Митко Новков [Ангел Игов]

Кратка повест за срама: Road (short) Novel. Хлад

Road Novel – вероятно може и така да се определи Кратка повест за срама на Ангел Игов. Макар той да си е задал сам достатъчно категорично жанра, все пак си мисля, че повест не уцелва (или заблуждава) – твърде стеснява определеността, прекалено предопределя прочита. В третото издание на българския Речник на литературните термини (1973) за повестта се казва: Един от основните епически видове, който заема средно място между разказа и романа. Тоест нито разказ, нито роман; ни риба, ни рак. Ангел Игов преди време пишеше разкази (Срещи по пътя, К.), като литературен наблюдател мога да предположа, че е твърде стриктен (и към себе си, и към другите), когато дойде реч за роман (и той като мнозина български критици спазва йерархичната презумпция за романа като най-престижното литературно произведение, надява се за Яница Радева: И тъй като „Бонбониерата“ несъмнено е заявка за роман, очакваме го с нетърпение; тоест само разкази не стигат, трябва и роман), следователно иска да ни подхлъзне – аз ще го нарека повест, ама то си е роман. Но пък ако имате претенции, ще ви кажа, че е повест и с това ще се изплъзна, защото: За разлика пък от романа повестта изобразява живота по-ограничено – пак Речникът между другото. Следователно, ако нещо не ви харесва, то не е, защото има пробиви в почерка, а защото жанрът просто е такъв – недоправен роман, ограничен роман, недостатъчен роман, полуроман…

Ангел Игов обаче е англофон, преводач от английски и добре знае, че в тамошното литературознание повестта се нарича и short novel, тоест къс, кратък роман. Сиреч няма как да не е с ясното съзнание, че неговата повест всъщност си е и роман и точно като роман тя ни се предлага. Прочее, ако преведем първоначалното жанрово определение, дадено от самия него – кратка повест, на английски ще получим short short novel, което – по силата на математическия закон за двойното отрицание, което е утвърждаване (минус по минус правят плюс), ще стигнем отново до романа, който е Кратка повест за срама. Ето защо продължавам да настоявам, че неговата книга е роман, и то именно роман за/по пътя, Road Novel.

Държа толкова на жанровото изясняване, за да кажа – Кратка повест за срама се включва органично в една тенденция в съвременната българска романова литература, в която именно пътуването, придвижването, изобщо преместването от едно място на друго място състоява художествения разказ. Сещам се тук за не една и две книги: Възвишение на Милен Русков, Места за дишане на Емануил А. Видински, Project Достоевски на Радослав Парушев (където пътуването е не в пространството, но във времената), Анонимни снайперисти и Библейски графити на Палми Ранчев, Кръглата риба на Момчил Николов (а и доста от разказите на Петър Денчев в сборника Истории в минало време). Българската литература се раздвижи, тръгна да пътува, не се застоява на една място в котловинността, долинността и долчинността си, иска простор и въздух – колкото се може по-обширен, колкото се може по-различен от местното и познатото. Една друга атмосфера я интригува – глобална, планетарна, мондиална. Разбира се, това не значи, че я влече някаква екзотика, не – просто хоризонтите й се вдигнаха и тези надигнали се хоризонти й откриха други брегове, други пространства. Които пак са български, но по някакъв нов начин – по-космически, по-вселенски, ако щете… Дали в случая с Ангел Игов имат значение и местата, където е написана книгата – Родос, Гърция, и Ново место, Словения – не зная, но към нас лъха на космополитизъм от всяка нейна страница.

