„Яснота, звънкост и въодушевление от живота“

Разговор с Нева Мичева за „Три приказки“ от Умберто Еко и превода на литература за деца

бр.42/2020

Илюстрация от Еудженио Карми към приказката „Бомбата и генералът“ в книгата „Три приказки“ от Умберто Еко, изд. „Лист“, 2020

Нева, съвсем наскоро във Ваш превод излезе книгата „Три приказки“ от Умберто Еко, илюстрирана от Еудженио Карми. Разкажете малко повече за нея.

Забавно е, че Eco на италиански може да значи както „ехо“, така и „еко-“ (от гръцката дума за „дом“, от която идват „икономика“ и „екология“) – съвпадение, което тъкмо в тази книжка е значещо. Тук имаме три истории, които заставят възрастните да обяснят някои основни икономически и екологични положения на децата (а пътем и на себе си). И ехото от тях е много по-голямо, отколкото би било, ако бяха излезли изпод перото на друг автор.

По оригинал приказките са всъщност „разкази“ – Tre racconti. Моето чувство беше, че ако озаглавя книга на Еко с „Три разказа“, никой няма и да се сети, че е за деца. На руски също са предпочели „сказки“, а на португалски – „малки истории“. Само мога да се догаждам какъв е бил мотивът на автора да се отвърне от названието fiaba (приказка): да не вкара важните теми за обсъждане в тясната ниша на детинското? Да не сложи етикет „фантазии“ на нещо притеснително реално? При всички положения историите са отпреди интернет, а оттогава насам разказването за деца силно се е променило, както впрочем и достъпът на малките до всякакъв вид повествования. (Някой беше забелязал следната тенденция в ширпотребното кино: филмите за деца стават все по-„възрастни“ – пълни с насилие, директно изложени травми и сложна лексика, – докато филмите за възрастни зазвучават все по-„бебешки“ – пълни с искейпистки фантазии, ярки цветове и лесни музики в рамките на опростен сюжет.)

Писателите, редакторите, езикът*

Елвира Семинара

бр. 13/2018

Сицилианската писателка Елвира Семинара е позната на българската публика от посещението си през 2011 г. по повод участието в антологията „Съвременни италиански разкази“ (изд. „Фабер“). Авторка е на романи и разкази, сред предпочитаните й похвати е играта на думи. Дългогодишен сътрудник на периодични издания, води курсове по творческо писане в родната си Катания и в Рим. С нейно разрешение публикуваме статията й с оригинално заглавие „Сбогом, италианска реч: по вина на пазара литературният език е все по-беден“, предизвикала дискусия в Италия и повдигаща актуални въпроси, които биха могли да се окажат интересни и в друг езиков и национален контекст.

Извинете, че започвам по този начин, но една дума умира, докато четете тази статия. Всяка сутрин в някое кътче на света писател преследва някоя дума, едва я е мернал, но знае как звучи, надушва я, погва я и накрая я улавя. Докато я изписва, както е правила Емили Дикинсън, я гледа как блести.

Но всяка сутрин по света някой редактор я заличава. Това е слабо употребявана дума – обяснява ти – необичайна (канех се да кажа невнятна, но и това не се препоръчва), смътна (може би даже мъглява, ако не и мъглявинна), изобщо слабо разпознаваема, слабо автентична, непопулярна, направо поетична. На този етап, за да предотврати всякаква нищожна съпротива, освен ако не си Борхес или Сарамаго, нито дори някое плодовито-страховито име с милионни продажби, подплашеният редактор обвинява: това е литературно писане! Подтекст: няма да се продава. Разбирай: нужно е да се преведе на елементарен език. И не става дума за инструкции за пералня.

Да не би да си мислехте, че в литературата е приложим литературен език? След Бенедето Кроче друго не сте ли чели, писатели с бръмбари в главата?
Всеки ден писател или писателка отслужва опело за някоя „различна“ дума – която след това поредно отлюспване ще е още по-безвъзвратно изгубена и чужда за общата лексика – като неприобщена, ексцентрична, изтръгната, вън от регистрите, твърде нова или твърде стара, като измислена или съчетана с друга по странен, дори обезпокояващ начин – да, това също. Читателят не бива да бъде смущаван, а утешаван (освен в случая с трилърите, висш жанр на утеха за книгоиздаването). Всяко излизане от рамките на минималния език е позволено (даже насърчавано) от издателската индустрия, ако разсмива, весели, разтушава, улеснява – впрочем все неща, приятни на всички, стига да има разнообразие в избора.

За една книга – световно събитие

бр. 36/2017

Амелия Личева

Отдавна големите интелектуалци по света разбраха, че отвъд философските си пристрастия, ежедневните си професионални занимания и разгадаването на наследството, от изключителна важност е и да формулират тези за настоящето. Десетилетия наред Цветан Тодоров, Умберто Еко, Жак Дерида и много други доказваха това свое прозрение, пишейки за Европа, образованието, тероризма, изобщо за днешния ден. Непосредствено след 89-а година и българските интелектуалци имаха съзнанието, че трябва да отстояват каузи и с думи, но постепенно те загубиха вяра в това и се маргинализираха. На този фон новопоявилата се благодарение на издателство „Обсидиан“ книга на Иван Кръстев, който отдавна впрочем не е само български, а е точно световен интелектуалец, е важно събитие. Защото това е книга, която с математическа прозорливост и с присъщите за Кръстев финес и умно говорене гради тези за настоящето и бъдещето на Европа.
Казвам, че книгата е събитие, при това не само за България (световната й рецепция го доказва), защото тя е сред малкото, чиито автори се решават да заговорят директно за това, което протича в съвремието ни. Ако мислим за паралели, като че ли можем да намерим такъв с последната книга на друго световно име – Зигмунт Бауман – и неговата „Бежанци пред дверите на Европа“. Макар и по-философска, с повече желание за обобщения по темите за толерантността, приемането на различието, говоренето за идентичността, книгата на Бауман очертава един от най-злободневните проблеми за Европа – моралната паника, която я тресе, и произтичащите от това ксенофобия, дехуманизиране на пришълците, изключването им от мисленето в морални категории и разрастващият се популизъм. Като отговорът, който Бауман дава, е изцяло в духа на философската традиция – на всичко това според него може да се противостои с търсенето на контакт, сливането на хоризонтите, със солидарността, а не с ограждането и затварянето.