Лунното преображение на Беняминовия разказвач

За книгата на Георги Господинов „И всичко стана луна”

 

rec_6Във великолепното съчинение на Валтер Бенямин „Разказвачът” се е стаила една тънка носталгична жилка, макар то донякъде стоически да си дава вид, че само хладно и спокойно констатира един факт: че „изкуството да се разказва е стигнало своя залез”. Но тази сдържана констатация е последвана от няколко изречения, в които равният тон от началото на текста отстъпва на все по-ясно доловими нотки на горчивина и жалба по нещо безвъзвратно изгубено: „Все по-рядко се сблъскваме с хора, които умеят истински да разказват. Все по-често се оказваме в затруднено положение, когато някой около нас изяви желание да чуе някаква история. Нещата изглеждат тъй, сякаш една неотделима от нас способност, най-сигурната измежду сигурните, ни е отнета. А именно способността да се обменя опит”.
Тези думи на Бенямин винаги са ми действали по начина, по който ни действат чужди думи, в случаите, когато те толкова дълбоко съвпадат с някакви наши собствени интуиции, че колкото и да е тъжно изреченото чрез тях, у нас остава и някакво особено светло удовлетворение от единомислието; когато, чувайки или прочитайки такива думи, си казваме „да, точно така е, и аз отдавна мисля същото в себе си, но ето, тук е казано по най-силния и верен възможен начин”. Близка ми е била Беняминовата жалба по свят – най-вероятно въображаем, – в който разказването (а не клюката и не информацията), бавното, пълноводно, търпеливо разказване е, така да се каже, солта на живота. Времето за разказване, времето за четене или слушане на увличащи истории, поглъщащи цялото ни внимание и цялото ни същество, е време в повече от това, което буквално е отредено на всеки от нас. Откраднато време, находчив опит на човека да надхитри участта си.
За щастие, залезът на изкуството да се разказва, за който свидетелства Бенямин, не се оказа като залеза от разказа „8 минути и 19 секунди” – първия в книгата на Георги Господинов „И всичко стана луна”, т.е. не е окончателен, не е апокалиптичен. Защото, ако действително над това изкуство е била надвиснала опасността да отмре, тази книга е едно от събитията в днешно време, които известяват, при това по абсолютно неоспорим начин, че то е живо. И още как!
Още от появата й съм сред многобройните нейни предани читатели, без да имам нужда да формулирам причините за това. Защо ми е толкова добре, когато чета тези разкази? Защо не ми омръзват? Да, някои от тях са ми още по-любими от други, но обичам цялата книга, а като става въпрос за обичане, въпросът „защо” обикновено е неуместен. Но тъй като сега искам да пиша за тази книга, очевидно трябва да сменя въпроса. И знаете ли, мисля, че правилният въпрос е „къде”. Ето как ми хрумна това. Съвсем наскоро, преди броени дни, попаднах на следния цитат от Дъглас Джералд, английски писател и драматург от XIX век: „Има два вида читатели: едни, които внимателно преброждат книгите, и други, които също така внимателно се оставят на книгите да пребродят тях”. Веднага си помислих, че нещата имат и обратна страна: има книги, които ни приканват да ги пребродим, но има и такива, които, преди да сме се усетили, навлизат в нас, обхождат вътрешните ни пространства, срастват се с някакви наши съкровени места и увеличават тяхната чувствителност. Оттук и отговорът на въпроса къде са тези книги спрямо нас: те не обитават някакво там, докъдето ние, читателите трябва да се домогнем, за да се срещнем с тях; напротив, ние може и да не помръднем, образно казано, да не направим никакво търсаческо усилие, но книги като тези идват и се настаняват в нас, и то така, че винаги да се сещаме за тях, когато пред очите ни или в мислите ни застанат някои от нещата от живота, за които тези книги говорят.
Неотдавна си дадох сметка, че в много от разказите в „И всичко стана луна” по един или друг начин присъства смъртта. Странното е, че сякаш почти не бях забелязала това при по-предишните прочити. Запитах се как е възможно подобно нещо да се осъзнае със закъснение и отново си спомних думи на Бенямин. Според него смъртта е санкцията на всичко, което може да съобщи разказвачът, и тъкмо от нея заема той своя авторитет. Озадачаващи думи, но всъщност тяхната истина е съвсем проста: да разказваш означава да не откъсваш очи от живота, да виждаш живота, а нищо в живота не може да бъде действително видяно и оценено вън от перспективата на смъртта. Смъртта е върховната санкция на живота, затова тя е такава и по отношение на разказването. Разказвачът Георги Господинов знае добре това.
