Author Archives: dualis

Виртуални самолетчета

бр.26/2020

Хвърчащи впечатления от един фестивал

Нева Мичева

Рис. Теодор Ушев

Анси е градче във Франция – на герба му бяла пъстърва плува на червен фон. Според Google Maps разстоянието от местното езеро (най-чистото в Европа, казват) до Женевското е между осем и девет часа пеша, в зависимост от маршрута. От 1960-а в Анси се организира най-старият и най-значим сега фестивал на анимационното кино: отначало като биенале, а от 1997-ма нататък – ежегодно. В течение на пет дни в началото на юни всичко ново и любопитно от световната анимация се стича в местните кина. Стичат се и хиляди гости, най-ревностните от които си имат ритуали. Например да сгъват от подръчни материали хартиени самолетчета, които да хвърлят към сцената, или да викат „Заек!“ (Lapin!), когато мернат рисувано зайче на екрана. Дали се вика при всяко зайче, или само при това в рекламите на фестивала – не знам (както впрочем и да правя самолетчета). Надявах се тази година да науча, но пандемията попречи. И тъкмо когато и откъм Анси лъхна на тъга и несигурност, както откъм други анулирани киносъбития –Кан, Карлови Вари, Венеция, – анимационният фестивал се качи онлайн. Смелата маневра не просто го преведе през тегавите обстоятелства, но и го направи по-дълъг и демократичен. Анси беше в Мрежата от 15 до 30 юни, отворен срещу абонамент от 15 евро за всеки зрител от всяка точка на планетата. С платформата се боравеше лесно; филмите бяха субтитрирани на английски и френски; не липсваха видеоразговори с авторите, записи на майсторски класове и включвания от награждаването (раздробено на трийсетина индивидуални „церемонии“). Има още

Вашият коментар

Filed under на балкона

ВАЗОВ

бр. 25/2020

Мирела Иванова

Днес Вазов все повече прилича на връх, обвит в мъглата на патосите, обгърнат с митологии, с ново признание и нови прочити, възвисен над евтините подмятания, безцеремонни гаври и хулителства, които не са му били спестени и приживе.

Eдин от възможните начини да преоткрием и проумеем Вазов днес, сто и седемдесет години след рождението му, е да си припомним важните неща, биографията на духа му, биографията на сърцето му, простите песни, които текат в кръвта ни, откакто се помним. Нямаме никакви оправдания, че не сме го чели или не го четем, освен че е непосилно да притежаваме монолитността и величието на неговия дух, освен че се разпадаме на отломъци бит и отчаяние, освен че се давим в стихията на езика му: “от руйни тонове какъв разкош, какъв размах и изразитост жива”. Има още

Вашият коментар

Filed under Първа страница

Скъпа Европа: писма от Дж. К. Роулинг, Нийл Гиймън, Мери Биърд и др.

бр. 24/2020

От Париж до Берлин, през фадото и футбола, пътуването с влак и ферибот, спомените за приятели, с които си разменяли писма… публични фигури разказват за връзката си с Европа

Да пишеш писма до своята родина

Дж. К. Роулинг

Писмото беше написано на тънка светлосиня хартия. Почеркът беше четлив и красив. Моята нова приятелка от Германия Хана, с която си разменяхме писма, ми пишеше на чудесен английски. Училищата, в които учехме, бяха решили, че сме подходящи една за друга, защото и двете бяхме, да си го кажем направо, зубрачки. След няколко месеца щях да й гостувам в Щутгарт, а скоро след това тя щеше да дойде у дома. Бях на 13. Всичко това беше особено вълнуващо за мен.
Къщата й беше чиста, безупречно чиста и възхитително различна от домовете, които познавах. Спомням си свещниците с орнаменти, килимите по пода, облицован с плочки, лъскавите модерни мебели и блестящото пиано в ъгъла, на което Хана, разбира се, свиреше много добре. Когато пристигнах, майката на Хана ме попита какво искам за закуска – поколебах се в отговора и тя започна да изрежда всички продукти, с които разполагаше. След като чух шест-седем неща, разпознах немската дума за кейк и казах: „Кейк, моля”.
Майката на Хана беше превъзходен готвач. Спомням си бистрата супа с кнедли и наденичките с леща, а всяка сутрин, вероятно защото беше решила, че съм свикнала с това, тя предлагаше кейк за закуска. Беше прекрасно.
Поддържах връзка с Хана години наред, а когато навърших 15 години, семейството й ме покани – невероятно щедро от тяхна страна – да отида с тях на едномесечно пътуване до Италия. Така че заедно с Хана и нейните родители за първи път видях Средиземно море и опитах стриди.
Върнах се от Италия жадна за нови приключения из континента. Имах приятелка и във Франция, с която си пишех, Адел, на която също гостувах – в Бретан. Там наблюдавах майка й как прави палачинки, специалитет на района, в bilig – голям, кръгъл тиган: това беше най-вкусното нещо, което някога съм яла, по-вкусно дори от италианския омар. Когато не бях в полезрението на възрастните, се възползвах от ниските цени на френските цигари и поддържах ужасния си навик да пуша, правейки опити да харесам „Житан”. Почти успях в това.
Когато навърших 16, с моята най-добра приятелка решихме да отидем до Австрия за две седмици. Сега се чудя как родителите ни са разрешили да направим това: две ученички с повърхностен немски тръгват с влак без ясен план и без запазени места за спане. Преминахме през това приключение невредими: успявахме да разчетем разписанието на влаковете, винаги намирахме къде да спим, плувахме в ледено планинско езеро под яркото слънце и се насочвахме накъдето ни хрумне. Има още

Вашият коментар

Filed under На фокус

Из „Дневник на сънищата“

бр. 18/2020

Андриана Спасова

29 октомври 2019

Намирам се в психоаналитичен кабинен при някаква жена на име Кръстева. Стори ми се приветлива и отговаряща на очакванията ми как трябва да изглежда един специалист по душевни въпроси. По време на първия ни сеанс някакъв мъж настоятелно звънеше на неизключения ми телефон. Усещах, че иска натрапливо да ми напомни за предстоящите си лекции, които очаква да посещавам. Би трябвало да съм очакван посетител на всякакви лекции – по орнитология, история на цивилизациите, творческо писане и теория на вероятностите. Телефонът не спираше да звъни – тоя е полулуд и полупреподавател. Отказах да говоря с него. Въпреки че се оказа колега на Кръстева. Знаех, че ще бръщолеви всякакви несвързани неща само и само да ме убеди колко ще изпусна.

Стоях на стол първо встрани, после директно срещу Кръстева. Забила съм поглед надолу – наоколо паркет и мръсните ми чорапи. Постоянно ги подбутвах зад и встрани на стола, за да ги скрия, но те хоп и изкачаха точно отпред и не можех нищо да направя. Каквото и да говорихме, аз мислех само за тези проклети чорапи, защото бяха така зацапани, че и Кръстева вероятно само тях гледаше подобно на мен.

Тъкмо реших, че тя говори само и само, за да ме забаламоса и да се зарибя да ходя на анализа при нея и тя ми зададе два потресаващи въпроса. Но първо тя стана той. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Отговори

Мария Калинова

бр. 17/2020

Миглена Николчина пита
•Какво се случва в новата българска поезия?•

  1. Каква според вас трябва да бъде поезията днес? Какви са нейните функции и задачи?
1. Започва се с обикновената неловкост
да си служиш с думи
[...]
2.Моят глас казва нещо не-мое
[...]
3.Книги до тавана.
И никоя с изтекла годност.
[...]
4. Би могло да не е порок (писането)
само по себе си
[...]

