Общочовешкият език на поезията (За това как поезията освобождава хората от границите, предразсъдъците и условностите и за превода на поезия)

бр. 24/2020

Стеван Тонтич

 

„Общочовешкият език на поезията” е текст от подготвената за печат книга с избрани есета, слова, предговори, интервюта на сръбския поет от Босна и Херцеговина Стеван Тонтич, познат и у нас със стихосбирката „Преди да ме е отнесъл дяволът” (изд. Ерго, 2017) в превод на Александър Шурбанов и Рада Шарланджиева.

Сборникът, след забавяне заради епидемията от КОВИД 19, е предвиден за издаване до края на годината от белградското издателство „Архипелаг”, а текстът е предоставен от автора специално за „Литературен вестник”.

Заглавието на книгата е „В защита на поезията” и пряката препратка към знаменитото есе на Пърси Биш Шели очертава още преди да разтворим съдържанието, мисловното ядро на включените творби – личния, преживения, изстрадания и анализирания  възглед за поезията, за призванието на поета и за ролята на поезията в живота и обществото. И макар Тонтич да е съвсем наясно, че поетът отдавна не е „непризнатият законодател на света” (какъвто впрочем не е бил и по времето на Шели), той се уповава на това, че „поезията не поема лъжата” и споделя как „в опасните времена защитата на поезията за мен беше равна на защита на смисъла на живота”.

Р. Ш.

 

Поезията е майчиният език на човешкия род.

Йохан Георг Хаман

Рис. Александър Байтошев

Може би когато е стигнал до идеята за обединено експериментално издание на четирима автори, в което се преплитат сбито описани сцени от живота на всеки от тях, моят приятел Петер Фьолкер е имал предвид горната мисъл на Йохан Георг Хаман, взета за мото на настоящия текст. Изданието е озаглавено Lebenszeilen^[i]. От четиримата автори двама са от женски и двама от мъжки пол, така че книгата представлява „експеримент” и в мъжко-женските поетически и стилови кръстоски. Понеже авторите са се познавали отпреди, не вярвам между тях да се е стигало до някакви недоразумения, независимо че биографиите им са разнородни и принадлежат към различни езици и култури. Но по всичко личи, че техните литературни идеи взаимно се привличат. А ако поезията е майчиният, което означава прародният език на човечеството, то тогава тя същевременно е и езикът на естествено възможното, обикновено разбиране между хората, езикът, който преодолява всички граници между тях. Можем да кажем – общочовешкият език. И все пак поезията не е есперанто, не свързва хората с едни и същи (изкуствено конструирани), а с различни, но преводими думи и метафори. Или казано другояче: поезията свързва разноезичните хора с едни и същи или много сходни чувства, предизвикани от даден поетически текст и в оригиналната му форма, и в преводите му на чужд език.

Когато романът действително е полифоничен

бр. 24/2020

Амелия Личева

Али Смит е добре познато име на българската публика още преди появата в последните години на романите, включени в нейния „Сезонен квартет“. Особено открояващи се у нас бяха „Момче или момиче“ – книга, с която писателката даде своя принос към световния издателски проект „Митовете“ и не просто препрочете мита за Ифис, преобразена от боговете от момиче в момче, но и показа вкуса си към изследването на сложната човешка идентичност, към политическото и ангажирано писане, както и пристрастността си към интертекстуалната природа на романовото. Вторият, заслужаващ особено внимание текст, беше включеният в друга важна световна поредица, инспирирана от Алесандро Барико, и свързана с пренаписването на класиката за деца. В нея Али Смит участва с нестандартен прочит на „Антигона“. В същото време, както и много други големи писатели, които са изключително популярни навън, в България Али Смит си остана име, което събира една по-елитарна публика и не се ползва с „уау“-възторзи. Затова е особено интересно да се проследи дали степента на популярност у нас след последните й романи ще нарасне и ще успее ли тя да привлече по-масова публика и в България. За последното могат да допринесат много номинации за награди („Букър“, „Оруел“), които Али Смит получи, както и все по-налагащото се твърдение, че тя е сред потенциалните носители на Нобеловата награда в скоро време. И не на последно място, макар и да е много ерудирана писателка, Али Смит е много добронамерена към читателите си и голяма част от литературните препратки, които прави, са коректно посочени, така че не карат читателите да се лутат и да разгадават безкрайни енигми.

Избор на визитка

бр. 24/2020

Катя Станева

 С отпечатването на Nella Bulgaria unita: note di viaggio (Trieste, 1889)  Джузепе Модрич (Giuseppe Modrich) прави точно това – избира да яви своите качества на журналист по приетия за епохата начин, разгърнатият текст „В България след Съединението. Пътни бележки” е негова визитна картичка. Брошурата е прицелена да го представи пред читатели и колеги вестникари като надежден политически коментатор.

Встъпителното изречение изговаря мотивите за появата на книгата: преди да започне списването на нов политически вестник, авторът решава да предприеме пътуване, за да се подготви – в съгласие със стандартите на модерната публичност – за достоверно и обективно отразяване на политическите процеси и настроения в Балканския регион. През 1885 г. две събития приковават за пореден път погледа на европейската общественост върху Балканите – Съединението на Княжество България и Източна Румелия и последвалата Сръбско-българска война. Желанието да информира с ясен фокус амбицира почти непознатия (журналист по самоопределение) Джузепе Модрич да се включи в новинарския поток; той не е сред чуждестранните кореспонденти с ресор Съединението. За да си състави „точна преценка” върху реалните отношения между балканските държави, Модрич предприема осемдневно пътуване от Белград до София и Пловдив. Топонимите присъстват неизменно в новините за отшумяващата безславно за Сърбия война. Това е вкратце „творческата история” на книгата. В заключителни пасажи авторът осведомява италианските  читатели за целта, програмата, облика, предстоящата поява на манифестно именуван вестник – Il Nuovo Cittadino (Новият гражданин); бъдещият издател обещава редовно да захранва с важни и автентични новини постоянна рубрика, посветена на балканските държави с техните политически, икономически, търговски и т.н. интереси; рубриката е ориентирана и към международния журналистически обмен^[1].

Книгите могат да се четат само с любов

бр. 23/2020

Разговор на Людмила Миндова с поета Йосип Ости

Йосип Ости пред паметника на поета Сречко Косовел. Снимка: личен архив

Йосип Ости (1945, Сараево) е сред най-значимите творци от бивша Югославия през последните няколко десетилетия. Свързан едновременно и с босненската, и със словенската литература, той дебютира на петнайсет години с поезия, а досега са публикувани над трийсет негови стихосбирки, както и множество книги с белетристика, есеистика и литературна критика. Произведенията му имат над седемдесет превода на чужди езици, а на български са публикувани четири негови книги с поезия; чест гост е на страниците на „Литературен вестник“. Отличаван е с множество награди и за собственото си творчество, и за художествените си преводи.

 

Людмила Миндова: Г-н Ости, благодаря Ви, че приехте да отговорите на въпросите ми за този брой на „Литературен вестник“, посветен на словенската литература. Вие как бихте представили словенската литература на чуждия читател?

