Полският институт за национална памет

Разговор с Йежи Ейслер

Бихте ли ни представили институцията, в която работите? Какви са целите и задачите на Института за национална памет?
Институтът за национална памет беше създаден с решение на Сейма на Република Полша през 1998 г. Година и половина след това трая изборът на председател на Института. Изборът се осъществява от Сейма и се потвърждава от Сената. Имаше повече от 10 кандидати. В крайна сметка председател през юни 2000 г. стана проф. Леон Киерес и от този момент се датира началото на Института за национална памет. Имам удоволствието да бъда един от първите служители, формално работя в Института от
1 октомври 2000 г.
Това е институция, която няма аналог нито в Полша, нито в света. Тук не става дума за някаква мегаломания, но тя съсредоточава в себе си това, което обикновено е сфера на дейност за няколко различни институции. Когато се изготвя Уставът на ИНП, неговият председател получава много висока позиция. Някои дори се шегуваха, че след Президента на Република Полша това е втората личност по отношение на сменяемостта. За смяната на премиер е достатъчно парламентарно мнозинство, а в случая с председателя на ИНП, дори в случай, че той е извършил престъпление и е лишен от граждански права, е почти невъзможно да бъде отстранен от своята длъжност.
Институтът от самото начало се състои от три клона. Единият е съществуващата под различни имена от 40-те години на миналия век Комисия за разкриване на престъпления срещу полския народ. Веднага искам да отбележа, че думата „народ” се отнася не до тясното, етническо значение. Много се гордея, че тук се опираме на постиженията на полските юристи от периода между двете световни войни, които дефинират „народ” не като расово или етническо, а като гражданско понятие. Когато казваме „престъпления, извършени спрямо полския народ, спрямо поляци”, имаме предвид както етнически поляци, така и граждани на Полша от еврейски, украински, беларуски, литовски, чешки, немски, ромски произход – най-различни етнически групи. Думата „поляк” е синоним на израза „полски гражданин”. Това е много хубаво, защото показва, че нямаме нищо общо с традициите на шовинизма и национализма. Това е причината в рамките на нашите интереси да попадат и престъпленията, извършени срещу германци, граждани на Полша преди войната, които са убити от хитлеристите за недостатъчна вярност към Третия Райх. Това се случва, когато те отказват да се идентифицират с немската родина и запазват своята връзка с полското – такива случаи също ни интересуват. В полето на нашите интереси, разбира се, попадат и престъпленията срещу полските евреи и роми.
Може би трябваше да започна от втория, защото това е най-големият, най-многобройният ни клон. Това са архивите. Архиви от времето на комунизма, от Държавна сигурност, но и разузнаването и контраразузнаването, военното и цивилното. Най-различни по тип материали, включително съдебни материали, от районните военни съдилища, от военната прокуратура. Голямо количество разнообразни материали, включително документи създадени от неполски властови структури – Гестапо по време на окупацията и НКВД в първите години на Полската народна република. Тези архиви достигат днес 90 км, за сравнение можем да кажем, че събраните архиви на Полската обединена работническа партия за целия период на нейното съществуване, тоест 1948–1990, възлизат на около 2,5 км в съдебните актове на Варшава. Това е огромна сбирка. Разбира се, част от тези материали нямат голяма архивна стойност. Например много са така наречените паспортувки, паспортни актове, които в случая на известни хора – писатели, актьори, политици, творци, спортисти – могат да бъдат полезни при писането на биографии. От тях разбираме къде са пътували. Мога да споделя, че когато писах книга за първите секретари на ЦК на Партията, за мен беше шок оригиналният паспорт на Мечислав Раковски от 70-те или 80-те години. Докато нормалните туристически паспорти имаха печат с текст: „Всички страни в Европа”, освен ако някой не декларира, че пътува извън Европа (например аз съм бил в Африка, в Конго, така че някога имах паспорт за всички страни по света), той има за всички страни по света. Не това ме удиви, а нещо друго. Винаги имаше печат, че това е паспорт за еднократно преминаване на границата, а Раковски, бъдещият заместник-премиер и първи секретар на КС на ПОРП, е имал паспорт за многократно преминаване на границата. Днес това не ни удивява, тъй като всички имаме паспорти за многократно преминаване на границата. Никому не би хрумнало, че документът е за едно пътуване и всеки път трябва да се издава нов и да се кандидатства за него, но тогава нещата стояха така.
