Author Archives: dualis

Разговор с Иван Шишиев

Градски тайници: стоп кадър

бр.35/2018

Марина Андреева – Бъди

Като човек, улавящ градското време, кои са онези места, които са пълни с тайни и добри кадри? Кои са градските тайници в София?
Тайните места, често са и добрите кадри. Понякога ти трябва само хубава призма, през която да ги откриеш като такива. После кадърът става лесен. Ако открия кои са тайниците, то няма да бъдат вече такива. Но ако мога да споделя само няколко, то това са камбанариите на храмовете в София, или малките улички като „Гладстон“ и „Паренсов“, или покривите на града. Май казах прекалено много тайници.

Последната Ви изложба „Белези“, която в момента е изложена в „Хралупата“, сякаш изважда нова концептуална линия във фотографията Ви. Как дойде идеята за белега и с какво го свързвате?
Концептуалните линии, които снимам са невероятно много. „Белези“ е първата извадена на бял свят, след градската фотография. Тя е една нелесно изпълнена (имах доста проблеми с реализацията й) и лична, малко странна на фона на останалото, но завършена композиция. Дали може да се надгражда? Убеден съм. Дали ще го направя? Мисля, че още не знам.
Идеята за белега го свързвам с идеята за оформянето на индивида. Ние сме такива, каквито нашите истории са ни направили. В много случаи те са белезите. Дори не става въпрос само за външни белези (било татуировки, лунички, следи от операции например). А за онези, които са оформили виждането ни за света. Тези белези са нашите отношения спрямо света и хората, с които се налага да живеем всеки ден.

Има още

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Столица, Субектив

Архитектура на желанието. „Фаворитката“ (2018)

бр.35/2018

Савина Петкова

В двора на Кралица Ан Стюарт (1665-1714) има много интриги, предателства, кръв, страст, камшици, омари и 17 зайци. Новият филм на Йоргос Лантимос („Омарът“ (2015), „Убийството на свещения елен“ (2017) размества пластовете на историческия жанр, жадно впива поглед в белези, рани и възпаления, поглъща изящни торти от фондан, и се оттегля в леговището си, откъдето наблюдава битката за Кралството, която се превръща в битката за Кралицата.

Сюжетът на филма оформя триъгълник между Кралица Ан (Оливия Колман), Лейди Сара Марлбъроу (Рейчъл Уайз), и проиграната на хазарт бивша лейди Абигейл Хил (Ема Стоун). Абигейл пристига в двореца, за да търси подслон и постеля, а калното й лице и скъсаната й рокля предизвикват само и единствено кикот у братовчедка й Лейди Сара. Когато все пак милостта надделява и Абигейл получава работа в кухнята като прислужничка, симпатиите на публиката остават с момичето, което търпи несправедливи пестници, крясъци, и подли номера. Провокираната идентификация с героинята на Ема Стоун е нишката във филма, която въвежда зрителя в дебрите на кралското недоволство. Заедно с Абигейл ние развиваме превръзката на отблъскващата рана от подагра по крака на Кралицата, заедно омайваме Нейно Височество с комплименти, тъй като пътят обратно към дворцовия статут е дълъг и трънлив. Неочаквано обаче, Абигейл става свидетел на скришни нощни ласки между Кралицата и Лейди Сара в библиотеката, истината за техните отношения научаваме от фокуса върху лицето на прислужницата, което бавно се разкривява от шок. Почти комична в своята репрезентация, сцената намира разширяващите се от ужас очи на Абигейл за свое платно, архитектониката на лицето й размества континенти. Фактът, че камерата се задържа толкова дълго неподвижна, ни позволява да проследим наличните нюанси на страх, изненада, но и воайорско удоволствие. „Фаворитката“ е трансгресивно удоволствие между захлопнати врати. Има още

Вашият коментар

Filed under Субектив

Символната война

бр.35/2018

Александър Кьосев

1-ва

Иван Шишиев

Помним, че в публичното пространство езикът трябва да бъде вежлив и толерантен. Но този път беше прекрачена всякаква граница и в университета възниква спонтанно движение на преподаватели, които изискаха от декана и от ректора публична реакция – и тя се случи. Поводът за цялата работа беше атаката на лицето Александър Урумов срещу един университетски курс на професор Миглена Николчина, наречен „Политики на идентичността“. Въпросният Урумов се беше опитал тема по тема да „разбие“ този курс – с един брутално хулигански и нахален език, а вестник „Труд“ беше препечатал този пост от социалните мрежи със заглавие, взето от самия текст: „Ако взема едно дЪрво“.
Никой няма право да коментира по такъв брутален начин един университетски курс, който е минал през всички академични процедури и е преценен като балансиран. Университетските органи са сметнали, че в него няма политически залитания, тъй като университетът е неполитическо място. И университетът застана зад този курс, той застава зад принципа за свобода на словото – в случая на академичното слово. Тоест, най-накрая смислените хора се обединиха и реагираха както трябва на тази агресия. При това реагираха официално, чрез самата университетска институция. Има още

