Author Archives: lvpost

Култивиране на човечност

бр. 37/2019

Амелия Личева

Абрахам Б. Йехошуа е един от най-известните съвременни израелски писатели, превеждан активно на английски, но и на много други езици, селектиран в краткия списък за Първата международна награда „Ман Букър“ през 2005 г., носител на множество литературни награди в Израел и по света. Писател, на когото Харолд Блум посвещава и текст, и го споменава в „Западният канон“, а Сол Белоу го определя като един от световните израелски писатели. Близък приятел с Амос Оз, преподавател по сравнително литературознание, есеист, интелектуалец, ангажиран с темите за мира в Близкия изток, за пропастта между бедни и богати в съвременния глобализиран свят, за живота на бежанците и грижата, която им дължим. Чувствителен, харизматичен, мъдър – това са само част от характеристиките, които могат да се дадат на Йехошуа, чието присъствие в София покрай „Синелибри“ можем да определим като едно от големите литературни събития на годината. Защото писатели от тази класа останаха малко. Има още

Вашият коментар

Filed under Тъй рече редакторът

Една версия по Марк, истинската

бр. 36/2019

Адам Надашди

                                                    

                                                      В памет на Петер Естерхази

Рис. Александър Байтошев

Има един Марк. Обичам го. Имаше кола, затова се влюбих в него. Беше зима, неделя, отивах при майка ми на обяд. Бях толкова самотен, че всяка неделя обядвах у майка ми механично. На майка това й беше в тежест, но нямаше как да каже на сина си, сине, недей да идваш толкова често. Вече беше много стара, след известно време забелязах, че лъже: не тя приготвяше обяда, а някой друг, вероятно жената на Фазекаш, от приземния етаж. Направи ми впечатление палачинката с извара, при нея има разни школи, беше завита по съвсем друг начин, не така, както майка правеше в продължение на шейсет години.

Има един Марк. Оттогава все го има. Закара ме с колата си, паркира пред къщата на майка, а аз не бях в състояние да сляза. Той също мълчеше. Просто се гледахме в спрялата кола. И сега какво? Имаше едно нещо, което майка ми мразеше – закъснението. Съжалявам. Доста закъснях. Въпреки че тогава още не се целувахме в колата. Мълчахме, много дълго.

Има един Марк. Обича ме. И смятам, че така ще си остане. В смъртния ми час, който, понеже съм стар, едва ли е много далече, дори в смъртния си час ще знам, че е с мен. И тъй като след това няма да узная нищо повече, това ще е последното нещо, което ще узная за него. И щом това вече няма как да се промени, то ще остане така завинаги. Тоест завинаги ще бъде мой. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Петер Кантор на 70! Честито!

Петер Кантор, преведе Елица Климентиева, преписа Ива Петева

Вашият коментар

Filed under Общи

За истината

бр. 36/2019

 

Рис. Александър Байтошев

Петер Кантор

                  На Мишу Вайда, за 80-ия му рожден ден

За истината е по-добре да не се говори ей така,
по принцип. Небето е синьо, слънцето топло,
ей така, по принцип. Клишета. Всъщност
истината е това, което аз смятам
за истина. Не съм ли прав? Впрочем
истината вече не ме вълнува толкова,
колкото преди. Или все пак?
Умирах за нея, а виж какво стана!
Виж къде съм! Реши сам кое за
теб е истина, може да не се съглася,
но това не променя същността на нещата,
нито истината. Определено всичко е безнадеждно,
това е положението. Голяма надежда!

Преведе: ЕЛИЦА КЛИМЕНТИЕВА

Из „Някъде тук”

 

