Версията „Левчев“

Пламен Дойнов

бр. 28/2013

Ще напомним пропития с неудовлетвореност, мемоарен възглас на Любомир Левчев от 90-те години на ХХ век:

„Днес нашите „литературни скандали“ от онова време са капсулирани в мълчание. Те са неприятни за литературните слуги и мародери, които съчиняват нова биография на времето…“^[1]

Ако не искаме да бъдем „слуги и мародери”, нека поне се опитаме да реконструираме хрониката на „литературните скандали” от 1962/1963 г. и вплетената в тях биографична траектория на литературната личност Л. Левчев.

В мемоарната си версия Левчев твърди, че публичните четения на младите са били „политически демонстрации”, че са „един от първите публични протести по онова време“, че при един откровен разговор с Цветан Стоянов си разменят заветни думи – „Пътя, по който вървя аз, често губя, търся и пак намирам. Но не го избирам. Той ме е избрал и не ме пуска. Той е мой. Естествен. Кажи го предопределен“ (Л. Левчев); „Това исках да чуя. Исках да се уверя, че не са те пречупили“ (Цв. Стоянов). Вече възрастният поет вижда себе си и поколението в 1962-ра „безпощадно и завинаги разделени“, привиквани, притиснати, но все пак устояли, „не се огънахме“. В спомените пътят, по който през 1962/1963 г. върви непречупеният Левчев сякаш се тресе от житейски, политически и литературни изпитания, опасно криволичи и дори слиза надолу, устремен към професионална и социална бездна.

Хронологичната права на събитията от 1962/1963 г. и биографичната линия на Любомир Левчев обаче се движат без видими драматични завои, напротив – показват доста последователно възходящо кариерно развитие. Нека хроникираме.

11 май 1962 – 27-годишният Л. Левчев и още неколцина млади писатели (Първан Стефанов, П. Караангов, Сл. Хр. Караславов, Д. Дамянов, Й. Радичков) са приети за членове на Комунистическата партия^[2].

21 септември 1962 – Л. Левчев е избран в партийното бюро на първичната партийна организация при СБП^[3], определен е за „отговорник за партийните групи“^[4] и в следващите месеци дори е протоколчик на заседанията на бюрото^[5]. Въпреки че по време на събранието, на което е избран, Радой Ралин иска отвод на Левчев с аргументи, че „като характер е още неустановен“ и „показва една слабохарактерност“^[6], младият поет устоява и не се оттегля, очевидно държи да бъде член на партийното бюро. Впрочем така изпълнява решение, което със сигурност е съгласувано с ЦК на БКП – такава е обичайната практика. По-нататък „инструктажите”, на които е подложен Левчев от страна на ръководството на СБП, се разбират от само себе си просто защото той е част от партийното ръководство на писателския съюз.

29 и 30 септември 1962 – Празникът на българската поезия се провежда във Велико Търново. В централното тържествено четене на 29-и вечерта участва Любомир Левчев, а в петте четения на следващия ден освен него от младите се включват Петър Караангов, Първан Стефанов, Евтим Евтимов, Матей Шопкин, Атанас Мочуров^[7]. Както личи, младите поети са представени доста солидно, а сред тях Левчев е нещо като пръв сред равни – именно той представлява генерацията в първата, най-официална вечер.

28 октомври 1962 – В края на Карибската криза официозът „Работническо дело“ публикува в общ блок под наслов „Куба в сърцата ни“ три стихотворения, подписани от Стефан Цанев, Константин Павлов и Любомир Левчев^[8]. Освен че подчертава групарска идентичност, общата публикация представлява своеобразна акция за демонстриране на принадлежност на младите към идеологическия фронт. Строго преценено, от нея много повече се нуждае К. Павлов, който по това време е тестван за благонадеждност. Така Павлов изглежда по-скоро въвлечен в мрежата от отработени публични жестикулации на Левчев и Цанев. Иначе тези групови изяви трябва да се разглеждат предимно като нивелиращо партизиране и идеологизиране на отделния почерк чрез формата на колективен спектакъл.

30 октомври 1962 – На този ден се засичат две предварително обявени четения: официално, организирано от СБП в Народния театър, и неофициално, с участието на младите поети Л. Левчев, Ст. Цанев, К. Павлов.