Вашият коментар

Filed under Непремълчано

Дискусия за новия превод на Аристотеловата „Поетика“ от Георги Гочев

бр. 25/2017

20.06.2017, Нов български университет

Владимир Маринов: Нека да обясня поне част от историята на новия превод на „Поетиката“ от Георги Гочев. Всъщност той стана факт в рамките на един общоуниверситетски семинар, проведен тук, в Нов български университет. Покойният вече проф. Богданов имаше този навик да прави семинари върху големи книги на античната литература. През последните години основният фокус беше върху Платон и Аристотел. Разбира се, направи се един целогодишен семинар върху новия превод на „Държавата“ на Платон пак от Георги, след което продължихме с „Политика“ на Аристотел и през есента на 2015 г. и зимата на 2016 г. (месец януари) ние имахме такъв едносеместриален семинар върху текста на „Поетика“. Той продължи от своя страна с четене на първите книги на „Никомахова етика“ на Аристотел. Т.е., действително, натрупаха се няколко големи текста и като че ли това беше и голямата задача, която, проф. Богданов искаше да постигне – някак да прокара едно по-цялостно, по-общо разбиране за тези текстове. От една страна – усилието да се чете конкретен текст, буквално глава по глава и ние наистина така и процедирахме в рамките на този семинар. Целият текст на „Поетика“ беше разделен на части според броя на семинарните срещи. Съответно, проф. Богданов започваше с кратък увод, в който излагаше свои по-общи виждания както за „Поетиката“, така и за конкретния дял от нея, след което ние двамата с Георги се опитвахме да минем по самия гръцки текст, отбелязвайки важните моменти, мъчните моменти, разбира се, дори от чисто текстуална гледна точка. Всъщност така се получи една много голяма дискусия. Не съм сигурен обаче дали тя завърши успешно, защото и самият семинар през януари 2016 г. приключи малко набързо. И всъщност новият превод се появи още февруари – март 2016 г. Ние имахме доста сериозни дискусии, включително преводачески намеси от страна на проф. Богданов, който допускаше това да се обсъждат някакви понятия, след което авторитетно обаче казваше „На мен обаче ми се струва, че правилният вариант е този, така че според мен така трябва да се преведе.“ Работата беше там, че той самият изпитваше огромни колебания за огромна част от значенията на съответните думи, или по-скоро за българските думи, които трябва да стоят срещу тези гръцки значения. Има още

Вашият коментар

Filed under Дискусионен клуб

Номинации за конкурс „13 века България“

„Литературен вестник“ и Национален дарителски фонд „13 века България“ Ви канят на връчването на Голямата награда на годишния конкурс-работилница за литературна критика „13 века България“.

Събитието ще се състои на 21 януари 2017 г. от 17. 30 часа в Нова конферентна зала на Софийския университет. Голямата награда ще бъде връчена от изпълнителния директор на НДФ „13 века България“ г-н Митко Тодоров.

1

Тричленно жури в състав Ани Бурова, Пламен Дойнов, Мария Калинова номинира за Голямата награда текстовете на следните участници:

  1. Кристиян Янев, „Трудният път към спомените и забравата“
  2. Борис Илиев, „Човешкото и нечовешкото в есетата на Георги Марков“
  3. Нели Кирилова, „Думи за „Сенки от думи“ на Иван Станков“
  4. Ренета Бакалова, Йоана Русева, „Творец, творба и изкуство в „Писма до един млад поет“ на Рилке“
  5. Майре Буюклиева, „Незабравеното минало“
  6. Валентин Славеев, „Наръчник за изправянията“
  7. Франческа Земярска, „Там – отсам смъртта и отвъд детството“
  8. Рая Райкова, „Власт и личност“
  9. Лилия Трифонова, „Откритата емоция“
  10. Амбер Иванова, „Критически прочити на Станиславовия чети-миней“

Вашият коментар

Filed under Конкурс

Непохитеният „Литературен вестник“ – или за реалността

Амелия Личева, Ани Бурова, Йордан Ефтимов, Камелия Спасова, Мария Калинова, Пламен Дойнов

бр. 25/2016

До авторите на писмото „Похитеният „Литературен вестник“ – или за наглостта“

Уважаеми автори на откритото писмо,

Отговаряме Ви въпреки неоправданите обиди, които сте изсипали по наш адрес в писмото си. Вярваме, че все още имаме сили за разговор върху съдбата на „Литературен вестник“, въпреки негативната кампания, която някои от Вас водят срещу сегашната редакция на вестника. Основание ни дава едно от последните изречения в писмото Ви, където казвате, че ЛВ е оцелял, защото „никой не си е представял, че е по-голям от него“. Така е. Ние не сме по-големи от ЛВ. И вие не сте.

