Защо вече не се страхуваме от Вирджиния Улф

бр.35/2015

Весела Кацарова

Проф. дфн Весела Кацарова е дългогодишен преподавател по английска литература в Катедра „Англицистика и американистика“, СУ. Издала е редица научни трудове по проблемите на английската литература. Превела е и значими романи като „Домби и син“ от Чарлс Дикенс, „Златната тетрадка“ от Дорис Лесинг, „Мидълмарч“ от Джордж Елиът и др.

Virginia Stephen by George Charles Beresford, July 1902Един английски критик е казал, че цивилизацията на една страна се измерва с броя на преведените романи от Чарлс Дикенс. В това отношение като че ли сме доста напреднала нация, защото твърде голям брой романи на великия викторианец са преведени на български. И до ден днешен продължават да се превеждат и преиздават.
Затова пък дълго време действително се „страхувахме“ от Вирджиния Улф. Американският драматург Едуард Олби на шега е нарекъл пиесата си Кой се страхува от Вирджиния Улф с игрива алюзия към известната детска песничка „Кой се страхува от големия лош вълк?“ (big bad wolf). И вероятно изобщо не е подозирал, че голямата модернистка действително може да предизвиква страх в страни като бивша социалистическа България. Преди преломната 1989 г. авторката се възприемаше у нас като самоцелен естет, потънал в уединението на „собствената“ си стая, който декадентски разкрива разпада на личността и отчуждението между хората в загниващото западно общество, като си служи с отвлечен модернистичен език, замъглен от непонятни метафори.
Първият ценител на високата литература, дръзнал да дръпне плътната завеса върху творчеството на Улф и да разкрие истинската му красота в България, е известната преводачка Жени Божилова. През 1983 г. „Народна култура“ издава Смъртта на еднодневката, малък сборник с разкази и есета. Изящното пресъздаване на тези кратки творби въздействащо представя пред българската публика словесната магия в прозата на Улф. Особено ценно е, че в този сборник е включено и прочутото есе на писателката Съвременният роман, превърнало се в своеобразен манифест на модернизма. В него Улф категорично представя естетическото си верую, като на първо място заявява, че най-много цени творческата си свобода. Според нея писателят е призван да пише за каквото иска, а не за каквото трябва, а също и да не робува на общоприети условности като фабула, сюжет, убедителен социален фон, правдоподобност и т.н. И затова тя се насочва не към външното, материалното и бездуховното, а към „неизследваните дълбини“ на човешката психика, към съкровения пламък и „светлинните“ сигнали в мозъка. Според авторката животът съществува пълноценно и в кратките ежедневни мигове на радост и спокойствие, когато човек може внезапно да прозре скрития смисъл на нещата и да изпита чувство на удовлетворение. Улф нарича тези мигове малки делнични чудеса (little daily miracles), мигове на изострено светоусещане и просветление (moments of being), които са вградени в дълга поредица от прозаични мигове на притъпено светоусещане (moments of non-being). Публикуването на това знаменателно есе е особено важно, защото насочва българския читател към спецификата в творчеството на писателката, подготвя го да почувства осезаемо дълбочината на прозата й.
Поради тази причина излизането на известния й роман Мисис Далауей (изд. „Народна култура“, 1989) се посреща с изключителен ентусиазъм от българските читатели. Той е преведен от талантливата преводачка Мариана Неделчева, която въздействащо пресъздава същностните му черти. Известно е, че при обрисуването на героите в Мисис Далауей Улф отхвърля традиционното описание на външния им вид и прилага нова техника, която по-късно нарича „копаене на тунели“ (tunnelling process). Чрез този процес авторката плавно включва спомените на героинята за младостта й в семейното имение и ги свързва в хомогенно цяло с настоящето, което тече в урбанистичната среда на Лондон. По този начин тя съчетава в хармонично единство материалния свят, улиците и парковете на големия град, представени с топографска точност, и ефимерния неосезаем свят на спомените. Или както заявява по-късно в свое есе, успява да спои „гранита“ с „небесната дъга“.
