Митко Новков: Дали не е време да въведем понятие фейклит?

Сн. Цочо Бояджиев

бр. 15/2019

 

Митко Георгиев Новков (1961), с. Бързия, общ. Берковица. Средно образование завършва в Берковица, Политехническа гимназия „Д-р Иван Панов”, висше – психология и философия – в Софийски университет „Св. Климент Охридски”. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 7 книги: „Изядената ябълка”, „БАРТвежи”, „Подир сенките на литературата”, „Нервът телевизия”, „От Медуза до Магрит. Есета по картини”, „Намерени в превода. 31 интервюта с българисти чужденци от Мексико до Япония”, „От Мърквичка до Минотавъра. Есета за български художници и картини“ – своеобразно продължение на „От Медуза до Магрит”. Носител на Награда „Пегас“ на община Бургас за проза (2000), Награда за оперативна критика на в. „Литературен форум“ (2000), Награда „Паница“ за публицистика (2004), Награда „Златен будилник“ на програма „Христо Ботев“ на БНР (2006), Награда „Христо Г. Данов“ за представяне на българска литература (2016). В момента работи като отговорен драматург на Екип „Драматургични форми“ (Радиотеатъра) на програма „Христо Ботев“ на БНР. Един от водещите на предаването „Премълчаната история“. Разговаряме с него на 5 април 2019 г.

Как започна 2019 година за българската литература?

Честно казано, на този въпрос може да се отговори единствено като се отчете как е завършила предната година, когато се провежда декемврийският Панаир на книгата. Тъй като тогава издателите се опитват да изкарат пред четящата аудитория най-новата си продукция, включително книги от български автори. Та ако тръгнем от тази изходна точка, бихме могли да кажем, че годината започна скромно, даже повече от скромно. Христо Карастоянов извади продължението на „Една и съща нощ“, романа „Животът няма втора половина“; Александър Секулов се отчете с нови стихове – „Хроники и химни“, своеобразно развитие на „Море на живите“ – една според мен великолепна книга; Алек Попов пък преиздаде с някои допълнения „Спътник на радикалния мислител“, сборника си с есета. Така че донякъде бихме могли да кажем, че новата година започна като поредна серия от познат и надявам се, харесван сериал (включвам тук и сборника с разказа на Здравка Евтимова „Кръв от къртица“). Разбира се, не може да не отбележим нашествието на псевдолитературата, фалшивата литература, която доста агресивно атакува пазара. Прочее, дали не е време да въведем понятие фейклит, fake lit, по аналогия с понятието fake news, фалшиви новини, и чиклит, chick lit (смее се)? Защото много фалшива литература се нарои и също както при фалшивите новини, точно тя грабва вниманието на масовата публика. Чудя се понякога: как може великолепна книга като „Кедер“ например – едни великолепни разкази на Йорданка Белева, да преминава незабелязано, а ерзац-литература, фейк-литература като „Живот в скалите“ на Мария Лалева да се крепи в горните места на класациите по продажба?! Подобни несъобразности са легион, макар че, от друга страна, какво да изпадам в недоумение (смее се) – да не би на медийния пазар качествените и сериозни печатни издания да са по-търсени от тези, които бълват с кофи жълти и кафяви новини? Радващото е все пак, че литературният процес – говоря за качествения литературен процес, не се влияе от такива неразбории, а си се движи с един ускорен и възходящ размах. Ето, тръгна нов конкурс на името на големия български писател Димитър Димов, в който се състезават наши и преведени романи, и е окуражаващо, че сред петте номинирани намери място и български автор – Добромир Байчев с „Глиненият цар“. И то, забележи, с дебютната си книга. Сериалът на българската литература върви (смее се) и сякаш всяка нова серия е ако не по-добра, то поне не по-лоша от предишната…

Реклами

В тази груба поезия и озъбен рокендрол имаше надежда

Разговор с режисьора Борислав Колев

бр. 13/2019

Документалният филм „Рокендрол“ със сценарист и режисьор Борислав Колев открива четвъртото издание на фестивала Master of Art на 4 април в кино „Люмиер“ в София (самият фестивал продължава до 25 април). Филмът разказва за музикалната ъндърграунд сцена от 80-те и началото на 90-те години у нас. Реализиран е с подкрепата на Националния филмов център, а копродуцент е БНТ.

