Стоян Атанасов
Цветан Тодоров почина в 2.07 ч. през нощта на 7 февруари 2017 г. в една Парижка болница. Погребан бе на 11 февруари в областта Бери (Централна Франция). Занапред мястото на второто му жилище ще бъде негова вечна обител.
Загубим ли скъп човек, страдаме ли безутешно, търсим опора в това, което ни заобикаля непосредствено. Приемаме го като в сън, оставяме се на неговото въздействие, докато излезем от унеса с мисълта, че животът продължава и с убеждението, че той би станал по-богат от спомена за човек и мислител като Цветан Тодоров.
Докато мисля за него, в паметта ми изплува забравен стих на Ламартин: „Един ви липсва и светът е опустял” (Un seul être vous manque, et tout est dépeuplé). Дълго време Цветан Тодоров беше за мен човек-свят. Без него светът не е същият.
Тодоров влезе в мислите ми постепенно, неусетно за мен, неволно от негова страна. Запознахме се през 1981 г., когато дойде в София за Първия конгрес по българистика – първото му завръщане в Българя, след като я бе напуснал в 1963 г. Оттогава поддържахме редовна връзка, която укрепна в приятелство. Живеехме далече един от друг, но едно обстоятелство ни сближи още повече. Стана така, че между 1991 и 1993 г. живях с бащата на Цветан проф. Тодор Боров. С него направихме общо домакинство, което жена ми Тодорина организираше, без да жали сили. Синовната ми привързаност към Тодор Боров стана мое щастливо ежедневие. Тогава се заех да превеждам на български Тодоров. Правех го от приятелски чувства и с мисълта, че българите трябва да имат достъп до неговите книги. Скоро обаче така се увлякох по тях, че те станаха моя насъщна духовна храна. Може би под тяхно влияние престанах да виждам в литературата друга реалност със собствени закони, несводими до тези на реалния свят, а висш художествен израз на същия този многолик свят, който благодарение на нея ми ставаше по-близък. Книгите на Тодоров ми помагаха да мисля така, че да живея по-подредено в себе си, а и по-добре с другите.
Сега не е моментът да се ровя в миналото си на литератор. Споделям лични впечатления само за да изтъкна, че се обръщах към всяка книга на Тодоров като към пътеводна звезда. Нейната светлина достигаше до мен с различен интензитет и осветяваше различни места в мисловната ми натура. В края на 70-те години Тодоров влезе в друга орбита.
Тогава журналистите заговориха за Тодоров 1 и Тодоров 2. С това удобно номериране разграничаваха две на пръв поглед противоположни сфери в изследванията на Тодоров – структурализма и хуманизма. Приемам го с една уговорка. Преди всичко в случая става дума не толкова за противопоставяне между структурализма и хуманизма на Тодоров, колкото за изследователска еволюция и за нов подход към литературата. Тази еволюция позволява да видим една същностна страна у мислителя Тодоров – неделимата връзка между човека и учения.
В продължение на 15 години – от средата на 60-те до края на 70-те – Тодоров изигра решаваща роля за утвърждаването на литературознанието като наука. Нарече я поетика и тя бързо бе приета в лоното на тържествуващия структурализъм. Поетиката, чиито корени Тодоров потърси в трудовете на руските формалисти от 20-те години на ХХ век, се наложи като водещо течение в литературната теория. По него се понесоха както най-способните, така и най-посредствените изследователи на художествената словесност от цял свят. Освен като „кръстник” и законотворец на поетиката, на Тодоров от онова време гледаха като на талантлив представител на прохождащата семиотика, разбирана от нейния предтеча Фердинан дьо Сосюр като наука за знаците в обществото.
Който познава Цветан, знае, че той търсеше авторски успех, но изпитваше физически дискомфорт, ако някой го хвалеше в негово присъствие. И докато суперлативите за структуралиста и семиотика Тодоров валяха отвсякъде, той започна да изпитва нарастващо неудовлетворение с усещането за раздалечаващите се пътища на личния му живот и на професионалната му дейност. Живееше с постоянна мисъл за България, за близките и приятелите от София, притесняваше се за тяхната съдба в условията на тогавашния тоталитарен режим. За това обаче не смееше да говори публично. Дразнеше се от френските леви интелектуалци, негови спътници в университетските среди, като виждаше как те гръмко възхваляват тип общество, от което Цветан бе избягал.
В многобройните си публикации от този период гледната точка на Тодоровия Аз се свеждаше до забележки и подмятания с чувство за дискретен хумор. В тях нямаше и следа от идейни убеждения, социална ангажираност и лични преживявания. За тогавашния структурализъм гледната точка на пишещия беше привилегирован изследователски проблем, но за гледната точка на критика място нямаше. Тодоров се измъчваше като потиснат Аз и потърси изход от това състояние, заговаряйки все по-често не за личния си живот, а за обществените процеси и техния отзвук във вътрешния му свят. Сред множеството автори, които четеше, изпитваше силен афинитет към мислители като Монтен и Русо, най-вече заради органичното единство, залегнало в основата на техните съчинения, между личното и публичното начало.
В крайна сметка, след като дефинира задачите на науката за литературата и стана нейно лице, Тодоров се отдръпна от модните университетски и медийни подиуми, за да направи в уединение равносметка на житейския и професионалния си път. После пое в нова посока – на учен хуманитарист, чиито изследвания са в пряка и все по-отчетливо формулирана зависимост от личната му съдба и от настоящите му реакции на човек и гражданин.
