За Бартълби политиките

Златомир Златанов

бр. 16/2013

Джон Гутман, Викът, 1939

Дори в деконструкцията има привилегировани различавания, иначе какво друго означава тази непристигаща справедливост с месианистична резервация, при това неподатлива за деконструиране.
Куентин Мейясу прави следната спекулация – има три епохи: на материя, живот и съзнание. Четвъртата ще е на справедливостта. Има ли преход между тях? Не. Може ли да се мисли радикалната прекъснатост? Не.
Грубо казано, ние чакаме пред празни ясли, където младененецът се превръща в Христос и обратно в прословутите дельозиански линии на бягство. Ставане-какво? Няма ясен отговор.
Ние, които познаваме черното в червения цвят, пресяваме мълком различия, за да не изпаднем в парадокса на критския лъжец. Ние се отвращаваме от привилегированите различия. Ние се страхуваме да не изпаднем в нарцисизма на малките разлики.
Кои „ние“ в парадокса на сингуларна множественост?
И какви непривилегировани различавания, когато наоколо гъмжи от аватари на реалполитик?
Или соцреализъм, или капиталистически реализъм – това е принудителният избор, жалката изнудваческа схема.
Аз ще го преведа на езика на Сен Жуст: или гражданска, тоест буржоазна добродетелност, или революционен, тоест тоталитарен Терор. Отхвърляйки и двете неща (буржоазното или комунистическото лицемерие), получаваш корупция.
И познайте в какво се състоеше въпросното преображение на бившите тоталитарни верноподаници, декларирано като демократични промени – тотален корупционен произвол, който се шири безпрепятствено вече четвърт век.
Кой е виновен, когато властта развращава еднакво и управляващи, и техните жертви? В образцово спекулативно единство елитите и низшите съсловия си приличат по едно – надяват се да живеят на чужда сметка. Едните продават капиталистически реализъм, а другите го пазаруват заслепени, за да се набутат още повече в непоносима задълженост – такава е банкерската логика, философията на прословутите юпита или на купените интелектуалци.
Дори бъдещето е изкупено в апокалиптичен провал на междупоколенческа справедливост.
Настоящето пристига заедно със собствените си дефицити. Живото настояще – каква измама! Настоящето пристига зомбифицирано като възкръснал труп с нож в главата и с ръце, оцапани в кръв.
Да си помогнем малко с винтидж аналогови образи – призракът на комунизма и вампирът на капитала. Или на по-модерен език – двете означаващи, неспособни да се самоозначат въпреки политическите претенции на едното и дигиталното високомерие на другото. Резултатът е повсеместна „лява меланхолия“ и комични фалити вдясно, както през октомври 2008, когато невидимата ръка на пазара нанесе поредното ново кроше. Стив Ханке говори за финансиализация, но Маркс и Ленин биха се изразили другояче.
Бяха обезщетени банките, но не и бедните. Социализиране на загубите и приватизиране на печалбата – това е капиталистическият реализъм.
Докато някакви просветлени мозъци продължават да говорят за автентичен акт и задаваща се справедливост.
Наслаждават се на зомбифицираното си Просвещение. И не забелязват пробитите си мозъци.
Така гледаме събитията, без да ги виждаме, неизменно през тъмни очила.
Сигурно Бадиу е прав, че има само постсъбитийни субекти, деклариращи вярност към събитието, номинирано от самите тях.
Такава е схемата, но сякаш снабдена с жестомимичен превод, където един шут зад гърба на официалния говорител илюстрира с неприлични движения просветените изявления за човешки права, свободи и свободно движение на идеи и стоки.
Защото наистина се получава точно обратното под максимата на наистина тотална корупция.
Никой не иска да слуша приказки за окаяните на земята тъкмо когато техните бордеи се превръщат в глобален феномен, успоредно с опустошителните набези на един глобален капитализъм.
Но ще се изпускат да подхвърлят, че България е най-тъжното място на света. Кой го казва това? Чужденецът, впрегнат в нарцисизма на малките различия, или българският му подгласник?
И когато масите се надигнат на протести отново, ние се впрягаме в обичайната пантомима на обсценно въображение или в деградиращата гледка на déjà vu.
Масите ще получат каквото са заслужили – снобско презрение или полицейски терор.
А какво ако истината е, че демокрацията е невъзможна без добродетелен терор? Добродетел и терор в дизюнктивен синтез, по Дельоз – но как е възможно? Не е ли нещо като ислямски тероризъм, сякаш християнският фундаментализъм е за предпочитане.