„Ера“. Сн. Нели Недева-Воева

Това е един дългоочакван филм. Кои са темите и героите на „Рокендрол“?
В основата си „Рокендрол“ е музикален филм. Филм за българската ъндърграунд сцена от средата на 80-те до средата на 90-те, която изригна с тежък рок, ироничен пънк, мрачен уейв, изричаща едни невероятни, безцеремонни, въздействащи текстове. Във филма звучат около 30 парчета. Но бих казал, че той е и политически филм. Защото героите ми се раждат, развиват и катастрофират в едни особени времена и този политически контекст е много важен според мен. Героите на филма са „Ахат“, Милена и „Ревю“, „Кале“ с Димитър Воев, Киро Манчев и Васо Гюров, откъдето по-късно излязоха „Нова Генерация“ и „Ревю“. Тук са „Ера“ и „Ер малък“ с общия им текстописец, автор на музиката и вокалист Любо Малковски. Тук е и „Контрол“. Накрая стигаме до „Хиподил“, създаден през 1988 г., но избухнал след 90-а. Във филма се проследяват съдбите на част от героите до ден днешен – виждаме как един става свещеник, друг църковен певец, трети – крупен бизнесмен, четвърти – политик. Тези неща са проследени, за да се види как едни хора, създали общо, градивно поле, бавно биват разделени, застават на различни мирогледни позиции и дори някои от тях вече няма какво да си кажат. Важното за мен в случая може да се обобщи в следното изречение, споделено ми от една жена на общия концерт на „Ревю“, „Нова Генерация“, „Контрол“ и „Хиподил“ през 2018 г. в Арена „Армеец”: „Тази музика промени животи“.

Рокфест 1987. Сн. Нели Недева-Воева

Връзката между българската ъндърграунд сцена и края на социализма привлича доста изследователи и творци. Ти стигна до завършен документален обзор. Какъв беше личният ти мотив да се заемеш с тази тема?
Аз съм от Варна и там, като в пристанищен град, идваха много нови неща, непознати във вътрешността на страната. Помня едно място в града, където срещу 2,70 лв. можеше да си запишеш последната тава на „Моторхед“ например, така че не мога да се оплача от липса на достъп. В средата на 80-те вече се усещаше промяната, нещата се раздвижиха, местата се разклатиха и новият дух си търсеше улеи за пробив – енергията клокочеше. Много силна енергия имаше тогава, която с години тлееше в мазетата, в задните дворове, по таваните и изведнъж тя изригна в лицето на тези музиканти. Допреди тях българският рок се придържаше към една мелодична линия и този, с малки изключения, мелодичен рок се възприемаше лесно от по-широки маси. Докато тук изригна вълна от силен, тежък рок, с честни, гневни текстове, които не всеки може да преглътне. Във всичко това имаше бунт, имаше натрупан протест, имаше ярост, каквито не бяха чувани и изричани дотогава. Аз съм съвременник на всичко това, така че мотивът ми е съвсем личен, бил съм по тези концерти, тогава работех като журналист в полето на културата и съм отразявал много от тези събития. Отразявал съм пика на „Контрол“, на „Ер малък“ и „Хиподил“. Бил съм свидетел на пика и кончината на Димитър Воев, видях и почувствах, че неговият физически край ще доведе и до края на това поколение, на тази музикална експлозия. Да не говорим, че харесвам тази музика.
Да разбирам ли от казаното, че според теб е имало политически контекст за нейната поява?
Имаше. Както в страната, така и извън нея. Подобни банди възникнаха и в другите социалистически страни. Имаше силен полъх от Унгария, от самия Съветски съюз, където вече се беше оформила мощна ъндърграунд сцена и нейните записи си пробиваха път дотук. Аз съм изслушал и изгледал доста неща от онзи период и виждам, че нашите момчета и момичета стоят адекватно за времето си. Те са един вид огледало на онова, което се е случвало на другите места, разбира се, разликата е в мащабите – никой не може да се мери със съветската алтернативна сцена, но и нашите неща са достойни, адекватни и добри. Стоят силно в тогавашната перестроечна атмосфера. Неслучайно тези банди са били канени в чужбина, гастролирали са из целия соцлагер, по младежки фестивали и пр. Това беше, разбира се, държавна политика, пряко осъществявана от Комсомола – относително по-прогресивната част на партийните структури, – те извадиха тези момчета от мазетата и им дадоха читалищата за репетиции и сцените за изява. Повечето концерти, фестивали, турнета бяха организирани именно от Комсомола, издадоха се плочи. Режимът по това време имаше нужда от тези банди, имаше нужда от отдушник, от място, където младите да изкажат себе си.

