В живота са важни етиката и свободата (Разговор с Войчех Галонзка)

бр. 15/2017

Д-р Войчех Галонзка в работния си кабинет, където е превел „Под игото”. Воловице край Краков, 28 април 2016 г. Сн. Антония Велкова-Гайдаржиева

Кой е най-ценният възглед за живота, който бихте могли да споделите в навечерието на 70-годишния си юбилей?
– Животът е толкова обширна тема и е толкова разнороден, че ми е трудно да побера в няколко думи своите мисли. А те впрочем не са откривателски, защото е много трудно да бъдеш оригинален по тази тема, съзнавайки, че размисълът за живота трае Бог знае колко дълго. Затова и моят размисъл е само сборен резултат от свой, личен опит и е предназначен за лична употреба. В сферата на човешкото поведение споделям убеждението, че в живота са важни етиката и свободата, както в личен, така и в обществен план. Разбира се, давам си сметка, че те си противоречат, понякога дори взаимно се изключват или по-скоро се изключват. Затова е нужен компромис между тях, който не е някаква установена норма. Винаги е функция на външните условия и на степента, в която се прилагат вътрешно, а най-важното е в полезрението да остава другият човек, неговата независимост и интегралност. Свободата е нашата движеща сила, включително биологична, етиката е спирачен механизъм. Както винаги, по-лесно е да кажеш това, отколкото да го приложиш на практика, но такава би била моята директива, ако трябва още веднъж да преживея моите 70 години.
Ако трябва да отнеса този размисъл към други сфери на живота, то бих казал, че важни са работата, разговорът със света, радостта от живота във всички нейни проявления, близостта с природата, събирането край трапезата в онзи най-широк, бих казал, вазовски смисъл. Има още

Вашият коментар

Filed under Тема на броя

Днешният идеал на свободата е неграмотността (Разговор с Миленко Йергович)

бр. 15/2017

Миленко Йергович е роден през 1966 г. в Сараево, а от 1993 г. живее в Хърватия и е един от най-талантливите съвременни писатели от постюгославското пространство. Пише и поезия, и публицистика, но е най-известен със своята проза. Първата му публикувана книга на български е сборникът с разкази „Сараевско Марлборо“ в превод на Русанка Ляпова, след което са издадени „Буик Ривера“ в превод на Жела Георгиева, „Мама Леоне“ в превод на Русанка Ляпова и „Орехови двори“ в превод на Рада Шарланджиева. Често публикува в различни литературни сайтове, а през последните години води постоянни рубрики в собствения си сайт http://www.jergovic.com.

В книгите си сте обърнат най-често към миналото и сякаш чрез прозата си се опитвате поне мислено да възстановите онова, което историята, или по-скоро – човешката глупост, е изтрила от своите страници. Това е особено видимо във Вашата книга „Сараево, карта на града“, в която чрез въображаемата карта на литературно Сараево възвръщате спомена за улици, къщи, хора… Преди известно време беше разпространена новината, че общинския съвет на Будапеща е взел решение за демонтиране на паметника на унгарския философ Дьорд Лукач, чийто автор е Имре Варга. Как Вие възприемате този акт?
– Това е нещо логично всъщност. Какво може да означава Дьорд Лукач за Виктор Орбан? Може би само глас на нечистата съвест, като се има предвид, че през осемдесетте Орбан е бил стипендиант на Сорос и перспективен кадър на прочутия американски меценат, подготвян един ден да стане просветен владетел на Унгария. А каква връзка биха могли да имат Лукач и Сорос? Никаква, освен това, че днес и двамата не се радват на добро име. Левичарите и комунистическите идеалисти, какъвто е бил Лукач, и опаките либерали, които са отгоре на това и евреи – те още от Берлин 1933 г. вървят някак си заедно.
Да оставим настрана обаче Лукач, Сорос и паметниците в Будапеща – в Хърватия си разчистваха сметките с такива паметници още преди двайсет и пет години, и то с динамит – по-важно е друго: с падането на Берлинската стена в Източна Европа дойде не свобода или ревизия на нечистата съвест, а ревизия на паметта, с която националистическите господари не спират да се опитват да вмъкват нови, фантомни спомени в съзнанието на своя народ. Този процес в Хърватия е доста напред, тъй като беше и продължава да се провежда с помощта на Католическата църква. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Адорнианско размишление за нуждата от теория днес (Критически фрагмент)

