Иван Радев – продължаващият да странства

Милена Кирова

бр. 06/2021

Иван Радев

Когато получих вестта за смъртта на Иван Радев, първото нещо, което изплува в паметта ми, беше един образ. Виждала съм го много пъти, а и самият Радев се гордееше с него. Всъщност всеки, който си има ех libris, го избира така, че да изразява най-важното в духовното му присъствие. Емблемата, която Иван Радев беше приел, представлява един (очевидно възрожденски според дрехите, в които е облечен) човек, обилно обрасъл с брада и мустаци, сякаш отдавна не си е бил у дома, с типичната тояга на странника в лявата си ръка и с дисаги през рамо; той крачи по път, водещ из неравна и неутъпкана местност. Цялостното символично внушение изгражда представата за типичния възрожденец, просветител и будител на колективното съзнание; за човека, който всъщност не скита, а неотклонно следва някаква цел.

Дисагите, които носи странникът-Радев, изглеждат тежки, можем да си представим, че са пълни с книги – с много книги, които той разнася от място на място, от град в град… И няма нужда да бъдат чужди, защото самият Радев написа много книги. Библиографията, издадена по случай неговата седемдесетгодишнина, показа впечатляващата цифра петдесет и пет; за още седем години тя трябва да приближава вече шейсет и пет. Наистина между тях има и втори, дори трети издания, но те винаги са претърпели редакция и са получили значителни допълнения. И тъй като самият автор веднъж е казал, че „библиографската справка за заниманията с литература е своеобразно свидетелство за характера и за същността на човека, специфичен коректив и аналог с неговата съдба“, можем да тръгнем по пътеката на сухите факти, за да стигнем до разума и емоционалните нагласи на човека, който се крие зад тях.

Дълбокото чувство за призвание да бъдеш строител на колективната памет Иван Радев придобива към края на 70-те години и първият обект на сериозно изследване, който избира, представлява открита заявка в публичното пространство. Ако самият Боян Пенев беше в положението на Иван Радев половин столетие след своята смърт, навярно би направил подобен избор – типичния боянпеневски избор, с който един млад литератор изпъква сред своето поколение, като прицелва съчинението си в голям, публично предизвикателен и вътрешно противоречив обект. Едва след опита, натрупан в работата върху Боян Пенев, Иван Радев открива истинската си цел: възрожденското време с неговите светли и тъмни пространства, с известното и неизвестното, с големите фигури и с малките апостоли на българското съзнание, с класическите, но и с „погребаните“ книги на XIX век.

Първата книга на възрожденска тематика („Българска възрожденска литература“) излиза през 1980 г., когато авторът е близо четиридесетгодишен, и очевидно е резултат от неговата преподавателска практика. И макар че е доста смесена – като „критическа китка“, тя всъщност е важна с функцията на крайъгълен камък, поставен на мястото, върху което започва да се издига внушителна сграда. Точно това усещане – за строителство, за градивна мисия – се развива и се усилва с годините в работата на Иван Радев. Нещо в неговите усилия наистина ни напомня за труда на човек, който вдига къща. Жестовете понякога са едри, стратегически обмислени, отдалече планирани и дълго съзрявали; те маркират и обхващат границите на целия строеж: книги като „Нравственият патос на ранновъзрожденската ни литература“ (1987), „История на българската литература през Възраждането“ (1997, 2002), „Българската литература на XIX век – от анонимност към авторство“ (2002). В други случаи, без да са с подобен размах, те добавят камък в строежа на някой ъгъл, изпълват елементите на цялото, отварят неочакван прозорец към неизвестното в историята на личности, манастири, села… Понякога изглеждат случайни, неразбираемо второстепенни в тематично отношение, като необоснован разход на интелектуална енергия. В действителност обаче тяхното място е там, вътре в строежа на сградата, където всяко „голямо“ действие подсказва и изисква множество „малки“, свързани с употребата на вече натрупания материал.

За пет десетилетия, след излизането на първата „възрожденска“ статия в списание „Родна реч“, Иван Радев е публикувал над четиридесет книги и шейсетина статии за този период от българската история. Това представлява две трети от цялата му изследователска продукция. Бихме могли да кажем, че историята на Българското възраждане (в няколко различни посоки – литературоведска, по-общо културна, документална) е тематичният фокус на мисията, с която се е заел. Сред личностите, които попадат в изследователското пространство на този избор, на първо място стои Стефан Стамболов. Документално-публицистичната книга „Столица на оцелелите“ (1984) поставя основите, но не изчерпва интереса към този сложен, противоречив и неравномерен във всяко отношение човек. Иван Радев ще се връща към него – до заключителния и някак ревниво присвояващ си вече усвоения Стамболов назоваващ жест в заглавието на последната книга, „Моят Стамболов“, излязла в многозначителната 1999 година, финална за един дълъг и труден век. Дали няма елемент на идентификация между автора на изследването и неговия обект? Идентификация, разбира се, не с амбициозния и противоречив политик Стамболов, не с апостола от Априлското въстание, а с човешката участ на един българин, излязъл от тъмната селска действителност, изминал дълъг път на изпитания и превратности, самоизградил се в духовно отношение, самопоставил си мисията на строител, който моделира историческата памет на своя народ.

