Немската критика за романа „Кротките“ от Ангел Игов

бр. 26/ 2020

Миналата година романът на Ангел Игов „Кротките“ беше издаден на немски (прев. Андреас Третнер, изд. eta Verlag), а в началото на юни получи немската Международна литературна награда, присъждана за съвременна чуждестранна проза. Обикновено с наградата биват отличени една книга и нейният превод на немски, но заради сложната ситуация, пред която е изправено книгоиздаването през последните месеци, през настоящата година я получиха и шестте заглавия от краткия списък на наградата. Междувременно в немската преса излязоха рецензии и отзиви за „Кротките“. Тук публикуваме (със съкращения) някои от тях.

Приятният гъдел на властта

Корицата на немското издание на „Кротките“ от Ангел Игов

 

В „Кротките“ Ангел Игов се е посветил на събитията в София от 1944 г. Това е неговият принос към културата на паметта

Корупция, евтина почивка на Черно море, приютът за бедни на Европа: така гласят само някои от стереотипите за България, които идват на ум на мнозина германци – ако въобще се сещат за нещо по темата. Дванадесет години след присъединяването към Европейския съюз балканската държава все още представлява terra incognita. Това важи в исторически и политически план, но не по-малко и в литературен – ако за момент забравим за автори като Владимир Зарев, Алек Попов и Георги Господинов, които междувременно станаха достъпни и за немската читателска публика.

Малко светлина в една от най-мрачните глави от по-новата българска история внася сега романът „Кротките“ на Ангел Игов, който неотдавна излезе в превод на немски. Годината е 1944-та, по-точно времето след девети септември. (…)

Настъпва часът и за главния герой на романа, Емил Стрезов, чиято история е разказана от гледната точка на себеподобни, на една младежка банда. Средно талантливият пролетарски млад поет от провинцията, когото обстоятелствата са довели в София, а там в крайно бедния квартал Ючбунар, така да се каже за една нощ мутира от никой в някой.

Като член на Народната милиция с висящ на колана пистолет Стрезов се превръща в „нов и важен“ човек, наслаждаващ се на „приятното гъделичкане на властта“ по кожата си. Чака го обаче по-голямо предназначение. И сподвижникът – напълно неподготвен в правните въпроси – става функционер с пост на обвинител в така наречения Народен съд в София. (…)

Елиас, приятел на Стрезов от еврейски произход, успешно противопоставящ се на опитите да бъде привлечен на страната на Народния съд, е един от малцината, които успяват да разтърсят мирогледа му, където доброто и злото изглеждат толкова еднозначно позиционирани. Той пластично разяснява на приятеля си, че вината, наказанието и справедливостта са разтегливи категории, нищо друго освен прояви на духа на съответната епоха, „който прави някои чудовищни неща по-вероятни от други и успява да превърне всекиго в престъпник, ако намери инструмент за това“.

Постепенно и на Стрезов започва да се провижда варварският мащаб на произвола на онези, които са се издигнали до господари на живота и смъртта. Но въпреки всички глождещи го съмнения, той е решен да продължи да сътрудничи. (…)

Накрая остава въпросът каква е ролята на Емил Стрезов в играта на шах на властта. Следва болезненото прозрение: „Той нямаше роля“. С други думи: не е в състояние да упражни никакво влияние. Към което се прибавя и следващият въпрос, дали обстоятелството, че е играчка в ръцете на властниците, го освобождава от всякаква отговорност.

Читателите не научават каква е съдбата, която историята е отредила на Стрезов. И така романът завършва със заявката на разказвача, че иска да напише роман за живота на героя. „Хората зад ъгъла, гратисчиите на историята, снишените и незабележимите, надарени с безброй очи: кротките, които ще наследят земята“ е написано там.

С тази препратка към Исусовата проповед от планината пасажът маркира едно централно послание на романа. Защото критиката на Ангел Игов е отправена към верноподаническия дух на „кротките“ – и към тяхната вяра, че бъдещето е на онези, които следват властимащите и безпрекословно им се подчиняват. Но за да настъпи по-добро бъдеще, е нужно да обръщаме внимание и на миналото. Днешна България във всеки случай не гледа назад.

И ето как 30 години след промените епохата на комунизма продължава да бъде сляпо петно, за което се мълчи със срам, без да й се отреди място в културата на колективната памет. Последиците са фатални. Не само трябва да се разкаже по-нататък историята на Стрезов, а най-после да бъде създаден и легитимен наратив за българския комунизъм. Точно затова има нужда от автори като Ангел Игов. И от преводачи като Андреас Третнер, които карат гласа му да се чува и в Германия.

БАРБАРА ЙОРТЕЛ

                „Тагесцайтунг“, 7 януари 2020

Наказание за слабия стил

Пикаресковият роман на Ангел Игов за един поет като обвинител в българския Народен съд

Неведнъж е било описвано как един човек попада в мелницата на правосъдието, как бива осъден, понякога от страна на анонимна и сюрреалистична инстанция. Но как някой сам се превръща в обвинител, как един чувствителен, млад и многообещаващ поет настоява за смъртни наказания, и то за много наведнъж, нещо такова още не е било разказвано в литературата – или поне по такъв жив, пикаресков начин както в „Кротките“ на родения през 1981 г. българин Ангел Игов.