Не става дума за Ден на поезията. Тази заблуда по инерция преповтарят всички – и мемоаристи, и изследователи – вероятно следвайки спомените на Ат. Славов и Л. Левчев. Както отбелязахме по-горе, през 1962 г. Денят на поезията вече се е състоял във Велико Търново. И това не е незначителна подробност.

На 30 октомври в Народния театър се провежда литературна вечер в чест на VIII конгрес на БКП, събрала „повече от хиляда почитатели“, „салонът бе изпълнен до последното място“. Говорят Камен Калчев и Димитър Методиев. Четат стихове Веселин Ханчев, Никола Фурнаджиев, Павел Матев, Божидар Божилов, Иван Бурин, Людмил Стоянов, малко по-младите Георги Джагаров, Петър Незнакомов и Иван Давидков, а от младите априлци – Владимир Башев и Слав Хр. Караславов^[9]. Мотивацията на ръководството на СБП да се спре на тези имена е, че „имат заслуги към Партията“ и „не са участвали в последните големи четения по случай Деня на поезията“^[10]. Тази вечер е част от поредицата мероприятия, организирани от СБП в чест на конгреса, който се открива след броени дни и е нормално силно да ангажира ръководството на писателския съюз. Специални слова в Народния театър произнасят и председателят, и партийният секретар на СБП.

В същото време в салона на ВИТИЗ непоканените на официалното четене се готвят да произнесат свои стихове пред студентска и младежка аудитория.

Атанас Славов описва доста картинно ситуацията на ентусиазъм, колебание и провал. Впрочем главата в мемоарите му точно така е озаглавена – „Провал на четенето във ВИТИЗ“^[11]. Според спомена на Славов, именно Левчев е посредникът (вестоносецът), пренесъл нареждането от управата на СБП до салона на ВИТИЗ четенето да се отложи. Също личи, че най-вече от неговия избор зависи дали да се състои проявата. В крайна сметка Славов чува да прозвучават следните фрази:

„Цанев беше останал без кръв.

– Не трябва да четем. Аз няма да чета! – Левчев се беше изпотил. Предаде се и той.

– Май този път ни притиснаха в ъгъла. Не трябва да им даваме повод да ни атакуват после![…]

Цветан се качи на сцената и обяви: – Няма да има четене тази вечер. Съжалявам!“^[12]

Мемоаристът Левчев – обратно – помни като че ли друго четене, за което сякаш твърди, че се е провело.

„Скандалът дойде със страхливата и жалка забрана, изпратена като полицейски ултиматум от Съюза на писателите до ректора на ВИТИЗ. Публиката ни подкрепи. И ние не се огънахме.“^[13]

Общото и многозначително „не се огънахме“ оставя впечатление за състоял се рецитал. Най-вероятно в друг ден. Левчев не крие, че е викан в СБП, за да му наредят да разтури „провокаторската група“ и че за тях той е „единственият виновник“, защото е „член на съюза, а и на партията“. Тъкмо тук е ядрото на разбирането. Решаваща е степента на институционална обвързаност и зависимост. В случая особеностите на характера могат само да ускорят или забавят скандала, но единствено чувството за лоялност към властовите институции може да го предотврати и да съхрани водещите позиции на подложения на изпитание млад поет.

Затова натискът върху Левчев за отмяна на четенето във ВИТИЗ е повече от очакван. Не е особена изненада, че именно той – представителят на СБП и на БКП сред готвещите се да четат млади поети, – е притиснат от шефовете на писателския съюз. Няма изненада и в това, че Левчев (не) се огъва. По-точно – оказва се, че винаги би могъл да се огъне. Възможно ли е член на партийното бюро на ППО при СБП да „саботира” чрез алтернативно литературно четене официалното четене в чест на VIII конгрес на БКП? Да, но само ако е решил да не бъде повече член. Левчев, разбира се, няма такова намерение.

Несъмнено е също, че отказът от четенето в салона на ВИТИЗ на 30 октомври съхранява възможността за следващи публични изяви на групата млади поети. И такива не закъсняват.

26 ноември 1962 – Провежда се поредното четене на Ст. Цанев, К. Павлов и Л. Левчев. (Може би най-после се случва във ВИТИЗ?) Този път то не съвпада с друга официална проява и може да се състои. На него присъства и Борис Делчев, който го фиксира в дневника си:

„На литературно четене. Четат „разгневените млади мъже“ Стефан Цанев, Константин Павлов и Любомир Левчев. Младежта ръкопляска. Обективно – отпор срещу ретроградите.”^[14]

След кратко отстъпление битката с белези на антисталинизъм и антидогматизъм, за „свободен стих“ и изобщо за повече свобода продължава. Тъкмо е преминал VIII конгрес на БКП, който обещава всичко това плюс сбъдване на комунизма през 1980 година.

