Непохитеният „Литературен вестник“ – или за реалността

Амелия Личева, Ани Бурова, Йордан Ефтимов, Камелия Спасова, Мария Калинова, Пламен Дойнов

бр. 25/2016

До авторите на писмото „Похитеният „Литературен вестник“ – или за наглостта“

Уважаеми автори на откритото писмо,

Отговаряме Ви въпреки неоправданите обиди, които сте изсипали по наш адрес в писмото си. Вярваме, че все още имаме сили за разговор върху съдбата на „Литературен вестник“, въпреки негативната кампания, която някои от Вас водят срещу сегашната редакция на вестника. Основание ни дава едно от последните изречения в писмото Ви, където казвате, че ЛВ е оцелял, защото „никой не си е представял, че е по-голям от него“. Така е. Ние не сме по-големи от ЛВ. И вие не сте.

Ние Ви дължим много и не сме го забравили. За някои от нас сте били учители, приятели, кумири. Не приемаме обаче менторския тон, с който зачерквате не просто нашите усилия, но и работата на авторите и преводачите в ЛВ през всичките тези години.

Да, Вие сте участвали в създаването на ЛВ, но за да съществува той, не е достатъчен простият акт на неговото създаване. Нужна е ежедневна грижа по неговото оцеляване. ЛВ е нива, която някой трябва да работи. В последните двайсетина години, с изключение на Едвин Сугарев, не сме ви виждали на тази нива.
В какво ни обвинявате?

1. Вие целенасочено и изкуствено противопоставяте днешния образ на „Литературен вестник“ („академичен“) на онзи, който е бил в началото на 90-те години на XX век („политически“). За нас е непонятно как вие, настоящи или бивши университетски преподаватели, квалифицирате ЛВ като „академичен“, прилепвайки негативно и осъдително отношение към тази характеристика. Според нас връзката с университета е от жизнено значение за ЛВ, който предимно на академията дължи своята автономност спрямо политиката и пазара. Факт е, че през годините тъкмо университети спасяваха ЛВ от изчезване, без да поставят каквито и да било условия в замяна на своята подкрепа.

2. Обвинявате ни, че „преточваме“ престижа на ЛВ в своя полза. Държим да се знае от всички, че в първите години от историята си (1991–1993 г.) „Литературен вестник“ е издание на в. „Демокрация“ и не е имал грижи за своето материално оцеляване, а редакторите са получавали справедливо възнаграждение за труда си. Днешната редколегия, която е обвинявана, че е „похитила“ вестника, го е мислила, страдала, правила и издавала от 1993 г. до днес, постоянно обновявайки се, но и работейки постоянно във финансова криза, без никакви възнаграждения за редакторите. И ако „похитители“ са хората, които „крадат“ от личното и свободното си време години наред, някои повече от десетилетие, за да не спре „Литературен вестник“, то със сигурност ние сме такива похитители. Ако това да посвещаваш безвъзмездно времето и енергията си за едно издание, което е непрекъснато на ръба да спре, е, както Вие казвате, „нравствен недоимък“, съгласни сме да бъдем обвинени в такъв.

3. За нас е неоспоримо мястото на Ани Илков в българската поезия, а също и в ЛВ (последната възторжена публикация за него е в бр. 9 от 2 март 2016). Той е учител на някои от нас и колега в Софийския университет – на други. Но когато става дума за текста му „Към защитниците на крепостта“, публикуван в брой 20/2016 г. на ЛВ, ние сме готови да се извиним за пореден път и на читателите, и на автора. Наясно сме, че той знае какво пише, но считаме, че гневът и омразата се шегуват дори с най-добрите поети и ги карат да изглеждат ожесточени и слаби в желанието си да наранят с думи. Както Ани Илков има право да изрази своята позиция, така и ние, редакторите, имаме право да изразим своята.

