Author Archives: lvpost

Между многозначността и дисекцията

бр. 33/2018

Амелия Личева

Новият роман на Галин Никифоров „Тяло под роклята“ се появява няколко години след „Лисицата“ и отново е вгледан в женските персонажи, в женската психология. Какво е жената, кое е онова различно у нея, верни ли са стереотипите, че тя е по-чувствителна, по-грижовна, по-отдадена, това са само част от питанията, на които романът се опитва да отговори, избирайки за централен персонаж мъж, който ще се превърне в жена, като измине целия път на метаморфозата. Много е лесно след дебата за Истанбулската конвенция, за ролята на пола изобщо, за пола като биология, но и за отликите му от рода като социален конструкт, да се разположи „Тяло под роклята“ в този контекст. Но тъй като романът е много надпоставен и много повече европейски, отколкото български, ми се иска в тази рецензия да откроя това, което го прави именно европейски, а не вписан в българския дебат.
На първо място, разбира се, е проблематиката. Малко по-общо погледнато, тя е свързана с нещо, което е запазена марка на голямата световна литература – търсенето на себе си, въпросите за идентичността, при това видени в плана на двойничеството. На онази особена сдвоеност на мъжко и женско, която може да се крие в психиката на човек. Тази тема се обсъжда още в античните митове, в които се появяват персонажи като момичето Ифис, което израства възпитано като момче и което – тъй като се влюбва в момиче – измолва от боговете да го превърнат в мъж. Или за родената от главата на Зевс Атина Палада, която развива в себе си мъжки качества. Много характерна е темата и за Шекспир, при когото предрешването не е само начин да се минават граници и пространства, но е и своеобразен маркер на духовна промяна, въоръжаване с мъжки качества от страна на жените. Двойническата същност на психиката хипнотизира и романтиците, Вирджиния Улф с нейния „Орландо“, за да стигнем до съвременни писателки като Али Смит или Джанет Уинтърсън, които също се вълнуват от темата за тънката нишка, която разполовява психиката на човек. Затова и въпросите какво е да си мъж, какво е да си жена, може ли да бъдеш своя близнак, може ли да се преродиш, са само част от поставените от романа, като при Никифоров те са решени в най-широк пласт – от предрешването и психологията до това, което съвременната медицина може да ни предложи като операция за смяна на пола. Има още

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Тъй рече редакторът

бр. 33/2018

Амелия Личева

Още в „Кратил“ на Платон става дума за идеята, че – казано със съвременни термини – с думите могат да се правят неща (превърната векове по-късно в постулат от Джон Остин). Периодично тази идея се разиграва в художествената литература, за да стигнем до схващането на литератори като Жерар Женет, които превръщат подобно виждане в теория и твърдят, че съществува нещо, което можем да назовем вторична мотивираност на знака и че в художествената литература дадено нещо често пъти се назовава с единствено възможното си име.
Пак с литературата свързваме и вярването, че когато думите се девалвират, по-добре е да се мълчи, каквато и да е цената на това мълчание. Не за първи път ще дам за пример Корделия от „Крал Лир” и поводът отново няма да е доб◊ър.
В наши дни много-много не се замисляме за последиците от това как си служим с думите, а и с мълчанията. Случаят с журналиста Димитър Върбанов от „Господари на ефира“ е добър повод да се обърне внимание на думите. Вярно, епизодът беше достатъчно коментиран, но като че ли никой не си даде сметка, че той е проблематичен не само заради подправянето на фактите, той е проблематичен с начина, по който се употребиха думите. Ако журналистите като цяло бяха използвали по-неутрално говорене в предаването на случилото се, а не драматизиращото „пребит“ и подобни, може би нямаше да се стигне до нелепата ситуация. Но вече стана правило (узаконено от всепозволеността на постовете във Фейсбук) активно да се употребяват прекомерно маркирани от емоция думи със или без основание. Това може би тръгна от журналистиката, но навлезе и в масовото писане за литература. Писателят е страхотен, книгата е уникална и спира дъха, преводът е великолепен, блестящ. При това положение не само че няма как оценките да не са подвеждащи, но и претръпването от това патетично говорене е напът да притъпи сетивата за отсяване на същинските явления. И насред този раблезиански свят на непремерени и високопарни слова сухото, фактологично говорене или мълчанието остават единствено адекватните форми на тиха съпротива.

 

Вашият коментар

Filed under Непремълчано

Всяка дума трябва да заслужи мястото си върху листа (Разговор с писателката Бианка Белова)

Бианка Белова. Сн. Марта Режова

бр. 32/2018

 

Името на чешката писателка Бианка Белова стана известно извън родината й след появата на романа „Езерото“ през 2016 г. Той й носи авторитетната чешка литературна награда Magnesia Litera, както и Наградата за литература на Европейския съюз. За двете години от появата на романа досега са издадени или се подготвят седемнадесет негови превода на различни езици.
Преди да напише „Езерото“, авторката е публикувала още три прозаически книги.
Настоящият разговор с нея е свързан с току-що издадения български превод на „Езерото“ (изд. „Изида“, прев. Васил Самоковлиев). За авторката той има по-различно значение от останалите – защото, макар да е родена и да живее в Прага, тя има и български произход.

