Tag Archives: Петър Горанов

Юрсенар и нейната „магия по симпатичен път“

Петър Горанов

бр.30/2020

Маргьорит Юрсенар пред руините на Вила Адриана през 1924.

Имам на разположение от първа ръка два преноса в личното си буквено (литературно) живеене. Първият, това е спорадичното ми пренасяне в Античността – и то не заради вникването в самата нея, а от прииждащата на вълни симпатия към античния съвременник на настоящето (поне на моето настояще, със сигурност) Марк Аврелий. Вторият разчита безрезервно на опита на Маргьорит Юрсенар, която, пренасяйки себе си назад във времето, не просто пресъздава образа на император Адриан, но създава неговите Мемоари като автентични семена от зората на късната античност, покълнали едва днес. Скрупульозното историческо наблюдение не е успяло да открие тези семена в литературния свод на античната класика, ала Юрсенар е поправила тази небрежност. Едно от очарованията на т.нар. „голяма литература“ се състои в това да коригира обективистката проза на порядъчния смел историк, като направи от историята четиво, Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Камелия Спасова: Моите 5 книги за 2019 г.

Джорджо Агамбен, Homo Sacer  II: Извънредно положение • Stasis, прев. Валентин Калинов, изд. „КХ – Критика и Хуманизъм“, София, 2019.

Срещата с  „Homo Sacer“ на Агамбен на български през далечната 2004 беше събитие в личната ми читателска биография – критическа точка, която преобърна и насочи професионалните ми избори, отвори пред мен възможността да мисля върху една теория на примера. Ето че през 2019 г. освен втората част на „История на сексуалността“ от Фуко, се появи и втората част на „Homo Sacer“. Въобще трябва да се признае на издателство „Критика и хуманизъм“ възможността да мисли в серии и да удържа високо ниво, да работи с мащаб при издаването на съвременна философия на български. Докато чет ях „Homo Sacer  II“ буквално се задъхвах от удоволствие – повече ми хареса втората глава Stasis и извеждането на генеалогията на гражданската война като политическа парадигма от античната трагедия до Хана Арент.

Никола Маринов, „Тигърът поиска, човекът обеща“, ред. Н. Радулова, изд. „Жанет 45“, Пловдив, 2019, защото в нея стихотворенията са коани, поставят въпроси, който продължават да те дълбаят и след като си затворил книгата. Поезията на Маринов отваря собствено времево измерение – не става ясно дали това е едно време много отпреди, когато тигърът може да поиска, а човекът може да обещае и така те да влязат в една споделеност отпреди предначертаването на позициите на хищник и жертва; или това е един момент напред, постапокалиптично време, когато личните травми и липси са довели до вселенска катастрофа (или обратното), след която трябва да намерим сили отново да бъдат чути гласа на бездната, гласа на мравката, гласа на тигъра, без да има привилегировани позиции. Смирена и парадоксална книга. Има още

Вашият коментар

Filed under Тъй рече редакторът