Участват: проф. Анастас Герджиков (заместник-ректор на СУ „Св. Климент Охридски”), проф. Михаил Неделчев (преподавател в департамент „Нова българистика” на НБУ), доц. Венета Дойчева (преподавател в катедра „Театрознание” на НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов”), доц. Адриана Дамянова (преподавател в катедра „Методика” във Факултет „Славянски филологии” на СУ „Св. Климент Охридски”), Боян Захариев (програмен директор на програми „Образователни политики” и „Управление и публични политики” в Институт „Отворено общество”), Радея Гешева (студентка в магистърска програма „Преводач-редактор” към Факултет „Славянски филологии” на СУ „Св. Климент Охридски”), Камелия Спасова (преподавател в катедра „Теория на литературата” във Факултет „Славянски филологии” на СУ „Св. Климент Охридски”, редактор в „Литературен вестник”)
Модератори Ани Бурова, Амелия Личева
Ани Бурова: Днешната дискусия от поредицата „Култура по време на криза” на „Литературен вестник” е на тема „Образование в областта на хуманитаристиката и изкуствата”. Разговорът ни се провежда в навечерието на 24 май, а темите, по които можем да говорим, са много, но може би ще е удачно да започнем разговора с нещо конкретно и съвсем актуално. Наскоро се появи второто издание на Рейтинговата система на висшите училища. Какви изводи можем да направим от него за статута и нивото на хуманитарното образование в България? Как различните висши училища преценяват ефективността на рейтинговата система, приложимостта на критериите в нея спрямо науката и образованието в сферата на хуманитаристиката и изкуствата?
Боян Захариев: Днес оглеждах професионалните направления и се чудех кои от тях са и кои не са хуманитарни, къде свършва хуманитаристиката. Питах се дали изкуствата са част от нея – сега разбрах, че са нещо отделно. Би трябвало, съдейки по етимологията, хуманитаристиката да се занимава с човека, и се питах дали поне някаква част от социалните науки, които се занимават с обществото, влизат в нея. Опитах се да извадя някакви данни и повечето ми хипотези се оказаха неверни. Първо се опитах да разбера дали специалностите, записани от студентите, са били първият им избор. Оказа се, че като цяло студентите в България могат да учат това, което избират. За повече от 70% от студентите това, което учат, е било първият им избор. За някои хуманитарни специалности се твърди, че привличат хора, които не са влезли там, където са искали. На мен ми се струва, че тези специалности се избират от други съображения. Ясно е, че кариерата и парите не са нещо, с което те привличат. Явно хората, които ги изучават, го правят, защото искат. Друг е въпросът, че повечето от тях не са много перспективни. Аз навремето завърших индология, но не съм практикувал нещо, свързано с нея. Въпреки това има голям наплив към някои филологии. Имаше го през 90-те, сега виждам, че отново се е породил. Това е основното първо послание, че студентите ги избират по не съвсем рационално обясними от икономическа гледна точка причини, а предимно по любов. Второто, свързано с рейтинговата система е, че стандартните мерки за правене на наука не работят много добре при хуманитаристиката. В днешно време това са публикациите в научни списания, и то в тези, които са регистрирани в големите бази данни. Там хуманитаристиката се представя относително зле, по-специално българската, като споделя това със социалните науки, като икономиката, които очакваме да са по-добре представени. Когато обсъждахме резултатите, от много университети казаха, че хуманитаристиката си има друга логика и там повече се пишат книги, правят се други неща, не е толкова важно да се публикува в определени научни списания. За съжаление не можахме, не само тук, а и по света, да определим кое е добра хуманитаристика. За добра медицина или математика е относително лесно, защото при точните науки има добра технология, но при хуманитарните науки не е точно така. Това остана като открит въпрос.
Венета Дойчева: Аз нямам такива глобални наблюдения. Идвам от полето на сектора с изкуствата: театъра и киното, които се преподават в НАТФИЗ. По отношение на това какъв е престижът на едно училище определено виждам, че продължават да работят критерии като: традиция, опитност, приемственост в определена посока на предаване на специфични умения и знания. Специално в сферата на театъра и особено на киното, което е свързано с индустрията и специфични логики на производство, една част от студентите вероятно се повлияват при избора на професия и от аргументи, които имат отношение към избор, който ще ги въведе сред най-опитните в бранша. Изборът на нашето учебно заведение е заради авторитета и реномето на най-стара институция в този сектор, но и с очакванията, че тази натрупана база предполага и едно непрекъснато обновяване, модернизиране, актуализиране на тези умения. И тук в някаква степен ми се струва, че такава учебна институция, каквато сме ние, понякога парадоксално може да претърпи определени негативи, защото всички други, които са относително по-нови, по-млади, лесно биха могли да излязат с аргумента, че са по-алтернативни, предлагат новото, което все още не е изхабено от традицията, което вече не е така познато и уморено. В това вероятно има резон и доза истина, защото особено младите хора винаги са привлечени от новите неща, което е съвсем естествено. Относно рейтинговата оценка, може би някои критерии, които се споменаха, не са съвсем работещи, защото в предишната оценка НАТФИЗ видя с изумление, че излизаше, че нашата академия е уязвима в реализацията в творчески и научен план, което, извън локалния патротизъм, просто не е вярно и не отговаря на истината въобще. И тук в оценката (казвам го като апел към онези, които определят тези рейтингови системи) и пресрещането между очакванията и резултатите трябва да се отчетат и други особености в международното признание в сферата на изкуствата. Дори поканата за участие на някаква студентска работа или на преподавател на някакъв фестивал е равностойно на една значима публикация. Дори да няма награда или да не е отбелязан там. Това е една много сурова селекция, през която творбата е преминала, но това са неща, които не могат да бъдат подложени на стриктна преценка и към които да бъдат приложени точни критерии и оценка. Да речем, има една система на категоризация на кинофестивалите, А, Б категории и т. н. В театъра такава международна ясна категоризация няма, но от друга страна, негласно, консенсусно театралното съсловие приема, че такива големи театрални средища като фестивала в Авиньон, в Единбург, някои други фестивали, които имат награди в статута си, като „Златната маска” в Москва и ред други, са от величината на едно световно признание. И в този смисъл рейтингите вероятно все още не могат да уловят тези неща, още повече, че в изкуството специално има различни регистри на естетическо търсене. Има фестивали, които в собствената си структура търсят по-скоро качества с класическа комуникативност, но има и фестивали на независимото кино, на авангардната драматургия, на новите търсения, които също са с много строга селекция, но това не означава, че имат тази висока степен на обществено признание. Някои от тези форуми също са авторитетни, без да са така масово припознати. Същото важи и за публикациите в областта на теорията на изкуството. И сега, как всичко това да влезе в някаква система на оценяване? Вероятно хората, които правят тези оценки, ще кажат, че от нас трябва да дойдат идеите как да се оформи обективен критерий за оценяване, но в момента това определено е аспект, който е в ущърб специално на училищата в сферата на изкуствата.
Очевидно в тези дисциплини и сфери хората встъпват най-вече по порива на някакво съкровено желание и духовни мотиви, но в полето на театъра и киното играят роля и някои други аргументи, наистина суетата, в най-широкия смисъл на тази дума, мотивира някои от кандидатите. Друг е въпросът дали те ще получат шанс да се реализират, но при младите хора славата, популярността са привлекателни, а тези изкуства дават широка публичност на представителите, които са се реализирали успешно. В момента разни моди в интереса към определени публични сфери също доста повлияват немалка част от хората, които решават, че ще се занимават с театър или с кино, или с фотография и анимация. Мнозина имат амбиции да работят в сферата на професии, които са творчески, но ще им донесат и материално удовлетворение. Особено рекламата е един сектор, който дава и успешна материална реализация. Така че нещата продължават да имат като основен мотив духовния интерес и символната ценност на определено занятие, но дори в сферата на изкуствата немалка част от кандидатите смятат, че биха могли чрез една такава професия да имат и добър материален статус.
Адриана Дамянова: Моето впечатление е, че младите хора дори се чувстват обидени от предложението да трябва да избират между духовното удовлетворение и реализирането на някави по-прагматични цели. Просто отказват да го правят, което аз споделям. Рейтингът за мен е малко проблематичен, имам чувството, че по-скоро тепърва прохожда, а един истински рейтинг стъпва на система от калкулации, които се извършват години наред. Нима бих могла да отговоря, ако в качеството ми на ръководител на катедра „Методика” ме попитат колко от студентите, които са завършили, са се реализирали и колко бързо са си намерили работа? Мога да посоча няколко примера, но липсва система за обратна връзка, каквато тепърва ще се изгражда. После, как ще се реализира един млад човек не зависи само от качеството на неговото образование и дори от мащаба на неговите претенции, защото, колкото и прекрасен млад учител да завършва Факултета по славянски филологии – а в рейтинга на филологиите мисля, че Софийският университет е доста стъпки по-напред от другите университети в България – ако на този човек стартовата му заплата е 400 лв., това също има значение. Мисля, че може да бъде намерен един по-добър баланс между начина, по който се управлява един университет, и начина, по който се финансира. Мисля, че когато Софийският университет може да си позволи по-високо равнище на качество, което да следи, да гарантира, да не е зависим от броя на студентите, а от качеството, това ще работи в полза на по-високия рейтинг.
Анастас Герджиков: Според мен рейтингите стартираха добре. Има много неща, които могат да се променят. Всеки университет и всяко направление има препоръки, но като цяло мисля, че се получи нещо смислено, най-вече заради това, че се прави по професионални направления, а не за университети. Голяма част от данните са взети от достоверни източници и са безспорни, също така са достъпни. Има неща, които след няколко години ще дадат добър резултат, а и вече дават. Във връзка с другата важна тема, за финансирането на университетите спрямо броя на студентите, ясно е, че коефициентът трябва да зависи от качеството, а не от количеството. Досега се смяташе, че то ще бъде определяно от Националната агенция за оценяване и акредитация, от тази година се разбра, че ще бъде определяно по критерии, поставени от Министерски съвет. Както и да бъде определяно обаче, това трябва да се взима предвид, защото ако качеството не се отчита, в крайна сметка ще се снижи до минимум и всички ще приемаме колкото може повече студенти. А по отношение на споменатото от Боян Захариев за спецификата на хуманитарните и социалните науки, струва ми се, че в голямата си част това е българска специфика. Малко са страните като България, в които се твърди, че сме толкова специфични в тези науки, че не е необходимо да се сравняваме с останалите и да публикуваме в интернационални списания. Аз съм от поколението, което беше възпитано от начина на израстване в йерархията и от ВАК да пише големи книги на български, а не статии на езици, които се четат и другаде в списания, популярни в научната общност. За да станеш професор в хуманитарните и социалните науки, трябва да имаш четири книги, защото си защитил два пъти докторат и два пъти си се хабилитирал, в резултат на което ти наистина не си имал време да обобщиш най-добрите си неща, да направиш един сериозен труд, който да бъде публикуван някъде другаде. Или да публикуваш някои от тези неща в списания, които се четат. Не съм съгласен, че хуманитарните и социалните науки трябва да се ограничават с местна среда. Смятам, че трябва да бъдем като всички други и да публикуваме в международни списания. Това не може да стане от днес за утре. Трябва да се даде време на хората от предишните поколения да се адаптират към това важно условие и да разберат, че отсега нататък ще бъдат оценявани по този начин, а не по досегашния, който ни кара да се самозаблуждаваме.
