„Скитащи души. Антология на българските поети символисти“

бр. 05/2021


Des âmes vagabondes. Anthologie de poètes symbolistes bulgares, Le Soupirail, 2020.

В края на миналата година във Франция бе публикувана „Скитащи души. Антология на българските поети символисти“, съставена и преведена от Красимир Кавалджиев. Тук публикуваме предговора към антологията от белгийския поет Вернер Ламберси, както и рецензия за книгата от френския поет  Гийом Декур, публикувана неотдавна в сп. Quinzaines.

 Порив към абсолютното

Преводът на поезия крие винаги риска от избледняване на метафоричното значение, което се подхранва от оригиналния език. Поезията на българските символисти избягва този капан. Напротив, преводът й позволява да възстанови силата на въображението и универсалността на метафората, защото проектът на символистите включва използването на универсални образи и символи.

Кои са българските символисти? Това са няколко поети, които не са принадлежали към един и същи „лагер“, нито са споделяли някаква обща платформа. Те публикуват стиховете си през първите три десетилетия на ХХ век в различни авангардни списания. Силно белязани от философията на Шопенхауер и Ницше, запалени по френската, руската и немската поезия, в края на века те пътуват до различни европейски страни, където се запознават с основните произведения на световната литература. Техните текстове са израз на безпрецедентна естетическа и метафизична визия. Те не се стремят да подражават на европейския символизъм, а пресъздават определени теми и образи, присъщи за него, като търсят съответствието им в изворите на българския език и въображение.

Символистичната поезия се стреми към онова, което е отвъд осезаемия свят, в търсене на чисти усещания, които съдържат истинската същност на света отвъд ефимерната му материална обвивка. Поривът на Маларме към естетика на абсолютното и превръщането на лирическия Аз в посредник на това абсолютно и на красотата изкушават български символисти, жадни да изследват непознати метафизични пространства и да разкрият тайните послания на един идеален свят, често достигащ тържествения тон на заклинание на свещеник или просветлен шаман. Творбите им са пълни с препратки към популярни, древни и екзотични митологии.

Този порив към абсолютното и този триумф над ефимерното установяват, в самата сърцевина на поетичното творение, излизането извън формалните граници на езика, за да се разбере отражението на тайнствените поличби отвъд езиците и времето. Благодарение на този идеалистичен порив поетите вдъхват нов живот на младата българска поезия, като я карат да говори универсален език, за да я издигне до висините на съвременното поетично изкуство. Те постигат истински подвиг: налагат нов начин на изразяване, без да са чужди на националната поезия и без да изпадат в подражание. Читателят ще разпознае известно влияние, наред с други, на Бодлер, Верлен, Самен, Брюсов или Лилиенкрон, но българските символисти се възползват от този чужд полъх, за да обогатят националната си литература със съзвучия, образи и напълно нови състояния на духа. Благодарение на тези приноси поетичният регистър е преструктуриран, разкривайки неподозирани дотогава възможности. Тези поети са посредниците, които пресътворяват българския език отвътре, свързвайки националното с универсалното.

За разлика от френските си колеги, които се показват като универсалисти или дори безотечественици, българските символисти са много привързани към земята си. Те потвърждават връзката си с нея чрез избора на теми, но преди всичко чрез синовното си чувство към майката природа, която е одухотворена. Ние усещаме тази връзка чрез топлите хармонии на цветовете и присъщата хармония между природата, мита и субективното преживяване.

Предимството на тази антология е, че позволява на френския читател да открие множество гласове, всеки от които е уникален. Някои поети символисти са по-далечни и по-абстрактни в своите образи и изказ, други се отнасят към света по-емоционално и субективно. Поезията им е истинска сетивна и емоционална експлозия. Изборът на поети ни позволява да разберем какво са наследили от своите литературни предци и какво са завещали на потомците. Това е отворена антология във всеки смисъл на думата. Никога поезията не е била по-хармонична за душата.

Извън писането, съдбата на тези поети магьосници, надарени с посветителско слово следва кривата на горчивите екзистенциални изпитания. Сякаш над всеки от тях тегне трагична обреченост, която перото им улавя в дълбините на Вселената: нещастно детство, любовна мъка, отхвърляне от обществото, самотен живот или преждевременна смърт. Въпреки това, именно в порива им към абсолютното, а не в земното им пътешествие, ние трябва да търсим корените на тяхната поезия, където можем да открием духовността на модерния поет, желанието му да надхвърли ефимерното, накратко, това състояние на словесен резонанс извън рационална и конкретна логика, в музикалност отвъд думите и в пророческо ясновидство отвъд знанието: в споделен опит от вечността.

ВЕРНЕР ЛАМБЕРСИ

Предговор към „Скитащи души. Антология на българските поети символисти“

 Превод от френски: РЕНИ ЙОТОВА

 

Българска антология

 Символистичната поезия не е особено популярна; метафората, тропите и катахрезата вече не са на мода. „Функцията на писателя е да назовава нещата с истинските им имена“, казваше Сартр и много наши съвременници отново осъждат образа с квазирелигиозност. Да спомена една близка литература: докато пиша тези редове, си спомням думите на Анри Мишо в началото на пътеписа „Еквадор: „Какви усилия са ми необходими, за да се върна към себе си, и колко „нечисто“ е това завръщане, като да се изкушиш от сексуален образ по време на молитва.

 Издател и преводач поемат щедрия риск да ни предоставят за четене антология на поетите символисти, но не кои да е, не; български поети символисти. Важно беше това да се каже. Издателство Soupirail публикува „Скитащи души“, 14 поети, 4100 стиха, 180 стихотворения. За нас е удоволствие да се запознаем с поезия, която остава слабо позната във Франция, въпреки че представлява едно от важните направления на българската литература през ХХ век. Слабо позната, макар че това е литературното течение, в което френската култура е имала най-много отзвуци. С изненада ще открием, че френският символизъм е имал много по-голямо влияние от футуризма или сюрреализма в литературата на тази страна. Следователно ние задължително откриваме в тази поезия влиянието на Бодлер, Верлен или Маларме; значимостта на музиката и съответствията, подсилена от обвързаността с езотеризма. Тишината, смъртта, самотата, здрача, морето, гората, толкова много теми, които срещаме тук, разглеждани бог знае по какъв различен начин, осанка, която се различава от френската и която ни кара да я оценяваме по различен начин. Да прочетем „Nevermore“ на Димчо Дебелянов:

Пропасти вечни делят те от мене,

зная, че ти си безкрайно далеч,

но пак като лъч след вековно затмение,

чакам да дойдеш… Ще дойдеш ли?

                — Никога веч!

Знаем, че съществуват две школи за превод на римувана поезия: едната се фокусира върху смисъла за сметка на звучността и ритъма, тъй като смята, че всеки опит за вярно пресъздаване на звука или ритъма е обречен на провал или в най-добрия случай на повърхностност; докато другата школа, която запазва римите, ритмите и асонансите в преводния език, залага на възможността за музикална еквивалентност, която не би изневерила на изходния текст и която по този начин би премахнала този неразрешим проблем на ошлайфането на езика. Също така залагайки на този неделим съюз на смисъла и звука, които преливат един в друг, Красимир Кавалджиев принадлежи към тази втора, по-рискована школа; той създава оркестрален превод на тези символистични стихотворения. Това несъмнено е върховният комплимент, който можете да направите на преводача: човек би могъл да помисли, че това са френски стихотворения, до такава степен единият език се е слял с другия.

Ликуващ порив към абсолютното, бесуване с тайнствата, хармония между интуиция и усещане, екзалтация от природата и ефимерното; макар и отдалечени във времето, тези поети символисти все още ни просветляват, било то и чрез отричането, на което днес са жертви. Да отричаме яростно това, което е било, означава, че все още се съобразяваме с него. Горкичките, тези, които понякога са мислили за нас, като Иван Андрейчин в това стихотворение, посветено на неговата лампа, обикновен предмет и спътник, който внезапно придобива свещена стойност, светлина на фар:

О, лампо моя, другарко бедна!

Когато и да те погледна,

припомвам си нощи безкрайни,

прекарани в терзания незнайни…

[…]

ще светиш ли, о, лампо моя бедна,

на други пак, когато аз угасна?

ГИЙОМ ДЕКУР

  Quinzaines N°1231, ноември-декември 2020

Превод от френски:  РЕНИ ЙОТОВА

 

Вашият коментар

Filed under Abroad

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s