Миколай Глински
бр. 30-31/2013
Поетичният гений на полския език, авторът на „Локомотив” и на екстатични лирични произведения – такъв познаваме Тувим. А как стоят нещата с Тувим иконобореца, революционера, поета на режима, мистика? Каква бе съдбата на евреина, който, бягайки от антисемитизма, стана комунист?
Първият „поет на масите”
Юлиан Тувим е първият полски масов поет – твори скечове, хуморески, сатири, анекдоти с герои евреи за литературното кабаре „Qui pro Quo”, които очарованата улица подхваща. Пише театрални текстове и оперни либрета, песенни шлагери (най-известните от които – „Любовта всичко ще ти прости” и „При първия знак”, изпълнява прочутата Ханка Ордонувна,). Този вид творчество му осигурява слава и пари – и независимо че смята фриволната муза за второразрядна, никога не скъсва с нея (твърди, че посвещавайки три дни в месеца на кабаретни куплети, след това му остават 27 дни за писане на истинска поезия).
Тувимовите стихове продължават да живеят в масовата култура и днес, макар невинаги да си даваме сметка за това – интерпретирани гениално от Ева Демарчик и композитора Зигмунт Конечни („Grande Valse Brillante” и „Toмашув”); от Марек Грехута („Мандаринки и портокали” и „Снеговей”) и Чеслав Немен („С мимози есента пристига”)…
Мистик на словото
Същият този поет, автор на кабаретни шлагери, има мистично отношение към словото – в томчето „Слава в кръвта” отбелязва: „Словото е станало тяло / и живее сред нас. / Храня плътта изгладняла / с думи като плодове”. Още невръстно момче, Тувим си записва в малки тетрадки думи със сходно звучене, но означаващи различни неща в различните езици (тази му лингвистична обсебеност ще остане до края на живота му; ще колекционира екзотични думи и изрази на малки фишове). По повод тези записки Р. Зрембович казва, че те „са документ за това какво представлява за Тувим биологията на словото, в какви богати изначални категории от детството живее въображението на поета. Затова и цялата поезия на Тувим ухае разкошно като гора. Всяко стихотворение притежава свой неповторим аромат”. Оттук е близо до стихове като „Зеленина” или цикъла „Словопения”, в който, въздействайки със звучността, Тувим отива отвъд семантиката на думите, приближавайки се до концепцията за извънпонятийния език на Хлебников. И само такава чувствена, почти еротична концепция за словото е могла да роди произведения като „Праскова”: „Чуваш ли? В тази дума звучи сочност, тръпчива сладост на топяща се плодова мековина: избликващ сок, изпиван от жадни устни. Месеста, кръгла, деликатно мъхната, прасковата ме изкушава, буди желание, иска да я погаля с устни, да я подържа нежно в длан, гальовно да я помилвам и да издухам кадифения пух” – четем в Тувимовата творба, посветена на прасковата.
Агорафоб
Повечето снимки показват Тувим в десен профил. На снимките анфас може да се забележи големият белег върху лявата буза на поета. Биографът му Мариуш Урбанек посочва, че майката на малкия Юлиан, Адела Тувимова, виждала в този белег проклятие на съдбата и дори искала да подложи сина си на операция. Сестра му Ирена си спомня как майката „тайно заговорничила с някаква врачка, която трябвало да излекува Юлек от дяволското петно”. Белегът будел отвращение у другите деца – така поне си спомня Юлек, който като момче се отказал дори да се разхожда с майка си, за да не страда тя, слушайки подигравките и обидите. Възможно е тази мишка на бузата да е била причината и за училищните му проблеми – Тувим повтаря шести гимназиален клас. Урбанек прави предположението, че ако на младини не е бил принуден да се крие зад стените на жилището си, у Тувим нямаше да се развие, вече в зрелите години, страхът от отворено пространство (агорафобията го довежда дотам за известно време да не може да излиза сам из града, освен с такси и придружен от съпругата си).
Скандалист
„Влиянието върху младите души на дегенериралия пан Тувим е като смъртоносна отрова” – пише през 1918 г. пресата след публикуването на „Пролет. Дитирамб”. Стихотворението предизвиква един от най-големите скандали в историята на полската поезия, а поетът е обвинен в изоглавеност, разпуснатост, развращаване на младежта, порнография. Именно от това стихотворение за „фабричните девки” („коремести кобили, на сгърчени ларви срамотни носителки”), за четиринайсетгодишните (които похотта не след дълго ще превърне в хоровод от сконфузени майки) и за изпълзяващото от жилищата „плодящо чудовище” – започва славата и голямата кариера на Тувим.
Но противоречивите мнения за творчеството му тепърва ще се появяват. Скандал сред закоравелите патриоти предизвиква революционното и пацифистично стихотворение „Към обикновения човек” с фразата „Тресни карабината в уличния паваж”. Прокуратурата повдига съдебно производство срещу автора, дори приятелят и покровителят на поета в средите на властта – Виенява-Длугошовски, прекъсва контактите си с поета за известно време.
