СТАНОВИЩЕ на Съюза на преводачите в България (СПБ)

 

Във връзка с публикуваната в „Литературен вестник“ (бр. 11/22– 28.03.2017) статия на проф. Ана Димова „(Не)познатият Йозеф Рот – превод или препис“ Комисията по професионална етика към Съюза на преводачите в България се самосезира и запозна подробно с изнесения от авторката случай за заимстване на нейни преводи.

Въз основа на извършения съпоставителен прочит на отделни откъси от четири новели и шест разказа на Йозеф Рот, преведени от проф. Ана Димова през 1986 г., и от проф. Владко Мурдаров през 2015 г., Комисията по професионална етика стигна до заключението, че отликите между двата превода са незначителни и че именно съвпадението, а не различието, се налага като преобладаваща тяхна черта. Комисията запозна с тази констатация издателство Black Flamingo и проф. Владко Мурдаров и възложи на д-р Гергана Фъркова-Ангелова – германист, литературен преводач и познавач на творчеството на Йозеф Рот, изготвянето на експертно становище по случая. То бе представено пред Управителния съвет на СПБ с категоричното заключение за наличие на пряко заимстване на преводи от проф. Владко Мурдаров, преводач на два сборника с разкази и новели на Йозеф Рот, публикувани от издателство Black Flamingo.

Воден от уставното задължение да защитава правата на преводачите и да работи за престижа на професията, след като се запозна обстойно със случая, Управителният съвет на Съюза на преводачите в България категорично заявява, че е налице директно заимстване на преводи, което иначе се нарича „плагиатство“. Управителният съвет на СПБ остро осъжда това явление, както и нарушаването на авторските права на проф. Ана Димова от страна на проф. Владко Мурдаров.

Съюзът на преводачите в България е убеден, че българската културна общественост няма да остане безразлична и също ще осъди най-остро тази несъответстваща на етическите норми проява. Всеки авторски труд изисква уважително отношение.

Управителен съвет на Съюза на преводачите в България

Комисия по професионална етика на Съюза на преводачите в България

Управителният съвет и Комисията по професионална етика на СПБ изказват своята благодарност на д-р Гергана Фъркова-Ангелова за професионалното отношение при изготвянето на експертното становище.

Eкспертно становище на  д-р Гергана Фъркова-Ангелова

 

Как се проблематизира Фуко с център София и мрежа – света?

бр. 22/2017

Разговор на Паула Ангелова и Нина Николова с Антоанета Колева за тематичния брой на списание „Социологически проблеми”, посветен на Мишел Фуко

Фрагменти от „Ако не знаеш, защо питаш? Карта на подобията и съвпаденията на пет места, в две градини и покрай седем реки” от Даниел Божков и Майкъл Джойс, приложена към брой 3-4/ 2016 на списание „Социологически проблеми”.

ПАУЛА АНГЕЛОВА: Две богати на идеи интервюта с Мишел Фуко, преведени на български, едното по-скоро в областта „история на мисленето”, другото в област „етика и естетика на съществуването”, един куп звездни изследователски имена от Великобритания, Франция, Италия, Германия, САЩ, Австралия, Дания, два артистични проекта, единият от които придружен с карта в голям формат, която в момента разгръщам и покрива цялото бюро, интервю с личен приятел на Фуко, интервю със световноизвестен изследовател на архивите на Фуко… Всичко това е събрано в последния брой на списание „Социологически проблеми”, който излезе неотдавна (броят е 3/4 за 2016 г., но е публикуван през април 2017) и чиито съставители сте ти и професор Кольо Коев, дългогодишния главен редактор на списанието. Струва ми се, че подобно издание би било чест за който и да е от центровете на фукоянски изследвания по света. Как възникна планът за него?
АНТОАНЕТА КОЛЕВА: В началото бе намерението да отбележим 90-годишнината от раждането на Мишел Фуко, чиито идеи имат отчетливо място и употреби в българските интелектуални среди от десетилетия. Замислихме нещата по две линии: първо, да представим изследвания, които се оттласкват от новопубликувани текстове на Фуко, а не от неговите основни книги. Имам предвид най-вече, макар и не само, курсовете му лекции, които бяха издавани на оригинален език постепенно до 2015 г., както и все по-оживените публикации на по-малки негови текстове, откакто архивът му премина към Националната библиотека на Франция в края на 2013 г. Ако човек следи полето, ще знае, че тези „нови” текстове отвориха нови пространства за проблематизиране на Фуко и а ла Фуко. Те започнаха много приятно да замъгляват очертания на понятия, които вече бяха се приели за твърди ориентири в най-новата история на хуманитарното мислене… Ето защо ние решихме, че някак не е редно и в крак с времето тукашната общност да стои настрана от този течащ световен полилог. Значи, от една страна, „новия” Фуко, от друга страна – затварянето на общността ни, която някак не се включва в разговора около Фуко извън границите на страната. Поискахме да почнем да допринасяме за промяна на тази ситуация, като на първо време сменим вектора и доведем някои от хората, които са най-активно включени в този световен разговор, тук, при нас, чрез текстове.
Впрочем, представихме тази първа избрана линия на „новото” и пряко – откриващото броя интервю с Фуко е именно „нов” текст, в смисъл такъв, който е публикуван неотдавна за пръв път и на оригиналния си език.

