Антония Велкова-Гайдаржиева: Критиката е длъжна да се бори с „вестникарстващата пошлост“

бр. 15/2020

Антония Велкова-Гайдаржиева е родена във Варна. Професор във Великотърновския университет. Историк на литературата и на литературната критика. Автор на критическия сборник „Критика и апологии“, на монографии за д-р Кръстьо Кръстев, Боян Пенев и Владимир Василев, за Васил Пундев, за Иван Мешеков, за списание „Художник“. За книгата си „Световете на литературата. Разговори със Светлозар Игов“ (2017) е отличена с награда за „Хуманитаристика“ на Портал „Култура“. Сред отличията й се открояват още „Дъбът на Пенчо“ (2008) и наградата за литературна критика „Иван Радославов и Иван Мешеков“ (2013). След разговора ни от януари (публикуван в бр. 9/2020 г. на ЛВ), проведохме втори разговор с нея – през март 2020 г.

 

Преди да започнем продължението на разговора ни от януари, нека те попитам какво правят литературата и нейната критика по време на карантина, при извънредно положение? Как се усещаш в тази непозната за мнозина ситуация?

Като творчески-рефлексивни дейности литературата и респективно критиката са самотни занимания. Ето защо настоящата извън-редна ситуация и провокира, и стимулира художествената и тълкувателски-оценъчната работа. Голямата литература на славянството, казваше Васил Пундев, е литературата на страданието. Добре знаем, че в хуманитаристиката е валидна максимата на старите гърци „познание чрез страдание“. Още от зараждането на хрониката историците превръщат болестта в задължителна стъпка на своя разказ. Кризисността, веобщата беда, изпитанието винаги са вълнували литературата. От Бокачо  и Даниел Дефо през Л. Стоянов , Йовков и Смирненски до Камю, Маркес и Сюзан Зонтаг литературата и критиката не само интерпретират подобни катаклизми и пренасят по образно-фигуративен,  наративен и рефлексивно-концептуален път паметта на човечеството за тях във времето, но и предлагат други, неподозирани гледни точки. Наскоро разговарях с моя приятелка и тя сподели прочетена статия за роман, който преди 40 години предсказва вирусната епидемия, тръгваща от Ухан. Не знам колко е вярно това, но знам, че литературното наследство на човечеството не само пророкува собствените му съдбини, но се явява и алтернатива на историческите изпитания. Извънредните обстоятелства няма как да не обърнат човека към „най-важните неща“, към екзистенциалните въпроси на битието. А литературата и критиката като човекознание ги задават във всички времена, сътворявайки алтернативните човешки светове и утвърждавайки надвременните ценности и идеали. Covid 19 ни постави в трудно поносима, непосилна  човешка ситуация, би казала Хана Аренд, но някак си създаде и друг ред, като че ли вглъби погледа, обърна го преди всичко към духовните явления, към битийните тайни. Сякаш целият този световен кошмар завръща времето на тихото общуване с книгите като опора, упование и мъдрост; с книгите, които тревожат и вдъхновяват, задавайки най-парещите въпроси за миналото, за сегашното и за утрешния ден. Време е за четене.

 

Предишният ни разговор приключи с размисли върху проблема за промените в профила на българския литературен критик през годините. Кои критици постоянно трябва да бъдат препрочитани днес, ако искаме да разбираме по-добре българската литература след 1878 г.? И защо?