Михаил Неделчев: Струва ми се, че малко трудно, като представител на частен университет – НБУ, аз бих се вписал в този разговор, защото ми е чужд патосът и самочувствието на колегите от Софийския университет като университет, който по статут е с особена привилегированост. Специално хуманитарните дисциплини в НБУ са подложени на една свирепа конкуренция, защото е естествено, че ако един млад човек е склонен да завърши българска филология, той ще предпочете Софийския университет, за да не плаща в НБУ. Същевременно обаче, както е известно, ние вече от 15 г. се опитваме да променяме картината на хуманитарното образование и мисля, че го правим успешно, що се отнася най-вече до изследователските програми, които реализираме. А иначе сме доста подвластни на модите, включително тази година, която беше много драматична за хуманитарните дисциплини в НБУ, защото в паниката, която беше обхванала всички университети, когато се отвориха квоти, приеха се студенти с много ниски балове и прочее, това стана и в НБУ, където примерно се реализираха модите на такива странни за мен специалности като „Национална и корпоративна сигурност”, където бяха приети безчислено множество студенти. Ще дам за пример и модата с психологията. Не смятам, че Реклама, PR, всички тези за мен странни дисциплини можем да ги преценяваме и класифицираме като хуманитаристки дисциплини, те са някакви мутации на хуманитарното знание, които изяждат самата хуманитаристика в нейните истински измерения и нейната същност. Тяхната мода премина, в някакъв смисъл преминава и модата на правото и на икономиката. Изглежда, има усещане, че в обществото вече има крайно насищане на псевдоспециалисти в тези области. Що се отнася за връзката със завършилите, ние в НБУ имаме специални програми, които са много добре развити. Изследването на реализацията на нашите студенти е много стриктно и за това се полагат много усилия. Има системи, правят се инвестиции в изследванията. В никакъв случай не мога да кажа, че тези реализации са успешни, те са такива, каквито са и за колегите, които са завършили държавните университети, включително филолозите. Ако някой ми беше казал през 1965 или 1972 г., че ще достигнем до момент, в който една от най-модните специалности е „Публична администрация”, бих се изумил, защото тогава се отнасяхме с презрение към хората, които се насочваха към административни специалности, независимо на какво ниво. Да станеш чиновник означаваше да няма наистина с какво друго да се занимаваш, особено в очите на един хуманитарист, подвластен на идеалистични ценности. Аз смятам, че днес, независимо от демократичната ситуация, в която сме, това продължава да е странно. Трябва съвсем честно да си признаем, че ние – хуманитаристите, сме виновни за разколебаната ситуация, в която се намира престижът на нашето занимание. Първо с това, че голяма част от нас напуснаха собствените си занимания, изпаднахме в колебания дали сме филолози, културни или други антрополози, напоследък наблюдавам много колеги, които не успяха да се политизират през 90-те и в момента се занимават с философстваща политика или политизирана философия. Всякакви такива връхлитания по моди също внасят недоверие в хуманитарното знание. Дали има или няма филологии, има ли литературна история, или тя е компрометирана и т. н. Можем да посочваме колеги от най-висок ранг, които сами вече трудно могат да определят статута си – дали са филолози или нещо друго. В това отношение Софийският и другите държавни университети са успели да удържат това, което са, поради самата номенклатура на специалностите, докато частните университети, включително НБУ, непрекъснато се колебаят от това да обявят, че реализират еди-какви си специалности. Това разколебаване на хуманитаристиката като занимание, което има точно очертани и стабилни предмети на наука и дейност, не е само българска, а всеобща болест. Специално НБУ мина през илюзията на Artes Liberales, което се оказа голяма илюзия в много посоки. Първо – няма как самите студенти да бъдат убедени, че те наистина трябва да правят някакъв свой избор. Вторият план беше, че самите студенти не са с достатъчно равнище, за да могат да преминат от едно ниво нагоре, към по-сложна реализация, и третата илюзия е, че ако завършиш тази програма, някой ще те припознае като специалист. Цялата гама от специалности като реализация беше една голяма илюзия. Това беше един много труден период за нас, в който за съжаление продължаваме да сме. Колегите от държавните университети имат усещането, че те държат канона, че произвеждат учителите, кадрите за министерството и прочее, но ние пък сме консуматори от обратната гледна точка, тоест знаем какви хора идват при нас. В сферата на хуманитаристиката кадрите са абсолютно необразовани, аз нямам дори хипотеза как се постига такова чудо на необразоваността. Едно негативно, отрицателно чудо, в такава степен, че те не знаят какво е Девети септември или кога се е случила Балканската война! Аз нямам никаква власт върху това незнание – въпреки че съм много строг преподавател и при мен има дисциплина, има паралелно с нея и една аисторичност и незнание, което е потресаващо. Това е проблем на образователната система. Тези студенти, които са дошли при нас, са произведени от държавната система. Обучавани са от учители, завършили Софийския университет или в най-тежкия случай – Шуменския университет, те идват при нас и не знаят абсолютно нищо, и НБУ започва да ги третира като абсолютно неграмотни и съответно да ги образова от нулата. Ние имаме т. нар. Общообразователни курсове за умения, където се учи писане на текстове, компютърна, езикова грамотност и т. н., и ние действително не разчитаме въобще на гимназиалното образование на студентите. Нека си го кажем направо – хуманитарните дисциплини имат много нисък престиж, ние не можем да разчитаме на идеализма в условията на комунистическата система, когато деца от определени семейства отиваха в тези дисциплини напук, за да не правят кариера, но пък да имат едно идеално – идеалистично битие.
Ани Бурова: Признавам, че съм малко учудена, че заговорихме за избора на хуманитарна специалност като за предимно идеалистичен, по сърце, по любов и т. н. Аз по-скоро имам впечатлението, че една значителна част от нашите студенти имат доста ясна представа защо учат едно или друго, каква искат да е бъдещата им професия и че, разбира се, има процент студенти – немалък процент – които учат дадена специалност просто защото са приети там, а не другаде. Но наистина ли са нерентабилни хуманитарните специалности – напоследък се появява информация, че има все повече безработни юристи и икономисти, а моите наблюдения – наистина те са фрагментарни и изобщо не са представителни, ограничават се върху завършили студенти от специалности, на които преподавам – са, че няма безработица сред абсолвентите филолози.
Радея Гешева: Аз съм бакалавър по Италианска филология и имам поглед върху тази специалност и в Италия. Учих във випуск, в който колегите ми не бяха попаднали случайно. Останах много доволна от възможностите, които предлага специалността – срещи с преподаватели, с преводачи. Пред мен застана дилемата къде да продължа образованието си, защото колкото и да ми се искаше да уча в Италия, очакванията ми от системата се разминаха с реалността. Тя беше изключително хаотична, зле организирана и твърде далечна от реалния свят. Там се учат неща, които нямат нищо общо със съвременната ситуация; теории от 13-14. век. Имам поглед и върху процеса на обучение на чужденци в Перуджа, където по същия начин всичко беше твърде неориентирано и ненасочено към развитие на практически умения у студентите. След като се запитах дали да запиша магистратура в България или в чужбина, отново избрах СУ „Св. Климент Охридски” – „Преводач-редактор”. Много съм доволна от нивото на обучение, от възможностите за избор на учебни дисциплини, от разнообразието на използваните методи от преподавателите, от срещите с множество личности с успешна реализация в сферата на хуманитаристиката. Предоставят се възможности не само за овладяване на знания, но и за развитие на ключови компетентности и бъдещо кариерно развитие. За някои от нас началото му вече е факт. Относно твърдението, че хуманитаристиката е с нисък процент на привлекателност, не съм съгласна. Имам много приятели от хуманитарните факултети, млади хора, избрали тези специалности като, ако не първото, то едно от първите си желания. Те имат интерес да се развиват в тази област и да го правят в България. СУ „Св. Климент Охридски” освен това предлага много възможности на ниво обменни международни програми и кариерен център, където се очертават доста инициативи, свързани с повишаване информираността на студентите за актуалната ситуация на пазара на труда, а не само препратки към уебсайтове, тип jobtiger и jobs.bg. Това се случва чрез срещи с работодатели, които са завършили конкретните специалности и са се реализирали чрез тях по определен начин. Студентският съвет е също доста активен в това отношение.
Михаил Неделчев: Аз бих бил много щастлив наистина, ако филологиите имат този престиж, който описвате, и много колеги да имат такова себеусещане. Но не съм съвсем убеден, че ситуацията е точно такава.
Радея Гешева: Мога да дам за пример резлизацията на някои от колегите си – бакалаври от Италианска филология. Абсолютно всички, които са започнали работа, работят с италиански език.
Михаил Неделчев: В НБУ хората, които завършват с език, завършват не с един, а с три езика, и то перфектни, но аз не бих казал, че те са хуманитаристи, даже никак. Защото те учат много усилено език, но не учат култура, не учат история на литературата и т. н. Моята гледна точка към такова образование е критична. Това е някакъв ПУЦ, така да се каже, едно време имаше такива Професионално-учебни центрове за чужди езици. Не бих казал, че завършващите там са филолози, дори и всички до един да се реализират със съответните чужди езици – те просто са едни висококвалифицирани секретарки и не повече.