Йосип Ости: Като една от националните литератури на разпадналата се преди четвърт век бивша Югославия, която е живо доказателство, че в границите на някогашната обща държава и сърбите, и хърватите, и словенците, и македонците, и черногорците, и албанците, и босненците или бошняците имаха чудесна литература. Както поезия, така и проза, с която достигнаха и надминаха литературните стойности на други народи. Казано съвсем накратко – достигнаха върховете на европейската литература. Доказват го поетическите и белетристичните произведения както на по-старите творци, някои от които вече не са сред живите, така и на по-младите, съвременни словенски автори. Моят списък от имена и произведения би бил прекалено дълъг за този наш разговор, а ако го съкратя, ще бъде несправедливо към пропуснатите.

Цената на самостоятелното мислене

бр. 23/2020

Разговор на Людмил Димитров с писателя Драго Янчар

Снимка: личен архив

Драго Янчар (1948, Марибор) е писател, драматург и есеист. Той е най-превежданият словенски писател; негови книги са излизали на английски, френски, немски, руски, италиански, испански, хърватски и много други езици. Често участва в литературни четения и изнася лекции във водещи културни центрове по света. През 1985 г. пътува до САЩ като Фулбрайтов стипендиант за хора на изкуството, а през следващите години специализира в Германия, Австрия и Великобритания. Лауреат е на редица словенски и международни награди. От 2001 г. е редовен член на Словенската академия на науките и изкуствата.

Сред по-известните му романи са: „Северното сияние“, „Катарина, паунът и йезуитът“, „Дърво без име“, „Звънтеж в главата“,  „Градителят“, „Тази нощ я видях“, „И любовта също“ (последните четири са преведени и на български); от пиесите му можем да откроим поставяните у нас „Големият брилянтен валс“ и „Дебнейки Годо“.

 

 

Людмил Димитров: Г-н Янчар, благодаря, че приехте поканата ми за това интервю в „Литературен вестник“. Вие сте може би най-известният и най-подробно преведеният съвременен словенски автор в България. Как си обяснявате това и има ли нещо, което бихте искали да знаем за Вас, оставащо отвъд текстовете Ви?

Драго Янчар: Трудно ми е да кажа какво откриват в моите книги българските читатели, преводачи и издатели. Навярно същото, което виждат читателите в Словения или другаде по света – живота, неговите парадокси, страсти, възходи и падения, човешкото благородство, както и мизерията. Разбира се, и как са написани романът или новелата. Това са основните неща, но мисля, че много български читатели в книгите ми ще съизмерят собствения си човешки и обществен опит. Навярно заради идентичните обществени условия, в които живяхме, вие разбирате много повече от читателите във Франция или в Германия.

Дарител срещу смъртта

бр. 22/2020

Сн. П. Дойнов

ПЛАМЕН ДОЙНОВ

Намалявах вчера живота –
днес наддавам срещу смъртта:
връщам откраднати часове,
кръгли минути,
ситни секунди,
скъпо струващи
пчелички на вечността…
Кой жужи над света?
Аз купувам златистия мед,
с който мажат анонимните трупове.

И вече не чувам гласа:
– Дали можех да спася този човек,
ако вчера не бях откраднал парите,
които дарявам днес?

 

Издателски поредици за деца и юноши (1990 – 2015 г.) От няколко подбрани издателства

Барбара Питлос

бр. 21/2020

[…] Въпреки че удовлетворяването на читателските потребности на младите не е лесно и поради икономическата бариера, 1990 г. може да се приеме за повратна точка в полския книгоиздателски пазар за деца и юноши. От тази година насетне може да се забележи появата на много нови издателства, които се обръщат към непознати дотогава в Полша заглавия. В същото време утвърдени издателства като например „Nasz а Księgarnia“ изпадат в криза.

Някои изследователи посочват, че това е времето на изненадващо процъфтяване на издателствата за малките читатели: през 2002 г. има 200 такива издателства. Малгожата Гвадера в очерка „Съвременният пазар на книги за деца и юноши“ обособява отделни групи издателства. Първо изброява действащите преди 1989 г. издателства: „Nasza Księgarnia“, „Dom Wydawniczy Bellona“, „Wydawnictwo Iskry“ и други.

© Emilia Dziubak. Корица и илюстрация от книгата на Емилия Джюбак „Необикновени приятелства. В света на растенията и животните“, Наша кшенгарня, 2018. Необикновените приятелства, това са случаи на симбиоза в природата, които Джюбак представя чрез идеята за приятелството.

Отделна категория са издателствата, създадени след 1989 г., такива като „Siedmioróg“ във Вроцлав или варшавските „Wilga“ и „Świat Książki“. В трета група Гвадера включва издателствата, създадени след 2000 г. – като например „Hokus-Pokus“ и „Muchomor“. Както Гвадера, така и Кристина Липка-Щарбало или Надолна-Тлучиконт посочват характерните особености на този „все пак стар, но в същото време и нов“ книжен пазар.

Заслужават да бъдат отбелязани поне четири явления. На първо място: книгата като стока, която търси своя купувач, трябва да „заблести“ още при ранната фаза на „търсене“ върху полиците на книжарниците. Затова се появяват много заглавия с крещящи корици – лъскави, набиващи се на очи и, което е по-лошо, изкривяващи вкуса на читателя. В съответствие с критериите на масовата култура.

Трудни теми за сплотяване

Албена Варсано

 бр. 21/2020

От времето, в което детето се е смятало за tabula rasa, литературата, предназначена за него, не е спестявала поставянето на трудни теми. Промяната в културните конструкти на детството^[1] обаче водят до промяна и в концепцията за детските книги. Съвременната полска литература за деца и юноши предлага огромно разнообразие на теми и подходи, които биха могли да се впишат в категорията „трудни“: раждане, сексуално възпитание и съзряване, домашно насилие, нетолерантност и училищен тормоз, различия по раса, религия или сексуална ориентация, емиграция, развод, смърт в различните й форми и други. Тук трябва да се отбележи, че тези т.нар. трудни теми рядко касаят детето. Обикновено това е категория, която остава в полето на възрастния. Тревогата на родителя или педагога за това дали детето няма да се травматизира от такава литература, обикновено е проекция на собствените граници на възможността да говорят открито по съответния въпрос. Разбира се, значение има и начинът, по който е поднесена „трудната“ тема – като текст, като естетическа форма, като възможности за изход. Подходът на полските автори и илюстратори към темите е различен, което се определя от функцията, която тези книги ще изпълняват, както и възрастта, за която са предназначени, но преобладаващо имат универсален характер, артистична и художествена стойност, демонстрираща уважение към аудиторията, без оглед на нейната възраст.

