Иън Макюън – разностранен, шокиращ и винаги дълбоко интригуващ

бр. 29/2018

Весела Кацарова

Рис. Александър Байтошев

Още с първите си творби британският писател Иън Макюън (1948) мигновено приковава вниманието както на критиката, така и на публиката. Реакциите са противоречиви – едни критици са очаровани, а други направо изумени, потресени. И веднага  му се прикачат етикети – появило се е „ужасно дете” в английската литература, автор на „шокираща проза” (enfant terrible, literature of shock). През последните трийсетина години Иън Макюън и Мартин Еймис се открояват като най-изявените, но и най-противоречивите писатели на своето поколение. В най-общи линии в мащабното творчество на Макюън се очертава ясна постъпателна тенденция на развитие. Авторът постепенно излиза от тясното, клаустрофобично пространство на ранните си творби, осезателно разширява белетристичния си кръгозор, като в по-късните си романи насочва вниманието си към глобалните проблеми на света. Разглеждането на произведенията му в хронологичен ред отчетливо откроява тази възходяща траектория в творчеството  му.

Преди да се разгледат по-подробно отделните произведения на писателя, важно е да се изтъкнат някои общи черти в творчеството му. На първо място ясно се откроява склонността на автора да противопоставя различни идеи, възгледи, доктрини и житейски философии чрез сблъсъка на лица, които олицетворяват подобни противоречиви нагласи, както и чрез душевните конфликти и раздвоението на самите герои. Подобни примери могат да се намерят във всеки отделен разказ, във всеки роман. Очевидно авторът най-силно се вълнува от  различията, сблъсъците между хората, а също и от вътрешните терзания в изпълнения с противоречия съвременен свят.

Наред с това се откроява и склонността на писателя, превърнала се едва ли не в негова запазена марка, да обрисува неприятни, противни, дори отблъскващи личности. Критиците единодушно определят тези образи като типични антигерои. Примерите са многобройни, защото почти във всяка своя творба Макюън представя такава личност, будеща недоумение, неприязън, а често дори и отвращение.

Друга характерна черта на творчеството на Макюън е, че той представя с удивителна вещина и професионализъм най-различни области в сферата на науката, изкуството и обществения живот. Добре известен е фактът, че за всеки роман авторът се подготвя продължително време, като извършва задълбочени научни изследвания. Поради всестранните си интереси той се проявява във всяка поредна творба като компетентен специалист по различни теми. В романа Събота  например разкрива огромни познания по неврохирургия и анатомия. Познанията му по анатомия в Невинните също са удивителни – героят разчленява трупа с вещината на патоанатом. В Амстердам, където един от главните герои е композитор, Макюън разкрива забележителна компетентност относно музикологията. В Неумолима любов проличава впечатляващата му компетентност в областта на молекулярната биология, както и на сексуалната патология. Известно е и обстоятелството, че за да опише с въздействащи детайли отстъплението на британската армия при Дюнкерк през Втората световна война, Макюън дълго време разучава архивите във военноисторическите музеи. Несъмнено авторът е изключително любознателен и извънредно компетентен във всяка сфера, която разглежда.

В структурата на романите също се забелязват някои общи черти. Почти всеки от тях започва с описанието на силно травмираща съдбовна случка, която преобръща изцяло живота на героите. До голяма степен  действията им след това се предопределят именно от тази случка. Цялостният поглед върху творчеството на автора показва постепенна промяна по отношение на повествователните техники. В ранните романи героите се обрисуват преди всичко отвън. В по-късните творби обаче фокусът изцяло се поставя върху душевния мир на героите, като действията им вече се определят от мислите, от психическата им нагласа и промените в съзнанието.

Забелязва се и друга съществена промяна в стила на автора. В по-зрелите си творби той вече не се стреми към максимално изчистен контур и лаконизъм в изказа, а придава по-голяма плътност и дълбочина на прозата си. Критиците вече не го представят единствено като „миниатюрист”. И все пак  най-съществената промяна в творческата нагласа на Макюън е, че той излиза от задушната атмосфера в тесните пространства и започва да обрисува героите си на фона на световните събития.