Януари 1963 – В книжка първа на списание „Септември” излиза „Интелигентска поема” от Л. Левчев^[15]. В нея темата за интелигентското лутане под светлините на века и сенките на страха, израснала от силни антисталинистки алегории, е разгърната във верига от лирически сцени. Последната от тях – призивът на лирическия говорител към друг лирически герой (Сашо) да се напият и да изядат чашите и сенките – прорязва с парадоксалния си реализъм чувствителния соцреалистически слух. Тя предизвиква негативната реакция на влиятелния Тодор Павлов, който на серия събрания, но не и в печата, обявява поета за „шизофреник”. Поемата започва да се ползва като негативен пример в официални изказвания.

Първоначалната реакция на Левчев е заредена със смел сарказъм – пише писмо до СБП, „Литературен фронт“ и до ЦК на БКП, в което язвително иронично моли да му бъде отпусната „пенсия за 100 % загубена работоспособност“ поради заболяването му от „шизофрения“^[16]. Този своеобразен епистоларен фейлетон може би влиза в кадровото досие на Левчев, но не предизвиква пряка реакция на властта.

1 март 1963 – На проведеното „Разширено заседание с участието на главните и заместник главните редактори и завеждащ отделите в редакциите на сп. „Септември“, сп. „Пламък“ и в. „Литературен фронт“ Л. Левчев заема балансирана позиция и на практика се дистанцира от дискусията за „свободния стих“ и от всякакви нападки към негови колеги. Заявява, че не участва в дискусията и дори, че „писаните свободни стихове от самия мене са само едно незначително количество в сравнение с другите“, затова „съвсем не съм голям оптимист по свободния стих“^[17].

Очевидно Л. Левчев предохранително се позиционира встрани на ожесточените спорове. Редакторският му статус в „Литературен фронт“ допълнително го изтегля в сянката на привидния неутралитет.

8 март 1963 – Хрушчов произнася речта „Високата идейност и художественото майсторство – велика сила на съветската литература и изкуство“, чрез която преосмисля и стопира за (не)известно време размразителните тенденции. Под атаката на вожда попадат Евтушенко, Вознесенски и прочее фигури от младата съветска поезия – вдъхновяващи примери за българските им връстници. Идеологическото колело в НРБ се завърта обратно. Подготвя се среща на отдел „Изкуство и култура“ на ЦК на БКП с ръководствата на творческите съюзи, главните редактори на вестниците, БТА, Радиото и др.

1 април 1963 – Срещата на отдел „Изкуство и култура“ на ЦК на БКП се открива с доклад на Начо Папазов. В него един от основните отрицателни примери е „Интелигентска поема“, написана от „др. Левчев, който беше инструктор на ЦК на Комсомола, който е един талантлив писател, който е един младеж от горе до долу наш, създаден в наше време“. Папазов цитира финала на поемата и възкликва: „Какъв е този песимизъм, каква е тази безизходност?“, упреквайки критиците, че мълчат и не посочват грешките на „един млад, талантлив човек, който написа вълнуващи стихове за нашето строителство и за новата българска младеж“^[18].

Вероятно Левчев е в залата. А може и да са пропуснали да го поканят, както твърди той в мемоарния си роман. Но го викат в отдел „Пропаганда и агитация“ на ЦК на БКП, за да прочете редовете в доклада, отнасящи се до него:

„Казаха ми, че на следващия ден ще присъствам на срещата с политбюро и трябва да се изкажа. Дори не споменаха думата „самокритика”. Харакирито се подразбираше.”^[19]

2 април 1963 – На втория ден от срещата Тодор Павлов вплита в пространното си изказване критика и към „Интелигентска поема“, където „има едно отклонение не само от линията на социалистическия реализъм, а имаме едно явно несъответствие с нашия живот, с нашата интелигенция“. Същевременно академикът намеква, че доверието от Левчев не е свалено – оценява го като „прекрасен поет“, „аз го обичам“ и „ще го изслушаме в сряда на общия митинг в защита на мира, където той ще говори от името на писателите“^[20]. Показателен момент: притиснатият с изискване за самокритика Левчев все още може да представлява писателите, т.е. СБП. Впрочем сряда е следващият ден: утре – 3 април, когато Т. Павлов и Л. Левчев участват заедно на митинга в защита на мира.

В мемоарната памет на Левчев дните и събитията са толкова разместени, че изглеждат съвсем променени – с нарушена последователност и подменени значения. Например едва ли не Т. Павлов спонтанно го кани на „събрание за мира“ – да каже едно стихотворение – след като е чул самокритиката му^[21].

4 април 1963 – На четвъртия ден от срещата Л. Левчев си прави прилежна самокритика. Мемоарната му версия говори по-скоро за друго – за неприлежна, за формална самокритика.

„Дадоха ми думата и аз издекламирах с неочакван за самия мен патос своето изказване, дълго страница и половина, което завършваше със стихове от Маяковски: „След гениите нека с тъжен лик да крета славата –  вдовица плаха. Умри, мой стих! Умри като войник! Тъй както в бой  безименните наши мряха…”

Получи се някакъв неочакван ефект. Публиката, макар че не беше от най-сантименталните, се трогна и ме подкрепи със съвсем нетипични за това съвещание ръкопляскания. Но още докато те продължаваха, един тлъст апаратчик, изкушен в литературата, припна до президиума и се наведе през масата към Тодор Живков. От позицията си на първия ред виждах задника му и чувах думите:

– Другарю Живков, той подведе аудиторията. Той не си направи никаква самокритика. Напротив! Всичко бе една коварна демагогия.”^[22]

Да приемем, че Левчев е чул думите на „тлъстия апаратчик”, а залата се е трогнала. Но нека чуем и думите на Левчев от самокритиката му, както я помни стенограмата:

„Автор съм само на три стихосбирки, но затова пък се гордея, че туй са три партийни книжчици. В тези три книжчици са събрани моите мечти, моята вяра, малкото ми успехи и многобройните ми грешки.

Тук се каза, че доста критици критикуваха първите ми стихове, за туй, че в тях имаше много крясъци, много инфантилен патос. По този пункт критиките, дори най-горчивите, ми посочиха една действителна слабост. Аз съм им благодарен.

В живота човек рядко крещи, крещи, когато е много ядосан или когато е силно уплашен. А се получи така, че в своите стихове аз крещях, постоянно крещях от обич, крещях от нежност, крещях от радост и от скръб, крещях емоционално и „интелектуално”. А нима такъв външен патос иска от нас партията и народа? Комунистът трябва да крещи само когато вдига взвода на атака. Да вика високо призивно и ясно. Ако ние крещиме непрестанно, истинският сигнал за атака няма да се чуе. […] Винаги съм се стремил и винаги ще се стремя да постигна истинския, верния партиен патос. Аз трябва да се науча да пиша по-простичко, по-човешки, по-сърдечно. Това е жизнена необходимост, за да мога да общувам с хората, да им внушавам своите идеи. Само на тази цел са били и ще бъдат подчинени моите новаторски търсения.[…]

Моята лична равносметка не ми дава основание да бъда особено весел. Както казах, творческите неудачи са много.[…]

Не искам да ви лъжа, че съм осъзнал всички свои грешки. Но критиките, което ми бяха направени с такава явна доброжелателност, аз ще ги премисля сериозно, по мъжки, по комунистически, за да си извлеча от тях необходимата поука.

Аз никога не съм се застоявал в канцелария, но пак ще помоля СБП да ме изпрати поне за 6 месеца в някой завод, даже имам предвид в кой, за да се проветря на животворния строителен вятър.[…]

Сега някои хора се мъчат зорлем врагове да ни направят. Подхвърлят тук и там, че сме били против социалистическия реализъм, че сме били нитчеанци и какво ли още не. На тези хора аз ще им кажа, че са сбъркали адреса.

Вярата ни в комунистическата идея, вярата ни в партията, никой не ще докосне. Партията иска от нас ярко идейно, жизнеутвърждаващо съвременно изкуство и това ще бъде наша и моя бойна задача. И ще пазим идейното си знаме чисто срещу всякакви буржоазни влияния.“^[23]

Тази самокритика е образцов текст на вътрешнопартийното покаяние от годините на размразяването. Изпълняващият ритуала приема с благодарност всички критики като правдиви и другарски; грешките е направил от прекалено много вяра в комунизма; декларира желание да моделира почерка си като по-простичък и достъпен, трайно привързан към оптимизма; възмущава се, че го изкарват настроен против соцреализма и обещава, че ще се пази от буржоазни влияния; между другото, с младежки ентусиазъм сам пожелава да бъде изпратен в завод – при живота, сред народа. Текстът гърми от военна лексика и образност – сигнал за атака, взвод, бойна задача.

Като член на БКП и на партийното бюро при СБП Левчев неизбежно влиза в ритуалния кръг на самокритическата процедура по подразбиране. Тъкмо самокритиката изиграва ролята на „откуп”, срещу който Левчев не чува името си в речта на Живков от 15 април. Нещо повече, самокритиката и новата разумност, завладяла младия поет през пролетта на 1963 г., му гарантират социален и литературен просперитет. Макар че според романа от спомени на Левчев през следващите месеци с него се случва нещо като политическо срутване: в отдел „Печат“ на ЦК на ДКМС пишат клеветническа „записка“ срещу него и той едва се оправя с този проблем; дава голяма сума в заем на някакъв полупознат, който се покрива; някакъв тип „с вид на наркоман“ го убеждава да ремонтира апартамента му, а после поетът открива, че липсват част от ръкописите му; ръмжат срещу репортажите му в „Литературен фронт“; подшушват му, че властни хора (Митко Григоров) го дебнат и говорят, че „утре няма да съществува“; предупреждават го да замине някъде и т.н. Левчев започва да се плаши, че може и да не издържи, усеща, че „в света назряваха някакви нови, абсурдни процеси“, вижда как през 1963 г. Смъртта е „особено нервна“^[24].

Няма да оспорваме дали наистина Левчев е преживял такова психологическо време. Но можем да забележим как докато е потъвал в личния си апокалипсис, социалното му тяло – целеустремено и успяващо – се придвижва нагоре към все по-предни позиции в литературно-политическата йерархия. В топлите месеци от 1963 г. студените факти трасират по-различна биографична траектория. Ето как изглежда ужасният период между април и октомври 1963-та.

17 април 1963 – Две седмици след самокритиката си и два дни след речта на Т. Живков младият Левчев е сред 14-те одобрени на заседание на управителния съвет на СБП поети, които трябва да получат контрактация от министерството на просветата и културата „за написването на текст за новия национален химн“. От поколението му са посочени още Вл. Башев, Д. Дамянов, Сл. Хр. Караславов, Първан Стефанов^[25].

28 април 1963 – На Десетия конгрес на Комсомола Любомир Левчев влиза в състава на ЦК на ДКМС^[26]. Другият млад поет там е Владимир Башев. Двамата чуват имената си в доклада на първия секретар на ДКМС Иван Абаджиев наред с тези на Анастас Стоянов, Дамян Дамянов и Слав Хр. Караславов, сред новите поети, създали произведения, които „заемат определено място в съвременния литературен живот“, внесли в него „много ново и свежо“, завоювали читатели^[27]. Изказването на Левчев пред конгреса е своеобразно надграждане на самокритиката му отпреди двадесет дни:

„И ако трябва да си обясним онези слабости на младата ни поезия, литература и изкуство въобще, за които напоследък толкова се говори, ние трябва да ги анализираме и като слабости на нашата комсомолска организационно-пропагандистка работа. […] грешките и слабостите, които другарят Тодор Живков посочи в своята реч пред дейците на културния фронт, са много поучителни и принципно важни за всички нас.

Аз съм убеден, че нашата поезия и специално нашата млада поезия в общото комсомолско русло е постигнала немалко успехи, сега, когато по-ясно от всякога вижда своите слабости, несъмнено ще ги превъзмогне и ще създаде произведения, достойни за героичния живот на Комсомола и на целия народ.

Нашият идеал е войнствуващ идеал. Напразни са усилията на някои хора да ни внушат, че всъщност вече няма борба, че ние не сме и не трябва да бъдем творци. Не! Ние преживяваме остра идеологическа схватка с умиращия свят на капитализма. За този решителен бой Партията ни даде нови оръжия: партийният призив да бъдем винаги близо до живота на своя народ; партийната задача – да пазим чисто своето идейно знаме от всякакви пристъпи на буржоазното влияние“^[28].

Има някои буквални повторения от самокритиката, но гледната точка вече е различна. Левчев се е отдалечил от ролята си на обект на критика и се е превърнал в субект на пропагандата. Вече не говори като грешник, а като израснал фактор, който вижда грешките, а ако се наложи, е готов да посочи и грешниците. Истински член на ЦК на ДКМС. Представен на конгреса именно като млад поет, Левчев се вживява в ролята на рупор, преповтаря актуалните партийни пропагандни тези и ги вменява като програма на младото поколение писатели.

21 май 1963 – При определянето на наградите на СБП стихосбирката „Позиция“ (1962) от Левчев, макар излъчена предварително от конкурсната комисия, се разминава с втората награда за поезия (първа не се дава на никого) с 14 гласа „да“ и 8 „не“. При тайното гласуване пропадат и останалите предложени поети – Николай Стайков, Слав Хр. Караславов, Владимир Башев. Гласове не събира и Йордан Радичков. До награди („първа степен“) стигат само белетристи със статут на „живи класици“ – Емилиян Станев и Стоян Загорчинов^[29].

28 юни 1963 – Левчев е избран за редовен член на СБП заедно с още петима свои връстници (Д. Дамянов, Вл. Башев, Сл. Хр. Караславов, П. Караангов) – най-лансираните от институциите нови поети^[30]. Както се забелязва от постоянно изброяваните едни и същи имена, тяхното придвижване по партийно-държавната стълбица често е „в пакет“.

Лятото на 1963 – Левчев успява да заведе семейството си на почивка във Варна. Както се подразбира от спомените му, вероятно отсядат в почивния дом на писателите, не рядко – в компанията на председателя на СБП Камен Калчев^[31].

1 октомври 1963 – Младият поет участва в официалното литературно четене за Деня на поезията пред паметника на Смирненски в София. Според спомените му едва са го „пуснали“ да чете. Процедурата на „пускането“ не е изяснена, но е факт, че се нарежда до Багряна, Фурнаджиев, Ламар, Мл. Исаев, В. Ханчев, Валери Петров, Бл. Димитрова, Р. Ралин, Г. Джагаров, Вл. Башев…

Ето как хладната хроника засега не сочи срутване, а продължаващо устойчиво изграждане на кариера и стабилно поддържана престижна публичност.

3 октомври 1963 – „Литературен фронт“ публикува огромен тематичен блок със стихове по повод Деня на поезията. Левчев е представен със стихотворението „Пясък“ – лирическа сцена, в която затворници вадят пясък, от който се прави „бетон за нови детски ясли“, „за университети“, „за танцови площадки“ и пр.^[32] Според „Ти си следващият“ тъкмо тази публикация е песъчинката, преляла чашата на търпението^[33]. Изпращането му някъде извън София става непредотвратимо. Колективният образ на затворниците наистина може да смути следпубликационната цензура – той предизвикателно обявява какви лица участват в изграждането на „материалната база“ на комунизма. Така текстът „Пясък“ почти изчезва от библиографията на Левчев, забравен чак до 1989 г.^[34]

(Къде ли обаче е трябвало да бъде изпратен Константин Павлов, публикувал в същия брой на „Литературен фронт“ стихотворението си „Пасторално“, в което лирическият герой отглежда змии и ги изпраща „за дребни услуги“ в домовете на враговете си? Може би затова Павлов предвидливо възкликва в стих: „Сбогом, Софио!“.)

Левчев се надвесва над следващата бездна.

В своята мемоарна представа той вижда живота си от есента на 1963 до пролетта на 1964 г. като битие на изгнаник – в село Баня, Карловско, където е изпратен да „изучава живота”, нещо като принудително командирован млад поет в Карловския тракторостроителен завод заради идеологически грешки в творчеството си. Младият поет наистина е угнетен и ужасен – „погребан жив в снежни преспи и звездни ясноти“, „в изолатора“, а в края на всяка седмица от ЦК на БКП искат сведения за него.