Избрах няколко фрагмента от Екатерина Йосифова от „Ненужни обяснения за писането и неписането“ (“Нагоре-надолу”, София: Факел, 2004). Това са началата на отделните строфи, които представляват четири основни обрата в стихотворението и на мен ми изглеждат като тези за писането, но подчертано – и за неписането. Именно защото няма нищо своевременно в тезите, ги споделям: 1. да си несръчен (поезията е неовладяемо techne; началото й е по-скоро в грешките, отколкото в спазените правила), да чувстваш неудобство насред езика и културата; да си далеч от гладката реч; 2. да се намираш – ако мога да си послужа и с казаното от Хьолдерлин – в ситуация на „след разговор“, да приемеш, че в словото има нещо „не-мое“, че нещо си доловил, подсказали са ти го или си подслушал някого; но и твоите думи са следи в речта на събеседника 3. другият в диалога е и другият на историята, на традицията, на световната класика: „ето една редица от А-лександър/ Сергеевич до Ш-унтаро от Я-пония“; 4. животът подражава на изкуството, но само в неговите незавършени форми, в противен случай поетът може да се окаже „обсебен минувач край собствения си живот“; поезията не се ражда от природата, но се завръща към нея; тя е изкуственото, което се стреми към естественото; писането е порок, който търси добродетелта.

Така бих представила моите размишления за поезията днес: обяснения накъсани (използващи откъслеци от друго цяло), нахвърляни и не-мои. Търсих начин да подчертая, че съвременната поезия е добре да страни от монолога – нищо че Бахтин настоява в същността си тя да е именно това. Днес има дефицит на светогледи и творчество, които не дават място на един-единствен глас, не са враждебни към чуждото и не настояват за привилегировано място в езика, гарантиращо, че думите на поета изговарят обективната истина. Затова, ако трябва да изведа задача пред съвременната поезия, то ще е – да преразгледа етическия си статут. Да се намалят децибелите, с които поетите оповестяват своята първична, първолична и еднолична власт над правдата. Има още

Вашият коментар

Filed under Какво се случва в новата българска поезия?

Обменът на интонации

Виргиния Захариева

бр. 17/2020

Миглена Николчина пита
•Какво се случва в новата българска поезия?•

  1. Каква според вас трябва да бъде поезията днес? Какви са нейните функции и задачи?

Да изразява човека, да използва предимствата на втечнения поетичен език, като обхваща вътрешната и външната реалност. Да лекува. С последната ми книга „Етюди за една ръка“ се лекувах, докато я писах. После безмилостно я съкратих, и така прозрачна, я оставих при мен 2 години, преди да я дам на другите. Някои текстове имат нужда от карантина, от оставане във вътрешното, от отлежаване. И днес я препрочитам и разбирам себе си по-добре, понякога ме разширява. Поетичният език спасява от буквалността на ежедневието и трансцендира смисъл. В това време хората имат нужда да слушат и да четат поезия повече от всякога – за да могат да понесат натиска отвън, какво друго би могло да ни пренесе през новината, че няма бъдеще и никога не е съществувало нищо освен това тъничко настояще?

  1. Какви са според вас тенденциите в съвременната българска поезия?

Не я следя много.

  1. Имате ли поглед върху съвременната поезия в други литератури? Има ли съвременен небългарски поет, който ви се вижда представителен за епохата ни?

Димана Йорданова има много строен изказ и винаги ме изненадва.

  1. Такива експерименти вече има и все повече ще има: програми за правене на поезия. Как човекът би могъл да се конкурира с машината като поет? Каква е поезията на бъдещето?

Невъзможно. Има още

Вашият коментар

Filed under Какво се случва в новата българска поезия?

От вътре навън, от миналото към бъдещето

Лора Ненковска

бр. 17/2020

Миглена Николчина пита
•Какво се случва в новата българска поезия?•

  1. Каква според вас трябва да бъде поезията днес? Какви са нейните функции и задачи?

Жива, богата, разнолика, хуманна, предизивкваща ума и езика. Поезия, която да не губи връзка с човешкото в нас, с кризите, страховете и бездните ни.

  1. Какви са според вас тенденциите в съвременната българска поезия?

Мисля, че съвременната българска поезия е много разнообразна. Не се занимавам професионално с изследването й, чета поезия, защото изпитвам необходимост. Но не мога да обхвана с думи всички тенденции. Но онова, което намирам като читател, ме радва.

  1. Имате ли поглед върху съвременната поезия в други литератури? Има ли съвременен небългарски поет, който ви се вижда представителен за епохата ни?

Да, върху румънската литература. Не бих могла да се спра на един поет, може би гласовете на няколко коренно различни един от друг автори за мен подреждат пъзела на онова, което звучи съвременно и актуално – Теодор Дуна, Раду Ванку, Клаудиу Комартин, Елена Владаряну, Анастасия Гаврилович, Симона Попеску, Йоан Ес. Поп, Дан Коман. Не съм сигурна дали един-единствен поет би могъл да бъде глас и изразител на проблемите на света, в който живеем днес – толкова много фрагментарност, безкрайни потоци от информация, моментната изолация и предхождащите я модерни номадски движения, струва ми се, че един човешки ум не може да побере всички тези фасети, да ги осмисли, да ги вложи в текст. Но това е хубаво, защото литературата и в частност поезията е диалог, който тече от вътре навън, от миналото към бъдещето, диалог и за момента, в който сме, тъй че многогласието е смислено, обосновано и безценно. Само то може да се опита да улови битието ни и да ни свърже с този извечен диалог. Има още

Вашият коментар

Filed under Какво се случва в новата българска поезия?

Поезията след COVID-19: по-малко нарцистична, повече диалогична

Иван Христов

бр. 17/2020

Миглена Николчина пита
•Какво се случва в новата българска поезия?•

  1. Каква според вас трябва да бъде поезията днес? Какви са нейните функции и задачи?

Когато говорим за поезията днес, мисля, че вече трябва да сложим една разделителна линия и това е линията между времето преди и след COVID-19. Нищо вече няма да е същото! След тази важна разделителна линия функциите и на поезията ще бъдат различни. И в предишни свои текстове съм обръщал внимание на това, че поезията идва на дневен ред точно когато избухва криза. Какви ще бъдат функциите и задачите на поезията? След тази криза поезията ще стане по-малко нарцистична, повече диалогична – мислеща за Другия, повече общностна. Поезията няма вече толкова да забавлява, по-скоро ще спасява.

 

  1. Какви са според вас тенденциите в съвременната българска поезия?

Ако се върнем назад във времето и потърсим аналог на днешната ситуация, първото нещо, което ми идва на ум, е Първата световна война. Точно след Първата световна война поезията излиза отново на преден план. Днес човечеството също живее в ситуация на Първа световна война, но този път с един вирус. Може да се очаква, че ще се наблюдават тенденции подобни на тези от ХХ в. Индивидуализмът ще загуби своите силни позиции.

Има още

Вашият коментар

Filed under Какво се случва в новата българска поезия?

