Софийския университет и е специалистка по превод. Аз съм Миглена Николчина и преподавам история на западноевропейската литература отново в Софийския университет. Ако Рени ще представлява интересите и феномените във френския език, ако Ренета ще говори за нещата, които се случват в немски, аз ще говоря за българския, но винаги с оглед на някои мои хипотези, свързани с влиянието на английския, като може би ще въвлечем и други езици в тази дискусия.
Накратко казано, проблемът, който се поставя от феминистката теория през втората половина на 20-и век, тръгва от един прост факт в европейските езици. Езиците по света са много и някои от тях са много странни за нас по отношение на начина, по  който обозначават половете, така че ние няма да навлизаме в езици, които не познаваме, и в територии, които са ни чужди. Но така или иначе, в европейските езици е очеваден факт, че когато се говори универсално за човешкото същество, се говори в мъжки род. Тези размишления тръгват още от Симон дьо Бовоар, може би Рени ще навлезе в това, макар че ние ще се фокусираме предимно върху съвременното състояние на нещата. Това създава един проблем, защото се получава, че човекът е мъж – нали знаете обикнатата поговорка, че жената е най-добрият приятел на човека. Тоест универсалното човешко същество е от мъжки пол, а жената е човек, доколкото не е жена, тоест в женското се получава някакво отклонение от човешкото. Има още

има 1 коментар

Filed under Дискусионен клуб

Пред езиковото разточителство предпочитам лаконичната експресивност (Разговор със Силвия Вагенщайн)

 

бр. 16/2017

Подбирате много внимателно авторите и заглавията, които превеждате. Какво трябва да има в един автор, за да го изберете?  
На първо място, книгата трябва да ми харесва и да пожелая да я видя на български. Но това не е достатъчно. Трябва да съм сигурна, че мога да постигна нещо, което в моите представида е максимално адекватно на оригинала. Освен това искам да виждам смисъл в представянето на творбата на български език. Важно е едно преводно произведение да има потенциала да се впише в българската културна традиция и да я обогати. Допадат ми автори, които отдават значение на стила. Чисто сюжетни книги не ме влекат. Пред езиковото разточителство предпочитам лаконичната експресивност. Между Балзак и Флобер ще избера Флобер.

Съществува ли дилемата класика или съвременност? Имате опит с автори и от миналото като Балзак, Стендал, Флобер, и с някои от най-експериментиращите в последните десетилетия на миналия век писатели като Маргьорит Дюрас или Мишел Бютор например.
Интересува ме по принцип работата с езика. Преводачът е интерпретатор, трябва да може да се превъплъщава. При класическите автори предизвикателството е да се активират съществуващите в езика ни пластове, създадени от първомайсторите. Литературният български при всички случаи е основата, върху която да се надгражда в една или друга посока, но много дозирано, за да не зазвучи един френски автор от XIX век като български автор от следосвобожденска България. Езиковото ни богатство е добре да е в обращение, но прекаленото оцветяване на речта е толкова нежелано, колкото и неутрализирането й. А смесването на регистрите може да доведе до смехотворни резултати и до ефекта на кръпката. Както и неумелото преводаческо словотворчество. Според моето виждане писателите творят езика, а преводачите са длъжни да го съхранят, като вървят на крачка след тях, а не пред тях. Съвременните автори, които споменавате, продължиха дори по-успешно експериментите с езика на френския „нов роман“ и това ми допада. Предизвикателството при тях е да звучат достатъчно отчуждаващо спрямо българската норма, но не и неразпознаваемо за езиковите ни навици. Една Дюрас например, за да избяга от литературните клишета, но и от литературния език изобщо, разпъва френския  на кръст до степен, че на моменти звучи като чужд език на самите французи. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

За един непознат роман

бр. 16/2017

Амелия Личева

Непосредствено преди Великден на българския пазар се появи една книга, която отдавна е събитие в други култури и чиято липса на български най-после е преодоляна. Затова и ще си позволя да кажа, че преводът на „Сàма“ от аржентинския писател Антонио Ди Бенедето, дело на Анна Златкова, ще бъде едно от събитията в преводната литература за настоящата година. Казвам това не просто защото когато става дума за изборите на преводач от класата на Анна Златкова, ние вече знаем, че можем да очакваме сериозен автор, представен ни на български максимално професионално. В случая обаче можем да добавим още много в подкрепа на твърдението, че с това заглавие имаме истинско събитие. Антонио Ди Бенедето е известен като екзистенциалистът на Латинска Америка, като новият романист на Латинска Америка, той е име, в чието писане се пресичат традициите на Пирандело, Кафка, Борхес, Камю. След излизането на романа „Сàма“ Борхес го кани лично в Буенос Айрес, за да изнесе лекция в Националната библиотека там. Започват да го сравняват с Ален Роб-Грийе и Хулио Кортасар. А днес с рецепцията на Ди Бенедето се занимават автори от ранга на нобелиста Кутси. В началото на 2017 в The New York Review of Books се появи много важната статия на Кутси „A Great Writer We Should Know“. Нещо повече, почеркът на аржентинския писател е интересна амалгама от техники на екзистенциализма, Борхесовата фантазия, магическия реализъм, обективизма на новите романисти и всичко това отлично може да се види в „Сàма“. Езикът на романа е регистриращ, наблюдаващ като през камера, която превръща хората в „кротки предмети”. Той е строг, изчистен, а зад повърхността му зейват абсурдите, емоциите, мълчанията. Има още

Вашият коментар

Filed under Тъй рече редакторът

В живота са важни етиката и свободата (Разговор с Войчех Галонзка)

бр. 15/2017

Д-р Войчех Галонзка в работния си кабинет, където е превел „Под игото”. Воловице край Краков, 28 април 2016 г. Сн. Антония Велкова-Гайдаржиева

Кой е най-ценният възглед за живота, който бихте могли да споделите в навечерието на 70-годишния си юбилей?
– Животът е толкова обширна тема и е толкова разнороден, че ми е трудно да побера в няколко думи своите мисли. А те впрочем не са откривателски, защото е много трудно да бъдеш оригинален по тази тема, съзнавайки, че размисълът за живота трае Бог знае колко дълго. Затова и моят размисъл е само сборен резултат от свой, личен опит и е предназначен за лична употреба. В сферата на човешкото поведение споделям убеждението, че в живота са важни етиката и свободата, както в личен, така и в обществен план. Разбира се, давам си сметка, че те си противоречат, понякога дори взаимно се изключват или по-скоро се изключват. Затова е нужен компромис между тях, който не е някаква установена норма. Винаги е функция на външните условия и на степента, в която се прилагат вътрешно, а най-важното е в полезрението да остава другият човек, неговата независимост и интегралност. Свободата е нашата движеща сила, включително биологична, етиката е спирачен механизъм. Както винаги, по-лесно е да кажеш това, отколкото да го приложиш на практика, но такава би била моята директива, ако трябва още веднъж да преживея моите 70 години.
Ако трябва да отнеса този размисъл към други сфери на живота, то бих казал, че важни са работата, разговорът със света, радостта от живота във всички нейни проявления, близостта с природата, събирането край трапезата в онзи най-широк, бих казал, вазовски смисъл. Има още

Вашият коментар

Filed under Тема на броя