Разговор с Михаела Харпър и Димитър Камбуров
В края на миналата година в издателство „Блумсбъри“ излезе съставеният от вас том Bulgarian Literature as World Literature – „Българската литература като световна литература“. Разкажете малко повече за това как се появи идеята за сборника и как протекоха нещата между появата ѝ и отпечатването на книгата.
Михаела Харпър: Идеята за сборник като този, който издадохме, изникна към края на докторантските ми години. Тогава замислях том, който да покрива Балканите или Източна Европа, но впоследствие реших, че всъщност ме интересува предимно представянето на България, на българската литература и история пред света. Няколко години по-късно участвах в конференцията на Американската асоциация по сравнително литературознание, в рамките на която Дейвид Дамрош, Тео Д’хаен и Луиз Нилсен бяха организирали кръгла маса и подбираха есета за сборника си „Криминалната художествена литература като световна литература“. Поканата им да участвам в него проправи път към нашата книга, от една страна, защото научих за поредицата „Литературите като световна литература” (Literatures as World Literature) на издателство „Блумсбъри“, а от друга, защото минах през процеса на подготвянето и издаването на онзи сборник. През лятото на 2017 г. изпратих имейл на Димитър Камбуров, в който обясних накратко идеята ми за „Българската литература като световна литература“. Тогава не познавах Димитър лично, но се възхищавах на стила му на писане и мислене относно литературата. За моя огромна радост, идеята му се стори интересна и след среща и дискусия той прие поканата ми да станем съредактори. Може би за него е било различно, но на мен ми се струва, че се сработихме сравнително бързо и като цяло работата заедно протече гладко дори и в най-напрегнатите моменти. Разбира се, най-големите ни затруднения бяха свързани с фокуса на книгата и подбирането на участниците. И двамата искахме да включим много повече есета, за да представим по-разнородни гледни точки, но издателството налага ограничения на обема на сборниците в поредицата, с които трябваше да се съобразим.
Димитър Камбуров: Идеята принадлежи изцяло на Михаела Харпър. Като участник в сборника „Криминалната литература като световна литература” от поредицата „Литературите като световна литература“ тя изглежда се е почувствала прелъстена от възможността българската литература да бъде преосмислена през перспективата на световната; още повече че в рамките на същия проект вече са били готови съответните томове за румънската и бразилската литература. Сборникът ни се качва на колесницата на поредицата рано, но не съвсем в началото: понабрал скорост и привлякъл вниманието, проектът все още не е изтощен. Но думата ми беше, че Михаела ме покани да се включа. Защо мен – нямам представа. Допускам, че по-подходящите и по-вещите са били заети и така се е опряло до мен. Шегувам се, но недотам: други би ги бивало повече. Въпреки това аз взех че приех. Не че се мина без „офлянкване”. Първоначално по възрожденски ми се прищя да помогна да се види, че и ний сме дали нещо на света; че даваме понастоящем и че още можем дàде. От години преподавам българска литература, култура и кино на чужди ученици и студенти, първо в Пекин, после в Ню Йорк и от шест години в Дъблин. Тъй че отдавна съм наясно с пълното инкогнито, на което се радват те в иначе просветените главици на, да речем, моите магистри в Тринити Колидж, които неизменно никога и по никакъв повод не са чували нито едно българско заглавие или автор, камо ли да са чели книга или гледали филм. И когато това им се случва в курса по източноевропейски постмодерн или по соц и постсоц кино, няма как да прочетат за тях на достъпните им световни езици. Тъй че експортът на българското отдавна ми влиза в работа(та).
Въпреки това изпитвах сериозно недоверие към проекта „световна литература”, който по онова време ми се чинеше да е актуален опит за спастряне на литературата в англосаксонските университети под шапката на едно признание тихомълком, че тя като художество върви към отживелица на Запад и затова спасението я дебне отвсякъде из-от останалия изостанал свят, който все още има време и воля да ражда литература, недосмляна от бестселър маркетинга. Тягата към прозата и всъщност към романа, акцентът върху превода и преводимостта на книгата като свойство, парадоксално повишаващо нейната смисленост, отказът от близкото четене за сметка на далечното шеметно четене на несметен брой текстове – всичко това ми разкриваше световната литература като контратеоретичен и значи в същността си антилитературен проект, който жертва литературността, иманентно литературния “пети елемент”, който алхимично функционализира литературно цялата извънлитературна шлака, с която е пълна всяка една творба. Цялата припряност, буквалност, повърхностност и многотия на световната литература беше всичко онова, което бях отхвърлял професионално.
И което тайно ме беше привличало под формата на “guilty pleasures”, превръщали ме от десетилетия в оня низов читател, за който пишеше Радичков. А и в оперативен критик за “Култура” и “Литвестник” в едни все по-отдалечаващи се години.