Подновено питане

Камелия Спасова

бр. 17/2020

Миглена Николчина пита
•Какво се случва в новата българска поезия?•

В средата на 90-те Миглена Николчина като главна редакторка на „Литературен вестник“ задава въпроса „Какво се случва в новата българска поезия?“, питането се подновява година по-късно в сп. „Ах, Мария“ (бр. 1 (6), 1995)[1]. Опитът да се предизвика сериозен дебат изглежда търпи провал от перспективата на тогавашния момент. Николчина пише в началото на втория си текст: „Преди повече от половин год

ина зададох този въпрос в „Литературен вестник“ с единствената амбиция някой друг да забележи (в писмен вид) онова, което мен не престава да ме поразява и радва, колкото и малко други поводи за радости да имаме – а именно, интензивното, преизобилно и заедно с това изключително интересно случване на българската поезия днес. Това случване произлиза на фона на едно жалене и мърморене, прерастващо навремени в патетични провиквания (дали то престана, или аз престанах да чувам монотонната му, окрупнена от медиите повторителност?), че, видите ли, нищо не се случвало, а пък което се случвало, нямало кой да го издаде (като се изключат неколцина жертвоготовни индивида, разтерзани от самоубийствения си алтруизъм), а пък което се издадяло, обиждало изисканите ни вкусове. (…) Уви, като се изключат две-три прекрасни рецензии за книгата на „Тебе поем“, отговор на моя въпрос не последва.“ И без да се вайка излишно, Николчина се заема сама да отговори на въпроса, който е поставила, като набави теоретичните и типологични линии, осмислящи процесите в поезията през 90-те. Подобен жест представлява рефлексия върху полето, грижа за собствения контекст и поемане на риск по избора на конкретни примери, имена и поетики. Това споделено усилие – споделено от цяла една група поети, критици и теоретици – е дало своите ефекти. За 90-те ясно, но какво се случва днес. Има още

Вашият коментар

Filed under Какво се случва в новата българска поезия?, Първа страница

„Опитът“ на Русана Бърдарска

– за тръстиките в този люлян от космически ветрове свят

Човешката ми неспособност да си представя някои неща, въпреки богатото ми „писателско“ въображение, е един от обектите на цялата книга, споделя Русана Бърдарска във внушителната по обема си „Опитът“ (алюзията с Монтен не е случайна). Изданието на „Жанет 45“ от тази година е над 700 страници, които самата авторка определя като роман – както впрочем и предишната си книга с разкази („6 тъжни разказа, 1 весел + 1 интерактивен“, Жанет 45, 2002).

Не съм склонна без известен отпор да се съглася – мисля, че жанр като на „Опитът“ не се появява всеки ден в българската литература. Бих направила собствен опит да определя този труд: мемоари с елементи на разсъждение, философски есета с автобиографична нишка или, както самата авторка дава определение някъде, „популярна философия с екзистенциални елементи“. Във всеки случай мотото преди началото на същинския текст ни уверява съвсем лаконично и не без намигане: „Това е книга“. Нека добавя: това е книга на интелигентен, начетен, задълбочен автор. Има още

Вашият коментар

Filed under Прочетено днес

Забравили сме да скучаем?

бр. 11/2020

Из една докторска дисертация. „Каква е задачата на висшето образование?“ Да направи от човека машина. „Кое е средството за това?“ Човекът да се учи, да скучае, да се отегчава. „Как се постига това?“
Ницше, „Залезът на боговете (Или как се философства с чук в ръка)“ 
Munch, Melankoli, 1892

Munch, Melankoli, 1892

Ситуацията около коронавирус (COVID-19) със своя световен мащаб идва да ни покаже, че сме забравили да скучаем. Извънредното положение ни кара да замръзнем в точката на нарастваща тревожност и безпомощност. Като потенциални носители на заразата и причина за разрастването на епидемията е добре да ограничим социалните си контакти и да преустановим обичайните си дейности, да преминем в модус „без допир“. Не подценявам опасността и необходимостта от превантивни мерки.

Вкъщи, презапасени с храна и паника, се изправяме пред въпроса какво да правим, като няма какво да правим. И тук стигаме до един капан – оставяме се на корона: гледаме телевизия, общуваме по фейсбук, говорим по телефона … все за коронавирус. Медиите ни заливат с инструкции да си мием ръцете и рядко с анализ на симптоматиката на болестта или конкретните стъпки, които да се предприемат от вече заразените. Така ние непрекъснато биваме потапяни в медийния поток „Корона“ и се заразяваме с тревога. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Фарук Шехич

ГРЕТА

Беше по времето, когато все още се страхувах от тъмнината по стълбището. Мракът извираше от самия център на земното кълбо, капилярно се разпространяваше се към повърхността и излизаше от земята точно там, където бяха стълбищата на сградите. Сградата ни беше стара, фасадата й бе тъмнозелена с люспички слюда, блестящи на слънцето или на светлината на уличните лампи. Тъмнината беше в заговор със стълбищата из целия ми тогава известен свят, състоящ се от няколко градски улици.

Уличните лампи пък бяха отделна история. На металния прът отгоре имаше три големи бели топки. Някой ги беше нарекъл три майчини сълзи и по-големите момчета правеха снежни топки, в чиято сърцевина слагаха камък, като по този начин разбиваха сълзите на улични лампи. Градът беше пълен с разбити бели топки, висящи от извитите метални държачи на уличните лампи. Рядко и трите майчини сълзи оцеляваха, но лампите светеха, особено когато снегът се натрупваше върху тях и предизвестяваше идването на Нова година, заедно с миризмата на експлодиращи фойерверки, аромата на сняг във въздуха и голямото вълнение пред настъпващия живот. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Собствена стая във виртуалното пространство

Разговор с Августина Тодорова-Пенева

бр. 5/2020

Франческа Земярска: Августина, твоят канал в Youtube “С книга в полунощ” стартира преди вече една година с Вирджиния Улф и нейното есе “Собствена стая”. Това твое видео е своеобразен жест към публиката ти – пред твоята библиотека ти говориш за книги, балансирайки между добрата литература, която представяш и достъпността, с която съумяваш да я обградиш. Как си взаимодействат собствената стая и това виртуално пространство?

Августина Тодорова-Пенева: От една страна си взаимодействат учудващо добре. Виртуалното пространство дава голяма свобода на изразяване. Толкова голяма, че понякога направо се излагаш, но и това е част от играта. Предимството все пак е, че можеш да вземеш под ръка книги, за които имаш какво да кажеш, да седнеш пред студено втренчения фотоапарат и с няколко дубъла да заснемеш видео, което евентуално ще се хареса и ще вдъхнови непознат да прочете нещо ново или пък нещо старо, което не познава. В световен мащаб така наречените буктюбъри, а в това число и производните им букстаграмъри, печелят зашеметяваща популярност (говорим за стотици хиляди последователи) и алгоритимът на успеха е прост – обикновен човек говори директно и разбраемо за книги, които харесва (или не харесва); от другата  страна на екрана зрителят се припознава с този обикновен и симпатичен четящ човек и негласно сключват читателска дружба. Тази споделеност, стъпила на купчина книги, е безценна. Статистиките сочат, че младите читатели се доверяват предимно на своите любими блогъри и влогъри и според техните препоръки попълват личните си библиотеки, формират читателски вкус. Идва въпросът обаче доколко тази така харесвана непринуденост и всепозволеност на виртуалното пространство влияе добре на литературата, на писателите, на издателите и на читателите. Широко отвореният прозорец на виртуалното пространство създава сериозно течение в собствената стая. Или просто казано – възможността всеки да обсъжда литературата когато и както пожелае е нож с две остриета. От една страна се създава атмосфера на споделеност и откритост, от друга – компетентността често остава на заден план, за да отстъпи място на емоционалната и често повърхностна преценка. Има още

Вашият коментар

Filed under Субектив

За минотаврите в нас

Един разговор с Георги Господинов за романа и филма по „Физика на тъгата“, за литературата и света

бр. 5/2020

Вие сте първият българин, носител на голямата европейска награда „Aнгелус“. Чрез нея отваряте ли вратите на света към българската литература?