Самият мемоарен разказ обаче спестява, затлачва или просто недооткроява факти, които вместо изгнание изплитат версията за една 6-месечна творческа командировка с прикрепване към „трудов обект”. Да припомним, че в самокритиката си от 4 април Левчев сам пожелава да бъде изпратен в завод поне за 6 месеца. После изглежда съжалява за това си себеотрицание, но пък и сам избира мястото – Пловдивски окръг. За да бъде разпределен в съответен завод, трябва да се яви не другаде, а в отдел „Пропаганда” на ОК на БКП в Пловдив. Оттам със служебната кола го откарват в село Баня и го настаняват в стара двуетажна къща („резиденция“) на ОК на БКП. През цялото време запратеният в изгнание поет все пак продължава да се води на работа в „Литературен фронт”, да печатат стихотворенията му и да получава заплата, а след края на „изгнанието” отново се връща в редакцията. Просто командировката му на „трудовия обект“ приключва. Докато е в селото, освен приятели (сред тях – председателят на СБП К. Калчев), посещават го нарочно или случайно Л. Василев и Д. Бакалов от пловдивския ОК на БКП, които един ден му донасят и „малка контрактация“, за да напише нещо „наше“, тайнственият генерал Иван Тодоров – Горуня, а накрая и Венелин Коцев, за да го вземе със себе си на празника на розите.

Развръзката и краят на изгнанието идват, когато в съседното село Войнягово пристига на посещение Тодор Живков и на дадения му обяд в селското училище поканеният Левчев изпълнява „най-идейното и най-трогателното си стихотворение“. Живков го поздравява насърчително, а младият поет изпада едновременно в ступор и еуфория, че е спасен. – „Можех да правя каквото си искам. Можех да отида навсякъде, освен в това, което съм бил“^[35].

Чисто календарно обядът и рецитацията пред Живков съвпадат с последните дни от командировката на Левчев.

После поетът бързо придвижва за издаване ръкописа на четвъртата си книга в издателство „Български писател“. Спомня си, че там е посрещнат „повече от хладно“ и стихосбирката му излиза благодарение на категоричното застъпничество на художника Борис Ангелушев, но „силно орязана“.

Доста спорно е дали Ангелушев решаващо се намесва. Хартията помни друг сюжет.

30 юли 1964 – На заседание на редакторския съвет на издателство „Български писател“ се обсъжда ръкописа „Но преди да остарея”. Ето гласове оттогава:

„А. Каралийчев: Намирам, че спорните стихотворения могат да отпаднат.

М. Спасова: Смятам, че не би трябвало да отпаднат. […]

Б. Делчев: […] Да оставим автора сам да реши съдбата на своите стихотворения. […]

П. Пондев: Левчев не мога да приема – той слага пръста си в една рана на възпитанието на нашата младеж, той дава рецепти за превъзпитанието на нашата младеж, нещо зад което се крие друг знак. Всички тези стихотворения, за които се говори тук – „Вечерни момчета“, „В припадък на ярост“, „Плач за разрязаните крачоли“, „Пясък“ са органически свързани. Тези стихотворения не могат да влезнат, те не са насочени към възпитанието на хората, в тях има цинизъм“^[36].

След не особено пространна дискусия гласуват недвусмислено решение:

„Авторът да се извика на разговор в отдела и да му се посочат слабите стихотворения, които следва да отпаднат от стихосбирката му. В противен случай книгата няма да се издаде“^[37].

25 ноември 1964 – „Но преди да остарея“ излиза от печат. В нея липсват стихотворенията „Вечерни момчета“, „Плач за разрязаните крачоли“, „Пясък“, финалът на „Интелигентска поема“ е премахнат, останало е „В припадък на ярост“. Вероятно са отпаднали и други текстове от ръкописа. Левчев е изпълнил цензорско-редакторския ултиматум.

Времето 1962/1963 г. с продължението си към 1964 г. носи изпитания за голям брой млади писатели. Но въпреки отделните сътресения тези години не блокират пътя на житейско и творческо осъществяване на Любомир Левчев. Напротив. Натискът върху него сравнително лесно успява да моделира избора му. Очевидно – както той избира, така и него го избират.

Дилемите, които има да разрешава, възникват пред почти всеки представител на младата поетическа генерация: как да отговориш на натиска на властта; как да приемеш или отхвърлиш цензурата; как да разработваш почерка си: като алтернативен (неутрален?), или да го оставиш да колаборира с властовия дискурс. Всеки решава дилемите посвоему – в сложната игра на стремеж към независимост и обвързаност със системата.

Присъствието на Любомир Левчев в литературното поле на НРБ през 1962/1963 г. ясно обособява модел за кариерно развитие на млад писател в контекста на проекта на българското размразяване. Той е дисциплиниран член на БКП и на СБП със склонност към административно-литературна кариера и доказана адаптивност към изискванията на властта. Отказва се от нонконформистките отклонения в писането, вслушва се в съветите на редакторско-цензорския апарат. И най-важното за литературата: всичко това води до опитомяване на лирическия почерк, който се опитва да съгласи в себе си елементи, заети от лявото западно изкуство и руския авангардизъм, с традицията на един верен на принципа на партийността социалистически реализъм.