Но аз още не съм си отговорила как става така, че присъствието на смъртта в тази книга, макар и толкова значимо, е някак леко, прозрачно, въздушно, почти незабележимо… Има я смъртта, а все едно я няма. Същото важи и за края на света, „отигран” още в първия разказ „8 минути и 19 секунди”, но обезсилен в предпоследния – „Six degrees of separation”, който завършва с въпроса: „Ами ако това не са последните дни… Ако утре пак трябва да се живее…”
И ето как си отговарям: и смъртта, и краят, и загубите, и сирачеството, и всички други тъжни неща в книгата, са някак смекчени, а болката от тях, макар и нелечима, е все пак лекувана, при това не чрез друго, а чрез нещо, което ще се осмеля да нарека приемане на тъгата. Леко шеговито казано, тъгата в тези разкази на Георги Господинов е прекрачила в друга „научна област”. Те „разработват” не физика, а химия на тъгата, знаейки, че тъгата е основният елемент в разтвора, наречен живот. А когато това се знае и се приема, възниква единственото достъпно за човека противоядие на болката. И пак Бенямин ни напомня кое е то – мъдростта. Изкуството да се разказва клони към края си, пише той, защото „епическата страна на истината, мъдростта, умира”. Може би наистина мъдростта умира, продължава да умира и днес, но слава богу все още не е мъртва. В „И всичко стана луна” я виждам силна и истинска, щастливо съединена с изключителния писателски талант на Георги Господинов.
Разказите в книгата са 19 – колкото са последните секунди преди угасването на слънцето според първия от тях. Съвпадението може да е случайно, но внезапно ми се разкри една възможна негова символика и тя е в отброяването. Отброяването винаги бележи приближаването на някакво очаквано събитие. Някои от разказите са по-дълги („Ритуалът”), други съвсем кратки („За Лора”), но всеки от тях напълно равностойно на останалите отмята по още една единица от броенето, което води до същинското събитие на тази книга. А кое е то? Аз ще го нарека честването на литературата! Преди повече от 60 години, в „Предстоящата книга”, Морис Бланшо писа, че литературата уверено върви към своята същност, която се състои не в друго, а в собственото й изчезване. „И всичко стана луна”, както и останалите книги на Георги Господинов, казва друго. Накратко, те отменят тегнещата от Хегел насам присъда над литературата, съмнението, че тя, както и изкуството изобщо, е способна да се запази като „най-висшия начин, по който истината съществува”. Тези разкази са литература и те говорят истината. А истината, както се знае още от времето на Платон, не се дефинира, а се разпознава.
Би ми се искало да кажа тук по нещо за всеки от деветнадесетте разказа, но все пак е по-добре да избера само няколко. Колкото и да е труден този избор, спирам се на три от тях: „Обащиняване”, „За Лора”, „И всичко стана луна”.
Поразителен е този може би непреводим или почти непреводим неологизъм „обащиняване” (по аналогия с „осиновяване”). Поразителен е този поглед отвътре, откъм света на сирашкото детство. Едва ли би ни хрумнало, че е възможно да има нещо общо между едно дърво, един гипсов бюст на Сталин и едно куче, но след прочита на този разказ вече нищо не изглежда по-истинско и разбираемо от това, което ги свързва: те са тримата кандидат-бащи на Дребосъка, седемгодишния обитател на дом „Майка и дете”. Първият е отсечен, вторият е скрит, след като от неговия модел посмъртно е снето прозвището „баща на народите”, а с третия Дребосъка живее „дълго и щастливо цели 4 години и половина”, докато не го изгубва под колелата на един камион. Така, на цената на тройното си осиротяване, той узнава, че живее в свят, където онези, които не стават за бащи, видят ли някъде баща, го убиват. Но пък междувременно, докато трупа този печален опит, той пораства и разбира, че му е минало времето да обащинява и му е дошло времето да осиновява. И става баща на двете почти слепи котета, които намира в мазето.
