Визуални изкуства: събитието на 2017 – анкета

АЛЛА ГЕОРГИЕВА, художничка

За най-сериозното събитие в областта на визуалните изкуства в България смятам промяната в статута на най-известното в света Биенале на хумора и сатирата в изкуствата в Габрово. Добавянето на раздел „Съвременно изкуство“ допринесе за неговата актуализация към процесите на днешния ден.

 

АНТОН СТАЙКОВ, художник и изследовател

 Бих отделил пространствата, в които най-често се виждат качествени изложби: СГХГ, „Виваком Арт хол”, галерия „Райко Алексиев“. И през 2017 г. те не бяха изключение. Бих посъветвал Софийска община да вземе пример за добър вкус от наградите „Аскеер“ и да не номинира собствените си галерии, за да не се превърне наградата на София във ведомствена томбола с награди.

Все повече се убеждавам, че е почти невъзможно да се прави качествено изкуство без финансиране и кураторски усилия. Важните изложби, които изброявам по-долу, са доказателство за това, с малки изключения и с уговорката, че финансирането често е от самите автори. Все още сме в позицията по-скоро да внасяме, а не да изнасяме качествени изложби от България.

В галерия „Райко Алексиев“: „Отклонения“ на Нилс Нова, изложбата живопис на Динко Стоев; „Сладолед и авиация“ на Кирил Кузманов; в НХГ: „Карастояновите – основоположници на българската фотография“;  в ДХС, Габрово: „Кристо и Жан Клод – Проекти“; във „Виваком Арт хол”: „Posthuman/ след човешкото – Изложба на Филип Попов; „Аз Другият” на Улай.

Събитието на годината: „Сладолед и авиация“ на Кирил Кузманов.

 

ВИКТОРИЯ ДРАГАНОВА, Swimming Pool

Със сигурност това ще е юбилейната изложба на проекта „Място за срещи” – дано тя се превърне в празник на една вече комплексна сцена, копнееща да се заяви още по-директно в бъдеще. Но тъй като тепърва предстои, задължително ще спомена  „Сладолед и авиация“ на Кирил Кузманов в Зала „Райко Алексиев”. Изложбата беше празник на личното – в сърцето си тя бе чудат, направо фантастичен разказ за един живот, който в крайна сметка бе представен и като възможност за  справяне с идеологията на времето. Но и яростното решение на художника да осъществи този мащабен проект съвсем сам, без каквато и да е институционална подкрепа, бе колкото искрено самотен жест, толкова и отклик към нуждата за инициативност, абсолютно належаща в българския контекст.

 

ГЕРГАНА МУДОВА, фондация „Мусиз”

 През изминалата година имах възможността да бъда част от организацията на голямата изложба на Улай: „Аз Другият”. През април 2017 г. фондация „Мусиз” съвместно с фондация „Америка за България” и „Виваком” представи голяма част от най-значимите му произведения. Ретроспективата във VIVACOM Art Hall включваше и негови пърформанси и документация с бившата му партньорка Марина Абрамович. Улай откри изложбата си в София с впечатляващ пърформанс и разказа творческия си път пред българската публика в Гьоте-институт София. Огромният интерес и посещаемост на изложбата „Аз Другият” ми показа, че съвременното изкуство в България се развива в положителна насока и публиката отваря сетивата си към една по-различна форма на изкуство.

Безспорно наградата за съвременно изкуство „БАЗА” е другото събитие, което работи устойчиво в тази посока, развивайки българското визуално изкуство и предоставяйки платформа за изява на млади автори в страната.

 

ДИАНА ПОПОВА, изкуствовед

Като най-важно събитие през 2017 г. за мен се открои премахването на паметника „1300 години България”. В дебатите около предстоящото му разрушаване бяха обсъдени важни въпроси, включително естетически и идеологически – за прочита на историята, за паметта, за почитта… Продължавам да смятам, че паметникът можеше да бъде спасен, ако беше прието предложението на общината той да бъде преместен в Южния парк и възстановен в първоначалния си вид – вид, който поколения наред на практика не са виждали. Така или иначе, това събитие имаше като че ли и най-широк отзвук в обществото.

Друго запомнящо се събитие беше изложбата на Улай във „Виваком арт хол”. Художникът, известен преди всичко като партньор и съавтор на Марина Абрамович – и до голяма степен потъващ в нейната сянка, се открои за българската публика със собственото си лице. И с произведения, които в пълнота представиха духа на
1970-те години в изкуството, експериментите, откритията и насоките, които се очертават тогава за десетилетия напред. Важно беше да се види, че те не са плод само на отделни автори, а на колективи, групи и общности, които са в активен диалог помежду си. Беше неизбежно тази изложба да препрати и към процесите в българското изкуство през 1980-те, когато съвременните форми се зараждаха на същия принцип.

Третата изложба, която искам да откроя, бе в галерия ИСИ-София – „Великата и проклетата Октомврийска революция. Визуални бележки” с куратор Яра Бубнова. 100-годишнината от това събитие мина почти незабелязано в обществото ни може би защото обсъждането му днес все още е болезнено и не предполага безпристрастна дискусия. Самата изложба обаче засегна важни въпроси около образите на революцията, отношенията между пропаганда и изкуство, мисленето за нея във времето, включително и процесите на митологизиране, демитологизиране и ремитологизиране, които продължават да битуват и днес.

 

ИВАНА МУРДЖЕВА, изкуствовед

Най-сериозното събитие в областта на визуалните изкуства у нас през 2017 г. бе дискусията около и демонтажът на паметник „1300 години България“. Визуално събитието съперничеше на най-концептуално об(за)мислените  акции, ангажирайки общественото мнение не отвъд, а в ежедневното клокочене на страстите. В дебата за и против видяхме гражданска и институционална енергия, за които се твърдеше, че вече не съществуват и са изчерпани. Видяхме също така тяхната трансформация в нещо друго, моделирано от:

– Поразително ниски нива на институционална култура

– Поразително ниски нива на правна култура

– Поразително ниски нива на историческа памет и знание

– Поразителни ниски нива на визуална култура

– Поразително ниски етични нива

– Поразително ниски естетически нива

В контекста на визуалното акцията „Паметник 1300 години България“ може да се определи като прецизно структурирана от различни тематични нива, всяко концептуално свързано с предходното, фина изобразителност, съобразена с мащаба на събитието, богата текстова част с интердисциплинарен характер и органично вплитане на различни активности – пърформанс, провокация, театрално интервю, концептуална пресконференция, саботаж – в общ контекст. Определено акцията трябва да остане като най-мащабната и успешна публична провокация в съвременното българско изкуство.

 

КРАСИМИР ТЕРЗИЕВ, художник

„Изображението вече не е налично“ с куратор Весела Ножарова. Мога да посоча поне две причини от камбанарията на художник. Първо, защото поставя проблем, който е сред най-фундаменталните предизвикателства пред визуалните изкуства в актуалния момент. Второ, защото, по спомени, в повечето подобни класации у нас влизат обикновено най-грандиозните спектакли. А не мисля, че в настоящия момент спектакълът е особено полезен за съвременното българско изкуство, пребиваващо все още в твърде лиминална фаза на съществуване. Нужна ни е функционираща икономика (нямам предвид пари) и проектът на Ножарова е пример за добре функционираща икономика: грант за продукция от наградите „Руф”, три пространства, 13 художници, повечето от които произвели работи, специално за изложбата.

 

МАРИЯ ВАСИЛЕВА, куратор

Едно от важните събития през 2017 г. бе процесът на обсъждане и в крайна сметка приемането от Столична община на пластиката на Пламен Деянофф „Бронзовата къща”, която трябва да бъде монтирана през следващата година на мястото на мавзолея. Изключително важен бе подходът, избран от Австрийското посолство за популяризиране и поставяне на проекта на широко обсъждане. За първи път едно произведение в публична среда – при това временно, измина тежкия път на официални представяния и дискусии на различни нива – в професионални среди, в университети, с широката публика, в общината.

Не помня подобно нещо да е правено дори за постоянните паметници. В процеса бе показана различна култура на дебат, която не ни е присъща. Ние предпочитаме всичко да се прави тайно, скришно и подмолно, през лични връзки и леки корупционни схеми. Реакциите на хората също демонстрираха, че не сме готови за нормално разискване и когато ни се отдаде такава възможност, сме склонни не да приемем възможността за нормален диалог, а обратното – да нападаме агресивно и да слагаме „прът в колелата”. В този смисъл цялата случка е симптоматична. От друга страна, важно е да си зададем и други въпроси. Би ли се случил този проект, ако Общината не се опитва да изкупва грехове след унищожаването на паметника „1300 години България” на Валентин Старчев? Би ли се случил, ако не предстоеше Европейското председателство?

 

НАДЯ ТИМОВА, куратор

Безапелационно, за мен най-значимото културно събитие за 2017 г.  бе изложбата „Аз Другият” на Франк Уве Лайзипен – Улай, и най-вече силно въздействащото му лично присъствие. Изложбата бе истинско събитие за столицата, предвид почти истеричното стълпотворение на хора и търпеливото изчакване на неговия пърформанс.

Класирам това събитие на почти безконкурентното първо място по няколко причини. Основната е, че Улай е звезда от голяма величина, известен до голяма степен и заради съвместната си работа с друга световна арт фигура – Марина Абрамович.

Втората причина е, че българската публика, до голяма степен негласно, страда от чувствителна липса на изложби на големи, а и не толкова големи интернационални артисти. А това според мен й се отразява негативно на много нива, включително й пречи да формира оценъчна система и развие критерии. Изложбата на Улай й даде една скромна като обем, но все пак прекрасна възможност да усети един друг дух и нагласа, различен начин на мислене и изразяване от това, което е свикнала да вижда.

Тук ще спомена още две артистични изяви, които ми направиха впечатление – изложбата „Алис Джордж” на Рада Букова в One Night Stand Gallery, заради показаната от авторката „система” за развиване на идея и разказ, и пърформансът на Войн де Войн в рамките на „КвАРТал”, заради интелигентния начин да въвлече и увлече публиката в доста сложни, но не и на пръв поглед теми.

 

СТЕФКА ЦАНЕВА, куратор

 Трудно ми е да избера едно-единствено събитие. Не че изборът на заслужаващи си събития беше толкова голям. Със сигурност на първо място бих поставила One Night Stand Gallery на Иван Мудов и изложбите-откривания на Горан Турболяк, Вадим Фишкин, Рада Букова, Минб Минов, Естер Кемп, RAVE.

Бих отбелязала още и множеството лекции и посещения на международни куратори и художници, които се случиха тази година. Макар и сами по себе си такива събития да са по-скоро един компромисен вариант на истинския досег до някакво „голямо“ изкуство, имаше много стойностни неща, които ще запомня: лекциите и посещенията на Улай, Брита Петерс, Вадим Фишкин, Майк Буше, Хулиета Аренда, Изабела Мейдмънт, Пиер Бал-Блан и др.

Освен тях имаше и редица лекции на български куратори и художници – например тези на Яра Бубнова, Лъчезар Бояджиев и Вера Млечевска, които представиха Венецианското, Истанбулското биенале и Документа. Беше хубаво и обнадеждаващо да виждам на всички тези лекции толкова много хора, които стоят и слушат с интерес. Има някакъв бум на лекционния формат, което е много любопитно. Ето например лекциите на Радослав Механджийски и Теодора Константинова в Дома на киното са пълен фурор сред младежите. Може би все пак публиката има нужда да гледа изкуство отвъд трагичната скука, която предлагат публичните и частните галерии в по-голямата си част.

 

ТЕОДОРА КОНСТАНТИНОВА и РАДОСЛАВ МЕХАНДЖИЙСКИ, изкуствоведи, Art & Culture Today

 За нас това е първата изложба в България на Улай: „Аз Другият”, организирана от фондация МУСИЗ, която се откри на 27 април във VIVACOM Art Hall. Изложбата, придружена от много важното лично присъствие на Улай, носеше аурата на световно арт събитие и създаде усещане за реална възможност в България да се осъществяват проекти, приобщаващи страната ни към по-значимите измерения на съвременното изкуство.

Забележителната посещаемост, осезаемата химия между Улай и всички присъстващи, възможността да се видят проекти на Улай и Марина Абрамович, самото косвено, но ярко присъствие на Абрамович през фигурата на Улай, добрата организация, адекватната публична дискусия, доброто медийно въвличане – всички тези фактори направиха събитието наистина „сериозно”. Не само като мащаб, но и като образец за ненатрапчиво самочувствие и професионализъм, способни да ангажират вниманието както на специалисти, така и на любители.

 

ЯРА БУБНОВА, куратор, ИСИ-София:

  1. Школата за художници на ИСИ-София – „Близки срещи – визуални диалози school4artists“, в която има елементи на Бел-Ланкастърската методология на взаимно обучение, включващо и „преподавателите“.
  2. Супер-арт-годината на Документа, Венецианското биенале и Скулптурният проект в Мюнстер, но и на биеналетата в Истанбул, Лион, Шарджа, Москва, Солун, Одеса, главното американско в музея „Уитни”, в Екатеринбург, Карачи и дори Антарктическото биенале на кораб в океана!
  3. Болезненият резултат от дебатите за публично пространство и публична памет – отново отказ от експертно мнение, политизация и твърдо администриране (както някога) от страна на властта.
  4. Претенциите към Документа за преразходвания й бюджет, които, опасявам се, ще рефлектират в бъдещето.
  5. Все по-активното използване на понятието „културна чувствителност“ и превръщането му в инструмент на цензура по отношение на историята на изкуството.

 

Анкетата подготви МАРИЯ ВАСИЛЕВА

 

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Тема на броя

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

w

Connecting to %s