Изход: мостът от китове

бр.8/2016

01

Илюстрация: А. Байтошев

 

ВБВ

 

Ако трябва отново да нахраним китовете

под нощния дъжд,

а те оплетени с планетарни въжета върху пясъка

да издигат шиите си към мъглявините, дали ще им

донесем отново разкъсани слонове?

Дали бивните или пълзящите провлачени костенурки

могат да останат върху скалите разкорубени и

разорани до следващия

ни лот, до следващия успешен шарнир?

Трябва ни време, трябва ни повече време – # –

но сега вече не разбирам добре заповедите радиото

прекъсва връвта може би нещо се задава в

стомаха отвътре тече…

 

В, Г.

…стъписвам се да записвам за

момент наблюдавам как отражението се

разлива на малки течни стъкла порцеланови

топчета всяко лицето ми гледа изкривено и се

търкаля разчупва на милиарди отвътре лица – # –

 

Пронизителният шум от сирените продължава,

а казват, че орбиталите били безмълвни.

Тук често има нещастни случаи и се привиква, но

този е все пак по-тежък:

цялата конструкция на магистралния кран се

сгромоляса върху четирите най-близки аквариума.

Пълзящите в отломъци китове увиват пипалата си

около нашите тела и се сгърчват. Никой не може

да ги спаси вече. Взимаме брадвите.

С тези огромни куки, забити навсякъде в тялото,

се катерим по хлъзгавата и дебела мас

сякаш искаме да стигнем

купола чрез механични космически

кораби и кранове;

вкопчени насекоми;

продълговати влечуги;

 

Някои пеят в скафандрите си от умора,

прегърбени от инструментите и времето,

а приглушените им стонове

се сливат с гърления прибой на океана, който

виси провесен

застрашително към нощта.

 

[…]

 

Един ден всичко това ще се излее

надолу

като гигантски водопад от

бозайници, медузи и водорасли.

И ще се удавим, ще се загубим едни за други

завинаги, опънали безкрайните човешки въжета

между всички възможни съзвездия

(и телата ни ще трептят

разтеглени до неузнаваемост).

Толкова тънки крайници и глави, така

фини телца и мигли –

едни безкрайни човешки паяжини.

А тези космически струни ще са като

световни реки, които се вливат по Млечния път в

пастта на планетата,

поглъщала бавно зверовете си.

И този човешки ефир ще просветва в очите на

животните

и те с почуда ще стоят със сковани погледи

към звездите и ще гледат, вторачват се и взират.

Докато не се вдървят – напълно – протегнати нагоре.

 

Оттогава всички животни имат

изтекли езерни очи,

множество удължени скули

и дълги шии към човека.

 

Ушите на безвъздушното пространство

Сирената спира за момент,

а конструкцията още се поклаща. Ушите

ми продължават пронизително да пищят,

махам скафандъра и започвам да ги

удрям бясно с ръце – още и още – докато не се

разкървавят и замлъкнат.

 

Отварям дневника си и записвам:

Анти-радиално. Не обичам да

слушам песните им, можем просто да

увиваме мъртвите

в найлони.

 

410. и част от 409.

Един прегърбен кит

се надига много бавно от

тинята на аквариума и от планетарното му

туловище

се стичат огромни, плътни

реки. Този левит е по-едър: сякаш изгрява черно,

гърбаво слънце, което поглъща членовете ни,

поглъща ги като удължени до хоризонта

течности.

Ние стоим мълчаливо и наблюдаваме това

отчаяно, титанично възправяне. „Дали силите

ще му стигнат“, чудя се и чистя

бавно стоманената тръба,

чистя бавно стоманата.

 

Вятърът спира за момент и

китоподобното туловище се олюлява вече като

тежък, черен слънчоглед.

А после нов, бесен порив

раздира остатъците от конструкцията и

премазва по пътя на желязото хиляди работници,

много от тях – удмурти.

Този път е неумолим:

пътуват осколки в очите в крайниците сирената

започва отново се олюляваме напосоки тела

които изчезват в бетона има гробище от

родословни под дърветата излаз – # –

 

А прегърбеният Левиатан загубва равновесие,

и въжето в главата се опъва,

тялото за миг се изкривява и изпъва,

тетива:

за да окаже съпротива на историята и дъждовете.

Но, разбира се, губи почва в своята мрежеста паст,

и въжето на главата се къса:

и ето, че се сгромолясва в злокобно отмъщение

– като тежък печат –

върху населението.

 

Децата веднага се втурват

да изчоплят мидите

от гърба и да изкоренят червените му

водорасли докато са живи.

Защото накрая всички ще бъдат обесени.

 

#Ӝ.

мед ветлоз, [нека ходи]

мед ужалоз, [нека работи]

медаз вералэ. [нека не говорят]

 

Все още ни е трудно да различаваме

доброто от злото, но

постепенно всеки придобива

повече органи за пипане, успява

да опитоми различни животни и се храни

все по-често през ануса си.