С първия си сборник разкази Първа любов, последни обреди (First Love, Last Rites, 1975), отличен с наградата „Съмърсет Моъм” (1976), Макюън, както вече се спомена, си спечелва прозвището „мрачен автор на шокираща проза”. Мнозина критици дават висока оценка на стила и хумора в сборника и го определят като блестящ, дори смайващ дебют поради умелото преплитане на комичното и перверзното, на абсурдните сюжети и психологическото проникновение. И все пак, въпреки множеството положителни отзиви относно художествените достойнства на творбата, вниманието на критиците се фокусира преди всичко върху сексуалните и сензационните страни на разказите. Доста детайли са действително зловещи и шокиращи. В „Солидна геометрия” (“Solid Geometry”) например героят работи върху дневниците на прадядо си, като се вдъхновява от поставена върху писалището му стъкленица с пенис в ерекция. По разказа се изготвя филмов сценарий, но
Би Би Си забранява филмирането.

Вторият сборник разкази на Макюън Между чаршафите (In Between the Sheets) излиза в една и съща година с първия му роман Циментовата градина (The Cement Garden, 1978). Реакцията на критиците и читателите е същата, както и към първия сборник – потрес от сюжета на някои разкази, но и признание, че Макюън е действително оригинален творец със силно въздействащ лаконичен стил. В тематично отношение сборникът отново разкрива подчертан интерес към низкото, противното, перверзното, а обрисуваният свят е също така клаустрофобичен.

Когато през 1978 г. излиза първият роман на Иън Макюън Циментовата градина (The Cement Garden), реакциите на критиците са изцяло отрицателни. Творбата се определя като зловеща, отблъскваща, перверзна. Основният въпрос, който възниква, е доколко описаната история е правдоподобна и доколко тя разкрива скритата човешка природа. За мнозина сюжетът е напълно неубедителен и недостоверен. Главните герои са четири деца в едно семейство, двама братя и две сестри, които живеят в уединение. След смъртта на бащата те се грижат за болната си майка и животът им е сравнително подреден. Когато обаче умира и майката, те остават изцяло на произвола на съдбата.

Най-голямата от тях, седемнайсетгодишната Джули, влиза в ролята на сурогатна майка. Нейно е решението да погребат починалата жена в мазето, като циментират трупа в метален шкаф, без да уведомяват когото и да било за смъртта. Всъщност, както се подчертава и в самата творба, основният подтик у децата да зазидат мъртвата си майка в мазето е страхът да не се разбие семейството, като съответно децата се изпратят в сиропиталища. Целта им е да запазят семейството цяло и задружно.

В творбата никъде не се посочват наименования на градове, търговски вериги и т.н., нито се правят препратки към конкретни социални или политически събития. По този начин се създава усещане за универсалност, за съществувание  извън времето и обществото. Тонът на разказвача е сух, равен, безучастен, почти напълно лишен от всякаква образност. Поради тази причина описанието на подобен клаустрофобичен  сомнамбулен свят действа  разтърсващо за читателя.

Противоречиви са и реакциите относно втория роман на Макюън Почивка в чужбина (The Comfort of Strangers), издаден през 1981 г. Мнозина отново го определят като перверзен, мъчителен, неправдоподобен, отблъскващ. И все пак романът е номиниран за наградата „Букър”. По-късно творбата е филмирана (1990), като сценарият за филма е дело на големия драматург Харолд Пинтър, а една от главните роли се изпълнява от известната актриса Хелън Мирън.

Макюън сам дава ключ за тълкуванието на романа в пространно интервю, като заявява, че творбата отразява фройдистки теории, хвърляйки светлина върху подсъзнателното, върху мазохистичните импулси у жената и садистичните наклонности у мъжа, които донякъде обясняват потисничеството на жените в патриархалното общество.

Макар че името на града  не се споменава в романа, множеството описания на площади, кейове и канали дават основания да се смята, че действието с положителност се развива във Венеция. Градът служи като метафорична рамка за изследване на човешката душа. Също като сложната психика на човека, с безкрайните си лабиринти и задънени улици Венеция не се поддава на точно топографско изследване. Затова героите непрекъснато се губят в този град на миражите и сенките. Освен това с тесните си улички и задушната атмосфера градът неимоверно засилва усещането за клаустрофобичност в романа.

За разлика от първите два романа, Дете във времето (The Child in Time, 1987) се посреща от критиците с всеобщо одобрение и е отличен с престижната литературна награда „Уитбред”. Особено силно внимание се обръща на обстоятелството, че в новата творба душната клаустрофобична атмосфера от разказите и първите романи на Макюън отстъпва пред широкия социален диапазон. Всъщност в третия си роман авторът най-вече се интересува от пресечната точка между личното и социалното.

