Аз съм борхесианец и същевременно перонист. А какъв беше въпросът за Кортасар?

бр. 16/2016

Разговор с Карлос Алето

9-P1250523-Carlos_Aletto

Карлос Алето с българската си преводачка Галена Райчева

Таня Петрова: Повод за днешния разговор е пристигането в София на един от известните аржентински критици и писатели, а това все пак е рядкост – в София да гостува чуждестранен критик. Използваме повода да се срещнем с него, защото една от книгите му се казва „Диалог за една поетика“, а в нея героят на изследването е Хулио Кортасар. Ние от издателска група „Агата А“ сме основен издател на Кортасар в България. А буквално от вчера на книжния пазар е „Някой си Лукас“, един от последните забележителни сборници с разкази на Кортасар, така че разговорът ще върви и около самия Кортасар, и около критиката, и около видовете писане, и може би около това всъщност в периферията ли остават Аржентина и България и как се съотнасят литературата в Аржентина и тази в България. По този повод при нас гости освен Карлос Алето, когото току-що представих, е един от преводачите на Хулио Кортасар, Красимир Тасев, който освен това защити и дисертация на тема Кортасар, и е преподавател в Софийския университет. При нас е и Лили Табакова – преподавател в Софийския университет по латиноамериканска литература и преводач от испански, на нея тепърва й предстои да се сблъска с Кортасар в ролята на негов преводач. Записът се води от Радослав Чичев, Българско национално радио, програма „Христо Ботев“, поет, който пък участва миналата година в нашите прочути джаз четения на Кортасар. И така, предлагам да започнем.

Й. Ефтимов: Благодаря, Таня. Сериозно начало – като покана за танц. Така че ще бъда и аз внимателен с първия си въпрос. Една от последните книги на г-н Алето е на тема Кортасар. Аз обаче хвърлих едно око на туитър профила на г-н Алето и там той се самоназовава борхесианец и перонист, а не кортасарианец. Така че това е една тема, която може да засегнем, а може и да не засегнем в разговора – има ли лагери, така да се каже, на Кортасар и на Борхес? Във всеки случай нека по-скоро да започнем наистина с интереса Ви, г-н Алето, към Кортасар. Голямо предизвикателство ли е за един аржентински критик да се захване с, така да се каже, едната от няколкото, ако не от двете главни фигури на аржентинския модернизъм и на съвременната аржентинска проза? Предполагам, че непрекъснато се издават много други книги и критически текстове в периодични издания върху Кортасар. Има още

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Спекулата с младите

бр. 16/2016

Йордан Ефтимов

Sketch2

Боян Монтеро, студент в Художествената академия „Герит Ритвелд“, Амстердам

Причината да напиша тези размишления е едно явление, което напоследък се отличава с прекалено досадна честота – бойният вик „Дайте път на младите!“ Обикновено произнасян от автори на възраст около 60-те, които са спрели да публикуват (а вероятно и да пишат) активно от години. Не може да се отрече – викът звучи красиво в ушите на мнозина. Та по какво да отличим от людмилаживковското „Бъдещето принадлежи на децата“? Работата е там, че в това викопроизнасяне проблематично е почти всичко – кой го произнася, защо го произнася, кои са тези млади и какво означава да им се даде път.
Да започнем с това кой го произнася и защо. Едва ли има някой, който следи актуалната литературна ситуация у нас, който да не помни как през 2008 г. Мартин Карбовски се прояви като културен мениджър, лансирайки една „Антология на живите“, в която манифестно се налагаше идеята, че живи автори са включените вътре, които обаче не заемат полагащото им се място в литературното поле. За да усили ефекта, Карбовски дори проведе война с един избран от него представител на „старите“. Горкият Виктор Пасков, сам винаги (практически до смъртта си) заемащ позицията на enfant terrible, се оказа насила припознат като старец с брада и прекомерна власт. Казвам „горкият“, защото той се улови в капана и зае неприсъщата му роля. И в тази ситуация изведнъж вестник „Труд“ публикува отворено писмо до Карбовски от… Любомир Левчев. В него 73-годишният дългогодишен председател на СБП подкрепяше дръзновението на Карбовски и приятелите му и със симпатия го сравняваше с младия Маяковски (сякаш Маяковски е бил „стар“ някога). Това е само симптоматичен пример.
Давам този пример, защото обикновено произнесено като програма лансирането на „младите“ е на първо място параван, зад който се крие план за такива „млади“, които да изпълняват програмата на лансиралия ги и да му бъдат благодарни. Това си е чист план за злоупотреба. Има още

Вашият коментар

Filed under Първа страница

Вдъхновение

бр. 15/2016

1-1

Худ. Лиа Чаушева

Вдъхновението не е процес, вдъхновението е кайрос, епифания, пробив, събуждане на жизнената сила – онзи трескав импулс, който размества границите и пластовете на вътрешния опит. Вдъхновението е лабораторен процес по дълбаене из руините на миналото, чертаещ вертикалите на идното през призмата на сега и тогава. Творбата помещава именно това противоречие на непроцесуално прекъсване и процесуално протичане: извън и във времето. Тя е неконтролирана воля по овладяване на естетически пространства и форми, екстатично изригване, непоследователен ритъм.
На вдъхновението вече му е тясно в речника на спонтанността: не го откриваме у музите, дамата на сърцето, природата, съня, въображението и любовта. Нито вече се побира в обществения дълг, безпокойствата на аз-а, абсурда на съществуването, смъртта.
Ние сме тези, които търсим вдъхновението отвъд обозримото, искаме да го изтръгнем от инертното му кръжене в периферията, да го извърнем от лесните медийни езици на перманентните кризи. Вдъхновението не е в криза. И това не е манифест, бунт на нови форми или нова генерация. Не влизаме в мътните води на модернистичното клише стари-и-млади. Първо преоткриваме и напомняме езиците и формите на отминалото вдъхновение. После реставрираме останките им, реанимираме забравената им употреба – не смърт, а въображение за нов живот. Накрая изграждаме свои речници.