Боян Захариев: Ще ви кажа какви са данните. Между другото хората, работещи например в кол центрове, при нас се водят като нереализирани, защото в класификацията на професиите това дори не изисква средно образование, а просто да знаеш език. Тоест подобна работа не би трябвало да е амбицията на един човек, завършил висше образование. Това е тежка, изнурителна и безпросветна работа и на мен не ми се иска да вярвам, че някой иска да учи филология, за да работи в кол център. Тази работа е много добре платена, но това е характерно за България – под 40% от хората, които завършват висше образование, намират работа, която изисква такова. А иначе пазарът на труда, по някакъв парадоксален начин, им дава повече пари за по-малко квалифицирана работа. Безработицата сред всички, завършили висше образование, е изключително ниска, но голямата трагедия на един хуманитарист например е да работи професия, еквивалентна на това да си секретар. Това се случва при 70% от хората с висше образование – да заемат позиции, изискващи средно или по-ниско образование. Тези данни са за 260 000 души и са от юли – не знам колко от тях са филолозите, но са всички, които през последните 5 години не работят в сивия сектор. Като казах по любов, имах предвид, че на тези хора им харесва да учат италиански например, а не го учат, защото са решили, че така ще изкарат най-много пари, най-малкото защото това не е вярно. За съжаление пазарът на труда у нас е изключително примитивен и това е трагедията на тези хора, но безработица почти не заплашва висшистите в България – те ще си намерят работа, но по-голямата част от тях – не в областта на образованието си. А заплатите на филолози и философи са близки до средните, докато правото и икономиката поддържат по-високи. Сред висшистите дори в момента безработицата е под 5%, при правистите също не надвишава този процент, което означава почти нулева. Българският работодател като че ли взима висшисти, дава им дори повече пари, но ги предпочита. Ние сме дискутирали с колеги от Световната банка дали това става заради пазара на труда, когато един работодател не може да прецени истински служителя и разчита на тапията му, така го наричат икономистите – ефект на тапията, от който се ръководят, и е факт, че висшистите имат в някаква степен, дори работейки неквалифицирана работа, по-развити умения – и когнитивни, и комуникативни. Но въпреки всичко за мен е трагедия един човек, завършил успешно висшето си образование, да отиде на пазара на труда, който ще го изпрати в кол център задълго, или ще стане секретар, което може да продължи десет години, и така ще започне кариерата му. Би било абсурдно да кажем, че трябва да спрат да се произвеждат висшисти заради бума на строителни фирми например. Или заради това, че има множество сектори, които не се нуждаят от висшисти, като основен сектор като туризма, да речем. Там на един мениджър или каквато и да е длъжност, изискваща висше образование, има трийсет души, които са сервитьори, чистачи и т. н., очевидно е, че там няма нужда от много висшисти. Ако икономиката ни се опираше на туризма, тя нямаше да има нужда изобщо от висшисти. Не съм сигурен, че дори екскурзоводите се нуждаят от висше образование, на тях им трябва език и едномесечен курс, който да ги запознае с паметниците.
Ани Бурова: Доцент Дойчева, заговорихме за реализация на завършващите – какво се случва с абсолвентите на НАТФИЗ, където обучението е много специфично?
Венета Дойчева: Професиите в сферата на театъра са актьор, режисьор и сценограф в драматичен, куклен и движенчески театър, в сферата на киното се реализират хора в областта на кинорежисурата, филмовия монтаж, операторското майсторство, фотографията, анимацията; има и малка ниша от дисциплини в сферата на теорията на изкуствата – на киното и театъра, и двете специалности – „Кинознание” и „Театрознание”, също са при нас. Аз нямам пространни наблюдения как се реализират всички студенти, които завършват, но като правило в продължение на много години съвсем не всички, които завършват гръбнака на нашите специалности – актьорската професия – се реализират като актьори. Това е нещо устойчиво от много години насам, не важи само за последните динамични десетилетия. Дори в предишните години, когато съществуваше задължителна система на разпределение, имаше немалък процент от хора, които не се реализираха в тази професия. Не мога да коментирам дали това е добре или зле, по-скоро е вид специфика на тази професионална реализация, която, за разлика от другите професии, е едно голямо рисково поле в качеството си на артистично занимание. Никой не би могъл да гарантира, встъпвайки в тази сфера, дали ще бъде успешен в професионалните си занимания. По-важно е нещо, което има пряко отношение към образованието в нашия сектор в наши дни, то е, че ми се струва, че общият климат и ситуация в България в последните години не толерират и не стимулират, най-общо казано, културата като сектор, като поле на дейност, която е социално значима и важна, която трябва да бъде подкрепяна от цялото общество. Това влияе много директно и непосредствено в негативен план на нашия сектор, на образованието в областта на изкуствата. Съвсем различно би било, ако хората на изкуството, в случая на киното и театъра, имат позиция и солидно представяне на един имидж, който да набляга на тяхната уникалност и важност, на тяхната значимост за обществото. Това във всички случаи ще предизвиква много по-голям интерес сред младите хора да учат тези неща. Естествено, че не всички ще станат след това музиканти, артисти, но това създава един климат на начална конкурентна среда, от която след това ще излязат възможно най-талантливите, най-перспективните, най-амбициозните и силно мотивираните, ако щете. Аз отдавна не зная в нашата страна да се гледа с положително отношение на обучението по изкуствата в средното образование, или извън системата на образованието, начално, средно или висше. Отдавна хората не се занимават масово с артистични дейности извън основната си професия, просто за удоволствие, но когато нямаме поощряване на подобен вид дейност в един широк социален план, това неминуемо хвърля сянка първо върху самата готовност на публиката да откликне на това, което изкуството й предлага. Не искам да обобщавам и да казвам лоши думи, но много често публиката е необразована, с лош вкус, с една принизена готовност да възприема новото, провокативното, рисковото в изкуството. Ако самата тази публика се е занимавала с някаква артистична дейност, сигурна съм, че тя ще бъде по-отворена, по-отзивчива и т. н. Преди време в нашата академия настъпи един отлив на кандидати, донякъде съвсем закономерен, ако погледнем как се промени интересът в образованието през годините след 1989 г. Но в последните години сякаш интересът се стабилизира и това е естествено за младите хора, които са готови, искат, желаят да се посветят на театралното и филмовото изкуство. Но продължавам да мисля, че ако има повече значимо представяне и социален авторитет на хората на културата в национален, представителен план, това ще даде отражение и върху качествените хора, които искат да се занимават с това. Нашата академия не би могла да бъде недоволна. Най-представителните имена, които са завършили НАТФИЗ, са национално разпознаваеми в сферата на киното, режисурата, драматургията и т.н. Не липсват успешни възпитаници на театралното училище както у нас, така и в международен план. Това, разбира се, не означава, че всички, които влизат при нас, са толкова качествени. Другото, което искам да спомена, е, че театърът и киното са артистични дейности, но те са силно зависими от социалната среда, която дава възможност да се правят те. В самота не може да се създават тези изкуства, това е азбучна истина. Те са силно зависими от това какво е полето в национален план и какво е полето за възможната реализация на хората, които искат да учат тези изкуства. Тук полето за жалост е доста деформирано, неблагоприятно. Държавната субсидия систематично намалява. Това се отразява директно върху реализацията на младите завършващи студенти. Те вероятно биха могли да се натоварят с отговорността, че не правят личен избор и не отиват да играят в не толкова престижни театри. Това би било уместна претенция към тях, но когато условията за работа в този по-малък театър са толкова оскъдни, че могат да се правят само скромни постановки, това не е мечтаното поле за един млад човек. Всеки иска най-доброто. Това е нормален стремеж, валиден за всяка професия. Друг е въпросът, че е логично младите хора да бъдат възпитавани в дух на преминаване на отделни професионални етапи. Не може да се допусне, че университетът трябва да гарантира на всеки завършващ най-добрата позиция и заплата. Това трябва да се спечели. В този смисъл ние до голяма степен сме силно зависими и ощетени от общата картина на социална подкрепа за мястото на изкуствата в днешна България. От друга страна, много от младите хора са силно инициативни и моята надежда е в независимите проекти. Особено в последните години има оживление, което е не само количествено, но започват да идват истински интересните неща. Това не може да бъде успокоение обаче. Трябва да има значим ресурс в стабилните места за създаване на театър и кино.
Михаил Неделчев: Искам да ви подкрепя относно изказването за необходимостта изкуството да има стабилен социален престиж. В НБУ изкуствата имат широко място. Може да се каже, че НБУ е една трета университет по изкуствата. Там се прави кино, анимация, компютърен дизайн и такива специалности, които не се реализират другаде. Имаме много добри театрални професионалисти и преподаватели, като започнем от Цветана Манева, Георги Дюлгеров и т.н. Това се случва благодарение на инвестициите, които се правят по частен път в едно частно висше учебно заведение. Каня ви да видите какво представлява театърът на НБУ. Такъв театър няма другаде – заради залата и техниката, с която разполага. Това се отнася и до музиката. Знаете, че там непрекъснато се правят майсторски класове. Така да се каже, в този университет звучи от горе до долу музика. Ние, филолозите, също правим усилия да променим представата, че филологическото занимание е сякаш модифицирано знание от реалността. Ние имаме случаи, като например Емилия Дворянова, която се хабилитира със своите романи, естествено, прилагайки към тях студия, в която ги коментира. Това е много голяма амбиция, която се опитваме да реализираме през последните 15 години. Опитваме се да налагаме представата, че писателят в реалността е писател. И в Софийския университет има писатели, но те би трябвало да се маскират като академически фигури.
Камелия Спасова: Нито поетът Ани Илков, нито поетесите Миглена Николчина или Амелия Личева ходят маскирани в Софийския университет. Мисля, че това деление между писател и академична фигура няма нужда да се прави.
Михаил Неделчев: НБУ, за разлика от други университети, се стреми да създава общност, така да се каже, да има клубна атмосфера. Точно изкуствата в много голяма степен имат значение за това. Има галерии, музеи. Заповядайте в НБУ и ще видите, че навсякъде стоят артефакти. Нашите коридори не са пусти, непрекъснато са обживени. Не съм виждал това в Софийския университет.
Ани Бурова: Все пак ми се иска да изведем разговора от „съревнованието” между университетите към възможностите да се обоснове хуманитарното знание днес. Разбира се, че НБУ и Софийският университет са университети от различен тип, със сигурност могат да бъдат приведени много аргументи и в подкрепа на, да го наречем, „по-класическото” университетско образование, но може би по-важният въпрос е не напрежението между различните университетски модели, а възможностите да бъде мотивирана хуманитаристиката, да се променят представите по отношение на нея.
Михаил Неделчев: В това напрежение НБУ, разбира се, е потърпевш, тъй като при всички атестации е цакан, защото е частен университет.
