Единствено в Европа идентичността не се издига в култ, а стои като въпрос

Разговор с Юлия Кръстева

бр. 12/2014

12Това са думи на жената, която не се вписва в познатите категории. Психоаналитичка, семиоложка, писателка – Юлия Кръстева е от рядко срещаните интелектуалци с „глобална” мисъл. По повод публикуването на нейната книга Pulsions du temps („Нагоните на времето”, изд. „Фаяр”) тя прекроява отново с аршина на философията, литературата и фройдистката теория всичко, което е в помощ на обществото: идентичностите, светската държава, универсалното и връзката му с конкретното. Чете лекции в Оксфорд и в „Ню Скул фор Сошъл Рисърч” в Ню Йорк и вярва категорично, че „европейското многоезичие” може да премахне напрежението, произтичащо от въпросите за идентичността. Тъй като отчита ограничеността на принципа „всичко е политика”, тя смята за необходимо възстановяването на хуманизма, с риск да предизвика дебат, размествайки границите между политическо и религиозно. Като добра психоаналитичка ни припомня, че потребността на човека от вяра предхожда религиозното, а в крайна сметка и жаждата за знания.

В последната ви книга се представяте като европейска гражданка, с френска националност и български произход, „осиновена” от Америка…
– Да, и току-виж съм повярвала на чужденците, които в мое лице виждат френска интелектуалка и писателка! Вече близо пет десетилетия живея в изгнание. Като чужденка, като „момиче, дошло отникъде”; „Не се вписвам”, пише Хана Аренд. Аз бих казала: „Никъде другаде човек не усеща така силно, че е чужденец, както във Франция, но и никъде другаде не би се чувствал по-добре като чужденец, освен във Франция”. Не се числя нито към някой колеж, нито към някоя академия, преминавам като транзитен пътник през университетите, което не е обичайно за психоаналитиците. Не отговарям на очакванията, не се адаптирам. Марсел Пруст казва с ирония, че „Да бъдеш или не” на френски звучи като „Да бъдеш вътре или не”: никой не те удостоява с поздрав, ако нямаш съответната принадлежност. Но ние сме развили специфично европейски начин на мислене, който се състои в проблематизирането на идентичностите и принадлежностите. Аз не съм „вътре” – стоя на границата. Само тогава чувството да си чужденец – което е и страдание – се превръща в шанс.

Това оставане на „междата” повлияло ли е начина ви на мислене?
– Невъзможно е да се поставят нещата под съмнение, ако няма дистанция. Още от Платон, та чак до феноменологията и психонализата животът на духа е бил възприеман като „чужд” живот, който може да осветли обекта на разсъжденията си само ако остане друг, външен спрямо него. Като младо момиче в тоталитарна България тази позиция ми се струваше очевидна: невъзможно бе да мислиш, без да си „чужденец в тази чужда страна, която е и моя родина”. Майка ми беше биоложка по образование и беше агностичка; баща ми, убит малко преди падането на Берлинската стена в болница, където са извършвали експерименти върху стари хора, беше вярващ; аз пък бях пионерче като всички ученици по онова време. Пробуждането ми настъпи в периода на „размразяване” (довел по-късно до „перестройката”), на усъмняването в правотата на марксизма. Ние подехме възражението на руските формалисти и постформалисти, предтечи на структурализма: човекът не се формира единствено от икономиката и класовата борба. Той е говорещо същество, което бълнува, усъмнява се, създава цял карнавал, или по-право калейдоскоп, полифония от смисли и нонсенс.
Когато пристигнах в Париж, благодарение на опита на литературното списание „Тел Кел” с Филип Солерс и семинарите на Барт и Лакан открих фройдизма. Неудовлетвореността на фона на подсъзнаваното и безпокойството на цивилизования човек не могат да бъдат разрешени с помощта на едно-единствено „решение”. Това се потвърждава и от настоящата ендемична криза. Решение няма, но може да се постави под съмнение всяка „ценност”, „норма” или „власт”, всяка „идентичност” – сексуална, национална или езикова. Преосмислянето на желания, страдания, любови и омрази задейства процес на реконструиране, а временните идентичности изтъкават нови връзки. Мъжът и жената, които се подлагат на анализа, са бунтари. „Анализа” означава вътрешно преживяване на разлагане-разпадане, но и на ново начало, на възраждане.