Пълна автентичност

бр. 22/2017

Разговор с режисьора Стефан Командарев за филма му „Посоки”

Новият ти филм „Посоки“ се ражда на задната седалка на такси. Как се случи?
Вдъхновението дойде не от едно, а от много пътувания. Такситата всъщност са като социална служба за тези, на които парите просто не им стигат – нагледахме се на хора от всякакви професии, които са принудени да правят това. Най-парадоксалното е, че има трима свещеници, които са таксиметрови шофьори – аз познавам единия от тях. Но има и всякакви други – учители, музиканти, учени. И това именно е интересното – таксиметровите шофьори са изключително вълнуващи образи, защото те всекидневно се сблъскват с реалния живот. Пък и самите те носят своите човешки истории.

Вървя през лабиринт, който е права линия

Разговор на Десислава Милева с Веселина и Катрин Сариеви

Самостоятелната изложба на художника Стефан Николаев „Вървя през лабиринт, който е права линия“, е първа изложба за галерия „SARIEV Contemporary” в Пловдив, разположена в две изключително различни пространства. От една страна, „белият куб“ на галерията, в който творбите заемат мястото, полагащо им се по право, и от друга, едно пространство, в което трудно някой би очаквал, че те ще са добре дошли – католическата църква „Свети Йосиф“. За смисъла, стоящ зад подобна инициатива и нейната значимост в културен план разговаряме с Веселина и Катрин Сариеви, основатели и директори на галерия „SARIEVContemporary” и на фондация „Отворени изкуства“.

Стефан Николаев, „Вървя през лабиринт, който е права линия“, галерия SARIEV Contemporary © Мария Джелебова, 2017

Откога галерия „SARIEV” работи със Стефан Николаев? Какво ви привлече в работата му и по какъв начин тя се вписва в търсената от галерията насока на развитие?
Веселина Сариева: Открихме работата на Стефан през 2007 г. по време на Венецианското биенале за съвременно изкуство. Тогава България беше представена с павилион, озаглавен „Място, където никога не си бил преди“, с куратор Весела Ножарова. Впоследствие тази изложба оказа голямо влияние върху нас и в един или друг момент сме работили и с тримата представени в нея творци – Правдолюб Иванов и Стефан Николаев са основни автори в нашия лист, а с Иван Мудов сме сътрудничили по два проекта за изложби. Историята продължава през 2012 г., когато направихме и второто издание на образователната платформа Въведение в съвременното изкуство / Разговори с творци и с Весела Ножарова, която беше модератор на изданието, решихме да поканим Недко Солаков, Ергин Чавушоглу и Стефан Николаев за разговорите. Впоследствие, през 2013 г., направихме и изложба със Стефан в галерия „SARIEV”, която се казваше Half-Life. Тази история е пример, че всичко, което правим в галерията, има едновременно стихиен характер, но и момент на назряване, в който чакаме, опознаваме артистите, влизаме в контакт с тях. За нас този контакт е много важен, защото с авторите на галерията преминаваме през много етапи, трудности и решения заедно. Тук не става въпрос само за едно представяне на творби.
Катрин Сариева: Именно затова след преориентирането ни през 2011 г. от галерия за съвременна керамика и фотография в галерия за съвременно изкуство за нас беше изключително важно авторите, с които работим, да са имена, които са разпознаваеми не само на българската сцена, но и да имат своята международна биография. А Стефан Николаев много ни допада с неговата изключителна динамика на мислене, със ситуирането, което прави на обекти и феномени във време и пространство, както и с тази историчност и особената връзка, която успява да създаде между различни културни факти и да ги пренесе в друг контекст.
В. С.: Да, съотнасянето на културологични символи с личния живот и с личната история и сегашния момент е много характерно за Стефан. Така например коментира културологичният смисъл на пушенето през личността на художника тук и сега. Това го виждаме както при запалката Dupont, която беше на Венецианското биенале през 2007 г., така и през кутията Davidoff, която е представена в изложбата в момента. При него още от ранния му период на творец има и едно усещане за край, за изчерпване, затова и много от творбите му от неон, например „Вървя през лабиринт, който е права линия“, “No way” или “Last lost lust” звучат почти като сентенции, изковани в камък. Има и една помпозност при него, но тя е лека, игрива и с голяма доза самоирония. Неговите произведения може да ти казват нещо, което не искаш да чуеш, но го чуваш, усмихвайки се.