Камелия Спасова: Мисля, че трябва да избегнем това разделяне, в което да се опитваме да показваме кой университет какви достойнства има. Разговорът е за това в момент на криза на образованието какви общи политики на справяне да заложим. Струва ми се, че критичната точка в образованието сега представлява натискът, наложен в общоевропейски контекст, за прагматизация на образованието. Това е проблемът, който хуманитаристиката трябва да решава, защото диспозитивите, които тя предлага, са по-скоро философско, общохуманитарно познание, което не действа с бързи ефективи. По принцип самото знание има идеята за теоретично вложен ефект, т.е. да се измислят неща, които биха дали ефект за преобразуване, което ще се случи след десет или петдесет години. Докато натискът върху образованието в момента е да се мислят такива политики, които да дават бърз ефект. Според мен проблемът е, че има отказ от това да се мислят сега неща, които да дадат ефект след петдесет години. Такова мислене не действа или е трудно да бъде задвижено.
Михаил Неделчев: Така беше убита българската преса, когато всички наши списания бяха подложени на оценка от чужди комисии. Например даваха 10 000 евро, и след една година изданието трябваше да бъде напълно печелившо. Ние обяснихме, че никога няма да стане така. Нито във Франция, нито в Америка такива издания са печеливши, навсякъде те се дотират. Това е проблематизиране на нашето занимание, не само в сферата на образованието. Виждате какво става в сферата на книгоиздаването. Там се толерират такъв тип автори и презентации, които са на ръба на масовата култура и подменят идеята за литература.
Ани Бурова: Очевидно живеем във време с твърде опростени критерии за това кое е прагматично и приложимо. В тази ситуация как може да бъде защитено хуманитарното знание?
Михаил Неделчев: С висок идеализъм. Нищо друго.
Ани Бурова: А не трябва ли да „преведем” идеализма си на език, който да е разпознаваем за обществото и който да въздейства върху него?
Михаил Неделчев: Както казах, самата наша гилдия се трансформира, тя сама подмени обекта на заниманията си. Вместо българските филолози да се занимават с българска литература, а славянските филолози със славянска литература, нашите колеги започнаха да се занимават с неща на всякакви формации, които могат да се финансират. Имам един колега, който е специалист по Витгенщайн, а инак е директор на „Риск Монитор”. Той, така да се каже, промени идеята за Отворено общество, като го превърна в институт, за да се финансират няколко проекта. Примерите са стотици, включително хора с висок статут и добри професионални умения започнаха да изследват неща, които не са им работа. Така да се каже, те напуснаха своите територии. Става въпрос за едно поединично прелъстяване, напускане на самия себе си.
Ани Бурова: Но това е и въпрос на личен избор. Въпросът е как тези от нас, които искат да се занимават, да речем, с история на литературата, да обяснят на останалите, на днешното ни общество, че самото то има нужда от тази наука, че тя е важна за собственото му съществуване.
Михаил Неделчев: Няма начин.
Адриана Дамянова: Не съм сигурна, че няма начин. Впечатлих се от нещо, което чух от устата на Емил Хърсев в предаване, където се обсъждаше проблематиката около образованието. На предложение във висшето образование да влезе бизнесът, за да си избира предварително студенти, професионалните гимназии да бъдат ясно ориентирани към професии, които съществуват действително на пазара и т.н., господин Хърсев каза: „Не, нека те получават по-базисно, по-хуманитарно образование, а ние след това ще ги научим на това, което на нас ни трябва.” На една среща преди години между образованието и бизнеса Левон Хампарцумян каза в същия стил, че бизнесът не може да поръча специалисти от днес за след десет години, защото нещата се променят много бързо и че самият бизнес не знае какви хора ще са му нужни в бъдеще и затова на него са му нужни обучаеми хора. Дали пък висшистите не намират работа по-лесно, защото имат особен род умения, например комуникативни умения, което никак не е малко? Умението да учиш – ето нещо, с което хуманитаристиката чудесно би се справила. Това, за което Ани Бурова пита, е изключително труден въпрос, поздравления за намирането му – как да преведем на разпознаваем език такова послание във време, в което високото знание е по-скоро дискредитирано, освен в някакви тесни кръгове. Елитите се презират по дефиниция. Защо в днешно време младежите да се мъчат в някакви училища, като вече има всякакви предавания Играй с мен, Пей с мен и т.н., които веднага те изкарват пред публиката. Ученето на изкуства в училище е показателно. Навремето аз съм учила предмета Пеене, а сега учат Музика. Учехме простото Рисуване, а сега учат Изобразително изкуство. Смяната на имената на предметите означава минаване от някакво си пеене към теоретични занимания. Вместо да насърчават учениците да свирят или пеят, ги карат да учат разликата между квинтата и септимата и т.н. Не мисля, че образователната институция прави това умишлено, а заради криво конципираното средно училище, което има много голямо значение – оттам идват нашите студенти.
Венета Дойчева: Според мен все още не сме стигнали онова най-страшно дъно в социален план, което наистина ще накара в едър мащаб българите и държавата да осъзнаем, че за да почнем да се измъкваме, трябва наистина да извикаме с пълна сила хуманитарните сфери на преден план. Навсякъде по света, включително и тук, когато се появи някакъв социален проблем, веднага искат да направят арт терапия или някакво подобно обучение. Когато изцяло се усети, че сме капитулирали като общност, когато стигнем до страшните, грозни неща, до непонятното, инстинктивно и интуитивно хората усещат, че само духовното може да измъкне ситуацията на друга плоскост. Това би могло да бъде големият аргумент на хуманитарните занятия пред държавата, пред тези политики, които поставят на преден план прагматичното. Не смея да кажа, че това не ни е нужно. Икономиката няма как да се развие, ако не станем по-продуктивни във всички сфери. Едното върви заедно с другото. Не може да сме производителни, ако сме бездушни и примитивни в най-широк смисъл на думата. Обричаме се на едно огрубяване и каквото и да произвеждаме нататък, то все ще бъде нескопосано или само копиране на нещо друго. Хуманитарните дейности според мен са спойката на обществото, това е хумусът.
Амелия Личева: На някои места в Европа го разбират това. Ето, Италия реши да излиза от кризата, залагайки на интелектуалец като Марио Монти, на знанието, което идва от университетите.
Михаил Неделчев: Не знам дали наблюдавате как говорят младите хора. От моя гледна точка днешните български тийнейджъри са завзети от света на вулгарното. Това е чудовищен проблем.
Има една социална търпимост към неща, които би трябвало да са абсолютно недопустими. Училището не ползва своята наказателна или предупредителна система. Учителите не смеят да влязат в конфликт с учениците.
Адриана Дамянова: Как гледате на идеята, че човек става човек в общността чрез езика, а ако ние действително въобще нямаме общество, каквато теза съм чувала, че споделя проф. Георги Димитров, какво се случва? Не смятате ли, че училището е толкова безпомощно, колкото е и семейството? Понеже не можем да се конституираме като общество, нещата се сриват, вместо да настъпи диференциация. Мен ме сепват думи от рода на постчовеци, нечовеци. Ние се шегуваме, че новото поколение е от друг еон. Разликите са чудовищни. Те мислят по абсолютно различен начин. Знанията им са по-капсулирани и по-трудно правят връзки между нещата, не могат да събират информация. Вече има разлика в начина, по който се мисли светът. Социологическо изследване твърди, че 80% от комуникацията на тийнейджърите е през интернет. Това са факти, които трябва да приемем, да осмислим и да променим начина си на общуване със студентите. Нямам предвид някакво сервилно нагаждане, но трябва да калкулираме начина си на общуване. Не става дума да оказваме съпротива, а по-скоро да хванем вълната и да изведем следовниците си на нейния гребен, вместо да мислим за ход назад. Продължавам да съм убедена, че това не е само български проблем. Част от решението е да разберем, че имаме общи проблеми. Европейският съюз наистина създава натиск – срещала съм това под името „доларизация” на образованието – колкото повече пари носи една специалност, респективно колкото по-малко усилия изисква, толкова по-добре.
Михаил Неделчев: В допълнение мога да дам пример с нашите студенти. Стараем се да им осигуряваме специализации и в момента трима от най-добрите ни студенти са на стаж в издателството на БАН. Те са потресени от статичността, от нищоправенето и всичко онова, което можем да си представим в едно държавно предприятие. Те просто виждат, че някакви хора местят някакви папки. Не ги въвличат в никакви дейности. Други студенти бяхме пратили в една частна информационна агенция, там ги бяха накарали да вършат конкретни репортерски неща, които не изискват особена интелигентност. Ние сме ги мотивирали, научили сме ги на нещо, но се оказва, че никой не търси тези неща.
Камелия Спасова: Във връзка с това, което Адриана Дамянова каза, си мисля, че част от традиционността на университетското знание е именно в това да постави дистинкциите, да йерархизира.
Адриана Дамянова: Включително и това имам предвид. Това как да използваш информация също е въпрос на култура. Не става дума да си мислим, че идва нещо ново и старото ще изчезне. Най-общо казано, защо трябва да има един канал на общуване, когато може да има и повече. Трябва да покажем, че има неща, които не хипертекстът, а текстът ги дава.
Михаил Неделчев: Обаче за това трябва да бъде култивирано отношение към авторството на текста. От моя опит съдя, че студентите имат отношение към интернет като природа. Когато им кажа да напишат нещо, те все едно отиват да берат гъби в гората. Връщат се с един текст и въобще не се интересуват кой е авторът. Проблемът за авторитета на авторите въобще не стои и те са учудени, когато поставяш въпроса за това, че текстът е написан от друг.
Адриана Дамянова: Аз съм намерила противоотрова – не давам такива реферати. Давам уникален случай, който да бъде критически прочетен. Реагирам спрямо ситуацията. Опитвам се да ги карам да четат инструментално, да ползват прочетеното като генеративна идея, а не като нещо мъртво. Това няма полза за тях.
Радея Гешева: Освен това в училище не се учи, че това да ползваш авторски текстове, без да цитираш, е подсъдно. Учениците не си дават сметка, това преминава и в университета. За съжаление има преподаватели, които поставят високи оценки, без да се интересуват от работата на студентите. Хуманитарното образование може да привлече ученици, които са потенциални студенти, чрез диалог. Необходимо е да си дадем сметка, че живеем в началото на третото хилядолетие и учениците се променят с всяка изминала година. Разбира се, че влияние оказва и обкръжаващата среда – семейна, родителска, приятелска и т.н. Мисленето на ученика трябва да се развива така, че самият той да осъзнае, че изпитва конкретна необходимост от дадена специалност и е готов да се запише в нея, независимо че реализацията след това не е бляскава. Според мен това би могло да се получи чрез организиране на срещи между студенти, които периодично представят своята специалност и плюсовете и минусите й пред учениците.
