Книгата, която допълваме

бр. 24/2018

Разговор с поета Йосип Ости

Сн. Йоже Сухадолник

Йосип Ости е един от най-значимите поети от постюгославското литературно пространство. Роден през 1945 г. в Сараево, от 1990 г. той живее в Словения и оттогава пише книгите си на словенски език. Автор е на множество стихосбирки и белетристични,  есеистични и литературнокритически книги. Произведенията му имат над шейсет превода на чужди езици, носител е на редица национални и международни награди за поезия и превод. 

У нас са преведени четири книги с негова поезия; появата на най-новата от тях, гНощта на влюбените“ (Издателство за поезия ДА, подбор и превод Людмила Миндова) е и поводът за този разговор.

 

Ани Бурова: Господин Ости, съвсем наскоро бе публикувана четвъртата Ви поетическа книга в превод на български език. Тези четири книги съдържат няколко много важни Ваши стихосбирки, писани в различни периоди. Имате ли усещането, че поезията Ви вече има своя история в България?
Йосип Ости: Скъпа Ани, моята, както казвате, „история в България“, имайки предвид литературното ми присъствие тук (понеже в България аз имам и предистория, която в интерес на истината е спортна, тъй като през втората половина на 60-те съм тичал многократно като спринтьор на стадион „Васил Левски“ в София, най-често на международните атлетически срещи за Деня на младостта), започна тъкмо на страниците на „Литературен вестник“, в броя от 29.3.–4.4.1993 г. Преводачът Ганчо Савов, който тогава беше в Любляна и присъства на литературната вечер в театър Glej, на която четох стихотворения от ръкописа на „Сараевска книга на мъртвите“ (същата година книгата ми беше издадена в двуезично издание в Словения – на родния ми, наричан тогава все още сърбохърватски език, и на словенски език в превод на поета Юре Потокар), публикува в този брой на „Литературен вестник“ девет мои стихотворения заедно с текста си „Поезия, писана със сълзи и изпръскана с кръв“. А накрая и факсимиле на посвещението ми: „На българските читатели – тези стихотворения, които написа животът, а аз подписах, сърдечно, Йосип Ости, Любляна, 1993“. През същата година в поредицата „Балканска библиотека“ на издателство „Балкани“ в свой подбор и превод Ганчо Савов публикува и стихотворения от „Сараевска книга на мъртвите“ (за която през 1994 г. получих международната литературна награда „Виленица“, присъждана за най-високи литературни постижения в Средна Европа), добавяйки към тях и преводи на някои по-ранни мои стихотворения и откъси от две мои есета. През 2004 г. същото издателство публикува и книгата с интервюта на български и английски език „Не излъгахме!“, в която беше поместено и едно по-дълго интервю с мен. По-насетне за „историята“ на моето литературно присъствие в България допринесе и Людмила Миндова, която е съставител и преводач на три мои книги на български език: „Къща от език“ (2009), „Ябълката на Сезан“ (2012) и „Нощта на влюбените“ (2018). В първата, за която кратко встъпление написа поетесата Силвия Чолева, са включени преводи на три мои книги („Барбара и варваринът“, „Соломонов печат“ и „Rosa mystica“). Във втората подборът е от книгата ми „Необикновени са всички любови“ и от още пет мои книги с хайку. В третата подборът е от книгите ми „Крашки Нарцис“, „Воалът на Вероника“ и „На кръста на любовта“. Струва ми се, че читателите в България имат възможност да се запознаят с моята поезия чрез тези книги, особено с тази, която съм писал на словенски език. А част от стихотворенията от най-новата ми книга бяха представени предварително и в броя на „Литературен вестник“ от 7-13.02.2018 г. За съжаление, поради здравословните проблеми, които имам напоследък, нямах възможност да пътувам по-често до България. Радвам се, че все пак успях в края на 2016 г., когато участвах в Международния литературен фестивал в София. Надявам се, че с това моята литературна „история“ в България не приключва.

Advertisements

Вдъхновени от Владимир Полянов – анкета

1. Разкажете за Вашата първа среща с творчеството на Владимир Полянов.

