Яница Радева [Борис Минков]

Да бъдеш фланьор, значи да намираш градове

Градът е любима тема на модерната и постмодерната мисъл. Темата за града в книгата на Борис Минков „Град – междинни полета” се самоназова още в заглавието. „Град – междинни полета” обещава още в уводната си част именно такова изследване – на модерната и постмодерната мисъл с постоянно разместване и прегрупиране на литературните времеви пластове. Онова, което заглавието укрива, но съдържанието разкрива още в първите страници, е прицелеността на темата. Всъщност темата е не градът, а цялата съвкупност от взаимоотношения, които го изграждат. Дори градът като такъв не съществува, твърди авторът. Градът в книгата на Борис Минков държи да се заяви като разходка, като изникващ във и от скитането. Но макар заявено като разходка, едва ли не като безцелно шляене, пътуването се простира само до избрани пространства, които, от една страна, са неделими от топографията на съвременния град, а от друга – функционират като автономни ареали, като градове в града. Като такива текстът разпознава лунапарка, летището, моргата, на обследването на които се спира внимателно, позовавайки се на литературни и филмови продукции. Както ще се разбере в хода на четенето, тези ареали имат обща черта – и тя е тяхното не безразлично отношение към играта. А това значи и към зрелищното, сценичното, артистичното. И така в съдържанието на книгата към изброените пространства, формиращи градското, се нарежда и това на подиума.

Опитите за проникване в тези градски градове започват именно с уговорката, че градът изобщо не съществува. В пространството, заградено от книгата, той е „медиумна обвивка”, територия, въвличаща хората в „процедури на представяне и сравнение”. Градът в книгата говори универсален език, свързва различни културни пластове, но не влиза в опозиционни отношения (например град-село, град-неград), защото, счита авторът, градът-медиум няма алтернативи. Говоренето за него се осъществява в съгласуваност с визиите за урбанистичния песимизъм на Пол Вирилио, на Барт, на Адорно и най-вече на Бенямин, но четен не като теоретичен растер, а „като собствено историческо стъпало на оттласкване към феномена на фланьора”. Топосите на метрото, музея и магазина, както тези на споменатите вече – лунапарка и летището, съграждащи представата за големия град, са представени от свободни от жанрови обвързаности произведения. Но с особено внимание авторът се отнася към текстове от 30-те години наXX век. Този внимателен прочит „не прави разлика между българска и небългарска литература”, както Борис Минков обещава в началните страници на книгата. Текстът често се позовава на киното, като темпоралната рамка също е широка – от филми като „Берлин. Симфонията на големия град” (1927) и „До последен дъх” (1952) до „Горчива луна” (1992) и „Санса” (2003).

Преимущество на „Град – междинни полета” е приложението, именувано „Депо следи”, което функционира като бюро за намерени вещи в голям град. И наистина съграденото от книгата гъсто населено пространство има нужда от него. „Депо следи” е замислено и служи на читателя, както пътната карта, да го ориентира в съдържанието на възможно малко познати му, позабравени или неизвестни произведения, които, освен като ориентири за проследяване на разработвана тема, авторът предоставя като възможност за „потребление”.

Градът започва от тялото. Тялото като дом е първата характеристика на градското. Към нея се прибавя и първият цивилизационен страх – че целостта на дома не е достатъчно защитена от посегателство на външното. Към характеристиката на дома и страха за него авторът прибавя друга, която разширява понятието, оголва тялото-дом за погледа – „дяволският поглед на другия” – защото се възпроизвежда непрекъснато и без участието на другия. Разширението на дома, а оттам и на града, е хотелът – другото на дома. Мястото на множествеността, чрез количеството, многобройността на стаите си, побиращи различни съдби, тела. Не е подмината и модата на болестите като типично градски приоритети, защото освен следствие на лоши битови условия, те могат на бъдат белег на престиж, жизнен стандарт, социална важност на пациента. В подкрепа на тези свои мисли Минков разглежда диптиха „Картина – Една друга [картина] ” на Арно Холц.

Минков разпознава съвременни исторически ситуации като много подобни на тази от 30-те години на миналия век, която въз основа на една комуникативна вседостъпност довежда до тотализирането на деня и човека. Такива ситуации, разширяващи градското пространство в живота на всеки, са мобилният телефон, интернет, също сливането на големи фирми, граници и пр.