4. Обвинявате ни, че сме „бастисали“ Силвия Чолева. Тя не може да бъде уволнена, защото изобщо не е назначавана, както не е назначаван никой от нас. Твърденията, че тя е „отрязана“, „бастисана“ и пр., инсинуират върху лични мнения, изказани в служебна кореспонденция, но не отразяват решение на редакционната колегия. Питаме се обаче какво всъщност иска Силвия Чолева, след като отказва да работи със сегашните членове на редакцията и охотно разпространява обиди и клевети по техен адрес. През последните два месеца тя не участва в заседанията на редакционната колегия и на практика се самоизолира. Инсинуациите в публичното пространство, че е „отстранена“, ни приличат на опит за пренаписване на фактологията на собствения й избор да стои отвън.

След всичко казано и изписано ние все още пазим надеждата, че реалният разговор е възможен, ако наистина Ви е скъп „Литературен вестник“. Но с обиди и произволни квалификации това няма как да стане.

Действащи редактори на ЛВ:
Амелия Личева
Ани Бурова
Йордан Ефтимов
Камелия Спасова
Мария Калинова
Пламен Дойнов

Вашият коментар

Filed under ЛВ на 25

Право на уточнение

Бойко Пенчев

бр. 25/2016

До авторите на писмото „Похитеният „Литературен вестник“ – или за наглостта“

През годините редактори на „Литературен вестник“ доброволно са го напускали поради следните причини:

1. Мързел

2. Умора

3. Захващане с други занимания, осмислящи живота и осигуряващи прехрана.

4. По малко от всичко изброено.

Напускането на ЛВ винаги е било личен житейски избор и като такъв не може да бъде основание за упражняването на морален терор върху ненапусналите.

Вашият коментар

Filed under ЛВ на 25

По-горе билото, майстори!