За първи път прочетох нещо от Владимир Полянов в сборника „Игра на сенките“, който имах в домашната си библиотека. Мисля, че по онова време съм бил около 14-годишен. Много обичах „Ерих Райтерер“, допадаше ми идеята, че човек е далече от пълния контрол над постъпките си, че е далеч по-сложен от механизма намерение – постъпка, на който разчита възпитанието в нашата култура. След това неколкократно го препрочитах по различни поводи. „Ерих Райтерер“ ме накара да потърся и другите книги на т. нар. диаболисти, да прочета повече от По, когото бях чел единствено по случайност, и т.н.

2. Кой е разказът на Полянов, който най-силно Ви е впечатлил?

Най-силно впечатление ми е правил „Театър с огледала“, който, мисля, излиза за първи път през 1927 г. в сборника ‚Рицари“. Иска ми се да напиша нещо върху този разказ, тъй като той демонстрира някои твърде интересни парадокси на това, което обикновено наричат „металитературност“. Полянов е един от непризнатите майстори на парадоксалното в българската литература, особено „Театър с огледала“ е крайно иронична творба, която с радост съм препрочитал. В някакъв смисъл тя е далеч по-сложна трактовка на металитературното от прочутите по-късни разкази на Светослав Минков.

3. Защо според Вас Полянов трябва да „излезе“ от периферията на литературния канон?

Не съм твърде сигурен, че искам Владимир Полянпв да „излезе“ от тази периферия. Впрочем от периферията на кой „канон“ искаме Полянов да „излезе“? В собствения ми „канон“ Полянов никога не е бил в периферията, може би защото никога не съм поставял център в този „канон“. Действително, творбите на Полянов отсъстват от програмите на предуниверситетското образование, а в университетските кръгове, общо взето, остава, така да се каже, в сянката на други автори, например Чавдар Мутафов. Радвам се, когато около творчеството на Полянов се образува дискусия и интересът към него се увеличава, но според мен трябва да съхраняваме именно неговата неканоничност, маргиналност, периферност и пр. Да му обръщаме подобаващо внимание, но не и да го канонизираме. Нека остане извън каноните, за да напомня на разбирачите, че литературата е сложна и богата област, която винаги надхвърля собствените ни определения или оценки.

Венцеслав Шолце – завършил специалност българска филология в Софийски университет „Св. Климент Охридски“, магистър по „Литературознание“, в момента докторант по българска литература след Освобождението 

Идентификационни пулсации: двойници и матрьошки

бр. 22/2018

Йоанна Нейкова

Първата половина на 20. век е време на изключителни събитийни сгъстявания. Модерността динамизира съществуването на европееца, като непрекъснато го изправя пред лицето на непознатото, а в известен смисъл и на непонятното. Механизмите на промяна,  и съответно на реакция, са ясно забележими в културната и обществената действителност на Европа. Особено силна е динамиката в изкуствата, което може да се види във взривното роене на авангардни течения непосредствено след Първата световна война и задаването на един различен реакционен модел на изкуството. Това своеобразно двойствено време – на прогрес и на катастрофи – поражда необходимостта от проблематизиране и предефиниране на граници от всякакъв тип – от една страна, има размествания в идеологически и социален план, но заедно с това актуалността на въпроса къде трябва да бъде поставена разделителната линия между измеренията на човешкото и тези на нечовешкото. Младен Долар в Ще бъда с теб през брачната ти нощ: Лакан и изродното недвусмислено обвързва възникването на понятието за изродно^[1] с появата на модерността. Нещо повече, в този текст Долар твърди, че може да разглеждаме изродното като продукт на модерността.

Логиката на ужаса, която започва с Първата световна война, обхваща няколко десетилетия от миналия век и намира своето литературно проявление. В контекста на българската литература от междувоенния период можем да видим как възникват различни прочити на кризисното. Като един от тези прочити се явява и диаболизмът.