След разлома от 1962/1963 г. Левчев знае и следва своя, осветен от властта, път.

---

^[1] Левчев, Любомир. Ти си следващият, С., 1998, с. 192.

^[2]  Вж. ЦДА, ф. 357 Б, оп. 1, а.е. 77, л. 1–2.

^[3]  Пак там, л. 107.

^[4]  Пак там, л. 151.

^[5]  Вж. протоколите, подписани от Л. Левчев в: Пак там, л. 153–156.

^[6]  Пак там, л. 62, л. 85.

^[7]  Вж. Дневник на празника. –  Литературен фронт, бр. 40, 4.10.1962.

^[8]  Вж. Работническо дело, бр. 301, 28.10.1962.

^[9]  Литературна вечер в чест на VIII конгрес. –  Литературен фронт, бр. 44, 1.11.1962.

^[10]  Вж. мотивите, изказани от секретаря на СБП Николай Янков, в: ЦДА, ф. 551, оп. 2, а.е. 33, л. 153.

^[11]  Вж. цялата глава в: Славов, Атанас. С точността на прилепи. – В: Яворови до Елхови. Избрани произведения. Том 3, Сливен, с. 228–232.

^[12]  Пак там, с. 230.

^[13]  Левчев, Любомир. Ти си следващият, с. 189.

^[14]  Из непубликувани страници от Дневника на Борис Делчев. Запис от 26 ноември 1962 г.

^[15]  Левчев, Любомир. Интелигентска поема. – Септември, кн. 1/1963, с. 13–26.

^[16]  Цит. по: Левчев, Любомир. Ти си следващият, с. 198.

^[17]  Вж. цялото изказване на Л. Левчев в: ЦДА, ф. 551, оп. 2, а.е. 68, л. 167–172.

^[18]  ЦДА, ф. 1 Б, оп. 5, а.е. 570, л. 11–12.

^[19]  Левчев, Любомир. Ти си следващият, с. 201.

^[20]  ЦДА, ф. 1 Б, оп. 5, а.е. 570, л. 58.

^[21]  Вж. например Ти си следващият, с. 203.

^[22]  Левчев, Любомир. Ти си следващият, с. 202.

^[23]  Вж. цялото изказване самокритика на Л. Левчев в: ЦДА, ф. 1 Б, оп. 5, а.е. 570, л. 200–202, както и в този брой на ЛВ.

^[24]  Вж. мемоарното описание на този период в: Левчев, Любомир. Ти си следващият, с. 204–208.

^[25]  Вж. ЦДА, ф. 551, оп. 2, а.е. 70, л. 131–132.

^[26]  Вж. списъка на членовете в: Централен комитет на ДКМС. – Народна младеж, бр. 101, 29.04.1963.

^[27]  Из доклада на др. Иван Абаджиев. – Народна младеж, бр. 101, 29.04.1963.

^[28]  Вж. цялото изказване на Л. Левчев пред конгреса на ДКМС: Любомир Левчев. Млад поет. – Народна младеж, бр. 101, 29.04.1963.

^[29]  Вж. обсъждането и гласуването на наградите на СБП за 1962 г. – ЦДА, ф. 551, оп. 2, а.е. 68, л. 236–256, както и официалното съобщение, посочващо само отличените автори и произведения: Литературните награди на Съюза на бълг. писатели за 1962 г. – Литературен фронт, бр. 21, 24.05.1963.

^[30]  ЦДА, ф. 551, оп. 2, а.е. 68, л. 266.

^[31]  Левчев, Любомир. Ти си следващият, с. 206–207.

^[32]  Вж. Литературен фронт, бр. 40, 3.10.1963.

^[33]  Левчев, Любомир. Ти си следващият, с. 208.

^[34]  Вж. описание и анализ на възвръщането на стихотворението „Пясък“ през 1989 г. в: Христова, Наталия. „Вариация“ на тема 1989 година. – В: 1989, С., 2010, с. 48–55.

^[35]  Левчев, Л. Ти си следващият, с. 237–238.

^[36]  ЦДА, ф. 284, оп. 4, а.е. 22, л. 86–87.

^[37]  Пак там, л. 88.