Беше много вълнуващо, когато обявяваха наградата. Това се случи в един огромен театър във Вроцлав. И понеже не обявяват само името, обявяват и страната, прозвуча така:  „Георги Господинов – България!“. Радвам се най-вече заради романа. Това е една от наистина големите награди, които „Физиката“ получи. Беше вълнуващо, защото предишни носители са писатели, които наистина много ценя – Светлана Алексиевич (нобелистка), Миленко Йергович, Петер Естерхази, Юрий Андрухович… Водещият, който обяви наградата, се пошегува, че този, който я вземе, после получава Нобел както станало със Светлана Алексиевич. Но пък тази награда не я е вземала Олга Токарчук. Това беше денят, в който Олга пристигаше във Вроцлав, целият град беше под влияние на тази новина. И аз много се радвам, защото Полша е страна с невероятна литература в момента. И винаги е била. С поети и писатели, които са били част от съпротивата срещу статуквото през времето, много нобелови лауреати. Така че това е една от радостите, а другото е, че „Физика на тъгата“ вече си има собствен път. И сега, малко преди това интервю, е приключила премиерата на романа в Албания. А един прекрасен джаз музикант, Петър Славов, който свири в най-добрите клубове на Ню Йорк, направи едно парче и то беше представено на „Пловдив джаз фест“ – „В защита на Минотавъра“ се казва, и е по една от главите на романа. Също така една група джаз музиканти в Ню Орлиънс направиха цяла сюита по „Физика на тъгата“.

Как се роди идеята за филма по „Физика на тъгата“ ?

Както казах, „Физиката“ си има свой път, има няколко театрални представления в чужбина. И много се зарадвах, когато преди 8 години Теодор Ушев започна да прави филм по този роман. Разбира се, трябва да кажем, че филмът е прочитът на Тео Ушев, той е правил сценария върху книгата и аз много се вълнувах да чуя как Доналд Съдърланд и неговият син Росиф произнасят тази ключова фраза от романа „Аз сме“ и „Аз бяхме“. И изобщо как разказват едно българско детство през гласовете от книгата и през рисунките на Тео.

Най-хубавото, което се случи покрай този филм, е, че се срещнахме с Тео. И двамата сме родени през 68-а година в различни градове, в периферията на България. В някаква степен, както се шегувахме после, малко като двама минотаври, които изведнъж се срещат. Това е много особено усещане. Помня първото писмо, което Тео ми написа, когато прочете романа и когато не се познавахме. Написа как го е чел цяла вечер, на сутринта е имал филма в главата си. Това е повод  също да разкаже и своето детство, и своята история. Хубаво е и че той е взел от романа линията с капсулите на времето, в които човек пренася най-важните си неща, най-важните си спомени за нататък.

Докато се правеше „Физика на тъгата“, някак между другото Тео направи „Сляпата Вайша“. И двата филма са френско-канадски, но хубавото е, че зад тези филми стои българска история, българска книга, български режисьор, българска музика. Музиката на Котарашки. Казвам това, защото много би ми се искало и в България да е възможно да се направят тези филми, но това зависи не само от държавата, зависи и от нас. Ние сякаш не се обичаме достатъчно, не си вярваме достатъчно, че могат да се съберат български режисьор, съвременен български текст и да рискуваме. И от това да се получи нещо хубаво и световно. В този смисъл го мисля и като стимул към българските режисьори, към българските писатели. Не се срамувайте да работите заедно. Има още

1 коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Камелия Спасова: Моите 5 книги за 2019 г.

Джорджо Агамбен, Homo Sacer  II: Извънредно положение • Stasis, прев. Валентин Калинов, изд. „КХ – Критика и Хуманизъм“, София, 2019.

Срещата с  „Homo Sacer“ на Агамбен на български през далечната 2004 беше събитие в личната ми читателска биография – критическа точка, която преобърна и насочи професионалните ми избори, отвори пред мен възможността да мисля върху една теория на примера. Ето че през 2019 г. освен втората част на „История на сексуалността“ от Фуко, се появи и втората част на „Homo Sacer“. Въобще трябва да се признае на издателство „Критика и хуманизъм“ възможността да мисли в серии и да удържа високо ниво, да работи с мащаб при издаването на съвременна философия на български. Докато чет ях „Homo Sacer  II“ буквално се задъхвах от удоволствие – повече ми хареса втората глава Stasis и извеждането на генеалогията на гражданската война като политическа парадигма от античната трагедия до Хана Арент.

Никола Маринов, „Тигърът поиска, човекът обеща“, ред. Н. Радулова, изд. „Жанет 45“, Пловдив, 2019, защото в нея стихотворенията са коани, поставят въпроси, който продължават да те дълбаят и след като си затворил книгата. Поезията на Маринов отваря собствено времево измерение – не става ясно дали това е едно време много отпреди, когато тигърът може да поиска, а човекът може да обещае и така те да влязат в една споделеност отпреди предначертаването на позициите на хищник и жертва; или това е един момент напред, постапокалиптично време, когато личните травми и липси са довели до вселенска катастрофа (или обратното), след която трябва да намерим сили отново да бъдат чути гласа на бездната, гласа на мравката, гласа на тигъра, без да има привилегировани позиции. Смирена и парадоксална книга. Има още

Вашият коментар

Filed under Тъй рече редакторът

Мария Калинова: Моите 5 книги за 2019 г.

Емил Димитров, „Цариградски носталгии“, изд. „Симел“, София, 2019 – заради това, че те подканя да търсиш удоволствието от културата, че отваря смели хоризонти пред родното, дава му шанс „само ако събуди цариградското у себе си“, заради силното присъствие на свидетеля, не на туриста, заради възобновяването на Възраждането, за приемането му не като епоха, а като незавършен проект, заради високата литературност и способността да концептуализира проблеми, невидими досега за изследователския взор.

 

Лилия Трифонова, ​„Година с тринадесет прозореца“, изд. УИ „Епископ Константин Преславски“, Шумен, 2019 – защото има въображение, което те поднася през стелещи се мъгли, през облаци от прозореца от самолет, затова, че тринадесет прозореца са повече от дванадесет, защото това всъщност е очакване на чудо в края на годината, затова че чудото става реалност, тъгата отминава и е ден, ден първи.

 

 Денис Нуф, “Коридoри”, изд. “ Scribens”, София, 2019 – заради неговата тиха наблюдателност и знание как се посреща неизбежното, че те води по непознати пътища, преминава през праговете и прозорците на напуснати стаи, че предоставя на читателя си езикови територии и безкрайни коридори, в които думите отекват по-силно и стигат по-далеч.

Има още

Вашият коментар

Filed under Тъй рече редакторът

Покана

Национален дарителски фонд „13 века България“и „Литературен вестник“ Ви канят на връчването на Голямата награда на годишния конкурс-работилница за литературна критика „13 века България“.
Събитието ще се състои на 25 януари 2019 г. от 18.00 часа в Нова конферентна зала на Софийския университет.

Жури в състав доц. Пламен Дойнов, доц. Ани Бурова, гл. ас. Камелия Спасова номинира за Голямата награда следните участници:

  • Ива Манова, „Поезия в лилаво“
  • Марина Стефанова, „В огледалния свят на жената паяк“
  • Вяра Борисова, „Марс на Владимир Левчев“
  • Наталия Иванова, „Три поколения на един глас“
  • Магдалена Христова, „Живот в клишетата“
  • Ива Манова, „Роман за пълното отдаване“
  • Бистра Величкова, „Нищо не чувствам. Сигурно ставам по-силна“
  • Жанета Турлакова, „Простите неща са истинските неща“
  • Ванеса Андонова, „Еросът на насилието“
  • Николай Генов, „Под дъното и нагоре“

Голямата награда в конкурса ще бъде връчена от изпълнителния директор на НДФ „13 века България“ г-жа Слава Иванова.

