Лиу Сие
Преведе от старокитайски ТЕОДОРА КУЦАРОВА
Лиу Сие (ок. 465 – ок. 522) живее през периода на Южните и Северните династии (420-589). По време на престоя си в манастира Динлинсъ в провинция Шандун през 501-502 г. написва трактата “Литературно съзнание, издялкване на дракон” (общо 50 глави) – първата за Китай естетическа и литературна теория, повлияна както от нумерологичните модели на “Книга на промените”, така и от будизма. В избраната тук глава Лиу Сие пренася в литературен контекст древната притча за майстора изпълнител на цитра цин – Ю Боя и неговия съвършен слушател – Джун Дзъци, описана в трактата “Лиедзъ” (4. в. пр.н.е.). Авторът внушава, че както не всяко ухо може да “види” звуците в картини, така и литературното произведение оживява само в сърцето на истинския ценител – „познавача на звуците”.
Рис. Детелина Тихолова
Колко трудно е да си истински познавач на литературното произведение! Дълбокият смисъл остава непостижим и рядко можеш да попаднеш на истински ценител. Истинският ценител се среща веднъж на хиляда години. От древността досега литературните критици най-често подценяват съвременниците си и превъзнасят древните. Точно както е казано в “Гуейгудзъ”[1]: “Ден след ден е пред очите ти, а ти не го ползваш, когато се прослави надалеч, търсиш начин да го върнеш”. В миналото, когато “Съкровищницата” на Хан Фейдзъ[2] се прославила и била завършена рапсодията “Господин Несъществуващ” на Съма Сянжу[3], императорите Цин Шъхуанди[4] и Хан Уди[5] дълбоко съжалявали, че не са се срещали лично с тези творци. Впоследствие, когато срещата се осъществила, Хан Фейдзъ бил хвърлен в затвора, а Съма Сянжу загубил благоразположението на негово величество. Нима от това не проличава недооценяването на съвременниците? Що се касае до Бан Гу и Фу И[6], които по нищо не са си отстъпвали в писането, Бан Гу иронизирал Фу И, казвайки: “Вземе ли четка и пропише, забравя да спре”. В оценката си на литературните таланти Цао Джъ[7]7 сурово критикувал Чън Лин, а за Дин И, който разчитал на Цао Джъ да “напоява с краски” текстовете му, възклицавал “Добре казано!”. Лиу Сиу обичал да охулва чуждите произведения, дотам, че заприличвал на пламенния риторик Тиен Ба[8], който на ден надприказвал по десет души. От тук става ясно каква цел е преследвал Цао Джъ. В трактата си “Относно литературното писане” император Уей Уънди – Цао Пи[9], казва: “Литераторите един друг се подценяват, това от памтивека е така” – и това не са празни приказки. Стигайки до словоохотливци като Лоу Ху[10], въобразяващи си, че могат да обсъждат и литературни произведения, изтъквайки например, че Съма Циен[11] написал своите “Записки на историка”, за да поиска напътствия от Дунфан Шуо[12]. Затова на хора от величината на Хуан Тан[13] им било достатъчно да се спогледат, за да избухнат в смях от подобни нелепици. Ако Лоу Ху, който без съмнение бил лаик, си позволявал да става съдник, то за ерудитите е напълно недопустимо да говорят безпочвени неща! Затова към проницателните познавачи, които обаче превъзнасят древността и подценяват съвремието, спадат горните двама владетели – Цин Шъхуан и Хан Уди. Хора с неоспорим талант, но със склонност да величаят себе си за сметка на другите – това са Бан Гу и Цао Джъ. Хора без познания по литература, лековерно приемащи всякакви митове за истина – това е Лоу Ху. След като прочел току-що завършения от Ян Сюн “Трактат за великото тайнство”, Лиу Син[14] въздъхнал: “Защо си правиш труда, идните поколения няма да разберат, най-много да си служат с книгата за похлупак на глинените делви!”. Нима тези опасения са били неоснователни?
