На света има много изцяло неверни неща, които са изключително полезни

бр. 28/2018

Богдан Богданов

Фрагмент от „Колесничарят“, 470 г. пр. Хр., Археологически музей в Делфи

Публикуваният откъс е от предстоящо издание на записите от семинарите, водени от проф. Богдан Богданов в Нов български университет в периода 2009-2016 г. В първия том, който ще бъде публикуван през есента в издателството на НБУ, попадат два семинара: върху Омировата „Одисея“ и диалога „Федон“ на Платон. Изданието е подготвено от редакторски екип в състав: доц. Веселин Методиев, проф. Христо Тодоров, проф. Михаил Неделчев, д-р Владимир Маринов, д-р Веселина Василева, д-р Георги Гочев. Словото е от 24 март 2011 г., когато е проведена деветата сбирка на семинара върху Платон. Заглавието е на „Литературен вестник“.

В Платоновия „Федон“ действително се предпоставя, че душата съществува. Точно затова сме избрали този диалог, защото, ако направите едно допитване, едно социологическо проучване, ще видите, че като питате съвременни хора – и възрастни, и млади – дали има душа, те ще ви кажат, че има душа. Т.е. няма никакво съмнение. Ние си работим с термина „душа“. Друг е въпросът, че това питане – „Има ли душа?“ – то е двусмислено, защото, от една страна, ти можеш да работиш с термина „душа“ и с идеята за душа, а пък да се съмняваш, че има такова нещо душа. (…)
Има ли живот, има ли нарастване, има ли хранене, значи има душа. Но съвременният човек не различава реалното нещо „душа“, което също по такъв виталистичен начин смята за принцип на живота, от модалното нещо „душа“, което ни позволява да говорим за човешки проблеми, като прави това различаване между душа и тяло. Това е едро различаване между душа и тяло, една едра опозиция, с която ние си служим всекидневно. Тежкото е, че ние объркваме едното и другото. Значи, ако ви запитам вие вярвате ли, че имате душа, този въпрос е много сериозен. Общо взето, ние вярваме, защото е удобно да имаме душа и тяло и защото тази опозиция ни служи, за да решаваме всякакви други въпроси. И ние не различаваме парадигмата, с която си служим, от самите реални неща. Това е фактически основният проблем на интелектуалното съществуване, и то не само на редовия човек или на нас като редови хора, когато не се занимаваме с наука, а просто разсъждаваме; това е голям интелектуален проблем и в самата наука.
Ако започнете да четете хуманитарни съчинения, ще ви бъде много трудно да намерите съчинение, в което онзи, който пише по някакъв въпрос, различава идеята, примерно, за общество от самото общество. Инструментът на езика, без който ние не можем като съвременни хора – ние смятаме, че живеем в общество – и, от друга страна, обществото като нещо, което е независимо от тази идея. В хуманитарната наука, а и изобщо във всяка наука, тези разграничавания не са обичайни. И именно поради това, че те не са обичайни, се достига до много големи обърквания. Много рядко има съмнение, че това, за което говорим, и инструментът, чрез който ние говорим за него, са донякъде различни неща.

Advertisements

По-далеч

бр. 28/2018

Джонатан Франзен

 

В южната част на Тихия океан, на петстотин мили от бреговете на централно Чили, се намира един неприветлив, вертикално оформен вулканичен остров, дълъг седем мили и широк четири, който е населяван от милиони морски птици и хиляди морски котки, но е безлюден, освен в по-топлите месеци, когато шепа рибари идват, за да ловят омари. За да стигнеш до острова, който официално се нарича Алехандро Селкирк, летиш от Сантяго с осемместен самолет, който прави курсове два пъти седмично до друг остров, намиращ се на няколкостотин мили в източна посока. После трябва да плаваш на малка открита лодка от импровизираната писта до единственото селище в архипелага, да киснеш, докато някой реши да те вземе от пристанището за едно дванайсетчасово плаване, и после, както често се случва, да чакаш още, понякога и с дни, докато времето ти позволи да слезеш на скалистия бряг. През шейсетте чилийските власти, отговарящи за туризма, решили да преименуват острова на името на Александър Селкирк, шотландския мореплавател, историята за чийто самотен живот на архипелага вероятно е станала основа за романа на Даниел Дефо „Робинзон Крузо“, но местните все още си служат с оригиналното име на острова: Масафуера, т.е. По-далеч.

Историята за Робинзон Крузо, оцветен офорт, краят на XVIII в., Музей на европейските и средиземноморските цивилизации,

Към края на есента и аз почувствах нуждата да съм по-далеч. От четири месеца нонстоп промотирах новия си роман, отмятах задачи от листата си без никакво желание и се чувствах все повече като нарисуваната капсулка, показваща напредването на песента в програмата за музика. Големи полета от личната ми история крееха вътрешно поради това, че твърде често говорех за тях. Всяка сутрин – едни и същи ударни дози никотин и кофеин; всяка привечер – един и същ щурм срещу имейлите, чакащи да бъдат изпратени; всяка нощ – едно и също наливане в името на едно и също затъпяващо залъгване с удоволствия. В един момент, докато четях за Масафуера, започнах да си представям моето бягство там и как оставам като Селкирк сам във вътрешността на острова, където не живее никой, дори и през хубавия сезон.