Една от най-важните особености на романа е, че действието се развива около десет години след времето на написването му, сякаш авторът се стреми да предвиди предстоящите насоки в британското общество. И все пак писателят представя Великобритания през т.нар. „период на тачъризма” (80-те години), когато в страната редом с разкоша осезателно се откроява и нищетата.

Всъщност романът неслучайно започва със загубата на едно дете и завършва с раждането на друго. Не е случайно и обстоятелството, че романът се състои от девет глави – броят им загатва за съзряването на плода преди акта на раждането. През мъчителните девет месеца на страданието си главният герой достига истинска зрялост, успоредно със съзряването на плода. Отделните етапи от духовното пътешествие, предприето от героя, се маркират чрез серия от пътувания в пространството, които обикновено завършват със значими прозрения. В такива мигове той разбира, че не трябва да блуждае, да се разсейва, а напълно да се потопи в преживяването, за да го улови и запази завинаги в съзнанието си.

Невинните (The Innocent, 1990) e първият от четирите романа на Макюън, излезли през 90-те години. С него писателят навлиза в напълно нов жанр – шпионския, който най-често се свързва с нашумели автори в тази област като Джон Льо Каре и Греъм Грийн. Творбата убедително пресъздава напрегнатата политическа атмосфера на следвоенната епоха, чийто основен белег е разделението и взаимното недоверие между Западна и Източна Европа.

И все пак в романа ясно се откроява идеята за помирението. Тя се внушава не само чрез финала, където се загатва за предстоящото събаряне на Берлинската стена. Темата се подсилва и чрез дълбоките любовни взаимоотношения между англичанина Ленард и германката Мария. Лайтмотивът за помирението ясно е изразен и чрез речта, която американецът Боб Глас произнася на годежа на Ленард и Мария: „Чрез годежа си те по свой начин допринасят за мира между двете враждуващи нации. Подобни сватби в по-голяма степен сближават народите, отколкото всякакви политически договори”.

В романа особено разтърсваща е главата, в която с анатомическа прецизност  се описва разчленяването на труп от Ленард. За целта писателят подробно се е консултирал с патоанатоми, както личи от бележката в края на творбата. Тази сцена силно шокира голям брой читатели и предизвиква остри критически реакции срещу прекаления натурализъм. И все пак сцената превръща творбата в най-смразяващата политическа алегория на нашето съвремие. Като се има предвид, че героите са представени със специфични за нацията си черти, безспорно авторът загатва за англо-американската отговорност за разделението на Германия.

Когато през 1992 г. излиза романът на Макюън  Черни кучета (Black Dogs), критическите оценки отново са противоречиви. Някои го определят като най-силната и хуманистична творба в творчеството на писателя на този етап, а други го намират за неубедителна смесица от полемика и мелодрама. Написан като  повествование в първо лице, романът представлява мемоарна книга на героя Джеръми, публицист и издател.  До известна степен се създава впечатлението, че чрез образите на Джейн и Бърнард разказвачът представя женската и мъжката гледна точка относно действителността и вселената, като се опитва да бъде безпристрастен посредник между двамата. Всъщност главният герой представя сблъсъка между два напълно различни възгледа – в единия случай на преден план излизат правата и неприкосновеността на отделния индивид, а във втория се дава предимство на обществото и колективното съзнание. Романът приканва читателя да направи своя избор между двата крайни възгледа. Същевременно обаче се внушава идеята, че не съществуват категорични отговори по отношение на нравствените и обществените проблеми.

В следващото си произведение Неумолима любов (Enduring Love, 1997) самият автор изтъква сходството на този роман с предишните си няколко творби и по-специално с Дете във времето и Невинните. Общото помежду им е, че след преживяна силна криза героите коренно се променят и възприемат нов начин на живот. Критиците определят Неумолима любов като поредната мрачна творба за пълно обсебване, което докрай държи читателя в напрежение. Интересна е преценката за романа на известната писателка и критичка

А. С. Байът. Според нея най-интригуващата страна на творбата е съпоставката между патологичната страст на психично болния Джед Пари и нормалната, дълбока любов между Джо и Клариса, разклатена от преживените трусове.

Критиката се спира особено подробно на началната сцена, която представя опитите на неколцина мъже да спасят детето в коша на огромен балон. Тази силна начална сцена изпълнява няколко важни функции в творбата. На първо място целта й е да прикове вниманието на читателя още в началото, да събуди интереса му. Сцената изпълнява и друга функция. Тя има за цел да събере на едно място напълно непознати хора и завинаги да сплете съдбите им. Не на последно място, чрез нея авторът изследва черти, дълбоко залегнали в човешката природа – инстинкта за самосъхранение и донякъде вродения егоизъм.

Всъщност един от основните проблеми, които занимават Макюън в този роман, е сблъсъкът между рационалното и ирационалното начало, въплътени съответно в образите на Джо и Пари. Самият автор многократно изтъква основния замисъл в творбата: „Описвам рационален, добре организиран герой и го подлагам на огромно изпитание. Той се сблъсква с крайно ирационално преживяване, което  е истинско изпитание за разума и брака му“. Чрез различни художествени похвати Макюън поддържа недоумението, а също и напрежението у читателя. Така той придава на творбата си и някои черти на трилъра.

Макар и да не се възприема като най-силното произведение на автора, романът Амстердам е отличен с престижната награда „Букър” (1998). Творбата отново разкрива умението на писателя да предава важни социални проблеми в мрачни краски. Сюжетът се гради върху взаимоотношенията между трима мъже, озовали се на траурна церемония на Моли Лейн, която е била любовница и на тримата. След редица неочаквани обрати двама от героите, най-близки приятели, заминават за Амстердам, като всеки поотделно крои планове да убие другия, възползвайки се от холандския закон за евтаназия. В жанрово отношение творбата се възприема по най-различен начин от критиците: като притча, психологически трилър, социална сатира и най-вече като черна комедия. Някои определят романа и като бурлеска за провалилото се консервативно правителство начело с Джон Мейджър. Самият писател заявява в интервю, че чрез този роман той с огромна радост казва „сбогом” на 18-годишното управление на консерваторите. В същото интервю той определя Амстердам като нов тип роман, социална сатира, повлияна от ранните романи на Ивлин Уо. Трябва да се отбележи, че в този роман Макюън проявява забележителна музикална култура, като представя убедително творческия процес на композитора Клайв Линли.

Структурата на романа също се отличава с впечатляваща стройност и изчистени форми. Творбата се състои от пет части или действия и притежава ритъма на драматургическо произведение. Неслучайно първоначалното й подзаглавие е „трагикомедия”, поради което повествованието се разгръща в пет действия.

Изкупление (Atonement, 2001) е първата творба на Макюън през ХХI в. Романът разкрива автор, достигнал пълна зрялост като творец. Мнозина смятат, че това е най-доброто произведение на писателя, в което той търси ново начало и поема по нови пътища. Най-ярката особеност на Изкупление е, че чрез фокусирането върху драматични лични проблеми се изследват глобални въпроси. Друга важна особеност на романа е силно проявената емпатия, емоционалното вникване в чуждата психика. В свое интервю Макюън заявява, че емпатията е крайъгълният камък на нравствеността. Според него жестокостта произтича най-вече от пълната неспособност да се поставиш на мястото на жертвата си, а съчувствието се свежда до умението да влезеш в кожата на другия човек, на различния от тебе.

В структурно отношение романът се състои от три части и епилог. Първата част описва преживяванията на семейство Талис, принадлежащо към върхушката на английското общество, в един-единствен ден през 1935 г. Драматичните събития през този ден се пречупват най-вече през съзнанието на тринайсетгодишната Брайъни Талис, която усеща у себе си творческите импулси на бъдещия писател. Поради своята незрялост и детинска невинност Брайъни с лекота стига до извода, че Роби е „сексуален маниак”. Тази нейна твърда увереност я подтиква по-късно същата вечер да обвини Роби в изнасилването на гостуващата им братовчедка. Прибързаното й детинско обвинение трагично преобръща живота на цялото семейство. Втората част разкрива военните преживявания на Роби Търнър, който е предпочел войнишкия живот пред затворническия. През неговия поглед въздействащо се описва отстъплението на британската армия към Дюнкерк през 1940 г. Третата част представя живота на Брайъни Талис в лондонска болница по време на Втората световна война. Тласкана от чувство на вина, тя се е отказала от следване в Кеймбридж и е поела тежката участ на военна медицинска сестра. Частта завършва с посещение на Брайъни в дома на щастливо събралите се Сесилия и Роби, пред които провинилата се сестра тържествено обещава да оттегли в съда отправеното в детството си обвинение. Накрая епилогът, добавен през 1999 г., разкрива, че Брайъни Талис, вече известна писателка, е всъщност авторът на този роман с щастлив край относно любовта между Роби и Сесилия – чрез него тя иска да изкупи детската си вина. Става ясно, че двамата влюбени са загинали по време на войната, но чрез творбата си Брайъни желае да им даде щастието и любовта, от които ги е лишила с обвинението си.

Както отбелязват мнозина критици (Eagelton, Finney), първата част на романа проникновено представя живота във фамилно имение на привилегированата английска класа през 30-те години на ХХ в., когато светът се приближава към ръба на поредната война. Втората и третата част  хвърлят коренно различна светлина върху временната семейна идилия от първата част. Става ясно, че тази идилия всъщност символизира измамното чувство за неуязвимост спрямо набезите на Хитлер, демонстрирано от правителството на Чембърлейн на Мюнхенската конференция през 1938 г. Както заявява самият автор в интервю с критика Хафенден, съществува доста силна връзка между личностното и националното самозалъгване.

В художествено отношение романът Изкупление се откроява с подчертана  интертекстуалност,  с многобройни препратки към други белетристични творби. Съзнателно търсената интертекстуалност, извънредно характерна черта на постмодерния британски роман, разкрива задълбочените познания на автора върху английската и американската литература. Чрез множеството паралели с други творби Макюън нагледно показва какво е наследил съвременният британски роман от  литературната традиция. Така например художественото въздействие на Хенри Джеймс върху Макюън се усеща най-силно в умелото преплитане на гледните точки, в повторението на сцени, погледнати от различен ъгъл. Съвременният писател трайно е усвоил възгледа на големия обновител на романа, че от различните прозорци на „литературната къща” (“the house of fiction”) се разкриват различни гледки. В случая в съвсем буквален смисъл тринайсетгодишната Брайъни, съзряла през прозореца разигралата се сцена между Сесилия и Роби край фонтана, я тълкува по свой начин, но по-късно, когато въпросната сцена се представя през погледа на Сесилия, тя изглежда коренно различна. С други думи, Макюън е отхвърлил всезнаещия разказвач на традиционния реалистичен роман и последователно надниква в съзнанието на отделните герои.

Всъщност в Изкупление Макюън обединява различните школи и течения в британската литературна традиция, създава т.нар. „хибриден роман” (“crossover fiction”) по определението на Дейвид Лодж. Писателят не отхвърля постиженията на реализма, като представя широко социално платно, създава убедителни, плътно обрисувани герои и същевременно изследва значими нравствени и етически проблеми. Макюън обаче не пропуска често да се фокусира върху индивидуалното съзнание и да експериментира с гледната точка подобно на модернистите. В крайна сметка обаче в типично постмодернистичен дух в епилога авторът представя творбата си като конструкт на творческото въображение. Неслучайно романът се определя като един от най-значимите в началото на новия век. На първо място, той хармонично обединява различните направления в британската литература. Освен това отправя предизвикателство към цялото  човечество, подтик да се потърси изкупление за ужасите на двете световни войни през ХХ в. Тези качества придават общочовешки характер на творбата.

Подобно на Изкупление, Събота (Saturday, 2005) отразява важни събития в съвременната история и по-специално терористичния акт в Ню Йорк на 11 септември 2001 г. Действието се развива в един-единствен ден, 15 февруари 2003 г., когато в центъра на Лондон се провежда масова демонстрация срещу надвисналата англо-американска инвазия в Ирак по време на режима на Садам Хюсеин. До голяма степен романът Събота представя борбата с тероризма и насилието в международен план – тема, която измества проблема за Студената война, залегнал в по-ранната творба Невинните. И все пак Събота е преди всичко роман за човешкото съзнание, за различните фази и процеси в мисловния поток на героя. По този начин става ясно, че Макюън се вълнува не само от глобални проблеми, но и от въпросите за личната отговорност на всеки индивид.