2 коментара

Filed under Конкурс

Прогноза отвъд времето

Разговор с Мария Налбантова

бр. 41/2018

Времето е като норма и етикет за поведение, независимо от модата или културата. От прогнозата за времето очакваме да разберем не само дали ще бъде слънчево, но несъзнателно и че „всичко ще бъде наред“.

Даниела Радева

Дръзка, амбициозна и талантлива, носеща в себе си и в погледа си към света провокация. С тези думи бих определила младата художничка Мария Налбантова. Зад себе си тя има участия в различни изложби, сериозен опит в областта на графичния дизайн, като един от последните й проекти са илюстрациите на изданието „Копче за сън“ на Валери Петров от 2018 г.

Поводът, по който разговоряхме с нея, е първата й самостоятелна изложба, озаглавена „Прогноза за времето“. Следва един разговор, който е поставен отвъд времето, опит за дефиниция на онова, което винаги остава някак скрито и непонятно за самите нас.

Мария, в началото на нашия разговор ми се иска да разкажеш малко повече за последната ти изложба, която беше озаглавена „Прогноза за времето“. Как се роди идеята за този проект? Кое те вдъхнови да направиш един по-различен прочит на „времето“?

Има въпроси, които човек си е задавал преди хиляди години, задава си и днес и успее ли да просъществува, ще си задава и в бъдеще. Един такъв въпрос е свързан с климатичното време, като налична среда за живот на човека и заобикалящия го свят. Атмосферните промени могат само да бъдат прогнозирани, но не и контролирани. В тази постоянна динамика на различни състояния намирам огромен потенциал за идеи и интерпретации, които разглеждам и усмислям чрез творчеството си и конкретно с проекта „Прогноза за времето“. Той стартира преди няколко години, като с времето натрупваше различни слоеве на разбиране и визуален език. По-късно стана ясно, че ще правя едноименна самостоятелна изложба в Галерия „Васка Емануилова“, като част от платформата за съвременно изкуство и малди автори „Място за срещи“, проект на Софийска градска художествена галерия, с куратор Даниела Радева. За мен това беше прекрасна възможност и поле за експеримент и работа с пространство. Творчеството ми до сега се побираше основно във формата и медията на книгата, като винаги интерес за мен са били пространствените/поп-ъп книги, арт книгата, книгите-обекти, алтернативните издания, зиновете, самиздата и др. Принципите на комуникация със зрителя са различни, което оценявам, като възможност. Създадената изложба бе специално организирана за пространството на Галерия „Васка Емануилова“, свързана с постоянната експозиция на скулптурката и мястото на галерията в парка „Заимов“. Парка се появи вътре в галерията, като метеорологичните промени на външната среда взаимоодойстваха с работите вътре, което оставя на зрителите поле за интерпретация и съпреживяване. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Разговор с Иван Шишиев

Градски тайници: стоп кадър

бр.35/2018

Марина Андреева – Бъди

Като човек, улавящ градското време, кои са онези места, които са пълни с тайни и добри кадри? Кои са градските тайници в София?
Тайните места, често са и добрите кадри. Понякога ти трябва само хубава призма, през която да ги откриеш като такива. После кадърът става лесен. Ако открия кои са тайниците, то няма да бъдат вече такива. Но ако мога да споделя само няколко, то това са камбанариите на храмовете в София, или малките улички като „Гладстон“ и „Паренсов“, или покривите на града. Май казах прекалено много тайници.

Последната Ви изложба „Белези“, която в момента е изложена в „Хралупата“, сякаш изважда нова концептуална линия във фотографията Ви. Как дойде идеята за белега и с какво го свързвате?
Концептуалните линии, които снимам са невероятно много. „Белези“ е първата извадена на бял свят, след градската фотография. Тя е една нелесно изпълнена (имах доста проблеми с реализацията й) и лична, малко странна на фона на останалото, но завършена композиция. Дали може да се надгражда? Убеден съм. Дали ще го направя? Мисля, че още не знам.
Идеята за белега го свързвам с идеята за оформянето на индивида. Ние сме такива, каквито нашите истории са ни направили. В много случаи те са белезите. Дори не става въпрос само за външни белези (било татуировки, лунички, следи от операции например). А за онези, които са оформили виждането ни за света. Тези белези са нашите отношения спрямо света и хората, с които се налага да живеем всеки ден.

Има още

Вашият коментар

Filed under Столица, Субектив

Архитектура на желанието. „Фаворитката“ (2018)

бр.35/2018

Савина Петкова

В двора на Кралица Ан Стюарт (1665-1714) има много интриги, предателства, кръв, страст, камшици, омари и 17 зайци. Новият филм на Йоргос Лантимос („Омарът“ (2015), „Убийството на свещения елен“ (2017) размества пластовете на историческия жанр, жадно впива поглед в белези, рани и възпаления, поглъща изящни торти от фондан, и се оттегля в леговището си, откъдето наблюдава битката за Кралството, която се превръща в битката за Кралицата.

Сюжетът на филма оформя триъгълник между Кралица Ан (Оливия Колман), Лейди Сара Марлбъроу (Рейчъл Уайз), и проиграната на хазарт бивша лейди Абигейл Хил (Ема Стоун). Абигейл пристига в двореца, за да търси подслон и постеля, а калното й лице и скъсаната й рокля предизвикват само и единствено кикот у братовчедка й Лейди Сара. Когато все пак милостта надделява и Абигейл получава работа в кухнята като прислужничка, симпатиите на публиката остават с момичето, което търпи несправедливи пестници, крясъци, и подли номера. Провокираната идентификация с героинята на Ема Стоун е нишката във филма, която въвежда зрителя в дебрите на кралското недоволство. Заедно с Абигейл ние развиваме превръзката на отблъскващата рана от подагра по крака на Кралицата, заедно омайваме Нейно Височество с комплименти, тъй като пътят обратно към дворцовия статут е дълъг и трънлив. Неочаквано обаче, Абигейл става свидетел на скришни нощни ласки между Кралицата и Лейди Сара в библиотеката, истината за техните отношения научаваме от фокуса върху лицето на прислужницата, което бавно се разкривява от шок. Почти комична в своята репрезентация, сцената намира разширяващите се от ужас очи на Абигейл за свое платно, архитектониката на лицето й размества континенти. Фактът, че камерата се задържа толкова дълго неподвижна, ни позволява да проследим наличните нюанси на страх, изненада, но и воайорско удоволствие. „Фаворитката“ е трансгресивно удоволствие между захлопнати врати. Има още

Вашият коментар

Filed under Субектив

Символната война

бр.35/2018

Александър Кьосев

1-ва

Иван Шишиев

Помним, че в публичното пространство езикът трябва да бъде вежлив и толерантен. Но този път беше прекрачена всякаква граница и в университета възниква спонтанно движение на преподаватели, които изискаха от декана и от ректора публична реакция – и тя се случи. Поводът за цялата работа беше атаката на лицето Александър Урумов срещу един университетски курс на професор Миглена Николчина, наречен „Политики на идентичността“. Въпросният Урумов се беше опитал тема по тема да „разбие“ този курс – с един брутално хулигански и нахален език, а вестник „Труд“ беше препечатал този пост от социалните мрежи със заглавие, взето от самия текст: „Ако взема едно дЪрво“.
Никой няма право да коментира по такъв брутален начин един университетски курс, който е минал през всички академични процедури и е преценен като балансиран. Университетските органи са сметнали, че в него няма политически залитания, тъй като университетът е неполитическо място. И университетът застана зад този курс, той застава зад принципа за свобода на словото – в случая на академичното слово. Тоест, най-накрая смислените хора се обединиха и реагираха както трябва на тази агресия. При това реагираха официално, чрез самата университетска институция. Има още

