Днешното изкуство – невероятно разслоение на случки и събития

Разговор с Мария Василева, главен уредник на Софийска градска художествена галерия

бр. 28/2015

Art for Change 2015 (2)

От изложбата „Изкуство за промяна. 1985-2015”, куратор Мария Василева, СГХГ, 2015

Настоящата година е много интензивна за Софийска градска художествена галерия  – тя представи поредица тематични изложби, както и творчеството на отделни автори. Кои от тях бихте откроили като особено важни или репрезентативни за съвременното изкуство в България? И от каква политика се ръководи СГХГ при изграждането на програмата си?
Политиката на един музей се определя от много фактори. От една страна, от наследството, което притежава в депата си. Опитваме се да се отнасяме уважително към съхраненото в колекциите, към историческата памет. От друга страна, искаме да бъдем напълно съвременни, за да можем да говорим на един език с публиката. В този смисъл ни влияе всичко от живота около нас – как се развиват политиките, религиите, икономиката и т.н. Важни са всички детайли – от местоположението на галерията до промените в климата. Винаги сме говорили за музей без стени – това е единственият начин да изтръскаме прахта от представите на хората за това място. Неслучайно „разсекретихме“ колекциите си. Публикувахме какво има в депата ни и сега тази информация е достъпна и за специалистите, и за широката публика. И го направихме много преди модата на онлайн колекциите. Е, нашите не са онлайн, но ги има и това беше може би първата крачка да направим дейността си прозрачна. Имаме самочувствие на културен институт с традиции, но това не ни пречи да бъдем гъвкави в избора си на партньори. Харесва ни да привличаме млади хора и неправителствени институции – разменяме опит и енергия. Работата в мрежа не ни е чужда. Най-трудно е да получаваме обратна връзка от зрителите. Не случайно тази година направихме изложбата „Какво виждате?“, в която дадохме възможност на посетителите да споделят какво мислят за конкретни работи от различни периоди на историята на изкуството. Това беше важен експеримент, който за пореден път ни показа, че публиката не е за подценяване и трябва много да се стараем, за да изпреварваме очакванията й.
Това, което ме вълнува през последните години, е преосмислянето на историята на българското изкуство. Основният скелет на тази наука у нас е изграден по времето на социализма с принципи, норми и естетика, привнесени отвън. Погледът към изкуството е натоварен с идеологически догми и далеч не само творчески критерии. Искам да поставим под съмнение този подход. Да си зададем въпроси. Не непременно да търсим различни отговори, но поне да се усъмним в битуващите от онова време теории. Най-амбициозният ни проект в това отношение беше изложбата и каталогът „Възможната история“ от 2012 г., които и днес си остават единственият съвременен и цялостен прочит на историята на изкуството ни. В тази логика са и изложбите под общото мото „Другото око“, в които се канят неизкуствоведи и некуратори да работят с фондовете на музея. Правим го в очакване на различна, провокативна и вдъхновяваща гледна точка. Това, разбира се, не е лесен процес. Трябва да се борим с една изключително стройна система, създадена със силата на тоталитарната машина и нейната способност да ражда митологеми. Трябва и да направя уговорката, че не непременно и на всяка цена искаме да разрушим създаденото. Дори допускам то да е вярно. Но съм сигурна, че сега е времето да задаваме въпроси.
Другият период, който ме интересува, е времето на голямата промяна в изкуството след средата на 80-те години. На това беше посветен проектът ми „Изкуство за промяна 1985-2015“, който се опита да проследи социалните и политически ориентирани работи в този период, т.е. изкуството, което е вървяло ръка за ръка и дори е предсказало промените. Изложбата предизвика бурни реакции най-вече заради включването на картини на Светлин Русев, създадени в отговор на политическия натиск срещу него след участието му в Комитета за защита на Русе. Очаквах тези реакции и те още веднъж показаха каква невралгична точка е близкото минало, колко болезнено се приема всичко. Още като че ли не е дошло времето, в което ще можем трезво и без емоции да се обръщаме назад. Но ние, кураторите и художниците, сме длъжни да предизвикваме, да отваряме теми за дискусии, каквото и да ни коства това. Разочарованието идва от нивото на последвалия дебат.
Ще спомена още две изложби, които „разказват“ как изграждаме политиката си. Първата е Наградата за съвременно изкуство „БАЗА“, която тази година се връчва за осми път. Организираме я съвместно с Института за съвременно изкуство – София. Втората е изложбата „Внимание: прясна боя! 33-ма млади български живописци“ (курирахме я заедно с Даниела Радева и Владия Михайлова). И двата проекта са важни, защото показват политиката ни по отношение на представяне на млади автори. Тя е подкрепена и от дългогодишната програма „Място за срещи”, която е насочена към откриване и работа с нови имена; както и от програма „Скулптура”. И двете се разработват във филиала на СГХГ галерия „Васка Емануилова”. Устойчивостта на наградата „База“, начинът, по който се провежда и организира, качеството на изложбите на номинираните художници – всичко това е от съществено значение, и то не само за участниците, но за развитието въобще на художествената сцена.  Чрез тези изложби ние отстояваме позиции, изграждаме критерии, насочваме и авторите, и публиката в територии, далеч от обичайните практики и отъпкани пътеки. Изложбата на младите живописци също беше организирана в момент, когато можехме да покажем не просто млади по възраст художници, а такива, които задават съвременните тенденции в живописта. Събирането им на едно място е резултат на дългогодишно наблюдение на това какво се случва в тази област и заявка за някаква по-генерална промяна в мисленето. Иначе просто да се правят изложби на принципа на егенето няма никакъв смисъл.
Ако се погледнат самостоятелните ни изложби през тази година – Йоан Левиев, Павел Койчев, Ясен Гюзелев, Марияна Василева, ще видите разнообразие на артистични практики. Да спомена и изложбата на младите колеги Пламен В. Петров и Рамона Димова „Първите жени художнички 1878–1912” в галерия „Васка Емануилова”, която показа сериозен изследователски подход с откривателски резултати.

