Author Archives: dualis

Забравили сме да скучаем?

бр. 11/2020

Из една докторска дисертация. „Каква е задачата на висшето образование?“ Да направи от човека машина. „Кое е средството за това?“ Човекът да се учи, да скучае, да се отегчава. „Как се постига това?“
Ницше, „Залезът на боговете (Или как се философства с чук в ръка)“ 
Munch, Melankoli, 1892

Munch, Melankoli, 1892

Ситуацията около коронавирус (COVID-19) със своя световен мащаб идва да ни покаже, че сме забравили да скучаем. Извънредното положение ни кара да замръзнем в точката на нарастваща тревожност и безпомощност. Като потенциални носители на заразата и причина за разрастването на епидемията е добре да ограничим социалните си контакти и да преустановим обичайните си дейности, да преминем в модус „без допир“. Не подценявам опасността и необходимостта от превантивни мерки.

Вкъщи, презапасени с храна и паника, се изправяме пред въпроса какво да правим, като няма какво да правим. И тук стигаме до един капан – оставяме се на корона: гледаме телевизия, общуваме по фейсбук, говорим по телефона … все за коронавирус. Медиите ни заливат с инструкции да си мием ръцете и рядко с анализ на симптоматиката на болестта или конкретните стъпки, които да се предприемат от вече заразените. Така ние непрекъснато биваме потапяни в медийния поток „Корона“ и се заразяваме с тревога. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Фарук Шехич

ГРЕТА

Беше по времето, когато все още се страхувах от тъмнината по стълбището. Мракът извираше от самия център на земното кълбо, капилярно се разпространяваше се към повърхността и излизаше от земята точно там, където бяха стълбищата на сградите. Сградата ни беше стара, фасадата й бе тъмнозелена с люспички слюда, блестящи на слънцето или на светлината на уличните лампи. Тъмнината беше в заговор със стълбищата из целия ми тогава известен свят, състоящ се от няколко градски улици.

Уличните лампи пък бяха отделна история. На металния прът отгоре имаше три големи бели топки. Някой ги беше нарекъл три майчини сълзи и по-големите момчета правеха снежни топки, в чиято сърцевина слагаха камък, като по този начин разбиваха сълзите на улични лампи. Градът беше пълен с разбити бели топки, висящи от извитите метални държачи на уличните лампи. Рядко и трите майчини сълзи оцеляваха, но лампите светеха, особено когато снегът се натрупваше върху тях и предизвестяваше идването на Нова година, заедно с миризмата на експлодиращи фойерверки, аромата на сняг във въздуха и голямото вълнение пред настъпващия живот. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Собствена стая във виртуалното пространство

Разговор с Августина Тодорова-Пенева

бр. 5/2020

Франческа Земярска: Августина, твоят канал в Youtube “С книга в полунощ” стартира преди вече една година с Вирджиния Улф и нейното есе “Собствена стая”. Това твое видео е своеобразен жест към публиката ти – пред твоята библиотека ти говориш за книги, балансирайки между добрата литература, която представяш и достъпността, с която съумяваш да я обградиш. Как си взаимодействат собствената стая и това виртуално пространство?

Августина Тодорова-Пенева: От една страна си взаимодействат учудващо добре. Виртуалното пространство дава голяма свобода на изразяване. Толкова голяма, че понякога направо се излагаш, но и това е част от играта. Предимството все пак е, че можеш да вземеш под ръка книги, за които имаш какво да кажеш, да седнеш пред студено втренчения фотоапарат и с няколко дубъла да заснемеш видео, което евентуално ще се хареса и ще вдъхнови непознат да прочете нещо ново или пък нещо старо, което не познава. В световен мащаб така наречените буктюбъри, а в това число и производните им букстаграмъри, печелят зашеметяваща популярност (говорим за стотици хиляди последователи) и алгоритимът на успеха е прост – обикновен човек говори директно и разбраемо за книги, които харесва (или не харесва); от другата  страна на екрана зрителят се припознава с този обикновен и симпатичен четящ човек и негласно сключват читателска дружба. Тази споделеност, стъпила на купчина книги, е безценна. Статистиките сочат, че младите читатели се доверяват предимно на своите любими блогъри и влогъри и според техните препоръки попълват личните си библиотеки, формират читателски вкус. Идва въпросът обаче доколко тази така харесвана непринуденост и всепозволеност на виртуалното пространство влияе добре на литературата, на писателите, на издателите и на читателите. Широко отвореният прозорец на виртуалното пространство създава сериозно течение в собствената стая. Или просто казано – възможността всеки да обсъжда литературата когато и както пожелае е нож с две остриета. От една страна се създава атмосфера на споделеност и откритост, от друга – компетентността често остава на заден план, за да отстъпи място на емоционалната и често повърхностна преценка. Има още