„Контрол“. Сн. Нели Недева-Воева

Имаше ли предварителна теза, когато започна работа по филма, или нещата се случиха в процеса на работа? Трудно ли беше с архивите? Как се съгласиха музикантите?
Понеже бях запознат с нещата, очакванията ми, общо взето, се оправдаха. Знаех накъде ще върви филмът. Разбира се, чисто събитийно и по отношение на архивите имаше приятни изненади, но чисто концептуално нищо не се промени от първоначалния ми замисъл. Доста хора ми съдействаха. И колеги от киното, и музиканти, някои си предоставиха архива и авторските права безвъзмездно. Съдействие оказа и фондация „Димитър Воев“. Във филма ще видите кадри от личните архиви на Нели Недева-Воева (тя участва във филма и със свои силни авторски фотоси), Кольо Гилъна, „Ахат“, „Ера“ и „Ер малък“, „Ревю“, „Хиподил“. Колкото до участието на музикантите – някои по-радушно прегърнаха идеята, други имаха нужда от време. Денис от „Ахат“ например, който е бизнесмен, беше много позитивно настроен, но Милена Славова прие идеята трудно, първоначално отказа. Тогава подходих към нея директно, казах й, че за мен такъв филм без нейното участие се обезсмисля – та тя е не просто грандамата на българския рок, а най-голямата звезда на това поколение музиканти.

Рокфест 1987. Сн. Нели Недева-Воева

Рокфест 1987. Сн. Нели Недева-Воева

Как преминаха през 90-те твоите герои? Казваш, че проследяваш случилото се с тях до много по-късно.
Хронологично: в началото на 90-те „Нова Генерация“, вече в обновен състав, направиха страхотни неща. Тогава избухнаха и „Контрол“, Любо Малковски се отдели от „Ера“ и направи „Ер малък“ – страхотна банда с директен, честен хевиметъл. В този момент избухнаха и „Хиподил“ с грубите си, понякога вулгарни текстове, отразяващи живота на градската маргиналния. И тук говоря именно за градската маргиналния, не за предградията. Музиката на предградията беше попфолкът, в който по-късно се инвестира много и той проби в центъра. Във филма има уникален архив от турне на „Хиподил“ из страната през 95-а – публиката им показва изключително интересна социална картина. Сред феновете на тези банди има всякакви хора, но като цяло тези фенове имат друг тип копнежност, друг тип житейска насоченост, други книги са чели, и въобще са чели. Това е тоталният противовес на попфолка. За някои 90-те са само годините на мутрите и безвластието. Но за мен 90-те бяха също години на все още живата надежда, илюзиите не бяха съвсем рухнали. Това беше и времето на еуфорията от световното по футбол в Щатите. Една особена енергия имаше тогава. Градивна енергия. И музикантите от рок сцената бяха нейно въплъщение. Но умря това нещо, не знам дали можеше да се съхрани. Може би тяхната роля по-късно се пое от хип-хопа. Първо вълната от средата на 90-те, с по-ярки представители като „Гумени глави“. И особено началото на този век с появата на „Ъпсурт“ и текстовете на Ицо Хазарта – те напипаха някакъв социален пулс, приобщиха по-интелигентна прослойка. Но това си беше изключение и не бих казал, че запълни празнината, оставена от вълната рокбанди.

