Александър Кьосев
Отдавна познавам Боян Манчев, може би от повече от 20 години. Не помня кога точно се запознахме, но в един момент се оказахме въвлечени заедно в един проект, наречен „Нексус“. Там позицията на Боян не беше лесна, той беше философ сред подбрани млади историци, всичките с претенции, всичките с малки познания по философия. По-късно мнозина от тях станаха фигури в Кеймбридж, в Централноевропейския университет и пр.
Макар в по-малка степен, тази неудобна интердисциплинарна ситуация важеше и за мен – това ни сближи, освен това двама защитавахме българското изследователско достойнство в международна среда: това беше основата на дългогодишно приятелство при всичките ни различия – научни и политически.
По-късно Боян започна да води самостоятелен философски семинар и естествено се оказа харизматичен лидер на хуманитарната младеж в София: присъствах на няколко лекции, те бяха впечатляващи, магия имаше там.
След още няколко години поканих Боян като преподавател по теория на интерпретацията в нашата магистърска програма „Изкуства и съвременност“, където той заедно с Моника Вакарелова и други имаше ключова роля. Междувременно излизаха важните му книги, на български и на други езици, той стана международна звезда, осъществи важни за нас връзки дори с Япония, след това започна поставангардния си проект в „Метеор“ с Ани Васева.
През цялото това време на активно сътрудничество и неща, правени заедно и поотделно, имаше нещо, което ме свързваше още по-силно с него. Такива връзки са вътрешни, те са особена форма на диалог и солилог, когато с някого си говориш дори когато го няма.
Темата на този наш вътрешен разговор (е, случваше се да стане и външен, да се разрази в пламенни полемики) беше проблемът за политическата стойност на безпределното Желание. Това според мен е една от червените нишки във философията на Боян Манчев, но най-добре тя е изразена в „Манифест за нечовешки театър“, нека припомня един кратък пасаж:
„Нечовешкото: безпокойството на човешкото, ето там започва театърът. Каква е тази сила, която бучи в тялото, която го сдвоява и разцепва с боговете/демоните? Нечовешкият театър е театър на безграничното желание – желанието, което надскача човека. В безграничното желание няма надежда за изход. Желанието е Чудовище. Започваме наново, там, където желанието няма граници, ето това пространство обладава театъра, разтворената в него сцена става об-сцена, обсценна плацента, в която растат нови органи за експериментиране на човешкото. Суб-ектът като про-ект: про-метей, мете-ор. Чудовищата са неопитомени желания“.
Това е силно, експресивно казано. Изглежда, че не изисква диалог – какъв разговор, при положение че на власт са Неопитомените желания? Та те не оставят никакво пространство, запълват всички дупки, мета-морфозират всяка форма, моделират света по свой чудовищен образ и подобие. Не спорят – раждат Новото и Немислимото.
На мен обаче ми се беше наложило да се занимавам с желанието от съвсем друга гледна точка – на пръв поглед далеч по-исторически конкретна, но на втори – носеща не по-малък философски потенциал. Междувременно пишех и продължавам все още да пиша книга за историята на утопията и по съвсем свои пътища бях стигнал до точката, в която авантюристичните и волунтаристични утопии на авангарда скандализират идеята, че лявото се било превърнало от утопия в наука, подчинена изцяло на диалектико-материалистичните закономерности на „действителността“. Дълбоко ме вълнуваше разколебаният принцип на тази „действителност“ от онова време, както и начинът, по който променящото се Желание – ентусиазирано, летящо, революционно, а след това катастрофично, параноично-сталинско и тоталиратарно – моделират като мека глина тази действителност.
В този смисъл, докато Боян се занимаваше с младежката история на Желанията, с тяхната чудовищно-демиургична сила да „отместват“ невъзможното, аз се занимавах по-скоро с тяхната старческа история, сумирана най-добре в изрази като „каква я мислехме, каква стана“ или „не дай боже да ти се сбъднат Желанията“. Понякога се сблъсквахме директно върху конкретна тема, какъвто беше случаят с тълкуването на поезията и фрагментите на Новалис – тогава си говорихме дълго и на живо, – и внезапно се установяваше, че разликите не са чак толкова големи.
По тази вълнуваща тема може да се каже още много, но това няма да е тук; така или иначе, този важен за мен диалог с Боян продължава. И днес той придобива най-неочаквани актуално-политически измерения. Защо ли и двамата се бяхме занимавали само с Желанието, а не с истинския му антипод – нетърпимото Нежелание, Отвращението? Събитията в България и на много други места по света в последните 10 години демонстрираха, че то политически и социално е не по-малко важно. Защото излизат някакви хора и казват „Безформени същества, морални и политически чудовища, мутри – ама наистина не ви издържаме повече! Няма да ви търпим, махайте се!“. И тези младежи вярват, че в тяхното безгранично Нежелание също има някаква демиургична сила, нещо, което може да измете всички Франкенщайни, да метаморфозира Безформието и Гадостта на българския политически живот и да роди напълно немислимото и невъзможното – да му даде Нормални Форми.
Но има ли такива? Дали това не е някаква нова, безумна утопия по Нормалност, обърнат Овидий? Дали тя няма да ни заведе там, откъдето други се връщат?
С тази текст предлагам на Боян да продължим разговора в тази посока. Може пък и да излезе нещо.
Литературен Вестник 