Времето на пропуснатия момент

„Пропуснатият момент“ (2017) е петата книга на Йорданка Белева след стихосбирките „Пеньоари и ладии“ (2002), „Й“ (2012) и сборниците с къси разкази „Надморската височина на любовта“ (2011), „Ключове“ (2015). Книгите на авторката изглеждат невъобразимо различни една от друга и ако имат нещо общо помежду си, то това е, че всички очертават своята художествена автономия в „спор“ и спечелено съревнование с други създания, производни на езика, като лингвистика, литературна критика, идеология. Особената двоякост на поезията и лингвистиката при Йорданка Белева е многократно отбелязвана при различни отзиви за творчеството й. От „спомняне на главни букви“ („Пеньоари и ладии“) през „й е притежателното местоимение“ („Й“) до „Porta Lingua“ („Пропуснатият момент“) можем да открием различни аграматизми, с които се надскача еднозначността на фразата и се разкрива едно „тайно“ значение на поетическия език, някаква „морзова азбука“ за избрани, серии от точки и тирета, които любовно си разменят героите. Йорданка Белева ползва фриволната сила на лирическото, за да ни отклони както от граматиката, така и от формулировките, с които често критиците оценяват и етикетират литературните произведения. Поезията на авторката вгъва критическата рефлексия предварително, зове и често преобръща своя прочит, преди да се е случил. Деавтоматизирането на интерпретациите препраща изрично към семиотическото при Юлия Кръстева (вж. „Семиотике“, „Пеньоари и ладии“ или играта с „Чужденци на самите себе си“ в „Пропуснатият момент“). Подобна техника на придърпване на определен речеви жанр и неговото разграждане можем да открием като отношение и спрямо идеологическите щампи. Онези идеологеми, които се „провалят“ в „Пропуснатият момент“, са клишетата на тоталитарното образование, текезесарският труд, езикът на военни, политици, държавни администратори, ритуалните слова, произнесени в обредните домове.

Из „Стихотворения“, 1973

бр. 20/2017

Джон Фаулз

Джон Робърт Фаулз (1926-2005) е британски писател, роден в Есекс. През 1963 г. излиза първият му роман „Колекционерът“, последван от „Магът“ (1965), „Момичето на френския лейтенант“ (1969), „Мантиса“ (1982) и др. През 1973 г. Фаулз публикува и сборник с поезия, който е преиздаден и допълнен през 2012 г. – след смъртта му.

Худ. Дамян Дамянов

Опитът

Хлътваш във вярната пресечка
точно както е посочено в гида,
и той не е там.

Въртиш се на точното място
в точното време,
в подходящия месец и на съответната лунна светлина;
и той не е там.

Откриваш правилната горичка,
и сядаш върху влажните листа,
и минава мъж върху трактор
и мисли, че си луд.

Имаш хартията и времето,
имаш и мястото,
и нищо не идва и не идва.

Из Какво е работа (1992) и Простата истина (1994)

бр. 20/2017

Филип Левин

Филип Левин (1928-2015) е американски поет, роден в Детройт. На 14 започва работа във фабрика за автомобилни части, след гимназията е студент в Уейн Колидж, Детройт, където започва да пише поезия. През 1958 г. става преподавател в департамента по английски в Държавния университет на Калифорния във Фресно, където работи до 1992 г. Сред книгите му са „Червен прах“ (1971), „Имената на изгубения“ (1976), „Какво е работа“ (1992), „Простата истина“ (1994), „Милостта“ (1999), „Световни новини“ (2009). През 1995 г. получава наградата „Пулицър“ за поезия за книгата „Простата истина“, а през 2011 г. става Поет лауреат на САЩ. Книгата „Простата истина“ (The Simple Truth) е издавана на български под заглавието „Самата истина“ в превод на Благовест Петров (изд. „Фрост“, 2016).

Какво е работа

Стояхме под дъжда на дълга опашка,
чакайки на Форд Хайленд Парк. За работа.
Ти знаеш какво е работа – ако си
на години да четеш това, ти знаеш какво
е работа, въпреки че може и да не вършиш нищо.
Но забрави за себе си! Става въпрос за чакането,
за пристъпването от крак на крак.
За усещането, че лекият дъжд пада като мъгла
в косата ти и ти замазва погледа
дотам, да си помислиш, че виждаш собствения си брат
пред теб – може би на десетина места.
Разтъркваш очилата с пръсти
и разбира се, това е нечий друг брат,
по-тесен в раменете от твоя,
но свит по същия тъжен начин и със същото подхилкване,
което не скрива инатливостта,
тъжния отказ да се предадеш
пред дъжда, пред часовете загубени в чакане,
пред знанието, че някъде напред
те чака човек, който ще рече „Не,
днес не наемаме“ – без да изтъква
причина. Обичаш брат си
и ето че внезапно едва издържаш
пред напора на обичта към твоя брат,
който не е до теб или зад теб или
пред теб, защото е у дома, опитвайки
да си отспи след жалка нощна смяна
в Кадилак, така че да може да се вдигне
преди вечеря и да учи своя немски.
Работи по осем часа на нощ, за да пее
Вагнер, операта, която мразиш повече от всичко,
най-ужасната музика, създавана някога.
Колко време мина, откакто си му казвал,
че го обичаш, прегръщал си широките му рамене,
отварял си широко очи и си му казвал тези думи,
и може би си го целувал по бузата? Ти никога
не си правил нещо така просто, така очевидно,
не защото си твърде млад или тъп,
не защото си ревнив или посредствен,
или неспособен да плачеш
в присъствието на друг мъж – не,
но просто защото не знаеш какво е работа.