Но идентичността трябва да бъде също и сигурна опора…
– Идентичността е нашият антидепресант, тя е жизненоважна за нас. Правилният въпрос „Кой съм аз?” се нуждае от отговор, който неминуемо има временен характер. Личността, която идва да се анализира, не знае коя е. Независимо дали е травмирана, прокудена или претърпяла поражение, аз се опитвам да разбера каква липса се крие зад потребността от заявяване на идентичността като женска, мъжка, еврейска, мюсюлманска, католическа, хомосексуална или хетеросексуална. Приемането на неизразимата травма и желание успокоява и репарира нарцисизма и позволява да се отиде по-далече, а именно да се постави под съмнение самата категоричност на различните идентичности. Ето защо идентичността се явява неизбежна част от изграждането на човешката личност, но съществува риск тя да си присвои ролята на абсолют, на догма. Така конфликтите, свързани с идентичността, се израждат в обществени сътресения и религиозни войни.

Може ли Европа да отговори на тези сътресения?
– Единствено в Европа идентичността не се издига в култ, а стои като въпрос не само заради езиковия и културен плурализъм, но и заради специфичния характер на нашето гръцко, еврейско и християнско наследство. Културата е големият коз на Европа, но въпреки това тя не е залегнала в Римския договор: дотолкова ли се приема за даденост, или Европа, която излиза разкъсана от Втората световна война, се срамува от своите рани? Оттогава насам непрекъснато се множат „програмите” за „културното наследство”. Но съществува ли наистина европейска култура? Коя е тя? След като веднъж позволихме на догмите на идентичността да се разраснат до престъпления, а може би тъкмо защото това се случи и успяхме да го анализираме по-добре от всички други поколения, в момента се заражда ново европейско „ние”, което възприема идентичността като безпокойство, пораждащо много въпросителни: в разрез с трайно установените идентичности, разпалващи нови и нови войни.
Само че подвластните на икономиката и финансите политици вече не обръщат погледите си към проблема за цивилизацията. Те се страхуват да говорят за Европа по време на предизборните кампании. Някои интелектуалци все още са готови да се ангажират с каузи, но рядко вземат участие в изграждането на европейска култура. В голяма степен именно те са отговорни за настоящата криза в Европа. Независимо от това обаче аз смятам, че европейските народи – гърците, поляците и дори французите, – въпреки шока от кризата, която свързват с Европа, изпитват гордост, че принадлежат към такава необикновена култура. Съкровищница на недотам познати и не особено доходоносни богатства, която те не могат да назоват по име, но която едновременно ги определя и запленява както вътре, така и вън от собствените им граници. Стремеж към Европа съществува и извън очертанията на нашия континент, в което лично съм се уверявала в Латинска Америка, в Китай…

Можем ли да изградим строго европейска култура?
– Аз се възхищавам на европейските си студенти – този нов вид многостранно развити личности. Например млад норвежец, който се обучава по програмата „Еразъм”, говори свободно английски, учи китайски и слуша лекции върху женския дух на френски език. Многоезичието вече не е утопия, а реалност. То може да бъде една от важните черти на изграждащата се европейска идентичност.
Европа възприе френското определение за културно многообразие във връзка с дебата със САЩ в областта на аудиовизията: културата не е стока и аз мисля, че всеки трябва да може да разпознава себе си във френското изключение.
В този смисъл превеждането на националното наследство е абсолютно задължително и Европа дава пример с минимум 25-те езика, които се говорят по време на всяко пленарно заседание. Многоезичието минава през превода. Това означава допълнителни разходи, които мнозина предпочитат да си спестят.
Но именно загрижеността за уникалността е най-важната отличителна черта на европейската култура от тринайсети век насам, от времето на Дънс Скот, който смята, че истината не е в абстрактните идеи, нито в мъглявата материя, а в конкретния мъж, в конкретната жена. С други думи: зачитането на уникалността е венецът на човешките права. А духът на всеки мъж и всяка жена постига тържеството на своята уникалност, когато тя бива споделена с уникалността на другите. Оттам идва и моята концепция за феминизма: женското движение не трябва да води до обезличаване, както е ставало с други движения за еманципация, завършили безславно или с терор (буржоазията, пролетариата, радетелите на освобождението на страните от Третия свят…), а да отдава предимство на… женския дух. Дали съм феминистка? Разбира се, но във варианта а ла [Дънс] Скот.

