Маргрета Григорова
Джоузеф Конрад, 1904, (фотограф : Джордж Чарлз Бересфорд)
През 2017 г. полякът Юзеф Теодор Конрад Коженьовски, световноизвестен като Джоузеф Конрад, навършва 160-ия си рожден ден.
Необикновената му мигрантска, мореплавателска и писателска биография е извор на уникален опит и прозрения, а творчеството му е своеобразен феномен. Английската писателска визитка и творческата власт над английския език (нито една негова творба не е на полски, освен част от писмата му; по сведения на съпругата му е бълнувал на полски), значимото полско-украинско погранично потекло и болезнените начални 17 години в родината, бягството към целебната морска шир, транснационалните форми на живота и творчеството му, професионалната и творческа връзка с морето (20 мореплавателски години в световните води), граничното и ключово място между литературни течения и национални традиции на прехода от класически към модерни времена, мястото му в колониалната и постколониална литература – това са само някои елементи от феномена му, които не спират да привличат интерес. Коронован е за „принц на прозата“ (Вирджиния Улф)[1], считан е за майстор на парадоксите и загадките (Оуен Ноулъс, Седрик Уотс)[2] , за „екстравагантен“ (Едуард Саид)[3], за романтик и романтичен реалист[4], за голям скептик и ироник[5] и в същото време за изключителен мечтател[6].
Но макар и сам да определя пътя си към морето като следване на „синеоката мечта“, Конрад бърза да се отграничи от наивното виждане за своето мечтателство. Когато прочита определението „un puissant reveur” („могъщ мечтател“), дадено му от френския символист Густав Кан, той отговаря: „…може би не съм такъв абсолютен мечтател. Ще си позволя да твърдя, че никога, нито на сушата, нито в морето, не съм губил чувството си за отговорност. Има различни видове упоение. Дори и сред най-изкусителните мечтания не ме е напускала никога онази вътрешна трезвост, онзи аскетизъм на чувствата, чрез който единствено мога да изразя без срам голата истина, така, както я разбирам, така, както я чувствам“[7].
Мечта и трезвост вървят в неизбежно съчетание при него и това е както черта на характера и светогледа му, така и измерение на художествената му проза.
Джоузеф Конрад често е възприеман като двоен, като homo duplex – определение, което сам дава за себе си и с което въоръжава много от критиците си: „Както на сушата, така и в морето, моята гледна точка е английска, но от това не трябва да се заключава, че съм станал англичанин – пише той в известното си писмо до Константин Валишевски. – Не е така. В моя случай homo duplex има повече от едно значение”[8]. Значенията на „двойния човек” често дирижират критическите му портрети. Като „полски благородник и английски гражданин; морски капитан и всеотдаен автор; моралист и скептик; традиционалист и модернист; сдържан и ревностен; песимист и хуманист”[9] го портретира например Седрик Уотс. Двойствеността бележи и рецепцията в собствената му родина, където се води дискусия, приличаща на съдебен процес, относно избора да остане в Англия и да пише на английски. Една от най-известните полски писателки Елиза Ожешкова го обвинява, „че се е продал на англичаните“, но цял хор значими творци, сред които Стефан Жеромски, Мария Домбровска, Чеслав Милош, Густав Херлинг-Груджински отбраняват етоса на верността му към Полша и разбират както полското, така и световното в него.
Заради доминиращите си връзки с Полша, Франция и Англия e определян и като „писател на три култури”, но и в тази формула се намесват други релации – връзките му с италианската, испанската и руската култура, както посочва Найдер[10]. Представяйки същата тази амалгама от културни идентичности, Оуен Ноулъс вижда в Конрад обобщение на европейските традиции.[11] Представителите на четвъртата генерация негови биографи излизат от двойствения и тройствения модел на ситуиране и започват да говорят за него като за homo multiplex. Джон Стейп казва за книгата си: „Homo duplex, понятие, което самият Конрад употребява за себе си, е заместено в нея с homo multiplex, понятие, което отговаря много повече на неговия житейски опит и се явява много по-истинско в началото на ХХI век”[12]. И наистина, в началото на третото хилядолетие, това е понятие, което съответства на Конрад.
Многогласни са неговите интерпретации и препрочити. Марек Пацукевич прилага към Конрад понятието „море от дискурси”, подходяща метафора за опитите да бъде обозряна многоликата вселена на Конрад. Защото творчеството на Конрад „се къпе” в „море от дискурси”, към които ключ е самото море, неговото смислово и визуално пространство – отворено, контактно и безкрайно, онтологично и метафизично. Визиран като морски (Прагът на зрелостта, Тайфун, Младост, Негърът от екипажа на „Нарцис“), политически (В очите на Запада, Тайният агент, Ностромо, политическите му статии), екзистенциален (Сърцето на мрака), като (нео) романтик и импресионист (Ностромо, Корсар), историософ и автобиограф (Огледалото на морето, Личен дневник), четен като ключов автор за антропологичния, империалистичния, колониалния, постколониалния (Преден пост на прогреса, Сърцето на мрака, Лудостта на Алмайер), мигрантския дискурс (Ейми Фостър) картографиран, психографиран (Господарят Джим), обичан от киното, Конрад е обект на необозримо море от трудове, интерпретации, парафрази, писани по цял свят. Посветена му е университетска наука (конрадистиката), множат се преводите му, плодят се многотомни поредици от научни сборници и списания, създадени са научни и читателски общности, някои от които пътуват по дирите на неговите реални и литературни плавания.