За детското писане – с фина вещина

Амелия Личева

бр. 21/2020

На фона на общата мода към писането, това за деца не прави изключение. Както навсякъде по света, и у нас в момента е престижно да си писател, а и илюстратор на детски книжки. Но в духа на вълната на безпаметството, която ни залива, много новопоявили се заглавия се разглеждат едва ли не като първопроходници в една ниша, която всъщност има своята много сериозна традиция. Защото детската литература също има своите канони – и общоприети, и алтернативни, и е от полза те да се познават. В този смисъл книгата на Лилия Рачева „Големите теми в детските книги“ може да запълни много от празнините в паметта. На първо място, самата книга, която включва и преработка на текстове, писани по повод конкретни важни книги или важни проблеми, свързани с детската литература, и по-обобщаващи текстове, показва, че в България има изследователи на детската литература, които са си вършили работата професионално и прецизно още когато темата не беше на мода. На второ място, тя представя споменатите канони, защото говори за постижения в сферата на детското писане и у нас, и по света, и очертава моделите, които са ефективни и се възприемат от децата. На трето, казва много за дизайна на книгите и ролята на художниците, посочва принципите на сговаряне между текст и образ, обяснява ролята на картинните книги. И не на последно място, показва каква трябва да бъде критиката на детската литература, на какви критерии трябва да отговаря, как трябва да се изпълнява и какви са целите й.

Витлеемска звезда и тиквен фенер за изгубени души

Албена Варсано

бр. 21/2020

– Какво правиш?             

– Чакам си душата.

(Из разговор на Олга Токарчук
с приятел)

 

Полското и българското издание на „Изгубената душа“ делят по-малко от две години и Нобелова награда за авторката й Олга Токарчук, награда на детския панаир на книгата в Болоня, още номинации, преводи на няколко езика, сред които на каталунски, баски и др. Съавтор в книгата е илюстраторката Йоана Консехо. Българският превод е на Силвия Борисова, а издателството – ICU. Доста динамичен живот за една „бавна книга“, която авторката сама определя като поезия в проза, притча, метафора, приказка за деца или приказка за възрастни.

„Изгубената душа“ е история за един човек на име Ян, който живеел и работел „много и бързо“ до степен да не знае кой е и къде се намира, да чувства празнота, чието обяснение една мъдра лекарка намира в това, че вероятно е изгубил душата си и трябва да седне някъде и да я почака да го настигне. Той така и прави. Текстът на Токарчук свършва тук, за да продължи в картинния разказ на Йоана Консехо. Сякаш дотук говори разумът, рационалното, фактологичното. Следва илюстрация на гора, „завеса“ от оризова хартия с още дървета, a като се повдигне – къща. Гора – портал към емоционалния свят на героя, към несъзнаваното, което езикът на изображението може да опише по-естествено и да провокира спонтанността у читателя. В този свят, в тази къща Ян стои и чака на един стол, в една стая, някъде на края на града, да се върне неговата душа. Нахлуват спомени, далечни, детски, пожълтели от времето. Докато един ден не се появява душата му, в образ на дете. Тогава текст и изображение отново се събират. Появява се цвят, възвръщат се жизнените сили. Ражда се плод от заровените в земята куфари и часовници. Илюстрациите активират различни полета и нива в текста, както и обратното.

Четвъртата литература

Маргрета Григорова

бр. 21/2020

Фотограф: Симон Варсано

Когато Йежи Чешликовски утвърждава предложеното от Мария Домбровска определение на детско-юношеската литература като „четвъртата литература“¹ (навлязло в полското литературознание), той има предвид, че тя е „отделна“, особена, различна, че към нея не може да се подхожда през стандарта на литературата за възрастни. Но това определение внася и привкуса на извънредното „четвърто измерение“, което знаем, че може да бъде времето. Загадъчно и неуловимо, то предлага Врати, през които, ако преминеш, ставаш вълшебно голям или вълшебно малък. Копнежът на възрастния „Искам да съм пак дете“ е може би по-силен от този на детето: „Искам да стана голям“. Детето иска да порасне, за да сбъдне мечтите си, възрастният иска да е дете, за да може отново да мечтае. Литературата за деца се пише от възрастни, които са изпили онези „хапчета чудесни“, от които „никога да не порeснат“ (правописът е на Пипи).

Когато поетът свещеник Ян Твардовски изнася литургия за душата на Януш Корчак неслучайно по време на рождественските празници, той вижда в него „Мъдреца, който се поклони на детето“, участника в Поклонението на влъхвите пред Божията същност на детето. Нашият брой следва Витлеемската звезда и нейната по-млада сестра – Първоюнската звезда и се покланя пред Негово величество Детето.

Твардовски е поклонник на детето още с първия си поетически том „Завръщането на Андерсен“ (1937). Поетът, за когото обичта е „сърце за сърце“ е удостоен е с детския „Орден на усмивката“ (1996) и наградата „Сърце“ на децата от Дружеството на приятелите на болните деца в Швидница (2000). В стихотворението си „За малчуганите“ (O maluchach), описвайки пакостното поведение на децата по време на литургия, казва:

Четенето и неговата участ във времето на цивилизационна умора (търси се нова мисия)

Иржи Травничек

 бр. 20/2020

Иржи Травничек e един от най-авторитетните съвременни чешки литературни теоретици и историци, професор в Института по чешка литература към Академията на науките на Чешката република, автор на над десет книги.

Повече от десетилетие се занимава с изследване на четенето и читателската култура.

  

Нина Ковачева, „От възвишеното до нелепото”, 2020, галерия „Структура”, онлайн изложба

Има много нации, твърдящи за себе си, че са нация от читатели. И чехите не правят изключение. Това твърдение е част от тяхната автомитология. Към нея освен това спадат твърденията, че са нация от музиканти, туристи, домашни майстори, градинари, селски виладжии. Ако анализираме и обединим всички тези автостереотипи, ще се получи картинка в стила на централноевропейския бидермайер^[1]: в събота чехът през деня прекопава градинката на своята виличка някъде край реката, следобед си сварява кафенце, отпуска се в креслото (собствено производство) с приятно четиво в ръка, а вечерта с близки приятели свирят и пеят край стъкнат от тях огън. Да, романтика, но една такава домашна, опитомена, нищо прекалено буйно и диво. С една дума: централноевропейски Gemütlichkeit^[2].