Нашите твърдения

бр. 26/2018

Александър Святогор

Още в първите дни и години на революцията, излагайки в печата и пред аудиторията великите идеи на безсмъртието и космоплаването, аз ги сведох до няколко съвсем непълни, но достатъчно определящи нашия облик твърдения. За мен беше важно в съзнанието на околните да се запечатат идеите в техните основни контури, във форма, близка до лозунга, а научната им и философска обосновка, се представяха само ако възникнеше реална необходимост от това.
Нашата основна ценност е реалното безсмъртие на личността и нейния живот в космоса. Тази ценност ние превърнахме в цел и така се образува нашата телеологическа концепция. Нашата философия е преди всичко велика телеология и всички философски проблеми поставяме под знака на нашите велики цели.
Ние се основаваме на нашия неизтребим инстинкт към безсмъртие, на жаждата към безкрайното велико творчество и се доверяваме на нашето биокосмическо съзнание, за което светът е обективно реален. Битието е безкрайна арена на великата борба за утвърждаване на максимално съществуване, водена от всички онези, в които е заложена индивидуалност и цел.
Нашата етика е етиката на делото в посока на осъществяване на великите цели на биокосмизма. Нашите етически норми се определят от нашата цел (в което ние сме напълно противоположни например на Кант, за когото ценността и целта произтичат от нормата). Нашата етика намира опора в нашата космология: та нали ако светът беше хармонично завършен, готов, то не би имало място не само за нашето дело, но и за ничие друго.
Върху тези философски предпоставки, представени тук в крайно сбит и непълен вид, се основават идеите на биокосмизма, които можем да сведем до следните положения:

Общото Ex Machina

бр. 26/2018

Миглена Николчина

 

Общото е въплъщението, производството и освобождението на множеството.

Майкъл Харт и Антонио Негри, „Империя“

 

Само множеството може да произведе общото.

Майкъл Харт и Антонио Негри, „Република“

 

В тези размишления общото ще се прояви като въплъщение на множеството в изкуствения интелект, който – както обикновено се случва в историите за роботи – ще постигне своето освобождение. Казано по друг начин, общото ще излезе ex machina, от машината. Ex Мachina е и заглавието на филма, върху който ще съсредоточа вниманието си тук^[1]. Неговият сюжет е базиран на разказ, многократно повтарян от литературата и киното след своето романтическо освещаване; разказът за човек, влюбил се в автомат. През добре изтъкана мрежа от препратки към литературните си предшественици Алекс Гарланд, режисьор и сценарист на филма, трансформира познатия научно-фантастичен мотив в иносказание за надежди и очаквания, което може би изглежда много по-утопично днес, отколкото изглеждаше през 2015 г., когато филмът бе направен, или спрямо предходното десетилетие, когато Република^[2] на Харт и Негри бе написанa и движението „Окупирай „Уолстрийт“ се състоя. Надеждите и очакванията са, че революционните нови технологии автоматично ще подпомогнат зараждането на общото, като предоставят незабавен достъп на обикновените хора до информация и знания, същността на които e да бъдат споделяни. Днес можем ясно да видим, че тази утопия не се осъществява. Дори напротив – сякаш става точно обратното; като започнем от огромната приватизация на общото до неговото натравяне с фалшива информация и едромащабна манипулация. Въпреки това обещанията и перспективите, открити от общото на кръстопътя на новите технологии, не са загубили своята актуалност. Чрез връщането към традиционните въпроси, повдигнати от мотива за влюбването в автомата – въпроси, касаещи субективността, свободата и пораждането на новото; въпроси, отнасящи се най-вече до трансхуманизацията – Ex Мachina на Гарланд затвърждава важността на тези обещания и перспективи.

Научна фантастика и комунизъм

бр. 26/2018

Темата на броя „Научна фантастика и комунизъм“ идва от конференция под този надслов, проведена на 26-27 май 2018 в Благоевград и организирана от Американския университет в България в сътрудничество със Софийски университет. ЛВ публикува едни от най-ярките текстове, представени в рамките на този форум. Някои от тях препращат към култовото списание „Дъга“ и така повдигат въпроса за научната фантастика и комикс културата – тема, по която е работил Антон Стайков. С негово любезно съгласие публикуваме на на стр. 9, 11, 13, 15 откъси от книгата му „Кратка история на българския комикс“ (Кибеа, 2013), носител на наградата „Христо Г. Данов“ в категория „Изкуство на книгата“.