Димитър Камбуров

Не ми се щеше да се намесвам, защото съм далеч от кухнята, пък и никога не съм бил свой в “Литературен вестник”. Скандалът оставя лош вкус в устата, рефлексът е да се дръпнеш, за да не се изцапаш. За мен, а вероятно и за други, които познават и обичат Ани Илков, и имат греха да са участвали в поддържането на неговия ботевски култ, включващо безнаказаност за всякакви издевателства и гаври през десетилетията, беше емоционално труден иначе очевидният избор на група и позиция. Може и да ме озадачава това, че Ани Илков се е оказал в един отбор със Силвия Чолева и Румен Леонидов поради войнстващия антиинтелектуализъм на последните, но това си е негов избор, пък и той обича да заиграва със селски произход и пролетарско минало.
Но във фейсбук, където се вихри скандалът, започна да се налага мнението, че всички са оцапани от размяната на обиди и квалификации, че и едните, и другите са маскари и че никой не е прав, и, дето се вика, и майка му не е права, и сестра му, и леля му (вж. Ани Илков в „Литвестник вестник“, бр. 19, 11-17 май, 2016).
Когато много хора от един отбор са дотам единодушно крайни и невъздържани, те произвеждат ефекта на справедливия гняв, на паресиастко изкрещяване на истината в очите на опонента, снишен зад процедури и закони, но преди всичко в ушите на страничните, които гледат да се ориентират, ако не гледат сеир: не може онези да не са омърсени, щом тези са дотам омерзени.Това са революционни похвати и като нищо могат да се сдобият с легитимност, ако успеят; т.е. ако в резултат на създалата се ситуация Едвин, Ани и компания си направят литературен вестник и той се наложи в конкуренция с “Литературен вестник”. Когато става дума за литература и пр. неща, които дупки не правят, хората си търсят бунтарски отдушници, та ще се радвам, ако така постъпят и успеят, което впрочем следваше да сторят от самото начало: “Литертурен вестник” не е държава, та да трябва да се превзема отвътре или отвън.
Но ние, страничните, независимо от симпатиите и антипатиите си, не можем да не видим, че е налице очевидно неравновесие в публичното присъствие на двете позиции и групи. Това следва да се съобщи и на попържащата група в псевдо-възрожденския й бяс и квази-романтическа забрава. Скандалът има ясен алгоритъм, в който трикратно бива възпроизведена една и съща фигура, един и същ жест по отношение на другия.
Първо нека цитирам Чолева, от чието изказване на дискусията по повод 25-та годишнина на “Литературен вестник” започва всичко: “… И понеже Ани Илков се разсърди, навика ме, не знам защо, не дойде да каже това, което все едно почти всички от редакторите на ЛВ са го чули. А то е, че вестникът трябва да бъде предаден на младите след нас. Аз споделям това мнение.” В отговор Камелия Спасова между другото казва: “Можем да говорим с конкретни имена, можем да видим с кои съавтори сме правили броеве напоследък, като пример за конкретни хора, които ЛВ разпознава. Моят последен съавторски брой е с Белослава Димитрова, която Ани Илков може би имплицира.” На това Чолева отвръща: “Аз съм абсолютно възмутена, Камелия. Съжалявам, че споменах името на Илков. Тук не говорим за Ани Илков, защото отсъства. Аз тук го споменах, защото споделям, без да съм му говорител. Има разлика.”
Не е ясно къде е разликата. Когато си цитирал някого, е странно да се възмущаваш, че и други го правят. Чолева твърди, че има право да цитира Илков, защото споделя виждането му. Но Спасова явно не само също споделя виждането на Илков, но е и била съредактор с вече години лансираната от него млада поетеса. Възмущението тогава може да има само един източник: едни имат право да се позовават на Илков, а други – не. Пледира се за неравнопоставеност, която в последна сметка опира до присвояването и суспендирането на човешко достойнство.
До погледнем сега към лапидарното творение на Илков “Към пазителите на крепостта”. В писанията на Сугарев, Левчев и Димитрова, публикувани във Факел, многократно се повтаря, че “Литературен вестник” е пространство на свобода поради абсолютната независимост на дежурния редактор. Те твърдят, че Чолева е имала право да публикува текста на Илков по силата на този принцип. Но да видим как започва текстът на Илков: “Вие, които дискретно сте вдъхновили и тайно сте приподписали статията на „човека плъх“ Й. Ефт., вече знаете какво сте направили, нали?” Чолева, оказва се, има право на редакторска свобода, докато на Ефтимов тя е отказана. Нещо повече: отговорът на Илков е обърнат не към Ефтимов, а към останалите редактори, които са вдъхновили