Петима по три минути – Стенограма на градското представяне на стихосбирката „Доказани теории, окончателни експерименти“ на Йордан Ефтимов

Пламен Дойнов: Добър вечер. Аз се явявам водещ тази вечер. Вероятно повечето от вас си мислят, че съм водещ заради това, че с Йордан Ефтимов през 90-те години на ХХ век бяхме част от един литературен кръг или пък най-малкото заради това, че в момента сме колеги в НБУ и се виждаме почти всеки ден, ако не в стаята, в която той рядко се задържа, то поне в коридорите. Това обаче е илюзия. Не заради това съм водещ. Неотдавна един от водещите априлски поети, който не е водещ, беше разсекретен от Комисията по досиетата като агент „Земляк“. Аз не точно в този смисъл съм колега на Йордан Ефтимов, но съм водещ в буквалния смисъл, защото наистина сме земляци. Той е от Разград, както и аз. С тази фатална разлика за него, че е живял в Разград само пет години, т.е. не му достигат още две, за да е съвършен, за да закръгли първите седем. Но затова пък с него много често си казваме „Здравей, земляк!“, което вече звучи двусмислено. Поетът, за когото ви споменах, когато се случи в нашата компания и чуе нашия поздрав, се стряска. Но Йордан Ефтимов много настоя да съм водещ именно заради това, защото сме със здрави корени в Разград, нашите срещи са били още като невръстни деца по детските площадки и общо взето, когато той създаде тази книга, която… коя е по ред? Пета, шеста или седма? Отдавна никой не ги брои! Но защо не се броят вече книгите на Йордан Ефтимов? Защото се четат. Като започнем от заглавието, което е поредното смайващо заглавие (всъщност аз постоянно имам забележки към заглавията му, защото твърдя, че не се помнят лесно, а читателите обичат да помнят бързо, лесно). Какво беше онова заглавие? „Казва жена ми някога или винаги“? Той имаше такава книга. Предишната му книга беше нещо май за Микеланджело – „Сърцето не е ваятел“? Непрекъснато едни такива недоразумения създава със заглавията си. Ето и с това заглавие, вече не се налага да го помня слава Богу, защото мога да го прочета: „Доказани теории, окончателни експерименти“. Всъщност доста спекулативно заглавие, защото повечето от студентите в НБУ си мислят, че става дума за научна книга и си я купиха с надеждата, че по този начин по-лесно ще вземат изпитите при Йордан Ефтимов. И не само при него, разбира се. Не са далеч от истината. Всъщност те наистина могат да прочетат тази книга като за изпит, защото това, което говори Йордан Ефтимов пред студентите, го е написал и тук, т.е. цялата тази импровизация е достоверна – тя е игра на ръба между създаване на метафори и непрекъснатото им разрушаване, истинска свобода на свободния стих (един от малкото български поети, които умеят да практикуват тази свобода); всичко това го има в тази книга. Но да не прекалявам с ролята си на водещ, а да дам думата на истинските говорители тази вечер, като започнем от Морис Фадел, доцент в НБУ.
Морис Фадел: „Ако лъв срещне слон – кой ще победи?/ А може ли змия да убие слон?/ Аа, не – отговори!/ Може ли да го ухапе и да му вкара отрова през кожата? Може ли?“ Тези въпроси, с които започва стихотворението „Републиканци“, могат да бъдат зададени само от едно дете, защото децата обикновено питат за онова, за което не трябва да се пита, и казват онова, което не трябва да се казва. Книгата на Йордан Ефтимов се държи именно така. Тя говори фигуративно, когато трябва да се говори буквално, и се държи абстрактно, когато трябва да се държи конкретно. Иначе в едно стихотворение не би се оказало, че слоновете нямат хоботи, а в друго също така не би се оказало, че ние пазаруваме само заради кутиите. Успех на книгата, въпреки че не е в кутия.
П. Д.: Ето как официалните говорители за книгата са по-кратки от водещия. И ме поставят в неудобното положение още преди да съм отпил от чашата с вода веднага да дам думата на следващия – Ангел Игов.