В такъв случай следва ли да отчитаме индивидуалните или национални особености?
– Да, но без никакъв компромис. При условие че знаем как да преведем нашите ценности на езика на партньорите си. Ако познаваме културата и ценностите им, но не посредством износ, а чрез пренос, в състояние на непрекъснат диалог. Веднъж защитих горещо Рафах Нашед, сирийска психоаналитичка, която дойде да следва психология в Университета Париж -VII. Преди това с помощта на френски и холандски йезуити тя организира групови терапии срещу страха, но когато решава да напусне Сирия и да замине за Париж, властите я хвърлят в затвора заради подозрения в антиправителствени действия. Та тази изследователка отбелязва, че арабските преводи на Фройд изопачават неговата мисъл, тъй като изразяват сексуалността с метафори за смъртта. Благодарение на прочитите на Корбен и Масиньон, Батай и Лакан тя успява да открие арабските мистици от дванайсети век, които описват връзката с Бога посредством езика на любовта и чувствеността. Затова решава да събере група от арабски психоаналитици, които да направят нови преводи на съчиненията на Фройд, използвайки лексиката на арабския мистик Халадж[1]. Ето ви чудесен пример за двойна култура и за пълноценен диалог между европейския модернизъм и арабския свят въпреки честото му цензуриране. Или за това как да бъдеш едновременно мюсюлманин и психоаналитик. Без да се отричаш от вярата си. Къде тогава е отишло универсалното? Ами плурализирало се е, затова ние ще го наречем „мултиверсално”. Това е заемка от космологичните теории на съвременните астрофизици, които откриват галактики, в които пространството не е триизмерно и където законите на Вселената се отклоняват от познатите ни закономерности. Вселената вече не е „универсум”, а мултиверсум. Ще се опитам да се изразя по-образно: или позволяваме на глобализацията да ни унифицира, или трябва да измислим друг начин да постигнем универсалността на човешките права. Европейската мисъл е за подобна мултиверсалност. „Да се преведем”!

Възможно ли е обаче тази изкусителна и сложна идея за плурализираното универсално да се превърне в политически проект…
– Вие засягате една от главните причини за настоящата политическа криза: политиката овладява ситуациите, но не разрешава проблемите. Видяхме какво стана със закона за еднополовите бракове. Той отвори огромни възможности: разбирането за семейство се различава в отделните етапи от развитието на човешкото общество; сексуалните различия продължават да са основен проблем на обществения договор; възпроизводството е върховата точка на сексуалната наслада; приемствеността влияе върху способността за произвеждане на смисъл и т.н. Може ли политиката да отговори на тези предизвикателства? Ето тук виждаме ограниченията на т.нар. политическа религия, произтичаща от определен вид тълкуване на философията на Просвещението.
Кой по-точно?
– Аз разглеждам разделението между политика и религия като структуриращ принцип на демократичните държави и международните институции: това разделение е полезно и необратимо, то предпазва развитите демокрации от мракобесието. Политическата разпаленост, която вярва, че ще погълне религията, избуява през двайсети век в тоталитаризъм, а през двайсет и първия век се свежда до морализаторство, което проявява разбиране спрямо икономическата и финансова криза. След развода с теологията политическото сякаш забравя, че етичното измерение е наследник в крайна сметка на Бога на Спиноза, „който обича себе си с безкрайна любов” и на corpus mysticum на Кант, според когото свободната воля се стреми към „пълно систематично единство както сама със себе си, така и със свободата на всеки друг”.
Загрижеността за етиката занимава в не по-малка степен секуларизираното общество, но при него тя намира убежище във вътрешния опит и естетическите проявления, в литературата и изкуствата. За разлика от тях хуманитарните науки разглеждат в подробности антропологическите основания и историческите й варианти, а психоанализата се опитва да опознае наново и да преоцени невероятната потребност от вяра като универсално антропологично измерение, неделимо от жаждата за знания. Посредством правото ръководещото политическо начало ни показва, че ни липсва етика, която, без да забравяме или отричаме историята на религиите, вярата и богословието, не може да се изгради по друг начин освен чрез дебати със самата себе си.

И поради тази причина вие настоявате за възобновяване на хуманизма…
– Балзак пише, че „няма по-хулено нещо тук долу, на Земята, от Господ и XVIII век”. Днес бих добавила: и хуманизма. Той бива осмиван и свеждан до метафизична отживелица в случаите, когато не го бъркат с покварата, достигнала своя апогей в „култа на правата на човека”, или със „системите” на „светския радикализъм” (Огюст Конт), или с „морализма” (на Ницше). Всъщност хуманизмът съществува единствено като процес на постоянно обновление на етиката, който се развива благодарение на скъсването с традициите и появата на новаторски идеи. Паметта не се отнася до миналото: и Библията, и Евангелията, и Коранът, и Ригведа, и Даодъдзин[2] ни занимават в настоящето. Дошъл е подходящият момент за развиване и възраждане на хуманизма посредством завръщане към изгражданите в хода на историята морални кодове: с цел тяхното проблематизиране, обновяването им спрямо новите уникалности. Човекът с главна буква не съществува – той не е нито върховната „Ценност”, нито върховната „Цел”. Хората не правят историята, но Историята сме ние. И понеже сме единствените законодатели, именно поставянето под въпрос на нашата лична, историческа и обществена ситуация ни позволява да вземаме решения за обществото и за историята.