статията и тайно са я преподписали (само по себе си мисториозна операция); Ефтимов е само записваща ръка, пощенска кутия, човекът за мокри поръчки на лошите от вестника. Тъй че онова, което прави Илков чрез този жест на обръщение към другите, е да лиши Ефтимов от човешко достойнство. Всъщност той отказва на Ефтимов суверенното право на дежурния редактор, за което сподвижниците му пледират спрямо Чолева, тъй като вече е суспендирал човешкия му статус – чрез неадресирането му, не чрез мъглявата фройдистка метафора “човека плъх”, която впрочем поставя началото на една зоо-метафорика, която се разразява при колегите му. В тази светлина възмущението заради извинението, което вестникът поднесе на самия автор, уж имплициращо неговата невменяемост, пропуска опитът за опрощение спрямо тази Momentary Lapse of Reason, приемайки за чиста монета самоизвинителното уточнение, направено от автора в края на текста му: Гергьовден – алибито на пиянския поетико-публицистичен импулс, ботевската механджийска хватка: първо вино дайте, а после а вий, вий сте идиоти!
И сега опираме до писанието на Леонидов, пубикувано във Факел. Ето цитатът: “Наистина го имах за братле … Това е. Боли ме. За другите не ме боли. Дори за сбърканата „Шенгенска путка“./ Цитат от сбирката на проф.М.Н./ … Но печалната участ на лъжесветеца Георги Господинов ме ужаси. Само за 13 минути пластмасово мълчание, той … се самоуби пред очите ми с мълчанието си на литературен плужек. Изтривам всичките му публикации във Факел.бг, имейл адреса му, телефона му и приключвам бялото си братство с този путьо. Останалите охлюиди вече не искам нито да ги видя, нито да ги срещам, защото ще ме вкарах в грях.” След заседание, на което седем човешки същества са гласували по един и същ начин, Леонидов посвещава целия си текст само на един. Господинов в отговор припомня, че е предупреждавал, че пак той ще излезе виновен за всичко, но греши. Всъщност жестът тук е същият като при Илков, само че по-краен. Илков отказваше човешко достойнство на Ефтимов, Леонидов лишава от човешко достойноство шестима души, като признава за достоен да бъде низвергнат и разпнат само Господинов: “Господинов мълчеше като Господ”.
Сега, когато трима души от една групичка отнемат в свещена слепота за делата си правото на човешко достойнство на други човешки същества, има система в тази лудост, която никаква велеречивост или талант не оправдават. Не можеш да отнемаш достойнството на хората и да очакваш те да са готови да разговарят с теб.
Силвия, ще го кажа просто: ако псуваш, т.е. ако отправяш сексуални закани, това, което правиш, по правило не те инкриминира, тъй като изразява воля или обещание. Когато обаче казваш, че искаш да напсуваш конкретни хора и че го правиш, всъщност не псуваш: вместо това изпадаш в лесно за разпознаване недопосмяващо цитатничество, както и на 25-та годишнина.
Ани, не става да наричаш всички нещастници и комунистически отрепки в продължение на четвъртвековно ехолалийно самозабвение; не върви все така някак си да се пъчиш, че някога си бил работник и от колегите – монументални кретени – си усвоил аргументативните си техники. Има моменти, когато една псувня може да бъде политически жест, бунт, или поне да откънти покъртително трагично като самоубийствено очищение. Когато обаче някой четвърт век повтаря една псувня, под чийто знаменател тъпче кого ли не, тя му се прикача като репей, дето викаше класика, и метонимично започва да го обозначава просто като псувач без трагика и без отвъдни визии, мисии или правомощия. Когато издаваш нови книги, но системно подпъхваш в тях великите си стихотворения отпреди трийсет години, които да ги носят и да напомнят кой си, може би ролята, която вече най-много ти приляга, е действително тази на гуру, на култова фигура, на паметник на самия себе си. Да си учител обаче е и задължение: Noblesse obliges. Ако поетите около теб повтарят непохватно псуваческите ти жестикулации и зооморфна реторика, докато като теб отказват човешко достойнство на хората, с които уж са търсели диалог, то Едвиновата перифраза на Достоевски се оказва печално пророческа: изпод ямурлука ти плъпнаха легиони от демони! Не желаем, Ани, вече да играем на жертвени свине и да се давим ведно с тях.
Слез на земята и си прибери вересиите!
Впрочем De Profundis образът на Ефтимов “нужно ли е да се провиква от своята бездна Ани Илков” вероятно не би те разгневил толкова, ако не беше дотам точен и всъщност ласкателен, но, уви, с непосилна за крепителите на пантеона – или падемониума – интертекстуалност.