Вашият коментар

Filed under Общи

Из „Детайли, хвърлящи светлина“

бр. 36/2019

Петер Надаш

Рис. Александър Байтошев

В живота ми вероятно първият, често повтарящ се спомен е изплуващият от тъмното завой на стълбището на жилищен блок в Будапеща, както летим към студено припламващата стена и пропадаме.
Не знам в какво пропадаме. Или може би не ние летим, „„„а стената пада в нас.
В този момент погледът отвън и погледът отвътре още не са разграничени в онова същество, което съм аз, което съм бил аз и което трайно ще бъда аз до смъртта ми, и което трябва, с голяма самодисциплина, да показва един вид предписана, предварително формирана кохерентност с мислите и със спомените си. Наистина в съзнанието ми има следи от усещанията, умът е съхранил усещанията заедно с образи, но впоследствие не мога да реша дали образите са свързани с визуалните впечатления, идващи от външния свят, или евентуално са по-късни представи. В момента на летенето в съзнанието ми вече има следи от думи. Наистина все още не съм заверил значенията им. Дълго време, още дълго време няма да знам, че без съвместно формираните езикови обкови на индивидуалните преживявания и впечатления в ума наистина няма сбор от понятия, тоест няма смисъл. Но независимо от това има образни спомени. А след още по-дълго време схванах с разума си, че разумът ми не е само мой разум, а във всяка своя частица е общ разум, в който има малко участие и моят разум, тоест работата на собственото ми съзнание. Аз виждам. С образното си възприятие обаче все още щастливо пребивавам сред прасъществата в собствения си праразум, предшестващ общия разум. Звуците също не са последователно свързани с образите и по тази причина впоследствие, отвъд голямото преживяване и сериозния труд по заверяването на предварително формираното значение и предварително формираната хронология – който труд човек извършва най-напред с родителите си, с баба си и дядо си или с човека, който се грижи за него, по-късно с учителите и с приятелите си, а като финал на процеса със собствените си деца – мястото на тези ранни образи може да се определи много трудно. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Абсолютна съвременност на идеите

бр. 35/2019

Разговор с преводачката Силвия Борисова

 

Олга Токарчук и Силвия Борисова на премиерата на българското издание на „Карай плуга си през костите на мъртвите” в Полския институт в София, ноември 2014 г. Сн. © Полски институт в София

Госпожо Борисова, Вие познавате чудесно творчеството на Олга Токарчук, превели сте на български няколко нейни книги, включително и знаковия й роман „Бегуни“. Изненада ли Ви, че й бе присъдена Нобеловата награда за литература? И защо според Вас я получи тя?

Не съм следила подробно перипетиите около номинациите, макар че в полския печат нееднократно се анонсираше нейната кандидатура. С наближаването на решението нейните позиции укрепваха, помня, че беше поставяна някъде на трето или четвърто място. Затова постепенно свикнах с мисълта, че Полша може да има поредния си Нобелов лауреат в литературата. На фона на останалите номинирани, сред които великолепната писателка Людмила Улицка, която познавам лично, удостояването на Олга с престижната награда е още по-ценно. Не е без значение и фактът, че наскоро тя бе получила извънредно стойностната награда Man Booker International, първа за полски автор. Съгласна съм с обосновката на журито, като бих добавила и още достойнства на нейната проза – богатство на изказа, неистово любопитство към света, мъдрост и дълбочина, активна защита на човешките права в най-общ смисъл. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Границата

Олга Токарчук

Luiza Margan, Abstract Muscle, On the Spot, 2019

Отец Базил всеки ден ни казваше, че щом живеем на Границата, имаме свещения дълг да пазим нашата цивилизация от варварите и вместо да въздишаме за миналото, трябва да мислим за това, което имаме. А имаме нашата Граница, реката Прут, която отделя цивилизования свят от хаоса, имаме и малко от гарнизона. Но преди всичко имаме нашата Света Богородица с Младенеца, Царицата на света, Добрата душа и именно нея всяка година показваме на Хаоса.

На крепостните зъбери вече се издига якото скеле, където ще окачим Хоругвата, обърната на изток, и току-виж от Степта отново настъпят нашите варвари, свикнали да я виждат всяка година. Знаят ли те, досещат ли се, че го правим за тях? Та и тях да погледне Великата светица, царицата на цивилизования свят, на всички граници и степи.

Реших да пиша в часовете преди пладне, когато слънцето издига голяма ярка колона в стаята ми и пада от ъгъла на масата като сияещо петно на каменния под. Тогава е най-светло, а и главата най-свежа. Ще пиша редовно, редовността е най-важна, така ни учеше отец Базил. Той казваше, че повторяемостта е  истинският механизъм на света и всички злини идват от бъркотията и хаоса. Ала главата ми не е свикнала да мисли и пръстите да пишат. Затова ще се постарая да изразя онова, което искам да кажа, възможно най-кратко, още повече че мислите ми идват както им се прииска и нямам власт над тях, подробностите оживяват в паметта ми без предупреждение и се оформят в кръгли изречения в най-неподходящия момент, тъкмо когато ръцете ми са заети с боите и не мога да хвана перото или пък когато идва моят ред да играя с децата, а аз много обичам това и най-охотно бих посветил цялото си време на игрите с тях. Откогато взех решение да пиша – то беше след смъртта на отец Базил, когато ми се струваше, че всичко ще рухне – нямам покой. Сега дори сънят вече не ми осигурява почивка, дори молитвата стана накъсана и повърхностна и вече не мога да потъна в нея като в снежна пряспа. Сега разни изречения си позволяват да идват когато им хрумне, удрят по портите на клетия ми мозък и изискват внимание. Запиша ли ги, ме оставят на мира, отиват си. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи