„Обвивки живот“ на Симона Попеску – впускане в детството без мадленка

Антония Апостолова

бр.3/2021

Отдавна ми се искаше да прочета книга, която разнищва тъканта на детството, за да ни покаже и неговата втъкана противоречивост, тъмното му лице, двусмислието му. „Обвивки живот“ (изд. „Гутенберг“, 2020, превод: Лора Ненковска) прави тъкмо това – впуска се в него не като в територия на безусловна невинност, а напротив – като в котел, в който врят и всички онези мисли, чувства и състояния, които, идеализирайки го, романтично се опитваме да отнемем на детството: агресията, насилието, гадостта, подлостта, перверзността, лъжата, ревността, садизма, мазохизма, съзнанието за греховност, разсъжденията за Бог, Дявола и смъртта.
С пищно бароково въображение, с чувствен и педантичен език Симона Попеску твори в една съществуваща румънска традиция – тази на т.нар. „инфантилна“ литература, в която романи са оставили и редица други известни местни писатели. Детството изобщо е територия, в която авторите много често се впускат, обикновено в търсене на корените на своята идентичност. Това пътуване в миналото Попеску обаче прави не по начина на Пруст, като директно заявява, че няма нужда от мадлената, че паметта й не е архивен шкаф, от който могат да се извадят някакви стари неща. Напротив, Симона Попеску няма история, тя е в абсолютното настояще: „Не миналото, не изгубеното време търсиш ти – защото няма нищо отминало, нищо загубено“.
Основната теза на Попеску е едновременното съществуване на различните ни възрасти, единосъщие, което е същевременно многоликост, изградена от несъвместими идентичности. Детето, момичето, жената и старицата ги има ведно, те споделят взаимно майчинство, съдържат се една в друга на принципа на матрьошката. На този фон Попеску говори за своя свръхаз като за дете: силно, равнодушно, свирепо, студено и безразлично. Всичко онова, което не сме свикнали да мислим за едно дете.
„Винаги ми се струваше странна тази смесица от нежност и агресивност, от поезия и бруталност, садизъм и деликатност, архаичност и упадъчност, от примитивна жестокост и изтънченост.“ Тук например Попеску пише за езика в една готварска книга, но всъщност сякаш за самата тъкан на детството си така както го вижда тя: като арена, на която кръвожадното въображение, варварските инстинкти, удоволствието от ужаса съжителстват с крехкостта, мечтателността и ведростта.
„Откакто се помня зад моето лице има някой, който ме гледа“, пише писателката, и това усещане преминава през целия й роман, в който тя е едновременно и наблюдаваната, и наблюдаващата. Неслучайно Попеску току сменя от първо на второ лицето, в което разказва, понякога в рамките на едно и също изречение, подсилвайки усещането за флуидност на идентичността. Нещо повече. Детството за нея е време, в което външният свят съществува дотолкова, доколкото се оглежда, преливайки, изцяло във вътрешния (и обратно), като му служи за материал. Този материал става повод за умствени и физически експерименти и приключения и подлежи на непрекъсната интериоризация. Границите са неустойчиви и несигурни, разтварянето между Аза и всичко отвъд него понякога изглежда пълно. Наративът е изцяло обърнат към себе си, докато авторката търси онова изплъзващо се единство на всички Симони. Сякаш която и от своите „себе си“ да избере към даден момент, тя ще предаде останалите си „аватари“. За кого всъщност разказваме, когато разказваме за себе си?
„Питам се как могат да се разберат помежду си четиригодишната мъжкарана с шестгодишното бостанско плашило или амбициозното деветгодишно девойче, единайсетгодишната зубрачка с шестнайсетгодишната ленивка, кльощавата петнайсетгодишна с навършилата седемнайсет дебелана, анемичната деветнайсетгодишна с преливащата от живот жена на двайсет и една, десетгодишният грозофил с хубавелката на тринайсет, шестнайсетгодишната мечтателка с петнадесетгодишната празноглавка, ученичката с учителката, девойката с жената, дръзката със стеснителната, бунтарката със страхливката, непоносимата всезнайка с начумерената и обърканата мен, които днес ценя все повече?“
