Малина – с трите ябълки в чантата
Завинаги с Малина, завинаги – в Пловдив. Това е за мен константата, която обрича приятелството ми с нея, моята съученичка от руската гимназия, моята съучастница в откриването на руската поезия – безмълвното ни възхищение от Марина Цветаева, безкрайните (не бих ги нарекла разходки), а походи по пловдивските улици… И сега като минавам по тях, дочувам шепота на откровенията ни, закачливия й смях и типичното за Малина леко иронично и майчинско отношение (макар че сме връстници): „И внимавай като пресичаш улицата!“ Колко споделени и колко пропуснати мигове, завихрени в живота, отнети от смъртта…
Малина за мен беше повече от приятел, тя беше част от мен, по-добрата част, по-ярката, по-силната, по-талантливата. Обичах я така, както се обича сестрата, която нямам, търсех я и намирах през годините – колкото и време да беше минало, то се стапяше в мига, когато кафето димеше между нас в две чаши и започваше тайнството на общуването ни. Какво сме си говорили? Както сама го е казала в стих – „вместо подаръци разменяхме си грижи”, но всъщност най-големият ни подарък беше възможността да бъдем заедно въпреки мъките и неволите. И тогава, когато Малина ни напусна, и сега, и никога няма да повярвам в отсъствието й, няма да се примиря с него. Ще ме спохожда желанието да набера телефона й, да я чуя, да я прегърна, да си помълчим двете и да въздъхнем – само двете си знаем защо. До следващия път. Когато тя, малката „преселница”, ще каже:
Къде си бях запътила душата?
Ако ме беше зърнал (с трите ябълки
във чантата и с топлината от асфалта),
добрият дядо Боже би помислил:
Малина май е тръгнала да се преселва
от ябълковите градини в някой детски рай.
Малина – този мой свят, добър и истински, по детски и наивен, и мъдър, хилядолетен като Пловдив, кратък като един човешки сън. В който сънуваме миналото си, за да го превъзмогнем и се опитваме да уловим и изживеем нашето единствено „днес”.
СТЕФКА ТОТЕВА
Ех, Малино, Малино…
Малино, Малино…Този рефрен вече четири години звучи в главата ми. В началото – почти непрекъснато, а и досега – всеки ден. Сякаш каквото и да правя, където и да съм, нещо в мен проплаква за Малина.
Малино, Малино… Душевна близост, тъга, но и много светлина ми носят в делника тези мислено изплакани думи. Един от любимите ми филми – „Принцът на приливите” с Барбра Стрейзънд и Ник Нолти, завършва с подобен носталгичен рефрен: „Лоуенстийн, Лоуенстийн”… Не мислех, че и на мен ще ми се случи същото. Странно, през последните години се виждахме много рядко, но това беше от онзи тип приятелства, които просто си светят някъде в душата, каквото и да става. И когато се видехме, нищо не се беше променило.
За Малина чух някъде през 1973-74 година, когато като първокурсничка, пишеща стихове, се озовах в Литературния кабинет „Димчо Дебелянов”. Той почти се превърна в мой втори дом за следващите четири години. Обичах поезията на Иван Цанев, но още не го бях виждала, знаех, че негова съпруга е Малина Томова от Пловдив, и толкоз. В онези години живеехме с текстовете, вълнувахме се и спорехме за всяко ново стихотворение, светът бе обгърнат от поетична еуфория. Не си спомням кога точно се запознах с Малина, но помня вътрешното си удивление от силното усещане за разбирателство без думи. Усмивката, дружелюбните й разбиращи очи излъчваха топлина и искрено съпричастие. Чак по-късно разбрах колко други съкровища носеше в себе си – опознах сияйната й поетична дарба, усета й за истинските ценности в литературата и живота. Тепърва щеше да се разгори „огънчето” (и да я опари болезнено с пламъка си), тепърва щеше да се роди издателство „Стигмати” – обетована земя на чистата поезия и литература, а Малина да отгледа децата и книгите си, като сякаш между другото помогне на необозримо за мен множество хора – близки или почти непознати.
…А ние пиехме чай в скромната й кухня и бистрехме насъщните си грижи. Женски, много женски разговори… Обсъждахме и преводите от руски, показвах й по някое ново стихотворение. По-късно разбрах колко е висяла Малина в Съюза на писателите за първата ми книга, но и тогава виждах колко се ядосваше (много повече от мен), че се бави с години. Но не поезията беше основното, поне за мен, а личните ни изповеди, наистина от душа.
След време, в критичен за здравето ми момент, когато лекарите бяха повикали родителите ми едва ли не „да се сбогуват”, тя търпеливо е изслушвала отчаяния ми съпруг и с присъщата си деликатност, но и вътрешна твърдост му е давала сили. Откъде се взимаха толкова сили у тази наглед мека, дори свита, но и много твърда жена? Да, има добри хора, има изслушващи, има съчувстващи, има талантливи, има принципни, има помагащи. Но всичко това накуп не се среща често. Талантът не рядко е себичен, вглъбен в себе си. А Малина наистина боледуваше с чуждите болки, макар че хич не й липсваха и свои. Други написаха и ще пишат за поетичните й територии, за приноса й към представянето на стойностни чужди поети, за сценариите й, за битките й.
Но съм сигурна, че не само за мен – за много хора, Малина е била и е утеха, че човещината не си е отишла, че за нас още има надежда.
Ех, Малино, Малино…
АСЯ ГРИГОРОВА
Литературен Вестник 