Една Шехерезада на пътя

Георги Господинов

бр.42/2020

Има книги, които се движат линейно от точка А до точка Б като в учебник по математика. Качваш се на първа страница и знаеш точно кога и къде ще пристигнеш на последната. Повечето читатели обичат такива книги, големите издателства също. Тук нищо не разсейва, не затруднява четенето, качваш се, пътуваш, слизаш и забравяш.

Не обичам такива книги. Самите ние не живеем в такива романи. Истинското пътуване е в отклоненията и в изгубването. Няма как да опознаеш един град, ако не се изгубиш в него, това го знае всеки пътешественик. Затова обичам „Бегуни” на Олга Токарчук. Защото ми позволява да се изгубя. Да тръгна в друга посока, да сляза по средата на пътя или да сменя вагона. Или да стоя на някое летище в книгата и да чакам, а чакането е част от пътуването. Харесвам тази книга по личен начин. Може би защото и аз предпочитам да разказвам собствените си истории с отклонения, спиране и изчакване душите на читателите.

Пътникът

Олга Токарчук

бр.34/2020

Олга Токарчук

Един човек, седнал до мен по време на дългия нощен полет през океана, ми разказа за страховете, които като дете бил изпитвал нощем. Присънвал му се все един и същ кошмар, а той крещял и паникьосан викал родителите си.

Това ставало в дългите вечери – тихото, зле осветено време без телевизионни екрани (чувало се най-много бърборенето на радиото или шумоленето на татковия вестник) раждало странни мисли. Човекът помнеше, че още привечер започвал да се бои въпреки успокоителните думи на родителите си.

ПОЛСКИТЕ НОБЕЛОВИ НАГРАДИ

бр. 41/2019

Най-новата

Маргрета Григорова         

Олга Токарчук по време на посещението й в България през 2014 г. © Полски институт в София

Когато Полският институт планира този трети за годината тематичен брой, най-новата полска Нобелова награда, тази на Олга Токарчук, беше очакване и желание, което се сбъдна по време на работата върху броя. Образът и гласът на Олга превзеха  сцените и екраните и създадоха нова перспектива към галерията на полските нобелисти, предвидена в този брой. Заредиха се срещи, интервюта, в които се очертаха още по-ясно възгледите на писателката, известна с таланта си на добър събеседник и терапевтичния си глас.

На срещата във Вроцлав Олга спомена значението, което е имала за нея двойната нобелистка Мария Склодовска-Кюри, разказа, че е била възпитавана от баща си да следва нейния пример. „Той ме учеше, когато бях момиче, да прекрачвам всякакви бариери и да вървя напред. В тази връзка мисля, че  това е така днес в Полша и по света, че Мария Склодовска-Кюри е образец за много момичета.“

Олга Токарчук: Как написах „Книгите на Якоб”

бр. 30/2015

Чувствах се така, сякаш някакви независещи от никого сили желаеха да навлязат в историята, която описвах, сякаш някакви сили се бяха обединили и ми се притичаха на помощ. Сякаш светът държеше тази книга да бъде написана.
Олга Токарчук

Ще разкажа
За случайностите, които водят до съвсем неочаквани последици във вид на книга
Първа беше „Нова Атина” на отец  Бенедикт Хмелевски с прекрасното въведение на Мария и Ян Липски, която препрочитах през цялото си детство и младост. След години, през есента на 1997, някъде в книжарницата изрових странна книга, а всъщност бяха две тетрадки голям, нескопосан формат с небесносини, лакирани корици. Това беше „Книгата на божиите слова” – лекциите на Якоб Франк – макар той самият да е предпочитал да използва думата „дрънканици”, – редактирана от Ян Доктор. Четох я цяла зима, бавно, абзац след абзац, с нарастващо удивление. По Коледа вече имах акумулаторна батерия от книги. Напролет се появи отделна полица, която от този момент трябваше да расте и набъбва през следващите години. Нямах намерение да пиша книга за Франк, това беше по-скоро част от моето „лично обучение”, от дългогодишната ми страст към всякаква хетеродоксия (еретично отклонение от християнството, било то православие или католицизъм, б. пр.), към всичко, което излиза извън канона, което е отвъд определените граници, което е бунт и неприемане на утвърдената норма.

Олга Токарчук: За мен е добре да съм от периферията

Разговор на Силвия Чолева с Олга Токарчук

бр. 33/2013

Силвия Чолева: Получихте голямата награда на фестивала „Виленица”, имате и други награди, преведена сте на много езици, какво е за вас писателският успех?

Олга Токарчук: За да съм напълно честна, аз не се чувствам толкова успяла. Това, което правя, мога да правя най-добре и ми харесва. Точно преди „Виленица” осъзнах, че друго не бих могла. Аз мога само да бъда писател. Не мога да бъда психолог, не мога да бъда някой друг, защото съм прекалено въвлечена в писането си, така че това е нещо като съдба. Не усещам цената на успеха. Живея във Вроцлав, имам семейство, така че моят живот не е много специален.

Силвия Чолева: Изгубихте ли нещо от живота, отдавайки се на писането?

О. Т.: Не, спечелих. Не мисля, че съм загубила. Част съм от общество на добри, умни хора, имам възможността да пътувам, имам читатели, те могат да общуват с мен, така че аз съм в една прекрасна ситуация. Аз съм наистина щастлива. Освен това да може да живееш от хобито си, от заниманието, което ти носи най-много удоволствие, това е нещо много специално.