Повечето от тях многократно споменах в предишния разговор… Ако реша да ги изброявам, със сигурност ще пропусна мнозина. А имаме, наистина имаме имена на критици, които блестят със своето безкомпромисно езиково и морално поведение, със своите глъбинни хуманитарни проницания. И все пак, наред с моите любими „спътници“ д-р К. Кръстев, Боян Пенев, Владимир Василев, Васил Пундев, Симеон Радев, Иван Мешеков, ще кажа и Божан Ангелов, Димо Кьорчев, Алберт Гечев, Георги Цанев, Тончо Жечев, Кръстьо Куюмджиев, Милена Цанева, Борис Делчев, Симеон Султанов, Минко Николов, Цветан Стоянов. Разбира се, не можем да отминем и другия тип, представителите на концептуално-академичната критика като Никола Георгиев, Радосвет Коларов, Боян Ничев, Искра Панова, които не се занимават активно с оперативно-критическа дейност. А защо не и по-камерни критици от „близкото недавно“ като Минко Бенчев, Здравко Недков? През последните години Марин Георгиев направи прекрасни юбилейни портретни броеве на „Литературен форум“ за Здр. Недков, Кр. Куюмджиев, Т. Жечев, Здр. Петров, Цв. Стоянов. Това са броеве, които показват, че критическото слово е в основата на градежа на националната културна памет. Когато се готвих за докторантския конкурс в Университета, бях впечатлена от изключително проницателната, „светла“ хуманистична критическа проза на Георги Константинов. Някой ден бих написала книга за този забележителен български литературен критик и историк. Но да не забравяме и писателите като критици – от Ботев, Вазов и Константин Величков през Гео Милев, Атанас Далчев и Константин Петканов  до Георги Марков, Марин Георгиев и Златомир Златанов, Пламен Антов и Йордан Ефтимов. Това е тема за голям докторат. Така че задължително е занимаващите се с критика и с история на критическата мисъл да препрочитат и периодиката от миналото, откъдето да набавят не само уникални критически сюжети, но и запомнящи се критически максими, профилиращи формули – незаменими уроци по критика.

Ще разкажа нещо лично. Още от школските си занимания с литература попаднах на много голямо име в родната ми Варна. Баща ми ме заведе в градския кръжок по литература в Математическата гимназия, ръководен от Димитър Ефендулов, състудент на Милена Цанева, с която бяха близки. Прекараните часове с учителя по български език и литература, но от ранга на университетски професор, бяха незаменима школа по „херменевтика на художествения текст“, по нравствено-философска и естетическа рефлексия. Именно Д. Ефендулов ме запозна лично с Михаил Неделчев още в студентските ми години, във Варна. Дори написахме заедно рецензия за книгата на Мишо „Етюди за Яворов“. В началото на докторантурата ми се запознах във Великотърновския университет със Св. Игов, който веднага започна да публикува мои текстове в „Език и литература“. А научен ръководител на докторската ми дисертация стана акад. Иван Радев. Една много висока point of vew. Така, от една страна, най-големите имена в съвременната ни литературна критика и наука се превърнаха в неизменна част от обкръжението ми, чисто учитело-ученическите, менторските отношения прераснаха в приятелски, и от друга страна, бяха корифеите на литературната ни критика от миналото Кр. Кръстев и Б. Пенев, Вл. Василев и В. Пундев. Някак отрано съм възпитана в духа на класическите естетико-художествени ценности. Маломерността, графоманията и манията, комплексарското самочувствие на посредствеността ме отблъскват. Развила съм непоносимост (или пък имунитет) към организираната и не дай Боже, институционализираната посредственост в литературните среди, сраснали се с общински дирекции, зам.-кметове, секретарски постове и пр. Но за съжаление, те формират литературния микроклимат на съответния град, „организират“ литературния живот.

 

С проф. Димитър Михайлов и доц. Владимир Донев

За да не се блъска непрекъснато във всекидневното бездарие, какви други хоризонти – отвъд литературата – би трябвало да следва един критик?

Ето какви. Когато работих над книжката си за сп. „Художник“, ме беше впечатлила компетентността на Симеон Радев в областта не само на литературата, но и на почти всички изкуства. Самият той в спора си с д-р Кръстев настоява, че критикът трябва да бъде най-живият, най-развитият, най-любопитният ум на своята епоха, че трябва да познава знаменитите произведения на всемирната литература и свръх тях съвкупността на разните изкуства. Но така е не само при Сим. Радев, но и при Б. Пенев и В. Пундев, невероятни цигулари, да не говорим за монографията на проф. Пенев, посветена на Бетховен. В по-ново време такъв критик – изтънчен познавач на класическата музика, меломан е Михаил Неделчев, при когото често пъти професионалната художествена рецепция и изобщо хуманитарна рефлексия се „удвоява“ – и от литературна, и от музикална гледна точка. Или, ако погледнем общата ни книга със Св. Игов, в нея присъстват удивителни прочити на творби от световното и от българското изобразително изкуство. Впечатляват коментарите върху редица картини шедьоври от Пикасо и Мане, Сезан и Джорджоне, Веласкес и Гоя, Модиляни и Дьолакроа, Румен Гашаров. Във всички тях изпъква „висшата рефлексия”, на която е способен майсторът интерпретатор. Защото независимо от коя сфера са явленията на Духа, хуманитаристът възприема културата като единен свят.