Това са двата клона – следствен и архивен, а третият клон, Бюрото за публично образование, се занимава както с научни изследвания, в които са ангажирани професионални историци, изследователи на най-новата история, така и с образователни инициативи: обучение на учители, включително полски учители, които преподават в полски училища в чужбина, семинари и лекции за ученици, научнопопулярни сесии. Имаме Лятна и Зимна школа, където кандидатстват студенти последна година и докторанти на Полската академия на науките и университетите. Избираме най-добрите, които, ако си послужим с военния език, за седмица са разквартирувани в някоя почивна станция, най-често в околностите на Варшава. Имат лекции с едни от най-забележителните полски учени. Малко ми е неудобно да го кажа, тъй като и аз гостувам там, но наистина се стараем да осигурим най-добрите лектори. Там 7 дни и нощи живеят заедно, опознават се. Това е много ценна инициатива. Всеки от тях трябва да изнесе доклад, а след това да подготви и статия за публикуване. За хора на по 20 и няколко години това е изключителна възможност. Освен това през тази седмица те са на издръжка на Института – осигуряваме им нощувки, храна, транспорт. Това е много удобно за тях, но и за нас. Така създаваме близки връзки на ИНП с бъдещите кадри. Част от тях след това работят при нас и показват забележителни резултати. Когато след 20 години станат професори и водещи фигури в полската наука, би било добре да са положително настроени към Института за национална памет, а не да гледат на него така, както в началото гледаше голяма част от академичната общност. Тяхното отношение беше повече от недоверчиво, понякога дори враждебно.
През 2007 г. основахме институцията Пазител на обществения интерес, която се занимава с лустрацията. Така се появи четвъртият клон – Лустрационното бюро, което проверява достоверността на информацията, предоставена от лица, които кандидатстват за различни държавни и правителствени длъжности. Както в следствения, така и в лустрационния клон ангажираме прокурори, но в следствения клон те, разбираемо, доминират, а в лустрационния клон доминират работещите за техните нужди историци, които правят справки, помагат на прокурорите да изготвят делата, които водят. Според полските закони не е престъпление това, че някой е бил служител или сътрудник на службите за сигурност, престъпление е измамата. Ако някой напише, че е бил, има право да кандидатства. Например от полските политици Анджей Олеховски се кандидатира за президент и дори получи над 10% от гласовете. Хората знаеха, че е сътрудничил на разузнаването в годините на ПНР, но оценяваха другите му качества, както и искреността му в тази област. През 2000 г. той получи около 18% от гласовете. Престъпление е някой да заяви, че не е бил сътрудник, а след това служителите на ИНП открият информация, прокурорът я представи в съда и съдът да постанови, че има лустрационна измама. Това не води до затвор или глоба, но дадената личност губи правото да изпълнява някои публични функции за 5 или 10 години. Така е прието.
В самият ИНП ситуацията изглежда различно. Тук признанието за сътрудничество изключва възможността за работа. Ако някой признае, че е бил сътрудник, може да стане депутат, сенатор, президент, но ние сме длъжни да заявим, че не сме имали нищо общо с комунистическите специални служби.
Освен тези четири клона, скоро ще има още два. Единият ще се занимава с местата на паметта – гробища, паметници, паметни плочи, бойни полета. Както в Лустрационното бюро се включва Бюрото на Пазителя на публичния интерес, така тук ще се включи Съвет за съхраняване на паметта за борбите и мъченичеството. Шестият клон вероятно ще се появи съвсем скоро. Самото явление се наблюдава отскоро, може би от 4 години. Става дума за ексхумацията на патриоти, убити в Полша от комунистите в първите 10 години след Втората световна война. Тези хора не само са убивани тайно, но са и тайно погребвани или по-скоро заравяни, защото не можем да наречем погребение полагането в безименни колективни гробове. Проблемът е, че това често се случва на гробища, а след това над тези гробове има гробове на други хора, доста често, но не винаги, на функционери на службите за сигурност. Разбира се, понякога се чува, че палачите са погребани над жертвите. Това се случва, но не е правило, тъй като има и хора, които са погребани във военното гробище „Повьонзки” във Варшава за заслуги: научни, творчески, спортни или други, а не само защото принадлежат към широко разбирания елит на комунистическата власт. От няколко години се работи над ексхумацията в различни полски градове.