Ние Ви дължим много и не сме го забравили. За някои от нас сте били учители, приятели, кумири. Не приемаме обаче менторския тон, с който зачерквате не просто нашите усилия, но и работата на авторите и преводачите в ЛВ през всичките тези години.

Да, Вие сте участвали в създаването на ЛВ, но за да съществува той, не е достатъчен простият акт на неговото създаване. Нужна е ежедневна грижа по неговото оцеляване. ЛВ е нива, която някой трябва да работи. В последните двайсетина години, с изключение на Едвин Сугарев, не сме ви виждали на тази нива.
В какво ни обвинявате?

1. Вие целенасочено и изкуствено противопоставяте днешния образ на „Литературен вестник“ („академичен“) на онзи, който е бил в началото на 90-те години на XX век („политически“). За нас е непонятно как вие, настоящи или бивши университетски преподаватели, квалифицирате ЛВ като „академичен“, прилепвайки негативно и осъдително отношение към тази характеристика. Според нас връзката с университета е от жизнено значение за ЛВ, който предимно на академията дължи своята автономност спрямо политиката и пазара. Факт е, че през годините тъкмо университети спасяваха ЛВ от изчезване, без да поставят каквито и да било условия в замяна на своята подкрепа.

2. Обвинявате ни, че „преточваме“ престижа на ЛВ в своя полза. Държим да се знае от всички, че в първите години от историята си (1991–1993 г.) „Литературен вестник“ е издание на в. „Демокрация“ и не е имал грижи за своето материално оцеляване, а редакторите са получавали справедливо възнаграждение за труда си. Днешната редколегия, която е обвинявана, че е „похитила“ вестника, го е мислила, страдала, правила и издавала от 1993 г. до днес, постоянно обновявайки се, но и работейки постоянно във финансова криза, без никакви възнаграждения за редакторите. И ако „похитители“ са хората, които „крадат“ от личното и свободното си време години наред, някои повече от десетилетие, за да не спре „Литературен вестник“, то със сигурност ние сме такива похитители. Ако това да посвещаваш безвъзмездно времето и енергията си за едно издание, което е непрекъснато на ръба да спре, е, както Вие казвате, „нравствен недоимък“, съгласни сме да бъдем обвинени в такъв.

3. За нас е неоспоримо мястото на Ани Илков в българската поезия, а също и в ЛВ (последната възторжена публикация за него е в бр. 9 от 2 март 2016). Той е учител на някои от нас и колега в Софийския университет – на други. Но когато става дума за текста му „Към защитниците на крепостта“, публикуван в брой 20/2016 г. на ЛВ, ние сме готови да се извиним за пореден път и на читателите, и на автора. Наясно сме, че той знае какво пише, но считаме, че гневът и омразата се шегуват дори с най-добрите поети и ги карат да изглеждат ожесточени и слаби в желанието си да наранят с думи. Както Ани Илков има право да изрази своята позиция, така и ние, редакторите, имаме право да изразим своята.

4. Обвинявате ни, че сме „бастисали“ Силвия Чолева. Тя не може да бъде уволнена, защото изобщо не е назначавана, както не е назначаван никой от нас. Твърденията, че тя е „отрязана“, „бастисана“ и пр., инсинуират върху лични мнения, изказани в служебна кореспонденция, но не отразяват решение на редакционната колегия. Питаме се обаче какво всъщност иска Силвия Чолева, след като отказва да работи със сегашните членове на редакцията и охотно разпространява обиди и клевети по техен адрес. През последните два месеца тя не участва в заседанията на редакционната колегия и на практика се самоизолира. Инсинуациите в публичното пространство, че е „отстранена“, ни приличат на опит за пренаписване на фактологията на собствения й избор да стои отвън.

След всичко казано и изписано ние все още пазим надеждата, че реалният разговор е възможен, ако наистина Ви е скъп „Литературен вестник“. Но с обиди и произволни квалификации това няма как да стане.

Действащи редактори на ЛВ:
Амелия Личева
Ани Бурова
Йордан Ефтимов
Камелия Спасова
Мария Калинова
Пламен Дойнов

1 коментар

Filed under Общи

Право на уточнение

Бойко Пенчев

бр. 25/2016

До авторите на писмото „Похитеният „Литературен вестник“ – или за наглостта“

През годините редактори на „Литературен вестник“ доброволно са го напускали поради следните причини:

1. Мързел

2. Умора

3. Захващане с други занимания, осмислящи живота и осигуряващи прехрана.

4. По малко от всичко изброено.

Напускането на ЛВ винаги е било личен житейски избор и като такъв не може да бъде основание за упражняването на морален терор върху ненапусналите.

Вашият коментар

Filed under Общи