Убедителна илюстрация как постига това чрез разширената употреба на вътрешния монолог е монологът на героя Питър Уолш, изграден върху съчетанието на свободна пряка и непряка реч. Художественият ефект е напълно запазен от Мариана Неделчева в превода й на български:
Не забравяй моя прием, не забравяй моя прием, повтаряше си Питър Уолш, вече излязъл на улицата, говореше си наум отмерено, в такт с разливането на звука, резкия, ясен звук от камбаната на Биг Бен, отмерила половиния час. (Оловните вибрации се разнесоха във въздуха.) Ах, тези приеми! Мислеше си той; тези Кларисини приеми. Защо ли ги дава, помисли си… И ето го на, този щастливец, негова милост, ето отражението му във витрината от огледално стъкло на магазина за автомобили на „Виктория стрийт“… (МД: 154-155).
Както става ясно от текста, характерната черта на този вътрешен монолог е редуването на сетивни възприятия с мислите на героя. Питър Уолш чува камбаната на Биг Бен, вижда собственото си отражение в огледалната витрина, като същевременно размишлява за характера на Клариса Далауей. По този начин се проявява типичната за прозата на Улф двойственост. Постоянното лъкатушене между двата свята, което нарушава постъпателната линеарност на повествованието, умело е представено от преводачката.
Високо художественият превод на Мариана Неделчева бе преиздаден от издателство „Колибри“ през 2011 г. вече с променено заглавие – Госпожа Далауей. Очевидно обществените промени чувствително влияят и върху художествения превод. По моя преценка обаче новото заглавие сякаш загатва за български вариант на известната модернистична творба, също както би звучало например и наименованието Госпожа Бовари. Думите „мисис“ и „мадам“ безусловно внушават представа за чуждоезикова социална среда, което е особено важно за художествения превод.
Десет години след Мисис Далауей прочутата модернистка среща своя великолепен български интерпретатор в лицето на известната преводачка Иглика Василева. С първите си два превода на Улф Василева разкрива други страни от творчеството на писателката – страстния й пацифизъм и яростния й протест срещу неравноправието на половете в съвременното английско общество. Памфлетът Собствена стая (изд. „Хемус“, 1999), блестящо преведен от Василева, започва в разговорен, игрив стил като беседа относно жените и литературата. Главното послание на творбата е, че Англия изцяло е под патриархално управление. Ритъмът, както и иронията в текста талантливо са предадени от преводачката.
На мъжа принадлежаха и властта, и парите, и влиянието. Той е собственикът на вестника, неговият главен редактор. Той бе министърът на външните работи и председателят на Върховния съд… Той е онзи, който дава милиони на благотворителните заведения и на колежите, управлявани от нему подобните (СС: 45-46)
С въздействащ полемичен стил Василева представя и идеята на Улф за андрогинност, за „единение“ на мъжкото и женското начало не само в отделния индивид, но и в цялото общество:
И за двата пола най-естественото нещо е да си взаимодействат и помагат. Човек има у себе си дълбоко вкоренен, макар и нерационален инстинкт в полза на теорията, че единението на мъжа и жената – именно това е източникът на най-голямото задоволство, на най-съвършеното щастие… Нормалното и най-уютно състояние на духа ще бъде онова, когато двете половини съжителстват заедно в хармония и духовно си помагат (125-26)
Година по-рано излиза на български и друго знаменито есе на Улф – Професии за жени. То е преведено от университетската преподавателка Ралица Мухарска, известна с изследванията си върху феминизма, и е публикувано в сборника Времето на жените (Унив. изд. „Св. Климент Охридски“, 1997) С лаконични ударни изречения Мухарска пресъздава образа на „домашния ангел“, т.е. жертвоготовната, състрадателна, всеотдайна жена от викторианската епоха:
Тя беше много състрадателна. С огромен чар. Напълно лишена от егоизъм.
Владееше блестящо трудните изкуства на семейния живот. Жертваше се ежедневно. Ако за обяд имаше пиле, тя ядеше крилцето, ако някъде ставаше течение, тя сядаше там – накратко, бе така устроена, че нямаше собствени желания и мнения, а винаги предпочиташе да се съобразява с мненията и желанията на другите (61).
