Украинската литература в турбулентни времена

бр. 34/2017

Остап Сливински

Сн. Галя Шиян

През 2005 г. Полският институт на книгата организира голямо турне на украински писатели в Полша – четене на поезия с дискусии за украинската култура. Това изглеждаше много добра идея – точно след Оранжевата революция, в резултат на която се случиха безпрецедентни в историята на Украйна повторни президентски избори, и както изглеждаше, олигархичният модел на предаване на властта беше премахнат, а интересът към Украйна в Европа рязко нарасна. Журналистите разговаряха с писателите на различни теми, но настойчиво се повтаряше един и същи въпрос: Как революционните събития повлияха на украинската култура? На този въпрос няма отговор. От Оранжевата революция май помним само песента „Заедно сме много, не ще ни победят“, с която групата „Гринджоли“ участва в „Евровизия” (не много успешно). Защо стана така? Може би защото тези събития, външно ефектни, минаха като повей на вятъра по повърхността на колективното съзнание, не докоснаха основите, не доведоха до преоценка на ценностите? В крайна сметка всичко, което се случи в страната след тази революция – а по-точно консервирането на властта на сенчестия капитал под ново „демократично“ име – само потвърждава тази версия.
Сега в украинската литература всичко е по-различно, отколкото в средата на първото десетилетие на века: Майданът от 2013-2014 г. (наричан в Украйна Революция на достойнството) и войната в Донбас присъстват като постоянна тема или фон. Което е нормално – съществуват неща, за които е почти невъзможно да се говори поради прекалено големия им драматизъм и прекалено голямата им близост, но едновременно с това за тях е невъзможно да се мълчи.
Украинското общество в годините на независимостта прилича на топка, която периодично се удря в греда – във физическата невъзможност да се движи напред в някоя посока рязко отскача в друга, неизвестна. Ето и датите на преломите: през 1990 г. е така наречената Революция на гранита – студентска акция на гражданска съпротива в Киев, в резултат на която фактически влиза в сила приетата по-рано Декларация за държавния суверенитет на Украйна; през 2004 г. е Оранжевата революция; накрая през 2013-2014 г. са събитията, които влизат в историята като „Евромайдан“ или просто като „Майдан“. Майданът е най-дългият и най-кървав конфликт между държавата и обществото в по-новата история на Украйна, който отне стотици човешки животи и доведе до смяна на властта (марионетният, подвластен на Русия президент Янукович избяга от страната и бяха проведени предсрочни президентски избори), постави началото на периодична политическа и икономическа нестабилност, при която Руската федерация причини поредица от актове на „международно мародерство“, анексирайки Кримския полуостров и спомагайки (посредством политически, финансови и военни инструменти) за войната в украинския Донбас. Тази война продължава вече три години и по данни на ООН е отнела живота на повече от 10 хиляди души, но и досега остава необявена: от руска страна тя се маскира под наименованието „гражданска война“ и украински „вътрешен конфликт“, а от украинска страна – с името „антитерористична операция“.
През последните 25 години в Украйна не е имало събития, които да променят лицето на украинската литература толкова силно, колкото Майданът или войната в Източна Украйна: трудно е да се намери значим автор или авторка, в чиито текстове да не звучат темите за гражданската позиция, за драматизма на войната (както на самия фронт, така и на териториите близо до него, белязани със страданието на цивилните), а също така и за съдбите на така наречените „вътрешнопреместили се хора“ – стотици хиляди души, които са принудени да бягат от окупирания Крим и от пламналия във война Донбас и да търсят убежище в други региони на страната, борейки се с бюрократичните трудности и опитвайки се да устроят живота си.
Още в началото на 90-те години полската литературоведка Мария Янион констатира за своята литература едно „помрачаване на романтичната парадигма“: след падането на комунизма писателят е лишен от необходимостта „да разговаря с народа“, от задължението да артикулира колективните ценности; оптиката му вече може да се концентрира върху „малките животи“, където оттук нататък трябва да се съсредоточи основната работа на културата.
Тази „игра на топка“, на чийто принцип продължава неспокойната история на независима Украйна, не позволява на романтичната парадигма в украинската литература да изчезне: риториката на големите колективни вълнения звучи отново и отново.
Това се случва и с Майдана от 2013-214 г., когато в продължителен период от време почти всяка вечер се осъществяват така наречените „четения около варелите“: зад Паметника на независимостта до металните варели, в които горят дърва, се събират поети и многобройна аудитория, пред която те четат свои и чужди стихове, стари или току-що написани в дима на революцията.
Риториката на тези стихове е толкова обичайна за украинската литературна традиция, колкото е нова и неочаквана за голяма част от самите автори, които изненадващо откриват в себе си извор на революционен романтизъм. Като например в протестното стихотворение на като цяло сантиментално-ироничния Андрий Любка:

Само не спирайте, ставайте, борете се,
не може да продължава вечно обсадата!
Няма да ни спре никаква полиция,
единственият ни изход е победата.
(„Каза мъжът: не виждам слънцето…“)

Или в стиха на обичайно спокойната и рефлексивна Марияна Савка:

Героите не умират. Просто отиват
от Майдана на небето. Като рицарите от смъртта.
Плуват лодки. Плуват лодки. Плуват…
Слава на героите – написано в сърцето е.
(„Плуват гробове по морето,
като лодки…“)

Но модусът на функциониране на литературата в месеца на революцията не се ограничава само с риториката на трибуната, с разговора на „поета с народа“: много автори си водят нещо като поетични дневници на гражданската съпротива, в които намират място и интимни мотиви, на които драматизмът на ситуацията придава нотка на окончателност.

… най-горещата целувка
е тази с привкус на газ на устата.
(Павко Коробчук, „Стих за въстанието на улица „Грушевски“)

Най-естествената среда за тези дневници е фейсбук, където те се разпространяват, четат, стават нещо като емоционални кардиограми на най-активната протестна част на обществото.

Още в първите седмици след революцията се появява нуждата от „архивиране“ на литературата на Майдана. Появяват се няколко антологии, които разкриват това, което не се вижда на площада, сред тълпата и бурята от емоции: качествените текстове сред написаните по време на революцията не са много. Впечатляващо е, че най-добрата антология, направена с вкус и голяма взискателност, е съставена от една външна наблюдателка, чужденка – полската поетеса и преводачка Анета Каминска. Нейната антология „Изток-Запад. Стихове от Украйна и за Украйна“ е малка, не повече от стотина страници. Вероятно точно поради това тя ще остане в историята на литературата от времето на Майдана.

***
Както е известно, победата на украинската революция не донесе на измъченото, травматизирано общество нито миг затишие: в края на февруари – началото на март 2014 г. в Крим се появяват така наречените „зелени човечета“ – войници от армията на Руската федерация, маскирани като „местни опълченци“, а през април руските сили се намесват на територията на Донбас и участват в завземането на украинските градове. Реалност за Украйна става войната, чиито мащаби и обем в тези първи месеци е невъзможно да бъдат предвидени.
Войната е абсолютно нов житейски опит за няколко поколения украинци. Риториката на Студената война от времето на Съветския съюз по парадоксален начин изтласква войната в сферата на макар и заплашителната, но все пак виртуалност. Не е странно, че след като тя се оказва зловеща действителност, веднага попада във фокуса на литературата, отпращайки в маргиналността всички други теми. Войната намира най-убедителен и най-болезнен израз в текстовете на автори, които житейски, биографично са се оказали на разделителната линия, по чиито съдби минава така наречената „разграничителна линия“.
Един от тези автори е Сергий Жадан, поет и прозаик, роден в Далечния изток на Украйна, в град Старобилск на 90 километра от завзетия от сепаратистите Луганск. Той познава украинския Изток като никой друг в украинската литература, познава жестокото му ежедневие, търсенията и колебанията му, и в крайна сметка точно там и никъде другаде се случват сюжетите на най-известните му прозаически произведения. Поетичните стихосбирки на Жадан от „военно“ време – „Животът на Мария“ и „Тамплиери“ – се отличават с героика и категоричност, но едновременно с това са напълно лишени от патоса на лозунгите. Те рисуват един историческия ландшафт, от който в украинската военна съвременност идват средновековни рицари и християнски светци, пресъздават хаоса и абсурда на войната в надвременни символи и модели, което не лишава реалността от хаотичност и абсурдност, но дава надежда.
Друга такава авторка е Любов Якимчук. За разлика от Сергий Жадан, преди войната тя не е много известна в литературата и драматичните събития след 2014 г. стават за нея своеобразен трамплин. Тя е от град Первомайск, който сега се намира под контрола на сепаратиската „Луганска Народна Република“, и дълго време след началото на войната част от семейството й остава на окупираната територия. Стиховете й от военния цикъл „Разпадане“ са израз на трагизма от непосредствения опит на едно разделено семейство, на невъзможността за разбиране, на осъзнаването, че няма път назад към мирния, уреден живот. При това Любов Якимчук, която взема много от авангарда, остава поетеса филолог, тъй като разкъсванията се случват преди всичко в тъканта на езика, който вече не изцелява, не обединява, дори не назовава:

не ми говорете за някакъв си там Луганск
той отдавна е само ганск
лу го изравниха с асфалта червен
моите приятели с белезници
и до нецк не остана
за да го извадя от подземието, под земието и сред земието
(„Разпадане“)

Войната се намесва в живота на авторите, а оттук и в техните текстове по различен начин. През 2015 г. тя разделя младата съпружеска двойка – поетесата и кинорежисьорка Ирина Цилик и прозаика Артем Чех. Артем е призован в украинската армия и почти година воюва на фронта в Донбас (откъдето не се върна с празни ръце – наскоро излезе документалната му книга за войната „Точка нула“, която дава признаци да стане бестселър). В това време Ирина Цилик пише прочувствени стихове, които може да бъдат наречени съвременни песни на раздялата, практически лишени от сантименталност, но пълни с точни наблюдения над присъствието на войната във всичко – дори в големия столичен град далеч от фронта, във всеки детайл, във всяко ежедневно действие, се забелязва сянката на тревогата и смъртта. Това е, условно казано, „тиловашка“ поезия, която освен всичко друго разглежда едно изключително важно за съвременна Украйна явление – феноменът на доброволчеството – хиляди хора доброволно и съвсем безкористно инвестират своите сили, средства, а често и живота си, за да помагат както на военните, така и на цивилните да се справят с катаклизма на войната. Без съмнение този феномен ще получи своята историческа оценка, но още днес може да се каже, че в огромна степен именно благодарение на доброволците унищожената украинска армия отново стана боеспособна.
Безспорно темата за войната в Украйна сега е най-болезнена и най-злободневна. Към описването й – както художествено, така и документално – има огромно обществено очакване и затова качествените „военни“ книги са в топ продажбите на книжарниците, за тях се говори и се спори. Сред най-успешните военни бестселъри са „Летище“ на Сергeй Лойко и „Иловайск“ на Евген Положий. Сред тях е и една поетична книга, което рядко се случва – „Стихове от войната“ на Борис Гуменюк. Тази поезия е създадена като документален запис на емоциите и размислите в „реално време“, направо от окопите на войната в украинския Изток (авторът наистина дълго време воюва в редиците на доброволческите батальони). В обединяването на този опит с добрия художествен вкус на автора, който не допуска в текста излишен патос и патриотични клишета, се крие най-вероятно тайната на особената сугестивност и в крайна сметка на успеха на „Стихове от войната“. Едновременно с това стихосбирката на Гуменюк предизвиква доста остри дискусии: обвиняват я в прекалено агресивна риторика, в елементи на сексизъм и милитаристичен експанзионизъм; „à la guerre comme à la guerre”, отговарят „адвокатите” на поета. Тази дискусия и досега не е приключила и в нея може би ще е възможно да се постави поне междинна точка едва тогава, когато утихнат емоциите, а войната в Донбас стане ако не стара история, то поне история.
Но би било грешка да се смята, че преди украинско-руския конфликт на Изток темата за войната в най-новата украинска литература не е съществувала. Като пример може да се посочи поезията и кратката проза на Катерина Калитко, която е не само оригинална авторка, но и най-активната преводачка на босненска литература в Украйна. Именно отдавнашният интерес на авторката към паметта и следите от войната в някогашна Югославия, която тя познава от текстовете и пътуванията си, й позволява сега, когато войната вече е в Украйна, да намери описание за нея в толкова рядкото за украинската военна проза друго измерение на извънвремевото и извънгеографското. Също като в стиховете на Сергий Жадан, и Катерина Калитко в книгата си с разкази „Земята на Изгубените” показва един по-широк онтологичен срез на войната, която не започва и не завършва с началото и края на военните действия, а продължава като константа на насилието в семейството, в малките общности, в жестовете и езика.
Победата на Майдана и сблъсъкът с директния военен съперник на Изток, както твърдят социолозите, историците, културолозите, забързват процесите на създаване на украинската политическа нация – общност, която по-силно се обединява от интересите на страната, отколкото да се разделя от етнически и езикови характеристики. Безспорно този процес въобще не минава гладко – особено ако се има предвид, че родният език на голяма част от украинската политическа нация е руският, който де факто е държавният език на страната агресор. И въпреки това процесът на консолидация бавно, но упорито продължава, което не може да не се отрази в литературата. Все по-активно на украинската литературна сцена звучат гласовете на кримотатарските писатели, много от които са принудени да напуснат окупирания Крим и да се заселят в Украйна. Що се отнася до рускоезичните автори, някои от тях – като например Андрей Курков – отдавна са определили позицията си относно принадлежността си към украинската литература; други съзнателно избират пътя на украинско-руското двуезичие, като поета от Одеса Борис Херсонски. Гласовете на част от тях започнаха да звучат естествено и мощно в украинската литература сравнително наскоро, на вълната на революцията и войната – става дума преди всичко за рускоезичния писател Владимир Рафеенко, автор на един от най-силните романи за конфликта в Донбас – „Дължината на дните”. Рафеенко, комуто е съдено да стане „вътрешнопреместило се лице”, е родом от Донецк; сега живее в Киев. Неговият личен опит и опитът на героите му са боевете по улиците на града, загубата на дома, неопределеността и безизходицата. „Това беше терапевтичен текст, който излизаше от мене така, както излиза болката – казва за книгата си той. – Това беше опит за живеене и оцеляване…”