Вашият коментар

Filed under Непремълчано

Дискусия за новия превод на Аристотеловата „Поетика“ от Георги Гочев

бр. 25/2017

20.06.2017, Нов български университет

Владимир Маринов: Нека да обясня поне част от историята на новия превод на „Поетиката“ от Георги Гочев. Всъщност той стана факт в рамките на един общоуниверситетски семинар, проведен тук, в Нов български университет. Покойният вече проф. Богданов имаше този навик да прави семинари върху големи книги на античната литература. През последните години основният фокус беше върху Платон и Аристотел. Разбира се, направи се един целогодишен семинар върху новия превод на „Държавата“ на Платон пак от Георги, след което продължихме с „Политика“ на Аристотел и през есента на 2015 г. и зимата на 2016 г. (месец януари) ние имахме такъв едносеместриален семинар върху текста на „Поетика“. Той продължи от своя страна с четене на първите книги на „Никомахова етика“ на Аристотел. Т.е., действително, натрупаха се няколко големи текста и като че ли това беше и голямата задача, която, проф. Богданов искаше да постигне – някак да прокара едно по-цялостно, по-общо разбиране за тези текстове. От една страна – усилието да се чете конкретен текст, буквално глава по глава и ние наистина така и процедирахме в рамките на този семинар. Целият текст на „Поетика“ беше разделен на части според броя на семинарните срещи. Съответно, проф. Богданов започваше с кратък увод, в който излагаше свои по-общи виждания както за „Поетиката“, така и за конкретния дял от нея, след което ние двамата с Георги се опитвахме да минем по самия гръцки текст, отбелязвайки важните моменти, мъчните моменти, разбира се, дори от чисто текстуална гледна точка. Всъщност така се получи една много голяма дискусия. Не съм сигурен обаче дали тя завърши успешно, защото и самият семинар през януари 2016 г. приключи малко набързо. И всъщност новият превод се появи още февруари – март 2016 г. Ние имахме доста сериозни дискусии, включително преводачески намеси от страна на проф. Богданов, който допускаше това да се обсъждат някакви понятия, след което авторитетно обаче казваше „На мен обаче ми се струва, че правилният вариант е този, така че според мен така трябва да се преведе.“ Работата беше там, че той самият изпитваше огромни колебания за огромна част от значенията на съответните думи, или по-скоро за българските думи, които трябва да стоят срещу тези гръцки значения. Има още

Вашият коментар

Filed under Дискусионен клуб

Номинации за конкурс „13 века България“

„Литературен вестник“ и Национален дарителски фонд „13 века България“ Ви канят на връчването на Голямата награда на годишния конкурс-работилница за литературна критика „13 века България“.

Събитието ще се състои на 21 януари 2017 г. от 17. 30 часа в Нова конферентна зала на Софийския университет. Голямата награда ще бъде връчена от изпълнителния директор на НДФ „13 века България“ г-н Митко Тодоров.

1

Тричленно жури в състав Ани Бурова, Пламен Дойнов, Мария Калинова номинира за Голямата награда текстовете на следните участници:

  1. Кристиян Янев, „Трудният път към спомените и забравата“
  2. Борис Илиев, „Човешкото и нечовешкото в есетата на Георги Марков“
  3. Нели Кирилова, „Думи за „Сенки от думи“ на Иван Станков“
  4. Ренета Бакалова, Йоана Русева, „Творец, творба и изкуство в „Писма до един млад поет“ на Рилке“
  5. Майре Буюклиева, „Незабравеното минало“
  6. Валентин Славеев, „Наръчник за изправянията“
  7. Франческа Земярска, „Там – отсам смъртта и отвъд детството“
  8. Рая Райкова, „Власт и личност“
  9. Лилия Трифонова, „Откритата емоция“
  10. Амбер Иванова, „Критически прочити на Станиславовия чети-миней“

Вашият коментар

Filed under Конкурс

Непохитеният „Литературен вестник“ – или за реалността

Амелия Личева, Ани Бурова, Йордан Ефтимов, Камелия Спасова, Мария Калинова, Пламен Дойнов

бр. 25/2016

До авторите на писмото „Похитеният „Литературен вестник“ – или за наглостта“

Уважаеми автори на откритото писмо,

Отговаряме Ви въпреки неоправданите обиди, които сте изсипали по наш адрес в писмото си. Вярваме, че все още имаме сили за разговор върху съдбата на „Литературен вестник“, въпреки негативната кампания, която някои от Вас водят срещу сегашната редакция на вестника. Основание ни дава едно от последните изречения в писмото Ви, където казвате, че ЛВ е оцелял, защото „никой не си е представял, че е по-голям от него“. Така е. Ние не сме по-големи от ЛВ. И вие не сте.

Ние Ви дължим много и не сме го забравили. За някои от нас сте били учители, приятели, кумири. Не приемаме обаче менторския тон, с който зачерквате не просто нашите усилия, но и работата на авторите и преводачите в ЛВ през всичките тези години.

Да, Вие сте участвали в създаването на ЛВ, но за да съществува той, не е достатъчен простият акт на неговото създаване. Нужна е ежедневна грижа по неговото оцеляване. ЛВ е нива, която някой трябва да работи. В последните двайсетина години, с изключение на Едвин Сугарев, не сме ви виждали на тази нива.
В какво ни обвинявате?

1. Вие целенасочено и изкуствено противопоставяте днешния образ на „Литературен вестник“ („академичен“) на онзи, който е бил в началото на 90-те години на XX век („политически“). За нас е непонятно как вие, настоящи или бивши университетски преподаватели, квалифицирате ЛВ като „академичен“, прилепвайки негативно и осъдително отношение към тази характеристика. Според нас връзката с университета е от жизнено значение за ЛВ, който предимно на академията дължи своята автономност спрямо политиката и пазара. Факт е, че през годините тъкмо университети спасяваха ЛВ от изчезване, без да поставят каквито и да било условия в замяна на своята подкрепа.

2. Обвинявате ни, че „преточваме“ престижа на ЛВ в своя полза. Държим да се знае от всички, че в първите години от историята си (1991–1993 г.) „Литературен вестник“ е издание на в. „Демокрация“ и не е имал грижи за своето материално оцеляване, а редакторите са получавали справедливо възнаграждение за труда си. Днешната редколегия, която е обвинявана, че е „похитила“ вестника, го е мислила, страдала, правила и издавала от 1993 г. до днес, постоянно обновявайки се, но и работейки постоянно във финансова криза, без никакви възнаграждения за редакторите. И ако „похитители“ са хората, които „крадат“ от личното и свободното си време години наред, някои повече от десетилетие, за да не спре „Литературен вестник“, то със сигурност ние сме такива похитители. Ако това да посвещаваш безвъзмездно времето и енергията си за едно издание, което е непрекъснато на ръба да спре, е, както Вие казвате, „нравствен недоимък“, съгласни сме да бъдем обвинени в такъв.