 

Исторически контекст

Исторически погледнато, чехите са до голяма степен нация езикоцентрична, филологическа. Ако говорим за по-новата фаза от тяхната история (от края на XVIII век насам), се е случило това, че езикът им, който се е говорел само по селата и сред по-нисшите социални прослойки и който освен това е бил език с твърде неопределен стандарт, само за половин век се превръща в език на високи литературни амбиции, тоест в език, който много бързо си отвоюва обратно изгубените жанрови и тематични територии, нещо повече – завоюва и нови. Първата република (1918–1938) дава на това национално самочувствие и поддръжката на независимата държава. Последвалата война е в значителна степен защита на чешката книга, връщане към класиците (поезията никога не е била издавана в такива тиражи). През ерата на социализма (1948–1989) се въвежда пряк контрол над писаното слово, което се издава и което циркулира сред населението; така се стига до изваждането на голям брой писатели от литературния живот и до разделянето на литературната комуникация на три потока – официална, емигрантска и самиздатска. Златно време за книгите и читателската треска стават шейсетте години, когато идеологическото менгеме разхлабва натиска си и започват едно през друго да се издават забранени дотогава заглавия, да се наваксва с преводна литература. След инвазията на войските на Варшавския договор през 1968 година настъпва ново затягане на менгемето (цензура, забрани, политическа емиграция на мнозина писатели), но пък в страната се наблюдава феноменът на т.нар. „книжни четвъртъци“. Всеки четвъртък – това е денят, в който се получава новата стока, – пред книжарниците се вият дълги опашки. Купуват се преди всичко англоезични детективски романи (напр. от Агата Кристи, Дик Франсис, Ед Макбейн), бестселъри от онова време (Артър Хейли, Марио Пузо), но и някои родни автори, които режимът постепенно пускаше в официален оборот (Бохумил Храбал, Владимир Парал, Ярослав Сайферт и др.). След 1989 г. цензурата падна, настъпи пълна свобода във всичко, като лавина започнаха да се издават забранени книги; към днешна дата броят предлагани заглавия е нараснал четирикратно в сравнение с този от осемдесетте години. Книжният пазар е затрупан със свръхпредлагане. Мнозина се питат: Докъде може да стигне това? Има ли все още пространство за увеличаване на броя заглавия? Библиотеките се борят за читатели, но и за своята нова идентичност – какво ще стане с нас, след като дигиталната революция е обхванала вече всичко?

Архивите все повече се отварят и се обръщат към обществото

Разговор с Михаил Груев, председател на Държавна агенция „Архиви“

бр. 20/2020

Господин Груев, с какви фондове и документи, свързани с културата и по-конкретно с литературата, разполага Държавна агенция „Архиви“? До каква степен тези области представляват интерес за дейността на агенцията? Разкажете по-подробно за обработването и проучването на архивите, свързани с тях.
Като всеки национален архив, Държавна агенция „Архиви“ съхранява учрежденските фондове на основните културни институции в страната и личните фондове на най-значимите фигури в областта на литературата, изобразителното изкуство, театъра, киното, музиката и т.н. С хората на науката е малко по-сложно, доколкото и Научният архив на БАН съхранява фондовете на учени, работили в някои от неговите институти. Но и тук е важна преди всичко волята на дарителя и ако той приживе или неговите наследници след смъртта му са пожелали документите да отидат в Централния държавен архив например или в някой от регионалните архиви, то те са се озовали при нас. Такива случаи има не малко. При комплектуването на подобни лични фондове се опитваме да търсим представителност на ключови фигури в различни области на живота – освен дейци на науката и културата, интересът ни е и към инженери, архитекти, лекари, духовници и пр. И понеже сте литературно издание, съвсем обяснимо интересът Ви е насочен най-вече към архива на Писателския съюз и към фондовете на големите имена в нашата литература. Трябва да кажа, че неговият фонд само частично се съхранява при нас. Навремето са постъпили документите до 1980 г., а останалите се пазят на място. Такъв е бил законът – срокът на комплектуване и предаване на документите в архив е двайсетгодишен. Толкова е и в момента. До изтичането му те се съхраняват в съответното учреждение. Явно през 1980 г. е направено комплектуване на тези документи и се е изчаквало изтичането на следващия двадесетгодишен период. Междувременно обаче дойде 1989 г., Съюзът на българските писатели беше пререгистриран и в новото му качество престана да бъде задължен от закона да предава ценните си документи в архива. При него остават и тези документи от 80-те години на миналия век, чието място е в Централния държавен архив. Така че използвам и вашата трибуна, за да призова сегашното ръководство на Съюза да предостави тези документи, а добре би било и тези от следващите десетилетия, на държавата. Тяхното място е в националния архив, за да бъдат ползвани от хората на духа, от учените и журналистите. Що се отнася до личните фондове на писателите – ние се гордеем с притежаваното документално наследство на най-големите имена в българската литература. Само през последните пет години бяха откупени архивите на Йордан Йовков и на Радой Ралин, както и кореспонденцията между Иван Вазов и Евгения Марс. Като дарения постъпиха фондовете на самата Евгения Марс, както и тези на Михаил Арнаудов, Петко Росен, Ивайло Петров, Йордан Вълчев, Борис Априлов и Леда Милева. Само преди месец бе дарен и неголемият, но изключително ценен личен архив на Валери Петров. Тяхната научно-техническа обработка отнема време, но вече са достъпни документите от обемните лични фондове на Йовков и Радой Ралин, работата при които продължи съответно три и пет години.

Българската литература в превод

бр. 20/2020

Нина Ковачева, „От възвишеното до нелепото”, 2020, галерия „Структура”, онлайн изложба

Какво се случва в момента с българската литература по света? Кои книги се превеждат и издават, как ги четат в различните страни? Няколко дни преди 24 май се обърнахме с тези въпроси към преводачи на българска художествена литература на различни езици:
1. Коя българска книга или произведение превеждате в момента? Ако сега не работите по конкретен превод, има ли заглавия или автори, които планирате или бихте искали да преведете?
2. Има ли през последните месеци във вашата страна новини и събития, свързани с българската литература?
3. Отговаряте на тези въпроси в навечерието на 24 май, Деня на българската просвета и култура и на славянската писменост. Имате ли отношение към този празник, спомени, свързани с него, какво е значението му за вас? Какво бихте пожелали на българските писатели и читатели, както и на колегите си преводачи?

А. Б.

ВОЙЧЕХ ГАЛОНЗКА, Полша

1. Сега превеждам един разказ на Йовков, който се казва „Свирач на флейта“, за него съм писал преди години, за да докажа как Йовков свири на флейта. Сега искам да покажа как Йовков свири на флейта на полски. Но преди няколко дни празнувахме вкъщи появата на моя превод на „Под игото“, посветен на Николай Кънчев. За съжаление, само вкъщи, защото продължаваме да сме под игото на епидемията. Направих този превод преди шест години, но той излиза чак сега, защото такава съдба има българската литературна класика в условията на пазарната икономика. Това е трети превод на „Под игото“ за период от 120 години. Малко преди него излезе стихосбирката на Петър Караангов „Сезоните на чувствата“, а пък през май миналата година – двуезичната стихосбирка на Петър Първанов „Откъдето и да идва“. Сега давам за печат две стихосбирки: на Пенчо Славейков и на Николай Лилиев. Подготвям голяма книга с моите събрани преводи на поезията на Николай Кънчев, но в нея са и новите ми преводи. Това е в общи линии.
2. През последните три години три български книги бяха номинирани за престижни награди. Две от тях – „Физика на тъгата“ на Георги Господинов и „Възвишение“ на Милен Русков – са в превод на Магдалена Питлак. Третата е поетическа: „София-Берлин“ на Пламен Дойнов в превод на Ханна Карпинска, Войчех Галознка и Димитър и Дорота Добреви. Излезе и „Балада за Георг Хених“ на Виктор Пасков в превод на Мариола Миколайчак. Много добри оценки получиха две книги за България: „Златни прахоляци“ на Силвия Шедлецка и „Злато и ракия“ на Магдалена Генов.
3. С Деня на българската просвета и култура и на славянската писменост нямам някакви особени лични спомени и емоции. Емоционалната ми връзка с него става по-скоро чрез сцената на училищния изпит в „Под игото“, но разбира се, съзнавам неговото значение и пролетния му национален и културен ентусиазъм. На писателите и читателите, както и на колегите ми преводачи искам да пожелая да продължаваме да сме и да ставаме все по-голяма общност от малкото щастливци, според думите на полския културолог и философ Марчин Крул, за които литературата е, както казва последната ни нобелистка Олга Токарчук, „една хубава неопределеност”, благодарение на която тъй много получаваме и тъй много можем да си кажем. Последната част от изречението е автоцитат.