Госпожо Белова, две години след появата си романът Ви „Езерото“ вече е публикуван на множество езици. Това е твърде интензивен процес на чуждестранна рецепция на една творба дори и в съвременния литературен контекст, принципно доминиран от процесите на превод. На какво отдавате този интерес към Вашата книга?
Този въпрос би трябвало да зададете на читателите и издателите, които са харесали книгата. Аз си го обяснявам с класическия сюжет, в който героят тръгва по света, за да опознае и намери себе си, след което се връща, за да внесе равновесие в живота си. Текстът е непретенциозен, без експерименти в езика, в повествованието или в задълбочена интроспекция; навярно и затова е прилично четивен.
Всичко това обаче е оценка ex post, пост фактум – когато пиша, не се и замислям да го правя така, че да се харесам на читателите. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Иън Макюън – разностранен, шокиращ и винаги дълбоко интригуващ

бр. 29/2018

Весела Кацарова

Рис. Александър Байтошев

Още с първите си творби британският писател Иън Макюън (1948) мигновено приковава вниманието както на критиката, така и на публиката. Реакциите са противоречиви – едни критици са очаровани, а други направо изумени, потресени. И веднага  му се прикачат етикети – появило се е „ужасно дете” в английската литература, автор на „шокираща проза” (enfant terrible, literature of shock). През последните трийсетина години Иън Макюън и Мартин Еймис се открояват като най-изявените, но и най-противоречивите писатели на своето поколение. В най-общи линии в мащабното творчество на Макюън се очертава ясна постъпателна тенденция на развитие. Авторът постепенно излиза от тясното, клаустрофобично пространство на ранните си творби, осезателно разширява белетристичния си кръгозор, като в по-късните си романи насочва вниманието си към глобалните проблеми на света. Разглеждането на произведенията му в хронологичен ред отчетливо откроява тази възходяща траектория в творчеството  му.

Преди да се разгледат по-подробно отделните произведения на писателя, важно е да се изтъкнат някои общи черти в творчеството му. На първо място ясно се откроява склонността на автора да противопоставя различни идеи, възгледи, доктрини и житейски философии чрез сблъсъка на лица, които олицетворяват подобни противоречиви нагласи, както и чрез душевните конфликти и раздвоението на самите герои. Подобни примери могат да се намерят във всеки отделен разказ, във всеки роман. Очевидно авторът най-силно се вълнува от  различията, сблъсъците между хората, а също и от вътрешните терзания в изпълнения с противоречия съвременен свят.

Наред с това се откроява и склонността на писателя, превърнала се едва ли не в негова запазена марка, да обрисува неприятни, противни, дори отблъскващи личности. Критиците единодушно определят тези образи като типични антигерои. Примерите са многобройни, защото почти във всяка своя творба Макюън представя такава личност, будеща недоумение, неприязън, а често дори и отвращение. Има още

Вашият коментар

Filed under Тема на броя

Седем стихотворения

Сеес Нотебоом

Сеес Нотебоом започва да пише стихотворенията от последната си стихосбирка в една декемврийска нощ на остров Схирмонниког в Северно море – островът на сивите монаси. Така се появяват 33 стихотворения в строга форма, меланхолични и медитативни, изпъстрени със съновидения, докосвания до отминали времена, доближавания до смъртта. Стихосбирката е наречена „Монашеско око“.

На 31.07.2018 Сеес Нотебоом навършва 85 години.

Рисунка Дамян Дамянов, 2018 г.

Хезиод

πίσσης τε δνοφερῆς καὶ κέδρου νηλέι καπνῶι

Поете древен, докоснат от самите Музи
с клонка лавър,
поне така твърдиш,
или е просто самохвалство?

Разглеждам петнайсетия от твоите
фрагменти от неизвестни произведения:
„с безмилостен пушек от черна борина
и кедър“,
изтръгнат стих от някаква поема.
Kapnos, дим, пушек, пара,
nèleès (поет.), безмилостен, безпощаден.
Седя на масата с написания ти сирак,
докато съседът ми захваща къпинака си
да пали. Виждам пушека
над сухото поле, черен като сажди, страховит,
и вдишвам мириса на кедър,
мирис, три хиляди години стар.
Пожар ли е било, или пък жертвен огън,
или си гледал просто към съседа си?
Хезиоде, мраморен поете,
кога най-после
ще довършиш
този стих?
Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

На света има много изцяло неверни неща, които са изключително полезни

бр. 28/2018

Богдан Богданов

Фрагмент от „Колесничарят“, 470 г. пр. Хр., Археологически музей в Делфи

Публикуваният откъс е от предстоящо издание на записите от семинарите, водени от проф. Богдан Богданов в Нов български университет в периода 2009-2016 г. В първия том, който ще бъде публикуван през есента в издателството на НБУ, попадат два семинара: върху Омировата „Одисея“ и диалога „Федон“ на Платон. Изданието е подготвено от редакторски екип в състав: доц. Веселин Методиев, проф. Христо Тодоров, проф. Михаил Неделчев, д-р Владимир Маринов, д-р Веселина Василева, д-р Георги Гочев. Словото е от 24 март 2011 г., когато е проведена деветата сбирка на семинара върху Платон. Заглавието е на „Литературен вестник“.

