Роберто Каласо: „Имах твърде драматично детство”

бр. 23/2019

Италианският писател, преводач и издател говори за изследванията, които прави за най-новата си книга, за любовта си към митовете и проблемите, които създава личната му библиотека

Анита Сети

Роберто Каласо е роден във Флоренция през 1941 г. и е автор на много книги, сред които е световният бестселър „Сватбата на Кадъм и Хармония” – роман, преиздаден този месец като модерна класика от издателство „Пенгуин”. Новата му книга, „Неназовимо настояще” е деветата част на поредица, изследваща мита и модерната епоха. Писателят е определен от „Парис Ревю” като „литературна институция, състояща се от един човек”; Каласо превежда, колекционира редки книги и оглавява италианското издателство Adelphi Edizioni, публикувало автори като Хорхе Луис Борхес, Брус Чатуин и Милан Кундера.

 

 „Неназовимо настояще” е част от поредица, която улавя духа на различните епохи – защо неназовимо?

Невъзможността да бъде назован е основна характеристика на света около нас. Работата на писателя е да бъде най-малкото изследовател на неназовимото. Думите непрестанно се умножават, но стават все по-малко ефективни; този факт кореспондира с парадокса на нашия светски свят, който демонстрира огромна сила в развитието на технологиите, но е тотално неадекватен, когато трябва да формулира това, което се случва.

Също така се интересувате от йероглифи – образите могат ли да назовават нещата?

Абсолютно. Не смятам, че мисленето е само аналитично, не приемам схващането, че образът е начин за отслабване на мисълта.

Реклами

Преодолях разрива между литература и живот

бр. 23/2019

Разговор с Елена Алексиева

Елена, какво е онова, което прави романа Ви „Свети Вълк“ по-различен от досегашните Ви текстове?

Започвам от най-баналното и може би най-очевидното: мисля, че „Свети Вълк“ е най-добрият и най-зрелият ми роман до момента. Не само от публикуваните, но и от един-два непубликувани, от чието издаване се отказах сама, защото не успях да постигна в тях това, към което се стремях. За мен този роман отваря следващ етап в писането ми – етап, за който се борих и работих, понякога дори се и отчайвах. Със „Свети Вълк“ ми се струва, че успях да постигна една свобода в писането, която преди ми се е удавала в разказа, в пиесите, но не докрай в романа. А за мен тя е от решаващо значение, защото без нея не бих могла да продължа. Свобода в техниката на писане, но преди всичко в погледа към света и човека – своеобразно отваряне към тях, донякъде разпознаване, признаване и преодоляване на собствените ми дефицити и ограничения. Това несъмнено е свързано и с някакво мое личностно израстване – с натрупан чисто жизнен опит, със стремеж за вникване в другия, колкото и да е различен от мен, за вживяване в неговата кожа, дори за прошка, макар все още тъкмо прошката да е онова, до което най-трудно стигам. Оттам и надеждата в този роман. За мен тя беше изключително важна, един вид лично постижение. Освен това от известно време страшно ми се искаше да напиша роман за България – такава, каквато я виждам и познавам тук и сега. Аз съм човек на сегашното, миналото не ме възпламенява особено. Не обичам да човъркам травмите – свои или пък национални, те не ме хранят. Имам само този живот и за него искам да пиша. Нуждаех се да сменя оптиката си, да я разширя, да стана малко по-честна пред себе си, за да бъда честна и в писането си. А покрай разнородните си занимания имам и огромния късмет постоянно да срещам най-различни хора – хора, които не престават да ме изумяват по всевъзможни начини. Искам да пиша за тях, може би защото това е начинът да ги задържа в главата си, в живота си. Мисля, че поне за себе си, най-сетне преодолях разрива между литература и живот, проумях, че едното не може без другото. Има автори, които умеят да разкачат двете, да бъдат само в литературата, но аз не го мога. Както каза един мой приятел веднъж, „щом можеш да живееш по начина, по който живееш, трябва да можеш и да пишеш така“. За мен „Свети Вълк“ е начало, аз тепърва започвам да пиша. Усещам енергията на това бъдещо писане – и на този бъдещ живот. И се надявам да я задържа колкото се може по-дълго.

Погълнатият зоопарк

бр. 23/2019

Илия Троянов

Илия Троянов, роден през 1965 г. в София, е живял в Найроби, Мюнхен, Мумбай и Кейптаун. Понастоящем живее във Виена. През 2018 г. той пише този разказ за “Freiraum” („Свободно пространство“), проект на Гьоте-институтите в Европа в сътрудничество с дейци на културата, науката и гражданското общество. Проектът разглежда въпросите: Какво e свободата днес в Европа? Къде тя е под заплаха? Как я укрепваме?
Разказът се публикува със специалното разрешение на Илия Троянов и на Гьоте институт – София, за което ЛВ им благодари.

Сн. Димо Димов

Не е лесно да се построи зоологическа градина. Не и в провинциално градче. Точно в тези времена – не. „Трябва да допринасяме за изграждането на социализма, казваше партийният секретар, а не на зоологическа градина!”. С него не можеше да се говори дори когато ставаше въпрос за малко, непретенциозно, оградено място за животни в зоопарк с няколко сърни и няколко елена, с пауни, токачки, планински кози и може би една куцукаща лисица. Какви бяха шансовете за истинска зоологическа градина, както си я представях, докато ден след ден бършех дървените маси на ресторанта и чаках пролетта, изпълнен с копнеж, докато метях пода и мечтаех за зебри и жирафи, а дори и за слон, докато чистех улука. Когато първите посетители се настаняваха до езерото, поръчваха си бира, съзерцаваха скалистите хълмове и изпъваха крайници в ранното лято, лъв пробягваше из моите мисли. Леко, едва забележимо поклащайки глава, сервирах кебап и кюфтета цяло лято и продължавах да си мечтая.

Слово на церемонията за връчване на европейската награда за литература „Димитър Димов”

Теодора Димова

бр. 22/2019

Много се вълнувам от това събитие, на което за първи път в историята на нашата литература се връчва европейска награда за литература. Вълнувам се и съм благодарна, че тя е на името на Димитър Димов. Наградата беше учредена миналата година в знак на почит към 110-годишнината от неговото раждане, която е в края на юни.
Разбира се, първо ще започна с благодарности.
На първо място благодарност към Община Варна, която пое в себе си идеята за учредяването на тази награда, финансира я заедно със спомоществуватели и тази година я реализира. Неслучайно наградата е под патронажа на кмета на Община Варна господин Портних.
По-нататък благодаря на директора на фестивала ВарнаЛит Захари Карабашлиев за това, че наградата се осъществява именно в рамките на този млад, жизнен и много амбициозен литературен фестивал.

Времето на юбилея

Пламен Дойнов

бр. 22/2019

Известно е, че юбилейното време, в което публично четем творчеството на големи поети и белетристи, превърнали се в класици на ХХ век, поставя на изпитание почтеността на занаята на литературния историк. Как да постъпи? Дали безконфликтно да селектира „само трайните неща“, върху които да изгради апологетична версия за значението на чествания автор? Дали изцяло да премълчи, или само бегло да намекне за нелицеприятни епизоди от живота и творчеството на класика, като акцентира върху най-важното, върху Главното, заради което го помним и честваме? Или да постъпи несвоевременно антиюбилейно – да изтъкне онези човешки и творчески заслепения, окачествени като временни заблуди, които подчертават авторовите противоречия, рискувайки да бъде обвинен не просто в безтактност, но и в опит за поругаване на паметта на големия творец? И основното колебание: Точно юбилейното време ли е моментът на изчерпателно посочване на всички текстове, създадени от юбиляря, включително и онези, които очевидно минават за незначителни, непрестижни, а дори и срамни?

Познание, без което не можем

Божидар Кунчев

бр. 22/2019

Внушенията му отричаха и утвърждаваха. С чувствителност, която рядко и трудно се добираше  до нужния покой. Устремен към познанието и усъмнил се в него заради променливата същност на нещата и явленията. Тогава щеше да ни каже, че „Човешкото съзнание не отразява истината, / а само своите желания“, че „Истинският живот никога не намира / точно отражение в историята“ („Истинският живот“). Беше констатирал, че „Ние не познаваме себе си / и се боим от себе си („Познание“). Нещо повече – в стихотворението си „Мехур“ твърдеше, че вижда вечността „със малко истински неща“. В дневника си Геров беше отбелязвал, че се бои от мисълта си, че за него е опасно да живее с непредвидимите й находки. Затова си пожелаваше да не разпростира мисълта си „във време и пространство“ („Глухарче“). За него там нямаше „нищо ясно“. Той се измъчваше от недовършеното в човека и света, от нетрайното и бързопреходното. Още в ранната си поезия бе изрекъл с болка: „Колко бързо нещата умират! („Песимист“). Усещаше се безсилен пред времето заради неговото равнодушие и хищната му власт над човека („Време“). И бе търсил през целия си живот „трайните неща“, назовал ги бе с думите „любов“, „вдъхновение“ и „саможертва“ („Кристали“).

За оптимистичните тенденции и необходимите политики в книгоиздаването

бр. 20/2019

Разговор с Диана Андреева, директор на Обсерваторията по икономика на културата

Сн. Яница Радева

В началото на март бе публикуван проект на Стратегия за развитие на българската култура 2019 – 2029 г., разработен в изпълнение на Закона за закрила и развитие на културата. Каква е политиката, предвидена за сферата на книгоиздаването и литературата според този документ?

Един от най-големите проблеми в книгоиздаването, който се обсъжда вече три десетилетия, е диференцираната ставка по ДДС. Това би трябвало да е водеща линия в стратегическия документ, наречен Национална стратегия за културата. Но това, което прави впечатление в проекта на този документ, е, че липсва финансова рамка, т.е. всички финансови инструменти, които от десетилетия разискваме за българската култура в различни гилдии, най-вече диференцираната ставка по ДДС, отсъстват от Националната стратегия. За мен това е определящ въпрос от гледна точка на политиката към българската култура, доколкото ДДС е данък, който се понася от крайния потребител – тоест, ако искаме да насърчаваме четенето и купуването на книги, би следвало да диференцираме тази данъчна ставка, за да олекотим крайния потребител откъм нейната цена. Това би следвало да е водещо при определяне политиката на Министерството на културата за насърчаване на издаването на преводна литература и изобщо на издаването на книги.