Миряна Янакиева
Книгата на Дария Карапеткова „Ботуша в българската литературна мода. Преводите на италианска литература у нас от Освобождението до 1989 г.” приобщава своя читател към една определена нагласа в литературното мислене, която бих определила като представителна за сравнителното литературознание в най-съвременния смисъл на понятието. Изследването на преводни рецепции поначало попада в обсега на компаративистичния дял на литературознанието, но специфичното за споменатата модерна нагласа е, че тя се опира на изучаването на дадени преводни практики, за да конструира с възможно най-голяма пълнота и задълбоченост образи на превежданата литература и на литературата приемник, видени през призмата на преводния обмен.
По този път върви и Дария Карапеткова и това превръща книгата й в еднакво значим научен факт както за изследователите на италианската литература, така и за тези на българската. Едно от най-силните впечатления, създавани от тази книга, е за увереността на авторката във владеенето на избрания обект. Тя не само познава изключително добре творчеството на италианските автори, чиято преводна рецепция в България изследва, не само познава също така добре и всички представителни български преводни варианти на разглежданите италиански литературни творби, но и анализира тези преводни варианти с литературоведска вещина.
Съчинението на Дария Карапеткова пълноценно се вписва в съвременното разбиране за превода като мост не само между езици, но и между култури. Авторката мисли теорията и практиката на превода с оглед на неразривната им връзка с теорията на интерпретацията в по-общ смисъл. Тя е завидно последователна в стремежа си да показва как през един превод може надеждно да бъде реконструиран както образът на преводача като културна фигура, така и съвременният на дадения превод културно-исторически контекст, свойствен за културата приемник на преводното произведение. Иначе казано, в нейната книга преводът е видян точно като това, което е, т.е. като винаги нещо повече от превод.
Пред нас е една литературоведска книга със задълбочено осмислена цялостна концепция, чието разгръщане е организирано в три основни насоки: към знакови авторски имена в италианската литература, към знакови имена на преводачи и към знакови черти на определени периоди от историята на преводаческите практики в България. Тази структура осигурява възможно най-пълно обхващане на изследвания обект във всичките му важни аспекти.
Всяка отделна част на книгата е организирана около отчетлив тематичен център, който я свързва с една от изброените по-горе три основни насоки. Разгърнатият в съответната част анализ е увенчан със силно обоснован и запомнящ се извод. Такъв например е направеният въз основа на детайлното проследяване на историята на Дантевите преводи извод за „техническото съзряване на преводаческите практики, усъвършенстването на езиковите компетентности и амбициозния междукултурен диалог”. Изследването на преводите от италиански на Кирил Христов и на неговото участие в преводачески полемики е дало повод на авторката за интересни, убедителни и остроумно формулирани наблюдения върху неосъзнатите зависимости между характера на преводача и характера на творбата или на автора, които той превежда. И още един любопитен пример – този с превода на романа на Уго Фосколо „Последните дни на Якопо Ортис”, претърпял за много кратък период второ и дори трето издание. От този случай Дария Карапеткова извежда един съществен от литературно-историческа гледна точка въпрос: доколко е анахронично или не подобно издателско лансиране на произведение на Италианския романтизъм във време съвсем близко до появата на „Под игото”. От историята на българските преводи на Уго Фосколо авторката прави и друг находчив извод, свързан с това, което тя нарича „пасивно и активно взаимодействие с индивидуалността на преводача”.
Обект на специално внимание в книгата е влиянието на променящата се идеологическа обстановка, обусловена от политическите отношения между двете страни, върху преводната рецепция на италиански автори и произведения в България. И ето че Петрарка се оказва един от малцината автори, „незасегнати от идеологизиращи интерпретации”. Познавачески, тънки и находчиви са наблюденията на Дария Карапеткова върху „гъвкавата”, според собствените й думи, преводаческа реакция в сектора с преводна литература от италиански език в идеологическата атмосфера на социалистическа България.
Като реконструира културни, литературни и политически обстоятелства около рецепцията на италианските автори и текстове за вековния период от Освобождението на България до 1989, авторката съумява да представи и анализира различни страни от социалното битие на литературата изобщо, проявяващи се и в полето на преводната литература. В книгата й са внимателно откроени и оригинално тълкувани въпроси като: исторически изменящите се представи за ролята на личността на преводача; отношението между идеология и преводна литература; ролята на извънлитературни фактори за това даден автор да бъде превеждан (примерът с Габриеле д’Анунцио, чиято извънлитературна, по-точно, политическа дейност се оказва главният център и проводник на вниманието към него), превод и литературен скандал (примерът с Марио Мариани и неговия сборник разкази „Юношки”, чийто превод, излязъл през 1921 г. в България, е иззет от продажба). Значението, което книгата на Дария Карапеткова отрежда на тези и други подобни въпроси, й придава висока литературоведска стойност.
Един от многото занимателни и знаменателни сюжети, проследени в книгата, е този за конфликта между Енрико Дамяни и Милко Ралчев по повод първия превод на поезията на Ботев на италиански език. Интригата е сама по себе си твърде любопитна и показателна за сгорещеността, която често придружава литературните страсти, но за Дария Карапеткова тя е и повод да подчертае, че преводаческата дейност е в състояние да събужда дебати, които да „легитимират авторитета на сериозни публични личности”.
Отделен и специален принос в книгата е главата, посветена на преводите от италиански на Фани Попова-Мутафова. Въз основа на архивите на писателката неизвестни или слабо известни факти, като например нейните опити за превод на откъси от „Божествена комедия”, получават подобаващо осветление. Анализираните от авторката свидетелства за преводаческата работа на Ф. Попова-Мутафова дават възможност за съществени допълнения към историята на преводознанието у нас.
Чрез своя анализ на стихотворните преводи на поета Микеланджело на български език Дария Карапеткова отваря още една важна и трудна тема – за стиховедските и семантични предизвикателства пред преводачите на лирически текстове. А в главата, посветена на българския превод на романа „Името на розата” на Умберто Еко, тя засяга един особено любопитен възможен аспект от отношението между оригинал и превод на литературно произведение – тогава, когато преводът може да изиграе ролята на коректив спрямо неточности и фактологически грешки, допуснати в оригинала.
Проследявайки историята на българските преводи на италианска литература за един над 100-годишен период от време, книгата на Дария Карапеткова улавя и описва множество различни сюжети, като в същото време изгражда един цялостен модел на българо-италианските литературни и културни отношения. И още нещо: книгата представя силни доказателства за отстояваното от авторката й виждане за преводача като културна фигура, формулирано ясно и неоспоримо в заключението, което гласи: „…статусът на преводача и неговата работа продължава да предизвиква терминологичната теоретизация, тъй като практиката непрестанно доказва превъзходството му спрямо всяка дефиниция. Без да е автор, той присъства до всеки текст като демиург в сянка, а това присъствие е решаващо за езиковите и културните трансформации, заради които преводите винаги ще бъдат жизнено необходими за всяка литература и култура.”
Литературен Вестник 