 

Дали има начин,

когато издълбаем следващата

пещера в планетата на животното,

в неговия стомах, да увесим останките си

край огъня?

Като часовници:

увиснали крайници и чугунени машини,

които ще броят времето: 353, 352, 351…

 

Отварям дневника и записвам: Трябват

ни още аквариуми, мостът поглъща

все по-бързо китовете.

 

Очите ни вече са снабдени с множество

черни дупки от дълги пирони и обширна плацента

за ехолокация. Толкова сме слепи с годините,

че вече децата ни се раждат

без никакви очи.

Никога не съм предполагал,

че еволюцията ще ни изостави

в тази дълбока тиня

(да се оправяме сами с китоловните си космически

кораби и тези скапани органични аквариуми).

Защо точно ние?

И този проклет мост, този

проклет Изход за човечеството.

За-как-во-ни-е?“, спомням си

това сграфито върху колоната.

 

За – що –

ни – е?

[нека не говорят]

медаз вералэ.

 

59.

Когато слънцето се изтече напълно

и океанът окончателно замръзне,

машинните инженери събират опулените

вкочанени животни от ледовете

и се разпръскват като метеори

към следващата орбита.

В началото се чудехме

как да напуснем нашата умираща звезда,

а сега не помним дори излитането. Вече

притежаваме само китовете и тази далечина.

 

Отварям дневник и записвам: Когато

говоря за теб,

имам предвид себе си. Толкова съм

уморен, толкова изхабен;

всичко май се провали

и този дъжд сякаш няма никога да спре.

Но ние още дори не знаем, че

душата е телесна; и ровим

безразборно и безразсъдно в пръстта си.

 

Прогноза Q33.J-0353: След още няколко столетия

този китоловен мост ще се завърши; той после

ще се подхранва напълно сам

като поглъща – и после механично преработва –

новородените аквариумни бозайници

в свои собствени конструкции и железни

упруги.

 

Напускане и забрава на Земята

„Заледените медузи на телесния оцъклен ужас

гледат втренчено и празно в изчезващото Слънце.

Но живото дори и мъртво пак приема всяка участ,

и забравя, щом не може миналото да повърне.

 

Така изгасват изотвътре планетарните огнища

и само метеори въртят се във студен безспир,

остават като памет на животинските пристанища,

по които крачим към мъртъв, вътрешен надир.

 

И в механичния зенит на животинското клане,

накрай остават растежите стомашни, мътен сок.

От крайници, пропаднали на гранитни колене,

основите строим на уродлив и хилядолетен мост.“

 

Ледокоп 3

Ледокопи, ледокопи, войнишките роботи

навлизат бавно в бегемота.

Сърцето на кита е колкото планета,

сърцето му е новата Земя,

в него ще се настаним,

докато туптящо не изстине.

„Ето бегемотът […] той яде трева като

вол, […] а жилите на бедрата са му

преплетени; краката му като инженерни

тръби; костите му са като бетонни пръти;

това е върхът на Божиите пътища:“ (Йов, 40)

планините му принасят храна, той

изпива моретата сутрин,

„Можеш ли […] с връв да го вържеш за езика?“

От тази връв ще направим орбита,

по тази орбита ще търкаляме сърцето му,

в това сърце ще построим подземни градове,

а в тези миньорски градове – Машина,

с тази Машина ще се преселим,

докато сърцето бавно самите не погълнем.

 

После с нови ледокопи – новите сърца:

изравяме на ануса топлите яйца.

И се местим

от едно сърце на друго –

върволица слепи бегемоти –

органичните планети на човешкия народ.

В сърцето е удобно:

то е меко, топло и работи,

дори самото е храна. Явно

нашата Земя е също някога била

сърце на древен кит.

 

А навън, по орбитата, се

разстила студ.

И органите на животните треперят.

Никой не дръзва да се смее

на гърчовете под дъжда.

Вместо туй хора чакат мълчаливо

в безкрайната редица, която се

простира надалеч, далеч отвъдно хоризонта.

Милиарди, мълчаливи, чакащи със векове,

чакаме живот, целия живот,

храним се на място, умираме, запознаваме,

любим се на място. Все

също място, все този мост.

 

И цял живот вървиш,

вървиш, врвиш, рррвиш,

виж, като вррръв се влачиш и пълзиш:

„И така Homo sapiens живее, винаги на път,

без никакво спокойствие, без памет и без плът:

само посока и движение в провлачените времена,

единственото ни спасение да бягаме към далечина,

която като всеки хоризонт е винаги отвъд, пред нас,

и която постепенно изтощава човешкия Атлас.“

 

Защото мен ме вече няма:

в аквариума влизам,

за да стана кит.

И моето сърце на бегемот – бъдеща планета.

 

Слънцето зад гърба ни (или „Построяването на последния и хилядолетен китоловен мост към Алфа Кентавър“)

Вече виждам напред

доста ясно тройната звезда и не различавам лесно

нашето минало на Слънцето.