Какво прави светът, докато чака да свърши

бр. 20/2020

Нина Ковачева, „От възвишеното до нелепото”, 2020, галерия „Структура”, онлайн изложба

Георги Господинов

Мие прозорци.
Да вижда по-ясно това, което изгубва.
Подрежда книгите в библиотеката. Вади
една по една. Зачита се. После ги слага обратно.
Бърше праха навсякъде. Животът
събира прах. Макар да казват, че и смъртта… прах при праха и прочие.
Пуска прахосмукачка – докато вие,
можеш да виеш на воля. Да чистиш и плачеш, както правеше майка ми.
Какво още прави светът…
Проверява домашните на децата. Прави
домашна торта с последните сухи бисквити.
Само прости неща спасяват.
Измисля си кучета и ги разхожда по старите улици.
Гледа филми, които вече е гледал. Харесват му всичките. Там
се целуват, за бога, целуват се, ходят в парка, сядат по пейките…
Чете Наръчник на градинаря и Писма до Луцилий.
Виси на компютъра.
Отваря албумите, тук
съм на четири, тук сме заедно всички едно лято в Созопол.
Шие дълго някакво копче…
Подостря моливи, чупи и пак ги подостря.
После дълго лежи в тъмното и опитва
само да не брои числа,
само да не брои,
само да не…

13 април 2020

Свободно да се говори за поезията

бр. 19/2020

Стефан Иванов

1. Каква според вас трябва да бъде поезията днес? Какви са нейните функции и задачи?

Не вярвам в някаква една-единствена нормативна естетика с категорични правила и готови формули. Като читател съм забелязал, че поезията е всякаква – херметична, банална, иронична, мечтателна, източна, сложна, западна, романтична, северна, политическа, безотговорна, добра, хипстърска, лицемерна, средиземноморска, аполитична, лоша, рапърска, теоретична, някаква, изповедна, джазова, никаква, сюрреалистична, егоистична, авангардна, бардова, милосърдна, модерна, кичозна, минималистична, авторитарна, митоманска и каква ли не още. Като читател предпочитам да чета и да виждам лице, каквото и да е то, и да чувам глас, какъвто и да е той, а не само някаква осъзната или неосъзната „идеология“ или механичното й следване чрез проект и реализация. Радвам се, когато усещам припокриване на гласа и лицето без активното посредничество на маски и манипулации. Поезията, както и всяка друга човешка дейност, може и да е обигран фалш.

Слабите жестове на поезията

бр. 19/2020

Пламен Антов

 

1. Каква според вас трябва да бъде поезията днес? Какви са нейните функции и задачи?

■ Има една основна презумпция, поне от Kант насетне, която ни прави подозрителни към такава постановка на въпроса. Но аз съм склонен да я приема. – Ще го кажа патетично и отговорно: в един свят, който от ден на ден губи човешката си същност, поезията трябва да остане изразител на тази същност. Поезията не трябва да върви верноподанически според света, а да му се съпротивлява. Да е критическото му метасъзнание от името на цялата останала човешка материя, която го съставлява. – Смисъл, разбира се, няма, най-малко „за света”; ако има някакъв смисъл, то той по кантиански е затворен вътре в собствените граници на поезията.

Ако продължа с други „високи” клишета, поетът трябва да е сред последните защитници на Термопилите, сражаващи се на границата с безграничното и с ясното съзнание за своята обреченост и за обречеността на каузата. Точно в това е номерът – да отстояваш слаба кауза. Останалото е лесно, всеки го може. Останалото е Уолстрийт, Холивуд и т.н. в тоя ред.

Сакартвело, търпение и рози. Покаяние. Част 2

бр. 18/2020

Диана Иванова

 

сн. Диана Иванова

Нина Сакиашвили срещаме в Кутаиси. Една вечер в търсене на място, където да похапнем, пред очите ни изниква Story house, точно така изписано на английски, което означава, че чакат хора като нас, чужденци. Вероятно сме щели да подминем в търсене на някакво въображаемо автентично грузинско място, но на входа ведро ни се усмихва симпатично момче и ни уверява, че кухнята е само със стари семейни рецепти. През витрината се прокрадва светлина на странични абажури и се вижда изящен и семпъл интериор със старинни мебели, само три маси, пиано… Има нещо привлекателно в Story house, на което се поддаваме и така ще стане, че всяка от следващите вечери ще сме тук… Story house има чар, напомнящ различни географии – духа на  първите аристократични ресторантчета в София след 89-а, чрез които изведнъж открихме красотата на вътрешните софийски дворове, лежерната елегантност на първите частни семейни ресторантчета в Куба – така наречените паладари, в които имаше точно три маси и забележителни колониални сервизи и сребърни прибори, причудливите ресторанти в Прага през 90-те на избягалите от ужасите на войната в бивша Югославия, като босненския Доли Бел, побрал и спасил безброй истории и вещи от Сараево, за които вече нямаше да има дом… Кутаиси, който заради евтините самолетни полети от Европа изведнъж се оказва в центъра на растящо туристическо внимание, тепърва развива тази култура, и си личи, че зад места като Story house стоят огромно старание, лека неловкост от това трансформиране на частното в публично и онзи искрен и някак срамежлив разкош на личните вещи, когато изведнъж са извадени за допир до чужди ръце. Това не са места, в които мебелите са купени от антикварен магазин, а лични скъпоценности, смъкнати от тавана, които дишат  с история, която собственикът много добре познава. Предмети, изживели живота си в търпение, за да дочакат възхитения поглед на новия гостенин сега. Търпението носи рози. Всяка нова среща в Грузия ще ме връща към писмата на Макс, дядото на Мартин.