Амелия Личева: Има училища, които вече искат подобни инициативи. 105-о училище е такова, то искаше подобна помощ от Софийския университет – преподаватели и студенти да посещават учениците и те да чуят конкретно от тях това, което ги интересува. И две думи като реплика към проф. Неделчев за това, че хуманитаристиката не трябва да променя полето на дейностите си. Струва ми се, че промяната често пъти по-скоро помага да се чува гласът на интелектуалците. Мислех си за Иван Кръстев, който вече не се занимава с философия, но тежи като интелектуалец и мнението му определено се чува, при това по важни въпроси. Независимо че Стефан Попов, който конкретно беше визиран от проф. Неделчев, не се занимава с Витгенщайн, той продължава да пише не само политически текстове, но и много текстове върху театър, книги, и това е много интересно и със сигурност разширява зоните на присъствие. Разширяването на заниманията не е предателство към призванието на хуманитаристите.
Михаил Неделчев: Нямах предвид това. Говорех за отказа, невярата, че тази специалност има предмет. Много колеги, които по номенклатура са литературни историци, не вярват, че изобщо има такава дисциплина. Как можеш тогава да внушиш на студента, че я има? Ако съм започвал да се занимавам с други неща, то беше една криза, в която имахме голям ентусиазъм за интердисциплинарност, за това, че филологията става част от други неща и т.н. Точно това направи френската критическа философия, тя разми границите. В някакъв смисъл това беше добра провокация, но не може да продължава докрай, особено когато става въпрос за преподавателска дейност. Длъжен си да обясниш на студентите какво те наистина учат.
Адриана Дамянова: Това не са ли конвенционални неща, филологията не съществува навсякъде по света – на много места се учи или лингвистика, или творческо писане… В днешно време могат ли въобще да бъдат удържани толкова отчетливо границите? Те стават по-пропускливи, и мисля, че от въпросната интердисциплинарност по-скоро се печели.
Михаил Неделчев: Въпросът е, че в някои университети филологиите се придвижват към журналистиката, за да станат по-атрактивни, въвличат се в сферата на публичните отношения, рекламата и т.н.
Адриана Дамянова: Публичността е част от живота ни. Не е случайна тази лекота, с която младите се разголват в езика си. По друг начин се преживява публичността.
Михаил Неделчев: Всички се занимаваме с тази нова публичност. Проблемът е, че много от хората, които пишат, отдавна са напуснали своите професионални занимания като университетски преподаватели.
Анастас Герджиков: Имам впечатлението, че всички сте преувеличено притеснени от това, което се случва през последните 20 години. Не е вярно, че хората не се занимават непрофесионално с изкуства. Свързан съм със Съюза на народните читалища, където виждам, че хиляди хора се занимават непрофесионално, от интерес. Второ, наистина има неща, които не са обратими – например това, че висшето образование се масовизира. Но има и неща, които са обратими. Това, че близо 40 процента от завършилите са от икономически специалности и още 10-ина процента са с право, е защото и двете реално не бяха области с реализация в продължение на много години. През последните двайсет години можем да се занимаваме с такива неща и интересът е огромен, което е обосновано също и от доброто заплащане. Това е цикъл, който ще завърши и хората ще се върнат там, където са били, т.е. в много други области. Последните десет години не бяха като десетте преди тях. Може би тогава ни се е струвало, че духовната инерция ни е държала, но не е така, това бяха едни много по-страшни и просташки години. И за да завърша това изказване с шега, един приятел миналата седмица бил на опера и каза, че имало хора, облечени по най-различен начин. Някои били с костюм, други с ежедневни дрехи, а едно цяло семейство било облечено с анцузи. Сега трябва да се запитаме: лошо ли е, че хората ходят на опера, облечени в анцузи, или е хубаво, че тези с анцузите са започнали да ходят на опера?
Адриана Дамянова: Можем да приемем това като добра метафора на хетерогенността.
8 май 2012 г.
Стенограмата е подготвена за печат от
Лидия Кирилова и Галина Калчева
Културата и образованието са нашата идентичност
Разговор с професор Любомир Халачев, ректор на НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов”
Като начало на нашия разговор бихте ли представили академията, на която сте ректор, с няколко “рекламни” изречения?
– Академията за театрално и филмово изкуство „Кръстьо Сарафов” има вече доста сериозна история. Ако я сравняваме с други театрални и филмови училища в Европа, тя даже има богата история – съществува вече 63 години; тази година празнуваме 50 години от специалност „Актьорско майсторство и режисура за куклен театър”, а догодина ще честваме 40 години образование по кино. Имаме 17 бакалавърски специалности, няколко магистърски и докторски програми. Тоест в рамките на съвременното образование по изкуства НАТФИЗ е добре развита, средноевропейска академия, която има много взаимодопълващи се специалности. Тя дава възможност на младите хора да получават знания, информация и естетически познания в сферата на изпълнителските изкуства, киното, телевизията, дизайна, анимацията, фотографията…
Вие имате поглед върху различни образователни модели. Ако приложим сравнителния метод, къде стои НАТФИЗ „Кр. Сарафов” в европейски и световен контекст?
– Мисля, че сравнителният метод е приложим и резултатен. В смисъл, че като се сравняваме с други училища по изкуствата и академии (обикновено ги наричаме с английската терминология “училище по изкуства”), виждаме, че сме на едно много добро място. Това се дължи до голяма степен на факта, че през последните десетина години имаше много силно ръководство в лицето на проф. Семерджиев. Той имаше много силна и ясна визия за това, че нашата академия трябва не само да произвежда качествена продукция, което значи добро образование, но и да се опита да го покаже пред света. Положиха се много усилия, за да можем да се включим във всички авторитетни международни форуми. Ние участваме в работата на ELIA (Европейската лига на институтите по изкуства), където проф. Танковска е в борда; съоснователи сме на GATS (Световен алианс на театралните училища); в много добра позиция сме в CILECT (Международната асоциация на филмовите и телевизионните училища), в която членуват над 150 училища от цял свят. Академията е основател и вече седма година ръководим конкурса на училищата по кино за излъчването на най-добър филм. Това е сравнимо с наградата „Оскар” за студентски филм, защото участват всички училища, които избират най-добрите си филми. Тоест академията има изключително добро име в международен контекст.
Лесно ли се въвеждат нови принципи, методологии и правила в образователни модели, особено с по-устойчиви традиции?
– Винаги съм твърдял, и това не е мое откритие, че образованието е изключително консервативна система и такава трябва да бъде. Давам следния образен пример. Образованието е като презокеански кораб. За да може да достигне здрав и цялостен крайната си точка, която отстои във времето на 5, 10, 20 години, тъй като в такава перспектива са целите на образованието, той трябва първо да се управлява много внимателно. Освен това на този кораб носим архиви, спомени, традиции, културна идентичност… плюс всички нови възможности, които ни позволяват да управляваме процеса, наречен образование. В този смисъл не можем и не трябва всяка година да се променяме. Ние трябва да държим в съзнанието си традицията, която имаме и използвайки възможността да наблюдаваме училищата по театър и кино, да правим необходимите промени. Ако мога образно да се изразя, гледаме с едното око това, което трябва да постигнем след 5-10 години. В същото време сме стъпили здраво на базата, която имаме.
Безпроблемно ли е съществуването на академията в съвременния контекст? Какви са актуалните проблеми?
– Съществуването на такава академия е изключително трудна задача и дейност в днешно време в България. И това е така, защото това е бутиково образование. То е много скъпо в цял свят поради факта, че се преподава на малко хора, индивидуално и с използването на много технически средства. Съвременната електронна техника в киното се амортизира морално за три години, тоест ние непрекъснато трябва да я обновяваме. Академията има учебен театър – професионална сцена, на която студентите могат да репетират и в последните години от следването си да покажат своите умения и постижения, за да получават квалификация като актьори, режисьори и т.н. Издръжката на този театър струва много скъпо. Как се поддържа този лукс? Ние получаваме субсидия от държавата, която за съжаление става все по-малка, тъй като се увеличава цената на издръжката. Студентите не могат да плащат такса, равностойна на стойността на издръжката им. Опитваме се да балансираме с помощ от преподаватели и спонсори, за да поддържаме качеството на образованието. Обществото трябва да знае, че изпълнителските изкуства струват много пари. Хората имат нужда от изкуство, но когато са в трудна ситуация, може лесно да се откажат от него.
Четох, че британският министър на финансите Джордж Озбърн, обявявайки пред парламента най-драстичното орязване на публични разходи, произнася репликата: “Нашите университети са перлите в нашата икономическа корона и е ясно, че ако искаме да запазим мястото си на върха на световните класации, трябва да реформираме системата на финансиране”…
– Разликата е огромна. Великобритания е успяла да изведе образованието в качеството на икономически механизъм. Там то носи пари, а у нас – не. Ние преподаваме на български език. Ако преподавахме на английски или на немски, може би щеше да е по-различно. Има и друго… Миналата седмица чествахме Ищван Сабо като Доктор хонорис кауза на нашата академия. В академичната си реч той завърши със следния анекдот: По време на Втората световна война към Чърчил се обърнал министърът на отбраната, за да поиска допълнително пари за отбрана. Обяснил, че нивото на отбраната пада. Чърчил го попитал откъде да ги вземе, като няма пари. Министърът на отбраната предложил да вземат от културата и образованието. Чърчил му отговорил, че ако вземат от тези области, няма да има какво да защитават. Тоест ние като общество и държава трябва с всички сили да защитаваме културата и образованието си, защото това е нашата идентичност.
Извън финансовите, има ли образованието по изкуства други проблеми?
