Tag Archives: Юлия Кръстева

Юлия Кръстева: Свободното слово все още предстои

бр. 10/2018

Рис. Александър Байтошев

Eдно от главните събития на 2017 г. – „освобождаването” на женското слово, задава все още въпроси извън очевидния напредък, който то носи на историята на женската еманципация. Досега дискретна по тези дебати, психоаналитичката Юлия Кръстева, чувствителна от десетилетия към женската кауза, защитавана от скъпи на нея авторки като Симон дьо Бовоар, Хана Аренд или Мелани Клайн, осветлява важността на този нов женски подем, подчертавайки неговата амбивалентност и въпросите без отговор, които той повдига. Без да обърква „вземането на думата” с „освободеното слово” (parole prise – parole libérée), тя ни кани да съградим мостове между политиката на еманципация и знанието за сексуалния опит.

Жан-Мари Дюран: Какво мислите относно бума на женското слово, последвало аферата „Уайнстийн”. Според вас дали преминаваме през нов етап от историята на феминизма, за който сте писали много, очертавайки именно три ключови момента: политическото равенство и суфражетките; онтологичното равенство с контрацепцията и доброволното прекъсване на бременността; проучванията за разликите между половете? Дали това движение на разкриване на прояви на сексуален тормоз към жени е продължението на историята на тази еманципация?

 Юлия Кръстева: В действителност това е нов етап в историята на женската еманципация. Днес жените взимат думата, за да кажат, че са били въвлечени в сексуален акт без тяхното съгласие, че са били жертва на ужасно (abject) насилие, психическа травма или убийство. Нима подобни своеволия не са се случвали от зората на времето. И ако днес говорим отворено  за това, че всичко се „балансира” в интернет (Ю. К. реферира към кампанията #balancetonporc; бел.прев.), включая и тайни (които не са никакви тайни), не е ли това ефектът от нашата нова религия – прозрачността? При все това някои говорителки (както Маргьорит Дюрас и Ксавиер Готие наричаха себе си в „Говорителките”) не се представят за жертви, но защитават правата си на правни субекти. Срещу тях, здравият разум предупреждава, че така се рискува да се отвори път на доносничеството, на войната между половете, дори стига до обезчовечаването.

Смутено и объркано, правосъдието… си мърмори и си играе да отлага. В интимно-екстимното се блъскат две големи предизвикателства на глобализацията – завръщането на религиите и рекомпозицията на половото различие. Няма да стигне религиозното почтително да се затвори в сферата на частното: камикадзетата и обезглавяванията налагат да проучваме вярванията и насилието както в интимната, така и в политическата сфера. В същото време поставянето под въпрос на половите идентичности, еманципирани от биологическото чрез ускорението на биотехнологичния и социален напредък (контрацепцията, абортът, асистираната репродукция, сурогатното майчинство, равенството, еднополовите бракове) въпреки съпротивите чрез хипер-свързаността се просмуква неминуемо в сексуалния опит. И така модифицира фигурите, интензивността и самия смисъл на еротизма за всеки един от половете и в различните двойки. Може ли социалното тяло да чуе как „това се наслаждава” (jouit) и как нещо „възпира от наслада” (empêche de jouir)?

Обществата имат навика да поставят наслаждението, считано за скандално, мръсно или пречистено зад кулисите на сакралното, на табуто, на ересите или да го сублимират в изкуство. Днес, изобличавайки хора на високи позиции, финансисти, политици или културни дейци, които са ги изнасилили, подчинили или принудили със сила, жените изискват всъщност женската наслада да бъде интегрална част от човешките права. Отвъд жалбата и обвинението, техният акт на трансгресия, бунт и свобода е най-вече един основоположнически акт на нова идентичност, която ще формулира нови универсални права. Именно тази крайна необходимост да живееш, да над-живееш и да пре-живееш отново личи в това публично вземане на думата. Така  го разбирам – преди всяко действие за възстановяване, необходимо, за да пресъздадеш самата себе си отново. Има още

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Общи

Нови форми на бунта

Юлия Кръстева

 бр. 29/2014

13Дами и господа, скъпи приятели,

Благодаря Ви, че сте тук, благодаря за вашия прием! Отправям признателността си на първо място към Френския институт и към посолството на Франция в София, които поеха на свои разноски това пътуване; и особено към Софийски университет „Свети Климент Охридски” и неговия ректор, професор Иван Илчев, както и към академичната общност, която организира с много грижа и внимание нашата среща, въпреки че академичната година още не е реално започнала. Благодаря специално на професор Миглена Николчина, с която от много години вече ме свързва едно силно философско съмишленичество, и без чието вярно приятелство и старание тази визита нямаше да се случи.