Владимир Полянов – памет отвъд сенките на канона

бр. 22/2018

Десислава Узунова, Боряна Владимирова

Портрет на Владимир Полянов от Васил Стоилов

Името на Владимир Полянов незаслужено остава някак встрани от пожълтелите страници на канона. Ще последват въпросите: защо трябва да си спомним за него? С какво да бъде запомнен този автор? Какъв е белегът, резката, следата, които оставя в българската литература? Подобни завръщания към маргиналното на канона и изтласканото на културата винаги носят възможност за трансформация в статуквото.
В този случай името на Полянов препраща към особена граница на българската словесност – тази на диаболистичната литература – която има потенциала да пренапише антропологичния въпрос какво е човекът и какво е литературният човек. Смело може да се заяви, че Владимир Полянов и Светослав Минков поставят основите на тази специфична литература, чертаеща двойствените параметри на ужаса – в мен и отвъд мен.
В по-зрялото си творчество Полянов запазва психологическата нишка в своите творби, но липсват странността и неяснотата, които са ключови за диаболистичната проза. Произведенията му обхващат различни жанрове – разкази, повести, романи, пътеписи, пиеси и др.
Целта на настоящия брой на ЛВ е да се счупят кривите огледала на канона, чрез които този автор остава незаслужено в периферията на литературата ни, да се покажат много от скритите лица на Полянов, да бъдат чути спомените на хората от близкото му обкръжение и не на последно място, да бъдат отразени съвременни рефлексии върху неговото творчество.

Викът в романите на Владимир Полянов

бр. 22/2018

Венцеслав Шолце

Вл. Полянов. Личен архив

 

Името Владимир Полянов – множеството от литературни и нелитературни текстове и архивирани следи, публикувани или тепърва търпящи въвеждане в обществена циркулация, затегнати в обръча на собственото име Владимир Полянов, с което понякога са изпадали в  твърде лекомислена метонимична заменимост, – дава на интерпретатора един повече от странен случай, що се отнася и до социокултурното движение на едно творчество през праговете на времето, и до структурите на езика и наратива. Въпросите, които следва да се поставят, са твърде много. „Популярна“, тенденциозно-еднозначна, безпроблемно изводима от контекста си или „висока“, вътрешно сложна и загадъчно-непроницаема литература е създаваната от Полянов? Съществува ли абсолютна форма на несъвместимост между „популярна“ и „висока“ литература? В каква степен, от каква позиция, с оглед на каква тактическа прагматика можем да теглим надеждно разграничение между тях, върху което впоследствие да основаваме тълкувателските си оценки? Например следната: заслужава ли името, автотекстуалният корпус Владимир Полянов някакъв сериозен прочит? Каноничен ли е, или не, Полянов? Чрез какъв аргумент може да се отсъди? Наистина ли текстът Полянов, който дори и в най-„слабите“ си опити не престава да разиграва и проблематизира графемите на смъртта, непонятното и немислимото, обезпокоително странното, подлежи на безпроблемни квалификации? Доколко едно обобщително и самоуверено тълкуване, което иска да изговори истината за Владимир Полянов като завършена и разпознаваема цялост, ще бъде адекватно на съдържанията на неговото творчество? Наистина ли би било пертинентно да говорим като за едно нещо за писане, което непрекъснато тематизира двойника, раздвояването и несамотъждествеността, при това по един крайно прецизен и специфичен начин, така внимателно и проницателно разтълкуван от Десислава Узунова^[1]? Възможно ли е установяването на една–единствена истина – макар и временна, макар и подлежаща на критика, – за идиолекта Полянов, ако „[в] диаболичния свят природата, хората и предметите губят идентичността си, разделят се с присъщите си функции, стават други“^[2]? Ако „Дяволът е нашият Друг”^[3] и диаболизмът – повторенията на чийто (не)принцип, както настоявам^[4], обитават всеки етап на текста Полянов, а може би и задават, рушейки я, същността на литературата въобще^[5] – е винаги вече опит с другото, с различието, разподобяващо всяко себе си, всяка собствена определеност, всяка „самост“ или „същост“? Това не би ли изисквало една поне двойна – защото двойникът никога не е просто двоен, – интерпретация, двойно и раздвоено моделиране, което да отдаде дължимото на това писане?