„Изхвърлени в Америка” на Джанин Къминс и обвиненията, че е кафяв роман за бели читатели

бр. 18/2020

Антония Апостолова

Възможно ли е да харесаме много една книга въпреки осъзнаването и дори признаването на недостатъците й? Краткият – и в случая ентусиазиран – отговор е „да”. Разгорещената дискусия около авторката на „Изхвърлени в Америка” Джанин Къминс и правото й да напише тази книга заглуши говоренето за самия литературен текст извън всякакви социално-политически, културни и етнически съображения. Запознах се с повечето важни критични текстове, които се появиха в англоезичните медии по въпроса, много от тях от хора с латиноамерикански корени (впрочем не съм сигурна кое тук е коректното определение), и въпреки че мога да приема много от аргументите им, парадоксално – или може би тъкмо като реакция към онези от тях, които бяха изпълнени с прекомерно много яд и омраза – изпитвам съпричастие към Джанин Къминс и продължавам да харесвам книгата й.
Цялата тази дискусия обаче, при която се стигна до заплахи за живота и отмяна на турне от съображения за сигурност, сложи на масата въпроса за правата върху една история (т.е. кой има право да я разкаже) или за правото на „свобода на въображението” (по Даниел Менделсон, редактор в „New York Review of Books”). Признавам си, че тук се сетих за еврейските вицове за Холокоста, които само евреи имат право да разказват – общо взето, в този смисъл звучи недоволството и възмущението на критиците на Къминс.
За да се защити поне донякъде от обвиненията в културно присвояване (cultural appropriation), писателката твърди, че е прекарала години в проучвания, запознала се е от първо лице с историите на стотици мигранти, пътувала е из Мексико, работила е като доброволец в мигрантски кухни и сиропиталища. В послеслова към книгата си и в интервюта Къминс споделя предпазливо за тревогите, които е имала именно по въпроса дали е „годна” да пише за Мексико, картелите, заветния поход на имигрантите към Америка. Пет години след като се е обявила публично за напълно „бяла”, тя явно се е почувствала принудена да изтъкне наличието на пуерториканска баба и съпруг ирландски имигрант и дори признава, че се е притеснявала как „привилегированата ми позиция ще ме направи сляпа за някои истини” и че би искала „някой с по-кафеникав оттенък на кожата да я бе написал”. Последното със сигурност звучи ужасно.

Джон Ъпдайк беше пренебрегван по политически причини

бр. 18/2020

Преводачът Йордан Костурков разказва за посещението на американския писател у нас, описано в „Книгата на Бек“

Йордан Костурков е писател, есеист, преводач, доцент по филология, преподавател по английска и американска литература в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“. Специализирал е в Метрополитън Юнивърсити в Лийдс, и Университета на Луивил в Щатите.

„Книгата на Бек“ от Джон Ъпдайк е последната му преводаческа работа.

 – Господин Костурков, в „Книгата на Бек“ Ъпдайк описва живота на изток от Желязната завеса, т.е. нашия живот. Защо толкова години тази книга е пренебрегвана от българските издатели, като се има предвид, че на английски излиза още през 1970 г.?

– По политически причини. Освен че се е смятало, че е оскърбително описанието на някои от българските персонажи, разпознати в „Българската поетеса“, това е свързано и с описанията на действителността в Съветския съюз и дори Румъния. Не съм сигурен, но ми се струва, че и в конституцията имаше забрана за разпространение на антисъветска, антикомунистическа и друга литература. Освен това в списъците за държавна тайна (имаше цели отдели и на национално ниво, и на окръжно) това категорично е упоменато. Оставяше се на отговорниците по държавна тайна да преценяват. При редактирането на романите се пропускаха такива фрази и изрази, когато това беше възможно. В случая с този текст на Ъпдайк това е невъзможно.

„Декамерон“ на Джовани Бокачо: пандемията „черна смърт“ и копнежът по земния рай[1]

бр. 18/2020

Ангел Валентинов Ангелов

 

  Майстор от Руан, миниатюра, 45 x 32 см, 1450-1475

Нямах намерение да се занимавам с „Декамерон“ или с друга част от огромното творчество на Бокачо. Нямам достъп до електронните ресурси на богати библиотеки. Неспециализираното търсене в мрежата изважда най-често неспециализирани информации, изключенията са редки. Основни съчинения на италиански за последните петдесет години не са ми достъпни, освен в резюмета, подготвени за учебни цели. Все пак чрез колеги получих няколко съчинения. Дори до повечето публикации на български, които са обозрим брой, не мога да достигна. Не разполагам и с цялата си библиотека. Как бих могъл да зная, че това, което предлагам в тази статия, вече не е било написано преди мен? Творчеството на всеки писател или художник в Европа, възприет като класически, от 1980-те насам, е самостоятелна изследователска област; за ориентирането и за евентуален принос в нея са необходими години на проучване. Другото е образователна дейност, която може да носи лично удовлетворение и общностно израстване, но при нея целта не е изследователска.

Реаллитератур

бр. 17/2020

ВБВ

Каква според вас трябва да бъде поезията днес? Какви са нейните функции и задачи?

Няма някакво всеобщо и плътно „трябва“ в поезията. Защото ако има нещо универсално нормативно, то би било твърде абстрактно, прозрачно и тривиално. Например: поезията трябва да докосва, да се бори за истината, справедливостта, да бъде автентична и искрена, да се помни наизуст. Всичко това е ясно и повтаряно многократно. Тя освен това трябва да разширява хоризонтите на човечеството. Това също често се припомня. Добре, но оттук не следва много, защото поезията в Беларус, Франция, Мексико, Йемен, Великобритания, Индия или Грузия не е една и съща. На нито едно от тези места тя не е и вътрешно еднородна. Точно както е и у дома. Затова плътното „трябва“ – това, което наистина ни задължава да правим поезия – ще е много по-специфично, по-контекстуално, то няма да важи всеобщо и не се отнася до всички поети. Ще изброя няколко такива линии на ограничено, но плътно „трябва“.

(1) Първо, бих се радвал съвременната поезия едновременно да осмисли и почувства прехода и неговите следствия. Ако разгледаме периода след 1989 г., то литературата ни успя да улови политическото, при това веднага – още през 90-те; но тя не успя да изрази социалното. Това ми се струва впечатляващ пропуск. От тази гледна точка бих искал поезията да работи върху своя локален и социален контекст, за да опита да го изрази всеобщо. Днес това се оказва много по-трудно, отколкото отразяването на глобалното. Щом е по-трудно, нека се захванем с него. Между другото объркването на политическото (нормативното управление и властта) със социалното (контекстуалното състояние и динамика на самото общество) – точно това объркване е много характерно за самото политическо, за неговия поглед. Това е и една от причините политиката ни да е толкова сляпа за социалните травми. В политически и в литературен план подобно пропускане е много болезнено, а в дългосрочен план то ще е опасно за всички.

(2) Второ, трябва периодично да се минава отвъд езика: мисъл – слово – дело. Връзката в тази триада е впечатляващо сложна. Но за поезията тези нишки лесно се разплитат, тя понякога с такава лекота преминава от мисъл през слово към дело, че изглежда почти неезикова. Разбира се, работата върху езика е наистина ключова; но този ключ отваря езика и излиза извън него. Това според мен е едно от най-вълнуващите събития в литературата изобщо.

Няма невалидни ходове

Манол Пейков

бр. 17/2020

Миглена Николчина пита
•Какво се случва в новата българска поезия?•

1. Каква според вас трябва да бъде поезията днес? Какви са нейните функции и задачи?