Не е ли рисковано обаче да се преосмисля сравнението между светската държава и религиозното наследство?
– През осемнайсети век и по-специално във Франция се случва важно събитие: секуларизацията. Нишката на традицията, както казват Токвил и Хана Аренд, бива прекъсната. Трябва ли да припомням, че това се случи единствено в Европа? Това е върхов етап в развитието на човешката история, който доведе до освобождаването на телата и душите. От него тръгват философията на бунта, движенията за освобождаване на потиснатите класи, женската свобода, разцветът на науките… Без Бог, без господар, само с етика, която подлежи на безкрайно възобновяване, наравно със злоупотребата с интегристките процеси и рисковете на свободата. Нека не омаловажаваме това движение, тази алхимия, която представлява философията на Просвещението, като я превръщаме в пътен лист за всички.
Ние трябва да си присвоим паметта за културите, в това число и религиите, които ни предшестват и които са се просмукали в поведението, нравите, речта, изкуствата и литературата. За да осветлим и извършим преоценка на древните кодове, да обезвредим интегристките догми, да хвърлим мостове между очертаващите се различия, като по този начин положим началото на етики, които могат да бъдат поделяни. Ако преподаването на светския морал в училищата се сведе само до кратък списък със задължителни правила, ние ще изневерим на духа на инвенция и креативност, който отстоява светската държава, и ще го превърнем в неосъществим педагогически проект, обречен на неуспех. Защото няма един-единствен морал, а история на различни морали, от Древна Гърция до Китай през исляма, християнството и юдаизма. Тук влиза всичко онова, което не познаваме. Ако светската държава е приемник на Спиноза или на Просвещението, трябва да интегрираме принципа на историчността в нейното възобновяване.

Защо трябва да се отделя такова място на потребността от вяра?
– Историята на религиите, обществените науки, философията, историята на изкуството и литературата ни сенсибилизират спрямо предшестващите ни духовности. Трябва да учим учениците да поставят под въпрос онова, което родителите им предават повече или по-малко съзнателно, за да могат сами да направят преоценка на това наследство и да го защитят пред водачите на интегризма, или да го деконструират. Нека не оставяме религията само на религиозните. Тя е обща памет, която изпълва нагоните на времето, а потребността от вяра предхожда всички религии.
Заедно с Фройд психоаналитиците откриват в психичните процеси у човека предшестваща езика сетивна следа от зависимостта от майката, наречена „океанско чувство”: то намира особен израз в религиозните преживявания под формата на екстаз. В отсъствието на авторитет модернистите заявяват, че бащата го няма, и може би са прави. Но различни сложни варианти на бащинството свидетелстват за наличието на „архаичния” баща, който притежава качества и на двамата родители, както диктува двуполовата природа на психиката: преди Лай, когото Едип убива, е имало любящ баща, който ме признава и когото признавам, с когото се идентифицирам, който инвестира себе си в мен и в когото аз се инвестирам. Тези архаични състояния са описани в древните санскритски текстове: „Аз ти давам сърцето си, ти ми отдаваш твоето” – за тях това е тържеството на доверието. На латински това се превежда с глагола credo – вярвам. Ние използваме думата „вярване”, но също „доверие” и „достоверност”. В Библията се казва: „повярвах и затова говорих”[3] . Достатъчно е да удовлетворим потребността от вяра, за да може на тази основа да избухне любопитството, а жаждата за знания да се разбунтува срещу доверчивостта. Дали това не е пример за микрохирургия на психичното, с чиято помощ да лекуваме елементи на сянката или отсъствието на родителите? Неизбежно е, ако искаме да стигнем до корена на злото, да осветлим вътрешния опит и да преодолеем днешната безизходица.

Преведе от френски РАДОСТИН ЖЕЛЕВ

Интервюто е на Катрин Калве и Сесил Дома и е публикувано в броя на вестник „Либерасион” от 28 юни 2013 г.

1. Мансур Халадж (858-922) – ислямски богослов и мистик, представител на суфизма. – Б. пр.

2. Лаодзъ. Трактат за пътя и природната дарба (превод от старокитайски Теодора Куцарова). УИ „Св. Климент Охридски”, София, 2008. – Б. пр.

3. Второ съборно послание на свети апостол Павла до Коринтяните 4:13. – Б. пр.

 

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Субектив

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s