Новият Франкенщайн

 

бр. 3/2020

Амелия Личева

Един от важните преводни романи от изминалата 2019 г. е „Франкенщайн от Багдад“, за който авторът му Ахмед Садауи печели Международната награда за арабска художествена литература (арабския „Букър”) и достига през 2017 г. и до краткия списък на същинския „Ман Букър”. Романът е носител и на Le Grand Prix de L’Imaginaire и е преведен на повече от 27 езика. А самият Ахмед Садауи, който освен романи пише и поезия и сценарии за документални филми, е едно от нашумелите имена в съвременната арабска литература.

Научният сборник за „Портрета…“ и „Жените…“ от Георги Марков – поглед отвътре

Иван Станков

бр. 2/2020

Сборникът „Портретът на моя двойник“ и „Жените на Варшава“ от Георги Марков в българската литература и култура“ съдържа докладите, четени на конференцията, организирана от департамент „Нова българистика“ в НБУ и проведена на 23 ноември 2018 г. в София. Освен статиите, в сборника са включени и два допълнителни дяла – „Автокоментари“, с текстове на самия Георги Марков за двете новели, и „Критически архив“, с отзивите за тях в литературната периодика от 1967-1969 г.
Сборникът се отваря с малък предговор от съставителя Пламен Дойнов. Специално внимание е обърнато на факта, че след 1989 г. двете творби се публикуват заедно, сдвоени в общи издания, „опаковани“ от метатекстове, настояващи двете новели да бъдат възприемани като „класически творби на новата българска проза“. В предговора се разглежда и т.нар. „метонимичен ефект“ – всяка една от двете новели замества всички останали текстове от едноименните книги.
Статията Портретът и Жените: истински истории и алтернативи на Пламен Дойнов започва с аналитичен преглед на обилния документален корпус от досието на писателя и обвинителния акт по делото срещу него от 1972 г.
Важен акцент в изложението е безпроблемното преминаване на двете книги през редакторско-издателската машина, както и през иначе суровата критическа институция. Тук Пламен Дойнов се спира на причините за лекотата, с която двете книги стигат до книжния пазар.
На първо място е поставена принадлежността на писателя към кръга от дейци на културата, с които Тодор Живков поддържа периодични контакти.
Другата причина е етапното съвпадане на писателския възход на Г. Марков с времето на идеологическата доктрина за двете правди – голямата и малката. Голямата – правдата на Партията, и малката – негативната зона в социалистическата действителност, която може да намира място в художествени произведения с критична аура.

Поети се въоръжават през септември 1944 година

бр. 02/2020

Пламен Дойнов

Тодор Павлов лично води в четвърти участък
няколко млади писатели – за оръжие.
Ето, това е народен регент.
Христо Радевски – с огромен искрящ парабел;
Богомил Райнов – пистолети и карабини;
Божидар Божилов – всичко останало;
други минават през полицейската школа –
Тодор Генов, Младен Исаев, Валери Петров
препасват по един съвсем нов валтер
и отиват в радиото – да го сложат на нови релси;
Александър Геров – с издуто палто –
в трамвая го гледат със страхопочитание;
Невена Стефанова – със шмайзер
пази задния вход на Народното събрание…

Нито да пишеш със пистолета,
нито да стреляш с писалката.
Трудно избираш работния инструмент.
Омагьосан, неистов – крачиш.
Никой не знае, че ти си поета.
Виждат само въоръжен агент,
кандидат за убиец, самата смърт,
пред която не смеят да плачат.

Искаш просто да зърнеш страха
близо – в анонимните минувачи,
да опиташ от сляпата власт
над неясните им души…
И когато им вземеш дъха,
да усетиш как нищо не значат –
само пречат на новия свят
бързо стария свят да руши.

После нощем зад кървавите завеси,
както галиш студения пистолет,
зрее нещо у тебе – жестоко и весело –
можеш вече спокойно да не бъдеш поет.

„18% сиво“ – едно пътуване из различните нюанси на Европа

бр. 1/2020

Разговор с режисьора Виктор Чучков за новия му филм

Актрисата и сценарист Доля Ганавски

„Кой има нужда от още една книга въобще?“, пита главният герой в книгата на Захари Карабашлиев. Ако перифразирам: кой има нужда от този филм въобще?

Със сигурност първо аз явно съм имал нужда, щом съм го започнал. Желанието ми, любовта ми към киното, разказването на истории – всичко е в този филм. Имал съм нужда да кажа нещо, да го кажем заедно с моите най-близки съмишленици – авторите на сценария, продуцентите ми, и искрено вярвам, че зрителите ще го открият, ще го преживеят с нас. Филмът е своеобразно роуд-муви, каквато е и самата книга. Той е драматичен и забавен, и вълнуващ, и тъжен. Той е пътуване на няколко нива, както книгата е на няколко пласта, а и в сценария има няколко теми, които всеки ще открие с различна сила.