– Мисля, че не трябва да изваждаме финансовите проблеми пред скоби, а да ги мислим комплексно. Аз разбирам за какво питате, но се опитвам да вкарам разговора за образованието, изкуството и културата в рамките на финансите, които имаме. Защото ако разделим двете теми, ще говорим, говорим и после ще се върнем при “лошите” хора, които дават пари. Трябва да имаме съзнание за рамките, в които сме поставени. Разговорите за образование са много важни, защото трябва, от една страна, да подготвим младите хора да бъдат професионално готови, да имат професионалните умения, за да снимат, да пишат сценарии, да играят на сцена, да танцуват, пеят и т.н. Друга много важна задача е да им покажем, че сам за себе си занаятът нищо не носи. Изкуството само за себе си не съществува, ако нямаш морал. Не може един морален изрод да прави добро изкуство просто защото е много талантлив. Изкуството се прави от добри хора, които носят морал в себе си, които имат принципи. Трябва да научим младите хора да разпознават доброто и злото. Ще ви дам пример с един гениален и любим мой филм. “Кръстникът” на Франсис Форд Копола, заснет през 1972 г., направи лоша услуга на целия свят именно защото беше гениално направен. Вече 40-50 години хората мислят, че има добри и лоши гангстери. Истината е, че всички са лоши. В момента имаме митологизиране на престъпниците в цял свят и в България. Ние трябва да покажем на младите хора как да разсъждават в определени насоки, като ги учим в сфери като философия, естетика, и т.н. Това не може да се научи за две години. В Европа се води много сериозна дискусия относно продължителността на бакалавърското образование, дали да е три или четири години. Съществува т.нар. Болонски протокол, който задължава всички висши учебни заведения да направят бакалавърските си програми тригодишни. Различията са големи. Например във Великобритания говорят дори за двугодишно бакалавърско образование, защото то струва пари. В Германия са доста по-консервативни и не искат да отстъпят от четиригодишното. Скандинавските страни и Великобритания са за тригодишно образование, което държавата плаща, и магистратура, която всеки да си заплаща. В България разсъждаваме по следния начин: ако държавата иска да направи три години бакалавърската степен, нека да ни гарантира, че и двугодишна магистратура ще бъде субсидирана от държавата. Сега държавата финансира само една година магистърско образование. Каква е разликата в това, което ще даваме на студентите? Аз съм убеден, че за три години могат да придобият знания, за да отидат да работят. Четвъртата година е нужна на студентите, за да могат в комфортната обстановка на академията да подготвят дипломната си работа и бавно да преминават от обстановката на домашно обгрижване към индустрията. Затова мисля, че на този етап трябва да поддържаме четиригодишна система.
Друг проблем не е ли фокусът на магистратурите? Много често те разширяват фокуса, вместо да специализират знанието.
– В цял свят има две форми. Едната е т.нар. университетско образование, където в бакалавърската степен се учи обща, например хуманитарна специалност. След завършването в магистратурата специализираш, например психология, работа с деца и т.н. В някои училища като нашата академия, в които три години се учи фокусирано занаят, трябва да се внимава как да изглежда магистратурата. В момента сме приели, че студентът за четири години изучава всички технологични основи и изисквания на професията, а магистратурата му служи, за да надгражда най-вече в сферата на теорията и естетиката. За какво е нужна например на един актьор или оператор магистратура? Той няма да научи нищо повече в занаята. Магистратурата обаче е задължителна, ако той иска да се занимава с теория, ако иска да стане преподавател, да продължи с научна работа или ако иска да се движи в йерархията, за да участва в ръководството на процеса. Аз съм убеден, че поколението, което е след нас, постепенно ще поеме ръководството на държавата в културния сектор – министерства, театри, телевизии и т.н. Освен практически умения те трябва да имат и опит в ръководството на процеса. Именно това се опитваме да правим в нашите магистратури.
Едно училище по изкуствата първо открива таланта, след това отглежда професионализма, и в съвременния свят трябва да обучи студента и как да продава своето изкуство. Струва ми се, че програмите на НАТФИЗ се грижат и за това. Така ли е?
– Това е задължително. Ние имаме две програми: “Мениджмънт в сценичните изкуства” и “Мениджмънт в екранните изкуства”, в които учим студентите как да разпознават процеса, да го разделят на части, за да могат да го ръководят. Мениджърът в нашите области трябва да разбира от изкуство, да може да го чете, да го представя, да бъде лидер. Надявам се, че това са хората, които ще навлязат в ръководството на културата и ще започнат качествено да я управляват.
Много вълнения предизвика рейтинговата система за класация на висшите училища. Какво е вашето мнение за нейното функциониране и ефективност?
– Преди две години министерството даде задача на работна група да създаде система, според която да се оценяват образователните постижения на висшите учебни заведения в България. Миналата година се приложи за първи път. Не знам как са я приели другите университети, но ние имахме доста забележки. Бяхме оценени като най-добрите в обучението по кино и театър, но с много малка разлика от други висши учебни заведения, които преподават и такива специалности. А обществената оценка е доста по-висока. Имахме подробен разговор с комисията. Тя беше много кооперативна. Подобна система съществува в Америка, където има т.нар. лига на най-добрите университети. Но там има огромен пазар, в който между 3000 университета не е трудно да се изведат 20 най-добри, 100 средни и т.н. В България това е доста трудно. Въпреки това рейтинговата система показва някои качества и слабости. След като протестирахме остро миналата година, ние се опитваме да открием логиката на нещата. Тази година има разлика в начина на оценяване. Проблемът не се отнася за големите университети, където има 40 или 100 специалности, а за такива като нашата академия, в които има специфика. Например ние имаме най-добрата библиотека в областта на театъра и киното в страната. Но ако пресмятаме количествено, томовете ни са в пъти по-малко от тези в библиотеката на Софийския университет. Друг много интересен критерий, по който ние получихме 0 точки, е публикациите в списания. В големите университети има много специалности и преподавателите публикуват в много различни издания. Нашите колеги имат възможност да публикуват в 2-3 списания, защото те са толкова в България и не са изведени в системата, която им дава международен рейтинг. Друг пример е критерият за т.нар. кариерен център. В голям университет може да има офис с табела „кариерен център” и там да идват потребители на кадри. При нас това не може да се случи по този начин. Но ние имаме работещ кариерен център. От две години правим съвместни продукции с театри в различни градове. Студентите ни играят в постановки и така показват своите умения не само пред публиката, а и пред режисьори, директори и др. Следващата седмица започва 36-часовият маратон в НАТФИЗ, който дава възможност на цялата софийска общественост и работодатели да видят нашите студенти. Тоест де факто ние имаме кариерен център. За последните две години 95% от завършилите студенти са намерили реализация по специалността си.
Пропуснахме ли в разговора си нещо важно?
– Ние си говорихме само за важни неща. Най-важно е обществеността да знае, че можем да излезем на по-предно място в европейската обща държава и в света само като залагаме на образованието. То е това, което винаги е движило всички държави. Щастливото общество се ръководи от добри ръководители и ние трябва да ги подготвим във всяка област. Искаме да възпитаме млади хора, които не само създават, а имат уменията, желанието и отговорността да ръководят процесите. Едва тогава ще можем да кажем, че сме си свършили работата. И аз много се надявам нашите студенти да разбират, че ние правим именно това за тях.
Въпросите зададе Румяна Николова
Хуманитаристиката създава мислещи хора и личности
Разговор с професор Иван Илчев, ректор на Софийския университет „Свети Климент Охридски”
Професор Илчев, вече няколко години се намираме в период на динамични законодателни промени, или поне намерения за такива, в областта на висшето образование и науката. Как оценявате посоката, в която се движат те? От 2010 г. например действа Законът за развитието на академичния състав – какъв е ефектът му върху академичната среда и конкретно върху дейността на Софийския университет?
– Бих казал, че това, на практика, е единственото осъществено законодателно намерение и то беше осъществено въпреки протестите на Софийския университет. Тогава ние писахме до Комисията по образование на Народното събрание и до народните представители, до Министерството на образованието, нееднократно излизахме с протестни декларации и предупреждавахме какво ще се случи. Всъщност това, което казахме, стана, за огромно мое съжаление. Моите наблюдения са, че защитите се провеждат на много по-ниско ниво отпреди. Аз винаги съм бил привърженик на големите журита, а не на журитата от пет или седем души, каквито са сега. При големите журита, независимо от това, че не всички членове на журито са специалисти по конкретния проблем, оценката е по-цялостна. В крайна сметка ние не създаваме научни работници и преподаватели, които са специалисти по седмия прешлен на еди-кое си животно. Създаваме изследователи и преподаватели, които са социални животни и които трябва да имат социални умения. В този смисъл големите журита бяха много по-полезни, защото хората поглеждаха на качеството на кандидатите от една много по-широка перспектива. Впечатлението ми сега е, че журитата са много добър начин да се хранят пенсионирани преподаватели. Случи се именно това, което предвидихме с ректора на Медицинския университет. Ние настоявахме, че в закона трябва да бъдат предвидени задължителни минимални изисквания. Между другото ние сме си поставили такива и нека се похвалим, нашите кандидати са толкова добри, че ги прескачат без проблем. Преди около месец Министерството на образованието се опита да прокара такива и в закона, но грънците вече са изпочупени и сега трябва да се лепят. Не виждах причина и за обсесията с ВАК, която беше породена от това, че един-двама души не са преминали през тази комисия. Аз дълги години бях член на комисиите, и то в едни от най-острастените политически години, и може би само в един или два случая се забелязваха политически симпатии или антипатии към даден кандидат за период от десет-дванайсет години. ВАК имаше много важна ограничителна функция, защото все пак поддържаше що-годе единни национални критерии. В Румъния, където премахнаха ВАК, преди няколко месеца отново въведоха под друго име строгите правила. В момента съотношението между производството на доценти и професори е обърнато с главата надолу. Преди обикновено броят на произвежданите професори беше наполовина от броя на произвежданите доценти, като презумпцията е, че много от доцентите в крайна сметка се пенсионират като такива. В момента в Софийския университет имаме два пъти повече успешни избори за професори, отколкото за доценти. Имаме цели факултети, например Факултетът по педагогика, където, доколкото си спомням, има само четирима асистенти, а всички останали са хабилитирани. Колеги от катедри от провинциални университети, където се изучава медицина, ми се оплакват, че при тях няма млади хора, които да водят практическите занятия. Така че, за мен поне, законът действа така, че не ме кара да се разколебая в някоя от прогнозите си, въпреки че аз съм историк и не наблягам на футуристични предположения.
Какви позиции застъпва Софийският университет по отношение на подготвяния и обсъждан нов Закон за висшето образование?
– От кого е обсъждан и подготвян?
Говори се за него в медиите.
– Бедата е, че се подготвят важни законодателни промени на тъмно и от много малки групи хора и това е една от причините да има толкова проблеми после. Законът за висшето образование, доколкото знам, едва ли ще бъде приет до края на мандата на сегашното правителство. Той е твърде сложен и засяга много интереси. Вижте какво става с новия Закон за предучилищното и училищното образование, който иззема част от функциите на родителите и ги предава на държавата. Така че не вярвам да се приеме закон за висшето образование, освен ако няма политическа директива.
Какво е мнението ви за рейтинговата система за висшите училища? Какъв е ефектът й върху статута и финансирането на Софийския университет?