От съвсем друг порядък е изследователският подход към Паисий Хилендарски, Софроний Врачански, Неофит Бозвели, Любен Каравелов, Христо Ботев, Никола Козлев, Викентий Зографски, Бачо Киро, Никола Икономов. Ако има нещо, което обединява тези личности от различни места и десетилетия, това е техният силен, неуморен дух и склонността им да изминават житейския си път с много превратности, със завои и резки промени; това са хора, които приключенията сполитат – дори тогава, когато те самите предпочитат тихия и уседнал живот. Сред тях намира място и една жена – Венета Ботева; впрочем Иван Радев винаги е бил готов да отдава дължимото уважение на женския пол, стига само той да следва рецептите на онзи тип мъжко поведение, което самият Радев разбира и уважава. Всички възрожденци, които изброих, са представени и увековечени в отделни книги; тук няма да доловим емоционалните обертонове на идентификацията автор-герой, но във всички случаи изследователят се стреми да покаже две главни неща: силния дух на възрожденската личност и нейната воля за принос към просвещението/освобождението на своя народ. Така тя се оказва имплицирана като коректив на съвременниците, на днешните хора, които за пореден път са се оказали с „ниски чела и дълбоки джобове“.

Вторият по големина дял сред изследователските трудове на Иван Радев е свързан с литературата между Втората световна война и 1989 година, т.е. с литературата от периода на държавния комунизъм. В тази област попадат осем книги и близо шестдесет статии. Интересът към критиката върху съвременни автори е заявен още в началото на 80-те години, главно в отделни рецензии и полемични статии, които съставят раздела „съвременници“ от книгата „Предходници и съвременници“ (1984). В следващата критическа книга на Радев („Критическа вечерня“, 1990) вече изпъкват авторите, към които той ще остане пристрáстен в продължение на десетилетия и които изграждат гръбнака на заниманията му с литературата от времето до 1989 г.: Йордан Вълчев, Генчо Стоев, Васил Попов, Антон Дончев. Впечатляващо е умението на Иван Радев да удържа и превърта в главата си някой автор, някой критически сюжет в продължение на десетилетия. Сякаш тук нищо не се губи, а само нараства/обраства с нови знания и документални свидетелства; авторът остава смазващо верен на избора, който някога е направил. В такъв тип поведение има и нещо уютно, успокояващо, стига само да се окажеш откъм страната на печелившите фигури.

Тенденцията, за която говоря, избухва във фойерверк от големи, значими книги в началото на новия век. За едно десетилетие Иван Радев публикува три монографии със среден обем около петстотин страници плюс един критически сборник и една документална книга, всичко това като допълнение към петнадесетте възрожденски книги, които излизат в същия период 2001–2011 г. Бих искала да обърна внимание върху две от тях, които представят според мен най-добре специфичното в критическото мислене на проф. Радев. Първата е „Критикът и керванът на литературата“ (2008). Метафората в заглавието: литературата си върви, критикът си лае… – може да изглежда песимистична и някак себеотричаща, но именно заради това изразява зрелостта в отношението на автора към собствените му усилия да въздейства върху националния културен процес. Всички ние, които пишем критика, донякъде напомняме на това символично куче. И в същото време всички ние, Иван Радев включително, знаем, че кучето е част от способността на кервана да се движи напред. В този „лай“ има зов за разбуждане на естетическите потребности, за въздействие върху кервана, който в своята масовост и неизбежна стълпеност се старае да прекоси националното пространство по най-лесния и удобен път. Когато заглъхне лаят на кучетата, ще започне да изчезва и самата потребност от значима култура; керванът и кучето са възможни само едновременно, макар че отношенията им рядко попадат във взаимно изгодна хармония.

Последният, третият дял от литературоведското дело на Иван Радев е свързан с литературата от Освобождението до Втората световна война. Това е периодът, с който той започна и с който завърши в последните години на своя живот. Сред авторските книги от този дял искам да отделя две, създадени тъкмо през последното десетилетие. Първата е „Българският писател и войните 1912-1918“. Първият том се появява през 2013 г. и съдържа изцяло авторски текст. Чрез проучване на голям корпус документални свидетелства е проследена фронтовата съдба на многобройна група български писатели и поети, както и гражданското поведение на по-възрастното поколение критици, които „се бият“ в тила. Книгата вплита документите в цялостен и обобщен разказ за съдбата на своите герои; един разказ води към друг, той – към трети… Понякога се потвърждават, друг път се опровергават вече наложени популярни мнения. Постепенно фигурите и фрагментите от техния живот оформят цялостната картина на една епоха, на едно общество с неговите нрави, на една национална интелигенция, която и прилича, и не прилича на нас. Усилието, което прави Иван Радев, е да ни върне към нея – може би там ще намерим нещо, което сме изгубили и без което не успяваме да се усетим цялостни, защото ни липсва чувството за сплотеност в името на някаква кауза и оттам – за колективна значимост. От самия Радев съм чувала, че е подготвил още два тома с архивни материали по същата тема. Не съм ги виждала и не мога да ги намеря никъде, надявам се, че очакват публикация в някое издателство. Ако бъде завършен, този „военен“ проект ще се превърне в един от най-полезните и трайни негови приноси към историята на българската култура.

Втората книга, която искам да отбележа, е „Димчо Дебелянов. Контекст и присъствие в българската литература“. Тя е чудесен пример за начина, по който нейният автор разбира основната задача на литературния историк: да представя литературния текст в неговата неразделна връзка със социалната обстановка и житейските обстоятелства, сред които е бил създаден. Не, от Иван Радев никога нямаше да излезе „формалист“. Би трябвало да очакваме и книгата с неизвестен досега архивен материал за Йовков, която е била подготвена и депозирана в издателство преди смъртта на нейния автор.

Накрая бих искала да се върна отново към екслибриса на „пътуващия човек“. Подобно на него Иван Радев продължава да странства, този път в паметта на българските литературни изследователи и на онези читатели, които все още се интересуват от историята на нашата литература. Макар че кой знае, може би сега е подгънал крак и оттам, отдалече, пише своята следваща книга, защото си тръгна с незавършени планове и задачи, които можеха да осмислят още един живот.