Кой да плаща добавената стойност на книгите?

бр. 37/2018

Огнян Касабов

– Тунджер, от какво имаш нужда да ти донесем следващия път като идваме: сладки, цигари?
– Имам нужда от книги, от класици да са, но книги ми трябват.
Даже и в далечното кралство Мумджидам, скрито в недрата на Родопите, кралят на осем порутени каменни къщи и сто овце и кози си мечтае за книги. Електричество може да няма, изворът с водата може да пресъхва, осем години самота в забравена махала в Родопите може да е много тежко, но…

Тази пролет група интелектуалци поде движение за реформи в културата, което се обяви против пазарния принцип в сферата и поиска – наред с други мерки – по-нисък ДДС за книгите. България е единствената страна в ЕС, в която няма такава редуцирана ставка. По-ниският ДДС означава по-евтини издания, по-достъпни за всички. Затова инициативата е похвална. Но поставена в контекст, тя е отворена и за критика.
Редуцирани ставки в България всъщност няма за нищо, с изключение на туристическите услуги. Ако Тунджер (когото срещнах из моя фейсбук фийд) вземе, че отиде на планинско спа, в цената на заплатеното от него ще е калкулиран 9% ДДС. Ако успее да стигне до книжарница (къде е най-близката?), ставката ще бъде 20%. Също – ако си купи хляб от някое село, където такъв изобщо се доставя. Има още

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Непремълчано

Разговор с Иван Шишиев

Градски тайници: стоп кадър

бр.35/2018

Марина Андреева – Бъди

Като човек, улавящ градското време, кои са онези места, които са пълни с тайни и добри кадри? Кои са градските тайници в София?
Тайните места, често са и добрите кадри. Понякога ти трябва само хубава призма, през която да ги откриеш като такива. После кадърът става лесен. Ако открия кои са тайниците, то няма да бъдат вече такива. Но ако мога да споделя само няколко, то това са камбанариите на храмовете в София, или малките улички като „Гладстон“ и „Паренсов“, или покривите на града. Май казах прекалено много тайници.

Последната Ви изложба „Белези“, която в момента е изложена в „Хралупата“, сякаш изважда нова концептуална линия във фотографията Ви. Как дойде идеята за белега и с какво го свързвате?
Концептуалните линии, които снимам са невероятно много. „Белези“ е първата извадена на бял свят, след градската фотография. Тя е една нелесно изпълнена (имах доста проблеми с реализацията й) и лична, малко странна на фона на останалото, но завършена композиция. Дали може да се надгражда? Убеден съм. Дали ще го направя? Мисля, че още не знам.
Идеята за белега го свързвам с идеята за оформянето на индивида. Ние сме такива, каквито нашите истории са ни направили. В много случаи те са белезите. Дори не става въпрос само за външни белези (било татуировки, лунички, следи от операции например). А за онези, които са оформили виждането ни за света. Тези белези са нашите отношения спрямо света и хората, с които се налага да живеем всеки ден.

Има още

Вашият коментар

Filed under Столица, Субектив

Архитектура на желанието. „Фаворитката“ (2018)

бр.35/2018

Савина Петкова

В двора на Кралица Ан Стюарт (1665-1714) има много интриги, предателства, кръв, страст, камшици, омари и 17 зайци. Новият филм на Йоргос Лантимос („Омарът“ (2015), „Убийството на свещения елен“ (2017) размества пластовете на историческия жанр, жадно впива поглед в белези, рани и възпаления, поглъща изящни торти от фондан, и се оттегля в леговището си, откъдето наблюдава битката за Кралството, която се превръща в битката за Кралицата.

