„Синята Брада – брак без приказка“
Проект на ПАНИК БУТОН ТЕАТЪР
Режисьор Василена Радева, художник Теодора Лазарова, фотограф Жоро Аранжоро, музика Владимир Бочев, участват Елена Димитрова, Ивелина Колева, Мила Люцканова и Богдарана Котарева.
Театрална работилница „Сфумато”, Зала Underground
на ПАНИК БУТОН ТЕАТЪР, режисьор Василена Радева
„Синята Брада – брак без приказка“ e един различен, смел, разтърсващ спектакъл – изследване на домашното насилие над жени. На сцената са свръхдози талант, всеотдайност и изключителна физическа игра, която поражда дълбоко и трайно емоционално преживяване за публиката. Тази постановка не се изгражда върху писан драматургичен текст, а върху живия проблем, поставен, директно на сцената. Но въпреки че темата е за насилието, то не присъства, и въпреки че темата е тежка, пиесата не е. Тя изгражда гледната точка на жертвата, в нея няма агресия, но там са последствията ѝ, преживяването не е потискащо, а пробуждащо за нова чувствителност, за ново съзнание.
Далеч от самоцелна авангардна ексцесия, все още приемана като модерна от някои представители на българския театър, и още по-далеч от скучно нравоучение, тази постановка на режисьорката Василена Радева е пореден за нея успешен опит с т.нар. „авторски колаборативен театър“ (devised theatre). Това е пиеса-разговор, която след своя край продължава като дискусия между актьори и публика, а преди началото ѝ стоят изследователските усилия на екипа – множество срещи и интервюта с жени жертви на домашно насилие, съвместна работа с кризисния център в тяхна помощ и фондация „Анимус“, разговори с психолози и професионални изследователи. Но освен изследвания на чуждия ад този театър включва и преработени лични преживени кошмари на самите актриси. Богдана Котарева, Елена Димитрова, Ивелина Колева и Мила Люцканова създават от парчетата изповядана болка и човешка обич към ближната един сложен синтез на безизходицата и страха. „Много залагам на актьора като свят, сам по себе си той или тя има потенция за автор“ – казва Василена Радева. „Целта ни е развиване на съзнание. Всяка от четирите актриси е много различна и като добавим и моя автентичен свят, става изключително интересно, но разбира се, и рисково.“ Рискът, който поемат тези смели жени постига целта си и заслужава похвали, защото техният 60-минутен низ от етюди може би прави повече за жертвите на домашно насилие от много обществени институция и граждански кампании. Как всъщност става това?
Пиесата е двуделна, като всяка част преминава в своеобразна рефлексия. В началото накратко е припомнена приказката за Синята Брада – богат, но страшен благородник, който си търсел жена, но всичките му предишни съпруги били изчезнали и никоя не смеела да го последва. Никоя освен една. Какво ли си е казала: „не е чак толкова страшен“, „ще имам всичките му богатства и охолен живот“, „ще го науча да обича“? Завел я той в двореца си и ѝ дал всичко, „…но ето тук това ключе за малката врата на килера в мазето, пази го, казал ѝ, но никога не я отваряй, защото тогава ще срещнеш моя гняв“.
И като дете, което прекъсва четящия си родител, изскача въпросът:
не е ли това някаква провокация – как ѝ дава ключа, а ѝ забранява да отключи вратата. И в райската градина така – всички плодове имаш, ама този не го бери. Как така все жената е наказана за това, че е любопитна, а мъжкото любопитство е откривателско, творческо? Дали пък Синята Брада вместо външен хищник не е вътрешен враг, вкоренен в психиката на самите жени; сами ли са си виновни? Защо в поучителните приказки принцесите все чакат някой да ги освободи; в религиозни митове жената е все зависима; какво ни причиняват архетипните клишета, които търкаляме в езика си, по частни маси, в обществени медии, и така от пещерните си версии насам?
Връщаме се към приказката, където девойката отключва килера и вижда труповете на убитите съпруги преди нея, а Синята Брада разбира, че заповедта му е нарушена и пита заплашително: „Защо по ключа има кръв?“. Под ударите на този въпрос слизаме заедно с нея в подземното пространство на театър „Сфумато“, за да я придружим към гибелната развръзка.
Долу в тъмното мазе започва своеобразното второ действие – бавното умиране на „принцесата“ и скулптурирането на образа на страха, подчинението и болката. Започва вникването в отговора на „Защо не си тръгнеш?“, на който не може да се отговори с думи, думите постепенно отпадат, говорят телата в докрай експресивна серия от физически форми, същинската актьорска игра без грам драматизация, но с непосредствен драматизъм, в който страхът от тишината добива плът и кръв. Диалогът отстъпва на музиката – ударни разбира се, в дълбочината на сцената импровизира барабанистът Владимир Бочев – единственият мъж в екипа. В този театър за насилието насилникът отсъства. На фокус е жертвата – под златното було на обещанията, под натрапчивите въпроси след това.
Символите на подчинението преливат един в друг, но и тук не виждаме клиширани форми на несвобода, а обикновени неща и ситуации, които придобиват ново значение. Комплименти за художничката Теодора Лазарова. Как един пуловер се превърна от бунтарска качулка в стил „Пуси Райът“ в търсено убежище, черупка, утроба, в опит за връщане към началото, за прераждане сама от себе си, за лично пространство в дреха под коленете. Как малката черна рокля с диамантени презрамки я намери отново като зла сила, като отказан дом и наложена друга роля. Как очакването на семейната вечеря, подреждането на масата и полирането на приборите отразява страха от повторното изнасилване, от отнетото чувство за самоценност, упрекът, че не си достатъчна и старанието да го избегнеш, като отговориш на чуждите очаквания, но нищо не може да се направи. Серия преобличания препращат и към комерсиализирането и сексуализирането на жената въобще. Може ли тя да промени отреденото си място в представите на обществото, може ли да избяга? Тези ярки образи и въпроси съзнателно изграждат все пак точната и поносима емоционална динамика на постановката. Преминаването е от разтърсваща тъга, към нервен смях; плач и песен на четири гласа се сплитат в дисонанс на отчаяние, но един от тях успя да стъпи върху верен тон и да влее спокойствие във вените. Надежда? Крачка?
В приказката финалът е оптимистичен – младата девойка е освободена от своите братя, които убиват Синята Брада. Но постановката не свършва така. Тя излиза от себе си, за да се превърне в разговор с публиката, тя продължава така, както е започнала, с въпроси и отговори, което прави всяко представление наистина уникално. И вероятно има нужда да се види от повече мъже, и вероятно насилникът също е бил жертва. Как възпитаваме синовете си, дъщерите си, съпрузите си, себе си? Капитализмът ли е виновен? Не, тази тема не може да бъде оставена на левите либерали просто защото „държавата е виновна“ не е отговор. А невинна ли е държавата? Отвореният край поема в различни посоки. Някои са дошли по двойки, други сами, никой не прилича на насилник. Вървим след това и дълго говорим. Срещаме се с две приятелки, които умишлено не поканих, защото знам ли какво точно ще гледаме и дали ще им хареса. Опитваме да разкажем преживяното. И двете съжаляват за пропуснатото.
ВЕРА АСЕНОВА
Литературен Вестник 
Силна и вълнуваща статия.