– Тя има плюсове, но не може да бъде 100% меродавна за качеството на институцията. Ние не можем да бъдем недоволни, дотолкова, доколкото Софийският университет обучава в 23 професионални направления и сред държавните университети сме на първо място в 23 от тях, тоест в абсолютно всички, без изключение. Ако се сравним и с частните, Американският университет има едно направление, за което оценката му е съвсем малко по-добра от нашата – спрямо рейтингите това е статистически пренебрежима разлика. Има и едно направление, в което сме наравно. От години, още отпреди Даниел Вълчев, ние призовавахме да бъдат групирани университетите в България, защото университетът в Тутракан, да речем, и този в Пловдив няма как да бъдат сравнявани. Нека да дам отново за пример румънците, които направиха и рейтинг, и международен одит на своите университети, като резултатът от препоръките е, че се оформиха три различни групи университети с различно финансиране: изследователски, изследователско-образователни и образователни университети, като разликата във финансирането е в рамките на 50-60%. Тук единствено, доколкото зная, Софийският университет поиска такъв одит от „Делойт и Туш”, който бе платен от нашите настоятели. От рейтинговата система в момента има една позитивна стъпка – тя е, че известна сума се заделя и разпределя между държавните университети в зависимост от резултата от рейтинга им. Това е положителното. От друга страна, сме поставени в ситуация като в един от разказите на Кафка, където един герой е завързан в машина, която го реже на парчета, докато той се възхищава от това, че пред него е поставена купичка с кашичка, от която той може да лиже по малко. Ние сме поставени в подобно положение от правителството тази година. Сергей Игнатов е доста предпазлив, като казва, че ще бъдат отпуснати до 15 милиона за подкрепа на най-добрите университети. Ако това е сумата, Софийският университет трябва да получи около три милиона лева. През последните три години, откакто бяха въведени, както се казваше в постановлението, временни ограничения за финансирането на висшето образование, Софийският университет получава с 13 милиона по-малко, отколкото през 2008 година. Така че ние действително лижем купичката с кашичка. Скоро бях в Русия – там държавата буквално изсипва пари в науката и във висшето образование. В провинциални университети – наистина, добри – като Казанския университет например, миналата година само във Физическия факултет са получили 30 милиона долара за апаратура. Това е два пъти повече от сумата, която държавата дава за финансирането на целия Софийски университет. Ние бяхме тръгнали да правим скок над яма, за да преодолеем разстоянието, което ни делеше от другите страни, и се опасявам, че през последните години сме спрели във въздуха, а когато спреш във въздуха над дълбока яма, знаете какво се случва и накъде върви движението.
Какви са начините хуманитаристиката днес да докаже своята рентабилност?
– В рейтингите основен критерий бяха заплатите, които получават студентите, когато завършат, което за мен не е най-важното. Това е държавен университет и държавата не би следвало да се интересува най-вече каква ще е заплатата на завършващите, а какъв ще е приносът им в обществото. Хуманитаристиката в никакъв случай не може да създаде добавъчен продукт, който да конкурира продукти на химията, физиката, биологията. Тя създава широко мислещи хора, създава личности. Естествено, в идеалния случай. Между другото във Великобритания преди няколко години имаше много сериозен натиск за свиване на хуманитаристиката, който днес се отчита като грешка. Нейната задача все пак е да създава широко скроени хора.
Имате ли поглед върху социалната реализация на студентите, които завършват, и специално върху тези в областта на хуманитаристиката?
– Ако вярваме на рейтингите, нашите студенти се реализират. Въпросът е какво разбираме под реализация. Тук отново не съм съгласен с общоприетата система, която казва, че човек, който е завършил история, трябва да работи като историк. Защо, като може да бъде президент на републиката, например? Завършилият филология трябва ли да работи на всяка цена като филолог? Защо, като може да бъде вицепрезидент на републиката или да работи в синдикатите, или като редактор във вестник? Поначало не съм привърженик на идеята, че университетът трябва да създава винтчета, които да пасват на определени гайки, защото обществото се развива и ако диаметърът на гайката се промени, това винтче свободно ще пада през нея и тя няма да може да бъде завита. Тъй че идеалът е по-скоро да създаваме хора, които да мислят, да са гъвкави, да могат много бързо да се приспособяват към промените в обществото, а и самите те да инициират такива промени. Това е идеалът – за съжаление малко от хората са такива.
Като заговорихме за мислещи хора, споделяте ли ширещите се напоследък опасения, че новите поколения са безкнижни и четат все по-малко?
– Има един древноегипетски израз, вероятно апокрифен – един писар се оплаква, че младите вече изобщо не четат, не пишат, не се занимават с нищо. Това, което със сигурност зная като историк, е, че някъде през 1941-42 година излиза третото издание на стихосбирката на Багряна „Вечната и святата”. Чел съм една рецензия, в която авторът се възхищава на българския народ, че е изключително културен и начетен, защото трите издания на стихосбирката правят общ тираж някъде около 15 000, което никак не е лошо за поезия. Не е лошо, но докато не се сетиш, че по същото време има един много популярен певец, Парушев, който ходи по сборове и седянки и изпълнява съчинените от него песни – дълги поеми със сюжети от рода: какво нещастие станало в някакво село, как един мъж завързал козата на бариерата, откъдето минавал влакът, бариерата се вдигнала, козата се обесила, той от мъка скочил в кладенеца, жена му си прерязала жилите, бабата се хвърлила в реката и от този род неща. На Парушев, погледнете в Народната библиотека, стихосбирките му се издават в тираж 75 000. Така че проблемът с високата и ниската литература винаги го е имало, поне за мен. Има го и сега. Аз не искам да бъда краен песимист – променят се моделите на четене, на осмисляне на нещата, но това не се случва за първи път в човешката история. Аз имам спомен със сина ми, когато учеше „Илиада” в училище и въобще не искаше да се занимава с нея. Седнах да му я обясня дума по дума и той се заинтригува. Дори съпругата ми се заслуша с интерес и каза, че досега никой не й е обяснявал по такъв начин. Въпросът е как ще доведем културата до децата. „Илиада” всъщност е приключенски роман, без еквивалент до края на XVIII век. Да, не съм песимист. Преди две години ми се наложи да открия автора на една мисъл, мислех, че е на Бертолт Брехт, но се оказа, че не е негова, и потърсих в Гугъл. И докато търсех, попаднах поне на петнайсет сайта на млади хора, които обичат, четат и си споделят поезия. И то не само съвременна, имаше и стихотворения на Павел Матев, произведения на Сава Доброплодни и т.н. И тук може да се върнем към хуманитаристиката – аз съм категорично против тази глупост – но за съжаление ние следваме сляпо всички директиви на Европейския съюз, – която изисква през 2020 г. някъде около 40% от хората у нас да имат висше образование. Да, те ще имат дипломата, но не и образованието. Няма и нужда от толкова хора, българската икономика няма нужда от такива хора. Според мен във всеки курс студенти винаги има по няколко души, които са много добри и те са маята, закваската.
Вие самият сте учен – хуманитарист, историк, какво е мнението ви за българската наука в областта на хуманитаристиката?
– Макар че не мога да обобщавам като Политбюро, не познавам цялата хуманитаристика, това, което ми прави впечатление, е тенденцията от последните години, поне в областта на нещата, които ме интересуват – историята, философията, литературната история – към едно папагалско предоверяване на европейски и американски авторитети. Това личи по десетките бележки с чужди мнения под статиите, донякъде за сметка на собственото мнение. Разбира се, не бих казал, че хуманитаристиката ни е на ниско ниво, проблемът при нас е, че тя е много национална и регионална и много трудно може да пробие в Европа и по света, освен това се пише на език на малък народ, който малцина знаят. Ето аз например като историк, занимаващ се с българска и балканска история, трудно мога да вляза в международните класации за научен принос, защото те изискват да публикуваш в определени западни списания, които ти дават определен брой точки. Но аз не се нуждая от това. Моята четяща публика, доколкото я има, са българските и балканските читатели. Няма смисъл да публикувам нещо в English historical review, защото хората, които го четат, няма да ме прочетат, мен ще ме прочетат тези, които ще намерят публикациите ми на български в „Исторически преглед”. И най-сетне, бих казал, че хуманитаристиката ни е по-обективна, сравнена с тази в някои съседни държави.
Чува ли днешното общество гласа на академията, на академичната общност, и може ли тя да бъде фактор при вземането на важни решения за обществото?
– Твърдо не. От двадесет и няколко години медиите водят упорита атака срещу всички опори на духовността на българина. Има жестока медийна атака срещу училището, академията, университетите. И независимо от това какво им се казва и какви факти им се представят, журналистите пишат това, което са решили. Самият факт, че завършващите ни студенти стават без проблем магистри навсякъде в Европа, докторантите ни си намират работа навсякъде в Европа, е показателен за доброто ниво на образованието. Медиите това не ги интересува, те твърдят, че нивото на образованието у нас е ниско. Аз дълги години съм преподавал в други държави, по един семестър или по няколко години, и смея да твърдя, че образованието у нас в никакъв случай не им отстъпва. Скоро четох един анализ в Le monde diplomatique за успешното излизане на Португалия от кризата, основната причина за което е, че в Лисабонския университет има голяма група икономисти, принадлежащи към различни политически партии, които работят заедно по проблемите на кризата. Те са консултативна група към правителството и то се вслушва в това, което те предлагат като мерки за излизане от ситуацията. У нас това изглежда утопия.
Да завършим с един въпрос отново за Софийския университет – какви са основните предизвикателства пред него днес и в близкото бъдеще?
– Те са няколко. Едно от тях е свързано с държавната политика. Не може да имаме масов университет, който да е на изключително високо ниво. Това например, че Американският университет е по-добър в една област от нас, се дължи и на факта, че в него годишно се дипломират толкова хора, колкото при нас в един малък факултет. Това е приоритет, който държавата трябва да реши. Според мен трябва да има университети, в които да се дири качеството за сметка на количеството. Това са Софийският, Медицинският, Техническият университет – тези, които принадлежат към Асоциацията на изследователските университети. Те не бива да бъдат финансирани заради количеството, а заради качеството. Вътрешен наш проблем, който се мъчим да решаваме, е подобряване работата на администрацията и електронизацията на Софийския университет. Трудно е, макар отвън да изглежда лесно – вижте как пропадат дори проектите за електронно правителство в България. При нас, въпреки протестите на преподаватели и нежеланието на администрацията, заработи успешно информационната система „СУСИ – 4”. Надявам се, че до есента ще успеем да въведем електронни карти за всички преподаватели и студенти в университета. Следващият проблем, свързан с финансирането на университета, е привличането на чуждестранни студенти. В преговорите за влизане на България в Европейския съюз беше направена една голяма глупост – Меглена Кунева много ми се обиди, когато казах това. Първо бяха подписани главите за образование и наука, последните бяха за правосъдие и полиция. Беше прието – и това е правилно – че европейските студенти имат същите права и задължения като българските. Какво означава това? Представяте ли си един датски студент да се яви на конкурсен изпит по български език? В Унгария и Полша бяха потърсени и намерени междинни варианти, у нас – не. В последните години намаляват чуждите студенти от Европейския съюз и на нас законодателно са ни вързани ръцете. А не можем, както правят някои университети за търсените си специалности, да сключваме фиктивни договори за дарения с чуждестранните студенти. Това е под достойнството на Софийския университет. За да привличаме чужди студенти – може би колегите не го разбират напълно – трябва да заложим на англоезични програми и на нещо, което на мен никак не ми се иска – на дистанционно обучение. Не ми се иска, защото то само ще задълбочи тенденциите към атомизиране на обществото – липсата на социален контакт и социални умения ще се задълбочи. Но неизбежно се налага да го направим, защото във финансово отношение един чужд студент се равнява на шест български. Това са някои от предизвикателствата, които стоят пред нас и трябва да бъдат решени в близките две-три години.