Люспестият митичен елен цилин и сърната, фениксът и пъдпъдъкът крайно се различават помежду си; нефритът и обикновеният камък нямат нищо общо помежду си – и на дневна светлина с просто око ги отличаваме по форма. Но чиновник от княжество Лу[15], зървайки цилин, решил, че е обикновена сърна, а поданик на княжество Чу взел пъдпъдъка за феникс. Друг от княжество Уей през нощта видял характерно сияние на скъпоценен камък, но захвърлил намереното, защото съседът му казал, че то е нищо и никакъв камък. Пришълец от княжество Сун в княжество Йен, помислил тамошно парче скала за драгоценност. Въпреки ясноразличимата външна форма на предметите пак лесно може да допуснем голяма грешка. Колко по-трудно е да вникнем в мислите и чувствата на литературното произведение? Кой твърди, че е елементарно да ги определим? Литературните произведения са сложно нещо, съдържание и форма се преплитат по най-разнообразен начин, а ценител напълно безпристрастен – няма, при това и познавателните му способности не са неограничени. Човекът с широка душа само да чуе вдъхновяваща мелодия, и започва да си тактува. Ако интровертът се запали по тайнственото, се пренася в далечни светове. Плиткоумният, зачете ли пищен текст, се запленява. Увличащият се по странното, подочуе ли необикновена история – цял става слух. Ако едно произведение ти допада, ти го славиш и рецитираш. Ако ли пък не, то ти е непонятно и го захвърляш настрана. На кой не му се иска с едностранчивите си разбирания да може да обхване безкрайното и трансформиращо се нещо – текстът. Но поговорката гласи: “Ако гледаш в посока на изток, няма как да видиш западната стена”.
Едва след като си изсвирил хиляда мелодии, ставаш познавач на звуците, едва след като през ръцете ти минат хиляда меча, ставаш експерт по оръжията. Затова методът на цялостен анализ на литературно произведение е да го погледнеш мащабно. Само ако си виждал могъщи планини, забелязваш и малкото хълмче; ако си черпил от водите на океана, обръщаш внимание и на малката дига. Когато премерваш достойнствата и недостатъците, не допускай егоизъм, дори да обичаш и мразиш, бъди безпристрастен, тогава ще прецениш правилно, ще претеглиш с точност на везна и ще осветиш текста като отражение в огледало. Затова, когато се стремиш да вникнеш в чувствата и мислите на едно произведение, трябва на първо време да го погледнеш от следните шест аспекта: първо – определи го жанрово, второ – оцени подбора на думите, трето – установи унаследеното и новаторското, четвърто – проследи в изказа обичайното и непознатото; пето – проучи спецификата на употребените алюзии, и шесто – почувствай мелодиката и ритъма. Ако съумееш да приложиш този метод на литературна критика, то веднага ще установиш дали произведението е качествено или не.