Градът бива изследван и откъм празнината, откъм това как описването на празното място подкопава авторитета на празнотата. Минков забелязва съответствие между празнота и пълнота, което функционира в града и засища нагоните на градския обитател: чрез „опасните” места в града се оформя нагонът на градския човек за удоволствие от страха, съотносим с удоволствието на страха на празните необитаеми места в призрачните замъци. Авторът отбелязва, че пълнотата вече не се схваща като стрес, не се възприема панически, а напротив – релаксиращо, като изобилие.

Интересни са наблюденията на автора върху творчеството на Георги Райчев и по-специално интерпретациите му на темата за двойничеството, потърсена в разкази, които не са диаболични и в които тя досега не е била изследвана. Минков разглежда разказите „Лина”, „Lusting”, „Съновидения”, в които двойник на протагонистите е не друг персонаж, а именно градът. В „Лина” например главното действащо лице е градът, но не „покваряващият” град, а този, който „държи монопола върху опосредстваното комуникиране.” Авторът забелязва и още нещо, свързано с градското в прозата на Райчев – трамвая, емблематичен за обществения транспорт, е с трайно присъствие в разказите на писателя. Друг български автор, на чието творчество Минков се спира, е Богомил Райнов с неговата поезия от 40-те години, която се вписва в темата за града с инкорпорирането на „масовата култура”. Градското е видяно в поезията на Богомил Райнов именно чрез нарочната й пропускливост за „стилистичната дързост на колажа”, чрез който се съчетава „високото” и „ниското”, литературното и журналистическият език на времето. Трети български автор, този път представително име за литературата на 90-те години, Минков разглежда през оптиката на града като място за игровост. Стихотворението на Георги Господинов „България! България!” е репрезентативно за броилката като „машина за разпределяне на социалните роли”, за „игра преди играта”.

А книгата „Град – междинни полета”, както беше споменато, се заявява именно като книга не само за града, но и за играта. Градът е мястото, където се случва постоянен празник. Градът е най-вече лунапарк. А лунапаркът е разпознат като градска територия на щастието с неговата емблема – въртележката. Не е случайно навярно, че тази емблема илюстрира корицата на книгата на Минков – като екстракт от живота. Романът „Фабиан” на Ерих Кестнер също е „привикан”, за да подкрепи идеята за игровост, за живота като преливане на гротескно и сериозно в абсурда на неправдоподобното. Лунапаркът обаче е и място едновременно познато и тайнствено, то е част от нагона за удоволствието от страха, то предлага и релаксиращата, забавната пълнота от всякакви неща – от Айфеловата кула до Сфинкса. В същия регистър на места са и другите топоси на града – летището, публичният дом, гробището. В тях „не само се стичат нерегулираните страхове и желания на индивида, – твърди авторът – но и се примиряват изразът на личното и частното с успокоителното унифициране на ежедневното.”

Летището като самостоятелен град в града превръща летенето, авиационната услуга в сложен комплексен продукт, в който преместването от едно място на друго е само елемент, равнопоставен на всички останали, съпътстващи, привнесени от „нелетящия” живот: пазаруване, гледане на филм, хранене, потребяване на услуги.

Към ареалите на игровостта Борис Минков разглежда и естрадата (и по-конкретно „естрадната ситуация”), разбирана като пространство, ангажирано в очертаването на отношението изпълнител-публика, в което изпълнителят е в ролята на непрекъснато управляващ играта от разделното, едновременно дистанциращо, но и даващо правилата, място на подиума. От този ракурс на разглеждане на естрадата в нейния обсег попада публичното пространство в качеството му на сцена, на която се разгръщат и тълкуват сюжети и възприемат роли. Моделирането на изначално личните роли и взаимоотношения също попада в обсега на естрадното, а оттам до преминаването му в художествената литература пътят е кратък. Текстът говори и за българската естрада от 70-те години, но не с оглед на идеологическата съпротива, а следвайки избрания конструкт – очертаване на игровостта. В този смисъл погледът към българската естрада е насочен към маркиране фигурата на актьора като подхранващ илюзията за създаване на изкуство еднократно пред публиката.

Книгата на Борис Минков „Град – междинни полета” гледа на града като на място на постоянен празник, затова негов собственик е любителят, лаикът, онзи, който, владеейки изкуството да се загуби в него, може да го усети в цялост.

Или накратко: да бъдеш фланьор, значи да намираш градове.