Поредното скандално произведение – „Бал в Операта” – няма шанс да се появи в официалната преса (в окончателен вид то излиза едва през 1946 г. в „Шпилки”, а в книжно издание – през 1982 г.). В „Бала” Тувим разчиства сметките си с целия елит, с идеологическото бръщолевене и лицемерието на властта – нещо повече, прави го с език, на какъвто до този момент не е писал никой, прилагайки нецензурни думи и вулгаризми. В „Бала” Тувим е разбунтуваният поет, въстанал срещу действителността и зовящ за промени.
Тази предизвикателна и бунтарска природа на Тувим се разкрива в най-известната му нецензурна творба – „Стихотворение, в което авторът любезно, но решително кани многобройните си близки и познати: целунете ме отзад”; тук поетът разчиства сметките си с всички.
Евреин
Тувим произхожда от асимилирано семейство. Дълго време не е чувствал никаква общност с евреите: „Черни, лукави, брадати, / с поглед безумно блуждаещ, / в който бди вечният страх, / в който наследството на вековете / свети” – пише в стихотворението „Евреи” (прев. Блага Димитрова). Призовавал е за по-пълна асимилация:
„[…] съм и ще бъда противник на униформените брадати, на техния немско-еврейски бигос и традиционното кълчене на полския език”. Това е причината консервативната еврейска общност да го смята за предател.
Когато по време на една авторска вечер чете стихотворението „Борсаджии”, се наложило полицията да го защитава от нападението на възмутени евреи (поводът бил думата „чифути”, която и до днес си остава част от антисемитския език).
Едва Холокостът го кара да се идентифицира напълно със своя произход. Вече в емиграция, през 1944 г. пише текста „Ние, полските евреи”, в който се опитва да обясни на евреите защо смята себе си за поляк, а на поляците – защо се чувства евреин. Говори за „реката еврейска кръв”, пролята в годините на Изтреблението: „И в този нов Йордан приемам кръщение над всички кръщения: кърваво, огнено, мъченическо братство с евреите”.
Но може би най-добре собствената си двойна национална идентичност е уловил Тувим в стихотворението „Еврейче” от 1924 г. – за малкия еврейски дрипльо, който проси, пеейки в безистена. От прозорците на първия етаж го наблюдава елегантен господин, поет. „Нивга не ще намерим тишина и пристан, / Евреи пеещи, евреи с избити чивии” – завършва стихотворението Тувим. „Ясно е, че в това стихотворение Тувим се отъждествява и с просяка, и с поета. Тук идеално можем да видим до каква степен въпросът за националната идентичност е ключов за творчеството му. Тувим се бори с това цял живот” – казва по повод това стихотворение критикът Михал Гловински.
Поляк
За антисемитите той си остана завинаги евреин – и като такъв беше обект на брутални нападки: обвиняваха го, че „поеврейчва” полската литература: „Тувим не пише на полски, а само си служи с полския език (…), докато духът му бръщолеви на своя си жаргон” – пише списанието „Просто з мосту” през 30-те години. Наричали са го чифутски Мицкевич, него – радетеля за пълна асимилация на евреите. Някой си Ян Рембелински от „Народна мисъл” го съветва да нахлузи халат и да си пусне характерните, висящи отстрани на лицето у консервативните евреи кичури. С истинска дворцова куртоазия Тувим отговаря, че ще го направи веднага щом Рембелински се появи на улицата в традиционните жупан и контош.
Понякога му се удава да бъде много драстичен в детайлите – „на ендека, който лае срещу мен” отговаря: „Всуе реплика очакваш,/ няма да ти дам и храчка, / не казвам „Псе да те е..” /, щото за псето ще е то падение”. В други стихове умело подхваща и имитира антисемитския език, за да го подиграе. Интересен е фактът, че Тувим става изключително популярен, а влиянието му нараства до такава степен, че му подражават дори някои от предвоенните антисемити.
Несекващите антисемитски атаки го изтерзават много – в края на живота си е обладан от мания на тази тема. Александер Ват си спомня как година преди кончината си в изблик на гняв Тувим крещи, че до последния си дъх ще помни онези ендецки нападки и прозвището „чифутският Мицкевич”.
Демонолог
Въпреки че много бързо – само след година следване – изоставя специалността си (право във Варшавския университет), с течение на времето Тувим разгръща своите интереси с голяма страст (също и колекционерска). В средата на 20-те години – вече прочут лирик и кабаретен автор – Тувим се разкрива от друга страна. Антологията „Полски магии и бесовщини” представлява обобщение на дългогодишните му проучвания в областта на демонологията (ще посвети още няколко брошури на суеверията, свързани с дявола). Предполага се, че домашната му „бесовска” библиотека възлиза на повече от 1000 тома (притежател е и на плъхологична библиотека, имал намерение да издаде монография, посветена на тези гризачи). Лексикографската му страст пък намира отдушник в съставения от него „Полски пиянски речник”, където между другото само за една дума алкохоликът посочва 135 синонима. На свой ред откриваните през десетилетията в старите вестници и дебелите книги куриози и различни любопитни поетични изрази влизат в книгите „Настръхнал Пегас” и „Cicer cum caule, или грах със зеле”.
