Писмо от ада

Светислав Басара

бр. 2/2016

Скъпи мой Павлович,
Едвам се съвзех от неприятностите, които носи смъртта, и последва още един шок – осъден съм да горя в Ада. Смятам, че е несправедливо, но казват, че тук всички така мислели. Вероятно изумено се питаш, как е възможно мъртъвците да пишат писма? Признавам, че е странно. Но трябва да гледаме на нещата прагматично. Напоследък Адът не е толкова далече от света. Опитните осъдени твърдят, че Адът и светът се докосвали и прониквали един в друг… И дори, макар да не е за вярване, че в сибирските степи били открити филиали на Ада. Благодарение на това тук-там изтича по някоя информация и в двете посоки. Използвам тази възможност да ти обърна внимание върху определени неща, които ще ти бъдат от полза, като тръгнеш да умираш.
Както знаеш, Адът е разделен на девет кръга. Намирам се в първия кръг, заедно с париите между грешниците, незначителните злобари и нищожните душици. Знаменитите грешници са по-надолу, на места, за които ние тук нямаме никаква представа. Нас дори зли духове не ни притесняват, принудени сме да се измъчваме помежду си на температура от някакви си 2300 градуса. Но това не е важно. Ако се абстрахираме от горещината, няма съществена разлика между Париж и първия кръг на Ада. Основното ми изкупление се състои в това да пиша изповедта си толкова пъти, колкото е необходимо, за да осъзная напълно своя грях. Може да се каже, че това не е толкова голямо наказание.
Но тук не е възможно да излъжеш или да намалиш вината си с премълчаване. Например в килията до мен се намира един мюсюлманин, който рисувал хора въпреки забраната. Наказанието му се състои в това да рисува даден човешки образ, докато не постигне абсолютната прилика с оригинала и нарисуваният образ не оживее. По собствените му думи той се намира тук вече 450 години. За това време е постигнал голяма степен на виртуозност и в истинския свят сигурно би надминал дори самия Леонардо. Но това, което е добре в истинския свят, не е добре в Ада. Тук е и един тип, който с помощта на магия изпратил жена си в някакво астрално селение, откъдето тя не може да се върне. Също и последовател на индийска секта, който приживе стъпкал тридесет и четири мравки. Нямал никакви други грехове, но бил дал обет, че не ще унищожи нищо живо, и сега страда. Адът е един и същ за всички. Както виждаш, обитават го привърженици на всички вероизповедания. И точно тази равнопоставеност прави пъкъла ужасно място, а космополитизмът само допринася за непоносимостта. Често можеш да се натъкнеш на следната гледка – християнски, еврейски и мюсюлмански теолози седят и разискват. „Това е Пъкълът“, казва християнинът. Евреинът му се противопоставя: „Не, не, това е Геена, вие сте натрапници тук!“ Намесва се и мюсюлманинът, като твърди, че не се намират нито в пъкъла, нито в геената, ами в Джаханнам. От дума на дума, стига се до кавга, намесват се и останалите, и краят ти е ясен…
Що се отнася до мен, загазих го заради своя нихилизъм. Не се учудвай, че ти се доверявам – тук можеш да мислиш единствено и само за греха си, освен греха нищо друго не съществува. Както знаеш, още на младини възприех идеята, че светът около мен не е реалност. По този начин, казват, бил съм омаловажил Божието дело. Решаващата случка, съвсем затвърдила това мое схващане, бе болестта, от която неочаквано се разболях и от която (благодарение на това, че съм идиот) не умрях навреме, та така порокът напълно ме облада. Дори за няколко минути бях в клинична смърт, значи не съм боледувал за тоя, дето духа! Убивайки времето до смъртта си, научих много неща, например, че болката забавя и дори спира времето; че спомените и надеждите, т.е. всичко онова, което изпълва фразата „моят живот“, са пълни измишльотини. И това е естествено – онзи, който иска да докаже празнотата на света, трябва да започне от себе си. Безболезнено се примирих със собствената си илюзорност и приех, че реална е само болестта и болката, която тя предизвиква… Че тя е стълб, около който се увива цяла тълпа привидения. И тук направих грешката, заради която сега горя, но не изгарям. В тази тълпа от привидения слагам жена ми и баща ми. Наблюдавах ги някак изотгоре как стоят до моя осемдесетпроцентов труп и се преструват, че скърбят. Това бе мъчителна гледка. Имам предвид тях, а не трупа. Вгледах се по-внимателно, необременен от предразсъдъците на тялото, както тогава мислех, и видях, че се преструват (жена ми, разбира се, повече, защото жените нямат душа), подгонени от паническия страх от смъртта, който ги караше да участват в това евтино представление и да леят горчиви сълзи.