Увлечена от страстния полемичен тон на Улф, през 1999 г. Иглика Василева превежда и другия силно въздействащ памфлет на писателката – Три гвинеи (ИК, „Златорогъ“). В него Улф стига до прословутата си теза за връзката между вековната патриархалност и надигащия се фашизъм. Василева умело представя голямата доза сарказъм в портрета на деспота, който е олицетворение на бруталната сила, „квинтесенция“ на грубата мъжественост:
Че е мъж, съмнение няма. Очите му блестят, хвърлят огнени искри. Тялото му, заело неестествена поза, е пристегнато в униформа. Отпред върху униформата са пришити медали и други загадъчни символи. Ръката му държи сабя. В Германия го наричат Фюрер, в Италия – Дуче. На нашия роден език се нарича Тиранин или Диктатор. И зад него се виждат разрушени къщи и убити хора – мъже, жени и деца (199-200).
Чрез този релефно очертан образ въздействащо се внушава идеята, че тиранията и раболепието в семейството неизбежно водят до тирания и раболепие в държавата. В същия памфлет ударно е предадена и известната фраза, която разкрива дълбокия интернационализъм на авторката: „Като жена аз нямам родина. Като жена аз не искам родина. Като жена моята родина е целият свят“ (155).
След преводите на двата памфлета Иглика Василева, въодушевена от неудържимата стихия и ритъма в прозата на Улф, се насочва към един от шедьоврите на писателката, Към фара (изд. „Колибри“, 2008). В този роман главната цел на героинята мисис Рамзи, отдадена на мисията да обединява хората, е да създаде нещо трайно и значимо в човешките взаимоотношения. Иглика Василева извънредно поетично пресъздава красотата и хармонията между гостите, постигната по време на организираната от мисис Рамзи вечеря:
Всички свещи бяха запалени и светлината им някак доближи лицата от двете страни на масата, придаде им спокойствие, каквото те не излъчваха във вечерния сумрак, събра ги като съзаклятници около масата, защото нощта беше заключена зад стъклата… Изведнъж те се преобразиха, като че… съвсем съзнателно се бяха съюзили срещу вилнеещата навън флуидност (КФ: 111).
С внушението си за вътрешна хармония описанието на седналите около масата хора с озарените от свещта лица прилича на постимпресионистична картина.
От своя страна художничката Лили Брискоу, другата главна героиня, е затруднена да даде израз на „визията“ си, защото се опитва да спои „гранита“ и „небесната дъга“, което, както вече се спомена, е основна цел и в творчеството на Улф. С изключителна словесна прецизност Василева представя естетическата позиция на авторката и героинята:
Цялата композиция на картината зависеше от това разрешение. Повърхността й трябва да е бляскава и красива, мека и ефимерна, цветовете да преливат един в друг като цветовете върху криле на пеперуда, ала отдолу платното трябва да е пристегнато здраво като с болтове от желязо. Трябва да е нещо, което можеш да разлюлееш с дъха си, ала и нещо, което не можеш да помръднеш и с конски впряг (КФ:185).
С ясен ритъм и силно поетическо чувство е обрисувана и изоставената по време на войната къща, която е ярък символ на разрухата в световната цивилизация:
Къщата беше изоставена, къщата беше пуста… И ето че дългата нощ се спусна, отново ликуваха халите и влажният лепкав дъх на виелицата – огризваха, ръфаха, хапеха… Крастави жаби се бяха заселили вътре… И книгите, и останалите неща бяха плесенясали… В гостната мазилката бе изпопадала, олукът се бе изкривил на една страна, бе препречил прозореца на кабинета и водата влизаше вътре, килимът беше съвсем изгнил… Маковете се засяваха самички… а лекото потропване на някой бурен по стъклото на прозореца през зимните нощи отекваше като барабанен грохот (КФ: 151-52).
С високо поетичния си превод на романа Към фара Иглика Василева утвърждава репутацията на Улф в България и предизвиква огромен интерес към творчеството й.