Лично за себе си съм дълбоко убедена, че между словото и музиката съществува неразтрогваема връзка. От детските години датира принадлежността ми към хоровото изпълнителско изкуство, с което не съм се разделяла до ден днешен. Литературата и музиката по особен начин съсъществуват в светоусещането, в начина ми на мислене, дори ако щеш в чисто литературоведските ми конструкции, асоциации, типологии, в ритъма на речта ми. Дори на категориално-понятийно равнище двата езика се преплитат и заедно изговарят феномените на духа. Между другото важна роля в това отношение изигра дългогодишното ми общуване с големия български композитор и диригент проф. Милко Коларов.

В крайна сметка необходимо е да препрочитаме онези критици, чиято проза ни среща с опитите на човешкото. Общата културна съвест не изключва конфликта на интерпретациите, даже напротив, предполага го, но тя е и гарант за съгласие по общите (универсалните) ценности. Критиката се вълнува от онова художествено визионерство, което отваря хоризонтите на истината, красотата, доброто, справедливостта. Като „илюзивна действителност”, литературата разиграва всеки път по различен начин онези изначални човешки ценности, които “ръжда не ги хваща и червей не ги яде”.

 

А има ли критици, на които не бива да обръщаме внимание – и вчера, и днес? Можеш да кажеш имена, но ми се струва по-важно да опишеш какви според теб са тези критици…

От Васил Пундев знам, че ревностният литературен критик, пазител на художествената автономия, е длъжен да води ежедневни битки по страниците на периодиката с „явлението Добриянов“ – „полуневежа, полусъвестен, полудуховит”. „Добриянов” е компетентен по всички посоки, не без помощта на институциите. Пундев е прав – критикът по необходимост трябва да се занимава и с подобни противоречия на добрия разум и вкус. Защото явления като Добриянов институционализират жалката некултурност и съмнителната съвест, превръщат я в нормалност. Българската култура трябва да се чисти от плевели като Добриянов, тъй като те са онези самозвани културни посредници, които вместо да улесняват прехода от „фасула” към „празничния кравай” на литературата, разхождат аудиторията единствено в топиката на профанната книжовна продукция. Отнесено към днешно време, става дума за посредствени културтрегери, медийни слуги, обслужващи властовите конюнктури или всякакви партийни групировки или снобско-лобистки формирования. С други думи, не не бива да четем (всъщност с омерзение трябва и тях да четем), а с всички сили е необходимо да демаскираме онези псевдокритици, които, поради собственото си интелектуално безсилие, допускат културните ценности да бъдат в наемническо положение спрямо икономическите и политическите изгоди. Б. Пенев би ги нарекъл акробати на морала и двоеточията…

От друга страна е страшното явление, познато от близкото минало, „поръчкови критици“, които, изкачвайки се по стълбицата на литературно-политическата власт, извършват поръчкови убийства в литературата, така наречените „литературни погроми”. Тяхното име е легион – от Вл. Топенчаров и Кр. Кюлявков през Ал. Спиридонов и Ив. Спасов до Хр. Стефанов и Б. Ценков. Но ти много по-добре от мен би могъл да назовеш поименно този дълъг и смъртоносен за литературата списък.

 

В случая е важен твоят списък… Коя е най-голямата тайна в миналото на българската литературна критика? Тайна, която може би професионалистите знаят, но избягват да говорят за нея?

Тайни колкото искаш – и от творческо-биографичен, и от интимно-съкровен, и от обществено-политически, и от цензурско-идеологически характер.