Е и как можех, след като оздравях, да изпитвам каквото и да е към тези продажни души? Каква ли илюзия за родство можеше да ме излъже и подмами в коловоза на лъжливото щастие? Със сигурност забелязваш, че говоря за това пристрастно и че не се разкайвам, макар да виждам, че трябва. Точно в това е и смисълът на Ада – да знаеш, че се мъчиш заради определени неща и да не желаеш да се разкаеш.
„Чудо!“, казаха, когато след най-тежката криза станах, все едно никога не бях боледувал. Разбирах ги, съвсем човешко е – толкова се бяха измъчили, толкова нощи бяха бдели, а аз бях оздравял и не бях оправдал техните очаквания. И как можех още тогава да им кажа – вие не съществувате! Осъзнайте се, глупаци! Бях решил да ги изтръгна от илюзията, но трябваше да постъпя тактически правилно. Това обаче задълбочи беззаконието. Никой не се освобождава от заблудите си без тежки мъки. Ненапразно още преди 5000 години, докато все още е имало някакъв ред, Лао Дзъ е написал: „Красивите думи не са истина“. Можеш да вървиш като пустинник и да проповядваш, че всичко е нетрайно, и в най-добрия случай ще те провъзгласят за глупак. Но ако някой маниак надене образа на мъдростта и започне да плещи за големи идеи, като при това удря с юмрук по масата, за нула време милиони се вдигат да прахосат живота си за погрешна кауза. След болестта се преселих на тавана, за да размишлявам на спокойствие. Наех три малки негърчета – Домба, Симба и Нгомба, да ме бичуват от време на време, за да не се разсейвам или възгордявам. Това ме спаси да не свърша в някой от по-долните кръгове на Ада. Преразгледах своите становища. Освободих се от фанатизма и в променения си вид моята доктрина гласеше така – човек не е нищо особено, макар че е на правилния път да стане. Но злоупотребявайки с техниката BLOW UP, той се представя за нещо несравнимо по-голямо, по-красиво и по-важно от това, което е всъщност. Истинският размер на средностатистическото човешко същество е 1,5 см3, всичко останало е преувеличение. И така, след като избистрих тази своя доктрина, реших да пресека пътя на всяка подобна дързост, поне в своето обкръжение. Първо реших да се заема с Мария. „Слушай, казах й веднъж, престани да се перчиш и надуваш! Ела тук!“ Тя дойде. Нарисувах й на една страница нейните истински размери и вид. „Ти си полудял“, каза тя. С един юмрук я проснах на пода, седнах на корема й и започнах да си гася фасовете по нея. Каква метаморфоза! Подложена на пречистващата сила на болката, за нула време тя се сбръчка, смачка и стигна до истинската си същност – безпомощно и изгубено създание. В това състояние малко я съжалявах. Може би я и разбирах. Защото, строго погледнато, човек е искрен само когато страда и само тогава трябва да го съжаляваме – умерено, разбира се. Във всички други ситуации трябва да работим за това да го унижаваме, принизяваме и ако е възможно – да го унищожаваме. Но тук отново сбърках – страданието наистина пречиства, но трябва да бъде доброволно.