Дарин Тенев

Рада Букова, “Innominate”, 2012, смесена техника

Когато фалшът на едно общество, чиято вяра в непосредствеността нараства пропорционално с неспособността му за рефлексивно осмисляне на невъзможността за същата тази непосредственост, когато този фалш остане единствена несъмнена истина, отвъд която като критерии за съждение и преценяване на мястото на безвъзвратно остарелите и наедкватни реликви на все по-добре забравяна философска традиция се настаняват подковани от същия фалш понятия като ефикасност, експертност и компетенция, тогава пространството, в което на мисълта е оставено да се движи, бива ограничено така, че само постоянното му прекрачване би могло да гарантира минималната смисленост на кое да е мисловно усилие. Прекрачването е теоретическа задача – което осъжда теорията да изглежда винаги ексцесивна, теория ексцес спрямо налаганата неистина на безвъпросни самоочевидности. Теоретичният ексцес е свързан с две метаморфози и може би с втората прекрачва културно наложените граници на първата. Първата е тази, която си позволява да открива конформизмът спрямо една конюнктура, за която винаги е удобно да обезсърчава мисленето и опита за схващане на сложността на случващо и случило се, носещи неутехата, че статуквото не е извечно и непроменимо. Тази първа метаморфоза е предвидима метаморфоза, съобразена с привидената неизбежност на вече установеното, на вече дефинираната форма, на вече проверените граници. Тази метаморфоза обаче се ражда и може да расте единствено защото устоява и постоянства една втора метаморфоза, която мени същността на формата, отмества границите, случва се отново и отново, абсолютно актуална в абсолютната си потенция, неусвоима от съществуващ порядък, чужда на всяка конюнктура. В съвремие, когато наред с пречупените криле на изискването за гъвкавост и иновации трансформацията се превръща в кодова дума, за да се наложи – обратно на това, което думата подсказва – тъкмо неспособността да се мисли трансформация, първата метаморфоза с апломба на технократската инвазия във всекидневието е готова да изхвърли не просто художествената литература, а дори елементарното разбиране за това какво е художествено, какво е фикционално, какво е литература. Съвремието, обременено от неединните исторически линии на научните войни, края на Студената война, глобализацията и неолиберализма, наследството на 1968-ма и неговия академичен залез и т.н., ни сблъсква сякаш не с метаморфоза на литературата, а с една метаморфоза, която изкарва литературата вън от играта, а когато все пак решава да я остави, то е или под формата на препарирани животни в непосещавания от никого музей на авторите, които се учат в училище, или под тази на трупа за дисекция в патоанатомичната зала на завръщащия се позитивизъм, изгубил онова, което все още го е крепяло през деветнадесети век – вярата в научния прогрес при науките за духа. Ето защо да се мисли сериозно литературата днес, това, което все още се нарича литература, е ексцесивно и може да бъде единствено теоретично по своята природа – теория едновременно за литературата, за ситуацията, в която се намираме и за прекрачването отвъд тази ситуация. Но точно поради това теорията трябва също да вземе предвид и загадъчния характер на една втора метаморфоза, двойник на първата, но същевеменно постоянно подриваща я, подкопаваща всичките й сигурности и очевидности. Метаморфоза, която не идва впоследствие, а изначало е удвоила безвъпросността на всяка форма с нейното поставяне под въпрос, заразила е всяко ограничаване на метаморфното до степен, при която илюзията за контрол над трансформациите едва ли би могла вече да отличи точката, в която контролът секва и усвояването им е преобърнато. Има още

Вашият коментар

Filed under Тема на броя

Маргиналия. Литературата в градината на познанието (Кратки размишления)

Маргарита Серафимова

Гери Георгиева,,кадър от “Kuchek S-Class”, 2014 by Vera Modena and Patchfinder

Служи ли за нещо литературата, откъде идва тази нейна незавидна съдба да поражда непрекъснати съмнения и защо днес се озовава в такава радикална опозиция спрямо науките например. Дисциплинарната криза на литературната наука също налага естествения въпрос за отношенията между фикция и знание. По същество това се вписва в темата за границите на литературата. Тя и другите форми на знанието могат да поддържат връзки на заимстване, на конкуренция, на изключване. Но историята на границите на литературата още не е написана.
Всеки литературен текст ни научава на нещо за света или за нас самите.  „Литературната творба може понякога да каже повече за обществото от много текстове с претенции за научност”, обобщава П. Бурдийо. Разбира се, фикцията не е наука, но каква е природата на знанието, което носи литературата? Има още

Вашият коментар

Filed under Тема на броя

Литературни предизвикателства отвъд пределите на жанра

бр. 14/2017

Разговор с Мартин Колев

 

Снимка: Донка Петрова

В началото на нашия разговор ми се иска да започнем с нещо специфично около последния ти сборник с разкази „Микро”. Какъв беше пътят от „Кучето на терасата” до „Микро”? Те видимо са доста различни и въобще как се роди идеята за такъв тип специфично писане, което изисква доста добра техника. Смяташ ли, че една подобна форма на разказа може да се развие сериозно като тенденция в българската литература?
Пътят между „Кучето на терасата“ и „Микро“ беше, с една дума, седемгодишен. Казват, че дебютният албум е на късмет, но по втория вече музикантът си проличава истински. Сигурно и с книгите е така. „Кучето“ е младежка, обемна и има болезнена нужда от редакторска намеса. „Микро“ е кратък сборник с кратки разкази – може би твърде кратък. Но той ми даде тази възможност за уравновесяване, за разчистване на кармата.
Идеята за сборник с микропроза дойде след един уъркшоп в дома музей „Петя Дубарова“ в Бургас. Уъркшопът се провежда всяко лято от десетина години насам с участието на финалисти от националния конкурс на името на Петя Дубарова. Развитието ми като автор е свързано в немалка степен с тези уъркшопи