Вашият коментар

Filed under ЛВ на 25

Конкурс “13 века България” за литературна критика

Salter1„Литературен вестник“, с подкрепата на Национален дарителски фонд „13 века България“, обявява годишен конкурс работилница за литературна критика.

В конкурса могат да участват автори до 30-годишна възраст.

За участие в конкурса се приемат литературнокритически рецензии с обем до 5000 знака върху книги в областта на художествената литература и хуманитаристиката, български и преводни, публикувани през 2015 и 2016 г. Текстовете (с посочени име на автора, дата на раждане, телефон и електронен адрес за връзка) се приемат до 15 октомври 2016 г. на адрес: lv_konkurs@abv.bg

Изпратените за участие текстове ще бъдат разглеждани текущо от тричленното жури на конкурса и номинираните ще бъдат публикувани в специална ежеседмична рубрика в „Литературен вестник“, както и на сайта на изданието.

Авторите на номинираните текстове ще имат възможност да участват в творчески работилници, в които ще се включат утвърдени критици и редакторите на „Литературен вестник“.

има 1 коментар

Filed under Конкурс

Парцел номер сто петдесет и осем

Иван Стефанов

бр. 25/2016
15-mechanistic_chessДокато прокарвах ръбчето на хартиения билет под ноктите си, забелязах че Герта, Роберта и Гертруд бяха седнали на предните три седалки. Косите им бяха вече поскъсени, подобно на всички жени около тази зряла възраст, а допрените до тялото ръце издаваха дискомфорта, в който бяха изпаднали. Десетина реда по-напред свещеникът казваше последни думи преди ковчегът да се затвори, а в залата определено не се пазеше тишина. Най-много шум вдигаха трите дами с немски имена, седящи пред мен. Физически видимото сконфузено и сдържано поведение на жените контрастираше със силно изявените им говорни дефекти и уличен език. В стаята настъпи тишина в момента, когато Герта се изправи и тръгна по пътеката към ковчега. Ходейки, свали дясната си ръкавица и забърса сълзите, капещи на бузите й. Двете й приятелки замлъкнаха. Залата бе тясна, но дълга, подобна на всяка базилика. Свещениците окачваха черни пердета по стените, а ниска църковна служителка хвърляше горящи свещи в кофа с вода. Капакът хлопна. Мишките чуваха единствено обувките на хората и съвсем скоро залата се бе изпразнила. Там някъде бях аз. Заспал на една от пейките зад Герта, Роберта и Гертруд. Трите възрастни жени се прегръщаха и тъкмо си сядаха обратно на местата, когато се събудих. Има още

има 1 коментар

Filed under Прочити

Новата природа

Огнян Касабов, Мария Калинова, ВБВ,
Димитър Божков, Юнуз М. Юнуз,
Камелия Спасова 

бр. 24/2016

IMG_8295ed3.jpg

Сн. Йоанна Нейкова

Какво обещахме?

На 18 май 2011 г. в това-вече-не-е-литературен-вестик (ЛВ, бр. 18/2011) започнахме подготовка за петилетката на дада с преводи, авторски текстове и анализи. В редакторския манифест ΧΑΟΣ (ЛВ, бр. 27/2015) припомнихме, че през 2016 г. е стогодишнината от събирането в „Кабаре Волтер“ (Цюрих) и първите дадистки манифести. И така: 1916 е годината на дада. Обещахме, че 2016 г. нещата ще продължат и ще има безредие. Въпросът е:

Какъв е залогът?

Българската литература и култура е заложник на автентичността, на непосредственото писане, говорене, действане, което едновременно крепи и обслужва едното. А едното на литературата е винаги старото едно, безспорното едно, господарското едно. То е основано еднократно и в началото; то принадлежи единствено на основателите и бащите, на мачовците и героите. Не е учудващо, че едното не е исторично, а природно. Българската литература е заложник на същата природа на едното. Изключения от него има, но с безпощадна повторителност изчезват условията за тяхното припомняне и посочване. Можем да наречем тази безпощадност – периодичност на контекста. Тогава: Има още

има 1 коментар

Filed under Първа страница

литературен вестник през 2016-а

Стефан Иванов

 

едни писатели гледат по свой начин на литературата
и това е окей
имат сляпо петно

други писатели гледат по друг начин
и това е окей
те също имат сляпо петно

срещата между тях
не би трябвало
да е скандал
от който нищо не произлиза
всеки е себе си
няма да се промени

наоколо
между обидите
полето се стеснява
става все по-просто
и не като обратното на сложно
все по-празно
все по-кухо е

може да се иска хората да са различни 

може да се псува че не са такива 

каквито уж трябва да бъдат

това не помага
да се вижда по-добре
тъмната страна
на страницата 

мъртвата зона не оживява
от крясък

бялото в черните букви
на вестника
го е страх

Вашият коментар

Filed under Uncategorized