Милена. Сн. Нели Недева-Воева

Тоест задавал си си въпроса дали тези банди биха могли да продължат да свирят своята свирепа, озъбена, както я наричаш, музика и до днес?
Много пъти. За съжаление, на рокендрола му се окастриха крилата след 1995-а, когато се хвърлиха много ресурси в попфолка. Това доведе до промяна на вкуса на хората, а може би той винаги си е бил такъв… Моите герои бяха отсвирени, но пък и те се оказаха неприспособими – в професионален смисъл. И мога през болка да го кажа: неприспособими, защото бяха свикнали да ги обгрижват, бяха станали звезди и изведнъж, когато се оказаха сами, се свиха. Вярно е и това, че в най-силните им години, когато албумите им са излизали примерно в 20-хиляден тираж, а по пиратски път са се появявали над 100 хиляди копия, те са загубили много, поради беззаконие и незачитане на авторски права. Вярно е, че бяха и използвани, а някои и буквално употребени от конюнктурата на новото време. Говоря за тази „синя“ култура на митинги и протести след 1989-а. Включват ги в концерти, обикалят страната, пеят по митинги, а после, както казва Звезди от „Ахат“: „свършиха изборите и край“. За мен в това е абсурдът – по света бандите нормално тръгват от клубовете и стигат до стадионите, тук тези банди от стадионите се свряха отново в клубовете и се маргинализираха. И това не е присъда, и на мен ми е мъчно, че тези хора не проявиха повече устойчивост. От друга страна, каква устойчивост да проявиш, когато животът ти предлага бърз крах на социалните и личните ти идеали. Нямам оправдание, но нямам и присъда за тях. Истината е, че някои от тях рано си отидоха, други – голяма, силно креативна част – заминаха в чужбина. Това между другото е важна тема във филма: тръгнаха с надеждата, че могат да постигнат нещо на Запад. Там обаче се озоваваха в една коренно различна ситуация, в една огромна конкурентна среда. И потънаха в нея. А когато част от тях се върна, тук вече беше друго, имаше други герои и друга конюнктура. Кольо Гилъна, вокалът на „Контрол”, казва: „Може би тази музика е за дадено време, за време, в което има протест срещу властта“. Но аз му отговарям: „Хубаво, но по-благодатно време от сегашното за такъв протест има ли?“ Истината е, че енергията изчезна. Вероятно и възрастта при тях си каза своето. Протестът, не само техният личен, но и общият, социалният, който беше в ядрото на тези текстове и тази музика, спря да се подхранва.

Но пък филмът има своето бъдеще.
Надявам се. След прожекциите му в рамките на фестивала Master of Art на 4 април в София и на 7 април във Варна, ако се види, че има интерес, животът му ще продължи. Вече има интерес за прожекции чрез пътуващо кино във Враца, Мездра, Видин и Лом. Разпространителската ни политика е свързана и с рок събития. Предполагам, че „Рокендрол“ ще има живот и по кинофестивали в чужбина, с подчертан интерес от страните от бившия соцлагер, защото там темата им е позната и близка.

Въпросите зададе ГАЛИНА ГЕОРГИЕВА

Да прескочиш границите на системата

Разговор с режисьора Петко Гюлчев

бр. 13/2019

„Калин и отбора на затвора“ на режисьора Петко Гюлчев и сценариста Тонислав Христов беше един от най-вълнуващите филми на тазгодишното издание на София Филм Фест. Това е документален филм, който проследява работата на Калин Гайтанджиев, психолог в затвора в Казичене. Методите му са необичайни – затворниците тренират футбол, правят рок банда, свирят, учат реплики и изнасят театрални постановки. Целта е ясна – социализиране на затворниците и развиване на нови умения. Преди да стигне до екран, проектът минава през много програми за развитие като Ex Oriente, DOK Leipzig, Загреб Док Фест, програма „Медия”. Световната му премиера бе на „Сараево филм фест“, а от април филмът ще се разпространява в българските кина.

Как намерихте Калин Гайтанджиев – главния герой на филма?
Историята на Калин Гайтанджиев стигна до мен чрез Генка Шикерова, докато завършвах предишния си филм Infinity Himalaya. Това беше история за усилията на един мъж да преобърне представата за живот и ценностната система не на кого да е, а на хора, които са в тежък конфликт с обществото. Развих я на хартия и допълних с кратък тийзър, след което кандидатствахме в няколко международни програми за развитие на проекти. Много е любопитно как един човек размътва водата. Как един човек работи с хора, които се смятат за утайката на обществото. И в това Калин има ясна цел: „Поне един от сто да излезе от калта“. Точно затова си заслужава да прескочиш границите на системата и да откриеш скритите таланти зад решетките.