Трябва да отбележа, че независимо от структурата, която отбелязах, Институтът действа и извън Варшава. Той има филиали в големите градове и делегатури в някои по-малки. Във всеки от тези филиали работят над 100 служители. Там също има прокурори, съществуват тези четири клона. Всичко изглежда еднакво, с тази разлика, че варшавският филиал, който аз ръководя, няма собствен архив. Никой не би могъл да аргументира защо една и съща институция има два архива в един град. Имаме няколко десетки архивисти, които работят в Централния архив и разбира се, си сътрудничат с колегите архивисти от Централата. В останалите филиали има локални архиви и в тях са достъпни архивните материали.
Важна институция, която в началото изпълнява само консултативни функции, е Колегията на Института за национална памет. За съжаление, нейният характер е в голяма степен политически. Ако трябваше да е съвещателен орган на председателя по проблемите на методологията, тогава трябваше да се състои от историци, най-добре занимаващи се с най-нова история, и прависти. В него се включват обаче хора с хубави опозиционни биографии – най-известният е Анджей Гвязда, човек, за когото могат да се кажат само хубави неща и важна фигура в „Солидарност”, но той по образование е инженер. Неговите познания в областта на историята и правото с оглед на политическата му дейност са много по-широки от тези на средностатистическия полски инженер, но не може да се каже, че е специалист по най-нова история или право. След измененията от 2010 г. се създаде институцията Съвет. Няма да обяснявам, тъй като изборът за нея е много сложен, но основно влияние имат научните среди. Има идеи за връщане към формулата политически колегиум, който да дава политически, а не методологически или правно-исторически съвети на председателя.

Какво е отношението на обществеността към Института за национална памет?
От самото начало е много различно. Ще започна от една симпатична и забавна история, която показва, че много бързо получихме авторитет в широките обществени кръгове. Спомням си как когато заедно с други колеги през 2000 и 2001 г. се появявахме в кабинетите на висши държавни служители, при духовници, се шегувахме, че се чувстваме малко като агенти на ФБР в американските филм. Всички врати бяха отворени пред нас. Воеводата може да нямаше време за други, но за нас имаше. Също кметовете и другите важни личности. Възприемаха ни като важна институция на полската държава. „О, Вие сте от ИНП!”. Веднъж с колеги бяхме у полския примас Юзеф Глемп. Той започна: „О, Вие сте от ИНП, сигурно искате да си говорим за лустрацията”. А за нас беше важно, че в миналото той е бил секретар на примас Стефан Вишински. Искахме да говорим за примаса на хилядолетието, какъв човек е бил той, да сподели някаква по-неофициална, дори леко клюкарска информация. Не че е изнасял красиви проповеди, а как се е подготвял за тях. Нещичко от кухнята.
Но от самото начало имахме и не малко врагове. Както в силната посткомунистическа левица, така и от другата страна, в средите на националкатолическата радикална десница. Обвиняваха ни, че лустрацията не е достатъчно решителна, че акциите са твърде малко, че оневиняваме комунистическите бандити. Разбира се, подобен език е недопустим в една правова държава, за каквато искаме да смятаме Полша. Основни принципи са, че отговорността има давност, а всички съмнения се използват в интерес на обвиняемия. Това гласи букварът на правовата система в целия цивилизован свят. Те искаха да действаме на едро, набързо. Дори когато зад това се крие чувство за справедливост – например наблюдаваме как негодник, за когото знаем… но има знание и знание. Знание в общия смисъл и знание в правния смисъл. „А откъде знаете? – Всички така говорят. – Но това е смешно. Човеко, чуваш ли се какво говориш? Това няма никаква тежест в съда”. Ако нечия вина е недоказана, не може да се издаде присъда. Такъв беше конфликтът. Но мога да разкажа една любопитна история. Когато за първи път се появиха черни облаци над Института за национална памет, започнаха да се появяват идеи за неговата ликвидация, тъй като струва толкова пари на полския данъкоплатец, а не е реално необходим. Независимо едни от други, не заедно, а поотделно, в защита на Института за национална памет се обявиха еврейски организации и Дружеството на националните въоръжени сили, крайнодясна военна организация от периода на Втората световна война.