Ангел Игов: Благодаря. Ами той Йордан ни предупреди, че ние трябва да се вместваме в рамките на три минути. Иначе щял да бие по чинел. Заглавията на стихотворенията и книгите му наистина трудно се помнят. За мен това всъщност е много важно, защото демонстрира до голяма степен неговия отказ от лесни решения в поезията. Отказа от това поезията му да бъде секси, ако щете. За мен изобщо нещо, което смятам за важно в поезията на Йордан Ефтимов, е, че тя винаги успява да е различна от това, което в момента е модерно. Винаги е някак бамбашка. Например в последните години е модерно да се пишат сравнително къси стихотворения с ефектна поанта най-често. Да, в свободен стих, но свободен стих, който всъщност е маскиран ямб най-често, и стихотворения, които тематизират загубата, носталгията, физическата любов. И не че в това има нещо лошо, разбира се. Мога да се сетя за много хубави такива стихотворения. Обаче аз лично съм читател, който обича разнообразието. Вярно е, че може би литературните критици като цяло харесват всъщност момента, в който мнозинството поети започват да звучат еднакво, защото това ги улеснява да намерят насоки, да говорят за общи търсения, течения в определен период от развитието на една литература. Обаче Йордан Ефтимов все се оказва извън тези насоки, извън тези течения, и аз пък намирам това за важно и за ценно. В тази книга особено личи нещо, което го има и в предишните му книги, но тук, мисля, особено изострено от едно наистина научно по характера си любопитство. И това е начинът, по който неговата поезия намира неща – намира парадокси, намира зевове, и то не във всекидневието (с това повече сме свикнали), не и в Космоса, намира ги в една много трудна височина – на една стъпка над земята. Опитайте се да ходите на една стъпка над земята и ще видите, че всъщност е много трудно. А и като казвам, че тези стихотворения намират неща, едно от любимите ми стихотворения в книгата се нарича „Тежест“ и представлява до голяма степен намерена поезия. В него личи, че отделни стихове са взети от новинарските дописки за един трагичен случай, малко са пипнати, така че да разкрие материята своите свойства. И мен това ми се струва един важен, действително научен метод – леките намеси в материала, така че той да разкрие своите свойства на поезия. И между тези свойства в случая на това стихотворение са и някои рими между другото. Ако говорим за формалната страна на поезията, трябва и това да кажем за тази книга – че римите в нея са особено интересни. Тук има рими като гмуркане – съпругата, данни – Балабанова. Мисля, че в тази своя книга Йордан Ефтимов е изследовател, представям си го с едни разноцветни колби с течности, които смесва, за да види какво ще стане, и в това има едно научно, но и детинско любопитство. Мисля, че детинското любопитство е важно за всеки учен, важно е и за поета и Морис Фадел неслучайно се спря именно на това – на „детския“ поглед в книгата, който действително присъства почти навсякъде.
П. Д.: Добре. Чухте едно по-дълго изказване, но и то беше изключително коректно. Освен това цитираше. Винаги съм си мислел как Йордан Ефтимов са го обвинявали във всякакви неща, но не и в реализъм. Обвиняван е в радикален модернизъм, разбира се, в постмодернизъм, в гаври. Въпросът е, че ето тук Ангел Игов беше на ръба да го закове като един доста коварен реалист, който подрива не само вестникарските заглавия, но и самата реалност. Уверен съм, че удоволствие за нас ще е да чуем Юлиан Жилиев, следващия, който ще се вмести в три минути.
Юлиан Жилиев: Преди време Никита Нанков беше казал, че е единственият, който пише поезия въз основа на паронимията. Това вече го бяхме виждали у Йордан Ефтимов, така че твърдението на Никита Нанков си остава малко пресилено. Първото, което искам да кажа, е за чудесната метафорична предикация у Йордан Ефтимов. И това малко научно казано. Връзката с патафизиката през работилницата за потенциална литература Oulipo и патафизиците мисля, че имат основа в поезията на Йордан Ефтимов. Но любимият ми стих от предишната книга беше „чайките са вид кокошки“. Чиста патафизика, нали? Сега при това предициране „бебета вселени“ или в Народната библиотека (как беше заглавието – трудно се помнят): „овце – огнехвъргачки“. Изследователите на метафората много точно са забелязали, че тя не е скрито сравнение, а скрито противопоставяне. И в това можем да видим една трайна естетическа тенденция, която е обратна на направата на антологийно стихотворение. И в този смисъл поезията на Йордан Ефтимов е нещо като дисперсна система, както и Ангел Игов мисля, че загатна. Тя първо разрушава и след това гради нов смисъл от развалините на всекидневието. Благодаря ви.