От редакторите

Вашият коментар

Filed under Първа страница

Аудио запис от кръглата маса по случай „Литературен вестник“ на 25

Вашият коментар

Filed under Събитие

„Случаят“ в една възможна литературна (микро)история

бр. 14/2016

Пламен Дойнов

03-documСъществува привидна близост и дори съвпадеж между подходите и мащабите на микроисторията и на обширни зони от литературната история. Та нали тъкмо литературната история се фокусира върху индивидуалното и изключителното – върху автори и конкретни произведения, върху уникалността на почерци и поведения; често възприема текста като неповторимо събитие, а отделния автор – като персоналистично въплъщение на историческия момент.
Няма да се впускаме в описание на узряването на разностранни идеи, концепти и научно-повествователни практики на микроисторията. Достатъчно е да откроим само важното за изследването през случая предложение на Карло Гинзбург и Карло Пони, свързано с ролята на „името“ – собственото име, т.е. най-индивидуалният, възможно най-неповторимият ориентир, да се превърне в маркер, с чиято помощ да се създаде нов вид социална история, която разглежда индивидите от гледна точка на отношенията им с други индивиди“, като „изборът на индивидуалното в случая не се разглежда като противоречащ на избора на социалното: той трябва да предостави различен достъп до него…“. По-късно Гинзбург декларира, че „в противовес на недиференцираното понятие „колективна менталност“ настоява „върху важността на изследването на мисловните представи на всеки отделен индивид“. Има още

Вашият коментар

Filed under Субектив, Uncategorized

„Починал от Народен съд”

бр. 14/2016

Надежда Александрова

3-1

Подпоручик Веселин Челебиев (1916-1945)

На 14 февруари т.г., ако беше жив, баща ми можеше да бъде на 88 години, ако само месец след тази дата – на 13 март 1945, едва навършил 29, той не беше станал жертва на масовото убийство в с. Новоселци, наречено „народен съд”. Името му – Веселин Георгиев Челебиев, подпоручик – е изписано на мемориалната стена до параклиса пред НДК. И за мен, както вероятно за мнозина, загубили най-близки хора по този начин, този мемориал се превърна в символ на гроб, но и в символ на свободата. При нашата оскъдна духовна потребност да почитаме мъртвите, той все още не е припознат достатъчно като място за поклонение. Но важното е, че го има. Важното е за душите на нашите близки,  погребани  в незнайни гробове с неаргументирана  омраза, без знак и без следа.
Години наред името на моя баща се произнасяше с обич и мъка само вкъщи. Нямах спомени от него, нито от събитията, чиято жертва беше станал. Слушах от възрастните около мен, че е невинна и безсмислена „жертва на времето”, т.е. на съдбата. Никой вкъщи не искаше да порасна с чувство на омраза и желание за отмъщение. Трябваше не да забравя чия дъщеря съм,  а да осъзная необходимостта от забравата. За да тече животът ми като на всички останали – да стана пионерка, после комсомолка, да получа бележка за следване… Затова, когато стана време за гимназия, бях осиновена от втория ми баща, който съдбата ми отреди, когато бях на седем. Разбира се, нищо не успях да забравя, никой в семейството ми не можеше да забрави. Всичките ми близки: баби, чичовци и лели, майка ми, останала вдовица на 23, отнесоха в гробовете си мъката по трагично секналия млад живот на родния ми баща. Има още

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Джумпа Лахири: В италианския език се чувствам по-уверена и по-свободна като писател

бр.13/2016

Новата книга на Джумпа Лахири, написана на италиански, с версия на английски език, е резултат от увлечението й по Италия, което се заражда с нейното първо посещение в страната през 1994 г. В този текст носителката на „Пулицър” разказва за своето дълго пътуване към овладяването на езика и отговаря на нашите въпроси.

Джумпа Лахири

9

рис. Алескандър Байтошев

Отношенията ми с италианския език се развиха в изгнание, в състояние на раздяла. Всеки език принадлежи на определено място. Той може да мигрира, да се разпространява, но обикновено е свързан с определена географска територия и страна. Италианският език принадлежи главно на Италия, а живеех на друг континент, където човек не можеше лесно да се срещне с него.
В някакъв смисъл съм свикнала с езиковото изгнание. Майчиният ми бенгалски език е чужд в Америка. Когато живееш в страна, в която езикът ти се смята за чужд, постоянно се чувстваш в изолация. Говориш таен, непознат език, който няма никаква връзка със средата ти. Тази липса на свързаност създава отчужденост вътре в теб.
В моя случай съществуваше и друга дистанция, друг разкол. Не владея отлично бенгалския език. Не мога да чета или дори да пиша на този език. В резултат на това майчиният ми език, парадоксално, също ми е чужд.
Що се отнася до италианския, езиковото изгнание беше от друг характер. Почти веднага след като се срещнахме (по време на пътуване до Флоренция със сестра ми през 1994 г.), ние се разделихме. Силното ми влечение към него изглеждаше глупаво. И въпреки това бях изпълнена с копнеж. Има още

Вашият коментар

Filed under Uncategorized