Съвременното изкуство очевидно е акцент в работата на СГХГ. Обобщенията в тази област са трудни, но все пак – какви доминанти и тенденции бихте откроили в работата на младите творци? Забележими ли са например нов тип представи за изкуството и заобикалящата го среда – социална, екологична, историческа…?
Да, това е труден въпрос. По принцип присъщо е на съвременното изкуство да бъде по-конкретно и директно, но не декларативно да се занимава с проблемите на живота. Разбира се, това в голяма степен зависи от усещанията на самия автор. Едни са по-поетични, други по-практични. Като цяло обаче има една тенденция, провокирана вероятно и от кураторските задания, към реагиране на наболели въпроси в обществото. Така много често художниците се превръщат в коректив на случващото се. Все пак в повечето случаи това са моментни или временни занимания. Колкото и да е съвременно едно изкуство, не е в неговата природа да бъде актуално в журналистическия смисъл на думата. То винаги се стреми към някакви надвсекидневни стойности. В близкото минало езикът на изкуството ни беше изключително алегоричен и метафоричен – като единствено възможен начин да се каже нещо извън партийното задание. Днес младите художници като че ли бягат от това. Опасяват се да не бъдат обвинени в сантименталност. Искат да бъдат в крак с времето и често се обръщат към езика на графитите, уличното изкуство, към интернет, медиите и рекламата. Битката с информационния и визуален поток е безмилостна. В крайна сметка добрите от тях винаги намират точния баланс между това да привлекат вниманието ни и да ни кажат нещо повече от това, което виждаме на пръв поглед.

В част от представените във вашата галерия изложби се търси връзката между изкуството и историческите промени на обществото (например в „Изкуство за промяна”). Какво може да научи за себе си обществото през призмата на изкуството?
Първо, научава, че има интелигенция, която не спи, както често я обвиняват. По време на работата ми над този проект самата аз бях изумена колко активни са били художниците и кураторите през първите 20 години на прехода и в каква степен промяната се движи паралелно с това, което те правят. Второ, и най-важно – научава, че няма по-важно нещо от свободата. В живота на твореца това е най-експлицитното усещане. Всеки автор е силно чувствителен към отнемането на свободата. Много произведения са мотивирани именно от защитата на правото на изразяване, на свободен и различен глас. Извън конкретните поуки и сюжетни разкази именно това е най-важното послание.

Вие сте не само куратор на много от изложбите в СГХГ, но и следите активно съвременното изкуство у нас. Какво е мнението ви за него – не само като отделни факти или авторски присъствия, но и изобщо като интензивност на художествения живот?
Художественият живот е изключително интензивен и разнообразен – движи се между откриването на огромни музейни образувания като Националната галерия през традиционни изложби до фестивали в алтернативни пространства. Мисля, че точно в този момент имаме почти всички необходими „играчи” за една динамична сцена: класически музейни пространства, комерсиални галерии, галерии с идеална цел, частни локации, създадени и поддържани от художници и артисти, изложби, фестивали, проекти за публични пространства, охи-та и ъндърграунд места. Изкуството се разпростира в много посоки – и географски, и стилово, и тематично. Въпросът за мен е в качеството. Но да приемем, че в момента сме в период на количествено натрупване на различни практики и опити. Това, че дори аз като специалист не мога да следя всичко случващо се, е много добър признак. Има невероятно разслоение на случки и събития. Очаквам многото енергия да не изчезне в небитието, а да се материализира рано или късно в качествени продукти и смислени послания.

Току-що открихте изложбата на Кристо и Жан-Клод, която вероятно ще е едно от важните събития за тази година. Показвате техни творби, създавани в продължение на половин век – каква е историята на изкуството на XX и XXI век, разказана през тази експозиция?
Това е историята на големите битки и победи. Всъщност изложбата е интересна с това, че показва не само проекти към най-известните работи на Кристо и Жан-Клод, а десетки и десетки слабо познати работи. За 50 години двамата реализират 22 проекта, а за 37 не получават разрешение. Но осъществяването на даден проект никога не е било основната и най-важна цел на творчеството им, а само част от процеса. През дългите години на чакане на разрешения и на получаване на откази те са се занимавали с това, което правят най-добре – отглеждане на идеи и материализирането им в рисунки, графики, колажи, обекти. Именно това може да се види сега в изложбата в СГХГ. Това за мен е изключително ценно защото показва онзи творчески процес, който остава като че ли скрит зад „шума” на големите проекти. Пътят до опаковането на Райхстага, Пон-Ньоф или австралийския бряг е дълъг. И това не включва само битките с политици, еколози и общественици, а собственото израстване и убеденост в смисъла на направеното. Експозицията показва както личната посветеност и вяра в смисъла на творческото усилие, така и силата на съвременното изкуство, което преборва много ограничения в името на свободното изразяване.

Въпросите зададе АНИ БУРОВА

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s