Колко време прекарахте в снимки? Как ви приеха затворниците?
В началото пробвахме интервюта, класически интервюта, в които да се обясни защо се правят тези неща, на какво се разчита, как се избират хората и пр. Не стана по този начин, всички бяха особено дървени, включително Калин. Видях, че силата им е в действието. Получих отговори на въпросите си от случването пред камера, от реалните ситуации и действия. Има един подход в документалното кино, известен като муха на стената, реших тъкмо него да използвам – снимам без да питам нищо, просто снимам случващото се. Затова и така се нарича, защото мухата си седи горе в ъгъла и ти просто я следваш, без да се намесваш. С този метод рискуваш не всичко да е ясно за публиката отначало, но пък така я въвеждаш директно и оставяш отговорите да дойдат постепенно. Снимах близо 5 години, следях развитието и промяната у хората. Затворниците ме допускаха бавно, поетапно. Прекарах часове с камерата само за да свикнат с нея. Знаех, че това са ненужни, скучни неща, но беше нужно, за да ги приобщя към самия процес, за да може, като дойде интересното, те да не се притесняват от мен и екипа. Така беше в началото, после дойде момент, в който те започнаха да се усещат в центъра на вниманието, специални – защото точно те са избрани, а не други затворници – и се притесних да не почнат да преиграват, да преекспонират нещата пред камерата. Даже помежду им се оформи нещо като конкуренция. Но Калин, който има много силна присъствена енергия, успяваше да ги въвлича в нещата и те моментално забравяха за камерата. Така че снимахме реалните ситуации.

Мотивите на романа

(Разследващата журналистика
versus Милан Кундера)

бр. 13/2013

Добромир Григоров

Илюстрация от корицата на „Непосилната лекота на битието“ от М. Кундера. Художник Стефан Касъров, издание на ИК „Колибри“, 2000 г.

Преди десет години авторитетният чешки седмичник „Респект“ публикува за първи път документ от архивите на чехословашката Държавна сигурност, който разкри историята на едно предателство. Историята нямаше да ангажира до такава степен общественото внимание, ако действащите лица бяха неизвестни, обикновени граждани на социалистическа Чехословакия, и ако разказът бе посветен на поредните жертви, попаднали в репресивната машина на службите за сигурност. В журналистическото разследване бе замесен писателят Милан Кундера и съвсем обяснимо разкритието предизвика изключително шумен публичен скандал с отзвук в цял свят.
На 14 март 1950 г. в записите на Държавна сигурност е внесена следната информация: студентът Милан Кундера, роден на 1 април 1929 г. съобщава, че в стаята на Ива Милитка в студентско общежитие в Прага – 7 лицето Мирослав Дворжачек временно е оставил личния си багаж, като планира да го вземе по-късно през деня. Впоследствие служителите на милицията намират в куфара две шапки, два чифта ръкавици, два броя слънчеви очила и кутия с крем. М. Дворжачек вече е издирван от властите с издадена присъда за затвор. След залавянето му в студентското общежитие у Дворжачек са открити чехословашки лични документи под чуждо име, които той твърди, че е получил в Германия със задачата да установи връзка със служител на Министерството на техниката в Чехословакия.

Изкуството на превода

бр. 13/2013

Непосилната лекота да превеждаш Милан Кундера

Анжелина Пенчева

Илюстрация от корицата на „Шегата“ от М. Кундера. Художник Стефан Касъров, издание на ИК „Колибри“, 2001 г.

Историята на моя преводачески „роман“ с прозата на Милан Кундера започна в далечната 1990 г., насред бурната еуфория от новоизвоюваната демокрация. По това време бях щатен редактор в тогава все още престижното и класно издателство „Народна култура“. При едно мое посещение в Чешкия културен център напълно случайно в ръцете ми се озова апокрифно ксероксно копие на единственото дотогава издание на чешки език на романа „Непосилната лекота на битието“ (Nesnesitelná lehkost bytí, 68 Publishers, Торонто, Канада, 1985; романът е написан на чешки през 1982 г. и е издаден първо на френски език под заглавие L’Insoutenable légèreté de l’être през 1984 г., която и се води за официалната година на първото му издание). Текстът ме разтърси до дъно и взех твърдото решение да направя всичко възможно той да излезе на български език. Успях да убедя ръководството на издателството в изключителните качества и във високото международно реноме на романа и някъде през август 1990 г. привърших превода му.