На космополитизъм лъха и от историята. Трима млади хора – две момичета и едно момче, се качват на автостоп в колата на мъж на средна възраст, търсещ, така да се каже, себе си по пътя. Макар че – ако съдим по онова, което е извършил до мига, когато качва тримата на стоп, той би трябвало да се е намерил – свирил е в култова група („Еуфория“), която младежите познават и й се възхищават (особено момчето), а понастоящем е промоутър и благодарение на него местната публика е чула едни от най-великите рокаджии на света. Но губи съпругата си, с дъщеря си е повече чужд, отколкото близък, значи има нужда нещо да поправи в живота си, да се опита да ремонтира, да възстанови. Хлапетата автостопаджии му идват дюшеш – хем ще се поразтовари покрай тях, защото младостта винаги разтоварва, младостта е точно това – възрастта на ненатовареността; хем ще попречат на черните злокобни мисли да обсебят съзнанието му. Не се обаче случва докрай така, както го е замислил героят, Борил Кръстев, внезапният импулс го подвежда: Усети леко неприятен гъдел: возеше непознати, които са били в къщата му и даже навярно подобаващо са я омацали, както обикновено се случваше на Еленините купони. Непознатите всъщност се оказват познати, макар и задочно, макар и индиректно: и Мая, и Сирма, и Спартак познават дъщеря му Елена, а постепенно в хода на повествованието се разбира, че взаимоотношенията им с нея съвсем не са от най-простите и леките, а са натоварени с перипетии, премеждия и обтегнати чувства. Спартак е бил влюбен, Сирма е била погнусена, Мая е била приятелка. И поради това: Хубавата Елена, тя сигурно беше единственият човек, който застраши сериозно единството на тяхната троица. Тук се завъртява единият сюжетен ключ, другият е около смъртта на жената на Борил Кръстев и майка на Елена – тя си отива от него не само мъртва, но и жива, напускайки го. Казвам сюжетен ключ, но май трябва да кажа по-скоро сюжетна дисекция – Ангел Игов проследява своите герои като същински патоанатом – хладно, дистанцирано, отстранено. Ефект на отчуждението, по Брехт: колкото по-далеч, толкова по-близо, толкова по-вътре, толкова по-разбиращо…

Когато попитах веднъж Ангел Игов с какво неговата белетристика е различна от всички други български белетристики, той отговори: Няма пряка реч. Напълно вярно, но е повече детайл, инструмент, помощно средство, отколкото същност; защото, поне според мен, не липсата на пряка реч прави отчетлив неговия почерк сред останалите почерци, а тъкмо тази хладност, тази отстраненост на писането. Много прилича впрочем на Сири Хуствет в „Какво обичах“ (превод Здравка Ефтимова), където ефектът от/на разказването създава същото усещане за дисекция, за изследване, за аналитичност на подхода. Той пише нещо подобно за нея, по-скоро препоръчва: „Какво обичах“ е бавно четиво – за дълги зимни вечери пред камината, с топли чорапи на краката и чайник на една ръка разстояние. Е, за неговия роман няма необходимост от подобна екипировка за мразовито четене, но пък трябва да сме готови за една безстрастна проза, където увличането се случва не емоционално, а рационално, не разчитайки на ефекта, а облягайки се на логиката. Може би точно поради този „ефект на хладността“ Емануил А. Видински смята, че – да, всичко в писането на Ангел Игов било наред, но то не грабвало, не го обземало и превземало целия. Срещам и още подобни мнения и знам защо: подобно отстранено писане в рамките на българското езиково художество не се среща често, да не кажа, че изобщо не се среща: Не че е много лоша, но не е и хубава. Добре написана, лесно се чете, плъзга се, явно борави с езика с лекота, но ужасно многословна. Дълги предълги изречения, в които запетайките спокойно можеха да са точки. Но това не е най-големият проблем, въпреки че е досадно – проблемът, според мен, е, че текстът твърде много се старае, насилено ми звучи на много места; и философските съждения и абстрактно дълбокомъдрени фрази са по три на ред. Това страшно натежава и дразни, но освен това оставя текста да се плъзга по повърхността на есеистичните разсъждения, без да навлезе в дълбокото на романа.