Сега вече талантливата преводачка се насочва към романа Годините (изд. „Унискорп“, 2009). Той е твърде различен от Към фара, защото в него ударението пада преди всичко върху външното, материалното, видимото, а не върху скрития смисъл. Улф напълно съзнателно се стреми към подобен ефект, защото творбата излиза две години преди избухването на Втората световна война. Чрез умело подбрани детайли, факти и зрими образи писателката предизвиква у читателя усещането за тягостната атмосфера през 30-те години на ХХ в. – атмосфера на страх, ужас и отчаяние. Чрез точно подбрани думи и подчертан ритъм Василева убедително обрисува тази атмосфера в един свят,
изпълнен с нищета и страдание. На всеки плакат, на всеки ъгъл се зъбеше Смъртта, дори по-лошо – тиранията, бруталността, гнетът, упадъкът на цивилизацията, краят на свободата. Ние тук… сме се сврели под едно листо, което ще бъде унищожено (Г:385).
Романът Годините обикновено се разглежда успоредно с памфлета Три гвинеи, публикуван от писателката само година по-късно (1938). Основното внушение и в двете творби е, че „светът на частния дом и светът на обществения дом са неразривно свързани“ (ТГ:200). Улф посочва, че тиранията на бащата в патриархалното семейство неминуемо води до тирания на диктатора в обществото. По този начин тя стига до извода, че корените на надигащия се фашизъм се коренят във вековната власт на бащата деспот. Той е този, наричан Фюрер или Дуче, който издига прегради между половете, класите, нациите, расите.
Основното послание в романа е, че сянката на войната е надвиснала, защото влиянието на жената в обществото е силно ограничено. За да стане светът хармоничен и хуманен, внушава авторката, той не трябва да е само „мъжки“, свят на войните и противопоставянето, а андрогинен, в който жената заема своето достойно място. Именно с въздействащ символ на андрогинност завършва и романът Годините. Главната героиня наблюдава от прозореца как от един файтон слиза млада съпружеска двойка и как двамата за миг застават един до друг на прага, преди да влязат в дома си.
След Годините  Василева пристъпя към най-сложната и поетична творба на Улф, романа Вълните („Унискорп“, 2009). Там ударението в по-малка степен се поставя върху индивидуалните възприятия. В романа се откроява съпоставката на отделния индивид с човешката природа изобщо, както и с цялата необятна вселена. В творбата има движение от частното към общото, от конкретното към абстрактното, от живота на отделния индивид към живота изобщо. Както отбелязва Улф в дневника си, във Вълните тя се стреми да постигне пълна свобода, но и максимална концентрация, да създаде проза и все пак поезия, да напише роман-поема и в същото време драма. Според критика Харпър шестимата герои по двойки представят различните компоненти на човешкото съзнание, описани от Фройд. Невил и Джини олицетворяват първичното и инстинктивното у човека. Луис и Рода символизират моралната страна в човешкото съзнание, изградена под въздействието на обществото, а Бърнард и Сузан представят рационалното у индивида, чрез което той се приспособява към околния свят.
На срещата в зряла възраст между приятелите, централна сцена в романа, писателят Бърнард прави равносметка на живота им:
Навремето беше по-различно. Навремето, стига да пожелаем, можехме да прекъснем рутината на ежедневието. А колко много телефонни обаждания, колко много пощенски картички са нужни сега, за да преправят пътя, по който да се съберем, да бъдем заедно… Как бързо тече животът от януари до декември! Ние всички сме понесени от пороя на нещата… почти не мислим, за мен, за теб… Имам синове и дъщери. Аз съм заклещен на мястото си в ребуса (В: 193).
В превода на Вълните Василева дълбоко е осмислила поетиката на модернизма, уловила е и най-тънките нюанси в стила на великата писателка. Честата употреба например на не толкова характерния за българската стилистика препинателен знак като точката и запетаята придават на превода подчертана флуидност, чрез която Улф предава безспирния поток на времето и съзнанието. Василева неизменно намира най-въздействащия израз на богатата метафоричност в творбата, на вътрешните рими, засиленото използване на алитерацията, музикалните ефекти, сложната асоциативност, играта на думи и др. Най-голямото й постижение обаче е, че в българския превод на романа все така отчетливо отеква неспирната пулсация на ритъма, трескавия ритъм на живота и вълните.