П. Д.: Не може да не ви е направило впечатление, на онези от вас, които общуват с Йордан Ефтимов, че той много говори. Но знаете ли това от какво е продиктувано? Това е продиктувано от изключителното му любопитство към различни зони. Тази книга демонстрира точно това. Тя не е просто онова, което виждаме веднага – невероятна смесица от дискурси, защото това го е имало и в други книги. Но тук имаме изключително мощна лирическа атака на научния или по-скоро на наукологичния дискурс. Забележете обаче – за разлика от различни учени, които доста произволно използват метафори в науките си и много често разрушават тези науки през тези метафори, защото трудно ги доказват (как да докажеш метафора?), Йордан Ефтимов прави точно обратното – пуска наукологичното в лириката, разбира се, с изключително издевателстващи иронии, парадокси… Дали е така обаче, ще разберем от доц. Георги Лозанов.
Георги Лозанов: Аз съм малко излишен тук в тази поредица, както е във вестникарските задачи „Познайте кое е излишното!“: Морков, домат, чушка, бентли. Познайте кое е излишното! Правилният отговор е морковът, доматът и чушката. Защото, разбира се, не се занимавам с литературна критика, с поезия в собствения смисъл на думата. Но пък и поезията на Данчо Ефтимов сякаш не иска много да е поезия в собствения смисъл на думата. Мисля, че той прави нещо друго. Присъства на едно поле, поле, което наричаме съвременно изкуство. В това поле на съвременното изкуство няма видове и жанрове. То е едно общо поле. Впрочем тази енергия, която превръща изкуството в цялото му многообразие в едно общо нещо, тръгва от изобразителното изкуство в момента, в който то се отказва да изобразява и започва да се занимава с всичко друго, така че в изкуство може да се превърне всичко, стига да прекрачва някакви граници, стига да проблематизира самото понятие за изкуство. Защото на това поле на съвременното изкуство няма понятие, което го предхожда, а всяко произведение самї задава този въпрос и самї му дава отговор. В този смисъл Данчо Ефтимов е по-далече от своя земляк, който е от Разград, и по-близо до Правдолюб Иванов, който не знам откъде е. (Правдолюб Иванов, от публиката: „От Пловдив.“) От Пловдив. Защото на това поле на изкуството, което наричаме съвременно изкуство, там се участва по всякакви начини. Един от добрите начини, г-н Игов спомена за това, е като редимейд, като вкарваш готови, вече намерени елементи. Поезията на Данчо мъкне такива елементи. Мъкне ги главно от две зони – от всекидневието и от науката, от частната наука. Разбира се, с ирония и към всекидневието, и към частната наука. Иронията към частната наука е заради нейната сляпа увереност във фактите, които съществуват, както е известно. И самият пренос е, както е известно, метафора. На камионите в Гърция пише „метафора“. Този транспорт на енергии и неща, пренесени в една зона, която се нарича съвременно изкуство, всъщност е тенденция, можем да я наречем концептуална, която сближава изкуствата, прави разликите между тях по-малко важни от това общо участие, това общо усилие, за да може действително в крайна сметка изкуството да не отразява реалността, да не я изобразява, да бъде реалност и да създава усещане, че може да бъде живяно. И аз мисля, че ние всички с удоволствие живеем в поезията на Данчо Ефтимов.
П. Д.: Едно бентли винаги си е на мястото. След стихотворението „Вечна татуировка“ Йордан Ефтимов е написал следното: „Стихотворението, което написах, след като се събудих на 22 септември 2014 г. Събудих се с него. В съня ми наляво-надясно се хвалеше, че го е написал, поетът и мой приятел Пламен Дойнов, така че то не само е сънувано, но и откраднато насън“.
Обвинението е написано черно на бяло. Йордан Ефтимов, разбира се, се оправдава, че това е било насън. Насън или не, не е ясно кой го е откраднал. Той го бил написал, тоест неговият сънуващ лирически „аз“, но в момента след като се е събудил. В съня му обаче аз съм се хвалел, че съм го написал. Само се хваля, или наистина съм го написал и затова се хваля? Аз се хваля, без да съм го написал, или се хваля, след като съм го написал? А той – понеже сънят си е негов и има контрол над ситуацията, – без да му мисли много-много, ми го отмъква под носа, след като се събужда (така че аз оставам зад решетките на съня и не мога да го преследвам)? Надявам се пред свидетели тук Йордан Ефтимов да отговори. Но преди това нека все пак се закълне, че ще казва истината, доколкото логическите теории, които следва, му позволяват това.

Галерия за фотография „SYNTHESIS“, София, 29 март 2018.

Advertisements