Или ще им се привиди възкресяване на комунистическата опасност. Един комунизъм на Капитала – защо се забравя, че комунистическата хипотеза е плод тъкмо на капиталистическото въображение?
Или ловко ще сервират опасността от полицейска държава.
Но какво е един такъв терор пред буржоазното схващане, че частните пороци обслужват общото благо? Пръв го е изразил Мандевил, когото иронично са наричали devil man.
Какво престъпление е ограбването на една банка пред учредяването на една банка?
Но те ще кажат – банките ги учредяват евреи и следователно ти си антисемит.
Достатъчно митове за храбрия предприемач и пазарната свобода! Пазарът, произвеждащ различия, индиферентен към всяко различие – забравете това! Пазарът е другото лице на господарското означаващо. Империите пазаруват, а останалите вършат шопинг терапия (както в случая с иракския дълг).
Мафията и монополите никога не са слизали от дневния ред.
И сега масите се надигат отново – неочаквано, изненадващо. И причината не е в жалките надписани сметки за ток.
И затова аз казвам заедно с Мао – на масите винаги трябва да се има доверие.
И затова аз казвам заедно с Ален Бадиу – масите могат да мислят.
И го казвам не от любов по цитати.
Защото отговорът на това, което се питаме, е в тях. Те не представляват никого, не искат да бъдат представлявани от никого, те са самооторизираната си прескрипция, с други думи, суверенно решение.
Защото те са въплъщение на добрия терор. Не репрезентация, а презентация на неконсистентния порив, на свободата в суров вид.
Ама били много отвързани и хаотични! Сякаш развързаният глобален капитализъм е по-прибран, сякаш алчността на монополите не ги е стегнала в кръста.
Масите, нали, и експертите на Мандевил, в чиито глави има само социология и празнота, ще се заемат да изчисляват и да пресмятат екзит-половете на статистическо лицемерие – заблудените безработни, отчаяните пенсионери, криминалните шайки и внедрените провокатори – масите, нали, – о, масите, те са пенливото нищо, от тях не зависи нищо, от тях няма да излезе нищо.
Масите като продукт на колективното имагинерно, което се опитваме да белетризираме в отсъствието на голям Разказ, както гласи постмодернистката докса.
По-добре да социологизираме и да банкерстваме, да мениджираме риск и да държим на представителната демокрация, защото нищо по-добро не е измислено, така че това е единственият ни шанс.
Капиталистическият реализъм, който променя всичко, така че нищо да не се промени.
Радикалната революция да отменим революциите, както заяви служебният премиер, и само след часове пред президентството пламна нова жива факла.
Какво знаят те за шанса, който не иска да знае нищо за тях?
Единствен шанс? Как е възможно, когато политиката е изкуството на невъзможното?
Събитието е извънсъществуващото в една ситуация, то пристига със собствения си дефицит на мълниеносно изчезваща точка.
Наистина ли се е случило нещо? Какво? Как да го номинираме и как да декларираме вярност към него?
Към безкрайното отваряне-затваряне на един краен свят, към това загадъчно spasing на (не)историческо интервалиране, ние пришиваме пулсиращата софистика на номиниране.
Спекулираме през тъмни очила.
Наистина ли можем да пресмятаме безкрайното в един постканториански свят? Наистина ли можем да мислим множественото, след като множеството няма определение!
Ще го кажа направо – масите са от типа на добавеното генерично множество, което форсира взривоопасно ситуацията по силата на своята неустановеност и безпредикатност.
То е голямото in-existent в една ситуация, за да получи в един момент максимум интензивност на екзистенция.
Защото не е важно какво са масите, а какво причиняват. Те са извън-мястото на залеза на всеки субект, субектите на експертно знание, както ги титулуват.
Масите са неразличимият архе титул на архе политики, събитийната страница на сгъстена историчност на всяка ситуация.
И не е важно какво вършат масите, а въплъщаваната от тях екстензия на понятието за генеричност. Ние не сме протест, ние сме процес – този лозунг би бил музика в ушите на един Дельоз.
Един друг свят е възможен – музика в ушите на един Бадиу.
Само събитийните истини на масите могат да отключат несъзнаваното знание за философски учения, неудобни за политически мениджмънт.
Представителна демокрация – забравете! С това мошеничество е бил наясно още Русо.
Разделение на властите – забравете! Под емблемата на капиталистически реализъм капиталопарламентаризмът опустошава света.