Споменахте поредицата „Литературите като световна литература“, в която излиза сборникът. Разкажете по-подробно в какъв контекст го поставя тя.
М. Х.: „Литературите като световна литература“ е една доста интересна поредица. Нашият сборник е в компанията на томове с фокус върху литератури като персийска, турска, бразилска, американска, румънска, датска, немска, афрополитанска, франкофонска, холандска и фламандска. Но в поредицата са също и заглавия като „Философията като световна литература“, „Самюъл Бекет като световна литература“ и книгата на Стиляна Милкова „Елена Феранте като световна литература“. С други думи, контекстът е едновременно на най-популярни или нашумели литератури и на тези, които някои биха нарекли „малки“ или по-малко известни такива. Това е един многослоен световен контекст, който – както уебстраницата на „Блумсбъри“ относно поредицата обяснява – дава възможност на учените да прекосят границите на собствените си научни области и насърчава начини на писане, които са по-близки до „полифоничния, многовъзгледен характер на световната литература“. Лично за мен идеята зад подобно контекстуализиране бе да дадем по-широка гласност на българската литература и история извън България, както и да интервенираме чрез поредицата в дискурса относно „световността“ като идея и контекст. Разбира се, теориите за „световността“ изобилстват и са често в центъра на дискусиите в нашия том.
Д. К.: Съвсем опростенчески, ето какво си представям: българската литература от Възраждането до днес е предназначена главно за вътрешно ползване, прицелена е в читатели, които да я потребяват на езика, на който е написана – българския. Ала поне от “Под игото” насам това е литература, която е превеждана на други езици. Представата за това как читатели по света четат българска литература на свои или на чужди езици автоматично задава друга друга призма към тази литература. Тази несъзнавана представа започва да моделира българските писатели и поети от самото начало – можем да я разчетем още в “син на Лойола и брат на Юда”, в “Соломон, този тиран развратен”, в “Картаген надмина, Спарта засрами”, в “Синджир за Коломба, кладата за Хуса, кръстът на Голгота за кроткий Ийсуса”, в “Песен на песента ми” и в “Маска” с нейните “чух tambourin”, “маскирана вакханка”, “Oh qu’il est triste…”, Nancy 1905. И после турците, циганите и другите “чужденци” у Йовков, дивият копнеж по Филипините и Фамагуста у Вапцаров, по Испания и Германия у Димитър Димов, та чак до позавехналата популярност на “Нощем с белите коне” на Вежинов в Китай, на “Бариерата“ в Русия и на Радичков в Швеция. Този втори, допълнителен хоризонт извън определящата взряност в пъпа ни е като периферно зрение за българската литература. Представям си въпросния контекст на световната литература като именно това периферно зрение, което българската винаги е имала и през което тя си струва да се преразгледа. Това и направихме.
Каква концепция следвахте, какви гледни точки към българската литература искахте да представите? Вероятно с това е свързан и изборът на авторите, поканени да участват в сборника.
М. Х.: Ориентировъчната ми концепция беше да подходим към термина „българска литература“ от три различни посоки: първо, като литература, написана на български език във и извън страната, второ, като литература, написана от български писатели не на български, и трето – по отношение на националното и транснационалното производство и тиражиране на българската литература (включително книжни пазари, преводи, национални и международни литературни награди и др.). Държах на богата палитра от съвременни гледни точки, доколкото ни позволяваха изискванията за обем на издателството. Исках да предложим на читателите възгледите на преводачи, писатели и чуждестранни (незапознати) читатели на българска литература, както и на литературоведи и историци. И двамата с Димитър си представяхме частите на сборника – истории, географии, икономики и генетики – като начин да поставим различните перспективи в разговор не само помежду си, но и с текущи дискусии относно мястото и функцията на литературата днес (световната литература и българската). Но въпреки насочеността на тома като цяло към съвремието, първата част, истории, е изключително важна като основа за следващите три части.
Д. К.: Четирите части на сборника представят тези четири гледни точки към литературата ни: нейните истории и географии, икономическите и генетическите перспективи към нея. Поканените автори имаха пълна свобода, включително и “свободата” да си изберат част и съответно перспектива. Щеше ми се тези четири части да създадат своеобразна стереофония или по-точно квадрофония: да звучат, така да се каже, едновременно, да се допълват и да си кореспондират, гласът да преминава от едната колона в другата и да се върти около читателя като в добрите стари времена на 70-те.