Спомени от срещите ми с Милан Кундера

бр. 13/2019

Боян Знеполски

Милан Кундера, рис. Яна Стойчева

Като преводач на Милан Кундера имах огромния шанс да се запозная с него през янураи 1996 г. През следващите пет години, 1996-2001 г., докато работех върху доктората си във Висшено училище за социални науки в Париж и малко след това, се срещахме периодично, за да говорим за преводите ми на две негови книги на български език. Най-напред за „Бавността“, а после и за „Книга за смеха и забравата“. Срещахме се почти винаги в 8.30 сутринта в едно кафене в Латинския квартал, на улица „Севр“. Спомням си добре първата ни среща. Предишните два дни работих сериозно, препрочетох „Изкуството на романа“, водех си записки, формулирах няколко въпроса. Бях се подготвил като студент за изпит. Когато влязох в кафенето, на една маса в дъното видях Милан Кундера, срещу него седеша жена. Запознахме се, след което той ми представи своята сътрапезница – Вера Кундера, съпругата му. През следващите ни десет или дванайсет срещи винаги бяхме тримата, имаше само две-три изключения. Когато отивах в 8.30, те вече бяха там, живееха някъде съвсем наблизо. В следващия час, час и половина закусвахме. Винаги едно и също. Доколкото помня, те пиеха еспресо в малки чаши с каймак, бухнал над ръба на чашата, а аз си взимах кафе с мляко. Закуската неизменно се състоеше от прясна багета, намазана с масло, без конфитюр. Малко преди десет Вера Кундера ни оставяше с думите „Хайде момчета, оставям ви да си говорите”, и тръгваше да върши всекидневните си задачи. А ние започвахме да обсъждаме превода ми, но разговорът ни бързо се отместваше към състоянието на съвременната литература и към други по-общи теми.

Мислене, говорене и действане: „случаят“ Солон

бр. 11/2019

Невена Панова

 

Солон пише законите на Атина

Във фигурата на атинянина Солон (VII–VI в. пр. Хр.) са съчетани ролите на мъдрец, политик и поет. Без да искаме да ги подреждаме и йерархизираме, нито пряко да ги обвързваме с отделните заглавни думи (мъдрецът – мисли, политикът – действа, поетът – говори), тук търсим резултатността на подобно съчетаване благодарение на един специфичен усет към езика, който също следва да се е изявявал под различна форма при „обличането“ на всяка от тези роли^[1]. Но и не трябва да мислим за Солон като за уникална фигура поради това съчетаване; той следва да се разглежда и в контекста на спецификите на отношението към словото в епохата на Архаиката, което, най-напред, се опира на динамиката между устно и писмено, или по-точно – на необходимостта от среда за устно представяне, за да се реализира оригиналната рецепция на съчиненото слово. В този аспект поетът Солон е и малко странен случай, доколкото свидетелствата за поетическата му дейност са малко, тя по-често се оказва било периферия, било фон, било инструмент на останалите му занимания.Това се дължи и на характера на изворите, по които се опитваме да реконструираме живото слово на Солон и въздействието му, те са доста по-късни, прозаически и са разчитали на писани свидетелства, някои от които сигурно загубени за нас, но за щастие, в отделни случаи предлагат и рефлексия именно върху словесните изяви на Солон, било посредством мерена реч, „традиционна“ политическа реторика или поучителните фрази на мъдреца. За Солон разказват и Херодот^[2], и Аристотел^[3], и по-късните от тях Плутарх, Диоген Лаерций, Елиан… Тук ще се спрем основно на някои сведения от животописа на Плутарх, защото покрай жанра си и покрай концепцията на автора си за значимостта на характера очаквано присъства подобна рефлексия, както и се търси връзката между отделните мисли, слова и реални действия на Солон.