А в изграждането на персонажи е още по-зле – те на практика не съществуват, само някакви имена, които нямат особености, характер, предимства и недостатъци, или дори действия, а само безкрайни мисли, които изразяват по един и същи начин. Гледната точка постоянно се колебае, но не изглежда това да има някаква функция в романа, освен да инжектира авторовото мнение тук и там. Разочароващо е, защото романът не е разказ и се нуждае от персонажи – развити, доминиращи и задаващи действието персонажи. Прекалено дълго есе с елементи на разсеян разказ =/= роман. Няма никаква изненада в този повик за пълнокръвни (развити, доминиращи и задаващи действието персонажи): тук сме свикнали писането да бъде по-директно, по-фронтално, по-горещо, ако щете, с едно обгръщащо и стоплящо читателя писмо. Изповедно също и „откровено“, неслучайно напоследък толкова много се нарои, както аз я наричам, „ексхибиционистичната проза“, чийто най-ярък представител е Калин Терзийски. Тя е предпочитана от българския читател, има пазарен успех, но всъщност е едно куртизанско писане, което иска да те приласкае, да те спечели с изповедност, откритост, с „всичко на масата“. При Ангел Игов няма такива прелъстителни хватки, той стои отстрани и наблюдава, не взема участие в повествованието. Неговият почерк е северен почерк (Сири Хуствет е норвежка по произход), който изгаря именно със студа в него, с полъха на Арктика и лед. В още по-потрисащ вид съм срещал този вид разказване в книгата на шведския писател Пер Улув Енквист „Посещението на придворния лекар“. Белетристичният експеримент на Ангел Игов е тъкмо в това – опит да се провери възможността доколко едно хладно писане може да бъде и увлекателно писане. При мен като читател експериментът му излезе успешен – книгата я четох с настървение и хъс, без да я оставя дори за миг. Честно казано, дори накрая малко му се поразсърдих – не заради друго, а защото някак не ми стигна, исках още тя да продължи.

Любопитното е, че всичко това Ангел Игов постига през различните гледни точки на всеки един от героите. Любопитното е също, че на двамата, които са най-склонни да харесват неявяващата се, но постоянно присъстваща Елена – баща й Борил и приятелката й Мая, им е дадена по една глава повече – те разказват от свое име три пъти, докато Спартак и Сирма – само два пъти. Сякаш авторът не е издържал и се е смилил над липсващата, позволявайки да я рисуват повече тези, които я обичат, а не онези, които вече са изстинали (Спартак), или пък я ненавиждат (Сирма). Любопитно е и че тази, която се оказва пресечната точка между всички тях, е единствената, чието име започва с гласен звук – Е, Елена. Другите са все със съгласни (и безгласни) – Б (К.), М., С., С. – съзнателно, а може би и несъзнателно показване на това как те са може би манипулирани, може би деградирани, но във всички случаи обладани и фасцинирани от контактите с тази гласна, гласовита Елена. Любопитно е още и решението да се разиграе историята през един, ако мога да се изразя така, „херодотов“ поглед – в романа срещаме лидийци, фригийци, македонци, траки, славяни. Един прозрачен намек за Балканите като място на срещи, но и на сблъсък на култури, етноси, нрави, обичаи. Но и друго: това е също прийом за отстранение и остранностяване – убеден съм, че без този звучащ толкова чудновато в ушите ни трибализъм нямаше да можем да усетим тази отчужденост на разказа, търсена от Ангел Игов. Нямаше да усетим странността, хладната отдалеченост на случващото се (и) на героите. И най-важното: нямаше да усетим целия замисъл на романа да разказва уж една обикновена пътна история, в която никъде, нито един път, на нито едно място не е спомената думата „срам“, изведена в заглавието. Прочитаме я чак накрая, първата дума от последния ред на книгата е: срама, точно в този миг тя отваря очи. Отваряш очи, когато уж си приключил, когато всичко е свършило и сякаш си се освободил и… виждаш срама – никъде не можеш да избягаш от него, никъде не можеш да се скриеш от него, колкото и да пътуваш, колкото и да се движиш, колкото и да се преместваш; четеш го в очите на другите, гледаш го със своите очи. Срамът, който е чувство, което (те) изчервява, бива разказан с език, който (те) пребледнява…

Кратка повест за срама – Road Novel за невъзможното бягство от срама, че (не) си човек…