Един разговор с Георги Господинов за романа и филма по „Физика на тъгата“, за литературата и света
Вие сте първият българин, носител на голямата европейска награда „Aнгелус“. Чрез нея отваряте ли вратите на света към българската литература?
Беше много вълнуващо, когато обявяваха наградата. Това се случи в един огромен театър във Вроцлав. И понеже не обявяват само името, обявяват и страната, прозвуча така: „Георги Господинов – България!“. Радвам се най-вече заради романа. Това е една от наистина големите награди, които „Физиката“ получи. Беше вълнуващо, защото предишни носители са писатели, които наистина много ценя – Светлана Алексиевич (нобелистка), Миленко Йергович, Петер Естерхази, Юрий Андрухович… Водещият, който обяви наградата, се пошегува, че този, който я вземе, после получава Нобел както станало със Светлана Алексиевич. Но пък тази награда не я е вземала Олга Токарчук. Това беше денят, в който Олга пристигаше във Вроцлав, целият град беше под влияние на тази новина. И аз много се радвам, защото Полша е страна с невероятна литература в момента. И винаги е била. С поети и писатели, които са били част от съпротивата срещу статуквото през времето, много нобелови лауреати. Така че това е една от радостите, а другото е, че „Физика на тъгата“ вече си има собствен път. И сега, малко преди това интервю, е приключила премиерата на романа в Албания. А един прекрасен джаз музикант, Петър Славов, който свири в най-добрите клубове на Ню Йорк, направи едно парче и то беше представено на „Пловдив джаз фест“ – „В защита на Минотавъра“ се казва, и е по една от главите на романа. Също така една група джаз музиканти в Ню Орлиънс направиха цяла сюита по „Физика на тъгата“.
Как се роди идеята за филма по „Физика на тъгата“ ?
Както казах, „Физиката“ си има свой път, има няколко театрални представления в чужбина. И много се зарадвах, когато преди 8 години Теодор Ушев започна да прави филм по този роман. Разбира се, трябва да кажем, че филмът е прочитът на Тео Ушев, той е правил сценария върху книгата и аз много се вълнувах да чуя как Доналд Съдърланд и неговият син Росиф произнасят тази ключова фраза от романа „Аз сме“ и „Аз бяхме“. И изобщо как разказват едно българско детство през гласовете от книгата и през рисунките на Тео.
Най-хубавото, което се случи покрай този филм, е, че се срещнахме с Тео. И двамата сме родени през 68-а година в различни градове, в периферията на България. В някаква степен, както се шегувахме после, малко като двама минотаври, които изведнъж се срещат. Това е много особено усещане. Помня първото писмо, което Тео ми написа, когато прочете романа и когато не се познавахме. Написа как го е чел цяла вечер, на сутринта е имал филма в главата си. Това е повод също да разкаже и своето детство, и своята история. Хубаво е и че той е взел от романа линията с капсулите на времето, в които човек пренася най-важните си неща, най-важните си спомени за нататък.
Докато се правеше „Физика на тъгата“, някак между другото Тео направи „Сляпата Вайша“. И двата филма са френско-канадски, но хубавото е, че зад тези филми стои българска история, българска книга, български режисьор, българска музика. Музиката на Котарашки. Казвам това, защото много би ми се искало и в България да е възможно да се направят тези филми, но това зависи не само от държавата, зависи и от нас. Ние сякаш не се обичаме достатъчно, не си вярваме достатъчно, че могат да се съберат български режисьор, съвременен български текст и да рискуваме. И от това да се получи нещо хубаво и световно. В този смисъл го мисля и като стимул към българските режисьори, към българските писатели. Не се срамувайте да работите заедно. Има още
Литературен Вестник 