Примо Леви
Наскоро Марин Бодаков ми „подсказа“, че Примо Леви е писал и поезия. Ами писал е, и то каква! Приживе стихотворенията му, преобладаващо в свободен ямб, са публикувани в две книги: L’Osteria di Brema (1975 г.) и Ad ora incerta (1984 г.). От тези две книги са и настоящите преводи. – Бел. ред.
Песен
… Но щом ги запяхме отново
ония наши глупави песни,
не знам как, но така стана,
че всичко се върна отново.
Денят си беше ден отново,
седем седмица правят,
да убиеш бе просто лошо,
а смъртта – далечно нещо.
Летеше месец след месец,
но още хиляди щяха да дойдат.
И си бяхме просто младежи:
без грехове и без святост.
Това ни хрумна тогава,
докато си деряхме гърлата,
но тия неща са един облак,
гледаш и не го разбираш.
3 януари 1946 г.
Понеделник
Какво е по-тъжно от влака?
Който тръгва когато трябва,
Който само един звук издава,
Който само по един път се движи.
Нищо не е по-тъжно от влака.
Или от коня впрегатен,
затворен между двете оси,
който ходи с капаци,
който цял живот просто ходи.
Ами това тъжно нещо – човекът?
Ако живее отдавна самотно,
Ако за него всичко е спряло,
Не е ли човекът едно тъжно нещо?
17 януари, 1946 г.
Залез над Фосоли
Аз знам какво е да не се завърнеш.
Виждал съм през телената мрежа
слънцето как гасне и умира,
и съм чувствал, че плътта ми се разкъсва
от словата на поета, който казва:
„Може слънцето да гасне и изгрява,
но на нас помръкне ли ни светлинката,
чака ни безкрайна нощ и сън безкраен“.
7 февруари 1946 г.
Фосоли е концентрационен лагер в областта Емилия-Романя близо до Модена, създаден през 1942 г. Там Примо Леви е задържан за около месец през ранната 1944 г., преди да бъде изпратен в Аушвиц. Цитатът в последните три стиха на поемата е от римския поет Катул (V.4-5).
Schemà
Вие, които живеете сигурно
във вашите отоплени къщи;
вие, които намирате вечер
топла храна и лице на приятел –
кажете, това човек ли е?
Който работи в калта,
който не знае почивка,
който се бори за половин хляб,
който умира след „да“ или „не“.
Кажете, това жена ли е:
без коса и без име,
без сили да помни,
с очи дупки и хладна утроба
като жаба през зимата.
Помнете, че това се случи:
заклевам ви с тия думи.
В сърцата си ги носете вдълбани
у дома и по пътя,
и като лягате и ставате,
да ги повтаряте на децата си.
Или да ви рухне къщата,
да ви покоси болест,
да извърнат лице от вас синовете ви.
10 януари 1946 г.
Schemà означава „Чуй“ на иврит и се среща често в еврейските молитви. Стихотворението е написано в началото на Нюрнбергския процес. То става и епиграф на известната книга на Леви „Нима това е човек“.
Песента на гарвана
„Идвам от много далече
да ти нося зли вести,
прелетях планината,
пробих мъглата,
в езеро си огледах перата,
летях без почивка,
сто мили без миг почивка,
та да стигна до твоя прозорец,
да ти стигна до ухото,
да ти нося тъжни вести,
да прогоня радостта от съня ти,
да ти вгорча хляба и виното,
да ти седя всяка вечер в сърцето“
Пее, танцува гостът противен,
пее в снега под моя прозорец.
Щом се напя, погледна ме злостно,
с клюна издраска кръст на земята
и всичко покри с крилата си черни.
9 януари 1946 г.
Още един понеделник
„Ще ви кажа кой ще свърши в ада:
американските журналисти,
учителите по математика,
сенаторите и клисарите,
счетоводителите и фармацевтите
(ако не всички, то повечето);
котките, финансистите,
изпълнителните директори,
които стават рано сутрин,
за да изпълняват нещо си.
А ето кои ще идат в рая:
рибарите и войниците,
и децата – естествено,
конете и влюбените,
готвачите, железничарите,
руснаците и изобретателите,
дегустаторите на вина,
ваксаджиите и акробатите,
и онези, дето сутрин в трамвая
се прозяват под шала.“
Това ръмжи зловещо Минос
от мегафоните на Порта Нуова
в една понеделнишка тягост,
която само вкусилият познава.
Авилиана, 28 януари 1946 г.
През януари 1946 г. Примо Леви започва работа в завода за бои на фирмата „Дюпон“, разположен в Авилиана, близо до Торино. В гръцката митология Минос е съдия на душите в отвъдното. На входа на втория кръг на Ада го поставя и Данте в „Божествена комедия“. Към негов стих от „Нов живот“ (гл. XXVI) отпраща и последният стих на поемата.
Дай ни
Дай ни нещо да го съсипем:
венче, тихо кътче,
съратник, магистрат,
телефонна кабина,
журналист, ренегат,
фен на противниковия отбор,
улична лампа, решетка на шахта, защо не пейка.
Дай ни нещо да го омажем:
варосана стена, Мона Лиза,
калник, защо не надгробна плоча.
Дай ни нещо да го опетним:
плахо момиче,
цветна леха, а защо не себе си.
Недей ни презира – херолди сме ние, пророци.
Дай ни нещо, което прогаря, обижда, сече, което троши, което мърси.
Което ще ни накара да се почувстваме живи.
Дай ни тояга, наган,
свирка, Сузуки.
Смили се.
30 април 1984 г.
Пристигането
Щастлив е човекът, достигнал до пристан,
който е оставил зад гърба си морета и бури,
чиито мечти са мъртви или не са родени,
който тихо пие бира в гостилница в Бремен,
и се топли на огъня, и е в мир със себе си.
Щастлив е човекът като прегорял пламък,
щастлив е човекът като пясък в лагуна,
щастлив е човекът без бреме, със сухо чело,
който почива в края на пътя.
Без страх, без надежда, не очаква нищо,
а кротко гледа как слънцето гасне.
10 септември 1964 г.
Преведоха от италиански Александра Гочева и
Георги Гочев
Литературен Вестник 