3. За нас е неоспоримо мястото на Ани Илков в българската поезия, а също и в ЛВ (последната възторжена публикация за него е в бр. 9 от 2 март 2016). Той е учител на някои от нас и колега в Софийския университет – на други. Но когато става дума за текста му „Към защитниците на крепостта“, публикуван в брой 20/2016 г. на ЛВ, ние сме готови да се извиним за пореден път и на читателите, и на автора. Наясно сме, че той знае какво пише, но считаме, че гневът и омразата се шегуват дори с най-добрите поети и ги карат да изглеждат ожесточени и слаби в желанието си да наранят с думи. Както Ани Илков има право да изрази своята позиция, така и ние, редакторите, имаме право да изразим своята.

4. Обвинявате ни, че сме „бастисали“ Силвия Чолева. Тя не може да бъде уволнена, защото изобщо не е назначавана, както не е назначаван никой от нас. Твърденията, че тя е „отрязана“, „бастисана“ и пр., инсинуират върху лични мнения, изказани в служебна кореспонденция, но не отразяват решение на редакционната колегия. Питаме се обаче какво всъщност иска Силвия Чолева, след като отказва да работи със сегашните членове на редакцията и охотно разпространява обиди и клевети по техен адрес. През последните два месеца тя не участва в заседанията на редакционната колегия и на практика се самоизолира. Инсинуациите в публичното пространство, че е „отстранена“, ни приличат на опит за пренаписване на фактологията на собствения й избор да стои отвън.

След всичко казано и изписано ние все още пазим надеждата, че реалният разговор е възможен, ако наистина Ви е скъп „Литературен вестник“. Но с обиди и произволни квалификации това няма как да стане.

Действащи редактори на ЛВ:
Амелия Личева
Ани Бурова
Йордан Ефтимов
Камелия Спасова
Мария Калинова
Пламен Дойнов

1 коментар

Filed under Общи

Право на уточнение

Бойко Пенчев

бр. 25/2016

До авторите на писмото „Похитеният „Литературен вестник“ – или за наглостта“

През годините редактори на „Литературен вестник“ доброволно са го напускали поради следните причини:

1. Мързел

2. Умора

3. Захващане с други занимания, осмислящи живота и осигуряващи прехрана.

4. По малко от всичко изброено.

Напускането на ЛВ винаги е било личен житейски избор и като такъв не може да бъде основание за упражняването на морален терор върху ненапусналите.

Вашият коментар

Filed under Общи

По-горе билото, майстори!

Димитър Камбуров

Не ми се щеше да се намесвам, защото съм далеч от кухнята, пък и никога не съм бил свой в “Литературен вестник”. Скандалът оставя лош вкус в устата, рефлексът е да се дръпнеш, за да не се изцапаш. За мен, а вероятно и за други, които познават и обичат Ани Илков, и имат греха да са участвали в поддържането на неговия ботевски култ, включващо безнаказаност за всякакви издевателства и гаври през десетилетията, беше емоционално труден иначе очевидният избор на група и позиция. Може и да ме озадачава това, че Ани Илков се е оказал в един отбор със Силвия Чолева и Румен Леонидов поради войнстващия антиинтелектуализъм на последните, но това си е негов избор, пък и той обича да заиграва със селски произход и пролетарско минало.
Но във фейсбук, където се вихри скандалът, започна да се налага мнението, че всички са оцапани от размяната на обиди и квалификации, че и едните, и другите са маскари и че никой не е прав, и, дето се вика, и майка му не е права, и сестра му, и леля му (вж. Ани Илков в „Литвестник вестник“, бр. 19, 11-17 май, 2016).
Когато много хора от един отбор са дотам единодушно крайни и невъздържани, те произвеждат ефекта на справедливия гняв, на паресиастко изкрещяване на истината в очите на опонента, снишен зад процедури и закони, но преди всичко в ушите на страничните, които гледат да се ориентират, ако не гледат сеир: не може онези да не са омърсени, щом тези са дотам омерзени.Това са революционни похвати и като нищо могат да се сдобият с легитимност, ако успеят; т.е. ако в резултат на създалата се ситуация Едвин, Ани и компания си направят литературен вестник и той се наложи в конкуренция с “Литературен вестник”. Когато става дума за литература и пр. неща, които дупки не правят, хората си търсят бунтарски отдушници, та ще се радвам, ако така постъпят и успеят, което впрочем следваше да сторят от самото начало: “Литертурен вестник” не е държава, та да трябва да се превзема отвътре или отвън.
Но ние, страничните, независимо от симпатиите и антипатиите си, не можем да не видим, че е налице очевидно неравновесие в публичното присъствие на двете позиции и групи. Това следва да се съобщи и на попържащата група в псевдо-възрожденския й бяс и квази-романтическа забрава. Скандалът има ясен алгоритъм, в който трикратно бива възпроизведена една и съща фигура, един и същ жест по отношение на другия.
Първо нека цитирам Чолева, от чието изказване на дискусията по повод 25-та годишнина на “Литературен вестник” започва всичко: “… И понеже Ани Илков се разсърди, навика ме, не знам защо, не дойде да каже това, което все едно почти всички от редакторите на ЛВ са го чули. А то е, че вестникът трябва да бъде предаден на младите след нас. Аз споделям това мнение.” В отговор Камелия Спасова между другото казва: “Можем да говорим с конкретни имена, можем да видим с кои съавтори сме правили броеве напоследък, като пример за конкретни хора, които ЛВ разпознава. Моят последен съавторски брой е с Белослава Димитрова, която Ани Илков може би имплицира.” На това Чолева отвръща: “Аз съм абсолютно възмутена, Камелия. Съжалявам, че споменах името на Илков. Тук не говорим за Ани Илков, защото отсъства. Аз тук го споменах, защото споделям, без да съм му говорител. Има разлика.”
Не е ясно къде е разликата. Когато си цитирал някого, е странно да се възмущаваш, че и други го правят. Чолева твърди, че има право да цитира Илков, защото споделя виждането му. Но Спасова явно не само също споделя виждането на Илков, но е и била съредактор с вече години лансираната от него млада поетеса. Възмущението тогава може да има само един източник: едни имат право да се позовават на Илков, а други – не. Пледира се за неравнопоставеност, която в последна сметка опира до присвояването и суспендирането на човешко достойнство.
До погледнем сега към лапидарното творение на Илков “Към пазителите на крепостта”. В писанията на Сугарев, Левчев и Димитрова, публикувани във Факел, многократно се повтаря, че “Литературен вестник” е пространство на свобода поради абсолютната независимост на дежурния редактор. Те твърдят, че Чолева е имала право да публикува текста на Илков по силата на този принцип. Но да видим как започва текстът на Илков: “Вие, които дискретно сте вдъхновили и тайно сте приподписали статията на „човека плъх“ Й. Ефт., вече знаете какво сте направили, нали?” Чолева, оказва се, има право на редакторска свобода, докато на Ефтимов тя е отказана. Нещо повече: отговорът на Илков е обърнат не към Ефтимов, а към останалите редактори, които са вдъхновили статията и тайно са я преподписали (само по себе си мисториозна операция); Ефтимов е само записваща ръка, пощенска кутия, човекът за мокри поръчки на лошите от вестника. Тъй че онова, което прави Илков чрез този жест на обръщение към другите, е да лиши Ефтимов от човешко достойнство. Всъщност той отказва на Ефтимов суверенното право на дежурния редактор, за което сподвижниците му пледират спрямо Чолева, тъй като вече е суспендирал човешкия му статус – чрез неадресирането му, не чрез мъглявата фройдистка метафора “човека плъх”, която впрочем поставя началото на една зоо-метафорика, която се разразява при колегите му. В тази светлина възмущението заради извинението, което вестникът поднесе на самия автор, уж имплициращо неговата невменяемост, пропуска опитът за опрощение спрямо тази Momentary Lapse of Reason, приемайки за чиста монета самоизвинителното уточнение, направено от автора в края на текста му: Гергьовден – алибито на пиянския поетико-публицистичен импулс, ботевската механджийска хватка: първо вино дайте, а после а вий, вий сте идиоти!
И сега опираме до писанието на Леонидов, пубикувано във Факел. Ето цитатът: “Наистина го имах за братле … Това е. Боли ме. За другите не ме боли. Дори за сбърканата „Шенгенска путка“./ Цитат от сбирката на проф.М.Н./ … Но печалната участ на лъжесветеца Георги Господинов ме ужаси. Само за 13 минути пластмасово мълчание, той … се самоуби пред очите ми с мълчанието си на литературен плужек. Изтривам всичките му публикации във Факел.бг, имейл адреса му, телефона му и приключвам бялото си братство с този путьо. Останалите охлюиди вече не искам нито да ги видя, нито да ги срещам, защото ще ме вкарах в грях.” След заседание, на което седем човешки същества са гласували по един и същ начин, Леонидов посвещава целия си текст само на един. Господинов в отговор припомня, че е предупреждавал, че пак той ще излезе виновен за всичко, но греши. Всъщност жестът тук е същият като при Илков, само че по-краен. Илков отказваше човешко достойнство на Ефтимов, Леонидов лишава от човешко достойноство шестима души, като признава за достоен да бъде низвергнат и разпнат само Господинов: “Господинов мълчеше като Господ”.
Сега, когато трима души от една групичка отнемат в свещена слепота за делата си правото на човешко достойнство на други човешки същества, има система в тази лудост, която никаква велеречивост или талант не оправдават. Не можеш да отнемаш достойнството на хората и да очакваш те да са готови да разговарят с теб.
Силвия, ще го кажа просто: ако псуваш, т.е. ако отправяш сексуални закани, това, което правиш, по правило не те инкриминира, тъй като изразява воля или обещание. Когато обаче казваш, че искаш да напсуваш конкретни хора и че го правиш, всъщност не псуваш: вместо това изпадаш в лесно за разпознаване недопосмяващо цитатничество, както и на 25-та годишнина.
Ани, не става да наричаш всички нещастници и комунистически отрепки в продължение на четвъртвековно ехолалийно самозабвение; не върви все така някак си да се пъчиш, че някога си бил работник и от колегите – монументални кретени – си усвоил аргументативните си техники. Има моменти, когато една псувня може да бъде политически жест, бунт, или поне да откънти покъртително трагично като самоубийствено очищение. Когато обаче някой четвърт век повтаря една псувня, под чийто знаменател тъпче кого ли не, тя му се прикача като репей, дето викаше класика, и метонимично започва да го обозначава просто като псувач без трагика и без отвъдни визии, мисии или правомощия. Когато издаваш нови книги, но системно подпъхваш в тях великите си стихотворения отпреди трийсет години, които да ги носят и да напомнят кой си, може би ролята, която вече най-много ти приляга, е действително тази на гуру, на култова фигура, на паметник на самия себе си. Да си учител обаче е и задължение: Noblesse obliges. Ако поетите около теб повтарят непохватно псуваческите ти жестикулации и зооморфна реторика, докато като теб отказват човешко достойнство на хората, с които уж са търсели диалог, то Едвиновата перифраза на Достоевски се оказва печално пророческа: изпод ямурлука ти плъпнаха легиони от демони! Не желаем, Ани, вече да играем на жертвени свине и да се давим ведно с тях.
Слез на земята и си прибери вересиите!
Впрочем De Profundis образът на Ефтимов “нужно ли е да се провиква от своята бездна Ани Илков” вероятно не би те разгневил толкова, ако не беше дотам точен и всъщност ласкателен, но, уви, с непосилна за крепителите на пантеона – или падемониума – интертекстуалност.