В Платоновия „Федон“ действително се предпоставя, че душата съществува. Точно затова сме избрали този диалог, защото, ако направите едно допитване, едно социологическо проучване, ще видите, че като питате съвременни хора – и възрастни, и млади – дали има душа, те ще ви кажат, че има душа. Т.е. няма никакво съмнение. Ние си работим с термина „душа“. Друг е въпросът, че това питане – „Има ли душа?“ – то е двусмислено, защото, от една страна, ти можеш да работиш с термина „душа“ и с идеята за душа, а пък да се съмняваш, че има такова нещо душа. (…)
Има ли живот, има ли нарастване, има ли хранене, значи има душа. Но съвременният човек не различава реалното нещо „душа“, което също по такъв виталистичен начин смята за принцип на живота, от модалното нещо „душа“, което ни позволява да говорим за човешки проблеми, като прави това различаване между душа и тяло. Това е едро различаване между душа и тяло, една едра опозиция, с която ние си служим всекидневно. Тежкото е, че ние объркваме едното и другото. Значи, ако ви запитам вие вярвате ли, че имате душа, този въпрос е много сериозен. Общо взето, ние вярваме, защото е удобно да имаме душа и тяло и защото тази опозиция ни служи, за да решаваме всякакви други въпроси. И ние не различаваме парадигмата, с която си служим, от самите реални неща. Това е фактически основният проблем на интелектуалното съществуване, и то не само на редовия човек или на нас като редови хора, когато не се занимаваме с наука, а просто разсъждаваме; това е голям интелектуален проблем и в самата наука.
Ако започнете да четете хуманитарни съчинения, ще ви бъде много трудно да намерите съчинение, в което онзи, който пише по някакъв въпрос, различава идеята, примерно, за общество от самото общество. Инструментът на езика, без който ние не можем като съвременни хора – ние смятаме, че живеем в общество – и, от друга страна, обществото като нещо, което е независимо от тази идея. В хуманитарната наука, а и изобщо във всяка наука, тези разграничавания не са обичайни. И именно поради това, че те не са обичайни, се достига до много големи обърквания. Много рядко има съмнение, че това, за което говорим, и инструментът, чрез който ние говорим за него, са донякъде различни неща. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

По-далеч

бр. 28/2018

Джонатан Франзен

 

В южната част на Тихия океан, на петстотин мили от бреговете на централно Чили, се намира един неприветлив, вертикално оформен вулканичен остров, дълъг седем мили и широк четири, който е населяван от милиони морски птици и хиляди морски котки, но е безлюден, освен в по-топлите месеци, когато шепа рибари идват, за да ловят омари. За да стигнеш до острова, който официално се нарича Алехандро Селкирк, летиш от Сантяго с осемместен самолет, който прави курсове два пъти седмично до друг остров, намиращ се на няколкостотин мили в източна посока. После трябва да плаваш на малка открита лодка от импровизираната писта до единственото селище в архипелага, да киснеш, докато някой реши да те вземе от пристанището за едно дванайсетчасово плаване, и после, както често се случва, да чакаш още, понякога и с дни, докато времето ти позволи да слезеш на скалистия бряг. През шейсетте чилийските власти, отговарящи за туризма, решили да преименуват острова на името на Александър Селкирк, шотландския мореплавател, историята за чийто самотен живот на архипелага вероятно е станала основа за романа на Даниел Дефо „Робинзон Крузо“, но местните все още си служат с оригиналното име на острова: Масафуера, т.е. По-далеч.

Историята за Робинзон Крузо, оцветен офорт, краят на XVIII в., Музей на европейските и средиземноморските цивилизации,

Към края на есента и аз почувствах нуждата да съм по-далеч. От четири месеца нонстоп промотирах новия си роман, отмятах задачи от листата си без никакво желание и се чувствах все повече като нарисуваната капсулка, показваща напредването на песента в програмата за музика. Големи полета от личната ми история крееха вътрешно поради това, че твърде често говорех за тях. Всяка сутрин – едни и същи ударни дози никотин и кофеин; всяка привечер – един и същ щурм срещу имейлите, чакащи да бъдат изпратени; всяка нощ – едно и също наливане в името на едно и също затъпяващо залъгване с удоволствия. В един момент, докато четях за Масафуера, започнах да си представям моето бягство там и как оставам като Селкирк сам във вътрешността на острова, където не живее никой, дори и през хубавия сезон. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи