За „Кротките“ от Ангел Игов

Амелия Личева

бр. 32/2015

В началото на новия век българската литература като че ли повече се интересуваше от мимикриите по време на социализма, от дисидентството, доколкото то е белязвало съдбата на отделни хора, и най-вече от приспособимостта и привикването със строя. Как живяхме социализма е като че ли мотото на този период, ако перифразираме заглавието на нашумелия сборник с истории, който състави Георги Господинов. Деветосептемврийският преврат, преобръщането на световете, изличаването на единия и нахалното втурване на другия оставаха обект по-скоро на документалната проза и журналистиката, не толкова на художественото писане. Но ето че дойде ред и на литературата да се обърне към тези събития, да ги осмисли и да предложи интерпретациите си на публиката. При това го направи ярко, в множество и различни превъплъщения, да споменем само „Сестри Палавееви“ от Алек Попов, „Сексът и комунизмът“ от Милена Фучеджиева, „Една и съща нощ“ от Христо Карастоянов. В тази линия се вписва и новият роман на Ангел Игов „Кротките“, който разказва за зараждането на идеята за т. нар. Народен съд и реализирането й, на фона на съдбата на няколко персонажа, и на образа на народа, персонифициран чрез младежите от софийския квартал „Ючбунар“.
Темата на романа е такава, че позволява на Ангел Игов да избере похвати и да структурира текста според принципите на античната трагедия. Ключов елемент в повествованието е хорът, който – както се полага – е свидетелят, разказващият, наблюдаващият. Той следи действията и мислите на централните персонажи, обръщайки се често пъти директно към тях. В същото време той е и този, който въвежда основните послания, през които влизат темите за морала и вината, за отмъщението и случайността, за времето, което не може да оправдае, но може да повлече хората и да форматира съдбите им, за чудовищността, смъртта, паметта и забравата. И най-сетне, чрез него се въвежда и гласът на общественото мнение, изгражда се събирателният образ на народа, на „кротките“, които умеят да се снишават, нагаждат, да замълчат, и за които бунтът, несъгласието, проговарянето дори, са немислими. Защо казвам, че този похват ми се вижда изключително подходящ. Известна е тезата на Джордж Стайнър, че същинския трагически конфликт срещаме в Античността и това е конфликтът между човека и съдбата и абсолютната обреченост на човешкото. Структурирайки по този начин романа си, Ангел Игов успява да постигне това внушение – случилото се в периода около 9 септември в България създава усещане за неизбежност, за предопределеност. „Кървавото пиршество“ е някак закономерен резултат от тържеството на неуките, пролетаризираните, то е следствие от сблъсъка на силите, при който губещи са мислещите, почтените. Съдбата изтласква ярките, хората с характери, с позиция, за да възтържествуват анонимността и примиреното многогласие, кротките.
Впечатляващо е, че Ангел Игов не се е изкушил да си присвои ролята на съдник, обвинител или морализатор. Той залага на сценичността. Оставил е внушенията да произтичат от сюжета и персонажите, както и от много достоверно предадената ситуация с действията на т. нар. Народен съд. За последната са използвани цитати от речи, статии, вплетени са действителни имена или са направени достатъчно ясни препратки, за да разберем за кой обвиняем става дума. Нещо повече, с колебанията, които пронизват някои от героите – Коста, Елиас, и дори централния персонаж Емил Стрезов, с усещането за вина, с разбирането, че справедливостта е невъзможна, самото повествование налага категорични изводи и може да бъде в помощ на новите поколения, които през литературата и историята ще изграждат мненията си за този кървав период от българското съществуване. Да не говорим и за важността на детайлите (праха по библиотеката в конфискуваното жилище и простряното пране на новодошлите, сивите лица на слушащите присъдите интелектуалци, раздаването на храна на своите хора и уреждането им с работа и пр., и пр.), които рисуват идващия „нов“ свят.
Писането по такава една тема може да провокира патоса и да прерасне в плакатност или сълзливост, но Ангел Игов не се е поддал на подобни изкушения. Образите му не са схеми или рупори на идеи, а пълнокръвни, представени в развитие, със своя история и характер. Заслужава да се споменат Емил Стрезов (името едва ли е случайно и няма как да не напомни за героя от поредицата на списание „Космос“ инспектор Стрезов), превърнал се от прекъснал студент и начинаещ поет в обвинител в Народния съд и обещаващ, фанатизиран комунист; Лиляна (това така обичано от комунистическата идеология име с прототип Лиляна Димитрова), която от нелегална и ремсистка се превръща в доволна жена на партийно величие, настанила се в отчуждено жилище, както и Елиас, разкъсван между желанието за наказание на тези, които са го принуждавали да носи жълта звезда и нежеланието да се повтаря същата жестокост под друг предлог.
Тезите отсъстват, директните съждения също. Както вече се спомена, чрез фразите на хора фино са въведени казусите, които си струва да се обсъдят, оценките, които могат да се дадат. Особено стойностно е стиловото многообразие. В него е кодирано желанието за достоверност, за коректност пред фактите и историчността, в същото време езикът е силно метафоричен, пестелив на моменти, описателен в други, поетичен – в трети, сменящ регистри, гледни точки, глаголни времена. Като преводач Ангел Игов добре познава тези тънкости на стила при майсторите разказвачи и много умело ги пренася в собственото си писане. Затова и романът постига нещо много важно – звучи както като потопен в епохата и по нещо напомнящ стила на Павел-Вежиновите текстове, така и много съвременно и модерно.