Новата ориентация на Тодоров получи видимост с трудовете, публикувани от началото на 80-те години. Тя донякъде разклати идентичността му като автор. Книгите му вече все по-малко отговаряха на рубриките по лавиците на големите книжарници – Литературознание, Философия, История, Психология и т.н. Но пък се превеждаха на много езици. Тодоров се отдалечи от световната литература само привидно. Всъщност занапред тя стана изходен материал в осмислянето на процеси и явления с важни последици за съдбата на човечеството: откриването на Америка, тоталитарните режими, международните отношения, износът на демокрация. Тодоров посвети фундаментално изследване на френското колективно съзнание за националната принадлежност и за външния свят (Ние и другите), анализира проникновено събития от близката история и днешните отзвуци от нея.
Теоретикът на литературата отстъпи място на историка на идеите. Най-впечатляващото в тази еволюция е умението му да анализира съвременни процеси, които проследява от техния генезис през всичките им периоди на еволюция. В подобно обвързване на настоящето с миналото Тодоров винаги е проявявал завидно чувство за мярка. От богатата фактология по всеки изследван проблем той отсява епизодичното и второстепенното, насочвайки вниманието си към явления от общочовешко значение. Така той се утвърди като мислител, чиито книги имат какво да кажат на хората от всички краища на света. Неслучайно той е и сред най-превежданите френскоезични хуманитаристи. В България често се възхищаваме на един или друг сънародник и се учудваме, че светът не знае за него. В повечето случаи става дума за автори с местно значение и влияние, но неконвертируеми. Универсалната стойност на книгите на Тодоров се измерва и с пълната им конвертируемост.
Ерудицията на Тодоров впечатлява. Няма период от историята на човечеството, на който той да не се е позовавал, а броят на анализираните от него автори трудно се вмества в представите ни за възможностите на един човешки ум. В неговата ерудиция няма еклектизъм, нито следа от онази компилативност, присъща на хората с енциклопедична нагласа.
Тодоров подлага на рационална селекция прочетеното у другите, извлича от тях есенцията, без да я втечнява в тежки и дълги парафрази. Ако бях художник, бих нарисувал пишещия Тодоров не с писалка в ръка, а с раковина и със сурдинка: първата озвучава тихо, но ясно далечни и смътно достигащи до нас шумове (книги), втората приглушава същите шумове, придава им лично звучене. Тодоров черпи с пълни шепи от другите, но говори със собствен глас.
Чете се с лекота, но е труден за превеждане. Най-малкото отклонение от оригинала рискува да наруши цялото – като звучене и като аргументация. Саксофонистът Джон Колтрейн казва за пианиста Телониъс Монк (двама гении на модерния джаз, които Цветан обичаше): „Пропуснеш ли с него един акорд, пропадаш в празна асансьорна шахта”. Същото бих казал и за текста на Тодоров: пропуснеш ли една дума, пречупиш ли даден смислов нюанс, рискуваш да прекъснеш нишката на авторовата мисъл – строго логична, но ненатрапчива. Преводачът на Тодоров трябва да съумява да бъде, поне временно, негов съмишленик.
Тодоров остави 35 книги – духовно наследство, с което ще живеят и днешните, и идните поколения. Кончината му, огласявана по подобаващ начин от медиите, ще върне читателите му към някоя от неговите книги, ще събуди интерес у тези, които още не го познават. Но за смъртта на Цветан утеха не намирам. Не ме успокоява мисълта, че той я предчувстваше без опасения, без драми. Към поздравленията си за Новата 2017 година добавих не особено деликатно една тъжна строфа, която бях скалъпил на тема старческа немощ и очакваното избавление в смъртта. На 3 януари 2017 г. той ми писа. Ето част от неговия отговор: „Как ли съм? Не много добре. Вече не напускам апартамента, едва се надигам от фотьойла. Макар че все още виждам добре, чета малко, нищо ново. Но съвсем не споделям твоята меланхолия. Живея най-вече в настоящето. Бъдещето почти не си представям. Времето ми минава в грижи (многобройни) за тялото и в различни ангажименти около интервюта… Старостта, за нея много не мисля”. Това бе последният му мейл до мен.
Когато Цветан дойде в България (септември 2014 г.) с дъщеря си Леа и сина си Саша, веднъж заговорихме за четирите темперамента според Хипократовата традиция (сангвиник, холерик, меланхолик, флегматик). Леа закачливо ме подкани да определя характера на всеки от тях. Като стигнах до Цветан, се запънах: „Не знам – казах – той е нещо различно.” – „Какво говориш – възрази Леа – та той е типичен меланхолик.” Никак не бях убеден. На въпросите ми: „Как си?” Цветан винаги беше отговарял просто и недвусмислено: „Много добре.”
За този наш разговор с Леа (в присъствието на Цветан, който тогава не каза нищо) си спомних, като слушах неговото участие по френското национално радио „Франс Ентер” от 18 септември 2016 г. Темата на 45-минутното предаване беше „Средства против меланхолията”. Водещата предаването – жизнерадостна и интелигентна журналистка – очакваше Тодоров да разкрие кухнята на меланхолията. Той обаче нито се отъждестви с нея, нито отрече нейната полза, защото, твърдеше Тодоров, меланхолията е присъща на човека и често е предпоставка за най-възвишени чувства.
Днес са тъжни всички, които обичат човека и мислителя Тодоров. Нека тъгуваме по цветантодоровски! Това е шанс да се оттласнем за момент от превратностите в живота и да се докоснем до любомъдрието, с което винаги ще свързваме неговото име.
Литературен Вестник 