Въпросите зададоха
Ани Бурова и Амелия Личева
Как се измерва истинската същност на изкуството
Разговор с професор Светослав Кокалов, ректор на Националната художествена академия
Професор Кокалов, последните години са много динамични за висшето образование у нас – засилва се конкуренцията между висшите училища при свиващ се брой на кандидат-студентите, променят се и представите на студентите за перспективите, които им предоставя тяхното образование. Националната художествена академия предлага специфично образование, как се отразява тази ситуация на статута й, какъв е интересът към нея, както и реализацията на завършилите?
– В последните петнайсетина години в образованието в тази област настъпи сериозно раздвижване. До средата на 90-те изобразително изкуство се преподаваше само при нас и във Велико Търново. В момента почти във всички големи университети има факултети по изкуства и съответно специалности в областта на изящните, приложните изкуства и дизайна. От това идва и лекото „успокояване” на интереса към академията. Много млади таланти не могат да си позволят разходите в София и остават в локалните университети. От друга страна, много родители с възможности не се колебаят да изпратят децата си в чужбина. В тази вече естествена конкурентна среда е нормално влизането в академията вече да не е онази истерична битка на 15-20 души за едно място както преди години. Ние вече не сме единствените и това позволява да се открои по-ясно нашият профил: академичен състав от най-изявени практикуващи имена в нашата област, високи изисквания към кандидатите на входа – можем да си го позволим, тъй като интересът, въпреки че не е такъв какъвто беше, си остава стабилен, качествен образователен процес с безброй възможности за изява в конкурси, творчески проекти в екип с преподавателите, участие в международен обмен, представяне на редица наши и международни форуми. Оттам идва и отличното ниво на нашите дипломанти. Това е начало на прекия път за тяхната реализация. Естествено, за работливите и амбициозните. В съвременния свят никой не дава нищо наготово. Особено във време на криза, при свити бюджети в много области и все още нефункциониращ пазар за съвременно изкуство у нас. С други думи, почти всички дипломирани при нас намират реализация, къде по-лесно, къде по-трудно, като художници на свободна практика, дизайнери, артдиректори, художници в театрални, филмови и телевизионни продукции, в реставраторски ателиета, галерии, като музейни работници, експерти в държавни и частни фирми и културни институции, проектанти и художествени редактори в издателства и печатни и електронни медии, рекламни и дизайнерски фирми. Това при горното условие – свити дейности, липса на регулиращи и стимулиращи публични механизми, незачитане на авторския статут и права на художника. Възпитаници на НХА се насочват и към преподавателска дейност в различни висши училища в София и страната, други се включват в системата на средното образование. Някои от бившите студенти на академията се завръщат, за да продължат образованието и специализацията си като докторанти в нея, а други, след различни конкурси, стават част от преподавателския й състав. По-трудно е с информацията за реализацията на нашите дипломанти в чужбина. Но е много радостно, когато научим за успех на някой наш бивш студент на престижен европейски форум или за това, че е бил поканен да преподава в голям университет.
Споменахте реализация извън страната – можете ли да направите съпоставка между образованието в НХА и в сродни висши училища в чужбина?
– Академията има изключително активен международен обмен. Имаме договори с почти 50 висши училища по изкуствата и университети в Европа, Америка и Азия. Годишно близо 20% от един наш випуск могат да имат семестър в някоя от 40-те академии, с които имаме договор по програма „Еразъм”. Те самите, а и ние, преподавателите, отчитаме спецификите при преки контакти и правим съпоставки. При сравнение с най-престижни от тях в Париж, Виена, Венеция, Кайро, Варшава, Белград, Истанбул, Сеул, Гуанджоу, Пекин, Букурещ, Загреб и др. съотнасяме учебните стратегии, цели и задачи, учебно-методическите практики и творческото ниво. Резултатът от това сравнение е окуражаващ за нас. Академията стои много добре в тази общност. Доброто ни реноме е неоспоримо относно качеството на учебния процес, конкурентоспособността на завършващите. Това е видно и от двете големи международни събития, в които участваха нашите студенти само през 2011 г. – проекта „Трансформ” (с още 9 академии от Югоизточна Европа) и наградите на музея ЕССЛ – Виена. В този контекст силно обезпокояващо е изоставането в развитието на материалната база и битовите условия.
Намираме се и в период на законодателни промени в областта на висшето образование и науката. Какъв е ефектът върху академичната общност във вашата област например на Закона за развитието на академичния състав? Какви позиции отстоява НХА по отношение на един евентуален нов закон за висшето образование?
– Не сме сигурни в положителния ефект от закона за развитие на академичния състав. Добрите моменти с премахването на политически зависимия и често конюнктурен в решенията си ВАК и публичността на процедурите не ни освобождава от чувството за безпокойство относно работата на 5 и 7-членните журита. Общностите в нашите среди са малки. Опасявам се, че безпристрастната компетентна оценка ще бъде често подлагана на натиск от най-различен характер. В последните години се натрупаха и много други въпроси, които чакат законово уреждане. По всяка вероятност и това правителство няма да тръгне към предлагане на нов закон за висшето образование, а ще се пипа на парче. Явно така е по-лесно. По този начин ключови проблеми се решават с поправки, внесени без широко обсъждане.
Преди около две години висшите училища по изкуствата бяха едни от най-силно засегнатите от финансовите ограничения, студентите от Художествената академия бяха много активни в протестите си. Какво е финансовото състояние на НХА днес?
– През 2010 г. имаше сътресение с държавното финансиране, което доведе до протести и загриженост за бъдещето на висшето образование като цяло. Тенденции за свиване на бюджетните разходи има в цяла Европа, съответно и съпротивата от университетските среди е силна и там. Различни са само нивата, от които тръгват тези съкращения при тях и при нас. Бюджетният процент, отделян за образование в България, е в пъти по малък в сравнение с болшинството европейски страни. Ситуацията става трагична в областта на изкуствата, където поради естеството на учебния процес не можем да си позволим „голям оборот” и собствените приходи са ограничени. Положението беше спасено за момента с малки целеви помощи от Министерския съвет, „Отворено общество”. През 2011 г. получихме подкрепа за наши проекти от Столичната община, „Сосиете Женерал Експресбанк”, „Аурубис България” и от редица посолства и чуждестранни културни институти. Слава богу през 2011 и 2012 година се отвориха възможности за проектно финансиране от МОМН, МРРБ и други публични източници, които се стремим да използваме. Влязохме в постоянен режим на писане на проекти и кандидатстване. Но тези дейности също искат финансиране, а успехът невинаги е гарантиран и постъпленията се разтягат далеч напред във времето, понякога извън мандата на едно ръководство. Втора година сме първи в нашето направление в комплексната оценка на МОМН и се надявам скоро и от там да получим обещаните допълнителни средства.
Как може да бъде обоснована и защитена днес пред обществото, което като че ли е склонно да прилага твърде опростен критерий за това кое е „прагматично” и „приложимо”, нуждата от образование в областта на изкуствата, от насърчаване на изкуството изобщо?
– И в двете проведени досега измервания на рейтинга на университетите по професионални направления НХА е на първо място със значителен брой точки спрямо другите училища и техните факултети за изобразително изкуство. Въпреки това, като разглеждам безбройните позиции и критерии, по които ни измерват и точките, с които ни класират, претеглени до стотни, ме обзема чувството, че не сме за тази игра. Да, вярно е, че обществото трябва да даде оценка на труда ни и ние да чуем мнението за нас. Това е изключително важно. Вярно е, че системата ще се подобрява все повече и повече, в претенциите си за точност ще се опита да минимализира субективизма и играта с числата и всички други недъзи на всяка класация и въпреки това в нашите среди никога няма да приемем този търговски борсов подход. Всички системи за оценка на качеството блокират, когато стане дума за изкуство. „Никой не може да обхване необхватното”, както е казал поетът. Можем да преброим компютрите и книгите, и броя на професорите и доцентите, но как да измерим колко от завършилите ще станат Майстора или Дечко Узунов. И кога ще станат. И как ще ги оцени „бизнесът”. И кой бизнес. Да не забравяме, че освен практически приложните реализации, за които говорихме в началото, имаме и т.нар. свободен художник, самонаемащ се артист, работещ над собствени проекти, опитващ се да привлече вниманието на галеристи, куратори, да осигури минимални средства за оцеляване и работа чрез конкурсно финансиране. Кой ще оцени нуждата от него? Явно никой. Колко от сегашните, пък и от предишните управляващи си дават сметка какво е изкуството, освен че с него можеш да украсиш. Колко от тях разбират истинската същност на иконите в църквата и истинската същност на изкуството, което изследва, провокира, тревожи и радва, пречиства и лекува? Обществото ни е назад в това разбиране с 50-100 години. И се отдалечава. Нямаме „просветен бизнес”, големи меценати и корпорации. Жестовете, които демонстрират някои чужди компании, с малки изключения, са по-скоро демонстративни. От друга страна, обидно, крещящо малко държавни и общински средства се отделят у нас за субсидиране и оттам за реализиране и откупки на дебютни работи в нашата област в сравнение с театъра, киното. Неспирни са хвалбите за античното ни и средновековно наследство. Къде с основание, къде без. Но фокусирането на цялата ни културна политика и стратегия в тази посока е недалновидно и убийствено за бъдещето. Последните години са тежки за изкуствата, хуманитаристиката, образованието и културата като цяло. В програмния период 2007–2013 г. на ЕС предното правителство не беше предвидило програма за финансиране на образование, научни изследвания и култура. Както е тръгнало, в планирането на следващите фондове за тези дейности през 2014-2019 г. ще отговарят пак МРРБ, МЗХ, МТСП и др., но не и МОМН и МК. Защо ли?
Въпросите зададоха
Ани Бурова и Амелия Личева
Литературен Вестник 