През 2011 г. излиза на български и последният роман на великата модернистка, Между действията, отново преведен от Иглика Василева. Най-характерната черта на тази зряла творба е впечатляващата й всеобхватност и максималната й концентрация. Само чрез един епизод от живота на селище в близост до Лондон се синтезира многовековна традиция – на местното еднодневно празненство се изнасят кратки сценки, които представят в обобщен вид етапи от английската история и литература. Рецитациите от творби на велики английски писатели (Шекспир, Спенсър, Байрон, Матю Арнолд и др.) се редуват с народни поговорки, песни, гатанки, известни детски стихчета и т.н. По този начин в едно хармонично цяло се вплитат както образци на високата елитарна култура, така и на масовата, популярната, а подобно заличаване на всякакви граници, както и употребата на колажни техники са характерни черта на постмодернизма. С други думи, последният роман на Улф, писан в началото на 40-те години на ХХ век, вече загатва за новите тенденции в британската белетристика, които ще се откроят ярко едва през 60-те години на ХХ век.
Едно от големите достойнства на Василева като преводач на тази сложна творба е, че достоверно предава духа на различните епохи. И все пак в този превод стихията на Василева сякаш най-осезаемо се разгръща в предаването на комичното. Въпреки че романът, писан по време на Втората световна война, се възприема от мнозина като реквием за човешката цивилизация, в множество сценки блика жизнерадостен хумор. Василева предава комедийното плавно, леко, непринудено, като намира точния стихотворен ритъм и рима. Удачните каламбури и находчивите попадения неизбежно предизвикват смях у читателя, както в следния пасаж:
Лейди Х.Х. (останала сама)… Чумата да ги тръшне – да превърнат къщата на почтена жена в същински бардак. Аз, която бях Северно сияние, станах катранено буре. Аз, която бях Касиопея, станах магарица. Вие ми се свят. На никого не можеш да имаш доверие – ни на мъж, ни на жена; нито на красиви думи, нито на красива външност. Падне ли овчата кожа, отвътре изпълзява змията (МД: 126).
С високо художествения си превод Иглика Василева разкрива огромното богатство на българския език.
Романът Орландо има по-щастлива съдба в България, защото досега е превеждан три пъти. През 1993 г. излизат две издания на творбата – първото е преведено от Васил Дудеков-Кършев (изд. „Български художник“), а второто е дело на преводачката Мая Вачева („Издателски център Велико Търново). Иглика Василева, художествено претворила на български език по-голямата част от произведенията на голямата модернистка, слага своя творчески отпечатък и върху текста на този роман, като Орландо излиза в неин превод през 2013 г. (изд. „Колибри“). Орландо е книга, която изглежда изненадващо различна от предишните. Известно е, че авторката я написва почти на шега, за да си почине от изтощителната работа върху експерименталните си романи. Писането обаче я увлича, отприщва у нея пълна свобода на фантазията, така че „шегата“ прераства в забележително произведение. В тази книга Улф прекрачва множество граници. На първо място е налице очевидна жанрова смесица. Орландо може едновременно да се определи като биография, фантазия, любовно писмо до приятелката на Улф Виктория Саквил-Уест, а също и Bildungsroman, пародия, сатира. С непринудена лекота се прекрачват всички времеви и пространствени граници и героинята живее повече от три века, през пет епохи – от елизабетинската до съвременната в началото на ХХ в. Орландо без усилие преминава и границата между двата пола, като от мъж се превръща в жена. С други думи, тя достига идеала на Улф за пълноценно андрогинно съществувание.