1 коментар

Filed under Общи

Конкурс “13 века България” за литературна критика

Salter1„Литературен вестник“, с подкрепата на Национален дарителски фонд „13 века България“, обявява годишен конкурс работилница за литературна критика.

В конкурса могат да участват автори до 30-годишна възраст.

За участие в конкурса се приемат литературнокритически рецензии с обем до 5000 знака върху книги в областта на художествената литература и хуманитаристиката, български и преводни, публикувани през 2015 и 2016 г. Текстовете (с посочени име на автора, дата на раждане, телефон и електронен адрес за връзка) се приемат до 15 октомври 2016 г. на адрес: lv_konkurs@abv.bg

Изпратените за участие текстове ще бъдат разглеждани текущо от тричленното жури на конкурса и номинираните ще бъдат публикувани в специална ежеседмична рубрика в „Литературен вестник“, както и на сайта на изданието.

Авторите на номинираните текстове ще имат възможност да участват в творчески работилници, в които ще се включат утвърдени критици и редакторите на „Литературен вестник“.

1 коментар

Filed under Конкурс

Аудио запис от кръглата маса по случай „Литературен вестник“ на 25

Вашият коментар

Filed under Общи

Изход: мостът от китове

бр.8/2016

01

Илюстрация: А. Байтошев

 

ВБВ

 

Ако трябва отново да нахраним китовете

под нощния дъжд,

а те оплетени с планетарни въжета върху пясъка

да издигат шиите си към мъглявините, дали ще им

донесем отново разкъсани слонове?

Дали бивните или пълзящите провлачени костенурки

могат да останат върху скалите разкорубени и

разорани до следващия

ни лот, до следващия успешен шарнир?

Трябва ни време, трябва ни повече време – # –

но сега вече не разбирам добре заповедите радиото

прекъсва връвта може би нещо се задава в

стомаха отвътре тече…

 

Има още

Вашият коментар

Filed under Първа страница

Награда за литературна критика „13 века България“

12509649_10153898242830536_6363576143707079281_n

Изпълнителният директор на НДФ „13 века България“ г-н Митко Тодоров връчва лично наградата на победителката в конкурса Симона Господинова. Снимка: Андриана Спасова.

На 23 януари 2016 г. от 17.30 часа в Нова конферентна зала на Софийския университет се проведе награждаването в рамките на организирания от Национален дарителски фонд „13 века България“ и Фондация „Литературен вестник“ Четвърти годишен конкурс -работилница за литературна критика. Тричленното жури в състав доц. д-р Дарин Тенев, гл. ас. д-р Дария Карапеткова и гл. ас. д-р Мария Калинова избра за носител на Голямата награда „13 века България“ – почетна грамота и парично покритие от 400 лв. – Симона Господинова и нейната рецензия За „Лисицата“ и потенциала на романа за книгата на Галин Никифоров .
Припомняме и другите номинирани за Голямата награда „13 века България“:

1. Деница Венкова, „Провинции“: прохождане към тишината
2. Анна Лазарова, Междуребрен водоем, в който сме пропуснали да оцелеем
3. Валентин Славеев, За „Смяна на огледалата“
4. Мартин Касабов, Тогава, когато искам да мълча
5. Емилия Дяконова, Секс по време на комунизъм
6. Теодора Лалова, Истории за пътя
7. Иван Коларов, Роман за по-широка публика
8. Кристиян Янев, За преоткриването на един роман
9. Йоанна Нейкова, Естер=Силвия?
10. Десислава Николова, Няма лъжа и измама
Честито на всички отличени!

Вашият коментар

Filed under Конкурс