През следващите години ситуацията се променяше. В един проектозакон се предвиждаше разширяване на списъка с хора, които подлежат на лустрация. Някои политици, казано разговорно, се забравиха. Появи се идея за лустрация на всички учители. Един приятел ме попита: „Юрек, колко са учителите в Полша? – Над половин милион”. Директорите на библиотеки, на архиви, културните институции и т.н. и т.н. Ако приемем всичко това буквално, полският интелигент, абсолвент на полонистиката, историята, социологията или друг факултет, не би могъл да упражнява своята професия. Би могъл да отиде на някой строеж, но в академичното поприще, в професията, за която е учил, за него не би имало работа, ако е излъгал.
Не можем да посочим резултати от сондажи, които показват какво е преобладаващото отношение към ИНП. Аз като цяло съм противник на сондажите, защото, както знаете, много зависи от формулировката на въпроса. А ако направим запитване дали сте жена или мъж? Ако случайно мнозинството гласува, че Вие сте мъж, а аз – жена? Ако приемем догмата, че мнозинството винаги е право, можем да се окажем в много опасна ситуация. В своя статия дори написах, че мога да си представя ситуация, при която по време на страшна криза, война или гигантска икономическа криза Сеймът или легално избраният парламент гласува закон за прилагане на изтезания спрямо враговете при определени ситуации. Кой ще определи какви са тези ситуации? Бихме приели просто един варварски закон за изтезаване на хора през XXI век. Подхождам с големи резерви към сондажи, които казват: мнозинството иска така. Ако бяхме тръгнали в тази насока, вероятно в нито една страна нямаше да бъде отменено смъртното наказание. Нито в Европа, нито никъде. Защото най-напред трябваше да има парламентарно мнозинство. Но никъде не е правено проучване дали сред населението има решително мнозинство в подкрепа на отмяната на смъртното наказание. Добре е да имаме това наум, когато говорим, че ИНП има силна подкрепа или е критикуван.
Освен това знаете, че писането за това колко е хубаво и стабилно е скучно. Всички искат спор, борба – това е интересно. Липсата на новини е най-добрата новина. Медиите не се хранят от това, че сме издали над 500 книги в рамките на
16 години, нито от това, че организираме конференции и изложби, които се показват и в чужбина. Това не е важно, за това не се пише. Но това, че някой е извадил досието на известен актьор, политик, бизнесмен – това изведнъж е тема за цялата седмица. Всеки вестник ще сложи подобно заглавие, защото иначе ще ги питат: „Защо не написахте за случая Х?” Случаят Х изведнъж става нещо с общонационално значение. По моето скромно мнение това е симптом за известен провинциализъм. Например цяла Европа живее с проблема за бежанците, а ние се вълнуваме от лустрационния случай Х или У. Това не е нормално. Хибридната война в Украйна, „Ислямска държава” – това са проблемите на съвременния свят, а не дали пан Х или пани У преди 30 години са донасяли за своите приятели. Ако са донасяли – това е лошо, неморално. И тук трябва да сложим точка. За това няма да ги разстреляме, да ги пратим в затвора, да им наложим финансово наказание. Най-лошото, което може да се случи с този човек, е бойкот в определени кръгове. Изправени сме пред най-важните въпроси на десетилетието, но ние не искаме да ги виждаме, заети със собствените си, полски проблеми. Мнозина се дразнят от този провинциализъм.

Най-новата история предлага събития, които имат високо символично значение. Върху какво се поставя акцент, когато представяте полската история в чужбина? В едно интервю твърдите, че „Солидарност” е най-добрият продукт за износ. Има ли непреводими проблеми?
В определен момент в Полша, около ИПН във връзка със случая „Едвабно” се разрази спор на историци, при това добри историци, с висок авторитет в своите среди – дали трябва да лансираме и пропагандираме афирмативна история или критична история. Символ на критичната история е именно клането на евреи в Едвабно, осъществено от полски ръце. Трудно е да се хвалим с това, говоренето и писането на такива теми изисква интелектуална коректност и определена отвореност и смелост. Другият вариант е афирмативната история – защитата на Вестерплате през 1939, смелостта на войниците, които защитават тази позиция срещу превъзхождащи ги немски сили. С това можем да се гордеем. Тогава аз казах, че историята или трябва да бъде без прилагателни – която подкрепям, или пък и афирмативна, и критична. Може в една книга или статия да се вместят факти, които са скъпи на сърцето ни, подхранват националната ни гордост, добрите примери, без да се премълчават тези, които са срамни, ужасяващи.
