Писателите, редакторите, езикът*

Елвира Семинара

бр. 13/2018

Сицилианската писателка Елвира Семинара е позната на българската публика от посещението си през 2011 г. по повод участието в антологията „Съвременни италиански разкази“ (изд. „Фабер“). Авторка е на романи и разкази, сред предпочитаните й похвати е играта на думи. Дългогодишен сътрудник на периодични издания, води курсове по творческо писане в родната си Катания и в Рим. С нейно разрешение публикуваме статията й с оригинално заглавие „Сбогом, италианска реч: по вина на пазара литературният език е все по-беден“, предизвикала дискусия в Италия и повдигаща актуални въпроси, които биха могли да се окажат интересни и в друг езиков и национален контекст.

Извинете, че започвам по този начин, но една дума умира, докато четете тази статия. Всяка сутрин в някое кътче на света писател преследва някоя дума, едва я е мернал, но знае как звучи, надушва я, погва я и накрая я улавя. Докато я изписва, както е правила Емили Дикинсън, я гледа как блести.

Но всяка сутрин по света някой редактор я заличава. Това е слабо употребявана дума – обяснява ти – необичайна (канех се да кажа невнятна, но и това не се препоръчва), смътна (може би даже мъглява, ако не и мъглявинна), изобщо слабо разпознаваема, слабо автентична, непопулярна, направо поетична. На този етап, за да предотврати всякаква нищожна съпротива, освен ако не си Борхес или Сарамаго, нито дори някое плодовито-страховито име с милионни продажби, подплашеният редактор обвинява: това е литературно писане! Подтекст: няма да се продава. Разбирай: нужно е да се преведе на елементарен език. И не става дума за инструкции за пералня.

Да не би да си мислехте, че в литературата е приложим литературен език? След Бенедето Кроче друго не сте ли чели, писатели с бръмбари в главата?
Всеки ден писател или писателка отслужва опело за някоя „различна“ дума – която след това поредно отлюспване ще е още по-безвъзвратно изгубена и чужда за общата лексика – като неприобщена, ексцентрична, изтръгната, вън от регистрите, твърде нова или твърде стара, като измислена или съчетана с друга по странен, дори обезпокояващ начин – да, това също. Читателят не бива да бъде смущаван, а утешаван (освен в случая с трилърите, висш жанр на утеха за книгоиздаването). Всяко излизане от рамките на минималния език е позволено (даже насърчавано) от издателската индустрия, ако разсмива, весели, разтушава, улеснява – впрочем все неща, приятни на всички, стига да има разнообразие в избора.
Всеки ден, както планината от смет в Леония, един от „невидимите градове“ на Калвино, по границите на нашите шепоти расте и набъбва бунището на отритнатите думи, прокудени от текстовете, обезправени, защото не влизат в 2000-те думи от базовата събрана от езиковедите лексика, които италианците използват и признават.

(Може би бройката е дори завишена, щом като уикиречникът – свободният многоезичен речник, се състои от 1000 необходими думи в италианския списък). Наистина жалка и немощна купчинка, едва 1,6 % от наличните в езика ни думи, тъй като най-известните речници съдържат 120 хиляди.

В същото гласовито сметище линее условното наклонение (вероятно виновно затова, че се използва при хипотези и съмнения, а именно дразнещи и разколебаващи работи), затрупано от купища реторични фигури, тъй като метафорите и сравненията забавят действието и могат да го разстелят отвъд страницата и стените на дома: нима искате да изтощите клетия читател, оцелял от словесното изтребление и нашествието на заглавия – тази година даже 3,7 % повече от миналата, (утешително) напук на кризата в четенето? Нима вие, с вашите пълни с бръмбари глави, искате този безстрашен незнаен читател (изгубен сред 40-те процента четящи италианци по последни данни на Статистическия институт), хванал в ръка единствения текст, който ще прочете тази година, да се натъкне на несвойствена дума или образ или на повествователно забавяне, на отклонение, което да го накара да затвори книгата? Да не сте Пруст, на когото му трябват 30 страници да се върти в леглото, преди да премине към същината?

Там е работата. Никой издател днес не би публикувал един Пруст, освен с цената на кърваво редактиране, но също и, боя се, Перек, Кортасар, Гада или Манганели, нито пък самия Калвино, най-проницателния предизвестител, в качеството си и на издател, на този епохалипсис – поради ореола им на умозрителни и труднодостъпни. Тоест твърде литературни. И съзнаващи – и по-лошото, горди – от това.

Ледниковата епоха на езика е тук, тя е днес. Но какъв език произвеждаме ние, писателите, в една или друга степен осъзнаващи, недоволстващи, съучастници или подчинени? Наистина ли нямаме вина? Доколко сме зависими, още по време на писането, от ужаса да не би да сме литературни, далечни, задължаващи? Колко пъти четем тъповати книги от авторки и автори, много по-интелигентни и остроумни от своите произведения? Доколко вярваме в характерния и неопитомен език, който нарушава и изненадва, вместо да успокоява, който да среща читателя не в неговите общи места, а в неизследваните, където животът или телевизията рядко те отвеждат? Изобразителен език, непревратим в конфекция, носител на биоразнообразие, генетичен запас на мисълта, буйна гора, за да използвам думите на Умберто Еко?

„Никога у дома не бяхме виждали такава необуздана есен.“

Това беше началото на първия ми роман, L’indecenza, публикуван от изд. „Мондадори“ през 2008 г. – изречение, което предизвика яростен спор. Редакторът поиска да сменя прилагателното „необуздана“, действително нетипично по отношение на сезоните, с „особена“. Така началото щеше да стане „Никога у дома не бяхме виждали такава особена есен“, откровено нескопосано и за мен неприемливо. „Необуздана“ предаваше точно моето разбиране за една противоестествена, непредвидена, развилняла се есен, бих казала недодялана в своите прояви. Черти, впрочем видими в следващите две страници. Изобщо не възнамерявах да го поправям.

Тогава още работех в редакцията на вестник (двайсет години съм писала за актуални събития в ежедневника „Сичилия“, отлична езикова лаборатория) и знаех какво се разбира под директен и изразителен изказ, особено когато станеше убийство в полунощ, имаше два такива случая седмично, а печатницата затваряше в един. Нищожно малко време да отидеш да видиш (обикновено в покрайнините), да се информираш, да се върнеш да си напишеш материала. Тежко ти, ако загубиш време или място за излишно прилагателно или глаголна превземка. Трябваше да си точен и същевременно бърз. Оперативен език – да, такъв също, но разбираем за всички.

Поради това добре знаех какво върша в този роман, като прехвърлях прилагателни и думи от една среда в друга – днес бихме казали, делокализирах – за да им върна девството и да им дам нова територия, друг смисъл. Това не беше информативен, а деформативен език, халюциниращ, който да разкаже за една изпосталяла връзка. Претрупан и оголен език, също като черните барокови капители на Катания, разядени от солта и от времето.

Определиха ми друг редактор. Дискусията беше богата и хубава, при това без ампутации. Без да знам, бях последвала препоръката на Дельоз: да подхождаме към майчиния език като чужденци, сякаш целият свят е нов. Или като безумци.

В курсовете по творческо писане винаги цитирам тази необуздана есен, за да онагледя разделителната линия между езиците. Но курсистите ме гледат смутено и недоверчиво, сякаш държа агонизиращ бръмбар в ръка: къде е тази разделителна линия? Каква разлика има между езика на социалните мрежи и този в романите? Никаква. Даже по цял свят най-гледаните ютюбъри са ухажвани от издателите. Тъкмо защото се изразяват на език, удобен и непретенциозен като черен пуловер, универсален и неутрален. И често омотан и механичен като техните истории. От друга страна, както е казвал размирникът Витгенщайн, границите на нашия език създават границите на нашия личен свят, тъй че ако думитe са малко и необработени, такива ще са и нашите съдържания. Можем да изразим само чувствата, които умеем да назовем.

Да се органичава или замърсява словесният парк на една държава, лишавайки го от напоителното действие на литературния език, т.е. езика на въображението, включително и по тази причина е своеволие, освен че е осъдително и обидно подценяване на вкусовете на публиката и нейното право на „прекрачване“.

Но даваме ли си сметка – автори, читатели, издатели, книжари, библиотекари, изследователи – за това опустошение, нанесено в името на пазара върху романовия език, вече сведен до приземни нива, стандартен и унифициран, свръхбеден в лексикално отношение и елементарен като структура, език равноделен и по същество следващ телевизионния модел на второразредното увеселение? Език за обмен, накратко казано, функционален и миметичен, оприличен на структура, която залага на ритъма, за да те прикове към дивана, на разпознаваемите ситуации, за да дресира, на преекспонирани лозунгови фрази, на типови персонажи за серийно производство. За да ги сглоби в еднакви и лесни за възпроизвеждане истории, натъпкани със стереотипи и усреднени/усредняващи понятия с цел да изпъкнат лесно на сергията.

Колко италиански романа от последните години – и колко измежду откроените от читатели или отличени с награди – са пример за по-друг език и различен, авторски изказ?

Защо не проговорят, не надигнат глас литературните критици и историци? Повечето от тях заявяват, че не четат съвременните романи поради липса на време и интерес – както между другото и техните студенти във филологическите факултети в държавата. И вече нямат място на културните страници във вестниците, впрочем видимо редуцирани. Може би защото с критиците и учените има риск от истинска критика и съответно от това да не пласираме книгата? Може би защото често поради това, че са приятели или колеги на автора, излизат твърде милостиви и следователно неубедителни за читателя? Пишат недостъпно и неразбираемо? Пространството за коментар и анализ се измества към по-ронливия терен на блоговете, по-демократични, където всеки може да дава мнение без нужда да е чел Толстой и Музил и да увлича читателя в една отпусната и забавна, непринудена атмосфера.

Вече останал ли е някой, който има в душата си танцуваща звезда? Който още говори от тази долина на отпадъците за канон и течения, за първообрази и препратки, за направления и диалог между далечни автори? Някой, който изучава, без да е самотен в това, формалните прояви на гласа на разказвача? Не сме си дали сметка (не сме внимавали), но вече не говорим за литература. Говорим за книги – навсякъде, по салони и панаири, събори и награди – всичко е фестивал. Но не говорим за литература, за език. Това ни смущава. Не е забавно, не привлича тълпи. Боим се да не излезем високопарни, дръпнати, чужди на пазара.
Всъщност изоставени на онова сметище за думи, зашеметени и сами като марионетките в онзи филм на Пазолини, може би сме и ние, авторите. Какво са облаците? – това беше филмът.

Облаци или бръмбари, това е. Премахването на нас, писателите, нарциси, бъбриви и самонадеяни, както и често пъти пазарно непродуктивни, вече е в ход. Достатъчно ще е да бъдем заместени от Script Generator, автоматично приспособление за произвеждане на текстове, както е предвидил преди петнайсет години в хубавото си фентъзи Филип Васет, слабо познат писател, който на мен ми напомня Артър Кларк. Ако полето на историите си е все това, възпроизводимо с безкрайни вариации, значи разказът вече е станал суровина. И следователно рафинирането й може да се автоматизира, като се смесват и сглобяват основните съставки на сюжетите, произведени в течение на две хиляди години (и въведени в базата данни на приспособлението), за да се генерират текстове, способни и да се самовъзпроизвеждат под формата на филми, сериали, романи, анимация, видеоигри и тв предавания, всички те взаимозаменяеми.

„Няма логика да се отделят пари и време за творене, щом този производствен етап може да бъде изгодно заместен от интелигентно и систематично рециклиране. Човешкият фактор е надценяван и отживял. Базовият продукт, използван от съоръжението, естествено не е езикът – цитирам Васет – а историята.“ Именно.
В авторите, продължава той, ще се превъплъщават фотогенични актьори, способни да се отъждествят с тях и да ги изиграят на сцената или на снимачната площадка при стимулиращи приходи и ликуващи читатели.

Но не ми се иска да завършвам мрачно. Докато четяхте тази статия, няколко отмрели понятия се върнаха към живота. А съществуват, пише Артър Кларк в един свой изключителен разказ, девет милиарда имена на Бога. Пък така и не сме го виждали.

Сп. Еспресо, 13.02.2018

Превод: Дария Карапеткова

* Заглавието е на редакцията.

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Непремълчано, Общи, Първа страница

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

w

Connecting to %s