Вие имате пред себе си (както често обичам да казвам) жена от български произход, с френска националност, европейско гражданство, осиновена от Америка. Дължа ви признание: виждам този калейдоскоп или несигурна постройка, като избраничество, в библейския смисъл на термина, Berit (Habrit) – късмет и изпитание. Как е възможно това? Има още

2 Коментари

Filed under Първа страница

Юлия Кръстева: Нови форми на бунта

Посолство на Франция в София и Френският културен институт в България
Културният център на СУ и Софийският литературоведски семинар

в рамките на серията „Българските учени в чужбина“ ви канят на:


!jkПублична лекция на

Юлия Кръстева

Нови форми на бунта

26 септември 2014 г., 11.00 часа, Аула, Ректорат
Софийски университет „Св. Климент Охридски“

Юлия Кръстева, доктор хонорис кауза на Софийския университет и на редица университети в Съединените щати, Канада и Европа, e родена в България и още като студентка по френска филология в Софийския университет става част от една мощна, изпълнена с енергия интелектуална генерация (Цветан Стоянов е близък неин приятел), която се надява със силата на духа да преодолее репресивната идеологическа машина и да изведе българската мисъл на световната сцена. Изгнанието дава на Юлия Кръстева този шанс. От 1966 г. тя работи и живее във Франция. Юлия Кръстева е теоретичка, писателка, психоаналитичка, почетен професор в Университета Париж 7 – Дидро и пълноправен член на Парижкото психоаналитично общество. Офицер на Почетния легион, командир на Ордена за заслуги (2011). През 2004 г. става първата носителка на наградата Холберг (създадена от правителството на Норвегия, за да попълни липсата на хуманитарните науки в предвидените области на Нобеловата награда). Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Единствено в Европа идентичността не се издига в култ, а стои като въпрос

Разговор с Юлия Кръстева

бр. 12/2014

12Това са думи на жената, която не се вписва в познатите категории. Психоаналитичка, семиоложка, писателка – Юлия Кръстева е от рядко срещаните интелектуалци с „глобална” мисъл. По повод публикуването на нейната книга Pulsions du temps („Нагоните на времето”, изд. „Фаяр”) тя прекроява отново с аршина на философията, литературата и фройдистката теория всичко, което е в помощ на обществото: идентичностите, светската държава, универсалното и връзката му с конкретното. Чете лекции в Оксфорд и в „Ню Скул фор Сошъл Рисърч” в Ню Йорк и вярва категорично, че „европейското многоезичие” може да премахне напрежението, произтичащо от въпросите за идентичността. Тъй като отчита ограничеността на принципа „всичко е политика”, тя смята за необходимо възстановяването на хуманизма, с риск да предизвика дебат, размествайки границите между политическо и религиозно. Като добра психоаналитичка ни припомня, че потребността на човека от вяра предхожда религиозното, а в крайна сметка и жаждата за знания.

В последната ви книга се представяте като европейска гражданка, с френска националност и български произход, „осиновена” от Америка…
– Да, и току-виж съм повярвала на чужденците, които в мое лице виждат френска интелектуалка и писателка! Вече близо пет десетилетия живея в изгнание. Като чужденка, като „момиче, дошло отникъде”; „Не се вписвам”, пише Хана Аренд. Аз бих казала: „Никъде другаде човек не усеща така силно, че е чужденец, както във Франция, но и никъде другаде не би се чувствал по-добре като чужденец, освен във Франция”. Не се числя нито към някой колеж, нито към някоя академия, преминавам като транзитен пътник през университетите, което не е обичайно за психоаналитиците. Не отговарям на очакванията, не се адаптирам. Марсел Пруст казва с ирония, че „Да бъдеш или не” на френски звучи като „Да бъдеш вътре или не”: никой не те удостоява с поздрав, ако нямаш съответната принадлежност. Но ние сме развили специфично европейски начин на мислене, който се състои в проблематизирането на идентичностите и принадлежностите. Аз не съм „вътре” – стоя на границата. Само тогава чувството да си чужденец – което е и страдание – се превръща в шанс. Има още

Вашият коментар

Filed under Субектив