Една такава, придобила публичност тайна сред професионалните литературни среди, заплита имената на най-големите фигури в българското художествено и критическо изкуство. Знайно е, че  д-р К. Кръстев е този, който благославя Мешеков да води дневник за преживяното в окопите. До края на творческия път на „олевелия“ критик д-р К.  Кръстев си остава незаменим учител. Дълбокото почитание към фигурата на университетския професор Мешеков засвидетелства неведнъж. Но не само Иван Мешеков, но и съпругата му Гана е също сред любимите студент(к)и на Кръстев, най-любимата. Преди да се омъжи за Иван Мешеков, Гана споделя с бъдещия си съпруг любовната авантюра с университетския преподавател, като му предоставя и писмата на д-р Кръстев до нея. Въпросните писма, събрани в картонена кутия за обувки, опакована с ластик, старият критик Мешеков предава на Светлозар Игов, който, от своя страна, ги задържа за няколко дни. Винаги, когато ми разказва този епизод, Игов не скрива смайването си от инитимно-лирическата изповедност и живост на стила на иначе тежкия философ критик. Но не по-малко младият литературовед тогава е изумен от факта, че Мешеков му предоставя тези писма, съкровена част от архива на фамилията. Но като литературен изследовател Св. Игов никога не се е вторачвал в житейски подробности, в пикантерийни сюжети от животописите на авторите, с които се занимава, дори е принципно негативен спрямо ровенето в семейни архиви. И ето че Игов връща Кръстевата кореспонденция до любимата му Гана на нейния съпруг – Иван Мешеков.

Вече повече от десетилетие всички смело си разказваме и версията за самоубийството на д-р К. Кръстев. Всъщност първоизточникът е отново Игов, който е научил този съдбовен факт от Мешеков. Старият критик е твърдял, че Кръстев се самоубива с остатъка от отровата на съратника си от „Мисъл“ П. К. Яворов, като една от многото причини за този акт е било извънбрачното му любовно увлечение по Гана.

Като литературни историци и психо-биографи знаем ценността на подобни факти, зад които се крие съдбовността, онова, което бележи човека – неговото мислене, неговото творчество, както и профила му за поколенията.

Напоследък се занимавам с нароилите се сюжети около десетгодишната забрана на „История на българската литература“ от Светлозар Игов и ми е доста чудно защо след като вече повече от две десетилетия се инвестират усилия да се инвентаризира и обективно осмисли литературният живот от времето на НРБ, как така се замълчава около един от най-знаковите „случаи“, свързани с литературноисторическия труд на Игов и намесата на Л. Левчев за неговото „инкриминиране“. Както и да е, но ако тогавашната културно-политическа конюнктура цензурира труда, цяло съзвездие български интелектуалци заявяват моралната си подкрепа към един независим и отстояващ високата българска литература хуманитар. Тук само ще посоча афористичния автограф, с който Блага Димитрова надписва една от книгите си като подарък на уважавания от нея изследовател: „Ако щат да се запретнат всички добри феи, Литисторията няма пак да я огрее, щом не възхвалява всички корифеи!“.  Но за всичко това – друг път.

 

Какво ти дава преподаването в университета на Велико Търново? Как свързваш преподавателски с изследователски ангажименти?

Дава ми идентичност, професионално самочувствие и сигурност. Когато постъпих като докторант, а след това и като преподавател в университета, за мен това беше най-щастливото време. Наистина така си представях идеалната работна атмосфера – не само си разменяхме идеи, но заедно генерирахме такива, участвахме в общи проекти, някак си четяхме и пишехме заедно. Голяма роля в това отношение изигра дългогодишният ръководител на катедра „Българска литература“ акад. Иван Радев, неговата обединителна фигура. Плод на общите ни усилия под ръководството на Ив. Радев са библиотечните поредици „Малка ученическа библиотека”, „Литературни анализи V-ХI клас”, „Алманах IV-ХI клас”, „Класиците в училище”, „Върхове”, „Нова българска библиотека”, които интерпретативно обогатяват авторите и книгите на националната класическа библиотека. В изброените колективни проекти участват почти всички членове на катедра „Българска литература” – „млади” и „стари”, а не „млади” срещу „стари”, за да се направят толкова много неща, които трябва да бъдат направени. Един пример за университетската идея в ход.

Не мога да пропусна и факта, че през 1992 г. в Златарица – града на критиците Иван Мешеков и Иван Радославов, – по идея на акад. Иван Радев и катедра „Българска литература“ със съдействието на обществеността и управата на Златарица се учредява Националната награда за литературна критика на името на Иван Радославов и Иван Мешеков. Единствената национална висока награда за литературна критика.