Вашият коментар

Filed under Субектив

За минотаврите в нас

Един разговор с Георги Господинов за романа и филма по „Физика на тъгата“, за литературата и света

бр. 5/2020

Вие сте първият българин, носител на голямата европейска награда „Aнгелус“. Чрез нея отваряте ли вратите на света към българската литература?

Беше много вълнуващо, когато обявяваха наградата. Това се случи в един огромен театър във Вроцлав. И понеже не обявяват само името, обявяват и страната, прозвуча така:  „Георги Господинов – България!“. Радвам се най-вече заради романа. Това е една от наистина големите награди, които „Физиката“ получи. Беше вълнуващо, защото предишни носители са писатели, които наистина много ценя – Светлана Алексиевич (нобелистка), Миленко Йергович, Петер Естерхази, Юрий Андрухович… Водещият, който обяви наградата, се пошегува, че този, който я вземе, после получава Нобел както станало със Светлана Алексиевич. Но пък тази награда не я е вземала Олга Токарчук. Това беше денят, в който Олга пристигаше във Вроцлав, целият град беше под влияние на тази новина. И аз много се радвам, защото Полша е страна с невероятна литература в момента. И винаги е била. С поети и писатели, които са били част от съпротивата срещу статуквото през времето, много нобелови лауреати. Така че това е една от радостите, а другото е, че „Физика на тъгата“ вече си има собствен път. И сега, малко преди това интервю, е приключила премиерата на романа в Албания. А един прекрасен джаз музикант, Петър Славов, който свири в най-добрите клубове на Ню Йорк, направи едно парче и то беше представено на „Пловдив джаз фест“ – „В защита на Минотавъра“ се казва, и е по една от главите на романа. Също така една група джаз музиканти в Ню Орлиънс направиха цяла сюита по „Физика на тъгата“.

Как се роди идеята за филма по „Физика на тъгата“ ?

Както казах, „Физиката“ си има свой път, има няколко театрални представления в чужбина. И много се зарадвах, когато преди 8 години Теодор Ушев започна да прави филм по този роман. Разбира се, трябва да кажем, че филмът е прочитът на Тео Ушев, той е правил сценария върху книгата и аз много се вълнувах да чуя как Доналд Съдърланд и неговият син Росиф произнасят тази ключова фраза от романа „Аз сме“ и „Аз бяхме“. И изобщо как разказват едно българско детство през гласовете от книгата и през рисунките на Тео.

Най-хубавото, което се случи покрай този филм, е, че се срещнахме с Тео. И двамата сме родени през 68-а година в различни градове, в периферията на България. В някаква степен, както се шегувахме после, малко като двама минотаври, които изведнъж се срещат. Това е много особено усещане. Помня първото писмо, което Тео ми написа, когато прочете романа и когато не се познавахме. Написа как го е чел цяла вечер, на сутринта е имал филма в главата си. Това е повод  също да разкаже и своето детство, и своята история. Хубаво е и че той е взел от романа линията с капсулите на времето, в които човек пренася най-важните си неща, най-важните си спомени за нататък.

Докато се правеше „Физика на тъгата“, някак между другото Тео направи „Сляпата Вайша“. И двата филма са френско-канадски, но хубавото е, че зад тези филми стои българска история, българска книга, български режисьор, българска музика. Музиката на Котарашки. Казвам това, защото много би ми се искало и в България да е възможно да се направят тези филми, но това зависи не само от държавата, зависи и от нас. Ние сякаш не се обичаме достатъчно, не си вярваме достатъчно, че могат да се съберат български режисьор, съвременен български текст и да рискуваме. И от това да се получи нещо хубаво и световно. В този смисъл го мисля и като стимул към българските режисьори, към българските писатели. Не се срамувайте да работите заедно. Има още

1 коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Камелия Спасова: Моите 5 книги за 2019 г.

Джорджо Агамбен, Homo Sacer  II: Извънредно положение • Stasis, прев. Валентин Калинов, изд. „КХ – Критика и Хуманизъм“, София, 2019.