***
Нима в украинската литература през последните години няма нищо друго освен революции и войни? За щастие, има, защото иначе може да се изпадне в ситуация на опасно зацикляне.
Съществува едно интересно явление, което с известна доза ирония може да бъде наречено „екологична поезия” – такава създават Лес Белей и Юлия Стахивска. Особеност на тяхната поетика е едно „биологично виждане”, което позволява във всичко, дори в изкуственото, мъртвото, синтетичното, да се види (да се представи) живата клетка на микроструктурата. При Лес Белей – доста изненадващо – почти липсва очакваният витализъм, но поетичният разказ има характеристиките на алегория, басня: тук на пръв поглед почти няма хора, но в същото време има толкова много човешко, предимно от тъмната „човешка материя”.
Далеч извън конвенцията на украинската поезия излиза Мирослав Лаюк – представител на най-младото поколение поети, което се пови на литературната сцена. Той въобще не е филологически автор, но е много автентичен в историите, фрагментите и наблюденията си. Оригинален и много различен, естествен в изказа си дори когато пише сонет. В света му няма нищо излишно или второстепенно, всичко намира своето място. Това е поезия на вниманието и любовта към детайла и нещата, за всяко от които той се опитва да намери име.
Интересно и значимо е, че сред най-четените и обсъждани украински романи през последните години има само един (споменатият вече „Дължината на дните“ на Рафеенко), който разказва за окупацията и за войната. Останалите – „Феликс Австрия“ на София Андрухович, „Забрава“ на Таня Малярчук, „Ловецът на океана“ на Володимир Ермоленко – всъщност нямат никакво отношение към тази тематика. Първият е написан през 2013 г., но излезе на следващата, вече следреволюционна година, и затова се усети като неочаквано свеж полъх: „Феликс Австрия“ е майсторска фантазия на тема „баба Австрия“, тоест Австро-Унгарската империя, която в украинската култура е придобила чертите на митологизирана „belle epoque”. София Андрухович свири едновременно на много клавиатури – играе си с мита, води ни в красивия музей на носталгията, разказва шеметен сюжет с обемно описани герои. Таня Малярчук написа прекрасен биографичен роман за украинския монархист Вячеслав Липински, Володимир Ермоленко създаде (поредната) нова версия на мита за Одисей…
Очевидно обществените и политически катаклизми и сега са обект на литературата на „бързата реакция“ – поезия, кратка проза, есеистика. Означава ли това, че големите литературни текстове, основани на събитията на днешната украинска реалност, толкова „бременни“ с образи и сюжети, са все още пред нас? Струва си да се надяваме.

Преведе от украински РАЙНА КАМБЕРОВА

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Първа страница

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s