Втъкателят на шарките на текста – писателят, първо е изпитал прилив на емоции, които са накарали думите да бликнат. Читателят посредством външната обвивка на тези думи навлиза във вътрешността на произведението, следвайки вълните, достига до извора, и смисълът, колкото и убягващ, става виден. Дори когато авторът е древен и не го познаваме лично, взирайки се в текста, виждаме душата му. Наистина ли написаното е чак толкова дълбоко? Нека безпокойство ни е само дали познанията, с които искаме да вникнем в него, не са твърде плитки! Когато мислите на Ю Боя го пренасяли при планините и реките, звуците на цитрата му пресъздавали тези същности. Какво да говорим, ако придаваме форма на мислите с връхчето на четката – същността не би могла да остане скрита! Затова съзнанието, отразяващо същността, е като очите, съзиращи формата. Ако зрението е бистро, няма форма, която да не бъде различена. Ако съзнанието е възприемчиво, няма същност, която да остане непостижима! Но заблудените светски хорица, вместо да се отдадат на дълбокото, ценят плиткото. Това е причината, поради която Джуан Джоу[16] се смеел на шлагера “Скърши тополова клонка” и поради която Сун Ю[17] се измъчвал, че никой вече не слуша класиката “Сняг в разгара на пролетта”. Самият Цю Юен[18] е казал: “Външността ми е неукрасена, вътрешността – семпла, затова тълпата не прозира моя уникален талант!”. Уникалността я вижда само познавачът, никой друг. Ян Сюн е казал: “Душата ми се увлича по неимоверно дълбоките, неповторимо изваяни текстове!” Къде по-ясно може да бъде, че не се е занимавал с повърхностното и плиткото? Само ако с дълбоки познания надзърнеш в енигматичното, ще те обземе истинска радост, сравнима с насладата, когато заедно с тълпата изкачваш тераса насред запролетяването, още с музиката и уханията, които карат пътника да се отбие в гостоприемница. Казват, че орхидеята е най-красивото и уханно цвете в цялата страна, но когато се закичиш с нея и й се възхищаваш, тя изпуска още по-силен аромат. Литературните произведения пък са цветовете на културата, едва когато се вживееш в тях, те разкриват всичките си красоти. Надявам се господата познавачи да следят за изпълнението на всичко казано дотук.
А ето как ще завърша: Гигантските камбани по триста хиляди дзина[19] са могли да се родят само в главите на музиканти като Куей[20] и Шъ Куан[21]. Сандъците, пълни с хубави книги – истинската им стойност може да определи само майсторът критик. Разгулните напеви на княжество Джън тласкат човека по блудни пътища. Не ги оставяйте да запленят слуха ви! Само следвайки гореописания метод, няма да се отклоните от правия път.
[1] Гуейгудзъ (400-270) – философ от периода на Воюващите царства (475-221), основоположник на школата на ораторите дзунхъндзя.
[2] Хан Фейдзъ (ок. 281-233) – представител на школата на легистите, Воюващи царства.
[3] Съма Сянжу (ок. 179-118), литератор към двора на император Хан Уди (вж. бел. 5), дин. Западна Хан (202-209).
[4] Цин Шъхуанди (259-210) – първият император, обединил Китай.
[5] Хан Уди (156-87) – седмият император на Западна Хан.
[6] Бан Гу (32-92) и Фу И (?-ок. 90) – придворни литератори от дин. Източна Хан (25-220).
[7] Цао Джъ (192-232), Чън Лин (?-217), Дин И (?-220) и Лиу Сиу (?-?) – литератори от Трицарствието (220-280).
[8] Тиен Ба – риторик от княжество Ци, Воюващи царства.
[9] Цао Пи (187-226) – по-големият брат на Цао Джъ (вж. бел.7).
[10] Лоу Ху (?-?) – оратор от края на Западна Хан.
[11] Съма Циен (145-87) – историограф и литератор от Западна Хан.
[12] Дунфан Шуо (154-93) – литератор рапсодист от Западна Хан.
[13] Хуан Тан (23-50) – философ и музикант от Източна Хан.
[14] Ян Сюн (53-18), Лиу Син (50-23) – литератори от Западна Хан.
[15] Лу, Чу, Уей, Сун, Йен и Джън са големи княжества през периода на Воюващите царства.
[16] Джуан Джоу (369-286) – философът даоист Джуандзъ, Воюващи царства.
[17] Сун Ю (ок. 298- ок. 222) – литератор, ученик на Цю Юен (вж. бел. 18).
[18] Цю Юен (340-278), известен поет от самобитното южно княжество Чу.
[19] Дзин – мерна единица за тегло, равна на Ѕ кг.
[20] Куей – музикант към двора на император Шуън (ок. 2277-2178).
[21] Шъ Куан (572-532) – сляп маестро от епохата Пролет-есен (770-476).
Литературен Вестник 