В излезлия през 2015 г. в оригинал роман младежки хор от софийския работнически и бедняшки квартал Ючбунар разказва за един от техните, за призвания да бъде поет Емил Стрезов. Това не е тържественият хор от античен тип, а по-скоро безименна и безлична банда от малки, подвижни улични помияри, които надничат иззад всеки ъгъл, клечат незабележимо с мръсни крака по входовете на къщите или пък следват на всяка крачка въпросния, целунат от музата Емил Стрезов. Шпиони и джебчии, майтапчии и хитреци, съчиняващи си разговор там, където не са успели нищо да подслушат.

През 30-те и 40-те години е имало много литератори, които са се блазнели от властта и не са можели да устоят особено на изкушенията на тъмната й страна. Но Емил Стрезов не е типичният случай, не е Селин или Ернст Юнгер, на възраст от малко над 20 години е написал само няколко стихотворения. Той е комунист, наистина не особено деен, но когато Червената армия освобождава София, навсякъде започват да се търсят доверени хора, също и за съда. И понеже Емил познава партизанката Лиляна и е даже тайно влюбен в нея, и защото от времето, прекарано в нелегалност Лиляна от своя страна познава хора, които сега вземат решенията, Емил се превръща в обвинител в едно от тогавашните „народни съдилища“.

И той взема задачата си на сериозно, може би твърде на сериозно: нарочва един сдобил се с репутация при монархията, макар и второразреден поет, мъж с гълъбовосив костюм и бастун от ясен, който по неве­до­ми – или именно по външни, естетичес­ки – причини си навлича целия гняв на Емил. Наистина, сам по себе си Народният съд понякога напомня на отмъстителна акция в литературата или по-скоро в литературния живот. Така например началникът на Емил веднъж казва: „Какъв синтаксис, какъв изказ! Ето така се тикат към фашизма неукрепналите и колебливите (…) Да си изповръщаш червата. Всичките жертви, всичките престъпления: ами това можеше ли да стане без цялата тая пропаганда? И некадърни бе, да ги вземе дяволът! Поне да можеха да пишат!“

Умее да пише този Ангел Игов, и още как! – му идва на човек да каже. Можем обаче да се възхищаваме на бързината на тази проза, на нейния хумор и усета за мярка, единствено защото Андреас Третнер е превел на немски „Кротките“ с голяма изобретателност и любов към семантичните и ритмичните детайли. Нито една дума не е излишна на тези не повече от двеста страници.

„Кротките“ плътно и компактно насочва погледа към един аспект от голямото разместване във властта от годините 1944-1945, на който не е било обръщано достатъчно внимание, а с образа на преследвания от ючбунарските детективи, объркан и влюбен Емил поставя въпроса какво би направил човек с възможностите, които предлага залезът на всяка една историческа епоха.

ТОБИАС ЛЕМКУЛ

                „Зюддойче Цайтунг“, 15 януари 2020

В идеологическия парник

Точно на 9 септември 1944 г., когато Червената армия окупира съюзената с Хитлер България, Емил Стрезов се успива. Родителите му са го пратили в София, защото сестра му е починала от туберкулоза, а и те вече кашлят. Подслонява се у приятел на баща си и пропуска да види, както още на следващия ден гордо е заявено, как народът „взема властта“. Обаче младият, безцелно живеещ ден за ден провинциален поет все пак става убеден борец за изглеждащата справедливо кауза: Стрезов попада в състава на набързо сформирания от комунистите Народен съд. (…)

В романа на Ангел Игов „Кротките“ един хор наблюдава смайващата кариера на бедняка. Връстниците на Стрезов в бедняшкия софийски квартал Ючбунар – „с нахлупени каскети, с ръце в джобовете и с подигравателни ючбунарски усмивки“ – забелязват почти всичко, не забравят нищо и открай време се държат на разстояние от съответните властимащи. Те силно се съмняват дали Стрезов един ден ще напише истината в мемоарите си и се опитват сами да го направят. Знаят как трябва да изглежда честният разказ: противоречив, накъсан и пълен с изненадващи обрати. Младият писател и преводач Ангел Игов, роден в София през 1981 г., си е устроил голямо забавление с този изцяло отклоняващ се от партийната линия, но за сметка на това самоуверен колективен повествовател. „Кротките“ не е традиционен исторически роман. (…)

В България „Кротките“ предизвика немалка сензация, защото с Народния съд е назовано едно табу. Но Игов изобразява показните (по московски образец) процеси без възмущение или огорчение. Младият главен герой е направляван от човешки – твърде човеш­ки – мотиви, които със задоволство биват разкривани от напълно запознатия с подобни вътрешни състояния колективен разказ­вач – хорът е здраво вкоренен в мъдростта на ежедневието. Кротостта следователно се дължи на съзнанието, че никой не е свободен от вина. (…)

Умело Ангел Игов разказва за голямата и малката, за политическата и ежедневната корупция. За съжаление, в последната третина романът губи хумора и темпото си: недостатъчно циничният поход на Стрезов срещу поета кара хора да отстъпи на заден план, така че разказът достига финала по-тромаво, отколкото започва. Но това, което от естетическа гледна точка изглежда като минус, далеч не означава победа на морала. Корупцията си остава и следва да допуснем, че Игов няма предвид единствено отминалите времена.

ЙОРГ ПЛАТ

„Франкфуртер Алгемайне Цайтунг”, 4 февруари 2020

Превод от немски:

ИВАН ПОПОВ

Вашият коментар

Filed under Abroad

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s