Сюжетът на филма оформя триъгълник между Кралица Ан (Оливия Колман), Лейди Сара Марлбъроу (Рейчъл Уайз), и проиграната на хазарт бивша лейди Абигейл Хил (Ема Стоун). Абигейл пристига в двореца, за да търси подслон и постеля, а калното й лице и скъсаната й рокля предизвикват само и единствено кикот у братовчедка й Лейди Сара. Когато все пак милостта надделява и Абигейл получава работа в кухнята като прислужничка, симпатиите на публиката остават с момичето, което търпи несправедливи пестници, крясъци, и подли номера. Провокираната идентификация с героинята на Ема Стоун е нишката във филма, която въвежда зрителя в дебрите на кралското недоволство. Заедно с Абигейл ние развиваме превръзката на отблъскващата рана от подагра по крака на Кралицата, заедно омайваме Нейно Височество с комплименти, тъй като пътят обратно към дворцовия статут е дълъг и трънлив. Неочаквано обаче, Абигейл става свидетел на скришни нощни ласки между Кралицата и Лейди Сара в библиотеката, истината за техните отношения научаваме от фокуса върху лицето на прислужницата, което бавно се разкривява от шок. Почти комична в своята репрезентация, сцената намира разширяващите се от ужас очи на Абигейл за свое платно, архитектониката на лицето й размества континенти. Фактът, че камерата се задържа толкова дълго неподвижна, ни позволява да проследим наличните нюанси на страх, изненада, но и воайорско удоволствие. „Фаворитката“ е трансгресивно удоволствие между захлопнати врати. Има още

Вашият коментар

Filed under Субектив

Символната война

бр.35/2018

Александър Кьосев

1-ва

Иван Шишиев

Помним, че в публичното пространство езикът трябва да бъде вежлив и толерантен. Но този път беше прекрачена всякаква граница и в университета възниква спонтанно движение на преподаватели, които изискаха от декана и от ректора публична реакция – и тя се случи. Поводът за цялата работа беше атаката на лицето Александър Урумов срещу един университетски курс на професор Миглена Николчина, наречен „Политики на идентичността“. Въпросният Урумов се беше опитал тема по тема да „разбие“ този курс – с един брутално хулигански и нахален език, а вестник „Труд“ беше препечатал този пост от социалните мрежи със заглавие, взето от самия текст: „Ако взема едно дЪрво“.
Никой няма право да коментира по такъв брутален начин един университетски курс, който е минал през всички академични процедури и е преценен като балансиран. Университетските органи са сметнали, че в него няма политически залитания, тъй като университетът е неполитическо място. И университетът застана зад този курс, той застава зад принципа за свобода на словото – в случая на академичното слово. Тоест, най-накрая смислените хора се обединиха и реагираха както трябва на тази агресия. При това реагираха официално, чрез самата университетска институция. Има още

Вашият коментар

Filed under Непремълчано

Между многозначността и дисекцията

бр. 33/2018

Амелия Личева

Новият роман на Галин Никифоров „Тяло под роклята“ се появява няколко години след „Лисицата“ и отново е вгледан в женските персонажи, в женската психология. Какво е жената, кое е онова различно у нея, верни ли са стереотипите, че тя е по-чувствителна, по-грижовна, по-отдадена, това са само част от питанията, на които романът се опитва да отговори, избирайки за централен персонаж мъж, който ще се превърне в жена, като измине целия път на метаморфозата. Много е лесно след дебата за Истанбулската конвенция, за ролята на пола изобщо, за пола като биология, но и за отликите му от рода като социален конструкт, да се разположи „Тяло под роклята“ в този контекст. Но тъй като романът е много надпоставен и много повече европейски, отколкото български, ми се иска в тази рецензия да откроя това, което го прави именно европейски, а не вписан в българския дебат.
На първо място, разбира се, е проблематиката. Малко по-общо погледнато, тя е свързана с нещо, което е запазена марка на голямата световна литература – търсенето на себе си, въпросите за идентичността, при това видени в плана на двойничеството. На онази особена сдвоеност на мъжко и женско, която може да се крие в психиката на човек. Тази тема се обсъжда още в античните митове, в които се появяват персонажи като момичето Ифис, което израства възпитано като момче и което – тъй като се влюбва в момиче – измолва от боговете да го превърнат в мъж. Или за родената от главата на Зевс Атина Палада, която развива в себе си мъжки качества. Много характерна е темата и за Шекспир, при когото предрешването не е само начин да се минават граници и пространства, но е и своеобразен маркер на духовна промяна, въоръжаване с мъжки качества от страна на жените. Двойническата същност на психиката хипнотизира и романтиците, Вирджиния Улф с нейния „Орландо“, за да стигнем до съвременни писателки като Али Смит или Джанет Уинтърсън, които също се вълнуват от темата за тънката нишка, която разполовява психиката на човек. Затова и въпросите какво е да си мъж, какво е да си жена, може ли да бъдеш своя близнак, може ли да се преродиш, са само част от поставените от романа, като при Никифоров те са решени в най-широк пласт – от предрешването и психологията до това, което съвременната медицина може да ни предложи като операция за смяна на пола. Има още