Преводач
Тувим владее няколко езика, но не смята себе си за полиглот: твърди, че говорел малко френски – „като обущар (естествено, варшавски, не парижки), че мрази проклетия език на Гьоте, както и всичко немско (освен самия Гьоте и още неколцина); дори руският му – език, който познава издълбоко и нашироко – бил „средна хубост”…
Поетът дебютира като преводач обаче със съвсем друг език – през 1911 г. в печата се появява негов превод на стихотворението „Под есенното слънце” на Леополд Стаф… на есперанто. На този изкуствен език Тувим превежда и стихове на Словацки, Кажимеж Пшерва-Тетмайер и Рембо. „Fenestron pluv` batas, pluv` batas aètuna / Kaj plaèdas senĉese, enue, grizbruna…” – така звучи началото на „Есенен дъжд” от Стаф, любима творба на младия Тувим.
Тувим прави поетични преводи от френски (Рембо), немски (Хайне), латински (Хораций), но преди всичко от руски – Лермонтов, Маяковски, Пастернак, Блок, както и паметника на староруската писменост „Слово за Игоревия полк”. Смята, че руският език е сякаш съзнателно сътворен за поезия. Голямата му любов е Пушкин: „Докато ми рецитираше своя превод на „Медният конник”, чувах ритъма на Пушкиновия оригинал” – си спомня Иля Еренбург. Дълги години Тувим превежда „Евгений Онегин”, но изоставя превода си след няколко седмици работа над един ред. Знаменит познавач на Пушкиновата поезия, Тувим не се е смятал за специалист в тази област. Юзеф Хурвиц си спомня, че когато му предложил да напише статия за Пушкин, той отказал: „Не съм пушкинист, а само преводач на Пушкин; смятам обаче себе си за гоголист”…
Разказвач на приказки
Тувим започва да пише за деца доста късно. Прочутите стихчета, без които е трудно да си представим днес детството на не едно поколение, са написани едва през втората половина на 30-те години. През 1936 г. в брой на „Вядомошчи” се появяват „Локомотив” и „Птиче радио”, а през 1938 г. излизат в книжка „За пан Тралалински”, „Слон Тромбалски” и „Зоша Самоша”. Тувим и съпругата му Стефания Мархвювна не са имали свои деца. Едва след войната и завръщането си в Полша те осиновяват петгодишното момиченце Ева, изгубило родителите си по време на войната.
Екстатик
Чеслав Милош цитира думи на Юзеф Витлин, близък приятел на поета, който обичал да казва, че Тувим е доказателство за съществуването на Бога… защото е невъзможно един толкова глупав човек да бъде толкова велик поет. Витлин е имал предвид политическата ориентация на Тувим – преувеличените му възторзи от комунизма и съветска Русия. Мариуш Урбанек смята, че Тувим съвсем не е бил принуден да прави поетични реверанси спрямо новата власт, за която самото завръщане на поета от емиграция е било предостатъчна легитимация, каквато тя не би могла да получи от никой друг поет. А въпреки това пише – за Сталин, за Биерут, превежда на езика на поезията реферати, бори се с империалистите от САЩ, с ревизионистите, с кучето на верижка на империализма (маршал Тито), с емиграцията и заклеймените пигмеи на реакцията (Армия Крайова).
Тувимовата нагласа като че ли обяснява най-добре Александер Ват. По време на някаква среща с генералния секретар на Съюза на съветските писатели, след изслушването на дълъг партиен доклад, последван, естествено, от гръмки аплодисменти, „внезапно от първия ред скача големият полски поет, изтичва към графомана чекист и в екстаз продължава да ръкопляска под самия му нос”. Според Ват обаче поведението му не е продиктувано от слагачество. Тувим не е бил придворен поет – посочва Мариуш Урбанек и привежда тълкуването на Ват: „Беше екстатик, нужно му беше да обожава някого, да танцува пред Ковчега на Завета, живя с миговете на този род унеси и благодарение на тези мигове”.
Преведе от полски
Вера Деянова
Текстът е изграден въз основа на книгите: Мариуш Урбанек, „Тувим” (Вроцлав, 2004) и „Спомени за Юлиан Тувим” под редакцията на Ванда Йедлицка и Мариан Топоровски (Варшава, 1963).
http://www.culture.pl/baza-literatura-pelna-tresc/-/eo_event_asset_publisher/k3Ps/content/10-twarzy-tuwim
Литературен Вестник 