Тъй като за мен приемствеността в литературата и изкуството е основен закон на Духа, може би съм единственият член на катедрата, писал за всички останали (с едно-две изключения) и ти много добре си забелязал това по повод книгата ми „Критика и апологии“. Нали мога да те цитирам?

 

Само ако е кратко.

Ето, кратко е: „И както понякога критиката има склонност да говори за „търновска вълна” в поезията през 70-те години, сега след книгата на Антония Велкова ми се струва, че не може да бъде премълчано наличието на търновска критическа общност, чиито проекти особено в литературната история променят картината на цялото българско литературознание… Съставителските и авторските книги на Димитър Михайлов, Виолета Русева, Елена Налбантова, Сава Василев, Иван Станков, Николай Димитров… създават множествените имена на тази общност”. Разбира се, вече повече от десетилетие не само активни членове на катедра „Българска литература“, но и утвърдени автори са Мая Ангелова, Илиана Димитрова, колегите от друга катедра, но също литературоведи българисти Р. Радев, Вл. Донев, както и нашите талантливи докторанти, равностойни на преподавателите си, Александър Христов, Нели Кирилова…

А иначе контактът със студентите е винаги оплодяващ. И по време на лекции, и по време на семинарните упражнения в диалога с младите хора се раждат идеи, разночетения на каноничните текстове. Тук само ще отбележа, че изучаването на литературната критика като университетска дисциплина – нейната история и практикуване, връзката между художествената практика и критическите утопии е марка на Великотърновския университет.

Притеснява ме обаче една задълбочаваща се тенденция – безсилието на младите хора да пишат, да създават, да сътворяват текстове с различни жанрови характеристики. И в този смисъл убедено се противопоставям на все по-агресивно налагащата се линия тестът да измести текста. Поне в часовете по литература сме длъжни да се съпротивляваме на тази „директива“.

 

Наистина смятам, че литературоведският екип от българисти във Велико Търново изглежда респектиращо. Къде виждаш най-голямата ви сила?

Всички имена, за които стана дума, са свободни интелектуалци, несъобразяващи се с времевите конюнктури, изследователи и ценители, които живеят живота на литературата, без каквито и да е комплекси за неравностойност спрямо софийските университетски центрове например, даже напротив. Може да се каже, че катедра „Българска литература“ е „център“ на съвременната литературноисторическа наука.

 

Как ти се вижда връзката между медийната и академичната публичност днес?

Несъмнено академичното, сериозното, сложното знание не се радва на медиен интерес.  Тезите, идеите, гласовете на учени и интелектуалци, както казах по-горе и на критиците, не са „конвертируеми“, обществото нехае за тях. Разбира се, има и изключения. Но тук искам да опиша един случай от месец ноември 2019 г., който не е прецедент, а недопустима, но ежедневна лоша практика , превърната от пошлата медийна среда в нормалност.

През ноември в разговор с колегата ми доц. Владимир Донев „разбрах“, че съм давала интервю пред в. „168 часа“ относно мястото на Николай Хайтов в учебниците по литература. Всъщност такова интервю нито съм давала, нито ми е хрумвало да се изказвам по очевидно нашумелия по това време в медиите във връзка със стогодишнината на Хайтов въпрос. Просто творчеството на Хайтов не е в изследователския ми периметър през последните години, а и нито съм медийно разпознаваема личност, нито държа да бъда такава. Един-единствен път съм писала за творба на писателя преди 20 години. И наистина интерпретацията ми на „Дервишово семе“, поместена в „Христоматия по литература за 8. клас. Критически прочит“, се прие много добре от учители по литература, някои от които по своя воля са набрали текста и са настоявали той да бъде публикуван в „Liternet“. С късна дата това ми беше съобщено от редкатора Георги Чобанов. Без да съм го очаквала, този текст се цитира многократно. Както и да е, това е единственият ми професионален опит върху Хайтов. Никога не съм се произнасяла относно мястото му в училище, още по-малко пък в негативен план.

