Отговори

Мария Калинова

бр. 17/2020

Миглена Николчина пита
•Какво се случва в новата българска поезия?•

1. Каква според вас трябва да бъде поезията днес? Какви са нейните функции и задачи?

1. Започва се с обикновената неловкост
да си служиш с думи
[...]
2.Моят глас казва нещо не-мое
[...]
3.Книги до тавана.
И никоя с изтекла годност.
[...]
4. Би могло да не е порок (писането)
само по себе си
[...]

Избрах няколко фрагмента от Екатерина Йосифова от „Ненужни обяснения за писането и неписането“ (“Нагоре-надолу”, София: Факел, 2004). Това са началата на отделните строфи, които представляват четири основни обрата в стихотворението и на мен ми изглеждат като тези за писането, но подчертано – и за неписането. Именно защото няма нищо своевременно в тезите, ги споделям: 1. да си несръчен (поезията е неовладяемо techne; началото й е по-скоро в грешките, отколкото в спазените правила), да чувстваш неудобство насред езика и културата; да си далеч от гладката реч; 2. да се намираш – ако мога да си послужа и с казаното от Хьолдерлин – в ситуация на „след разговор“, да приемеш, че в словото има нещо „не-мое“, че нещо си доловил, подсказали са ти го или си подслушал някого; но и твоите думи са следи в речта на събеседника 3. другият в диалога е и другият на историята, на традицията, на световната класика: „ето една редица от А-лександър/ Сергеевич до Ш-унтаро от Я-пония“; 4. животът подражава на изкуството, но само в неговите незавършени форми, в противен случай поетът може да се окаже „обсебен минувач край собствения си живот“; поезията не се ражда от природата, но се завръща към нея; тя е изкуственото, което се стреми към естественото; писането е порок, който търси добродетелта.

Така бих представила моите размишления за поезията днес: обяснения накъсани (използващи откъслеци от друго цяло), нахвърляни и не-мои. Търсих начин да подчертая, че съвременната поезия е добре да страни от монолога – нищо че Бахтин настоява в същността си тя да е именно това. Днес има дефицит на светогледи и творчество, които не дават място на един-единствен глас, не са враждебни към чуждото и не настояват за привилегировано място в езика, гарантиращо, че думите на поета изговарят обективната истина. Затова, ако трябва да изведа задача пред съвременната поезия, то ще е – да преразгледа етическия си статут. Да се намалят децибелите, с които поетите оповестяват своята първична, първолична и еднолична власт над правдата.

За минотаврите в нас

Един разговор с Георги Господинов за романа и филма по „Физика на тъгата“, за литературата и света

бр. 5/2020

Вие сте първият българин, носител на голямата европейска награда „Aнгелус“. Чрез нея отваряте ли вратите на света към българската литература?

Беше много вълнуващо, когато обявяваха наградата. Това се случи в един огромен театър във Вроцлав. И понеже не обявяват само името, обявяват и страната, прозвуча така:  „Георги Господинов – България!“. Радвам се най-вече заради романа. Това е една от наистина големите награди, които „Физиката“ получи. Беше вълнуващо, защото предишни носители са писатели, които наистина много ценя – Светлана Алексиевич (нобелистка), Миленко Йергович, Петер Естерхази, Юрий Андрухович… Водещият, който обяви наградата, се пошегува, че този, който я вземе, после получава Нобел както станало със Светлана Алексиевич. Но пък тази награда не я е вземала Олга Токарчук. Това беше денят, в който Олга пристигаше във Вроцлав, целият град беше под влияние на тази новина. И аз много се радвам, защото Полша е страна с невероятна литература в момента. И винаги е била. С поети и писатели, които са били част от съпротивата срещу статуквото през времето, много нобелови лауреати. Така че това е една от радостите, а другото е, че „Физика на тъгата“ вече си има собствен път. И сега, малко преди това интервю, е приключила премиерата на романа в Албания. А един прекрасен джаз музикант, Петър Славов, който свири в най-добрите клубове на Ню Йорк, направи едно парче и то беше представено на „Пловдив джаз фест“ – „В защита на Минотавъра“ се казва, и е по една от главите на романа. Също така една група джаз музиканти в Ню Орлиънс направиха цяла сюита по „Физика на тъгата“.

Как се роди идеята за филма по „Физика на тъгата“ ?

Както казах, „Физиката“ си има свой път, има няколко театрални представления в чужбина. И много се зарадвах, когато преди 8 години Теодор Ушев започна да прави филм по този роман. Разбира се, трябва да кажем, че филмът е прочитът на Тео Ушев, той е правил сценария върху книгата и аз много се вълнувах да чуя как Доналд Съдърланд и неговият син Росиф произнасят тази ключова фраза от романа „Аз сме“ и „Аз бяхме“. И изобщо как разказват едно българско детство през гласовете от книгата и през рисунките на Тео.

Най-хубавото, което се случи покрай този филм, е, че се срещнахме с Тео. И двамата сме родени през 68-а година в различни градове, в периферията на България. В някаква степен, както се шегувахме после, малко като двама минотаври, които изведнъж се срещат. Това е много особено усещане. Помня първото писмо, което Тео ми написа, когато прочете романа и когато не се познавахме. Написа как го е чел цяла вечер, на сутринта е имал филма в главата си. Това е повод  също да разкаже и своето детство, и своята история. Хубаво е и че той е взел от романа линията с капсулите на времето, в които човек пренася най-важните си неща, най-важните си спомени за нататък.

Докато се правеше „Физика на тъгата“, някак между другото Тео направи „Сляпата Вайша“. И двата филма са френско-канадски, но хубавото е, че зад тези филми стои българска история, българска книга, български режисьор, българска музика. Музиката на Котарашки. Казвам това, защото много би ми се искало и в България да е възможно да се направят тези филми, но това зависи не само от държавата, зависи и от нас. Ние сякаш не се обичаме достатъчно, не си вярваме достатъчно, че могат да се съберат български режисьор, съвременен български текст и да рискуваме. И от това да се получи нещо хубаво и световно. В този смисъл го мисля и като стимул към българските режисьори, към българските писатели. Не се срамувайте да работите заедно.