Рисунки: Мартин Колев

. Участвам в тях толкова отдавна, че помня как точно по време на един ми казаха, че съм приет психология в Софийския. Занятия са водили имена от калибъра на Алек Попов, Георги Господинов, Кристин Димитрова, Владо Трендафилов, Ангел Игов, Бойко Ламбовски… Поради формата на уъркшопа – той продължава 1-2 седмици – фокусът е тъкмо върху кратки текстове.
Е, увлякох се по упражненията в този формат и продължих да се занимавам с него. На пазара не липсват кратки разкази – само „Жанет-45“ имат цяла поредица,  –  но те са почти винаги преводни. За развитие в сериозна тенденция надали може да се говори, но вярвам, че кратката проза тепърва ще набира скорост. Все пак тя е най-близка до съвременната ни сетивност, до формата на социалната мрежа. Възможният обем на статусите се смалява, но нуждата да поберем послание вътре остава. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Вглеждане в женското тяло. Емилия Дворянова и Анджела Картър

бр. 13/2017

Ралица Люцканова

 

Худ. Мария Налбантова

Тема на не едно или две съчинения, разглеждащи интимното битие на историческите личности, е историята за това как цар Фердинанд поръчва гипсова отливка на ръката на Мара Белчева. Тази „малка” история, допълваща големия исторически разказ, предполага царското желание като израз на преклонение, възхищение и любовно увлечение. Актът на „втвърдяване”, на възпроизвеждане на част от женската анатомия обаче налага нуждата от допълнително вглеждане и обосновка, за да отговори „защо“.

Галантното поднасяне на женската ръка към устните на кавалера е приетият знак на уважение към дамата, жест, който куртоазната култура култивира и превръща в задължителен за етикета. Ръката е единствената позволена женска територия, която мъжът може да докосне в ритуала на ухажването и в обществото. Останалата част от жената е забранена, вкарана е в модуса на културните забрани и препятствия. Мъжът не-съпруг получава достъп единствено до тази една-единствена „разрешена” част от тялото. За него ръката е жената, тоест фрагментът „ръка” измества цялото – женското тяло – в условностите на нормата. Да притежаваш ръката (само нея, защото останалите части са забранени) е копнеж по тялото, което не е твое. Тогава ръката-отливка-заместител-на-жената (откъсната, разчленена от тялото в импулса да притежаваш) е фетиш, в който се съсредоточват желания, страсти, чувства. Обичаната жена е разчленената жена. Има още

6 коментара

Filed under Общи

бр. 13/2017

Стефан Грабински

Наричан „полският Х. Лъвкрафт“ и „полският Е. А. По“, Стефан Грабински (1887 – 1936) дебютира още в епохата на „Млада Полша“, но печели своята литературна популярност през междувоенното двадесетилетие, когато публикува своите фантастични разкази и новели на ужасите. Творчеството на Грабински се отличава със засилен интерес към свръхестественото, парапсихологията, еротиката и езотериката и се вписва в развойните тенденции на полската фантастична литература от началото на ХХ век. Разказът „Любовницата на Шамота“ е първото произведение на автора, което се представя на българската публика.

Худ. Мария Налбантова

И създаде Господ Бог от реброто, взето от човека, жена, и я заведе при човека.
И рече човекът: ето, това е кост от костите ми и плът от плътта ми; тя ще се нарича жена, защото е взета от мъжа си.
Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си; и ще бъдат двамата една плът.
(Битие, 2:22–24)

От шест дена ходя пиян от щастие и не смея да повярвам в него. Преди шест дена пристъпих в нов период от живота си, отделен от това, което го предхождаше, с толкова ясна линия, че ми се струва, че изживявам някакъв огромен катаклизъм.
Получих писмо от нея…
От времето на нейното заминаване зад граница преди година, някъде в неизвестна посока – този първи чуден знак от нея… Не мога, наистина не мога да повярвам! Ще припадна от щастие!
Писмо от нея до мен! До мен, напълно непознатия й и скромен таен обожател, с когото никога преди това не са я свързвали никакви приятелски връзки, дори краткотрайно познанство! Обаче наистина е така! Нося го все още в себе си, не се разделям с него дори за миг. Адресът е ясен, не подлежи на съмнение: Йежи Шамота. Та това съм аз. Давах плика на няколко познати да го прочетат, не вярвайки на собствените си очи; всеки ме гледаше леко учуден, усмихваше се и потвърждаваше, че адресът се разчита и ми казваше моята фамилия…
Значи се връща в страната, връща се едва след няколко дена, а първият, който ще я посрещне на прага на дома й, ще бъда аз – аз, който едва смеех да вдигна към нея очи, опиянени от обожание, по време на случайните срещи на обществени места, по парковите алеи, в театъра, на концерт… Има още

Вашият коментар

Filed under Общи