Вашият коментар

Filed under Тъй рече редакторът

бр. 33/2018

Амелия Личева

Още в „Кратил“ на Платон става дума за идеята, че – казано със съвременни термини – с думите могат да се правят неща (превърната векове по-късно в постулат от Джон Остин). Периодично тази идея се разиграва в художествената литература, за да стигнем до схващането на литератори като Жерар Женет, които превръщат подобно виждане в теория и твърдят, че съществува нещо, което можем да назовем вторична мотивираност на знака и че в художествената литература дадено нещо често пъти се назовава с единствено възможното си име.
Пак с литературата свързваме и вярването, че когато думите се девалвират, по-добре е да се мълчи, каквато и да е цената на това мълчание. Не за първи път ще дам за пример Корделия от „Крал Лир” и поводът отново няма да е доб◊ър.
В наши дни много-много не се замисляме за последиците от това как си служим с думите, а и с мълчанията. Случаят с журналиста Димитър Върбанов от „Господари на ефира“ е добър повод да се обърне внимание на думите. Вярно, епизодът беше достатъчно коментиран, но като че ли никой не си даде сметка, че той е проблематичен не само заради подправянето на фактите, той е проблематичен с начина, по който се употребиха думите. Ако журналистите като цяло бяха използвали по-неутрално говорене в предаването на случилото се, а не драматизиращото „пребит“ и подобни, може би нямаше да се стигне до нелепата ситуация. Но вече стана правило (узаконено от всепозволеността на постовете във Фейсбук) активно да се употребяват прекомерно маркирани от емоция думи със или без основание. Това може би тръгна от журналистиката, но навлезе и в масовото писане за литература. Писателят е страхотен, книгата е уникална и спира дъха, преводът е великолепен, блестящ. При това положение не само че няма как оценките да не са подвеждащи, но и претръпването от това патетично говорене е напът да притъпи сетивата за отсяване на същинските явления. И насред този раблезиански свят на непремерени и високопарни слова сухото, фактологично говорене или мълчанието остават единствено адекватните форми на тиха съпротива.

 

Вашият коментар

Filed under Непремълчано

Всяка дума трябва да заслужи мястото си върху листа (Разговор с писателката Бианка Белова)

Бианка Белова. Сн. Марта Режова

бр. 32/2018

 

Името на чешката писателка Бианка Белова стана известно извън родината й след появата на романа „Езерото“ през 2016 г. Той й носи авторитетната чешка литературна награда Magnesia Litera, както и Наградата за литература на Европейския съюз. За двете години от появата на романа досега са издадени или се подготвят седемнадесет негови превода на различни езици.
Преди да напише „Езерото“, авторката е публикувала още три прозаически книги.
Настоящият разговор с нея е свързан с току-що издадения български превод на „Езерото“ (изд. „Изида“, прев. Васил Самоковлиев). За авторката той има по-различно значение от останалите – защото, макар да е родена и да живее в Прага, тя има и български произход.

Госпожо Белова, две години след появата си романът Ви „Езерото“ вече е публикуван на множество езици. Това е твърде интензивен процес на чуждестранна рецепция на една творба дори и в съвременния литературен контекст, принципно доминиран от процесите на превод. На какво отдавате този интерес към Вашата книга?
Този въпрос би трябвало да зададете на читателите и издателите, които са харесали книгата. Аз си го обяснявам с класическия сюжет, в който героят тръгва по света, за да опознае и намери себе си, след което се връща, за да внесе равновесие в живота си. Текстът е непретенциозен, без експерименти в езика, в повествованието или в задълбочена интроспекция; навярно и затова е прилично четивен.
Всичко това обаче е оценка ex post, пост фактум – когато пиша, не се и замислям да го правя така, че да се харесам на читателите. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме