Рис. Александър Байтошев
Eдно от главните събития на 2017 г. – „освобождаването” на женското слово, задава все още въпроси извън очевидния напредък, който то носи на историята на женската еманципация. Досега дискретна по тези дебати, психоаналитичката Юлия Кръстева, чувствителна от десетилетия към женската кауза, защитавана от скъпи на нея авторки като Симон дьо Бовоар, Хана Аренд или Мелани Клайн, осветлява важността на този нов женски подем, подчертавайки неговата амбивалентност и въпросите без отговор, които той повдига. Без да обърква „вземането на думата” с „освободеното слово” (parole prise – parole libérée), тя ни кани да съградим мостове между политиката на еманципация и знанието за сексуалния опит.
Жан-Мари Дюран: Какво мислите относно бума на женското слово, последвало аферата „Уайнстийн”. Според вас дали преминаваме през нов етап от историята на феминизма, за който сте писали много, очертавайки именно три ключови момента: политическото равенство и суфражетките; онтологичното равенство с контрацепцията и доброволното прекъсване на бременността; проучванията за разликите между половете? Дали това движение на разкриване на прояви на сексуален тормоз към жени е продължението на историята на тази еманципация?
Юлия Кръстева: В действителност това е нов етап в историята на женската еманципация. Днес жените взимат думата, за да кажат, че са били въвлечени в сексуален акт без тяхното съгласие, че са били жертва на ужасно (abject) насилие, психическа травма или убийство. Нима подобни своеволия не са се случвали от зората на времето. И ако днес говорим отворено за това, че всичко се „балансира” в интернет (Ю. К. реферира към кампанията #balancetonporc; бел.прев.), включая и тайни (които не са никакви тайни), не е ли това ефектът от нашата нова религия – прозрачността? При все това някои говорителки (както Маргьорит Дюрас и Ксавиер Готие наричаха себе си в „Говорителките”) не се представят за жертви, но защитават правата си на правни субекти. Срещу тях, здравият разум предупреждава, че така се рискува да се отвори път на доносничеството, на войната между половете, дори стига до обезчовечаването.
Смутено и объркано, правосъдието… си мърмори и си играе да отлага. В интимно-екстимното се блъскат две големи предизвикателства на глобализацията – завръщането на религиите и рекомпозицията на половото различие. Няма да стигне религиозното почтително да се затвори в сферата на частното: камикадзетата и обезглавяванията налагат да проучваме вярванията и насилието както в интимната, така и в политическата сфера. В същото време поставянето под въпрос на половите идентичности, еманципирани от биологическото чрез ускорението на биотехнологичния и социален напредък (контрацепцията, абортът, асистираната репродукция, сурогатното майчинство, равенството, еднополовите бракове) въпреки съпротивите чрез хипер-свързаността се просмуква неминуемо в сексуалния опит. И така модифицира фигурите, интензивността и самия смисъл на еротизма за всеки един от половете и в различните двойки. Може ли социалното тяло да чуе как „това се наслаждава” (jouit) и как нещо „възпира от наслада” (empêche de jouir)?
Обществата имат навика да поставят наслаждението, считано за скандално, мръсно или пречистено зад кулисите на сакралното, на табуто, на ересите или да го сублимират в изкуство. Днес, изобличавайки хора на високи позиции, финансисти, политици или културни дейци, които са ги изнасилили, подчинили или принудили със сила, жените изискват всъщност женската наслада да бъде интегрална част от човешките права. Отвъд жалбата и обвинението, техният акт на трансгресия, бунт и свобода е най-вече един основоположнически акт на нова идентичност, която ще формулира нови универсални права. Именно тази крайна необходимост да живееш, да над-живееш и да пре-живееш отново личи в това публично вземане на думата. Така го разбирам – преди всяко действие за възстановяване, необходимо, за да пресъздадеш самата себе си отново.
Жан-Мари Дюран: Изглежда при все това, че имате някои резерви по отношение на това вземане на думата. Какво може би ви притеснява в това движение?
Юлия Кръстева: Споделям страданието и подкрепям борбата. Това е изходната точка на свободата. Най-трудното тепърва има да се изпълни. Взетата дума разрушава това, което наричат omertà (мълчанието относно престъпление – бел. прев.), тя прекосява травмата, удря, отмъщава си и си търси сметките. Изправя се на свой ред в публичното, медийното, юридическото, политическото пространство. Удивително е! На Симон дьо Бовоар, предпазвана от произхода си и опита си като значима интелектуалка, не й е трябвало да води тази битка, за да вземе думата. През цялото й творчество нейната философия приканва жените да разберат смисъла на свободата, която „единствена може да положи основите на стойността на един живот” и за която винаги трябва да се борим. В нейната същност е да ни трансцендира – в смисъл да ни надхвърли към едно другаде, една другост, която се намира в ядрото на нашата човешка участ. „Единствено това надминаване прави словото възможно.”
Жан-Мари Дюран: Каква връзка правите между взетата дума и освободеното слово ?
Юлия Кръстева: Вземането на думата срещу сексуалните и сексистките престъпления ни призовава към едно преосмисляне и изобретяване наново на сексуалната свобода в рамките на двойките (каквито и да са те). Еротичната среща, при която специфичната бисексуалност (не) се изразходва и (не) се напасва с тази на другия е уникално преживяване. Освободеното слово построява един език в движение, безкрайно приспособяван, решителен и задълбочен; колкото рискован и строг, толкова и фин, изискващ такт, вслушване, време, за да се освободим от цензурата, автоцензурата, от наличните начини на говорене и от езиковите елементи. Не става въпрос да караме травматизираните жени да пишат романизирани автобиографии.
В «Говорителките» две жени се доверяват една на друга и се освобождават без зададен ред; едни несвързани-свързани изблици, които хвърлят нова светлина върху самата „звезда” Дюрас… Дали виртуалният поток на „me too” стига, за да ни освободи от тормоза, в смисъл да го надхвърли. Съмнявам се. Споделянето с жив човек, съпричастното и открито общуване лице в лице се налага, за да се начене дългият път по абсолютно специфичното възраждане на унизената и обидена личност след нейния вик за помощ. Тъй като това е истинският залог – това да трае дълго време и да се отнася до всички полове.
Жан-Мари Дюран: Този личен път не е ли заплашен от ускорението на информацията? От интегризма?
Юлия Кръстева: Приех разбирането на свободата като надхвърляне на себе си, тъй като твърде често жени, а също и мъже дефинират свободата си като избор: „Изборът дали ще нося бурка или дали ще се запиша за „Ислямска държава” си е мой”. Тъкмо както една тийнейджърка, чиито изпитания споменахме на семинара „Нуждата да вярваш”, беше казала: „Аз съм феминистка. Мъжете не ме интересуват. Само Аллах казва истината и искам да го даря с много деца”.
Нужна беше дълга и търпелива работа с мултикултурен, смесен и интердисциплинарен екип (социолози, психолози, философи и психоаналитици), който не обсъждаше вярванията на момичето, но се насочи към нейната тайна мъка, за да може тя да си позволи да изговори свободно онова, което досега не е можело да се изговори, а впоследствие и своите желания. Една свобода да разказваш за себе си, да се смееш и да играеш с екипа, да започнеш отново часовете по френски и философия, от които си бягал (онези „колонизаторски езици”), да се довериш на терапевтка жена, да четеш любовните стихотворения на мюсюлманските мистици… Да приемеш, че свободата да се наслаждаваш от тялото си е неотменимо и споделимо право. Даже да се откажеш от многодетното майчинство и да се замислиш за кариера на медицинска сестра.
В рамките на наградата „Симон дьо Бовоар” за свобода на жените ние със Сием Абчи (сегашната й председателка) подехме инициативата да поискаме от Парижката академия, а после от Министерството на образованието, да сложи в програмите на колежите и училищата избрани откъси от Бовоар относно свободата на жените. Отговорът бе позитивен, но очевидно проектът си стои някъде по шкафчетата.
Жан-Мари Дюран: А бяхте ли все пак изненадана от твърдостта на свидетелствата, изявени от няколко седмици.
Юлия Кръстева: Не ме изненада толкова твърдостта на свидетелствата – все пак кушетката на психоаналитика не е ли направена да чуе непоносимото! Изненада ме по-скоро широтата на техния отглас в медиите и при толкова много жени, които са се разпознали. Идва да се запитаме „Как едно малцинство като нас е убегнало на това варварство”! Защо „това” не ми се случи на „мен”? Сексизъм, ксенофобия… добре зная – чужденецът и чужденката издържат това, което никой не би приел на тяхно място. В моята родина България, тъй като бях започнала да работя като журналист, докато учех в училище, а после и в университета, бях поставена пред социопрофесионални среди, водени от една мъжка олигархия, която употребяваше и злоупотребяваше със своята власт и желания. Никаква „философия в будоара” (което все пак си остава едно прочуто френско изключение на Просвещението); никакво светско нравствено образование. А още по-малко можеше да се мисли за някакво сексуално образование на момичета и момчета, което да можеше да ме защити.
Вярно е, че с една майка дарвинистка, която предпазливо ме поддържаше, и един баща, с когото се държах като към някакъв динозавър, запазен чрез нафталина на религиите, бях посветена от най-ранна възраст в това да „взимам думата”. Да предизвиквам „фалическата власт”, която зачервена мръщи вежди, но която и ме водеше винаги със себе си на футболни мачове. Феминист, без да си дава сметка, баща ми беше горд с двете си момичета и всяка неделя на трапезата ни сипваше малко вино в две чаши, за да се научим „да не бъдем повод някой ден някой да ни се подиграе” и „да се наслаждаваме на нещата”. Но всъщност на всичко ме научи д-р Фройд.
Жан-Мари Дюран: Не е ли сексуалното образование един политически въпрос, който трябва да се поднови?
Юлия Кръстева: Със сигурност! По време на президентската кампания (и в предаването на Франс Ентер с леко сатиричното заглавие – „Аз, президент”) предложих да се вземе на сериозно родителското обучение – да се въведат отново училища за родители, да се просветят бащите и майките относно равенството между половете, юношеската и детската сексуалност, авторитетите и уважението в обмена на настроения, емоции и езици.
Културата на хиперсвързания маркетинг, който насърчава изчислителната мисъл и изолацията, упражнява своята власт върху сексуалните отношения дотолкова, че някои ги възприемат като предоставяне на услуги или трансакции. Вътрешното пространство на един човек се отцепва и се разсейва в Мрежата, след което следва една ликвидна тревожност, предоставена на виртуалните обещания за абсолютни удоволствия – рая на хардсекса или този на святата война на смъртта. Посредничеството на възрастните в отношенията на младежите пред компютрите и мрежите е нужно, за да възстанови психичния свят. Има нужда от едно преоценностено и по-добре обучено „преподавателско тяло”, съставено от учители или референти. Секуларното общество е единствената цивилизация, на която й липсват юношески инициационни ритуали. Не става дума религиозните традиции да се разпространяват, но да бъдат интерпретирани. Както и да се култивира желанието за знание, за приемане и за изясняване на нашите нагони и желания.
Жан-Мари Дюран: Но как разделените феминистични движения днес могат да се напаснат по тези въпроси?
Юлия Кръстева: Раздробяването на феминизма е част от самото политическо раздробяване. Междувременно едно друго движение съпровожда тази обща деполитизация. „Безпартийни” гийкове се оказват хуманитари и събират милиарди, за да раздават питейна вода в Африка… А от друга гледна точка много жени изобретяват свой „личен феминизъм”, когато не се разпознаят в официалните феминизми, и така защитават своите права (в семейството и на работа), развивайки своя творчески потенциал и подновявайки множеството пътища към еманципацията.
Феминизмът е подтикнал (именно психоаналитичното) проучване, писането на мъже и жени, които осветляват, както никога в историята, „черния континент” на женската сексуалност. Еротизмът на любимата не е същият като на майката. Бисексуалността е по-развита при жените, отколкото при мъжете. Възбудимост, хомоеротизъм, фригидност, мазохизъм и садизъм – всичко това в женски род. Не толкова нарцистично както при мъжете, но с една повелителна нужда от обект, връзка, свят. И едно наслаждение, което не е само фалическо, но включва всички сетива, едно изгнание и загуба на себе си в другия, в нищото.
Това вслушване, това откривателство, което не спира да кристализира, уви, остава непознато за онова, което наричаме „обща култура” и „обществено мнение” (било то феминистко). Феминисткото движение „Психоанализа и политика” беше създало групи за говорене, където жените споделяха относно най-интимното (било то неуспех или подвиг) и си помагаха една на друга, за да могат да се справят с непредвиденостите на социопрофесионалния живот. Като нещо повече от виртуален форум, тези срещи (които не са нито групова психотерапия, нито борба за социални права, а лаборатории на освободеното слово) имат нуждата да бъдат изобретени и мислени наново. След и отвъд жалбата и нейното юридицизиране дойде време да се съградят мостове между политиката на еманципация и знанието за сексуалния опит. Но и време да се заговори за един „друг континент” (също в етап на промяна) – континента на мъжката сексуалност.
Жан-Мари Дюран: Може ли да се каже, че мъжката сексуалност е в криза?
Юлия Кръстева: Ние разбунихме духовете във всеки случай, твърдейки, че мъжкото желание не е неустоимо. Да кажем, че то подлежи на анализ. То бива забелязано още от първите следи на предисторическото сакрално като амбивалентно посвещаване на майчинското женско. Пещерата Шове ни показва огромна вулва, над която е надвиснала или която ражда глава на бизон: видимото на невидимото, фасцинация/идентификация, атака и завземане, асимилация/доминация на произхода-жена (origynе). През чистотата на цветовете и линиите художникът шаман укротява пламенно тази първа и примитивна сцена, завещана ни от нашите предци. И единствено неустоимият бяг на дивите (ловуващи/ловувани) зверове издава подчинения нагон на ловеца, че той е в същото положение. Къде е отишло мъжкото? Изчезнало, погълнато в няколко малки следи. От началото на времената то ни посочва (signifie), че бизонът, това е самият той.
През цялата история религиите поставят в рамка и използват тези афекти – налагайки ритуали за пречистване или различни забрани според половете, използвайки хомоеротизма на братята в ущърб на жените – обект на обмен, възвишавайки деструктивните подтици, саможертвата и убийството. Фундаменталните отклонения днес разкриват пред глобализираните камери, че тези тенденции са още тук (редом и под пацифистките изявления). По този начин структурирано, това е нагонът към смъртта. В същото време (и в противоположна посока), в смесицата в училище и на работното място, растящата еманципация на жените смущава мъжете, които изпитват в близост до тях една „опасност от хомосексуалност” (както казваше Колет). Освен ако това не е една надежда – а техният садизъм срещу жените не експлодира. Свободата в женски род накърнява патриархалната мощ и нейната мъжка надменност. Тя й налага да се адаптира и да се измисли наново.
Секуларизацията, която се изправя в лице с тази модерност, страда от разединение. От една страна, „смъртта на Бог”, заедно с ценностите и справедливостта на Човешките права, представляват единствената граница, която може да противостои (Жорж Батай) на тиранията на нагоните и на изнасилванията. А от друга – на хуманитарните науки, на центровете за психологическа подкрепа и на психоанализата се пада да „се заемат” с патологичните случаи (включая и „свинщината”), да изобретят грижи и да подсигурят обществения мир. Знания не липсват. Но още много има да се постигне, за да се освободи словото относно притесненията (malaise) на мъжката идентичност. И тъй като на светските демократи им липсва „обединяваща връзка”, която да може да поддържа и освети това настоящо и ново претопяване на мъжествеността (а може би така е по-добре!), именно изкуствата и литературата като мимолетни верски общности запълват понякога липсата-неуспех (manque) да бъдеш свободен мъж.
Жан-Мари Дюран: Дали феноменът „Джони Холидей” може да е пример за това?
Юлия Кръстева: Издълбаният в тялото на отчаянието и на мъжките желания рокендрол не унищожава мъжкия герой. Той го завзема, играе си с него и прави от своята прекомерност нещо приятно. И така ние всички сме сценични зверове за продължителността на една песен. Продължителността на един живот е нещо по-друго и по-сложно. Както неговото тържествено погребение ни напомни – неговите плочи са съпроводили живота на много хора и на много двойки от различни поколения.
Всъщност, щом говорим за „двойки” – тази ненюансирана дума не ми е удобна. Издирвам една двойка, различна от тази Двойка, която би израснала под самата сянката на Двойката. Когато словото се освобождава веднъж завинаги през съблазняването на погледите, гласовете, кожата, чара на плътта, това представлява една галантност и смут в еротичните игри. Всеки е двоен (мъж и жена) и сладострастието се случва между четирима. Всеки на свой ред става бебе, дете, родител.
Загрижени да се освободим от нормите и условностите, забравяме, че хетеросексуалността (в смисъла на любовно преживяване между мъж и жена) е исторически скорошно и крехко творение. Не говоря за сексуалния акт, програмиран в нашето ДНК на бозайници. Не става дума нито пък за брака, който дълго е бил посочван като съюз между хора, семейства и кланове (според Леви-Строс, изучавайки системите на роднинство в тъй наречените примитивни общества). Преди да изработим експлицитно от това един инструмент за раждане – в индоевропейския свят maritare (лат.) препраща към подбирането на двойки войници и много късно думата се обърква с matrimonium (лат., брак), уточнявайки не че жената бива „взимана”, а че представлява една матка-матрица (matrice), служеща за раждане.
Нужни са били хилядолетия, докато несъизмеримата интимност между двама души, прегръдката между нагона към живота и нагона към смъртта си позволят да бъдат назовани, споделени или отстоявани от мъжете и жените. За да може любовта да се настани в отношението мъж – жена и в пространството на семейството (след платоничната любов на Доброто и Красивото, която възвишава гръцката хомосексуалност), Песента на песните на евреите валидира за пръв път любовното слово на една жена – на суламитката към своя овчар-цар. Преди куртоазната fin’amor да отвори пътя на голямата литература на западния влюбен, либертен, романтик, модернист и постмодернист. Докато ин и ян на таоизма (в отглас на матрилинеарните общества) се бори за равенство между половете, но без много-много да се рови из психичното. Хетеросексуалната двойка, сключила брак, продължава да впечатлява въображаемото. Наедно банализирана и окарикатурена до крайност (в американските сапунени опери и буржоазния водевил), незначеща, та дори остаряла (с течение на времето, имайки предвид асистираната репродукция, сурогатството, клонирането и т.н.), откровено невъзможна (с хора-андрогини или свине в транзит на техните услуги-трансакции) и междувременно без прицелна точка на мястото на „нашите ценности” – хетеросексуалната двойка се множи заедно с желанието да се защити от самотата, да се удължи и да се предаде напред.
Да, свидетелствата от #balancetonporc ни препращат към мъжката сексуалност и още – към хетеросексуалността. Която не се изразява в самата анатомична разлика между мъжкия и женската и не е единственият начин да се продължи животът или да се гарантира паметта на поколенията. А всъщност това е един еротичен опит на крайна интензивност, който поради тази причина е непоносимо крехък.
Жан-Мари Дюран: Защо считате брака за едно от изящните изкуства?
Юлия Кръстева: Става въпрос за страст, която не се подчинява на никой и приема своето положение в социалното пространство. Само върху основата на тази зрялост, каквато е юридическият акт (когато той бъде добавен), се защитава възможността за репродукция на хетеросексуалната двойка, за която Фройд мислеше, че „прекъсва масовата връзка, присъща на расата или общността”, „на разделението на народ и на класовата организация в обществото и изпълнява културно важни операции”. Така взета, хетеросексуалността не прилича на спокойна река, тъй като от самото начало тя е отчуждение и прекъснатост (estrangement et discontinuité): „Аз съм друг, застанал сам пред този коренно различен друг”. Сливане и смесване (fusion et confusion) на мъжа и жената, забранени или съблазнителни бащи или майки. Огромна загуба на енергии и идентичности. Сродство на живота със смъртта, а в ключовия момент – създаването на живот.
Тя прекрачва половите идентичности и условните кодове, но не произтича от ужаса, а на върха на изразходването – тревогата, желанието и удоволствието се издигат в наслада, която ги отменя. Хетеросексуалното дуо е такова акордиране, което не отбягва нито острата плътност (бикоборството), нито пропастите на нагона към смъртта (убийство, самоубийство). Тъкмо както едно изящно изкуство. А може ли бракът да бъде такова място? Да, при някои условия – ако двойката превърне себе си в мисловно пространство с правото да казваш „не съм на твоето мнение” и правото „да се пътуваш”: постоянни напасвания, реципрочни свободи и вярност, фиксирана в абсолютния трети – нашето дете.
Жан-Мари Дюран: Всъщност може ли да се каже, че сте една нетипична феминистка?
Юлия Кръстева: Не се разпознавам в движенията на активистите: навярно остатъчна фобична реакция от младите ми години в една тоталитарна държава. Или изискване за своеобразие, което психоаналитичната практика утвърждава? През май 68-ма, малко повече от две години след пристигането ми във Франция, манифестиращите запяваха „Интернационала” по барикадите: „Ние не сме нищо. Нека бъдем всичко”, а аз чувах Човека от подземието на Достоевски: „Аз съм сам, а те са всички” и си казвах: „Аз съм сама СЪС всички (мъже и жени)”. И това продължава… в търсене на различията… продължава да разнообразява… Отначало бях свързана с феминистките, отворени към психоанализата, а сега ме определят като „диференциалистка” (обръщаща внимание на разликите между половете) повече, отколкото „универсалистка” (привърженик на „онтологичното равенство”).
Бързо засякох догматичните тенденции, идеологическата еднаквост, стояща в основата на идеята за жена началник. Феминизмът ми се откри като последното от движенията на еманципация, завещани от Френската революция, които искаха да освободят всички буржоа, всички пролетарии, целия Трети свят, а сега – всички жени. Преди да са потънали в тоталитаризма, тъй като бяха забравили, че свободата е шанс в единствено число. Под провокативното заглавие „Женският гений” опитах да проуча живота и произведенията на три жени, които въплъщават тази свобода през ХХ в.: Хана Аренд и философията, Мелани Клайн и психоанализата и Колет – за литературата. Животът, лудостта, думите. Поканих всеки и всяка да поставят под въпрос мисълта, езика, времето и всяка идентичност, настанила се в тях. През половия полиморфизъм, който се очертава през планетарната ера всеки един изобретява наново своя специфичен пол, срещайки другите. Именно там се помещава неговото свободно слово, което е, най-просто казано, неговата креативност.
Превод от френски: Мартин Илиев
Последно издадени книги:
Юлия Кръстева, „Себе си пътувам”, мемоари (разговори със Самюел Док), Фаяр, 2016.
Юлия Кръстева и Филип Солерс, „За брака като едно от изящните изкуства”, Фаяр, 2015.
Литературен Вестник 