Срещата с  „Homo Sacer“ на Агамбен на български през далечната 2004 беше събитие в личната ми читателска биография – критическа точка, която преобърна и насочи професионалните ми избори, отвори пред мен възможността да мисля върху една теория на примера. Ето че през 2019 г. освен втората част на „История на сексуалността“ от Фуко, се появи и втората част на „Homo Sacer“. Въобще трябва да се признае на издателство „Критика и хуманизъм“ възможността да мисли в серии и да удържа високо ниво, да работи с мащаб при издаването на съвременна философия на български. Докато чет ях „Homo Sacer  II“ буквално се задъхвах от удоволствие – повече ми хареса втората глава Stasis и извеждането на генеалогията на гражданската война като политическа парадигма от античната трагедия до Хана Арент.

Никола Маринов, „Тигърът поиска, човекът обеща“, ред. Н. Радулова, изд. „Жанет 45“, Пловдив, 2019, защото в нея стихотворенията са коани, поставят въпроси, който продължават да те дълбаят и след като си затворил книгата. Поезията на Маринов отваря собствено времево измерение – не става ясно дали това е едно време много отпреди, когато тигърът може да поиска, а човекът може да обещае и така те да влязат в една споделеност отпреди предначертаването на позициите на хищник и жертва; или това е един момент напред, постапокалиптично време, когато личните травми и липси са довели до вселенска катастрофа (или обратното), след която трябва да намерим сили отново да бъдат чути гласа на бездната, гласа на мравката, гласа на тигъра, без да има привилегировани позиции. Смирена и парадоксална книга. Има още

Вашият коментар

Filed under Тъй рече редакторът

Мария Калинова: Моите 5 книги за 2019 г.

Емил Димитров, „Цариградски носталгии“, изд. „Симел“, София, 2019 – заради това, че те подканя да търсиш удоволствието от културата, че отваря смели хоризонти пред родното, дава му шанс „само ако събуди цариградското у себе си“, заради силното присъствие на свидетеля, не на туриста, заради възобновяването на Възраждането, за приемането му не като епоха, а като незавършен проект, заради високата литературност и способността да концептуализира проблеми, невидими досега за изследователския взор.

 

Лилия Трифонова, ​„Година с тринадесет прозореца“, изд. УИ „Епископ Константин Преславски“, Шумен, 2019 – защото има въображение, което те поднася през стелещи се мъгли, през облаци от прозореца от самолет, затова, че тринадесет прозореца са повече от дванадесет, защото това всъщност е очакване на чудо в края на годината, затова че чудото става реалност, тъгата отминава и е ден, ден първи.

 

 Денис Нуф, “Коридoри”, изд. “ Scribens”, София, 2019 – заради неговата тиха наблюдателност и знание как се посреща неизбежното, че те води по непознати пътища, преминава през праговете и прозорците на напуснати стаи, че предоставя на читателя си езикови територии и безкрайни коридори, в които думите отекват по-силно и стигат по-далеч.

Има още

Вашият коментар

Filed under Тъй рече редакторът

Покана

Национален дарителски фонд „13 века България“и „Литературен вестник“ Ви канят на връчването на Голямата награда на годишния конкурс-работилница за литературна критика „13 века България“.
Събитието ще се състои на 25 януари 2019 г. от 18.00 часа в Нова конферентна зала на Софийския университет.

Жури в състав доц. Пламен Дойнов, доц. Ани Бурова, гл. ас. Камелия Спасова номинира за Голямата награда следните участници:

  • Ива Манова, „Поезия в лилаво“
  • Марина Стефанова, „В огледалния свят на жената паяк“
  • Вяра Борисова, „Марс на Владимир Левчев“
  • Наталия Иванова, „Три поколения на един глас“
  • Магдалена Христова, „Живот в клишетата“
  • Ива Манова, „Роман за пълното отдаване“
  • Бистра Величкова, „Нищо не чувствам. Сигурно ставам по-силна“
  • Жанета Турлакова, „Простите неща са истинските неща“
  • Ванеса Андонова, „Еросът на насилието“
  • Николай Генов, „Под дъното и нагоре“

Голямата награда в конкурса ще бъде връчена от изпълнителния директор на НДФ „13 века България“ г-жа Слава Иванова.

2 коментара

Filed under Конкурс