Понякога някой рязко се обръща и

сочи назад обезумял, и вика, и трепери,

и бързо, нервно се тресе:

„Ето го! Ето…“

Ала то вероятно вече не съществува;

само някакъв остатъчен и слънчев образ-светлина.

Защото миналото е огледало,

което бавно ни напуска.

 

Отварям и записвам: Какво

нещо е далечината, явно винаги

съм я подценявал.

 

[…и дневникът на Кайтос се загуби.]

 

Я.

…той се е срутил и лежи върху кораловия си гръб,

в стомаха му плуват дебели лунни змиорки, а от

очите – обърнати навътре – се стичат родилните

води на сплътена майка.

(Тези вътрешни очи са най-богатият ни улов,

с тях можем да се храним месеци и

дори животните си да нахраним.)

 

Този последен подземен кит [κῆτος] се е

ровил многоглаво в недрата на множество

метеори и планети, хранил се е с тях,

а те са оставили своите дълбоки минерали,

полутечни руди и

скалите-остриета по цялото му тяло на къртица.

Той е полумъртвата история на

всичкото това човешко преселение:

двата бряга, така безкрайно разделени,

Земята и Кентавъра

срещат се сега в туловището на

всемира-елефант.

 

И ето как го описва поетът:

Хубавото устройство на телесните му части,

несъразмерни двойно сключени челюсти,

„яките му щитове – великолепие“.

„Кой може отвори вратата на лицето му? Зъбите

му наоколо – ужас“. Ужас, който

тича пред него както мъглявините на блатото

преди да се наситят с телеса.

„Месестите части на тялото му“ – сплъстена глина

с водорасляци – дори „не мърдат.“

Твърд печат вместо очи. (Йов, 41)

 

Последният κῆτος лежи върху гърба си

и гръбнакът постепенно се изкривява

от собствената тежест.

Хищ-ни-те-му-хи-ля-до-лет-ни-бив-ни и неговите

безброй малки, тънки ръчички

треперят

в конвулсии. Ноздрите му – изоставени

коралови рифове. Изпражненията му –

метеорни потоци край Денеб

(потоци, които прикриват срама на рода Κητώ).

(Ще го повторя: потоци, които прикриват греха

на рода Κητώ.)

А очите му – горгони.

А в очите му – горгони.

От миналото няма да избягаш, Κῆτος,

в очите ти ще го съзра.

 

Cetus охранява Κητώ

Някои астрономически разяснения

сега са нужни:

 

А. Двуутробно раждане

Омикрон Кит [ο-Ceti] – променлив и

нетраен, дълго-периодично пулсиращ

удвоен, раздвоен и двоен: червен гигант

с бяло джудже. Какво смешение

от кръв и урина. Тази звезда-близнак

е двудробното дишане на целия Cetus:

единият дроб поглъща другия, едната

уста яде в другата, едното ражда другото.

Тази звезда е древната двойна Мира на

погребалните мъртви изчадия,

които бащата на съзвездието Cetus поглъщал,

поглъщал, поглъщал ненаситно в захлас.

Призвездие до призвездие в плътски

екстаз.

 

Б. Метеори за прикриване на срама

– А защо са метеорните потоци покрай

Денеб Кайтос, защо са ни?

(β-Ceti е най-ярката рана,

по-кръвна, по-стара от сестра си α-Ceti)

 

– Те всъщност заграждат брачното ложе:

„мъртвата точка на първия кит“.

Заграждат наслада, порок, съдба и надежда,

крайници, органи, разказ и щит.

 

Ограждат, заграждат и крият

как с брат си Форкис

Кето мърсува.

„Вземи си децата, Кето, вземи си Медуза!“

 

00. Съвместни звезди и човешки паяжини

Последният кит бавно пълзи

и влачи своите млечни гърди,

влачи след себе си мъртвите братя.

Децата си гълта в стомашни обятия.

 

Отварят дневника си и записват:

Мостът е завършен,

започна преселението.

Искаме да конструираме накрая

механичен „слънчев калейдоскоп“,

стъклена слюнка от небето за

красив спомен на всички бозайници:

паметник за този Изход.

Но вече няма време за изкусност.

Няма време за наслада.

 

Сирената се чува за последен път и

настава предгробна тишина. Най-сетне

„вечното безмълвие на безкрайните простори

ме ужасява…“

 

После човечеството бавно и постепенно се стопява

в тройната звезда, без никакъв звук.

Мостът на китовете

от време на време се разклаща от огнените езици,

огъва се, понякога

дори се проваля,

хора пропадат изпепелени в скафандрите си,

а други продължават да се движат мълчаливо

напред към Кентавъра.

Звездата гори и ги поема, поглъща ги,

оглъща ни, глъща ги, лъщаги, ща ги-лъ,

щани-лъч, щи-жи-жжлъч…

 

[…]

 

Преселението на бозайниците

е към края си.

След него мостът ще остане да свързва

– Земята със звездата –

като колосален и

преобърнат паметник за

човешкото спасение и Изход.

 

Но дотогава трябва да нахраним китовете.

Вашият коментар

Filed under Първа страница

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s