Между привързването и освобождаването

бр. 25/2018

Амелия Личева

Виргиния Захариева има 5 поетични книги. Тя не е от поетите, които се страхуват да изчезнат задълго. Появява се и публикува, когато наистина има какво да каже. И ако в предишни свои книги тя експериментираше много с женския език и изобщо с женското писане, в новата си поетична книга тя е отвъд идеологиите. И не че езикът не е важен за нея, но той е някак отвъд, прекрачил е в мълчанието. Разбира се, жената и тук е в центъра, но тази жена е някак друга, притихнала, поела от мъдростта на Изтока, прозряла. Да, може би бунтарството е поизчезнало, но в „Етюди за една ръка“ виждаме мъдрата и проницателна Виргиния Захариева, която е овладяла силата на думите, а през тях – и силата на света. Защото това е книга, която иска да подрежда – тишината, предметите, хората, чувствата, света. И най-вече – себе си. Да ги подрежда според цветовете, формите, сенките, според присъствията, и отново – предимно чрез отсъствията и спомените. При това с ясното съзнание за ред и закони. А в крайна сметка какво друго е поезията, ако не онова вторично мотивиране на думите, което ни кара да застиваме и притихваме пред точността, което съживява вярата ни, че светът е овладяем, че думите назовават с точността на спринцовки. Затова и вселенският и човешкият хаос са се утаили в една повторяемост и една минималистичност, които понякога плашат. Как се разказват такива истории? Как се пише за света и за Аза в малко думи, с пестеливост и почти с недоизканости?

Книгата, която допълваме

бр. 24/2018

Разговор с поета Йосип Ости

Сн. Йоже Сухадолник

Йосип Ости е един от най-значимите поети от постюгославското литературно пространство. Роден през 1945 г. в Сараево, от 1990 г. той живее в Словения и оттогава пише книгите си на словенски език. Автор е на множество стихосбирки и белетристични,  есеистични и литературнокритически книги. Произведенията му имат над шейсет превода на чужди езици, носител е на редица национални и международни награди за поезия и превод. 

У нас са преведени четири книги с негова поезия; появата на най-новата от тях, гНощта на влюбените“ (Издателство за поезия ДА, подбор и превод Людмила Миндова) е и поводът за този разговор.

 

Ани Бурова: Господин Ости, съвсем наскоро бе публикувана четвъртата Ви поетическа книга в превод на български език. Тези четири книги съдържат няколко много важни Ваши стихосбирки, писани в различни периоди. Имате ли усещането, че поезията Ви вече има своя история в България?
Йосип Ости: Скъпа Ани, моята, както казвате, „история в България“, имайки предвид литературното ми присъствие тук (понеже в България аз имам и предистория, която в интерес на истината е спортна, тъй като през втората половина на 60-те съм тичал многократно като спринтьор на стадион „Васил Левски“ в София, най-често на международните атлетически срещи за Деня на младостта), започна тъкмо на страниците на „Литературен вестник“, в броя от 29.3.–4.4.1993 г. Преводачът Ганчо Савов, който тогава беше в Любляна и присъства на литературната вечер в театър Glej, на която четох стихотворения от ръкописа на „Сараевска книга на мъртвите“ (същата година книгата ми беше издадена в двуезично издание в Словения – на родния ми, наричан тогава все още сърбохърватски език, и на словенски език в превод на поета Юре Потокар), публикува в този брой на „Литературен вестник“ девет мои стихотворения заедно с текста си „Поезия, писана със сълзи и изпръскана с кръв“. А накрая и факсимиле на посвещението ми: „На българските читатели – тези стихотворения, които написа животът, а аз подписах, сърдечно, Йосип Ости, Любляна, 1993“. През същата година в поредицата „Балканска библиотека“ на издателство „Балкани“ в свой подбор и превод Ганчо Савов публикува и стихотворения от „Сараевска книга на мъртвите“ (за която през 1994 г. получих международната литературна награда „Виленица“, присъждана за най-високи литературни постижения в Средна Европа), добавяйки към тях и преводи на някои по-ранни мои стихотворения и откъси от две мои есета. През 2004 г. същото издателство публикува и книгата с интервюта на български и английски език „Не излъгахме!“, в която беше поместено и едно по-дълго интервю с мен. По-насетне за „историята“ на моето литературно присъствие в България допринесе и Людмила Миндова, която е съставител и преводач на три мои книги на български език: „Къща от език“ (2009), „Ябълката на Сезан“ (2012) и „Нощта на влюбените“ (2018). В първата, за която кратко встъпление написа поетесата Силвия Чолева, са включени преводи на три мои книги („Барбара и варваринът“, „Соломонов печат“ и „Rosa mystica“). Във втората подборът е от книгата ми „Необикновени са всички любови“ и от още пет мои книги с хайку. В третата подборът е от книгите ми „Крашки Нарцис“, „Воалът на Вероника“ и „На кръста на любовта“. Струва ми се, че читателите в България имат възможност да се запознаят с моята поезия чрез тези книги, особено с тази, която съм писал на словенски език. А част от стихотворенията от най-новата ми книга бяха представени предварително и в броя на „Литературен вестник“ от 7-13.02.2018 г. За съжаление, поради здравословните проблеми, които имам напоследък, нямах възможност да пътувам по-често до България. Радвам се, че все пак успях в края на 2016 г., когато участвах в Международния литературен фестивал в София. Надявам се, че с това моята литературна „история“ в България не приключва.