Иван Радев – продължаващият да странства

Милена Кирова

бр. 06/2021

Иван Радев

Когато получих вестта за смъртта на Иван Радев, първото нещо, което изплува в паметта ми, беше един образ. Виждала съм го много пъти, а и самият Радев се гордееше с него. Всъщност всеки, който си има ех libris, го избира така, че да изразява най-важното в духовното му присъствие. Емблемата, която Иван Радев беше приел, представлява един (очевидно възрожденски според дрехите, в които е облечен) човек, обилно обрасъл с брада и мустаци, сякаш отдавна не си е бил у дома, с типичната тояга на странника в лявата си ръка и с дисаги през рамо; той крачи по път, водещ из неравна и неутъпкана местност. Цялостното символично внушение изгражда представата за типичния възрожденец, просветител и будител на колективното съзнание; за човека, който всъщност не скита, а неотклонно следва някаква цел.

Дисагите, които носи странникът-Радев, изглеждат тежки, можем да си представим, че са пълни с книги – с много книги, които той разнася от място на място, от град в град… И няма нужда да бъдат чужди, защото самият Радев написа много книги.

Последният автограф, последното писмо

Димитър Михайлов

бр. 06/2021

През септември 2016 г. Иван Радев ми подари книгата си „Низвергнатият Владимир Василев”, само няколко дни след излизането й. На титулната страница е написал: „На Румяна и Димитър Михайлови – с пожелание да продължат своя път все така до литературата, на страната на литературата! Септ. 016, В. Т. Ив. Радев”. Оказа се, че това е последният негов автограф върху подарена ми от него книга. Веднага я прочетох, канех се да напиша рецензия за нея, но други неотложни задачи тогава ме възпрепятстваха. Сега дойде този момент, макар и късно. Закъсняла рецензия с късна дата и с траурен отпечатък.

Част от Катедра „Българска литература“ на излет

„Низвергнатият Владимир Василев. Страници от него и за него” (2016) е една от най-съкровените книги на Иван Радев. В нея авторът изстрадва нерадостната съдба на редактора на сп. „Златорог” след 9 септември 1944 г., съпреживява неговите горчиви последни 20 години, следва стъпка по стъпка на базата на документи жестовете му и неистовото му желание да се включи в литературния процес.

Изкуство на незабравата

Между Петър Горянски и Иван Радев

Пламен Дойнов

бр. 06/2021

Петър Горянски, 1934

Няма спор. Между двамата няма нищо общо. Но и не съвсем.

Петър Горянски (1911–1990) е поет, публицист и журналист, едно от младите имена през 30-те години на ХХ век. През ноември 1944 г. го изключват от Съюза на писателите заради „фашистка дейност“. Става литературен редактор във вестника на опозиционните социалдемократи „Свободен народ“ (1945/1947), където публикува басни и статии. През 1948 г. е изселен от София, после – частично реабилитиран през 60-те години. На 5 януари се навършиха 110 години от рождението му.

Иван Радев

Иван Радев (1943–2020) е от друго време и пространство – литературен историк, университетски професор, академик, автор на близо 70 авторски (!) книги в областта на литературната и културната история, на критиката и методиката по литература, а за съставителско-редакторските му трудове, за студиите и статиите – да не говорим. Отиде си на 18 декември миналата година. Сега, на 23 февруари, щеше да навърши 78 години.

Вярно е, че близостта между двамата на страниците на „Литературен вестник“ е плод на календарно съвпадение в зимните месеци. Но пък това е повод да означим това съвпадение. И ще предположа, че ако беше възрожденско име или поне литератор от Разградския или Търновския край, Горянски вероятно би станал един от възможните „обекти за изследване“ на академика. И това би бил съвсем резонен изследователски избор.