На 13 ноември 2019 г. обаче лице с името Румяна Миланова публикува в „168 часа“ (доколкото съм чувала, популярен седмичник), трудно мога да кажа статия, по-скоро някакви наброски, колаж от реални и измислени цитати, реплики, проверени и непроверени факти. „Текстът“, естествено, е с предизвикателното заглавие: „Скандал! Искат да махнат Хайтов от учебниците“. Нямам никакво намерение да му правя анализ или да предавам съдържанието му, което всъщност е доста трудна задача. Ще цитирам обаче думите, които никога не съм изричала, но противозаконно са ми „вкарани“ в устата: „Децата никога не са разбирали този тежък и архаичен език. Освен това дори тематиката на „Дервишово семе“ е скандална. Всеки учител ще каже, че изпитва затруднения с някои пасажи като този: „Ще правиш, ще струваш, кръв да има утре сабахлем! Ако си – вика – станал мъж – карай мъжки! Ако не можеш – с нокти или с пръсти, но да има кръв, инак цялото село ще се смее!“. Това съдържание определено не е подходящо“, смята и професорката по българска филология Антония Велкова“. Няма и да коментирам по какво съм професор(ка) – по българска литература или по българска филология.

Реших да се свържа с редакцията и да сигнализирам за нелепия „текст“. Попаднах на Иван Бутовски, член на екипа, който любезно ми отговори, че ще предаде на колежката си, за да се свърже с мен и да изясним „недоразумението“. Въпросната жена ми се обади, призна, че е сгрешила, че е чула името ми на някаква конференция, посветена на Хайтов в НБУ, и след настояването ми в следващия брой да опровергае лъжата, която е произвела, тя обеща да го стори. Впоследствие проведох още няколко разговора – и с Иван Бутовски, и с лъжежурналистката. Уви, опровержение още не се е появило. Но понеже сега с теб говорим за литературната критика, но и за литературната и културната журналистика, време е да поведем безкомпромисна битка с подобни явления в актуалната публичност, ако е нужно, и по съдебен път. Въпреки приетата по презумпция неагресивност, смиреност, деликатност на интелектуалеца, стигналата до крайности замърсена социокултурна среда и вопиюща посредственост изискват съпротива.

Но нека завърша с няколко цитата от моя текст, писан в началото на века, със заглавието „За ритуалните смисли на човешкото битие“, който „авторката“ на скалъпения журналистически материал не е прочела, разбира се:

„Завинаги остават в паметта на детето-мъж дядовите повелителни слова, които са със стойността на жречески закон: „Ще правиш, ще струваш, кръв да има утре на сабахлем. Ако си – вика – станал мъж – карай мъжки! Ако не можеш – с нокти или с пръсти, но да има кръв, инак цялото село ще се смее! – бутна ме в одаята и заключи.“ В случая одаята е топосът на проверката, на изпитанието за мъжествеността на Рамадан. Одаята е ритуалното място, в което ще се извършва промяната, в което ритуално момчето ще „съблече“ детската си същност и ще се впише в нов социален ред. За религиозните хора в съдбовни мигове от живота и най-незначителното и невзрачно кътче може да бъде наситено със свещени енергии. И тук къщната одая е префункционализирана – тя е тайнственият посвещенски олтар в сватбената церемония. Защото: „Всеки брак – пише М. Елиаде – съдържа в себе си напрежение и опасност, предполага криза. Затова се извършва чрез ритуал на преминаване.“

„След смъртта на стария Дервиш осветената любов между Рамадан и Силвина възкръсва с нова сила. Но тя не е рожба на страстта и нагона. След житейските изпитания и ритуални проверки двамата смирено се търсят един друг – търсят лицата и очите си: „Дупка си пробих в плевнята и започнах да я гледам“.  Дупката в плевнята е ритуалният отвор, който дава възможност на Рамадан да преминава от света на не-любовта към света на любовта, от житейските тегоби към душевната радост, от мъката към смирението. Отворът е символичният преход от една екзистенциална ситуация в друга.“

„В „Дервишово семе“ темата за съхранението и продължението на рода е само един от проблемите. В повествованието се противопоставят гледните точки на света, натоварен с ритуални стойности, и света, изпразнен от такива.“

Това е цитатът. Нека всеки прецени за каква журналистическа етика става дума. Критиката е длъжна, наистина е длъжна да се бори с „вестникарстващата пошлост“, с „жалката некултурност“ , със „съмнителната съвест“. Така както завещават д-р Кръстев и Боян Пенев, Владимир Василев и Васил Пундев.

 

Разговора води ПЛАМЕН ДОЙНОВ

 

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s