Забравете правилно подредените множества – това наистина е соцреализъм и ние помним униформената му логика, строените множества под императива на правилно стилизирани речи и лозунги.
Масите са добавеното генерично множество като изваждане-субтракция на изначалната пустота на ситуацията.
Едно добавено генерично множество под индекса на събитийно брожение.
Хетерогенно множество от несводими рефлексивни сингуларности, придружено от образцовата аксиома за форсинг на Пол Коен, образцова аксиома за необразцовото неправилно множество, добавящо се към ситуацията в метастабилен еквилибриум. Множество от множества сингуларности, неподлежащи на императива на Едното, добавени изгубени поколения извън генеалогичния императив.
И няма как да се избегне привилегированото различие на това множество, докато то остава индиферентно към всички различия.
Генерично множество на спящия комунизъм в пробитите ни мозъци, добавящо се към изначалната пустота на ситуационен избор.
Каквото и да означава това в каквато и да е форма на живот.
Теорията на множествата като гигантска алегория на предикативност, в смисъла на Фреге, трябва да бъде изоставена.
Тя постоянно бива компрометирана от форсинга на добавеното генерично множество, на родово-комунистическата закваска.
Окото на бурята в етимологичното нищене на Erreignis разчита квантовите сигнатури на комунистическата хипотеза.
Комунизмът не е мъртъв, той е undead. Той е безсмъртният ексцес и surplus във всяка ситуация, конститутивната структурна липса, празният квадрат, изгубената обект-причина. Но за съжаление такава е логиката и на травматичното наслаждение-joiussance, което перверзира всяко желание и всяка утопия. Съвместими ли са Маркс и Лакан? Тук не можем да се спрем на това.
Въпреки всичко комунистическата хипотеза не може да бъде компрометирана от тия нищожни седемдесет години на соцреализъм, нито преусвоена от калкулациите на капиталистическия реализъм.
Затова аз казвам, че винаги трябва да имаме доверие в масите, без да вярваме в тях есенциалистки.
Тяхната недвусмислена сепарация в момента, това привидно бездействие и блуждаене в пустотата на изнудвачески избор, този загадъчен писар Бартълби от великата новела на Мелвил, който предпочита да не… именно тази възвишена прекъснатост на неудостоверимо желание плаши най-много нашите врагове.
Защото понякога да не правиш нищо е най-радикалният акт.
Затова аз казвам заедно с Бадиу никога да не бъдем в мястото, където са нашите противници. И организаторите на протеста не са ли движени точно от тази максима, докато се опитват да ги уличат в безпомощност и липса на стратегия?
Защото те са на дистанция не само от държавата, но и от закона на противостояние между доминация и доминирани.
Не противостояние, а отстояние в точките на диагонала, за да разцепят самия закон.
Защото това означава генеричното – отношение на недоминация, отношение на неотношение.
Мислене не чрез абстракции, а чрез субтракции.
Враговете ни се ужасяват от нашето отсъствие, от незапълнимата пустота на генеричния комунизъм, която всячески се стараят да запълнят с колекция от стоки, с насърчаваното наслаждение като политически фактор, с прелестите на пазарния сталинизъм, с мафиотската оферта на едно предложение, на което не може да се откаже.
И бързат да връчат избирателни бюлетини на тези, които са никои, част от никоя част, без имена, само с лицата си в анонимната (без)лицевост на прекратено съучастничество в една позорна мутренска реалност.
Масите са добавената неконсистентност към непоправимата празнота в битийния ред. Der nichtige Grund des nichtigen Entwurfs, както го е формулирал Хайдегер едва ли не в протоколите на счетоводно нулиране (нищо чудно, след като нулата е въведена в Европа едва през 13. век редом с откритието на изчезващата точка в перспективата и имагинерните книжни пари).
Масите са генеричното извън държавната генерализация на човешкия опит, те са извън сметките, за да насърчат търсенето на сметка извън студената капиталистическа калкулация.
Те са сведената до нищо основа на сведения си до нищо проект… свети Павел го е казал по-хубаво – защото фигурата на този свят преминава.
Но възкресенският субект на истината-събитие сочи друго – възможно е да мислим безкрайността. Павел, този Ленин на древността, го е знаел, но знае ли го Българската църква, която ни подхвърля само великденски афоризми?
Масите отново са въплъщение на субтрактивния модел, какъвто го знаем от философията на Бадиу, субтракцията като формален метод на изваждане, чийто политически превод е политики на дистанция от държавата.
Те го изразиха ясно без да са чели Бадиу – не искаме нито правилните партии, нито жалките профсъюзи, нито още по-жалките шоумени, нито социализъм, нито капитализъм или общество на спектакъла.
Ето това диагонално неактово и деактивирано прекосяване на фундаменталната фантазия е нещото, което ужасява „правилните“ им противници с техните правилни линии и софистики.
Генеричното само по себе си е мисъл. Генеричното е отношение на недоминация, присъствието на едно отсъствие.
Щяла да изпадне държавата в рецесия? Не се знаело какво искат тълпите, всеки искал различно и ексцентрично?
Трябвало да се запази легалният ред – шегувате ли се? Юрисдикцията, както я нарича Жан-Люк Нанси, е юрис-фикция. И може да се сформулира само с едно изречение на Кафка – съдът те приема, когато дойдеш, и те пуска, когато поискаш да си отидеш.
Ония месианистични общности на Агамбен, които ще си играят със законите както с детски играчки, това българските магистрати са го постигнали отдавна.
В по-новия сегмент на българска история е имало само едно истинско завземане на властта – познайте кога? – от чиито ефекти продължава да се ползва незаслужено само една прослойка – познайте коя? Затова Светлозар Игов ще казва, че тук винаги е имало само една мафия.
Запушете си ушите пред онези, предъвкващи ресентимента на събитието, генерични братя и сестри!
Вашето наистина не е протест, а процес, велик генеричен процес на безкрайната комунистическа хипотеза, на „комунистическото“ в чисто формалния му смисъл на една нова теория на множества извън алегорично предициране.
Защото вие сте никои, за да станете всичко!
Защото те отново искат да ви оковат в електоралната схема и фалшива публичност, във вица на частна екзистенция, както го отиграват жалките шоумени.
Те отново ви искат ангажирани на правилната страна, отново искат да изпълнят желанията ви, да ви активират като работна сила, да ви задействат в правилна схема на разделение на власти и разделение на труда.
Но вие се дистанцирахте дори от правилното решение по Брехт – да изправите тези правилни демократи до правилната стена и да пуснете в телата им правилния куршум.
Масите, Реалното на масите, Реалното на тези неправилни множества, на аморфния човешки материал – и невъзможната среща с тях.
Но аз казвам, че може, и го казвам вентрилоквизирано чрез тях.
Защото новият идеологически трик се състои в издигането на нещо в невъзможност като средство за отлагане или избягване на срещата с него.
Само че е възможно – възможен е, възможен е друг свят.
Възможни са политиките на невъзможното.
Масите като двигател на прогреса – забравете това!
Реалното на масите като спънка във формализацията, като внезапната спирачка на влака, по Бенямин – това е скритата подоснова на  политиките на сепарация.
Silent majority – подвеждащата фикция за либерален консенсус – забравете това!
Проривът се е отворил и продължава да зее, и единствената му възможна номинация е класова борба, и само така може да се впише в мястото на набраздената празнота горящото тяло на Пламен Горанов.
Постмодерният цар без царство бе посъветвал българите да сменят чипа си, очевидно правейки поредната фатална грешка, характерна за фамилията му.
Това не е народът на Негово Величество, това изобщо не е „аз, Народът“ като предикат на една негодна държавна машина.
Това не са масите, както са описани от Елиас Канети.
Това са масите-multitudes като част от глобален процес, така както са предвидени от италианските автономисти, и тук наистина става въпрос за „интелектуалността на масите“, дори най-необучените и необразовани, като част от постфордистката работна сила, става въпрос за оня реализиран „родов интелект“ по Маркс, който внася истинската новост в света за разлика от реакционните новости на капитала.
Затова аз говоря за Бартълби – не като един. И за Бартълби невъзможните политики на невъзможните генерични множества.
Бартълби предпочитащият да не казва какво не предпочита… нито революции от класически тип, водещи подир себе си империи, нито обскурантистки реформации на silent majority.
Но какво иска Бартълби?
Вие сте отговорът, вие, които стоите в могъщия диагонал на субтракция, за да направите излишни господарите на света.
Вие сте генеричното отсъствие на фикцията, която движи света.
Вие не сте работниците на почасова надница, вие сте тружениците на последния час.
Вие сте чакани на земята в таен завет извън политика и теология, вие, които в субтрактивната си чистота не желаете и не предлагате нищо, защото сте самата месианистична оферта за нов свят.