Безспорно преводачката задълбочено е изследвала особеностите на петте описани в романа епохи – елизабетинската, живота през ХVІІ в. в двора на Джеймс І, както и на Чарлс ІІ, епохата на Просвещението през ХVІІІ в., викторианската епоха по време на Голямото изложение в Хайд Парк (1851), а накрая и периода след Първата световна война до заветната 1928 г., когато всички пълнолетни жени в Англия получават правото да гласуват. От всички описани епохи най-мрачна според Улф е викторианската, ерата на прогреса и индустриалната революция. Иглика Василева въздействащо я представя в напълно черни краски – гъстият смог на цивилизацията обвива цялата страна:
Огромният облак, който надвисна не само над Лондон, а и над целите Британски острови през първия ден на деветнайсети век, си остана, или по-скоро не остана, тъй като вилнеещите хали непрекъснато го пришпорваха в различни посоки и това продължи толкова дълго, че щеше да има непредвидими последици за онези, които живееха под неговата сянка. Някаква промяна беше настъпила в климата на Англия… Така скришом и потайно, без регистриран ден или час, организмът на Англия се беше променил ( О: 163-4).

Голямото достойнство на българския вариант на романа е, че в резултат на ритмичния, високо художествен превод всяка епоха се откроява особено отчетливо.
Накрая през 2014 г. Иглика Василева сякаш описва кръг и се обръща към най-първата творба на великата модернистка, Далечно плаване (изд. „Унискорп“, 2014). В тази ранна творба много от традиционните черти на класическия реализъм са налице. Действието например се развива в хронологична последователност. С други думи, романът има традиционна, линеарна, метонимическа структура, като движението напред се осъществява на принципа на близостта и причинно-следствените връзки. Главните герои са детайлно описани, като се дават и подробни обяснения за мотивацията в действията им. Също така чрез всезнаещият разказвач изчерпателно се описват мислите и чувствата им. Спазено е и класическото правило за равномерно редуване на описания и диалози.
И все пак тази първа творба е доста различна по дух от класическия реалистичен роман. Фокусът в нея е преди всичко върху психологическото и емоционалното развитие на героинята, върху вътрешния, а не околния свят. Наред с това новото в този роман е, че под влиянието на Уолтър Пейтър (1839-94), критик и есеист, Улф придава извънредно голямо значение на преходния миг, усетен главно чрез сетивните възприятия, като по този начин тя поставя начало на импресионистичния подход в литературата. Още в първата си творба Улф осъзнава въздействието на т. нар. мигове на просветление, които траят секунди, но остават в съзнанието за цял живот. С подчертана поетичност Иглика Василева предава тези мигове на внезапно вътрешно озарение:
Сигурно щеше да продължи да върви, докато съвсем се изгуби, ако не беше едно дърво… Съвсем обикновено дърво, но на нея й се стори толкова странно, като че ли беше единственото дърво на света… Тя нямаше да забрави цял живот (подобна гледка) и цял живот щеше да таи в себе си този миг (ДП: 194).
По-важното в случая е, че „необикновеното дърво“, приковало вниманието на героинята, влиза в системата от символи, която писателката започва да изгражда още в първата си творба и която неизменно присъства докрай в творчеството й. Преводачката Иглика Василева, претворила на български голяма част от творчеството на Улф, с впечатляваща последователност предава богатата система от символи на авторката, която включва нощната пеперуда-еднодневка, символ на първични инстинкти и саморазрушителни импулси, реката, морето и вълните, символи на пулсацията и хаоса в живота и т.н.
Съвсем наскоро Иглика Василева зарадва българския читател с нова книга на Улф – Литературни есета (изд. Колибри, 2015). Многобройните есета на авторката трудно се подават на класификация, но все пак в тях ярко се открояват три основни вида: коментари относно различни автори и конкретни книги, разсъждения върху ролята на жената в литературата и т. нар. женско писане, както и теоретични есета за белетристиката като цяло. Ярък пример на третия вид е есето Г-н Бенет и г-жа Браун, което се възприема като един от литературните манифести в английската литература. Като цяло в неголемия том Василева съумява да представи и трите вида с убедителни образци.
Доста на брой са издателствата, допринесли за популяризацията на Улф в България. Сред тях се откроява издателство „Колибри“, но не по-малка  заслуга има и издателство „Унискорп“, публикувало четири романа на авторката.
С почти цялостното представяне на Улф пред българската публика Иглика Василева разкри дълбочината и красотата в творчеството на великата модернистка. И днес българският читател вече няма никакви основания да се „страхува“ от Вирджиния Улф.

 

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s