Новелата Плажът Чезъл (On Chesil Beach, 2007) отново предизвиква силния интерес на критиците и е сред номинираните за наградата „Букър”. Още с първото изречение Макюън устремно въвежда читателя в атмосферата и основната интрига на творбата: „Те бяха млади, образовани и двамата девствени в първата си брачна нощ, защото живееха във време, което изключваше всякакви разговори относно сексуални проблеми”.  Творбата се състои  от три основни епизода – ритуалната вечеря в хотелската стая,  несполучливия опит за интимен акт и последвалата сцена на окончателна раздяла, разиграла се на безлюдния плаж в мрака. Накрая авторът пестеливо показва как тези преживявания изцяло са променили участта на героите.

Особено въздействащ е краят на творбата. С безпристрастен глас повествователят лаконично представя трагичното въздействие на случилото се през първата брачна нощ върху съдбата на героя си – Едуард загубва научния си интерес към историята и пропилява живота си в мимолетни връзки. Едва на старини той осъзнава грешката си и разбира същността на Флорънс, развила се като блестяща цигуларка. Плажът Чезъл е затрогваща лирическа творба за трагичните разминавания между хората.

Поредното произведение на автора е изпълнено с множество препратки към съвременната действителност. Романът Слънчева енергия (Solar, 2010) описва застаряващия физик Майкъл Биърд, носител на Нобелова награда, който храни меркантилни амбиции да намери разрешение за климатичните промени в света посредством слънчевата енергия. Главното действащо лице отново е олицетворение на типичен антигерой. Според някои критици (Джейсън Каули) професор Биърд е дори най-неприятният герой в цялото творчество на автора, отблъскващ физически, а също и нравствено. Дебел, разплут чревоугодник, той живее единствено за насладите на мига, като хищно консумира храна, алкохол, жени, а също и чужди научни изследвания. Романът оставя тягостно впечатление у читателя и поради стеснената гледна точка. Макар повествованието да се води в трето лице, доминиращата гледна точка е тази на професор Биърд, ненаситния егоист и властолюбец. В крайна сметка макар действието в Слънчева енергия да се развива на два континента (Европа и Северна Америка) и да разглежда глобалните проблеми на човечеството, той все пак предизвиква у читателя усещане за известна клаустрофобичност, характерна за ранните творби на читателя.

Романът Вкус за сладко (Sweet Tooth) излиза през 2012 г. Творбата описва преживяванията на младата героиня Сирина Фрум в началото на 70-те години на ХХ в. След като завършва математика в Оксфорд, Сирина постъпва на работа в агенция на военното разузнаване (MI5), където я включват в програма за борба с комунизма. Една от основните цели на автора в този роман е да пресъздаде атмосферата на 1970-те години във Великобритания – десетилетие, което обикновено се характеризира като „жестоко”, десетилетие на множество социални проблеми и икономическа криза (the “violent” 1970s, the decade of trouble, the ‘sagging’ 1970s). Действително това е десетилетието на миньорските стачки, на енергийните кризи, както и периодът на ескалация на конфликтите относно Северна Ирландия. Освен това Студената война е в своя разгар. Доста трудно е да се определи самият жанр на творбата. Някои критици я окачествяват като любовен роман, други – като шпионски, а трети – като метафикция, т.е. роман, анализиращ спецификата на творбата, както и самия творчески процес. Чрез двамата главни герои умело се изразяват различни позиции спрямо литературата. Макюън прибягва до различни експериментаторски техники в творбата – вписва собствената си персона в тъканта на романа, като по този начин заличава разликата между автор и герой. Освен това описва събитията в първо лице през погледа на Сирина, докато накрая изненадва читателя с разкритието, че романът всъщност е написан от Томас Хейли през погледа на Сирина.

Въпреки  противоречивите  отзиви за романите му критиците до голяма степен са единодушни, че Иън Макюън е един от най-значимите и продуктивни писатели в съвременната английска литература. Тази висока оценка донякъде се дължи и на обстоятелството, че в творчеството си авторът отразява широко разпространените нагласи и теми в британското общество.

Накрая трябва да се отбележи, че авторът убедително е представен в България преди всичко от издателство „Колибри”. Мащабното представяне на творчеството му е дело на изтъкнатите преводачи Иглика Василева, Огняна Иванова, Ангел Игов, Радосвета Гетова и Надежда Розова.

 

(Статията се основава на по-пространното изследване „Иън Макюън – от затворени пространства към глобални проблеми”, публикувано в Годишника на ФКНФ, СУ „Св. Кл. Охридски”)

 

 

 

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Тема на броя

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s