Едно от най-спонтанните ми определения за „Обвивки живот“ е, че това е инвентарна книга. Тя се чете много повече като своеобразна инвентаризация и категоризация на всички детски игри, навици, обсесии, страхове, приятелства, сънища, предмети и думи (разпределени в съответните глави по теми), отколкото като традиционна автобиография. Логично е убеждението на авторката, че животът е изключителната сила, извираща от свързаността ни и с най-дребните елементи от заобикалящия ни свят. Баналното, онова, което всички сме притежавали или преживели малко или много в детството си, тук се завръща в калейдоскоп – зрелищно, чувствено, уплътнено в разточителните описания, доведени до влудяваща детайлност. Тази книга ни припомня, че детството е преди всичко царство на сетивата и тактилните преживявания, но и на големите, екзистенциални, гранични усещания. Че са еднакво значими и съществуващото, и несъществуващото предвид онова, което и двете могат да направят с теб. Попеску пише за „тънката паяжина от усещания от най-ранното детство, онова с малкото думи и планината от състояния, предусещания, интуиции и спонтанности“.
Езикът в „Обвивки живот“ е едно от най-големите предизвикателства, с неговите „мрежовидни капани от думи“, както ги нарича самата писателка. Наситен и гъст до задушаване, прекомерен, импозантен и претрупан, той може да се стори пречка и затруднение на някои читатели, но може и да достави ексцентрична чувствено-поетична наслада на други. В една от главите Попеску описва младежкото си увлечение по сложни и помпозни думи и разказва как искала да впечатли учителката си по литература с тях в едно съчинение – само за да чуе, че то е претенциозно и префърцунено. Като че ли това усещане се прехвърля в собствения є роман – съзнателно или не. Тази тежест идва и от изброяването, и от своеобразните списъци, които авторката прави, и от изобилието от синоними, които използва, за да предаде едно и също нещо. Разказът е фрагментарен, репетативен, накъсан и… отново събиращ се, като в безкрайна спирала. Изреченията са почти веществени, сочни, едва ли не за консумиране, за изсмукване със зъби. Попеску говори много за самия език на детството, за способността тогава да мислиш нещата отвъд словесността, не с думи, а „чрез усещания, идващи от покритото с власинки невидимо“, чрез намеци, алюзии, злонамерености, заплахи, но и с нежност, гальовност и провокации.
В обобщение, „Обвивки живот“ представлява много повече изложение на цветове, звуци, аромати, образи, гласове, очертания, предмети, думи и докосвания, отколкото на случки. Независимо дали става дума за разбора на езика в кулинарна книга, за описанието на всевъзможни видове цветя, за прегледа на лексикони и споменици, за описанието на приятели и игри, за преживяването на болестта или понасянето на следобедния сън, за наблюденията през ключалката на вратата, за перверзното удоволствие и мазохистичната радост от болката, страха и лишението и т.н.
Оставям ви с няколко цитата:
„Колекционирам обвивки живот. Веднъж на седем години клетките ти се сменят. На всеки седем години умираш и биваш подреден наново. Пак си в началото. В тяло, което е и друго, но и същото. Единствено мозъкът, старият генерал, дава команди на скоро формираните бойни корпуси. Древният мозък.“
„Несъвместими създания – това ми хрумва, когато мисля за себе си. Вътрешнотелесност. Прераждания. Приплъзвания от едно съществуване в друго, от едно тяло в друго. Преминавания. Пързаляния.“
„Когато мълча, без да размишлявам, или когато пиша (което пак е вид мълчание), всичко това, което съм била, се слива в едно-единствено същество без конкретна възраст, една и всички – замайваща вихрушка, засищаща и хипнотизираща празнота.“

Симона Попеску, „Обвивки живот“, превод от румънски Лора Ненковска,
изд. „Гутенберг“, 2020