Национална литературна награда за български роман на годината „13 века България“

На 11 май 2020 г. Национален дарителски фонд „13 века България“ ще връчи за девети пореден път Националната литературна награда за български роман на годината „13 века България“. Участие в конкурса могат да вземат български романи, издадени през 2019 г.  Те ще бъдат предоставени на жури, определящо шест номинации, от които ще се излъчи и лауреатът на наградата.

Книгите следва да бъдат предоставени в срок до 31 януари 2020 г. от издателя или от автора в шест екземпляра, на адрес:

София 1421, кв. Лозенец, пл. „Проф. Васил Геров“ №1, НДФ „13 века България“. За конкурса: Роман на годината „13 века България“.

Непрестанно преследване на смисъла

бр. 1/2020

Разговор с Манол Пейков от издателство „Жанет 45“

 

сн. Личен архив

Вашето издателство е силно ангажирано с издаването на съвременна българска литература от самото си основаване – още от 90-те години, когато малко издателства проявяваха интерес към нея. Продължавате и сега, когато българските автори се радват на доста по-голям читателски интерес, но отново поемате издателския риск да публикувате не само утвърдени имена, а и дебютиращи автори, поезия и т.н. Какво ви кара да го правите?
Издаването на българска литература е основна част от нашето издателско ДНК. От основаването на издателството през 1989-а до моето присъединяване през
2006-а българските автори представляваха практически 100% от портфолиото на „Жанет 45“. Към момента те са около три четвърти на годишна база. От над 1400 заглавия, които сме издали през годините, около 1200 са български. По традиция голяма част от книгите, които издаваме, са на млади автори.
Винаги съм определял „Жанет 45“ като „малко” издателство. Съдейки по обема на годишната ни продукция (който ни класира в челната 15-ица на съществуващите в България над 1200 издателства), това – поне привидно – не отговаря на истината. Работата е там, че личната ми дефиниция за вододела между „големи” и „малки” издателства е малко по-различна: като „големи” определям онези, чиято издателска политика е задвижвана преди всичко от пазарния интерес. „Малки” – поне в смисъла, който аз влагам в този термин – са онези, при които основен двигател е вкусът на издателя.
За мен именно малките издателства са хлябът и солта на книгоиздаването в България. Удивително е, че в страната с най-евтините книги в ЕС, която едновременно с това е една от двете страни в съюза с пълен размер ДДС върху книгите, въпреки всичко гъмжи от издателства. Това е огромен комплимент за неразрушимия предприемачески дух на българина. По последна статистика, над 1000 от общо 1200 действащи издателства в страната издават между 1 и 10 книги годишно. Да бъдеш „малък” издател почти винаги означава да правиш нещата с любов и с огромна себеотдайност – защото се налага да вършиш всичко съвсем сам: от избора на автор и заглавие до избора на хартия, от висенето край печатната машина до обикалянето из книжарниците с раничка на гърба. В същото време не е рядкост едно-единствено добре подбрано, добре преведено и добре оформено заглавие от малко издателство да има по-ключово и по-трайно значение за националната ни култура от примерно 100 заглавия, издадени от някое от по-комерсиалните издателства.

Кое е вашето литературно събитие на 2019 година?

бр. 42/2019

ЕЛЕНА АЗМАНОВА-РУДАРСКА, литературен историк

Нобеловите награди, 20-годишнината на „Хари Потър“ и илюстрациите на Л. Зидаров доведоха до усещането за процесуалност и смяна на темите. Създадоха доминация на документалното, мистичното, провокацията, нашествието на популярното.

Безспорен фаворит за 2019 ми е разказвачът Здр. Евтимова. Документалната основа на романите на Т. Димова („Поразените“), на Вл. Зарев („Поп Богомил“), на Л. Коен („Жените от кино „Роял“). Есеистично-мемоарното у Г. Константинов („Поезията като свидетел“) и М. Генова („От Пазарджик до Пазарджик“). Провокативното у В. Божинов („Белези“), Й. Ефтимов („Литература около нулата“), Д. Енев и Пл. Антов („Голямо червено слънце, самотни електрически светлини“). Мистичното в различни стойностни експликации на Д. Божилов („Задругата“), Г. Тенев („Балкански ритуал“), Д. Чучулайн („12 часа преди Коледа“).

Скандалът около „превода“ на „Под игото“. Пореден опит нещо, което е повече класическо и по-малко популярно, да стане повече популярно и по-малко класическо. Класиката се „скри“ зад „преведения“ Вазов. За по-популярно.