„Поетите са непризнатите законодатели на този свят“, казва Шели. Било е вярно в епохата на Романтизма, вярно е и днес. Разликата е, че в наши дни дефиницията на понятието „поет“ се е разширила. А също така – че в сравнение с онази епоха в наши дни има несравнимо по-голямо количество бял шум, маскиран като поезия. Което прави поетите по-трудни за разпознаване.

 

2. Какви са според вас тенденциите в съвременната българска поезия?

През последните три десетилетия българската поезия ядно и жадно се опитва да се разчупи и разкрепости, отървавайки се от всички формални ограничения, а понякога – и от (естествените) ограничения на нуждата от смисъл. Лично аз смятам, че тя се намира в своеобразен пубертет след продължилото твърде дълго „детство“ на комунизма. Навярно именно заради прекалено дългото детство нейният пубертет е толкова неовладян и разюздан – и така продължителен.

Прозорецът

бр. 16/2020

Олга Токарчук

Рис. Александър Байтошев

От моя прозорец виждам бялата черница, дървото, което неудържимо ме привлича и беше една от причините да заживея тук. Черницата е щедро растение – цяла пролет и цяло лято храни десетки птичи семейства със сладките си и полезни плодове. Сега обаче черницата е без листа, затова виждам част от тихата улица, по която рядко минава някой, отивайки към парка. Времето във Вроцлав е почти лятно, грее ослепително слънце, небето е светлосиньо, а въздухът чист. Днес, докато бях на разходка с кучето, видях как две свраки пъдеха от гнездото си една сова. Спогледахме се със совата очи в очи само от метър разстояние.
Имам чувството, че животните също чакат това, което ще се случи.
За мен отдавна вече светът беше в повече. Прекалено много, прекалено бърз, прекалено шумен.
Така че нямам „травма от самоизолацията“ и не страдам, че не се срещам с хора. Не съжалявам, че затвориха кината, все ми е едно, че не работят моловете. Притеснявам се само, като си помисля за всички, които изгубиха работата си. Когато научих за превантивната карантина, изпитах нещо като облекчение и знам, че много хора изпитват същото, макар че се срамуват от това. Моята интровертност, дълго задушавана и малтретирана от диктатурата на свръхактивните екстраверти, се отърси и излезе от килера.
Гледам през прозореца съседа, затънал в работа юрист, когото съвсем доскоро виждах как сутрин потегля на работа, метнал тогата на рамо. Сега в размъкнат анцуг се бори с някакъв клон в градината си, май се е хванал да я пооправи. Виждам двамата млади как водят на разходка старото куче, което от миналата зима едва крета. Кучето залита, а те търпеливо го придружават, като вървят възможно най-бавно. Боклукчийският камион с шум и трясък вдига боклука.
Животът продължава, разбира се, но в съвсем друг ритъм. Подредих си гардероба и изхвърлих прочетените вестници в контейнера за хартия. Пресадих цветята. Взех колелото от ремонт. Готвенето ми доставя удоволствие.

Дебора Леви и нейният дневник по време на карантина: Дъщерите ми предпочитат да съм по-уплашена

бр. 16/2020

Писателката пише за прегръдките, които й липсват, за „Кралят на тигрите“ и сълзите, които се стичат по лицето й, когато чува ръкоплясканията за хората от предния фронт

Рис. Александър Байтошев

Вторник, 17 март 2020 г.
Зная, че не искате да четете още един дневник за преживяното по време на сегашната пандемия. Честно да си кажа, и аз не искам. Може би мога да избера един различен тон. Днес левитирах над хладилника и когато се почувствах достатъчно сигурна в своята техника, протегнах ръка и отворих вратата му, за да видя какво има в него. Не се страхувам да излизам на пазар, но въпреки това съм изпълнена с тревога. Мисля си за това, че в наше време ниско платените касиери, хората, които подреждат стоките по рафтовете в магазините или се грижат за инфраструктурата на държавата, не са високоуважавани работници. Както се случи при много други самоосигуряващи се писатели, всички литературни събития в чужбина с мое участие, както и ангажиментите ми, свързани с преподаване, бяха отложени. В резултат на всичко това хладилникът ми не е препълнен, но сега съжалявам, че не купих повече брашно – скоро ще е трудно да намеря. Навсякъде дърветата в града са разцъфтели – това ми напомня за цитат от Анаис Нин: „И дойде денят, в който рискът да останеш свит в пъпката стана по-мъчителен от риска да разцъфтиш“. В този момент ние всички сме се свили в пъпката, където смятаме, че е по-безопасно. Един от двата асансьора в моя блок (в който има повече от 100 апартамента) е счупен. Сега използваме стълбите.

Сряда, 18 март
Сирените на линейките сега звучат по-зловещо от преди. Дъщеря ми пристигна от колежа с голям куфар. Сякаш няма да имат летен семестър. Притеснява се да не ме зарази. Няма прегръдки и целувки. Точно така живеели представителите на горната средна класа в началото на миналия век – описани са в романите на Е. М. Форстър – физически дистанцирани от своите семейства, без непристойни прояви на привързаност и обич. Това ми напомня за отношенията на младите героини от книгата на Инид Блайтън Malory Towers с техните родители, след като се завръщат от училищата интернати в края на 40-те години. Учим се да живеем по този начин.
Опитвам се да бъда в добро настроение заради двете си дъщери – по-голямата живее далеч от дома. И двете ми казаха, че са разтревожени от странното ми спокойствие. Изглежда, казват те, съм приела възможността да умра от Ковид-19, а предпочитат да съм по-уплашена. Сега строят временни морги из цялата страна. По-късно, когато потърсих в Гугъл рецепта за сладкиш от маслено тесто, линковете, които излязоха първи, включваха фразата „затруднено дишане“.

Епидемии, традиции и фолклор

бр. 16/2020

Вихра Баева

 

Вихра Баева е доктор по фолклористика и доцент в Института за етнология и фолклористика с етнографски музей към БАН. Научните й интереси са в областта на религиозните култури, местните култове, разказите за чудеса и българския фолклор.

 

Рис. Александър Байтошев

Здравето безспорно е една от основните ценности на традиционната култура. С мотивацията „за здраве“ се извършват повечето практики и ритуали, с него са свързани множество фолклорни представи и вярвания. То присъства дори в ежедневни фрази като „здравей“, „много поздрави“, „живот и здраве“ (т.е. „ако всичко е наред“) и разбира се, в любимия български тост „наздраве“. От друга страна, болестите, особено епидемиите като чума, шарка и холера, заемат особено място във фолклорния пантеон на българина: те са одухотворени, почитани, умилостивявани и наричани с роднински имена като „майка“, „баба“, „леля“ или любезни евфемизми от типа на „сладки и медени“.

Безспорна царица сред болестите е „Черната Чума“ – персонификация на чумната епидемия, която тръгва през XIV в. от Китай и достига до цяла Европа, като причинява невиждани дотогава щети: хората измират масово, обезлюдени са градове и села. Населението на Европа драстично намалява. В следващите няколко века епидемията се връща периодично и продължава да взема жертви. Тези драматични събития, естествено, се отразяват върху икономиката и политиката на отделните държави, променят духовния климат, намират отражение във фолклора, литературата и изкуството. Традиционната култура на българите не прави изключение – в нея образът на „Черната Чума“ присъства осезаемо като най-страшната от всички болести, олицетворение на самата смърт. Затова не е чудно, че настоящата епидемия от Ковид-19 сякаш изважда този митичен образ от колективната памет и активира страхове и представи за „чумавите времена“.

