Стеван Тонтич
„Общочовешкият език на поезията” е текст от подготвената за печат книга с избрани есета, слова, предговори, интервюта на сръбския поет от Босна и Херцеговина Стеван Тонтич, познат и у нас със стихосбирката „Преди да ме е отнесъл дяволът” (изд. Ерго, 2017) в превод на Александър Шурбанов и Рада Шарланджиева.
Сборникът, след забавяне заради епидемията от КОВИД 19, е предвиден за издаване до края на годината от белградското издателство „Архипелаг”, а текстът е предоставен от автора специално за „Литературен вестник”.
Заглавието на книгата е „В защита на поезията” и пряката препратка към знаменитото есе на Пърси Биш Шели очертава още преди да разтворим съдържанието, мисловното ядро на включените творби – личния, преживения, изстрадания и анализирания възглед за поезията, за призванието на поета и за ролята на поезията в живота и обществото. И макар Тонтич да е съвсем наясно, че поетът отдавна не е „непризнатият законодател на света” (какъвто впрочем не е бил и по времето на Шели), той се уповава на това, че „поезията не поема лъжата” и споделя как „в опасните времена защитата на поезията за мен беше равна на защита на смисъла на живота”.
Р. Ш.
Поезията е майчиният език на човешкия род.
Йохан Георг Хаман
Може би когато е стигнал до идеята за обединено експериментално издание на четирима автори, в което се преплитат сбито описани сцени от живота на всеки от тях, моят приятел Петер Фьолкер е имал предвид горната мисъл на Йохан Георг Хаман, взета за мото на настоящия текст. Изданието е озаглавено Lebenszeilen[i]. От четиримата автори двама са от женски и двама от мъжки пол, така че книгата представлява „експеримент” и в мъжко-женските поетически и стилови кръстоски. Понеже авторите са се познавали отпреди, не вярвам между тях да се е стигало до някакви недоразумения, независимо че биографиите им са разнородни и принадлежат към различни езици и култури. Но по всичко личи, че техните литературни идеи взаимно се привличат. А ако поезията е майчиният, което означава прародният език на човечеството, то тогава тя същевременно е и езикът на естествено възможното, обикновено разбиране между хората, езикът, който преодолява всички граници между тях. Можем да кажем – общочовешкият език. И все пак поезията не е есперанто, не свързва хората с едни и същи (изкуствено конструирани), а с различни, но преводими думи и метафори. Или казано другояче: поезията свързва разноезичните хора с едни и същи или много сходни чувства, предизвикани от даден поетически текст и в оригиналната му форма, и в преводите му на чужд език. Има още