Красотата на Конрадовата съдба, превъплътена в творчеството му, е мъдра приказка за човека, морето и ветровете, за умението да познаваш и управляваш тези ветрове, да вплиташ силата им в платната и пътя на кораба и да влизаш в битка с тях, когато се изпречат на пътя ти. Тази битка е същевременно общение и двубой с всички сили, от които зависи човешката съдба. „Морето за него е детска мечта и най-същинско съдържание на неговата епопея. В пресътворяването на океана с помощта на прекрасни и страшни слова е недостижим майстор” – пише Стефан Жеромски и продължава с гордост: „Говорят, че този чуждоземец пръв показва на англичаните – мореплаватели от столетия – какво представлява морето.“ Всичко онова, което като моряк Конрад е научил за навигацията и морето, крие дискурса на капитанската роля, пренесена в пределите на властта над словото. Девизите на корабите и на героите му „Направи го или умри!” (от „Младост”), „Следвай курса” (от „Тайфун”) заявяват твърдата целенасоченост, която води пътищата при Конрад. Той е измежду тези автори, които биват приемани като водачи в духовната инициация на читателя.
Във визията на Жеромски Конрад „може без преувеличение да бъде наречен завоевател, конквистадор, безстрашен присвоител на духовни блага… […] Неговият полски произход винаги ще бъде обгърнат в тайна, след като и самият той го е оставил в сянката на забравата, обръщайки очи към тази част от земното кълбо само в няколко публицистични статии. В същото време английските критици обръщат внимание на неговата тъмна и загадъчна, съзнателно скривана славянска душевност, на влиянието на бащината реч, която оказва решаващо влияние върху избора на думите, ритъма, образността, силата и възвишената различност, която изпълва прозата на Конрад“[13].
С течение на времето Конрад започва да изтъква полското си потекло, премълчавано в началото (една от инспирациите на автобиографичния Личен дневник). Болящата любов към Полша ражда новелата Принц Роман (посветена на горестната съдба на княза революционер Роман Сандушко). В единственото си интервю за полската преса Конрад заявява: „Английските критици, все пак аз съм наистина английски писател – говорейки за мен, винаги добавят, че има неразбираемо, непонятно, неуловимо. Вие единствени можете да схванете и разберете това, неуловимото. Това е полското. Полското, което приех в творбите си чрез Мицкевич и Словацки.“[14]
[1] Вирджиния Улф озаглавява така второто си есе за Конрад, написано през 1921 г. Тя написва общо три есета за неговото творчество – „Mr Conrad’s Crisis“ (1918), „Prince of Prose“ (1921) и „Joseph Conrad” (1925) – последното е по повод на смъртта му.
[2] Вж. Knowles O. Conrad’s life, В: The Cambridge companion to Joseph Conrad, Cambridge University press, 1996, с.1; Watts C. Joseph Conrad (Writers and their works), Northcote House Publisher, London, 1994, с. 1.
[3] Вж. Said E. Joseph Conrad and the Fiction of Autobiography, Columbia Uniersity Press, New York, 2007, с. 4.
[4] Романтизмът на Конрад е изходна точка на излизането му от родната полска литературна и патриотична традиция. Според Зджислав Найдер „поляците искат да виждат в него романтика“ (Вж. Najder Z. Życie Josepha Conrada Korzeniowskiego, t. I, Gaudium, Lublin, 2006, s. 12.) Конрадовият романтичен реализъм е тема на ранното изследване на Рут Стофър „Джоузеф Конрад: неговият романтичен реализъм”. (Stauffer R. Joseph Conrad: His Romantic Realism. The four Seas Company, Boston, 1922.)
[5] Вж. Winner A. Culture and Irony: Studies in Joseph Conrad‘s Major Novels. University Press of Virginia, Charlottesville, 1988.
[6] Вж. Gérard Jean-Oubry. Sea dreamer: a definitive biography of Joseph Conrad, New York 1957, фр. издание: Vie de Conrad, Gallimard, Paris, 1947.
[7] Conrad J. Personal Record, Published by Doubleday, Page & Company for W.H. Wase & Co, New York, 1924, , The Compete Works of Joseph Conrad, vol. 6, с.111.
[8] Do Kazimierza Waliszewskiego, Pent farm, 5 grudnia, 1903 – в: Polskie zaplecze Josepha Conrada Corzeniowskiego, t. 2, Gaudium, Lublin, 2006, c. 75-76.
[9] Watts, C. Joseph Conrad, с. 1.
[10] Najder Z. Europa Josepha Conrada (odczyt, wygłoszony w Ambasadzie RP w Londynie 1 lipca 1997, tł. Haliny Najder), http://www.culture.pl/pl/culture/artykuly/es_conrad_europa_conrada_najder
[11] Вж. Knowles O. Conrad’s life. : The Cambridge Companion to Joseph Conrad, ed. By John Stape, Cambridge University Press, 1996, c. 3-4
[12] Stape J. Joseph Conrad, Świat książki, Warszawa, 2009, с. 13.
[13] Пак там, с. 201.
[14] Dąbrowski M. Rozmowa z Konradem, в: Dąbrowska M. Szkice o Konradzie. Warszawa, 1959, с. 20.
Литературен Вестник 