Положението е тежко, но не е сериозно

бр. 16/2020

За тази крилата фраза, изречена от писателя и журналист Енио Флаяно по повод националната им политика от средата на миналия век, италианците се сещат често. Споменаваха я и през изминалите седмици, когато на фона на драматичните събития около борбата с коронавируса се опитваха да повдигнат духа си с терапия от чувство за хумор. Ето как социалните мрежи в Италия се борят срещу COVID-19 с усмивка:
• От толкова миене на ръцете ми избиха пищовите от матурата.
• Коронавирусът опита да достигне до Рим, но е блокиран в задръстване.
• Останах си вкъщи заедно със семейството. Изглеждат свестни хора.
• Италианската железопътна компания „Трениталия“ информира своите пасажери, че влаковете й са най-безопасното превозно средство, тъй като пътуват със закъснение, което надвишава инкубационния период на коронавируса.
• Повторете тридесет пъти: Аз не съм вирусолог.

Дистопията е тук

бр. 16/2020

Момчил Николов

Рис. Александър Байтошев

На 26 март 2020 година в спортните издания – а и в някои други – се появи новината, че футболистът на „Аякс“ Абделак Нури се е събудил от комата, в която се намира близо три години. Той не е съвсем добре, разбира се, не е напълно излекуван, вероятно никога няма и да бъде, според специалистите, потърсени за коментар. Но все пак събуждането му е почти чудо, донякъде необяснимо: той комуникира с вежди, усмихва се, оригва се. Дори гледа футбол по телевизията и според брат му това му харесва. Впрочем да оставим Нури на мира, той си има достатъчно проблеми, пожелавам му от сърце да се справи с тях колкото се може по-скоро и по-добре. Да го кажем така: новината ме впечатли, опитах да си представя как бих се почувствал аз, ако ми се случи да се събудя в днешния свят, след като съм отсъствал по някаква основателна причина известно време от него. Дали ако примерно бях футболист като Нури, бих могъл да осмисля факта, че най-актуалното футболно първенство в момента – поне в Европа – е това на Беларус? Защото футболът просто е спрял навсякъде другаде и хората се вълнуват от резултатите на „Бате Борисов“ и „Динамо“ Минск; впрочем не лоши отбори, предвид обстоятелствата. Европейско по футбол няма да има. Евровизия – тоже. Даже и Олимпиада няма да има. Няма да има каквото и да е – всичко е отменено, отложено, ликвидирано. Границите са затворени, самолетите не летят, наземният транспорт е парализиран, туризъм не съществува, свободното придвижване е невъзможно. Цели индустрии са закрити, конвейерите са спрели, в заводите е тихо като в морга, моргите не могат да поемат прииждащите трупове, те намират временно убежище върху ледени пързалки; зимните спортове също са замразени за неизвестен период от време. Както и всичко това, което в зависимост от някои специфики на производството и употребата наричаме „развлекателен бизнес“ или „култура“. Кината и театрите са затворени, концертните зали и те. Мадона пее в банята си, популярни певци се снимат по анцузи пред роялите си и излъчват позитивни послания. Папата изнася литургия пред празна зала, и това не звучи като нонсенс. Това, че в Италия издигат руски флаг и пеят руския химн – също; междувременно военни камиони изнасят ковчези от Бергамо. Ковчези. В „Али Експрес“ има оферти за ковчези. Излизат произволно между офертите за стикове за голф и предпазни маски със специален дизайн, подходящ за деца на възраст между 1 и 4 години. Маски. Хората ходят с маски. Трудно се намират, някои преминават към собствено производство. Лесно е – от един сутиен стават две. В Банкок американци конфискуват 200 000 бройки платени от Германия, прибират им ги от летището, нужни са на Америка. Президентът Тръмп е казал, че следващите седмици в Америка ще има смърт, много смърт. Тръмп е президент на Съединените американски щати. Really? А Великобритания не е в Европейския съюз. Брекзит. Exit.

Пламен Дойнов

бр. 15/2020

Чета ЛВ, защото ме пази! Сн. П. Дойнов

Извънредно положение

Докато влачат насила остарялото хипи,
което не иска да бъде спасено,
докато свири с джазови хрипове
и търсят изчезналата му вена,
докато го товарят в линейката
и после я пускат да вие сама из града,
ти си отдъхваш на пейката –
други са болните, други плачат,
други умират от повече свобода,
която за теб е достатъчна.

Какво прави литературата по време на карантина? Вие какво правите?

бр. 15/2020

Питаме български писатели, критици, литератори

ЗАХАРИ КАРАБАШЛИЕВ, белетрист и драматург, главен редактор на „Сиела“:

Първо – не знам за коя литература ме питате, затова ще отговоря за „моята“, тази в моята лична физическа и въображаема библиотека. За тази литература сега е златно време – много часове, ограничено пространство, изолация. Време, което дори ме кара да се чувствам виновен от това, че ми харесва, но пък, ето, казах си го, олекна ми, харесва ми. Докога – не знам. Карантината може да е наказание, ако си човек, който се издържа с труда си, но може и да е и дар, ако си здрав, имаш време за четене, както и пари за хляб и сирене. Аз мога да кажа, че съм и двете, така, че в компанията на книги тази карантина е по-скоро дар.

Също, за карантината – струва ми се излишна тая милозлива реторика – ох, видите ли, наистина е тежко, но бъдете търпеливи, стойте си вкъщи, един ден ще изпонаизлезем от окопите на тихия си героизъм и ще плеснем с ръце, ще се прегърнем, ще бъде хубаво… дрън-дрън-дрън…  Хайде, достатъчно, наистина. Нека не се пренапрягаме чак толкова да „успокояваме“ народа, той ще се справи и без нашата загриженост и утеха.

Ние сме в началото на глобална криза, чиято траектория няма как да предвидим. Вероятно тази криза ще пренареди света икономически. Вероятно ще го пренареди в геополитически план. Но тази криза няма и да докосне фундаментите на човешката душа, няма да засегне характера на човешката природа, няма да промени човечеството и на йота, нищо, абсолютно нищо няма да се промени в хипоталамуса на нито един от нас, в кортексите ни нищо особено няма да се случи, осемдесет и нещо милиарда клетки няма изведнъж да тръгнат да се прегрупират различно. Литературата на човеците ще си остане рожба на същите интелектуално-емоционални процеси, които са я раждали вече хилядолетия. И след като „това“ свърши (а то ще свърши), отново ще четем за чудните приключения на Граф Монте Кристо, или Гилгамеш, ще съпреживяваме баналността на битието с мадам Бовари, ще си „спомняме“ с Пруст и ще търсим да похапнем мед с Мечо Пух.