Съвсем на друго мнение е господин Шаламов, който също като мен е новак тук. Той имал възможност да се намъчи в земните филиали на Хадес, но за всички тези години нито веднъж не се примирил с мъките, нито веднъж доброволно и с радост не приел страданието, и затова, противно на очакванията, свърши тук. Споменатият господин се запознал в Колима с баща ми. „Странен човек, имаше обичай да казва, никога не роптаеше.“ Разбира се, това увеличи изкуплението му. Устройството на Ада е такова, че всички разговори, всички мисли и всички случки се свеждат до извършения грях и постоянно го актуализират. Шаламов се бе запознал с баща ми само за да ме тормози. А аз, собствено, постъпих с баща ми по следния начин – понеже не вървеше открито да го измъчвам, изпратих го в СССР като турист. Сложих в куфара му компрометиращи материали. И разбира се, докладвах за него по телефона на „сините пагони“. Получи десет години. Мислех си, че докато сече дървета на температури от минус 30°С, ще има време да размишлява върху измамната Фортуна и между другото ще научи руски. Цял живот мечтаеше да чете Достоевски в оригинал. Морални дилеми не ме гнетяха – едно е да тормозиш някого за свое удоволствие, съвсем друго е да го правиш за неговото собствено спасение. Сляпо вярвах в спасението и това ми се върна. Ето какво се случва, когато варварите разбират буквално благородните истини.
Слухът за моята низост плъзна като чума. Но и това не ме вразуми. Веднъж по някакъв повод при мен на тавана дойдоха активисти на едно благотворително дружество. Протестираха, че съм измъчвал жена си, че съм предал баща си и че съм малтретирал негри. „Тиранин, отцеубиец, робовладелец“, побързаха да креснат в лицето ми. Нима човек няма право да бие жена си? Нима няма право да се грижи за спасението на душата на баща си? Но не им го казах. Достолепно извиках негърчетата: „Домба, Симба, Нгомба, тук!“ Те дотичаха и започнаха да ме бичуват. „Не сега, нехранимайковци такива!“, извиках. „Тези господа смятат, че съм расист. Борят се против робския труд. Нима фактите не говорят обратното? Нима не съм ви избавил от бедите?“ „Да, Бвана!“, извикаха те в един глас. „Нали щяхте да свършите като дилъри на дрога, ако не ви бях наел като побойници?“ „Щяхме, Бвана.“ „Можете ли да се оплачете от условията – 450 грама ориз дневно, чай, мляко, месо два пъти седмично?“ „Не, Бвана!“ Това разколеба благотворителните мисионери. Дори и тук, в Ада, не мога да отрека презрението си към тези същества, които си мислят, че обслужват вечната правда, като предлагат на сиромасите коричка хляб и паница супа. Тука има сума ти такива като тях. Мятат се на огъня и хленчат. Не им било ясно защо са осъдени да горят в Ада! Тяхното непоносимо грачене е единствената ми утеха, ако в пъкъла изобщо може да има утеха.
Но повече няма да те занимавам с моите грехове. Достатъчни са ти и твоите собствени. По-скоро ще ти дам някои инструкции как да се държиш, като тръгнеш да умираш. Имай предвид, че най-трудни са първите няколко часа след смъртта. Това донякъде е разбираемо. В някои страни има учебници („Тибетската книга на мъртвите“ например), има пътеводители, които развеждат нещастниците из пъкъла. Но ти недей да разчиташ на това. Ще те хвърлят в една дупка, изкопана в земята, ще те затрупат и край! Не позволявай да те подлъжат позитивистичните безсмислици. Гарантирам ти, че смъртта е точно такава, каквото я показват на средновековните гравюри – скелет, облечен в дрипи, със сърп в едната ръка и пясъчен часовник в другата. Гледай да не се съпротивляваш много, това само увеличава мъките. Прочети овреме произведенията на Ориген – това е единствената ни надежда. Ако се окаже, че на последния Вселенски събор той е бил прав, и че Бог в крайна сметка ще прости на всички, това ще бъде и краят на мъките ни. Но недей да таиш напразни надежди. Тукашните пазачи твърдят, че вратите на Рая са затворени още през 1320 година и че ни очаква единствено запълване на свободните места в Ада.
Що се отнася до морфологията на Инферно, трябва да кажа, че това зависи от личния афинитет на душата. Моят съсед, мюсюлманинът художник, за когато ти говорих, твърди, че пъкълът е необятна пустиня; господин Шаламов пък казва, че е ледена тайга, наблъскана с храсти от бодлива тел; недоучилият теолог, който се разкъсва от непрестанни спорове, мисли, че е огромна учебна стая. Очите на моята душа виждат Ада по следния начин – пуст град със сиви къщи, украсен с безброй плакати и транспаранти, на които пише НАПРЕД КЪМ НОВИ ТРУДОВИ ПОБЕДИ!