Това е разказът. А от себе си ще добавя само две думи: всеки, който го прочете, ще съжали за всяка лично пропусната възможност за истинска доброта – всички имаме такива пропуснати възможности, – и може би ще направи така, че отсега нататък те да са колкото се може по-малко. Вярвам в това и поемам риска то да прозвучи наивно. Да, и още нещо: разказът „Обащиняване” трябва да се чете като огледален на разказа „Дъщеря”.
Вторият от разказите, за които избрах да говоря тук, „За Лора”, беше, признавам, един от най-разтърсващите за мен. В него има автобиографичен момент. На първия ден от 2000 година, време, когато редакцията на „Литературен вестник” действително се помещаваше в сградата на Яворовата къща музей, разказвачът, който работи в същата редакция и за когото имаме всички основания да мислим, че съвпада със самия Георги Господинов, „неясно по каква причина” се озовава в двора на къщата и влиза в стаичката, приютила вестника. Погледът му е привлечен от запечатан малък бял плик, оставен върху кръглата маса в помещението. „Приближих се и замръзнах. Върху плика с красив почерк бяха изписани само две думи: „За Лора”. Кой на мястото на разказвача не би застинал! Да, той бързо се досеща, че нещата имат съвсем просто и съвсем немистично обяснение: коректорката на вестника се казва Лора. И все пак…
А ето го и края на разказа: „Всъщност сега си давам сметка, че така и не отворих писмото на масата, нито попитах нашата Лора за нея ли е било наистина. Ами ако не?” Казах, че тази история ме разтърси, и зная защо. Първо, защото става дума за Яворов. Второ, защото си представих как бих се почувствала и какво бих преживяла на мястото на разказвача. И трето, защото си дадох сметка как случайността или съдбата „помага” на истинските писатели, като прави така, че да им се случват неща, които за други биха били дребни, дори незабележими, но за тях са знак и безценна материя, която те превръщат в разказ.
Накрая, няколко думи за последния разказ в книгата, която носи неговото заглавие – „И всичко стана луна”. В послеписна бележка авторът пояснява, че го е писал за една европейска космическа антология Espace(s). Fictions еuropéennes, Paris, 2008, издадена от Френския национален център за космически изследвания. Името на героя Кастор П. препраща към митологичните Диоскури и съзвездието „Близнаци”. Доловим е определен смисъл в единението на две половини, за което загатва това, че той носи имената и на двамата близнаци, макар че второто от тях е само инициал: всъщност Кастор П. е сякаш един от малкото останали да живеят на Земята хора, който е все още цялостен човек, със съхранени човешки чувства. Много други, включително и синът му, са се заселили на други планети. И макар че новите технологии гарантират на всекиго 125 години живот, Кастор П. решава, че неговите седемдесет и девет години и три месеца на тази земя са му напълно достатъчни и е готов да умре. Преди да се отправи към Луната, където отиват приключилите земния си път, той иска да се прости със сина си – единствения му близък човек във Вселената. Изпраща му гласово съобщение, но така и не дочаква отговор. Докато чака обаче, решава да напише две истински, старомодни прощални писма с молив върху хартия – до покойния си баща и до космически отдалечения си син. „Това ще те ядоса, пише той в писмото до сина, но продължавам да мисля, че избързахме с Космоса. Не бяхме съвсем готови. Много отдавна, когато бедуините бавно преброждали пустините, правели чести почивки не само за да си починат камилите, а за да дадат време на душите си да ги настигнат. Защото скоростта на душата е друга. Представи си колко изгубени и закъснели души, изпуснали кервана, се лутат сега из космическата пустиня…”
Да не изпреварваме душите си! Това ни казва разказвачът в тази книга на Георги Господинов от висотата на лунната гледна точка на своя герой. Така че може би Бенямин напразно се е тревожел, че разказването умира. Ето, в това свое лунно преображение, то пак е тук и носи утешителна мъдрост!

 МИРЯНА ЯНАКИЕВА

Георги Господинов, „И всичко стана луна”, ИК „Жанет 45”, Пловдив, 2013

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s