Подушвам страховете ви (Граница, 2018)

20/2018

Савина Петкова

Всяка година на кинофестивала в Кан, паралелно с официалната селекция за „Златна палма“, се провежда гласуване за наградата „Особен поглед” (Un Certain Regard), която се връчва за нетрадицонна история, стил, гледна точка. На 18 май тази година за пръв път наградата беше спечелена от шведска продукция, а именно филмът „Граница” (Gräns) на режисьора с шведско-ирански произход Али Абаси.

Филмът проследява отблизо историята на Тина (Ева Меландер), която по античен образец съчетава физически недъг и специфична дарба: нейното обоняние разпознава (почти по кучешки) както забранени субстанции и алкохол, които се пренасят през граница, така и човешките емоции чрез мириса си. Срамът, страхът, сексуалното желание – това са най-ясно разпознаваемите миризми, казва Тина. С помощта на тази дарба тя помага на митницата на скандинавски круизен кораб в разкриването на престъпления. Още в самото начало на филма героинята е представена чрез фрагменти на обезобразеното й лице (Ева Меландер прекарва часове наред от снимачния ден в грим и костюми), чиито мимики на помирисване, повдигане на носа и оголване на зъбите недвусмислено напомнят куче-търсач. Става ясно, че тя е уважавана на работното си място, но в личен план връзката й с Роланд (Юрген Турсон) се крепи на споделено мълчание, липса на интерес към другия, и търпимостта й към неговите изложбени кучета, които не спират да лаят. Кучешкият лай и животинските викове на хората са гласът на този филм. Диалозите са с кратки и отчетливи реплики, липсват метафори и фигури, героите комуникират в ежедневието си по телеграфен начин, а визуалната поезия е в изобилието на близък план, безскрупулни детайли на кожни образувания, дефекти, отблъскващи мимики, жестове и черти. Ако главната героиня на филма е поначало маргинализирана заради оголените си социални връзки и неприемливата си външност, филмът загатва за нейната сексуална дисфункция, както и за нефункционалната й връзка. Редукцията на героите до външност и сексуалност е важен наративен ход, който среща Тина с Воре (Ееро Милоноф) – неин огледален кадър във външност, жестове и обоняние.

Антистатик: съвременният танц срещу съвременната литература

бр. 20/2018

Мартин Садразамов

 

Начално уточнение

Единадесетото издание на международния фестивал за съвременен танц и пърформанс „Антистатик” се проведе от 20 до 30 април 2018 г. в София. Само в рамките на 10 дни бяха представени над 20 чуждестранни и български събития. Това включва 5 международни спектакъла, забележителната „Българска танцова платформа“, която прави преглед на най-доброто през последните няколко години, както и инициативата „Без дистанция“ с множество дискусии, уъркшопове, семинари, „загрявки“ преди и около представленията. Организатори са Ива Свещарова, Вили Прагер и Стефан А. Щерев. Мотото на фестивала тази година (неговата екстатична алегория) беше „извънредно положение”. Той възниква още през 2008 г. като част от усилията на балканската мрежа за съвременен танц „Номадска танцова академия” за популяризиране и развиване на съвременния танц и пърформанс в страните от Балканите. За фестивала (ще) се появяват различни коментари и рецензии, но сега бих искал да обърна внимание на нещо различно и по-теоретично.

 

Основно наблюдение

Има нещо продължително и радикално в полето на съвременния танц и пърформанс в България. Но нямам предвид възприятието на представленията, което – удивително и показателно – все още буди смут или неразбиране сред повечето хора. Тази тема, разбира се, е много важна, особено за организаторите на „Антистатик”, които трябва да преобразуват самата външна или по-скоро гранична среда. Този проблем обаче се отнася по-скоро до сложния ни, консервативен социален контекст и изисква допълнително и по-задълбочено изследване. Нямам предвид и радикалността на някои автори, танцьори и хореографи, които изпробват границите на танца, защото тази пък радикалност е по-индивидуална и изисква конкретни анализи на отделните спектакли.