Ние с Михаела, естествено, се насочихме към познавачи на литературата ни, чието писане ценяхме най-високо. Важно ни беше обаче да има добър паритет между теоретици и историци, между зрели и млади, между чужденци, работещи зад граница, и българи, между заклети учени и медийно изкушени изследователи, между преводачи и писатели. Искахме да привлечем хора, способни да контекстуализират литературата ни, да я карат да се сговаря с други литератури, изкуства и дискурси, да са я държали в периферното си зрение при всичките си занимания. Ето как успяхме да привлечем изключителни познавачи, преводачи и радетели за българската литература като Раймонд Детре, Мари Врина-Николов и Анжела Родел, като писателите Емилия Дворянова и Георги Господинов, чието присъствие в тома е чест за нас. Основният корпус от автори неизненадващо са мои колеги от Софийския университет: Миглена Николчина и Александър Кьосев, Милена Кирова и Бойко Пенчев, Амелия Личева, Дарин Тенев и Тодор Христов, Ани Бурова и Диана Атанасова, съавторското трио Васил Видински, Камелия Спасова и Мария Калинова. Биляна Курташева (заедно с Дворянова) представя НБУ (още ми е мъчно за Михаил Неделчев, известен франкофон). Яна Хашъмова и Кори Стокуел се отзоваха от своите чужди университети. Разбира се, искахме да привлечем и звезди и сме благодарни, че заинтригувахме световни автори като Мария Тодорова и Галин Тиханов, които написаха предговора и съответно следговора към сборника, и като Юлия Кръстева и Жан-Люк Нанси, които ни разрешиха да включим техни текстове в него. Не се мина и без тежки откази: Инна Пелева, Клео Протохристова и Албена Хранова, Ангелина Илиева и Ричард Темпест; Виктор Фридман. А, да, Ани Илков се оттегли още в началото. А Благовест Златанов се разгневи на редакторските ни забележки и ни забрани да използваме текста му. Не знам защо беше решил, че плетем козни за злоупотреба.
В крайна сметка кои теми се оказаха възлови за авторите в сборника, какви перспективи към българската литература се открояват в него?
Д. К.: И в зората си, когато българският не е бил малък език, и в модерния си период българската литература е литература, която си говори със света, въпреки че последният не е (бил) наясно с този факт. А днес тя бездруго през Господинов си говори примерно с Борхес, през Дворянова – с Томас Ман, през Алек Попов – с Ивлин Уо, през Теодора Димова – с Михаил Булгаков и т.н. И тук не става дума за имитации или модели, а за разговор, а навремени и за спор. Така е било и при Вапцаров и Димов спрямо съвременните им литературни идиоми, с Йовков и Елин Пелин, с Пенчо Славейков и Яворов, с Вазов и Ботев. Има много за изследване в този план.
В предговора си съм коментирал любопитни отсъствия в книгата, за да се откроят на техен фон свръхприсъствията. В нашата книга те са две – Пенчо Славейков и Георги Господинов. Впрочем и Тодорова, и Тиханов като да ни упрекват, че се държим отбранително и бойко и горко окайваме факта на проточилото се наше отсъствие: едно гордеене на отсъствието. За тази критика искам да понеса цялата отговорност. Освен при себе си, не я виждам в тома, който не се хаби да се кахъри.
До каква аудитория ви се иска да стигне книгата и какво би могла да постигне по отношение на представата за българската литература по света?
Д. К.: От казаното е ясно: идеята е да създадем контекст за рецепцията на една все по-превеждана българска литература. Чета по световните форуми чудене как така “Тютюн” на Димитър Димов е преведена на двайсет езика, но не и на английски. След като Родел преведе за издателство “Архипелаго” “Хайка за вълци”, няма основание да отписваме Димов. Ето това томът може да направи: един познат звън в ухото на света, когато чува доскоро непосилната за него гласна „Ъ”.
Вероятно е още рано за този въпрос, но стигат ли вече до вас някакви отзиви за изданието?
Д. К.: Рано е още за отзиви, но вече е време за нов том. Завършвам предговора си с думите: “Както гласи клишето, томът следва да се възприема като work in progress, дело в процес. Вярвам, че той ще е изпълнил задачата си, ако резултатите и достойнствата му, редом с недостатъците и пропуските провокират дебати и критика, но преди всичко още работа. И четене. По целио свет!”
И една последна дума:
Като всяка книга, и тази предполага и дай Боже да получи различни прочити. Това, което е осъдено да не достигне до читателя, и може би за добро, е огромната пипкава, почти буквално къртовска работа на микроравнище, на нивото на всеки детайл, име, заглавие, запетайка. Това е невидимата работа, която редакторите на книга, предназначена за издателство като “Блумсбъри” са длъжни да свършат. И в това отношение цялата огромна благодарност на участниците в сборника трябва да отиде при Михаела Харпър, която оправи английския на повечето от нас, които имахме нужда, и която превърна текстовете на всички ни стилистично, езиково и фразово адекватни. Аз помагах според силите си, но основната и огромна работа е заслуга на Михаела Харпър. И всички ѝ дължим благодарност с чувство на дълбока и неиздължима задълженост.
Въпросите зададе АНИ БУРОВА
Литературен Вестник 