Такава е ситуацията с биографията на Лех Валенса. По света той е икона, символична фигура. В САЩ е обожаван. Жива илюстрация на американската мечта – от ваксаджийче до милионер. Прост работник, електричар, а накрая нобелист, президент, лидер на „Солидарност”. Готов сценарий за холивудски филм. В Полша от няколко години от неговата биография се вади периодът, в който той сътрудничи на службите за сигурност. Пет-шест години – това не е просто епизод, а цял период. Съвестният биограф трябва да напише. Един ще обяснява, че това е игра, преструвка, ще банализира и омаловажава, друг ще се съсредоточи само върху този проблем. Наистина има биографии на Валенса, в които половината текст говори за него като за сътрудник на службите. Аз казвам: Хора, осъзнайте се. Той не е влязъл в „Британика”, „Ларус”, във всички световни енциклопедии, защото е бил таен сътрудник на службите за сигурност, а защото е деец на независимия профсъюз, защото е участвал в стачката от 1980 г., защото е лидер на „Солидарност”, защото след това се държи достойно при военното положение, защото е носител на Нобелова награда за мир, защото довежда до безкръвна революция в края на 80-те години и е президент. Поляците го считат за слаб президент, но вижте, за 15 години от обикновен електричар стига до президентското кресло. Не познавам подобна история в световен мащаб. Но бих написал и за срамните страници в неговата история, особено за последните му изяви в медиите и социалните мрежи. Това е нещастието на неговия живот. Някога го казах дори по радиото: ако Валенса беше умрял през януари 1990 г., щеше да бъде погребан на Вавел, траурната церемония щеше да води Йоан Павел II, а на погребението щяха да дойдат Роналд Рейгън, Джордж Буш, Михаил Горбачов, Хелмут Кол, Франсоа Митеран, обикновените хора щяха да се тълпят, за да му отдадат последна почит. Това щеше да бъде полското погребение на всички времена. По-голямо от това на примас Вишински или Юзеф Пилсудски. Но той не умря през януари 1990 г. След това каза и направи неща, заради които списъкът на неговите ентусиасти от месец на месец, от година на година се топеше. После настъпиха редица обрати. Онези, които бяха най-близо до Валенса, станаха най-яростните му врагове, онези, които бяха най-злите му врагове, станаха най-близки приятели. Така че проблемът за афирмативната и критичната история е много важен, когато говорим в чужбина. Помня мнението на един полски журналист, много критичен спрямо Валенса, който каза: Никога в чужбина не съм казвал лоша дума за Валенса. Помислих си: Тази позиция е близка до моята. Не отиваме в чужбина да си перем мръсното бельо, но има риск в залата да има поне един човек, който познава полската история, чете и говори на полски. Публиката може да бъде очарована от една хубава лекция, от красиво, патриотично говорене, а изведнъж някой вдига ръка и казва: „Чудесно, но не казахте за това, това и това”. И изведнъж не е нито забавно, нито симпатично. Не смятам, че когато отидем да говорим в чужбина, трябва изведнъж да сменим плочата и да пеем възхваляващи химни. При това ми се струва, че историята е наистина интересна, когато се опитаме да я представим в цялата й сложност. Аз съм почитател на класическите уестърни и често давам следния пример. Там от самото начало знаем, че този с бялата шапка ще застреля другия, с черната, който е бандит. Но това е приказка. Класическият уестърн е приказка за възрастни. В живота е много по-сложно. Един и същи човек може да бъде негодник, а в друг период от живота си да извърши геройски дела. И обратното. Такива примери има и в нашата литература. Отец Робак и Яцек Соплица, Бабинич и Кмичиц. Предателство, позор и изкупление в името на родината. Валенса се вписва в този модел: от Болек, тайния сътрудник, до национален герой, когото в Гданск носят на ръце.
А какво правим, ако пишем за неприятни, проблематични събития? И нашата книга бъде издадена в превод с наше знание – винаги с наше знание и съгласие, защото има закони за авторското право. Какво правим тогава? Не можем да подготвим специална версия за износ, да изхвърлим онези страници и абзаци, които говорят зле за нашите сънародници. Изведнъж ще получим една захаросана възхвала. Няма оптимално решение. Наистина вярвам, че определящи са както научните принципи, така и съвестта. Ако някой иска да пише всичко, не можем да му забраним. Ако въведем цензура, след нея следват определени интервенции, след тях – политическа полиция и изведнъж отново имаме възстановена диктатура, при която може да се пише само добро.

Разговора води РАДОСТИНА ПЕТРОВА